ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Във Виена през 1886 година всичко е лошо: някой убива жестоко девойки и деца, фанатични медиуми организират спиритически сеанси и повръщат ектоплазма, а младият Зигмунд Фройд (Роберт Финстер) се тъпче с кокаин и се мотае навсякъде с джобния си часовник за смях на своите колеги от научните кръгове. По същото време унгарците кроят антиправителствен заговор, а една жена медиум като че ли може да предвижда бъдещите покушения на сериен маниак.
„Фройд“, както вече можем да се досетим, съвсем не е традиционен биографичен филм за великия психоаналитик. Това е по-скоро крайно волна фантазия в духа на „Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири“, където историческата личност е поставена в не съвсем исторически събития и от това е набъбнала цяла епопея.
Епопеята се е получила интригуваща – както от позицията на криминален филм с елементи на ужаси, така и от позицията на психологическа драма за хипнозата и умстрените разстройства.
Още от първия си епизод „Фройд“ ни въвежда в транс, деформира случващите се на екрана събития, кръстосва безсъзнателното със съзнателното. Отначало ни се струва, че имаме пред себе си банална история за формирането на психоаналитика: младият учен е пренебрегван от научната общност, неговите методи се определят като шарлатанство, докато самият той е на границата на феноменални медицински открития. Австриецът се е върнал току-що от Франция, откъдето е донесъл истерията като душевно заболяване и терапията чрез хипноза. Джобният часовник се люлее като махало, тиктакането заглушава околните звуци, „Аз“ заспива, събужда се „То“.
„То“ е убило вече една девойка и като че ли се насочва към момиче от висшето общество. За това Фройд разбира от Фльор (Ела Румпф) – унгарка медиум, чийто пристъп по време на един от светските сеанси предизвиква видение. Оттам нататък Фройд се превръща в Шерлок, Фльор в Уотсън, а ветеранът и офицер от местната полиция Алфред Кис започва да играе ролята на Лестрейд. Има даже аналог на мисис Хъдсън – за психоаналитика също се грижи престаряла домакиня.
Сериалът за миг се превръща в мрачно и до потръпване студено криминале.
Образът на Фрайд се вписва в него идеално – педантичен психиатър, способен да проникне до най-съкровените желания на пациента. „Фройд“ е сниман в Чехия по поръчка на австрийски телевизионен канал, което явно е залагане на автентичността – шоуто може лесно да се нареди до „Алиенистът“ и „Табу“ с Том Харди. При което от първия сериал у „Фройд“ са образът на лекаря от XIX и опитът да се създаде психологически портрет на убиеца, а от втория съвсем дивата, граничеща с траш фантастика, основаваща се на древни митове.
„Фройд“ само се преструва на методичен, ясно очертан в структурата си детективски филм, но като резултат още в средата на сезона се превръща в бъркотия от свръхестествено и халюциногенно.
Един хипнотизира друг, другият вбесява трети, у третия реалното започва да се наслоява върху въображаемото. Сериалът се оказва крайно ефективен, но хаотичен поток на фантазията, някаква стилна компилация за Фройд, който преследва зли духове и серийни убийци.
Но когато ефектът „уау“ се изпари, идва осъзнаването, че от истинския Фройд в сериала е останала само визуализацията – даже буквализацията – на психоаналитичния сеанс. При което този сеанс не е толкова за зрителя, колкото за цялата Австро-Унгария в края на века. Където по улиците цари беднотия, каналите и дворовете са задръстени от боклуци, смесени с бездомници, а всеки втори минувач е покрит със следвоенни белези, да не говорим за душевните рани като масовата истерия и посттравматичния стрес.
Именно тях се опитва да излекува Фрайд от сериала: не толкова един наблюдаван пациент (разбирай: умствено нестабилната Фльор), колкото цялата нация, въвеждайки жителите на Виена в хипноза. Безсъзнателното се измъква навън и без това мрачните улици се изпълват с ужасите на войната, от които не може да се избяга никъде: залети с кръв тела, осакатени крайници.
Физиолозите, основните противници на Фройд, копират царящия ужас в изтезания под формата на медицински процедури. Медиуми свалят оковите на емоциите от клиентите, опитомяват ужаса и с негова помощ побъркват елита. Само Зигмунд Фройд като че ли се опитва да намери златната среда, да сведе до минимум едновременно физическата и душевната болка на своите пациенти – не рязко да я изтръгва, а да я разтваря и приема като свой личен, безкрайно въртящ се в главата му кошмар. А шоурънърите на „Фройд“ са се погрижили този опит да изглежда дяволски стилно.