ИЗТОЧНИК: ФОНТАНКА.РУ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
В новия си роман Гузел Яхина напомня, че доброто и злото са преплетени тясно във всеки от нас. И да отделим едното от другото е също толкова трудно, колкото е трудно да делим хората на свои и чужди.
1923-та година. Гражданската война в Русия е завършила. Но наистина ли е завършила? Войната е изгорила и тялото, и душата на всеки, до когото се е докоснала. И е пуснала своята отрова. Вчерашният фронтовак Деев не разбира това. Той е млад и буен, съвсем елементарен, но при това с меко сърце. Поверено му е да закара ешелон с петстотин гладуващи деца от Казан до Самарканд. Деев има помощничка: комисарката Белая – остра, твърда, принципна и безжалостна. А освен това къдрокоса и стройна.
Читателят не научава имената на Деев и Белая, но имената и прозвищата на децата са изписани с документална точност. Това не са просто прозвища на сираци и безпризорни – зад всяко едно име се чете съдба. И детските съдби зависят от възрастните, които са забравили своите имена, а със загубата на името са загубили и човешкото у човека. Двамата герои са осакатени от войната и всеки от тях има какво да премълчава и кого да ненавижда.
Толкова по-интересно е да се надникне в конфликта на антагонистите съюзници – Деев и Белая. Енергичният фронтовак оправдава не веднъж своята фамилия [1], вършейки по пътя подвизи, за да намери лекарства, вода, храна. При това душевно „ронливия“ началник на ешелона не случайно нарича себе си „парцал“, защото, вземайки от жалост спорни решения, рискува и своя живот (а загине ли Деев, децата няма да стигнат до Самарканд), и живота на други хора. И му се струва, че тези постъпки са предизвикани от човеколюбие, макар че зад любовта се крие ярост. Именно това изрича право в очите на Деев наблюдателният стар фелдшер Буг.
Ако Деев е женствен в своето състрадание, с Белая е точно обратното. Младата жена мисли за любовта към децата не по-малко от Деев, но се ръководи в действията си от съвсем други принципи. „Понякога да бъдеш добър, означава да изглеждаш зъл!“ - заявява тя, пояснявайки своята тактика да спасява само тези, които са физически по-здрави, като се изразходват разумно ресурсите. Белая също няма име, но има история и научи ли я човек, започва да я възприема не само като „въплъщение на смъртта“. Белая е някогашна послушница, живееща в манастир, която приема революцията с отворени обятия. Тя е красива и... безплодна. Затова се стреми толкова силно към неприятните на вид, страдащи от дистрофия, подути и озлобени деца – за да бъде нужна, за да обича. Ако не своите деца, то поне децата на държавата. Суров ангел на доброто.
Но романът на Яхина не е роман за неосъществилата се монахиня или за пламенния червеноармеец, макар че безбожието ги приравнява като болните в лазарета. „Гирляндата“ на вагоните с гладните нездрави деца, които двамата трябва да съпровождат по пътя от четири хиляди версти, е всъщност гирлянда от метафори, препращащи към Библията и мита. Една такава метафора е изведена от авторката – „Ноев ковчег“. В ешелона намират пристанище деца без разлика в здравето и възрастта, право на надежда получават и „чуждите“ – изоставени от своите майки и безпризорни, които състрадателния Деев събира по пътя, нарушавайки правилата. Но ако старозаветният Ной е бил праведник, такъв ли е Деев? Той – мечтаещ за всеобщо щастие и женитба - помни, че под неговите пръсти се е спекла кръв.
А врагове по време на изнурителната одисея ще срещне предостатъчно. И ще извърши немалко херкулесови подвизи, сблъсквайки се с казаци, басмачи, крадци, чекисти, болести, страх и глад. Макар че, ако се върнем към Стария завет, сравнението с Мойсей и ходенето по пустинята е допустимо. Но Мойсей е любещ Божи избраник. Атеистът Деев не е по тази част: той не знае молитви, но умее да моли за другите и да хитрува. Това използва, когато е в затруднено положение. И ето че Този, в когото не вярва, изпраща на дръзкия молител посредством ръцете на враговете му манна. Не за него – за децата. А самият Деев се мръщи от разсъжденията на фелдшера, който не го оставя на мира с въпросите за това какво е истинското добро. Деев и Буг живеят с различни понятия. И двамата търсят доброто, но всеки го вижда по свой начин. А когато спорят и се наблюдават, разбирайки истинските пориви на душите си, всеки започва да вниква в своя привиден противник.
Гузел Яхина поставя прости, но вечни въпроси, от което е сложно и за героите, и за читателя. Какво е добро? И може ли да бъде добро злото? А любовта – каква е тя? Къде е границата, след чието преминаване няма връщане назад и младият момък става старец, целунат от Смъртта? Не случайно хладнокръвието, с което Деев погребва мъртвите и рискува живота си, плаши фелдшера. Той разбира, че зад това демонстративно дръзко милосърдие се крие и болка, и страх, и загуба на човешкото у човека. А Деев има какво да помни и да премълчава.
Не трябва да се търсят сред персонажите на романа герои в буквалния смисъл на думата. Такива, строго казано, няма, но при това ги има като носители на доброто и любовта. И всеки е по своему човеколюбец: Деев, Белая, Буг и останалите. „Доброто изисква мъжество. Трябват му по-здрав гръбнак и по-остри зъби“ – отсича Белая. Бук не приема доброто, когато е примесено с кръв. А Деев му втълпява платоновски: „Навсякъде има добро. Децата дойдоха с ботуши на гарата, а не боси – това е добро. С ризи пътуват, не голи – отново добро“. Каква е цената на „добрия подарък“ и дали е толкова чистосърдечен, това е друг въпрос.
Възрастните и децата не са единствените персонажи в романа. Смъртта (с голяма буква) е напълно значима героиня в тази книга. Именно с нея се сражава обезумелият Деев, който е гледал смъртта в лицето и е убивал много пъти. Той, обсебен от спасяването на децата, иначе казано – на самия Живот, се състезава самоуверено със смъртта по време на целия път. Но бившият фронтовак не е Христос, за да победи такъв враг. Неговото безстрашие граничи със слабоумието, а съобразителността не му пречи да бъде плах пред жените, които в действителност не познава. Нежната, мъдрата Фатима - една от милосърдните сестри в ешелона – олицетворява именно тази любов и тази истинска женственост, към която се стремят и млад, и стар. Загрубелият, облъсканият от войната Дееев се надява на щастие и търси топлина. Суровата Белая също не познава любовта, макар да казва, че е изпитвала това чувство, гледайки... една снимка. От наивност даже не знаела кой е на портрета... [2] И се получава така, че от любов към ближния са обзети хора, които познават малко това чувство.
Когато отваряш новата книга на Яхина, си мислиш: непременно ще има любовна връзка, режисирана от самата война. И ще се съберат различни хора, но здраво, пламенно, страстно. Ако мъжът и жената не могат един без друг, то и романът без подобни линии не е роман. А „Ешелон до Самарканд“ е роман, и то силен...
Мотивът за децата е преминал от едната книга на Яхина [3] в другата уверено, както и следвоенната тема, която авторката проучва, наистина, като понякога я преосмисля художествено. Но ето че езикът се е променил. Той е обикновен, разбираем и точен. Читателят, уплашен от вискозитета на метафорите и сравненията в предишната книга, не трябва да се страхува. Образите на персонажите са изобразени с едри, макар и пестеливи щрихи, което ни кара да се вглеждаме внимателно във всеки жест и да се вслушваме във всяка дума.
„Ешелон за Самарканд“ води читателя стремително и дръзко и не крие смрадта на холерна барака, на кръв и мръсотия. Напомня: точно така смърди войната. Но всеки, попаднал в ешелона, има избор: да се надява на чудо и да вярва в светлия изход. Или да се обърне към смъртта съвсем завинаги.
БЕЛЕЖКИ
1.От рус. арх. деять ‘действам’.
2.Портретът, който е окачен в манастира и в който се влюбва младата послушница Белая, е на престолонаследника.
3.Втората книга на Гузел Яхина „Деца мои“.