Моят познат Игор затвори в Шипсхед бей ресторанта "Стейк Чарли". Не, не го затвори в смисъл, че го нае за една вечер само за своята компания; затвори го в буквалния смисъл. Ще припомня, че в "Стейк Чарли"поръчвате една порция, обикновено пържола, и можете да ядете неограничено количество всевъзможни салати, скариди и да пиете вино и бира. Трябва да кажа също, че и при нормални условия в сравнение с Игор Гаргантюа и Пантагрюел биха приличали на хора, спазващи най-строга диета, а стане ли въпрос за аванта... Игор може да яде непрекъснато двадесет и четири часа в денонощието ден след ден, месец след месец (с кратки отлъчвания). Колкото дадат - толкова яде. Което не дадат - сам си го взема. Пие не по-лошо.
Обикновеният американец влиза в "Стейк Чарли", взема си порция скариди, малко салата, изпива чаша бира и след двадесет минути сервитьорката го пита не е ли време да му донесе пържолата. На Игор обаче тези шегички не му минават. Той на практика се премести да живее у тях. Игор идваше в ресторанта сутринта, когато го отваряха, и започваше: закуската плавно преминаваше във втора закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и едва с наближаването на сутринта преди затварянето на заведението той изяждаше поръчаната преди осемнадесет часа пържола. На салатите Игор не обръщаше внимание, но скаридите, за да не си губи времето с чинии, вземаше с цели подноси - натрупваше планина от пет килограма и я изяждаше с втора космическа скорост. А скаридите, както е известно, вървят добре с бира; макар че е възможно бирата да върви добре със скариди... На него му вървяха добре и в двете последователности. След всеки тридесет минути остатъците от скариди се сменяха с нов поднос, а няколкото празни гарафи от бира с пълни. Първият ден от банкета на Игор администрацията на ресторанта възприе като черен понеделник за борсата. Когато най-сетне го изпратиха в четири часа сутринта, те се опомниха от ужаса и решиха да се отнесат към това философски: да, беше им нанесен удар, но в крайна сметка, ако той оживее, най-малко един месец няма да се сети за ядене. Може конструкцията да му е като на боа - гълта много, а след това един месец смила храната. Но не се получи. В десет без петнадесет сутринта, петнадесет минути преди отварянето на ресторанта, Игор стоеше пред вратите му, подскачайки от нетърпение с гладен блясък в очите. След една седмица затвориха ресторанта - или разбраха безперспективността на бизнеса си с такъв постоянен клиент, или в Атлантическия океан не останаха скариди.
Подобна история ми разказаха за двама наши имигранти, които отишли във Франция в публичен дом. Попитали ги не искат ли господата да пийнат.
- А колко струва пиенето? - попитал подозрително единият.
- О, господине - усмихнала се съдържателката, - пиенето е за сметка на заведението.
- За сметка на заведението ли? - оживили се имигрантите и пили непробудно цяло денонощие, докато в заведението не останало нищо друго освен анасонова тинктура. Нея не поискали да пият, обърнали по чашка в бара отсреща, купили си няколко бутилки и се върнали да си допиват в хотела. За момичетата никой изобщо не си спомнил.
Като се връщам към носталгията, си спомням един случайно чут разговор. Срещат се на улицата двама.
- Привет, как си, как живееш?
- Как живея... Че това живот ли е тук?
- Аха... Да се чуем по телефона.
Когато срещам хора, които се измъчват от носталгия, веднага се сбогувам с тях и казвам:
- Да се чуем по телефона.
- А какъв е номерът ти?
И аз му давам телефона на Клара Цеткин.
(Слeдва)
Превод от руски: Павел Николов