Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64.
(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)
65. БАРАДУЛИН. АЛЕКСАНДР ТРИФОНОВИЧ
Веднъж, преди да настъпи пролетта, ме навести моят ушацки земляк Ригор Барадулин. Дойде с младата си женичка, усмихващата се и благоразумна Валя. В Горадня живееше неговата тъща, но заради тясното ѝ жилище се беше настанил в хотел "Ньоман". Този хотел и ресторантът към него отдавна бяха станали за нас "фатални", не му провървя там и на Ригор, който вечеряйки, естествено, се натрови. И ми позвъни за помощ. Оказа се, че нямам специални лекарства, и се наложи да лекувам своя земляк с примитивен калиев перманганат. Когато е от добри ръце, ще помогне, шегуваше се Ригорка, гълтайки червения боклук. И наистина - помогна. Поговорихме си добре двамата, а след това поляхме авансово неговото оздравяване. Ригор беше майстор в тази работа и неговият остър по природа ум ставаше в такъв случай още по-остър. Изобщо чувствителен по отношение на хората, той понякога достигаше в своята чувствителност някаква подсъзнателна дълбочина и проникновеност, виждаше наистина всекиго както се гледа през стъкло. Той направи изчерпателна характеристика на много от моите приятели и врагове и като го слушах, единствено се удивявах как не съм забелязал тези неща по-рано. Всичко това беше така, защото може би живеех встрани, в провинцията, и познавах слабо литературните среди. Тези среди съществуваха и функционираха според свои собствени, невидими за външните хора правила, без усвояването на които няма да постигнеш нищо. А аз си мислех наивно, че нещата зависят само от литературата, от качествата на едно или друго произведение. Оказа се обаче, че зависят и от неговия автор, от неговите приятели по чашка и особено от отношенията му с началството. Веднъж в края на работния ден в редакцията иззвъня телефонът и завеждащият отдела Леанид Дзянисау ми предаде слушалката. Кой? - Не зная. Казах си името и чух глуховат разсъдителен глас: "Говори Александр Трифонович". (Уплаших се, помислих си, че е Твардовский, но защо е в Горадня?") Но не, оказа се, че е друг Александр Трифонович - новият секретар на ЦК на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) по идеологията Кузмин. Иска да се види с мене, но неофициално, може би да се поразходим вечерта по улиците, да си поговорим? Беше лято, времето навън беше хубаво. Разбрахме се да се срещнем.
Това беше моята първа среща с този човек, който разколеба в съзнанието ми по-рано установената представа за партийните функционери от всички без изключение рангове. Вървяхме по тихите горадзенски улички близо до двата исторически замъка и Александр Трифонович разказваше с тих глас за своята война, как бил на фронта летец щурман на бомбардировач, как трябвало да лети и как бил свален. Разказа за случките си с особистите, които - като навсякъде - действали усърдно и в авиацията. Оцелял през войната само защото бил тежко ранен и го уволнили. Започнал цивилния си живот като инвалид, малко по малко преминал на партийна работа и ето че се добрал до ЦК. Сега ръководи идеологията, за която обаче не решава нищо, защото всичко във връзка с нея е вече решено - отдавна и завинаги. Относно виждането за войната в моите произведения е изцяло на моя страна, но като партиен функционер, за съжаление, не може да каже това публично. Аз само вдигах рамене - какво пък, благодарен съм и за това признание.
На мене никога никой, дори секретарят на редакционната партийна организация, не ми беше казвал, че е на моя страна. Макар че той също беше ветеран от войната, бивш фронтовак. Други понякога ми говореха в очите, че са против моите "писания", повечето, наистина, мълчаха мъдро.
След тази моя среща с ОТК (Отдела за технически контрол - бел. прев.), както му казваха за пред очи, си създадохме дружески, почти приятелски отношения. С каквото можеше, Кузмин се стараеше да ми помогне, също така и на Алес Адамович, който скоро се оказа без работа, изгонен от Московския университет. А и на мнозина други.
(Следва)