Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно-гордий калугерин, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите бройници в наследство на Папа и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебаях и нито бих писал, ако не бех уверен, че биографиите са доста полезни книжки. Колкото и да е дързко да уверява човек, че е рожба на еди кого си (всекой не може зна чие е семе), верно е обаче, че съм син на Ставра Пърличев и Мария Гьокова, родители доста бедни, но честни.
Роден съм в Охрид на 18-ий януария 1830 според едни, 1831 според други. За това и редко споминам дати: до вчера нито в ум ми вхождало да пиша история. При това честите от Правителствена стърна настъпи на домът ми уничтожиха много мои ръкописи.
След мало умре баща ми и ме остави шестмесечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички маловъзрастни. Дедо беше земледелец, висок и белобрад старец, но трудолюбив; он всека събота просеше милостиня за затворниците. В тия милостини, може би, имаха значително участие и внучетата му. Бех едва 4 годишен, когато дедо ми достави един Гърцкий Буквар по ветшайшата метода и ме изучи на имената на буквите: алфа, вита и пр., които разпознах в неколко дена. Но когато почна да ме учи на сричание: вита алфа = ва, вита епсилон = ве, такво учение виде ми се съвсем странно и мислех със слабия си мозък: как е можно две цели думи да са равни с един слог? Разумева се, това беше мисъл не изречена с думи. При все това, в неколко дена победих тази мъчнотия. Многаж майка казваше на деда: - а что се мъчиш с ово нипе (младенец)? Може ли то сега да се научи на каквото и да е? Мълчи ти, казваше дедо, ти ничто не знаеш. Гледаш ли тая ми къща? След смъртта си требваше да я оставя на сестра си, зачтото ти си харич и немаш средства да ме гледаш (призираш), как что ме гледа тая. Но знаеш ли ти кому ке я оставам? Никому! Никому! освен Григору! Дедо беше очарован, когато му четех. Всекий вечер ми носеше по един симит от две пари. Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко една историйка, която ще докаже че тогава любящий убиваше любимаго, и то невинно, безсъзнателно: Обичай беше да се гори борина за осветление (както у Омировите ирои). Свещникът беше железен и около 1 метър висок. На него окачваха борината и тя озаряваше Божиите твари със светлината си - ту ослепителна, ту съвсем бледна. Аз обичах да стоя между свещника и противуположний нему зид и да се взирам на сенката си. Това не се аресваше на деда и на майка, коита беха уверени, че това е опасно нечто и ми казваха: немой синко! оти на сънът ке те вяхне желка и ке те дави. После дедо рецитираше едва слушно неколко гърцки молитви и лягаше: "легни синко, при мене и гушни ме (обгърни ме); желката ке дойде". Аз лягах при него разтреперан и го обгръщах. Он прехвърляше покривалото преку своята и моята глави, може би с цел да се стопли по-скоро. Тога майка ми, по прежнему с деда условию, налагаше ръката си силно и бързо ту на главата ми, ту на нозете ми, ту на плещите ми. Аз мислех, че то е желката и бех в неописуема душевна тъга и обгръщах деда все по-силно и по-силно. Креч вдървяше ръцете ми. Студен пот ме обливаше, едно от страх, друго от немание въздух. Узнавах, че дедо се смееше; но аз не се смеех. “Како ке се живей?“ мислех си аз, и тая мисъл остана царица на всичките ми мисли. Бидох принуден да оставя на стърна оптическите явления на сенката си; но видно беше, че здравието ми се повреди. Естествено нервик, тогава станах много по-раздражителен: “чему ми е живот, когато имало е желки мъчителки? Еда ли мало са другите ни мъки?“
Дедо като виде чтението ми свободно, ме заведе на училище и, според обичая, принесе на учителя, наречен Апотоле, един салтар локуми (ромбовидни млинчета) и една разноцветна кърпа и си отиде. В училището, ветхо здание при гробищата, немаше ни столове, ни чинове; но две дълги и тлъсти греди. Там се учих две години почти без никакво приключение. Когато снегът навалеше изобилно, дедо идеше на училище, ме зимаше нáрамо и ме донасяше дома: Аз бех всекога необут.
Да кажем нечто и за тогашното учебно дело. Учителят, условен за 330 гроша годишна плата, седеше и шиеше. Когато учениците идеха при него да си прочитат урока от Октоиха или Псалтира, или Орелой, за да ги алакса (да им даде другий урок), учителя продължаваше шиението. Всекий ученик, като дочиташе урока си, чекаше решението на учителя, който му казваше: “Земи другото“ или: “Не!“ Към пладне, заповедваше: “Спите,“ ни редеше един до друг, наслоняваше главите ни на гредите, и туряше во десното ухо всекому по едно камче, за да не мърдаме. Горко на оногова, комуто би паднало камчето! По тоя начин учителят, доволно сит и напоен, спеше блажен сън: Нередко учениците му носеха ястия и пития, кой от милост, кой от страх. Забележете и това, че он и открито просеше у учениците да му донесат от дома си, кой едно, кой друго нечто и съвременно им казваше: “ама да не узнае татко ти“. За да развлечем скуката на такъв живот, с хлебни трошки мамехме сълнцето да дойде по-скоро до кохата (време за отпуск). Поимахме въздух силно и глъбоко, за да опитаме кой повече ще трае до второ поимание. Върху гробните плочи седехме срещу сълнцето с отворени книги, за да опитаме кой повече ще устои на отражението на сълнцевите лъчи. Верно е, че това е причината на късогледието ми, което накликна на главата ми несчастия, които безполезно е да преброявам.
За да пишат, учениците издигаха десното си колено и на него туряха хартията; а левото им колено, свито, се опираше о душемето. Когато зех да пиша, перото ми се виде как най-тежка мотика; изобилни потове течеха по телото ми како да бех орал вес-ден без почивка. Учителят никога не ми каза как да държа перото, зачтото и нему не беха казали. Тъй и до днес твърде грозен е начинът, по който държа перото. По цели месеци аз не рачех да пиша, и учителят не ме забележи или се преструваше, че не ме забележва. Един ден обаче ми каза: - Камо ти писмо? - Даскале! захватих да пиша; но много, много испотех, и за то оставих, - Ти не си потен, бре пес! и отдамна ти писмо не си дал. Тъй каза, ме свали нáзем, турна нозете ми във фалака и ми дърпна, тъй да кажем, без една 40. Незабавно се измъкнах из учил: и се бавех по улиците до отпуска на учениците, та че тогава и аз се върнах у дома си; но не казах ничто на домашните.
Утрента рано зех Октоиха си и прибегнах при п. Стефана, другий учител, не по- добър от Апотолета, но по-представителен и по-благогласен певец. Тогава големо старание се полагаше за размножавание на певците, на църквите, на Октоихите, на Псалтирите. От туй днес в Охрид се броят десет главни църкви и безбройни малки църквици. В едни църкви не можеш преброи повече от петина посетители: и при все това службите се вършат редовно. Гърцкото духовенство беше вдъхнало на населението такъв един фанатизъм, чтото във всека почти къща се намираше Октоих или Псалтир. От туй, още на 12 годишний си възраст аз знаех наизуст Октоиха и последованието на църковното пение. Знаех и 8-тех гласове, които и днес още помня, при все что не съм се учил никога на псалтики. Фанатизма тога беше такъв, чтото най-знатните фамилии, Н. П. Робеви, Паунчеви и пр., истъргваха синовете си от деловодителство на велика търговия и ги поставяха учители за ”Бог да прости”, както те казваха, за да ни преподават даром и с фанатический жар непонятни граматически правила. Се разтрепери Охрид от една ръкопис, чийто апокрифний съчинител потвърждаваше: 1-о, че е паднала от небо. 2-о, че в петък не треба да се работи. З-о, че в събота, чтом звукне клепалото, треба да се остави всека работа. 4-о, че който прочете туй божествено писмо, дължен е непременно да го препише и разпространява: инако гнев божий ще падне нá него и на неговите. С молби аз сполучих да прочета тази ръкопис, даже и я преписах и поставих на Св. Трапеза на храмът на Св. Безсребренници. Ефимерий п. Н. Б., който благодарение на въздържанието си още и днес е жив и здрав телом и умом, който отдавна би умрел, ако постоянствуваше във винопийството, е, ако и не множко учен, но здравомислящ и благоразумен: Он разрешаваше паството си да работи без гризение съвести в некои празници. Он, вместо да препише ръкописта, както се надевах, я остави бездействена и туряше на нея ипсоми. Он, може би, желаеше да я тури на друго место, не толкова честно, но не рачи: фанатизма беше силен.
П. Стефан ме прие радо, даже и ласкаво. Он служеше в църква св. Климента; а аз как добър “Αναγνώστης“ (четец) бех му нужен. Апотоле узна това и се разсърди, както да бех убил баща му, и чрез влиянието на Митрополита Калиника, когото често разсмиваше с буффонериите си, ме грабна, турна нозете ми във фалака, и ми нанесе повече от 40. Се върнах у дома и разказах на майка за даскалския бой. Даскал е той, каза тя, ще бие я! Се върна и дедо и ми поднесе обикновения симит. Със страстни сълзи му разказах, что пострадах от даскала; но причините на боя, разумева се, не му обясних. Никога даскал не бие, каза дедо, без кабаат. Безбелли ти му си сгрешил в нечто: но и ако не си сгрешил, нема ничто, синко. - Два пъти ме би, дедо, лошо ме би, без милост ме би, под фалака ме би. - Нема ничто: който любит, мъчит, рече Софос Соломон. - Аз нема да ида вече у Апотолета. - Ке идеш, ке идеш.
Наведох главата си, но не рачих веч да видя лицето на Апотолета; а за да не безпокоявам домашните, особено деда, който беше болен, аз се преструвах, че ида на училище; А се криех в развалините на градската крепост и там читах и се любувах с природата, докле стане отпуск на учениците. Всекий ден прочее, в обикновените часове, зимах книгите си, а наедно с них и некоя от ония Елино-църковни ръкописи на пергамен книги, които читах тъй свободно, както печатаните. Не стига това: Когато намирах на пъти некой изписан лист, бил той мал или голем, ръкописен или печатан, чист или скверен, не можех да устоя на любопитството си: Требаше да го взема в ръце и да го прочета еднаж, дваж и със себе да го взема.
1.) Тази интересна "автобиография" (тъй беше озаглавена тя от автора) ни се достави от г. В. Диамандиева, който чува всички Пърличеви ръкописи, между другото един превод на Ариотовия "Orlando furioso", разни слова и пр. За да не изгуби нищо от своята оригиналност, ние обнародваме автобиографията без изменения, както си е в ръкописа, който е останал от ръката на автора. Само препинателните знакове, употребени от автора по гръцки начин, бидоха тук-там пооправени. - Ред.
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.