ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Всички спорове между България и Сърбия до войната от 1913 година изникваха преди всичко поради въпроса, кому в края на краищата да принадлежи по право Македония, — на Сърбия или на България. Първата, считайки себе си онеправдана поради факта, че политическото ѝ обединение с неосвободените ѝ сънародници от Босна и Херцеговина не бе постигнато на 1912. г, помисли, че в неин интерес ще бъде да попречи и на националното обединение на своята съседка и съюзница България. С тая цел и за запазване на един овехтял принцип, а именно равновесието на Балканите, Сърбия влезна в тайно споразумение с Гърция, в сила на което заетата от Турция територия се задържваше и разпределяше между двете контрактуващи страни и в ущърб на България. С това не само се нарушаваше сключеният сръбско-български договор, с който Сърбия признаваше покрай една безспорно българска част от Македония и една спорна зона, но едновременно с това туряше се кръст на идеята за споразумение между балканските народи; а частно между Сърбия и България се отваряше една рана, която не се изцери нито с междусъюзнишката война и нейния резултат, Букурешкия договор от 1913 г. и която не е затворена и днес, след като България подписа Солунското примирие и Сърбия се постави в положение да реализира своето обединение. И взаимните обвинения продължават . . . До сега по-силният се е считал обикновено по-прав. По-силната Сърбия, в съюз с другите балкански държави, се считаше по-права в 1913 год. от усамотена България. В 1918 г. Сърбия пред прага на обединението си е още по-силна, имайки за съюзници великите сили от Съглашението, а България е още по-уединена отколкото в 1913 г. Но за добра чест, человечеството днес се напътва по една нова посока. Ако в 1913 год., въпреки виковете на по-силните, намери се человеколюбецътъ Карнеги, който, водим от безпристрастната истина, пожела да установи отговорностите на взаимнообвиняващите се балканци и резултатът бе еднакво изобличителен, за да не кажем по-тежък именно за по-силните, то сега, след като человечеството чу от устата на представителя на най-великата нация, че правдата е еднакво свята и когато тя е на страната на по-слабите, недопустимо е да се издава присъда макар и от най-висшите съдии на человечеството за сметка на която и да било нация, даже и когато тази последната е победена, преди да се е чул гласът на набедения.
Бях чел книгата за „Сръбския режим и революционната борба в Македония", издадена на 1917. г. Тя обхваща периода от края на 1912. г. до края на 1915. г. и в нейните шест глави се изброяват по околии, градове и села изстъпленията, вършени от органите на сръбските окупационни власти в Македония и борбата на местното население като реакция против сръбския режим. Като приложение към книгата прибавени са десетки ликове и снимки на жертвите на тоя режим и десетина подробни списъка с имената и месторождението на убитите, изтезавани или екстернирани българи, както и редица ограбвания, безчестия и опожарявания.
Сега, когато до откъснатата от целия свят България долитат далечните отгласи от нови и тежки обвинения срещу нея, когато светът е в предвечерието на съдбоносните решения, които великият ареопаг има да взима, няма нищо по-елементарно от защитата на охуленото отечество. България може да признае, че бе победена: правото винаги ли е тържествувало до днес? А какво друго освен своето право - националното си обединение, търсеше и търси тя ? Ако нейните велики победители разбират това, не им остава друго, освен да узнаят още какви са нейните хулители.
А чрез настоящето извлечение за сръбските жестокости в Македония, което правя от споменатата по-горе книга, рисуват се добре какви са хулителите на България.
К. Григоров
София, декември 1918
(Следва)