ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1.Революционните преобразования в обществото. 2.Всекидневието през призмата на масовите организации. 3.Социалистическият начин на живот. 4.Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.
II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1.Социалистическото стопанство. 2.Какво представляват петилетките? 3.Първи фалит: 1959-1962 г.. 4.Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..
III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1.Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция.
4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова
През 1975 г. Людмила Живкова става председател на Комитета за култура. Тя започва да води политика на относителна културна и научна либерализация. Увеличава се многократно броят на провежданите културни мероприятия, а също и тяхната пищност и зрелищност.
Изключително мащабната програма на Живкова е обвита в утопични идеи: „Действителността да бъде преобразувана по законите на красотата”. В същото време, обаче, българската социалистическа култура трябва да бъде отговор и алтернатива на буржоазната масова култура и да бъде непримирима към „елитарността”. Живкова създава около себе си малък елитен кръг от интелектуалци с дългосрочни програми, които нямат нищо общо с нуждата и вкуса на българската публика.
Людмила Живкова оперира в политическата рамка на „зрелия социализъм” [1] и използва всички възможни лостове и технологии на авторитарната власт, за да създава и толерира силно ограничен кръг от интелектуалци, които стават нейни ментори, инициатори и конкретни изпълнители на културната ѝ програма. Важно е да се знае, че освен с огромния бюджет на Комитета, Людмила Живкова и нейното най-близко обкръжение разполагат и с фондове от Министерството на външните работи, достигащи до 10 милиона щатски долари, огромна за времето си сума.
„Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество”, инициирана от Людмила Живкова, е от една страна утопична, от друга страна – ексцентрична, а от трета – пази „скрижалите” на комунистическата идеология.
Честването на 1300-годишнина от основаването на Българската държава (1976 – 1982 г.) е един от най-важните проекти в рамките на тази програма. То има за задача създаването на национален култ, включващ всички възможни светини на хилядолетната българска културна традиция. Режимът се стреми към синтез на цялостната българска история с комунистическата митология и символика. Това е всъщност опит за легитимирането на властта и препотвърждаването на съществуването на режима. [2]
Започва монументално строителство на мемориални комплекси в Шумен, Толбухин, Петрич, Котел, построени са Партийният дом на Бузлуджа и Народният дворец на културата в София. Музейните експозиции през 1981 г. стигат до цифрата 3000 с показани над 800 000 експоната. Стотици са изложбите на старобългарска книжнина и изкуство, има мощна издателската програма; за първи път се появяват историческите суперпродукции, а международна програма обикаля по света с експозиции като „Тракийското изкуство”; „Средновековната българска цивилизация“; „Хиляда години българска икона” и др. Цената, която българските данъкоплатци заплащат за множеството международни и научни събития, организирани в България в този период, остава неизвестна и днес.
На 14 октомври 2012 г. журналистът Христо Христов публикува [3] оперативната разработка на отдел 14 „Културно-историческо разузнаване” на Първо Главно Управление на Държавна сигурност под кодовото име „Маратон”. В продължение на 13 години се изпълнява план, разработен през 1972 г., за открадването на светинята за българите – „История Славяноболгарская” на Паисий Хилендарски от манастира Зограф на Атон, Гърция. Следващата стъпка е трябвало да бъде открадването на безценни средновековни ръкописи от 13 и 14 век и накрая – златното съкровище на Зограф от над 100 килограма златни монети. През 1985 г. „История Славяноболгарская” е изложена в Националния исторически музей в София. Директорът на музея, Божидар Димитров, твърди, че книгата е намерена на стълбите на сградата. Двамата оперативни работници, извършили кражбата, са повишени в длъжност. След избухването на дипломатически скандал, президентът Петър Стоянов връща „История Славяноболгарская” в Гърция през 1998 г.
Културната политика на България е утвърдена от Министерство на външните работи, от Министерство на вътрешните работи, от Комитета за култура и естествено, от Държавна сигурност.
Фактически управлението на Людмила Живкова на културната политика в България представлява един феодален модел, при който малка група хора разполагат с цялата власт и финансови средства. Резултатите от нейните „нововъведения” нямат продуктивно значение за повдигането на образователното и културното ниво на българските граждани. „Ерата на Людмила Живкова” не води до мечтаното разкрепостяване или до разбиването на водещата идеология и културен модел, а по-скоро е незначително отклонение на системата, благодарение на която Живкова диктува културната политика на държавата.
БЕЛЕЖКИ
1. Периодът на „зрелия социализъм“ според комунистическата идеология се характеризира с това, че основите на комунистическото общество са вече положени и това е най-високият и завършващ етап в развитието на социализма, преди да се навлезе във фазата на комунизма. Програма на БКП от 1971 г. констатира навлизането на България в тази фаза на развитие.
2. Еленков, Иван, Културна политика и културни практики, В: История на Народна Република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски, Институт за изследване на близкото минало, София, Сиела, 2009.г.
3. Можете да се запознаете с пълния текст на публикацията на Христо Христов тук: https://goo.gl/fLXKqQ.
(Следва)