Ако бях някой дълбоко мъдър политолог, социолог и прочее -лог, щях сигурно до направя един обстоен задълбочен анализ на проблема.
Но не съм.
Затова - по-простичко.
И направо в мишената.
Слави Трифонов сгреши в едно-единствено нещо: обърка телевизионното шоу с политтическото шоу.
А това са две съвсем различни вселени, със съвсем различни правила и закони.
Първо.
При телевизионното шоу всичко се движи строго по сценария.
Тук трябва - по сценарий - оркестърът да свири туш - и оркестърът свири туш, там трябва публиката да ръкопляска: запалва се съответна светлина (червена по принцип) и публиката - предварително инструктирана за светлината! - ръкопляска ентусиазирано, тази танцьорка трябва да се завърти наляво - върти се наляво, онази танцьорка трябва да се завърти надясно - върти се надясно, и прочее.
При политическото шоу обаче не е така.
Искаш по твой сценарий парламентарният оркестър да свири тържествен туш, само че той свири “March Funèbrе” от Шопен, искаш овации, ама няма червена лампа да подканя всички да ръкопляскат маймунски, та един ръкопляска, друг “точи своя кинжал” (както казва Лермонтов), а този, от когото искаш да се завърти в парламентарния танц насам, се върти натам и така нататък.
Второ.
Когато гледат телевизионно шоу, хората напукват една купа пуканки, сядат на дивана, рупат пуканките и чакат нещо развлекателно, смешно и глупаво даже до простащина.
При политическото шоу обаче пак не е така.
Хората не сядат с пуканки пред това шоу, очаквайки смехории, а следят едно-единствено нещо: дали, от кого и как ще им бъдат решени насъщните проблеми.
Това Слави Трифонов не го разбра.
Мислил си е вероятно: ние ще напишем сценария, а другите - като в моето шоу - ще свирят туш, ще ръкопляскат и ще се въртят насам или натам точно по този сценарий, а публиката пред екраните ще се скапе от удоволствие.
Хубаво, ама ядец!..