АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1.
"В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3.
4.
Детската тема продължава, когато Липа върви пеш по целия много дълъг път от болницата. Детето е мъртва, тя носи тялото му, увито в одеяло.
"Липа се спусна по пътя и преди да стигне селото, седна край едно малко езеро. Някаква жена докара кон да го пои и конят не пиеше.
- Какво искаш още? - говореше жената в недоумение. - Какво искаш?
Момче с червена риза седеше до самата вода и миеше бащините си ботуши. И повече жива душа не се виждаше нито в селото, нито на хълма.
- Не пие... - каза Липа, като гледаше коня."
На тази малка група трябва да се обърне внимание. Момчето не е нейното. Цялата група символизира семейното щастие, което са ѝ отнели. Забележете натрапчивата символика на Чехов.
"Но ето че жената и момчето с ботушите си отидоха и вече не се виждаше никой. Слънцето легна да спи и се зави с багрен златен брокат и дълги облаци, червени и лилави, пазеха неговия покой, протегнали се по небето. Някъде далече, неизвестно къде, викаше чапла, също като крава, затворена в обора, печално и глухо. Викът на тайнствената птица чуваха всяка пролет, но не знаеха каква е и къде живее. Горе край болницата, до самото езеро в храстите, отвъд селото и наоколо в полето пееха славеи. Нечии години броеше кукувица и все объркваше броенето и започваше отново. В езерото сърдито, дерейки гърло, се викаха една друга жаби и даже можеха да се разберат думите: "И ти си такава! И ти си такава!"Какъв шум само! Като че ли всички тези твари викаха и пееха нарочно, за да не спи никой в тази пролетна вечер, за да могат всички, даже сърдитите жаби, да ценят всяка минута и да ѝ се наслаждават, защото животът се дава само едно път!"
Добрият писател се различава от лошия по това, че при лошия обикновено пее един славей, като в безвкусните стихове, а при добрия пеят няколко, като в природата.
Хората, които Липа среща, са вероятно търговци със забранени спиртни напитки, но на Липа те ѝ се струват други в лунната светлина.
"- Свети хора ли сте? - попита Липа стареца.
- Не. Ние сме от Фирсанов.
- Преди малко ме погледна, а сърцето ми се смекчи. (Почти библейска интонация в руски текст.)И момчето е тихо. Та си помислих: трябва да са свети хора.
- Далече ли отиваш?
- В Уклеево.
- Сядай, ще те закараме до Кузменок. Там ще тръгнеш право напред, а ние наляво.
Вавила седна на каруцата с бъчвата, старецът и Липа на другата. Тръгнаха мерно, Вавила отпред.
- Цял ден се мъчи синчето ми - каза Липа. - Гледа с очичките си и мълчи, и иска да каже, и не може. Господи Боже, царице небесна! От мъка така и падах на пода. Стоя и падна до леглото. И кажи ми, дядо, защо му е на малко дете да се мъчи преди смъртта? Когато се мъчи голям човек, мъж или жена, му се прощават греховете, а защо му е на малкото дете, когато няма грехове? Защо?
- Кой знае! - отвърна старецът. Половин час мина в мълчание.
- Не може да се знае всичко, защо и как - каза старецът. - На птицата не ѝ трябват четири крила, а две, защото и с две може да лети; така и на човека не му трябва да знае всичко, а само половината или четвърт. Колкото му трябва да знае, за да преживее, толкова и знае. <...>
- Нищо... - повтори той. - Твоята мъка е половин мъка. Животът е дълъг, ще има още и добро, и всякакво лошо ще има. Голяма е майчицата Русия! - каза той и се огледа наоколо. - По цяла Русия съм бил и съм видял всичко в нея, и ти вярвай на думата ми, мила. Ще има и добро, и лошо. Аз пеш до Сибир съм ходил, и на Амур съм бил, и на Алтай, и в Сибир се преселих, орях там земята, а после ми домъчня за майчицата Русия и се върнах обратно в родното си село. Обратно към Русия вървяхме пеш; и помня, плаваме на един сал за пресичане на реката, а аз слаб та слаб, окъсан целия, бос, измръзнал, смуча една коричка и там на сала някакъв попътен господин - ако е умрял, Царство му небесно - ме гледа жалостно, сълзите му текат. "Ех, казва, и хлябът ти е черен, и дните са ти черни..."А у дома като си дойдох, дето се вика, с трън да завъртиш, нищо няма да закачиш; имах жена, но остана в Сибир, заровихме я. Така, като ратай живея. И какво? Ще ти кажа: след това имаше и лошо, и добро. И не ми се иска да умирам, мила, още двадесет годинки да поживея; значи, доброто е било повече. А голяма е майчицата Русия! - каза той и пак завъртя глава настрани, огледа се. <...>
Когато Липа се върна у дома, още не бяха изкарали добитъка; всички спяха. Тя седеше на верандата и чакаше. Първи излезе старецът; той веднага, от пръв поглед разбра какво е станало, дълго не можеше да продума нищо и само мляскаше с устни.
- Ех, Липа - проговори той, - не опази внучето...
Събудиха Варвара. Тя плесна с ръце и зарида, и веднага започна да приготвя детето.
- И хубавичко момче беше... - нареждаше тя. - Ой-ой-ой... Едно момче беше и не го опази, глупавичката ми..."
На безгрешната Липа даже не ѝ идва на ум да разкаже на хората, че Аксиния е убила детето ѝ. Семейството явно е повярвало, че Липа го е попарила по невнимание, обръщайки случайно ведрото с вряла вода.
След панихидата "Липа прислужваше на масата и попът, като вдигна вилицата, на която имаше солена млечница, ѝ каза:
- Не тъжете за младенеца. На такива е Царството небесно.
И една когато всички си отидоха, Липа разбра напълно, че Никифор вече го няма и няма да го има, разбра и зарида. И не знаеше в коя стая да отиде, за да ридае, защото чувстваше, че в тази къща след смъртта на момчето за нея няма място, че тя е тук никоя, излишна; и другите също чувстваха това.
- Е, какво виеш там? - извика изведнъж Аксиния, като се показа на вратата; заради погребението се беше облякла цялата в ново и се беше напудрила. - Млъкни!
Липа искаше да спре, но не можеше и зарида още по-силно.
- Чуваш ли? - извика Аксиния и в силен гняв тропна с крак. - На кого говоря? Махай се от тази къща и кракът ти да не е стъпил тук, жена на каторжник! Вън!
- Е, е, е!.. - засуети се старецът. - Аксютка, успокой се, миличка... Плаче, знае се защо... детето ѝ умря...
- Знае се защо... - имитира го насмешливо Аксиния. - Да спи през нощта, а утре и помен да няма тук от нея! Знае се защо!.. - имитира го тя още един път и като се засмя, отиде в магазинчето".
Тънката нишка, свързваща Липа с тази къща, се е скъсала, затова тя си тръгва завинаги оттам.
Тайното става явно винаги и навсякъде, само не за Аксиния. Механичните свойства на Варварините добродетели са илюстрирани прекрасно от това как прави конфитюр: то е прекалено много, захаросва се и става негодно за ядене. Спомняме си, че нещастната Липа го обича много. Конфитюрът си отмъщава на Варвара.
Писмата от Анисим, написани със същия великолепен почерк, все пристигат и пристигат - явно приятелят му Самородов е осъден заедно с него на работа в сибирските рудници, така че и в случая истината излиза наяве."Все боледувам тук, тежко ми е, помогнете, за Бога".
Полубезумният старец Григорий, жалък, забравен от всички, е най-светлият глас на истината в разказа: "Веднъж - беше в ясен есенен ден, преди свечеряване - старият Цибукин седеше до църковните врати, вдигнал яката на шубата си, и се виждаха само носът му и козирката на фуражката. На другия край на дългата пейка седеше доставчика Елизаров и до него училищния пазач Яков, старец на седемдесет години, без зъби. Гвоздея и пазачът разговаряха:
- Децата трябва да хранят старците, да ги поят... почитай баща си и майка си - говореше Яков раздразнено, - я тя, снахата, изгони свекъра си от цобствената му къща. Старецът нито може да хапне, нито да пийне - къде да отиде? Трети ден не е ял.
- Трети ден! - учуди се Гвоздея.
- Ето така седи, все мълчи. Отслабнал е. А защо да мълчи? Да я даде на съд - в съда няма да я похвалят.
- Кого са хвалили в съда? - попита Гвоздея, като не дочу.
- Какво?
- Бива си я жената, старателна. В тяхната работа без това не може... без грях тоест...
- От цобствената му къща - продължаваше Яков раздразнено. - Направи си твоя къща, тогава се разпореждай. Бива си я, не ще и дума! Я-аз-ва!"
Цибукин слушаше и не помръдваше.
- Собствена къща или чужда, все там, само топлина да има и жените да не се карат... - каза Гвоздея и се разсмя. - Когато бях млад, много жалех моята Настася. Тиха пеперудка беше. И все повтаряше: "Купи, Макарич, къща! Купи, Макарич, къща! Купи, Макарич, кон!"Умираше, а все говореше: "Купи си, Макарич, файтонче, да не ходиш пеш!"А аз само сладки питки ѝ купувах, повече нищо.
- Глух, глупав мъж е - продължаваше Яков, без да слуша Гвоздея, - ей така, глупак над глупаците, като гъска. Какво може да разбере? Удари гъската с пръчка по главата - и това няма да разбере.
Гвоздея стана, за да си отиде във фабриката. Яков също стана и двамата тръгнаха заедно, като продължаваха да разговарят. Когато се отдалечиха на петдесет метра, старият Цибукин също стана и се затътри след тях, като стъпваше нерешително, все едно по тънък лед".
Появата на нов герой, стария беззъб пазач Яков, в последната глава е още една гениална находка на Чехов, напомняща за това, че животът продължава; и макар че разказът свършва, той ще продължи, ще тече по-нататък, както тече самият живот, заедно с новите и старите действащи лица.
Обърнете внимание на обобщението в края на разказа:"Селото вече потъваше във вечерния здрач и слънцето блестеше само на върха на пътя, който се точеше като змия по склона отдолу нагоре". Блестящата змийска опашка, символ на Аксиния, потъмнява и изчезва в спокойното блаженство на нощта. "Връщаха се стари жени от гората и с тях деца; носеха кошници с млечници. Вървяха жени и момичета на тълпа от гарата, където товареха вагони с тухли, и носовете и бузите им под очите бяха покрити с червен тухлен прах. Те пееха. Най-отпред вървеше Липа, пееше с тънък глас и се вживяваше, като гледаше небето, все едно тържествувайки и възхищавайки се, че денят, слава Богу, е свършил и може да си почине. В тълпата беше майка ѝ, надничарката Прасковя, която вървеше с вързоп в ръката и, както винаги, дишаше тежко.
- Здравей, Макарич! - каза Липа, като видя Гвоздея. - Здравей, миличък!
- Здравей, Липинка! - зарадва се Гвоздея. - Пеперудки, момичета, залюбете богатия дърводелец! Ха-ха! Дечица мои, дечица (Гвоздея изхлипа). Брадвички мои любезни".
Гвоздея не е най-главният, но в общи линии е добрият дух в тази история - той живее като замаян, казал е добри напътствени думи на сватбата, все едно опитвайки се (но напразно) да предотврати нещастието.
Старият Григорий плаче безутешно - слаб и мълчалив Крал Лир.
"Гвоздея и Яков отминаха по-нататък и се чуваше как разговарят. След тях тълпата срещна стария Цибукин и наоколо стана тихо-тихо. Липа и Прасковя поизостанаха малко и когато старецът се изравни с тях, Липа се поклони ниско и каза:
- Здравейте, Григорий Петрович!
И майката също се поклони. Старецът спря и ги гледаше двете, без да каже нищо; устните му трепереха и очите му бяха пълни със сълзи. Липа извади от вързопчето на майка си парче сладкиш с каша и му го подаде. Той го взе и започна да яде.
Слънцето беше вече съвсем залязло; блясъкът му угасна и горе на пътя. Ставаше тъмно и прохладно. Липа и Прасковя продължиха нататък и дълго след това се кръстиха".
Липа е пак същата, тя се разтваря в песента, щастлива е в своя тесен свят, свързана е с незрими връзки със своето мъртво дете в прохладния здрач и в невинността си, без да осъзнава това, носи на своя Бог розовия тухлен прах, който е направил Аксиния щастлива.
(Следва)
ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:
БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА