ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта, Пета
VI
Обезлюди се, утихна селото. Къщите му добиха пак вида на мрачни развалини. Пак изсипана слама, парцали, книжа, разхвърлени кутии и разчупени сандъци, както по-преди. Оставен от началството си тук да посрещам и за последен път да изпращам някои команди от обозните коне, аз се чудех къде да отида, как да премахна скуката си, която ме налегна още първия ден. Обиколих помещението на домакинския взвод. Някого нямаше там. Около огнището на калайджията имаше тук-там изгорял памук и люспици обгоряла мед. Над сандъците на обущарите имаше много счупени и смачкани чамови клечки за обуща, малки парченца гьон и няколко изтрити вече налчета за ботуши. Под черницата на ковачите земята бе отъпкана и поръсена със стърготини от копита. Една шина от грамадно колело на английско оръдие бе изправена до стената — сигурно нарочно оставена от коларите, по нямане как да я пренесат. Тютюнорезът на старшията Христо бе захвърлен на една страна, а толкова дни бе изгубил той по него. Големият пън на огнището им бе угаснал. Само няколко искрици блещукаха слабо. Те сякаш ми говореха за стопаните на тая къща - че скоро са били тука, че са заминали и няма да се върнат вече.
Дворът на „огнестрелците“ ми се видя по-широк сега. Нямаше касите с патрони и бомби; също и оная, аеропланната бомба, която, по моя вина, щеше за малко да ми погуби живота. Креватите на Мито Ефректора, на Стефана Артиста и на другите техни другари бяха разтурени и, сякаш, със злоба и яд. Французкият щик, с който си препичаха хляба, бе пак така забучен на стената. Тенекията, в която често си приготвяха качамак, бе на средата на стаята — някой я ритнал с крак и смачкал. Парцаливите гетри, от бракувани ботуши, на Гроздана — водоносеца им, с изгубените пръсти на дясната ръка още в първите войни - бяха захвърлени, полузарити в разсипаната слама. Силна струя от въздушно течение преминаваше от двете срещуположни врати - сега отворени пак - без капаци и чували.
През деня — се пак ден: светло-зелени гори, планини — широки простори пред тебе — аз не чувствах толкова мъката на уединението и глухата самота. Но вечер, вечер... когато лека-полека се стопяваше всичко това и припадаше мракът на черната безлунна нощ!..
Преди, вечерно време, отивах при огнестрелците и там, до късна нощ, пред големия им пламнал огън, се разказваха приказки и изиграваха ненадейно и хорà - те си имаха и гайда напоследък. Или при старшията Христо, в домакинския взвод, се заседявах. Неговите приключения из четнишкия му живот по-рано и в остров Трикери напоследък бяха така интересни и нямаха край. А сега, от рано още, аз се прибирах в своята килийка, тъмна, опушена и полирана от дим, разчуквах позагасналия пън, поставях канчето си над жарта и, седнал на малкото си дъсчено столче, пушех цигара след цигара.
Аз и по-рано бях самичък в тая килийка, и по-рано всяка нощ самотността ми налагаше такива увличания и спокойни и волни размишления. Но тогава аз знаех, че наблизо, макар и не тъкмо зад моята стена, почти във всяка къща е пълно с войници, че живее, диша цялото село. А сега, аз знаех, че воловарите ги няма в горния обор, че в квартирите на домакинския и огнестрелния взвод, на санитарите и в хранителния склад няма жив човек, знаех, че в цялото село само моето огнище гори, че всички стаи и обори зеят като гробове — пълни с тишина и мрак.
Понякога се опитвах да попрочета нещо - в раницата си имах толкова много, и хубави, и любими книжки! Но нямах сили за тона. И тогава аз разтварях голямата книга на миналия си живот - срещах се и разговарях с приятели и приятелки, гледах някоя гледана пиеса в Народния театър, скитах по столичните булеварди, поздравявах най-учтиво някои, преструвах се, че не забелязвам други, срещах високия черен господин с малката глава и с големите златни предни зъби, двете сестри, кавалерствани постоянно от офицери. И опомняйки се дълго, дълго след това, аз се тръшнувах на кревата и едва към утрото можех да заспя.
(Следва)