ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1.Революционните преобразования в обществото. 2.Всекидневието през призмата на масовите организации. 3.Социалистическият начин на живот. 4.Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.
II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1.Социалистическото стопанство. 2.Какво представляват петилетките?
3. Първи фалит: 1959-1962 г.
Когато човек погледне зад формално отчетените постижения, дори зад този наистина успешен откъм натрупване на производствени мощности и индустриализация на страната период, се крие един фрапантен факт. „Успехът“ се случва за сметка на фалит на държавата, т.е. тя изпада в неспособност да си плаща външните дългове. Това означава сериозна криза, защото се налага труден избор. Ако реши да не си плати, тогава чужденците ще престанат да ѝ дават назаем и ще ѝ се наложи да забрави за „успехите“ на социалистическото развитие поради липса на приток на средства отвън, без които, оказва се, това развитие е невъзможно. Ако държавата реши да си плати, за да може отново да започне да взима заеми отвън само и само да закрепи положението, то това ще е за сметка на някакви важни нейни резерви и това също ще затрудни бъдещото ѝ развитие.
Кризата с първия фалит се случва основно по две причини. Първата е, че планиращите държавни органи се провалят в намирането на подходящо темпо за развитие на страната. Тя натрупва средства за производство с по-бързо темпо, отколкото може да си позволи с наличните ресурси. Налага ѝ се да взема ресурси назаем отвън. Втората е, оказва се, че нуждите от средства за производство на социалистическата българска икономика могат да бъдат посрещнати предимно от… производство в смятания тогава за „умиращ“ и със сигурност „западащ“ капиталистически свят. Бляскавите български планировчици не само налагат неудържимо темпо на индустриализация, не само го финансират със заеми, но и тези заеми са в капиталистическа валута.
Към края на 1950-те години България се оказва в невъзможност да обслужва своите дългове и е изправена пред дилема: или да забави темповете на икономическо развитие до ниво, което би позволило подобно обслужване, или да се откаже от съществуващия държавен резерв, държан предимно в злато. Избира второто и през 1962 г. златният резерв на България е изпразнен на два етапа. Първоначално е (незаконно) изнесен на „съхранение“ в Москва. След което на СССР е разрешено просто да си го вземе като форма на плащане на дълговете, които са основно към две съветски банки, опериращи в Западна Европа и в капиталистически валути.
Накратко, дори най-забележителният откъм икономически растеж период на социализма в България е белязан от фалит. Този растеж е бил изкуствен, неорганичен и неустойчив.
Проблемите на социалистическото стопанство
Първият фалит на България през социализма е всъщност добра начална илюстрация на дълбоките стопански проблеми на социализма, които той в крайна сметка се оказва неспособен да реши. Тези дълбоки проблеми са два и са тясно взаимно свързани.
Първият тръгва от това, че ресурсите могат да бъдат насочвани само в две посоки: за натрупване или за текущо потребление. Когато ресурсите се насочват главно към натрупване, това по необходимост означава, че те не са налични за текущо потребление и поради това то стои на силно свити нива. И понеже нормалните предпочитания на хората са все пак да имат повече потребление, единственият начин за „социалистическо“ натрупване на средства за производство е чрез принуда. В периода на ранните години на всяка социалистическа държава, включително България, се наблюдава явна и много строга държавна репресия върху потреблението и насилствено насочване на ресурси към натрупване. Обещанието, оправдаващо това насилие е, че всичко се прави в името на „светлото бъдеще“, когато натрупаните производствени мощности ще са достатъчни, за да осигурят потребителско благоденствие за всички. Когато държавата монополизира всички решения и упражнява репресия върху всеки, липсва механизъм за корекция на нейните грешки. Грешките се трупат и могат да доведат до фалит.
Вторият проблем на социализма е, че дори и в някаква степен да можеш да планираш производството на блага, по никакъв начин не можеш да планираш тяхното потребление, освен ако не вкараш буквално всички в концлагер или поне казарма. Потребителските предпочитания, вкусове, моди са напълно неуловими за централния планировчик. Те не могат да бъдат наблюдавани преди самите хора да ги проявят чрез своите действия като купувачи. Освен това те непрекъснато и по напълно непредвидим начин се променят. Потреблението на крайни блага никога не може да бъде планирано.
Така при социализма от една страна има планирано производство, а от друга непланирано и непланируемо променливо потребление. Резултатът е постоянно несъответствие между благата, които се произвеждат, и благата, които се търсят. Непотърсеното производство просто залежава и бива изхвърлено, в най-добрия случай – рециклирано. Недостатъчното производство се нарича „дефицит“ и образува явлението „опашки“. В България конкретно, освен видимите всеки ден пред всякакви магазини опашки за всекидневни неща като домати, месо, обувки, бензин има и опашки за по-сериозни неща – жилища, автомобили, цветни телевизори, телефони в къщата. За всичко това се чакаше, за текущите неща с часове, за по- сериозните обикновено с години, понякога с десетилетия. Някои българи така и не дочакаха...
Потреблението при социализма е насилствено свито поради стремежа към „социалистическо натрупване“ и заедно с това постоянно тормозено от свръхпроизводство на едни неща и дефицити на други. То е понасяно от хората само заради обещанието, че някой ден нещата ще си дойдат на мястото и тогава ще има изобилие за всички. Мантрата за светлото бъдеще, обаче, може да има ефект на успокояване само до определен момент. В цяла Източна Европа той настъпи с края на първото поколение на социализма, т.е. някъде двадесетина години след неговото начало.
В България този момент съвпада с едно особено събитие. През 1965 г. България става първата социалистическа страна, в която започва бутилиране на Кока-Кола. Може би конкретната марка и конкретната година са случайност, но появата на това отявлено потребителско благо, на този символ на свободния потребителски избор, е придружена и от други – модни стоки, не само насочени, но изрично предизвикващи активно потребителско поведение на хората. Не може да е случайност. Това е моментът, в който социалистическите диктатори разбират, че мантрата със светлото бъдеще е изчерпана и, за да избегнат подкопаване на устоите на властта, се виждат принудени да облекчат репресията. Духът на потреблението бива изпуснат от бутилката на социалистическата репресия и се насочва към друга бутилка – Кока-Кола. Заедно с нея и към модни дрехи, обувки, автомобили, апартаменти, вили. Въпреки постоянните дефицити на всичко истински ценено от обществото, потреблението вече не може да бъде удържано.
Това е началото на стопанския край на социализма. След отказа от репресия върху потреблението, социализмът се оказва неспособен да осъществи сложното жонглиране с два взаимно противоречащи си процеса: захранването на все по-взискателните потребителски желания и продължаващото социалистическо натрупване чрез централен план.
Тази неспособност не се проявява веднага. Поради съществуващите вече към края на 1960-те години производствени мощности, както и поради доставката на значителни количества ресурси от Големия Брат (Съветския съюз) жонглирането върви сравнително успешно докъм средата на 1970-те години. Това е върховият момент в стопанското развитие на социализма в България, а и в цяла Източна Европа. Тогава, като стандарт на живот, включително общо производство и потребление, България изостава с най-малко от развитите страни.
(Следва)