Никола Милев от с. Мокрени, Костурско, Егейска Македония - "Ето човек. Спомен за Борис Дрангов (Написан през 1924 година и останал по една случайност непубликуван)", публикувано във в-к "Македония", год. I, бр. 187, София, 28 май 1927 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов
 |
Никола Милев |
Към края на април 1916 г. бе пристигнал в София кореспондентът на голямата американска телеграфна агенция "Асошейтед прес", Георг Шрайнер - той беше обиколил турския фронт в Сирия и Месопотамия и идеше да се запознае с положението на македонския фронт. Шрайнер бе сам артилерийски офицер и се бе сражавал в Трансваал. Той знаеше що е война и що е военен човек. Като кореспондент, той бе пътувал много по света, бе срещал много хора и неговото наблюдение бе изострено. Той бе видял и другаде военни действия и военни водачи: следил бе няколко революции в Мексико и в други американски републики. А неговата култура бе широка.
През един хубав пролетен ден ние тръгнахме с Шрайнер за Кюстендил, откъдето главната квартира щеше да го улесни да посети фронта на Беласица. Представихме се на началника на полската канцелария, полковник Сапунаров. Разговорът се водеше естествено, върху войната и Шрайнер разглеждаше с любопитство една карта на Балканския полуостров, окачена на стената. В това време в стаята влезе един офицер, когото аз на пръв поглед не можах да позная. Той беше подполковник Борис Дрангов. Стегнат, висок, сух, с изпечено лице и с очи, от които изскачаха искри, тъй изглеждаше като човек от друг свят, далечен, недостъпен - свят на възторжено напрежение и на героичен идеализъм. Дрангов говори малко, бързо и отсечено, и напусна кабинета на полковник Сапунаров. Ние с Шрайнер останахме, докато се уреди заминаването ни. "Кой е този офицер?" - ме запита американският журналист, на когото очевидно Дрангов бе направил силно впечатление с целия си мъжествен вид. Аз му казах с няколко думи кой беше Дрангов."Das ist ein Mann" ("това е човек", "ето човек") - отговори Шрайнер с тон, който имаше и симпатия и възторг, възбудени от големия войник, който случаят бе изправил няколко минути пред него.
Тая сцена аз я виждам често и думите на тоя чужденец, който бе много видял в живота си, още ми звучат в ушите. Как да не ги чувам, когато те ме изпълниха с гордост? Защото и аз, като всички ония които познават ентусиаста Дрангов, съм ценил у него човека, бореца и водача. Много пъти оттогава, особено от фаталния ден, в който синът на Македония падна като дъб, изтръгнат от буря, аз съм разказвал тоя спомен. Защото той е безкористно свидетелство за мъжествените качества на Дрангов.
На другия ден след срещата в Кюстендил ние бяхме под склоновете на Беласица, откъдето бе дошъл Дрангов. На пътя между Левуново и Петрич ние видяхме една група войници, около една чешма. Това беше чешмата-паметник, построена от самите тия войници - войниците на Дрангов - като паметник за своите загинали другари. Ако Дрангов беше поискал от тях да построят пирамида, те и пирамида биха построили. Защото имаха вяра в своя началник, следваха го като другар и брат и бяха готови да изпълнят всяка негова заповед като повеление на любовта и на дълга. Защото всички негови действия се вдъхновяваха от любов към тия, които отечеството бе поверило в ръцете му и от възвишено чувство на дълг към това отечество. Кой не е слушал как Дрангов е гледал войниците си и как те гледаха на него? "Има Дрангов - има хляб, няма Дрангов - няма хляб".
Тоя войнишки афоризъм, твърде популярен по позициите на Беласица, изразява с поразителна, груба ясност грижите на водача към тия, които води, и силата на любовта, която извършва чудеса. Защото не беше малко чудо, в ония времена на лишения и глад, да се нахранят толкова хиляди гърла и от една разнородна маса да се създаде едно здраво тяло с възторжена душа. Дрангов извърши това.
 |
Борис Дрангов като македонски четник, 1903 г. |
***
Човек, борец и водач - това беше Борис Дрангов. Както казва нашият народ, той беше човек със звезда. И затова поразяваше и увличаше всички чисти души. Него и децата го разбираха.
Септември 1915 год. Прокудените синове на Македония са повикани на обучение. Всички чувстват настъплението на решителни дни - те наближават. Образът на поробената родина, която трябва да бъде свободна, възпламенява погледа на скромните занаятчии и работници, преобразени във войници. Македонските полкове заминават за Македония. На лагера излизат да ги изпращат близки и познати, мъже, жени, деца. Дрангов държи реч. Стойката му, жестовете му, гласът му приковават всички погледи. Една вълна от благородни пориви раздвижва войници и изпращачи: всички разбират неговото слово. Дрангов се възпламенява все повече, подвига се, готов с един замах да строши веригите на робството, в които родината е окована, и да срази врага - подобно на герой от легендарните времена. И вечер, когато изпращачите се прибират, децата говорят за "офицерино" с възхищение, както за една чута хубава приказка или за видяна хубава картина, а бащите и майките, притискайки скръбта за изпратените, които може би никога не ще се върнат, виждат Македония свободна и сияеща.
 |
Полковник Борис Дрангов |
***
"Виждам по вълните на безкрайното време силуета на смел един дух. Върви той с вторачен поглед към грядущето; в десница смело държи меч и път чертае с него през мрака на нощта, а в левица носи факела на просветата. Ликът му изразява всепобедна вяра, а стъпките му бродят към зората на деня".
Така рисува Дрангов покойният Т. И. Бъчваров в малката, но забележителна книга "Полковник Борис Дрангов", която е посветил на забележителния мъж. Цял изтъкан от вяра и дело, Дрангов буди вяра и тласка към дела. Такъв е той през 1903 г., когато преминава границата и със 120 души се сражава с турците; такъв е и като възпитател във Военното училище, в школата, в казармата; Такъв е и на фронта, срещу смъртта, която го дебне всеки час. Неговите ученици от школата за запасни офицери в Княжево наричат лекциите му "вдъхновени проповеди на един талантлив военен оратор". Ораторите обаче, които търсят ефект в речта си, не бива да се сравняват с тоя вдъхновен пророк. "Аз ви говоря едно и също, е казвал той на своите слушатели при почването и свършването на лекциите си, защото делото ни е винаги едно и също". И затова, който не е бил вдъхновен като него от това дело, като се е опитвал да подражава на неговото слово, е изглеждал малък и смешен.
Особено силни следи остави учителството на Дрангов в Скопие, където бе открита през войната особена школа за подготвяне на запасни офицери. В града, където младенческата му душа бе познала първите пориви на идеализъм (Дрангов е роден в Скопие на 3 март 1872 г.) той стана сам жив източник на ентусиазъм и идеализъм. "Щом веднъж разберете, е говорил той на своите ученици, че ние сме по-страшни от смъртта и че в самата смърт няма нищо страшно, вие ще познаете тогава колко е жалък нашият враг и колко е сладко да се мре за България". И понеже учението му беше просто и ясно, когато е говорил, "войнишките сърца биеха силно, душата се повдигаше високо, високо и беше готова да пламне от неудържима вътрешна сила. Той беше светец за нас, той беше висше въплъщение на всяка правда".
 |
Панихида в памет на полк. Борис Дрангов, Скопие, 1942 г. |
***
Тоя светец умря като герой и мъченик. На завоя на Черна смъртта, който той презираше, отне живота му. Той можеше да не ес срещне с нея. Блестящ генералщабен офицер, той можеше да бъде на завет. Пред един негов съгражданин и приятел, който е изказвал учудването си, че главното командване не използва дарбите на изпъкналите офицери, а ги праща на най-предна линия, Борис Дрангов казал просто и искрено: "Именно изпъкналите личности трябва да отидат да умрат, за да дадат пример на другите".
Той умря и примерът му остана в душата на борците и в историята на народа ни. Скопие пожела да прибере тленните останки на тоя възвишен дух. Дрангов почива в една от черквите на родния си град. На Илинден 1918 г., когато Скопие празнува петнадесетгодишнината на илинденското въстание - подвига и гордостта на борческите македонски българи - хиляди глави се наведоха пред неговия кръст и цветя покриха гроба му. Сега това не може да става. Но дори похитителя на македонската свобода почита храбростта на юнака и самопожертвованието на човека. Дрангов почива несмутен под родното небе. Шепотът на Вардар и вятърът на Шар носят надалеко неговата песен:
"Македонийо, ако те забравя,
езикът ми да онемей!"
БЕЛЕЖКИ
1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Никола Милев (1881-1925) е виден български историк, публицист, дипломат, народен представител и деец на ВМОРО и ВМРО.