Като ученик четях много.
Само че не уроците си, тях ги четях възможно най-малко.
Четях книги, постоянно, до самозабрава и… изключително безразборно – от приказките на Вилхелм Хауф и „Самотният бегач на дълги разстояния“ на Силитоу до „Светът на мълчанието“ на Кусто и „Произход на видовете“ на Дарвин (в десети клас де, не в пети!)
Отначало не обръщах никакво внимание на поезията, смятах я за нещо много несериозно, докато не се вгледах по-внимателно (и това също чак като гимназист!) в едно томче със стихове, на Лермонтов май беше, и челюстта ми увисна.
Оттогава започнах да поглъщам и страшно много поезия (трябваше да си наваксвам), естествено – пак безразборно.
Така веднъж ми попадна стихотворението на Йован Йованович Змай (сръбски поет романтик, 1833-1904) „Три хајдука“ („Тримата хайдути“).
Беше в оригинал, но го поразбрах в по-голямата му част (татко получаваше по това време един сръбски вестник, в който се зачитах с речник и бях научил доста сръбски думи).
Стихотворението ме впечатли страшно много (мене романтиците по принцип ме впечатляват страшно много), бях го научил наизуст, но днес не го помня цялото, само тук-таме някой откъс.
А тогава даже направих илюстрация (доколкото мога, а не мога много) на „Три хајдука“ за домашно по рисуване (сега – изобразително изкуство!), но учителят не ме сгърчи за лошото художествено изпълнение, а направо ме попита каква са тези глупости – някакви си скелети и срещу тях човек с чаша в ръката, поради което аз бях дълбоко възмутен и намразих рисуването за вечни времена.
Ето го стихотворението, но ще го преразказвам на части в проза, защото… ами защото така е по-лесно, а отдолу има и видеоизпълнение, да го чуете как звучи в оригинал:
„У по бурне црне ноћи,
Феруз-паша из сна скочи,
Жижак дркће, ко да чита
Страву санка с бледа лица.
Феруз-паша каду пита:
„Камо кључи од тамница?...
Три године како труну —
Ох, хајдучки пепо клети!
Па још ни сад мира нема —
У сан дође да ми прети!“
„Немој, аго, немој ноћу
Силазити у тамнице,
Сутра ћемо послат Муја,
Да покопа кости њине!“
В една бурна тъмна нощ Феруз паша скача от съня си. Трепери свещникът в ръката му, страх се чете на бледото му лице. И пита кадъната (жена си) къде са ключовете от тъмницата, че преди три години там е затворил трима хайдути, но и досега няма мира от тях, идват в съня му и го плашат. Жена му казва да не слиза по това време в тъмницата, а на сутринта ще изпрати слугата да им закопае костите.
„Хахахаха, бабо моја,
Ни живих се нисам боја,
Док су били за ужаса,
А некмоли мртвих паса.
Морам ићи да их видим
Како леже на трулишту,
Да их питам, што ме зову,
Што ме траже, што ме ишту!“ —
Узе жижак — зрака дркће
На пашином бледом лицу —
Зарђана брава шкрипну —
Он се спусти у тамницу.
Изсмял се Феруз паша – докато били живи и били за ужас, не се е плашил от тях, та сега ли от тези мъртви кучета. Той иска много да ги види как лежат на бунището и да ги попита защо го викат и търсят. Взема светилника, светлина пребягва по бледото му лице, след което скръцва ръждивата брава и той се спуска в тъмницата.
У тамници ледној страви,
Где јакрепе мемла дави,
Где се грозе хладне гује,
Кад се сете неких мука —
Онде седе три костура,
Три костура од хајдука.
Или седе, ил'се само
Феруз-паши тако ствара.
Пред њима су на камену,
Ка на столу, три пехара.
А в тъмницата е леден ужас, там плесента плаши и скорпионите, там се ужасяват и студените змии, когато се сетят за нечие страдание, но там седят и три скелета, трите скелета на хайдутите. Или седят, или на пашата така му се струва. На камъните пред тях, като на маса – три чаши.
Проговара хајдук први:
„Ево, пашо, пехар крви!
Имао сам верну љубу —
Кад ме покри ова тама,
Остала је јадна сама —
Није сама... мач у руци.
Па повика: Где сте, вуци?
Тако стиже до твог двора,
Пуче пушка одозгора,
Проби срце јадне жене —
Ево пехар крви њене!
Красно ј'вино, пуна ј'чаша —
Наздрави ми, Феруз-паша!“
Проговаря първият хайдутин: „Ето, паша, чаша с кръв. Имах си аз вярно либе, но като ме покри тази тъмница, остана то нещастно и само. Не е само… с меч в ръцете, па извика: „Къде сте, вълци?“ Така стигна до твоя двор, но пукна пушка отгоре и проби сърцето на нещастната жена - ето чаша с нейната кръв. Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“
Сама с'рука паши диже,
Сама нога крочи ближе.
Пехар попи, цикну мука,
Цикну паша — а те кости
Смејаше се... Бог да прости!
Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!
Проговара хајдук други:
„Кад сам допо овог гроба,
Питала те мајка моја:
Пошто ћеш ми продат роба?
А ти рече: Три товара.
А сирота мајка стара,
Знојила се дању, ноћу,
Нит'је јела, нит'је пила,
Док крвавим није знојем
Три товара измучила.
Кад ти синоћ благо даде,
Ти се, пашо, смејат стаде;
То је, бако, тек за храну;
Твој је синак јунак био,
Ако ј'умо камен гристи
Мора да се угојио!
Свиснула је мајка моја —
Овај пехар пун је вина,
Крвавога њеног зноја!
Красно ј'вино, пуна ј'чаша —
Наздрави ми, Феруз-паша!“
Проговаря вторият хайдутин: „Когато паднах в този гроб, попита те моята майка: „За какво ще ми продадеш роба?“ А ти рече: „Три товара“ (300 килограма злато – бел. П. Н.). И сиротата ми стара майка се трудила дни и нощи, не яла, не пила, докато с кървав пот не изкарала три товара. Когато всичкото съкровище ти даде, ти, паша, започна да се смееш: „Това, бабо, му е за храната, твоят син юнак беше, ако знае камъни да гризе, ще може да се угои“. Умря моята майка, а тази чаша е пълна с вино, с кървавата нейна пот! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!
Сама с'рука паши диже,
Сама нога крочи ближе.
Пехар попи, цикну мука,
Цикну паша — а те кости
Смејаше се... Бог да прости!
Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!
Проговара хајдук трећи:
„Кад сам допо ових тмина,
Имао сам у горици
Недорасла, слаба сина,
Хтело дете пушку дићи,
Пушка тешка, слабе руке —
Поче јадно сузе ронит,
Што не може у хајдуке.
Плакало је гладно, жедно,
Што му бабо овде труне,
Плакало је, па је свисло —
Ево чаше суза пуне! —
Красно ј'вино, пуна ј'чаша —
Наздрави ми, Феруз-паша!“
Проговаря третият хайдутин: „Когато паднах в този мрак, имах в гората недорасъл слаб син. Искаше детето да вдигне пушката, пушката е тежка, слаби са ръцете и започна да рони сълзи, че не може да стане хайдутин. Плакало е гладно, жадно, че баща му тука гние, плакало е, па умряло – ето чаша пълна със сълзи! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“
Сама с'рука паши диже,
Сама нога крочи ближе,
Пехар попи, цикну мука,
Мртав паде до хајдука,
Мртав паде — а те кости
Смејаше се... Бог да прости!
Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, мъртъв падна до хайдутина, мъртъв падна, а костите се смееха… Бог да прости!