Попадате в автомобилна катастрофа, свестявате се в моргата на погребално бюро, а там директорът ви казва, че вашето свестяване е всъщност илюзия, а с него общувате, защото има способността да контактува с тези, които са прекрачили наскоро границата, разделяща живота от смъртта.
Всякакви опити да убедите и него, и себе си, че сте жив, остават напразни, и накрая… започвате сам да вярвате в своята смърт.
А на другия ден е вашето погребение, гробът вече е готов…
Това е в груби линии (без края, разбира се!) съдържанието на филма „After.Life“ (не превеждам заглавието, защото точката в оригинала не е пунктуационна грешка, а на български няма да ми се получи ефектът!)
Един от тези филми на ужасите, истинските, които пилят изтънко нервите на зрителя от началото до края, а не са направени, за да подскача той час по час от изскачащи изневиделица зомбита, вампири и върколаци, след което се изливат най-малко две цистерни червена боя (задължително!!!) – голям страх, няма що, след моментната тръпка ти идва да се изсмееш.
Изключително силно произведение на младата полска (полска, полска, ама колко да е полска – живее и работи в САЩ) режисьорка Агнешка Вуйтович-Восло, авторка на един-единствен досега късометражен филм („Pâté“, студентска екранизация, но обрала тук-там престижни награди).
Агнешка Вуйтович-Восло в работен момент от филма.
Не зная какво ще кажат другите, които са гледали или ще гледат филма, но на мене ми се струва, че от трънката Вуйтович-Восло ще изскочи голям кинематографичен заек…