ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1.Революционните преобразования в обществото. 2.Всекидневието през призмата на масовите организации. 3.Социалистическият начин на живот. 4.Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.
II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1.Социалистическото стопанство. 2.Какво представляват петилетките? 3.Първи фалит: 1959-1962 г.. 4.Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..
III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1.Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка"на културата и Прояви на нетърпимост .
IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.
V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.
VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.
VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев)
Отишъл Тодор Живков на пазар. Там гледа – всякакви плодове, но един селянин стои само пред една диня.
– Продаваш ли я? – попитал Живков
– Продавам я, разбира се. Избери си. – отвърнал му селянина.
– Че как да избирам като тя е една?
– И ти си ни един, но всеки път те избираме.
Днес за комунизма има много митове. За разлика от самия комунизъм – тогава за него се разказваха вицове, които бяха единствената възможна критика към едно управление, в което смяната на властта беше невъзможна, изборите бяха формалност, а свободата на словото и медиите – забранени.
Днешните митове за комунизма са израз на критика към живота, който живеем – т. нар. от медиите „преход“. Някои от тези митове са резултат от пропагандата на самия комунистически режим, други са плод на склонността на хората да забравят лошото и да помнят доброто, а трети са следствие от неблагоприятното сравнение между днешния и миналия начин на живот. Но за всички тези митове има една обща причина: за разлика от демокрацията, през комунизма всички вестници, телевизия и радио не само са контролирани, но и активно участват в пропагандата на „успехите“ на страната. Лошите новини са забранени. Така в продължение на 45 години две поколения българи се оказват „облъчвани” от конкретни пропагандни послания, чиято достоверност не може да бъде проверена. Митовете се основават на някаква истина, но обикновено само на част от нея.
1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?
Доколко една храна е вкусна е субективно възприятие, затова сравнението е трудно. За всичко останало сравнението е възможно и рядко е в полза на миналото.
През комунизма цялото производство и търговията са държавен монопол – както плодовете и зеленчуците, така и основните хранителни и потребителски стоки – дрехи, автомобили, перални и всичко останало. Затова всички магазини предлагат едно и също, а изборът пред потребителя е ограничен.
Тази система си има добрите страни. Тя предполага близки, ако не напълно еднакви цени на стоките. Това пък създава чувство за предвидимост и стабилност на пазара, както и за равенство между хората. Тъй като цените са контролирани, това предполага измамите да са малко, а всеки да има възможност да си предвиди бюджета. Тъй като производството и търговията са държавни, цените на основните хранителни стоки – хляб, сирене, кашкавал и други подобни, са „субсидирани“, т. е. се продават на по-ниски цени, отколкото е реалната им себестойност. Затова и някои от тези стоки през комунизма са по-евтини в сравнение с днешните цени и доходи на хората.
Но тази система се оказва напълно неустойчива. По-малкият проблем е, че държавата винаги може да вдигне цените без да увеличава доходите – както и се е случвало неведнъж.
Много по-сериозен проблем е дефицитът (недостигът) на основни хранителни и потребителски стоки. А недостигът означава опашки. Причината е проста – държавата нито иска, нито може да предвиди поведението на потребителите във всеки един момент. Липсата на западна валута пък прави невъзможно компенсирането на липсите от външния пазар, както и купуването на стоки, които не се произвеждат в България. Като например банани – през комунизма те се продават само в специализирани магазини няколко пъти в годината (през зимата). Набавянето им е възможно само след дълго чакане на опашка.
Поради постоянния дефицит хората купуват това, което има, а не това, от което имат нужда. Това ражда понятието „презапасяване“ – дори и да няма нужда от салфетки, например, човек ги купува, когато ги „пускат” в магазина, защото не е сигурен, че ще ги намери, когато истински се нуждае от тях.
Но след като има недостиг, има и измами. Част от стоките започват да се продават „под тезгяха”. Продавачът, който е на държавна заплата и не е заинтересован да продава повече и по-бързо, може да скрие някои стоки, а след това да ги продаде на по-високи цени. Хора, които искат да си спестят опашката, винаги се намират.
Всичко това ражда феномена на единствената стока – единствената дъвка („Идеал“), един вид салфетки или тоалетна хартия. Същото се отнася за дрехите – разнообразието е ограничено и почти всички ходят еднакво, ако не близко облечени – особено явно това се вижда при децата. Същото е валидно за набавянето на стоки като телевизори и перални.
Още по-голям е проблемът с автомобилите. Закупуването на автомобил е същинска сага. За да се спестят опашките, това става след записване на ред. Редът гарантира, че човек може да внесе сумата, но самият автомобил идва след няколко години чакане. Както навсякъде в Източна Европа, така и в България, се продават само марките, произвеждани в Източния блок – съветските „Москвич” и „Лада”, чехословашките „Шкода”, а най-евтини – и затова превърнали се в синоним на комунизма – са източногерманските „Вартбург” и „Трабант”. През 80-те години един „Трабант” се продава на цена от 5700 лева, при средна работна заплата между 200 и 250 лева. След като внесе сумата, човек чака няколко години преди да получи мечтания автомобил, без значение на цвета или други характеристики.
Тази система за търговия винаги може да бъде заобиколена, стига човек да има пари, особено във валута. За тази цел през 70-те и 80-те години съществуват магазините, наречени „Кореком” – в тях се продават в голямо за времето си разнообразие всички дефицитни на българския пазар стоки – от дъвки, през бебешки храни, джинси и маратонки, вносен алкохол и цигари, за да се стигне до перални, телевизори, музикални уредби или автомобили. Търговията в тези магазини отново е държавен монопол, следователно цените отново ги определя държавата.
Условието е човек да има чужда валута. Но никой не получава заплатата си в долари, а и не може свободно да обмени левовете си. Защото търговията с валута отново е държавен монопол. Така възниква т. нар. „черна борса” на чужда валута – място, където човек полулегално може да смени левовете си. Но там курсът е още по-висок от държавния, следователно човек губи веднъж при обмяната на валутата, а втори път – при закупуването на стоката.
Така една система, която на пръв поглед звучи привлекателно, всъщност се оказва напълно негодна, и вместо сигурност, тя носи страдание на потребителя. Опашките се превръщат в символ на режима и на недоволството срещу него.
(Следва)