ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Пролетта на 1917 година. На Западния фронт по време на Първата световна война продължават позиционните сражения между немската армия и силите на Антантата. Съюзниците искат да нанесат на Германия болезнен удар, но не могат да намерят подходящ момент. Той като че ли настъпва в началото на април 1917 година: няколко английски дивизии в тила на противника са готови да тръгнат в атака. Разузнаването е донесло, че немските войски не един месец страдат от недостиг на провизии и техника и всеки миг могат да се оттеглят навътре в континента, по-близо до родните земи.
Но тази сметка се оказва грешна. Английското командване разбира в последния момент, че това е само измамна маневра: немците не отстъпват, а примамват враговете си в капан. За да предотвратят настъплението, в тила на врага се отправят двамата млади ефрейтори Шофийлд и Блейк. Целта им е да доставят телеграма от централното командване. За Блейк това е също така и личен въпрос: в една от дивизиите на предната фронтова линия служи родният му брат.
През изминалото десетилетие забележителният британски режисьор Сам Мендес (достатъчно е да си спомним „Американски прелести“) беше стиснат в менгемето на продуцентите и снимаше филми за агент 007, а днес прилича на птица, изхвръкнала от клетка. Неговият филм „1917“ е не само един от най-ярките военни филми на новото време, но и напомняне на себе си и на зрителите, че през последните години не е изгубил нито авторския си блясък, нито способността си да удивлява. Новият филм е и поредната мощна антивоенна драма, ода за хуманизма и за подвига на малкия човек, както е прието в жанра, и плюс това е незабравима киноатракция в най-добрия смисъл на тази дума. Не трябва да се чудим, че „1917“ се харесва долу-горе на всички: в началото на февруари той трябва да спечели „Оскар“ за най-добър филм (на това може да попречи само нещо свръхестествено), а и с прожекциите филмът на Мендес върви добре – вече е събрал повече от $200 милиона и няма намерение да спира.
Почти безсмислено е да гледаме филма на Мендес на таблет, лаптоп и даже на голям телевизор – този филм е създаден за огромни екрани. За два часа екранно време подвижната камера следва главните герои неотлъчно, а ние наблюдаваме ставащото практически в реално време. Разбира се, в „1917“ има все пак няколко монтажни възела – също като в „Бърдмен“, но те са почти незабележими и затова ефектът на пълното потапяне в атмосферата на Първата световна война и постоянното напрежение от надпреварата с времето работят от първия до последния кадър. За тези трикове Менедес е поканил в екипа си гений – легендарния оператор Роджър Дикинс, лауреат на „Оскар“ за неотдавнашния сикуел „Бягащият по острието“. Снимките са репетирани осем месеца. В резултат от това двамата, както се изразява Мендес, са получили така наречения тик-так трилър – филм, в който главен злодей не са немските войници, а времето. От него във всяка война зависи много повече, отколкото даже от смъртоносното оръжие.
За блокбастър „1917“ има доста накъсан и на места много спокоен ритъм. Следвайки своите герои, Мендес показва войната не като върволица от шумни бомбардировки, самолетни схватки и ефектни взривове, а като всекидневна рутина. Главните герои ще успеят да се включат в няколко ефектни сблъсъка и мащабни сражения с немската армия, но голяма част от техния път е тиха разходка по изровената от войната провинциална Франция, редки срещи с фауна, съюзници и местно население. Наполовина изоставени села, трупове на животни, гилзи от патрони и артилерийски снаряди, затрупани окопи и подземни шахти, взривени мостове и разрушени тухлени къщи, кал, кръв и безкрайни снарядни ями – всичко това създава силния образ на европейските затънтени краища по времето на Първата световна война.
Но Мендес не се заема да покаже пълната картина на войната, с газовите атаки, Източния фронт и прочее (за това по-добре потърсете прекрасния документален филм на Питър Джексън „Те никога не остаряха“). Неговата история е за малката, но напълно осезаема заслуга на един човек; с такива истории е изпълнен не само летописът на Първата световна война, но и на всеки друг военен конфликт. И най-голямата си сила „1917“ достига не в разгара на сраженията, а в паузите между тях: например най-ефектната сцена във филма се развива по време на едно караваджо-рамбрандово разсъмване в един неголям френски град, където главният герой, криейки се от своите преследвачи, среща случайно една млада французойка с дете. Така Мендес, разбира се, иска да покаже, че въпреки целия ужас, в който се е потопила Европа през тези години, животът продължава. И има по-важни неща от войната, която рано или късно ще завърши.
Противниците на „1917“ вече порицават филма на Мендес за някаква повърхност. Освен технически похвати, казват те, с които изкусеният зрител отдавна е свикнал, във филма няма нищо ново. На пръв поглед това изглежда наистина така: с британска равномерност Мендес показва всички важни неща, които трябва да присъстват във всеки уважаващ себе си военен филм. Войната е ужасно нещо; голямата трагедия се състои винаги от стотици малки; сраженията се печелят от хората, а не от машините; войната заличава всички граници между социалните слоеве на обществото, националностите и религиозните убеждения, превръща всичко в абсолютна каша от хора, взривове, призрачни надежди за светло бъдеще – и така нататък. Мендес поставя правилно акцентите, но приблизително същите мисли са заложени във всичките велики филми за войната – от „Апокалипсис сега“ и „Иваново детство“ до „Иди и виж“ и „Спасяването на редник Райън“.
Освен това Мендес, а по-скоро Дикинс, като стар поклонник на съветското (включително и военното) кино, се увлича от цитиране на Тарковский, което в някои моменти полага върху „1917“ определен (за някого – подсладен) философски слой, вероятно не винаги уместен, а в някои моменти и прекалено натрапчив. От друга страна, той е сигурен, че девет от десет зрители няма да забележат тези уважителни препратки – от красиво заснетите потоци вода до самотно изправените в полето дървета – или просто ще получат от тях удоволствие.
Мендес се опитва да вплете в, откровено казано, обикновената и линейната история максимум идеи и смисли. Това може да дразни прогресивните кинокритици, които изглежда са забравили първоначалното послание на кинематографа като магия от движещи се картинки. Мендес, колкото и патетично да звучи, възкресява частично тази магия – невероятната красота на филма е именно в неговата безупречна техническа грация, пластика и визуално съвършенство. Много кинематографи наричат „1917“ най-добрия военен филм от времето на „Спасяването на редник Райън“, с което е трудно на не се съгласим.
Но защо за такава грандиозна постановка Мендес е избрал такава проста история? За това той говори направо, веднага след филма: тази история му разказал в детството неговият дядо, ветеран от същата война. И няма значение, че в реалния живот всичко вероятно би било не така ефектно и епично, както го е заснел Дикинс. Но това очевидно желание да се опакова семейната легенда в грандиозен военен блокбастър с ловък похват на снимане не ми се струва кощунство или нещо противоестествено. Мендес е успял да създаде невероятно ефектен, завладяващ и пределно човеколюбив филм за Първата световна война. А главната задача на подобни филми не е да се харесат на снобите, главната им задача е да напомнят още едни път азбучни истини. Но не просто да ги напомнят, а да ги покажат така, че зрителят да ги възприеме с отворена уста, гледайки филма на огромен IMAX екран.