Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69.
(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)
70.
Веднъж в Горадня дойде Лариса Гениюш. По-рано не беше идвала никога в града, живееше си в своята Зелва, пишеше. Обикновено ходеха при нея, включително един път и аз с Карпюк. Преживяла не малко драми и трагедии, тя изобщо беше неразговорчива жена, доверяваше се на малцина, криеше своите преживявания в себе си. Срещнахме се с нея в дома на Ажешка и този път ни се стори много весела и обнадеждена. Имаше впрочем защо - пускаха я да отиде в Бялисток, където щеше да се срещне със сина си, когото не беше виждала от арестуването си в Прага. Показваше пари, "цял куп", които получила благодарение на Максим Танк, който помогнал да излезе неин сборник. Зарадвахме се искрено на щастливия обрат в живота ѝ. Там Карпюк, като отведе гостенката в едно тихо ъгълче, ѝ даде писмо, което трябваше да предаде в Бялисток на един човек. Този човек беше подозираният неотдавна от нас Олек Омелянович. Съмнявах се много в това, че Карпюк постъпва правилно, страхувах се, че с това може "да подхлъзне"Лариса. Оказа се, че съм се страхувал напразно.
Гениюш беше стара конспираторка и направи всичко както трябва. Всичко както трябва направи и Омелянович. Отишъл в Щутхоф, където на мястото на някогашния концлагер бил събран архив, и там сред останалите други документи откопал злощастната немска ведомост. На първата страница върху пожълтялата хартия пишело ясно: "Регистър на паричните преводи, постъпили за пленниците от техни родственици". Нататък се редели дребни суми в дойчемарки и подписите на тези, за които били предназначени. Ясно е, че затворниците не са получавали никакви марки, но счетоводната точност изисквала всички да се подпишат. Включително и затворника Карпюк, който се подписал и забравил. Никакви пари, разбира се, не видял, затова нямало нужда да помни за тях. Главата му по това време била заета с проблема как да избяга, което и направил. А после при разпитите в КГБ тези, които останали там до края и били освободени, твърдели, че да се избяга от Щутхоф било невъзможно. Че Карпюк може би е бил пуснат. И им вярвали, без да знаят, че ако нещо за някого е невъзможно, за Карпюк може да стане възможно. Защото Карпюк винаги "се мяташе", такъв му беше характерът.
И до днес не се знае дали членовете на ЦК на КПБ са имали в ръцете си ведомостта, когато са решавали съдбата на Карпюк, защото Карпюк я получи значително по-късно. Но бяха обмисляли всички точки на обвинението дълго и старателно. След това гласували.
За гласуване имало две предложения: да се изключи или да му се наложи строго мъмрене. За изключване гласували двамата някогашни "приятели"на Аляксей - генерал Дебалюк и Мицкевич. За строго мъмрене - Кузмин и Аксьонау. Самият Машерау се въздържал. Което означавало спасение. Накрая се спрели на строго мъмрене, което Карпюк изтърпя за една година и стана съвсем чист. Пред партията и съветския народ. А много лесно можеха и да го затворят - за сътрудничество с гестапо и другите неща. Заедно с него, разбира се, и тези, които са сътрудничели със сътрудника. Вече имаше подобни примери и един от тях е историята на слонимския поет Анатол Иверс. Като останал на окупираната територия, той бил принуден по задача от гората да отиде на работа в градската управа, негов другар внедрили даже в СД. Работели там толкова усърдно, че едва се спасили от арест. Иверс скочил през прозореца, а семейството му било арестувано и жена му и децата му загинали. След освобождението известно време всичко вървяло добре, в Слоним знаели тяхната история и никой не ги закачал. Но с течение на времето, когато партизанските ръководители, за които работели при немците, починали или се разпръснали, двамата "били разкрити". В Горадня имаше съд, другарят на Иверс получи петнадесет години, а самият Иверс беше уволнен от работа, изключен от СП и петнадесет години работѝ като производител на смоля в горското стопанство.
По това време Клейн още работеше в зеленчуковата база, наистина, тогава вече не носеше щайги - като грамотен човек го поставиха да ги брои с молив в ръката. Това беше отслабване на хватката. След още малко време премина на работа в социологическия отдел на химкомбината.
"И благородникът може да стане пленник на обстоятелствата, но този, който стане лакей на обстоятелствата, не е благородник" - отбелязал някога Лев Николаевич.
НА СНИМКАТА: Данута Бичел-Загнетава, Аляксей Карпюк, Лариса Гениюш и Васил Бикау, 1970 година.
(Следва)