АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1.
"СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1
2.
Оттам нататък природата с нейния жесток закон за физическото разпадане нахлува в живота му и поврежда неговия обичаен автоматизъм. Глава 2 започва с изречението: "Изминалата жизнена история на Иван Илич беше най-проста <...>и най-ужасна". Животът му е бил ужасен, защото е бил автоматичен, банален и лицемерен - животинско съществуване и детско самодоволство. Сега всичко рязко се променя. Природата е за Иван Илич неудобна, мръсна и неприлична. Едни от опорите на неговия обичаен живот са били приличието, външната порядъчност, изящните и изискани житейски повърхности, декорацията. Сега тези неща ги няма. Но природата му се явява не само в образа на театрален злодей, тя има и своите добри черти. Много добри и приятни. Така стигаме до темата за Герасим.
Като последователен дуалист Толстой прокарва граница между безкрилия, изкуствения, фалшивия, коренно вулгарния и външно изискания градски живот и природния живот, който в разказа се олицетворява от спретнатия спокоен синеок мужик сред най незабележимите слуги в дома, изпълняващ с ангелско търпение най-черната работа. В ценностната система на Толстой той символизира природното добро и с това се оказва най-близо до Бога. Той се появява като въплъщение на самата природа, с нейната лека, стремителна, но твърда походка. Герасим разбира и съжалява умиращия Иван Илич, но съжалението му е светло и безстрастно.
"Герасим правеше това леко, с желание, просто и с доброта, която умиляваше Иван Илич. Здравето, силата и жизнената бодрост във всички други хора оскърбяваха Иван Илич; само силата и жизнената бодрост на Герасим те го огорчаваха, а го успокояваха. <...>Най-голямото мъчение за Иван Илич беше лъжата - тази, призната неизвестно защо от всички лъжа, че е само болен, а не умира, и че трябва само да бъде спокоен и да се лекува, и тогава ще се случи нещо много хубаво... <...>Той виждаше, че никой няма да го съжали, защото никой не иска даже да разбере неговото положение. Единствено Герасим разбираше това положение и го съжаляваше. <...>Единствено Герасим не лъжеше, по всичко си личеше, че разбира каква е работата, и не смяташе за нужно да крие това, и просто съжаляваше своя изнурен и отслабнал господар. Той даже един път каза направо, когато Иван Илич го отпращаше:
- Всички ще умрем. Защо да не се погрижа? - каза той, с което показа, че не го мъчат грижите, защото ги полага именно за умиращ човек, и се надява, че и за него, когато му дойде времето, някой ще положи същите грижи".
Финалната тема може да бъде формулирана накратко с въпроса на Иван Илич:"А ако целият живот е бил неправилен?"За първи път в живота си той изпитва жалост към другите. След това всичко протича като във вълшебна приказка, където чудовището се превръща в принц и се жени за красавицата, а вярата се дава като награда за духовното обновление.
"Изведнъж някаква сила го блъсна в гърдите, отстрани, още по-трудно стана дишането му, той пропадна в дупка и там, на края на дупката, нещо заблещука... <...>"Да, не всичко беше както трябва - каза си той, - но то е нищо. Може, може да се направи "това". Какво "това"? - запита се и изведнъж затихна. Беше в края на третия ден, един час преди смъртта му. В същото това време гимназистчето се промъкна тихо при баща си и се приближи до постелята му. <...>Точно тогава Иван Илич пропадна, видя светлината и получи прозрението, че животът му не е бил такъв, какъвто е трябвало да бъде, но че това може все още да се поправи. Той се запита: какво "това"и затихна, като се ослушваше. В този момент почувства, че някой целува ръката му. Отвори очи и погледна сина си. Стана му жал за него. Жена му се приближи. Погледна я. Тя с отворена уста и с неизбърсани сълзи на носа и на бузата, с отчаян израз го гледаше. Стана му жал и за нея. "Да, измъчвам ги - помисли си той. - Жал им е за мене, но ще им бъде по-добре, когато умра". Искаше да каже това, но нямаше сили да го изговори. "Впрочем, защо са приказките, трябва да се направи нещо" - помисли си той. Посочи с поглед сина си и каза:
- Отведи го... жал ми е... и за тебе... - той искаше да каже "прости", но каза "пропусни" (на руски: "прости" - "пропусти" - бел. П. Н.)и като нямаше повече сили да се поправи, махна с ръка, знаейки, че ще разбере този, който трябва ад разбере.
И изведнъж му стана ясно, че това, което го мъчеше и не излизаше, внезапно излиза цялото, от две страни, от десет страни, от всички страни. Жалко за тях, трябва да се направи така, че да не им бъде мъчно. <...>"Колко е хубаво и колко е просто" - помисли си той. <...>
Той търсеше предишния си обичаен страх от смъртта и не го намираше. Къде е тя? Каква смърт? Нямаше никакъв страх, защото и смъртта я нямаше. Вместо смъртта имаше светлина.
- Ето какво е! - изведнъж каза той на глас. - Каква радост!
За него всичко това стана за един миг и значението на този миг вече не се променяше. А за присъстващите агонията продължи още два часа. В гърдите му нещо клокочеше: изнуреното му тяло потрепваше. След това все по-рядко и по-рядко стана клокоченето и хриптенето.
- Свърши се! - каза някой над него.
Той чу тези думи и ги повтори в душата си. "Свърши се със смъртта - каза си той. - Няма я вече".
Пое си въздух, спря на половината вдишване, изпъна се и умря".
(Следва)
ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:
БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА