Идвам си от центъра на селото, до мене спира една кола, прозорецът се отваря и шофьорът, момък на около двадесет и пет години, ме пита:
- Обичате ли да четете?
- Да – отговарям.
- А искате ли да ви подаря една книга?
- Разбира се, искам.
- Ето – момъкът ми подава книгата, която вади от един от четирите кашона, които виждам колата. – Прочетете за нашето спасение.
След което казва „до виждане“ и докато успея да отговоря, колата вече е нагоре по шосето.
Поглеждам автора на книгата (винаги гледам първо автора, а не заглавието) – Елън Уайт.
И се върнах назад във времето.
Беше точно тогава долу-горе, когато комунистите си легнаха комунисти и се събудиха социалисти, а 99% от атеистите си легнаха атеисти и се събудиха правоверни вярващи от всякакъв калибър (най-много източноправославни, разбира се).
И ето че тогава се звъни на вратата на апартамента ни.
Отварям – момък и девойка на около двадесет и пет години.
- Обичате ли да четете?..
Аз обичам да чета и така библиотеката ми в Ихтиман се попълни с две книги на Елън Уайт (по това време – ЕленаУайт, защото още не бяхме станали всичките англофони и се превеждаше главно от руски).
Елън Уайт (1827-1915) е американка, дейна участничка в основаването на църквата на адвентистите от седмия ден (у нас ги наричаме простонародно съботяни), която обаче е по-известна със своето обширно творчество (около двадесет нейни книги са преведени и на български език), интерпретиращо евангелски теми и въпроси на възпитанието (от религиозна гледна точка, разбира се).
Мисис Уайт е изключително популярна с книгите си по света, но е и изключително остро критикувана от тези, които виждат в нейните трактовки несъвместимост с техния зрителен ъгъл (християните много обичат да говорят за Христовата любов към ближния, но – с много редки изключения – веднага заемат бойна поза, когато не им угодиш с нещо).
А книгата, която така любезно ми беше подарена, се казва „Копнежът на вековете“ (на англ. „The Desire of Ages“).
Веднага щом си отидох, седнах да я прегледам: коментарен преразказ на живота на Исус Христос, което засега ме отказва да я чета – след „Син човешки“ на отец Александр Мен, „Животът на Исус“ на Ернест Ренан и „Животът на Исус“ на Давид Щраус четвърта интерпретация на евангелската история би ми дошла малко в повече.
От откъсите, които обаче прочетох, мога да кажа само едно: книгата е написана много увлекателно, простичко и разбираемо (евангелистите винаги са много близки до читателя и слушателя, за разлика от мнозинството мазни православни калимявки), има само един недостатък: отвратителния маниер да се говори за живота на Исус в свидетелско наклонение, но това може да е дефект на преводача, а не на оригинала.
Така или иначе – имам си за моята библиотека още една книга…
