ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1.Революционните преобразования в обществото. 2.Всекидневието през призмата на масовите организации. 3.Социалистическият начин на живот. 4.Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.
II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944–1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев)
„Ако интелектуалното господство на социализма остане непоклатимо, тогава в кратък период от време цялата култура на сътрудничество, която Европа е изграждала в продължение на хилядолетия, ще бъде унищожена. Защото социалистически ред на обществото е неосъществим. Всички усилия да се осъществи социализъм водят до разрушаване на обществото.“
„Социализъм: икономически и социологически анализ“, Лудвиг фон Мизес, 1922 г.
От гледна точка на стопанското си развитие, всички социалистически държави на света през последния век имат една и съща съдба: започват добре и завършват зле. Такова е и стопанското развитие на социализма в България в периода 1948–1989 г. С някои особености.
Стопанството на едно общество е набор от механизми и начини, чрез които хората задоволяват текущите си нужди с наличните оскъдни ресурси. В съвременния свят това става на няколко стъпки. Първо хората създават машини, оборудване, екипировка, сгради, съоръжения, които са събрани под заглавието „средства за производство“. След това хората използват тези средства за производство, за да създадат крайни блага, готови пряко да задоволяват техните нужди. Накрая, благата се разпределят между хората и всеки ги потребява и задоволява нуждите си.
1. Социалистическото стопанство.
Водещата стопанска идея на социализма е, че най-добрият начин за създаване на блага е когато средствата за производство принадлежат на обществото като цяло и никой отделен човек няма собственост и съответно контрол върху тях. Например, никой отделен човек няма право да притежава селскостопанска земя, производствени машини като стругове, станове или камиони, производствени сгради като халета, складове или офиси. При социализма обществото като цяло, а не отделни собственици, решава кое благо или средство за производство в какво количество и как да се произведе.
Осъществяването на тази идея включва две стъпки. Първата е средствата за производство да бъдат отнети от собствеността и контрола на отделни хора, известни като частни собственици. В България това е случва в рамките на десетилетието след края на Втората световна война, когато последователно са отнети от частните им собственици финансовите институции, промишлените предприятия и накрая най-важното средство за производство тогава в страната – селскостопанската земя. По отношение на предприятията е приет закон за национализация и просто един ден през декември 1947 г. назначеното от Българската комунистическа партия ново ръководство влиза в сградите и офисите им, изгонва дотогавашните собственици и директори и започва да действа вместо тях. По отношение на земята, процесът отнема доста по-дълго време, защото собствениците са постепенно принуждавани да станат членове на новите кооперативни земеделски стопанства, където земята става обща, макар и не държавна.
Конкретно в България именно насилственото отнемане на земята причинява най-сериозен стрес на обществото и съответно поражда съпротива. Тя е преодоляна, както и като цяло в Източна Европа, чрез обещанието, че земята се отнема от „имащите“ и се „преразпределя“ към това всички да могат да ползват нейните плодове, което при социализма се очаква сравнително бързо да доведе до силен ръст на производството и оттам – до благоденствие.
Втората стъпка е установяване на някаква форма на обществен контрол върху средствата за производство, по силата на който се вземат решенията от кое колко, кога и как да се произведе. Конкретно в България под „обществен“ контрол се разбира – и това е непроменено до днес – държавен контрол. Средствата за производство стават държавна собственост и държавата чрез свои комисии, комитети, дирекции и съвети всъщност взема стопанските производствени решения.
Най-важното при производствените решения, независимо чия е собствеността, е планирането на производствената дейност. Когато има частни собственици, всеки от тях планира сам за себе си – формира очаквания, предполага как ще се развие обстановката и решава кога, какво, как и колко да прави. Според социалистическата идеология този начин на вземане на решения е лош и води до неефективност и несправедливост. Според нея, много по-съвършено и справедливо е планирането да се извършва от обществото като цяло – в случая, когато собствеността е държавна, от държавата. Това става чрез създаването на държавни планиращи институции и, особено важно, чрез създаването и изпълнението на конкретни планове за стопанската дейност.
(Следва)