Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.
Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на
Павел Николов – Васил Левски.
Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.
След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.
Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.
В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.
(Павел Николов)
№ 545
Ловченец - потомък на Сиркови до автора
Подробности по предаването на Левски, които помня от родителите си
София, юли 1926 г.
Тези бележки около последните дни по времето на улавянето на Левски зная от родителите си, вече покойници. Майка ми е по-малката сестра на двамата братя Николчо и Гечо Сиркови. Вуйка ми Николчо е търгувал дребна бакалия, памук и кожи в Лом. Вуйка ми Гечо, по думите на майка ми, често ходел в Лом, но повечето пъти търговията свършвала със загубване даже и на сирмията. През дните, когато е било търгувано за Левски, двете им сестри са били женени, а и двамата братя са липсвали от Ловеч. Вуйна ми Марийка е била сама у дома си и Левски се е занимавал с революционната си работа. Знае се, че къщата е била бастисвана и претърсвана няколко пъти заради бунтовника, но баща ми разказва, че при един от тези последни обиски той отишъл, понеже знаел, че вуйна ми е сама в къщи. По онова време обикновено пътните порти са се заключвали. Било вероятно след три часа. Вуйна ми била изненадана да отваря на заптиета. Тя се сетила веднага и предупредила Василя, който бил в мазата на работа. Той веднага прибрал книжата в гасевото сандъче и ги затулил с ръкойката сено, служеща за тази цел. Скривова се намирал под едно оцетево малко бъдне, дето се е шибнал мигновено. Стражарите влезли най-напред в мазата. Вуйна ми се движела между тях пребледняла, взела на ръце гасовото сандъче и ги уверявала, че са ги заблудили. В този момент пристигнал и баща ми, който пояснил на заптиетата, че е зет на Николча, отсъствали по търговия в този момент от дома си. Стражарите обърнали къщата и нищо не открили. Излезли си, като изказали съжаление, дето обезпокоили къщата на един порядъчен човек. Това трябва да е последното претърсване. Родителите ми не са знаели, че Левски през тези дни е бил на ятак там. След улавянето научили това.
Баща ми казва, че Левски казал веднъж на вуйка ми: „Пазете ме, че ако ме уловят, ще се разнищите един по един.“ Майка ми казва, че е пяла на търговци няколко пъти, без да познава някой от тях, които не са били от Ловеч. Последното излизане от Ловеч е станало по време, когато се е играело хорото на поляната срещу къщата на вуйка ми. Минали са по пътеката над сегашните гробища, по Челинска стена, край кралимарковия калпак и поели по шосето кръстомпът.
За смъртта на вуйка ми баща ми казваше, че издъхнал на дясната му ръка, като плювнал зелено. Всеки път, когато кажеше, че върлувала холера, майка ми добавяше: „Холера имаше за моя брат поп Пенка, за един учител и жена му (не помня имената) и още за три-четири по-ачик българи.“ След това баща ми добавяше: „Шурека беше по-добре, но щом изпи цера, започва да се оплаква, че му прилошава. Гюве [1], много лошо ми става, аз ще умра. И за късо [време] издъхна“.
Когато Осман паша застави да се оттегли малкия казашки отряд от Ловеч и се настани в града турската власт. През тези дни гражданите българи бяха в онази бахча, от която падишахът си беше дигнал закрилата и беше решил да я изсече, по думите да турците. През уличката на срещната къща на Хашнов (и днес дола на Миковци) — първият ятак на Левски, е бил намерен лекарят грък, съсечен на късове. Чуло се по това, че „турците“ го заклали, но в размирието не могло да се каже с положителност по-точно кой и как е извършил това.
По предателството на поп Кръстя баща ми казва: „С 1200 гроша попът си купи къща, но не беше жив да живее дълго в тази къща. Съвестта му го бори до сетния му час и той умря от угризение на съвестта си. Беше станал жълт като восък“. Баща ми като кафеджия на турското кафене не е бил посветен в комитетските работи. Сам той казваше, че отпосле догадил, че са се пазили от него. Тук неговото мнение е и мълвата на ловчалиите българи по предателството на попа.
Родителите ми казват, че братът на поп Кръстя е бил съучастник в една тайфа крадци - декинсичани турци (махала), на които Скривова е бил открит в местността Печковица; в него намерихме предимно панделки и дребни украшения за млади, крадени от мазите (магазините).
Интересно е да се узнае защо на поп Георгя е била отнета енорията му през годините, когато баща ми Цачо Р. Рашев е бил епитроп на църквата „Св. Богородица“ в Ловеч, в която църква е служил и самият поп Георги. Та след това откъде тази близост между двамата попове дотолкова, че поп Георги да въздейства на поп Кръстя да върне комитетската сума на Червения кръст по време на Освободителната война.
Н. Рашев
БЕЛЕЖКИ
1.Зетко!
(Следва)