Някога в Ихтиман, до сградата на читалището, имаше един паметник.
На кого - не му помня вече името, но когато в града започнаха да демонтират паметниците от комунистическо време, този паметник остана.
Защото човекът, на когото беше паметникът, бил някога – и това не помня какъв е бил, май министър на финансите, та „дал пари“ да се построи читалищната сграда.
Забележете – „дал пари“!
Доколкото зная български език, „дал пари“ се казва единствено тогава, когато човек извади парите от своя джоб, а във всеки друг случай изразът трябва да бъде друг.
Но и до ден днешен, като вървиш из градове, села и паланки, току слушаш, че някой управник дал, друг управник направил, трети управник построил.
Ето – и Винету вика: внукът му щял след време да види „какво е построил дядо му“.
Ние го мислихме за пожарникар, той излезе зидаро-мазач.
И министри, депутати, областни управители, кметове – все зидаро-мазачи, все строители.
А е редното внукът на Винету да каже: „това беше построено по времето на дядо ми“, защото дядо му не е въртял мистрията, внукът на кмета да каже: „това беше направено по време на дядо ми“, защото дядо му не е копал с кирката, внукът на министъра на финансите да каже: „за това бяха заделени пари по времето на дядо ми“, защото – както вече казахме – дядо му никакви пари не е дал.
Така трябва да казваме и ние, ако искаме да казваме истината.
Която, ако не я кажем ние – времето ще я каже.
Защото знаете ли какво стана с онзи паметник до ихтиманското читалище?
Една нощ изчезна мистериозно и никой не го потърси.
Късо е времето в паметта на хората за тези, които „дават“, но не от своя джоб, които „строят“ и „правят“, но с чужди средства и с чужд труд.
Ето, аз даже и не помня вече името на човека от паметника.
А паметниците на Христо и Евлоги Георгиеви стоят, никой няма да ги отнесе никъде и имената им ще се помнят за вечни времена.
Защото те наистина давали пари за народни дела, много пари.
Но свои пари…