ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:ПЪРВА.
Дедо, като узна, че болестта му нема да трае дълго и че приближила му се кончината, повика майка и каза ѝ: Аз умирам, но Господ не ке ви остави от ръки. Никола и Ивана да ги кладеш на занает: Те ще изкарат хлебът си боллук, боллук; така чтото и зá тебе ще преостане. Зуграфина я услових за хизмекярка у хекимът Залокоста, който ще я храни, ще я облича и ще ѝ дава 200 гроша на година. То не е мала сума. На Григора се надевам; и ти да се надеваш. Слушаш ли? - Слушам, ама горко мене, ако ми било писано да се надевам на едно детенце. - Дай ми клетва оти ке го пращаш на училище. - Тако ми жалби, тако ми тъги, ке го пращам. - Кога така, кукята моя, покукнината моя, лозията мои са ваши; и съвременно ѝ връчи една кърпа, в която беше вързано нечто като пари; в нея беше и худжетът, документ чрез който ни оставяше единствени наследници на имота си. Слушай, повтори дедо. - Слушам. - Оклетие ви оставам да ме погребите с един само поп. - Господ не ке остави децата ми съвсем сираци, тате! Господ ке ми ти подари здравице. - Можит; Господ все можит; но аз съм дължен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како истий татко си ме гледала. Много нощи без сън над перницата ми си прекарала. А аз окаяник, за ничто и никакво, хиляда пъти съм те огорчил: Прости ме снахо ... (дедо заплака). Бог да прости; и ти прости ме. Тъй каза и целова му десница, и нас застави да я целунем. - Бог да прости... и благослови... тебе... и чеда твои... Повикайте... духовникът... и Ефимерията... с причестно. С тичание най-големий ми брат ги повика. Исповедта не беше дълга. След нея дедо се причасти. Около полнощ издъхна он, как праведник, тихо и незаметно.
Смъртта на деда ми стори дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разсказваше за татка, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагаше, за да ни прехрани с иглата си; но аз за деда повече жалех: него аз познах; от него облага видех. Майка ме утешаваше, ако и да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в Бога вера, каза, че Господ ще ни помогне тъй, чтото, не само мене, но и Ивана, ще ни праща на училище. Что велиш ти, синко Никола. - Немай гайле, нано: аз ке работам, много, много. - И аз не по-малко: усещам во себе сила голема; ке работам по къщите; работата е здравие и чест. Тъй като бех слаб и нервик, ничто не ме утешаваше; но майка беше упражнена в домашни и земледелчески работи. Она беше львица телом и душею. Мишците ѝ беха железни; лицето ѝ сълнцем почернело от полските трудове. Братия ми постъпиха в ткачкий занаят, а сестра ми стана слугиня. Словото мамино беше: “ке работам по къщите.“ Тъй речено, и тъй сторено. Она още от вечер сготви ястие за всички ни и ни каза: чекайте ме утре к вечеру: ке работам утре у Танчевци (милионерска къща, сега изпаднала), ке ви донеса и хлеб, и манджа, каза она. Помолихме се Богу и легнахме; но цела нощ не спах. Заран, като се разхлади въздуха, заспах. Всички беха търгнали по работата си; а аз не ги узнах. Дойдоха братия ми за обед и ме намериха още в глъбок сън. - "Встани, каза Николай, ке ручаме. Встанах... ручахме... - Брате Николай, казах аз, како ке се живей? Сега ти ни си и татко, и дедо. Не ми позволяваш ли да ида у Танчевци да видя нана. - Иди братенце, каза Он, и ме целова; но да не им сакаш хлеб. - Не! Не! аз съм сит, много сит. - Иди; но е далеко. - Ако: аз не се уморявам. Търгнах и в неколко минути пройдох оная ужасна стръмнина, что отделя бащина ми къща от Танчеви. - Де е майка? питам аз. - Сакаш ли хлеб, каза ми домакинката. - Де е майка? - На езеро... пере. Се спуснах по стръмната низина как стрела. Преди да достигна ъгълът на Писиновската улица, чух майчини си въздихания: Милата носеше на глава един, още мокър, Болярский килим, от грамадна дължина и ширина, сгънат in octavo, килим, когото мъска с труд би носила. Раскъса ми се сърцето. Като ме виде, тя спре стенанията си и ми направи една подсмивка. - За что ти тука, синче? Но аз плачех, както да би некой убил майка. Омир каза:
“Половина благародства Бог отнима человеку,
кой свобода си изгубил, който станал роб другому.“
Майка се спре. - Что плачеш, синко? - Еда ли така, нано, ке робуваме? - Синко! казват оти знаеш много книга; а ти си още мал и не знаеш. Знаеш мощне добро небесните работи; а земните не ги знаеш: Тука на земята всекий е роб. Блазе на оного, что с труд извишва себе си. Горко на оного, что с дембелство унижава себе си. Гледаш ли оная лепа кукя, в която служам? Тя сега бърго ке се продава; А ти, ако се трудиш, ке я купиш за никаква цена. Тъй тя проповедваше и съвременно от 4-тех стърни на килима крупни капки падаха на земята (дрехите ѝ отдавна беха съвършено измокрени). После с нови сили търгна нагоре по стръмнината. - Майко! дай ми килима да го понося. - Нé ... не чинит... види... килимът не е тежък: ти можеш да го носиш; но ученици да носят, грехота е. Тъй майчината ѝ неизмерима любов и уважение към ничтожното ми учение показваше, а съвременно и ме утешаваше с това: “Килимът не е тежък.“
Майка вървеше боса, с твърди и топотни крачки: тя искаше да каже: Не съм уморена“. Като стигнахме у Танчеви, никой не и дойде на помощ да снеме от главата ѝ тежкий товар. Викна майка; никой не отговаря. "Спият смъртен сон", каза тя и биде принудена да възлезе по стръмната стълба. Тогава се появи домакинката и показа ѝ место, дето да сложи килима. Майка, кое с усилие на жилистите си ръце, кое с наклонение главата напред, сложи килима. "Господ да ти усили рамената, каза домакинката: Гледам оти сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов". Тъй каза; без да ѝ покаже место да си почине, даде ѝ един огромен пещник и ястие изобилно. Майка каза: "Господ да ви чува и варди от зло". Явно че домакинката не разбра урока: може ли разбра човек, съвършено упит от нехайство и сладострастия? Туй не малко повлия, дето после станах най-буйний и страстний член на опозицията против Аристокрацията. Како да бех избран за общий отмъстител за бедните, всекога съм мразил, гонил и бил децата на богаташите, на чорбаджиите и на учителите си, когато они постъпваха гордо със съучениците ми. Дойдохме дома. Бех в униние. - Руча ли, синко? - Ручах. - Сега иди си у даскала. Аз не рачех да ида; и тъй зех по обикновеному книжките си и търгнах към опустелата крепост и там си четех, докле се отпуснаха учениците, и после се върнах у дома. Съвестта ме гризеше, дето лъжех майка благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка; и то увеличи меланхолията ми. Но и всичко, что ме обикаляше, помогна да я увеличи, тъй като и естествено бех към нея предразположен. Нашата собствена и всеобщата бедност, лица бледни от глада и нечистота, първенците ни станали фанариотски руфиани, съвършеното унижение на тъй наречената хондрокефалска каналя, която казваше Теос вместо Θеос, катадневни върволици от земледелци, карани в затвор за данък, благочестиви селячани, които се покланяха и с челото си биеха килима пред сквърни, немилостиви, сребролюбци, лицемерци, страстолюбци калугери, които (калугери) се ругаяха безчеловечно над самите глави на поклонниците си. Конака (хукюмата) беше близко до къщата ни. Там почти всекий ден фигурираше фалаката. Нередко 20 дренови стапа се кръшеха о плесните на униженнаго Българина. Надалеч се слушаха писковете му, милковете му. Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, чтото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. Ако би ме видел некой психолог, би ме заставил да пиша стихове; но тогава де такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще немах. Колкото рачително и да се занимавах с Гърцко чтение (Българското беше неизвестно), почти ничто не разбирах. Меланхолията ми всеедно растеше. Бех всеедно думен, нахмурен, мрачен, како старец, който много пострадал в живота. В радости, свадби, песни, танцове меланхолията ми се усилваше. Видел ли съм беда, каквато и да е; чул ли съм ридание на безсълзна баба над чуждаго мъртъвца; тутакси страстни сълзи потичаха из очите ми. Бех постоянно в раздражение. Никоя дреха не ми се аресваше, ако не беше съвършено хубава, чиста, благокройна. С трескава ярост разкъсвал съм дрехите, които осъждах за несъвършени. Много страдала майка от таквото настроение.
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.