Таблицата говори красноречиво, няма нужда от никакъв коментар.

Само пак ще кажа, като и за първия тур, че с жълто съм отбелязал „циганските секции“, където се гласува не за абстрактни, а за материални ценности.

Който може, да се сеща.

А да, сетих се още, че Борисов обеща да сапуниса кметовете, в чиито общини Цачева е изгубила изборите.

Нищо лично, както се казва, само отбелязвам, така - между другото...

Димитър Иванов от с. Екши Су, Леринско, Егейска Македония - "Южна Сърбия ли?", публикувано във в-к "Македония", бр. 199, София, 13 юни 1927 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

След всяка война има победители и победени. Тежко на победения, казваме, когато мисълта ни отнася в далечното минало.

В последния общоевропейски конфликт трябваше да се яви един Уилсън с библията под мишница, с палмата на мира в ръка и с лозунг: обособяване на нациите в своите етнически граници, за да се тури край на незапомнената в историята война. В своята мисия за мир между народите той не малко допринесе, щото марсовите везни да натегнат към оня от двата враждуващи лагера, в който се бяха приютили подпалвачите на пожара – и по една ирония на съдбата редом с победителите и те минаха за такива. В името на Уилсоновия лозунг, вместо наказание, те бидоха щедро надарени: при минимални жертви имат максимални придобивки, санкционирани с ред договори.

Придобивки несправедливи. Заграбиха чужда земя и едните от тях я нарекоха „Южна Сърбия“, боейки се адже от името ѝ. „Южна Сърбия“ ли? Анемичното име на Сърбия, която нищо не е дала на общочовешката култура, да покрие светлото име на страна, която е дали гиганти в областта на мисълта и веществената култура на цялото славянство, Македония, която е създала епохи и епопеи в далечно и близко минало, Македония, която носи на главата си корона, украсена с имената са солунските братя, Климент, Наум, Самуил, Отец Паисий, Миладиновци, Пърличев, Даме, Гоце, Пере, Тодор Александров и много други знайни и незнайни, броят на които е плеяда, а името им легион лъчезарни имена, които ще напомнят на историята и поколенията името ма майката земя, що ги е откърмила. Новите поробители, смущавани от великите сенки на синовете ѝ, които с кръвта си очертаха границите на своята родна страна, грижливо избягват да споменат името ѝ, без обаче да помислят, че изпадат в комичното положение на щрауса, който пред опасността заравя главата си в писъка. Боят се от името Македония, защото тя ще бъде тяхната гробница. Асимилаторските доктрини, препоръчани, за срам, и от Бенеш, инквизиторските похвати на Маткович и своеволията на пияните пандури не ще са в състояние да изтръгнат от сърцето на македонеца безграничната обич към родна земя, нито пък желанието да умира за Македония тъй, както македонецът знае да умира. Народ, който е преживял петвековно робство и е оцелял, народ, който е излъчил от себе си великани, народ, който познала ужасите на Акия, Подрум кале, Фезан и всичките турски зандани, само заради това свещено име Македония и своята българска принадлежност, ще остане непоколебим и пред нечувания морален и физически гнет, упражняван над него от сатрапите на 20-и век. Закърмен а борба, живее и ще живее в борба, която ще продължи до деня, когато ще въз-тържествува световната правда и ще огрее свободата над родни балкани и долини.

Тогава светът ще се запита: Южна Сърбия ли? Кой от южна Сърбия, ако има такава, може да обича своята родина така, както е способен да обича македонският българин? Има ли някой пред бесилката да е извикал: „Аз умирам, но отечеството ще живее?“ Кой е седял над бомби и равнодушно е подпалвал фитила, за да бъде разкъсан пред отечествения олтар? Отговорът на всички тези и много други въпроси е само един: това е македонският българин, само той е способен на подобно себеотрицание, само той е, който чуждото не иска, но своето не дава.

Ето защо името на Македония няма да слезе от световната сцена, историята и географията няма да престанат да говорят за нея. Името ѝ с учудване ще се предава от поколение на поколение, докато светът светува и докато кръшна българска реч там се чува.

БЕЛЕЖКИ

1. На снимката: Учители и ученици от неделното българско крушевско училище с председател Димитър Иванов.

2. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: През 1889 г. Димитър Иванов завършва педагогическото отделение на Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". След това работи като учител в българските училища в Крушево, Охрид и др. Затворен от турските власти в Битоля, след излизането си от затвора се спасява в България и работи като учител в Габрово. Активен деец на Илинденската организация и неин председател.

Роже Мартен дю Гар (Roger Martin du Gard)

23 март 1881 г. – 23 август 1958 г.

Нобелова награда за литература, 1937 г.

(За художествената сила и правда при изобразяването на човека, а също така и на най-съществените страни на съвременния живот.)

Френският романист и драматург Роже Мартен дю Гар е роден в парижкото предградие Ньой сюр Сен, в заможно семейство, чиито корени откриваме в Бургундия и Лотарингия. Роже е по-голямото от двете деца на Пол Емил Мартен дю Гар, юрист, както и дядо му. Майка му, Мадлен Жан Вими, е от семейството на борсов посредник. Когато е на около десет години, Роже се запознава в училище с едно момче, което пише пиеси, и оттогава, както си спомня по-късно, се запалва от желанието да стане пиксател.

На единадесет години Мартен дю Гар започва да учи в католическото училище "Фенелон", където момчето попада под влиянието на абат Марсел Ебер, един от вождовете на френския неотомизъм (движение в католическата църква, което се стреми да преразгледа църковните догми в светлината на съвременната наука и философия и затова се смята за еретично в началото на XX в.). С времето Мартен дю Гар се отдръпва от католицизма, но отношенията му с Ебер са близки и се запазват такива до смъртта на свещеника през 1916 г.

Мартен дю Гар е небрежен студент и не се учи много добре, затова баща му го праща при професор Луи Мелерио, който няколко месеца дава на юношата частни уроци. Като попада в интелектуална среда, където трябва много да чете и да не приема нищо на вяра, той развива навик за редовен труд и придобива това, което по-късно ще нарече "изследователска жилка".

На седемнадесет години, по съвет на Ебер, Мартен дю Гар прочита "Война и мир". Толстой прави на младежа неизгладимо впечатление, след което желанието му да пише укрепва още повече.

Скоро Мартен дю Гар постъпва в Сорбоната, но след като не успява да си вземе изпитите, напуска университета и през същата година е вече студент в "Екол дьо Шарт", висше архиво-историческо учебно заведение. Макар по-късно Мартен дю Гар да казва, че не знае защо е избрал именно тази специалност, тя изиграла огромна роля за развитието на неговата писателска техника, в основата на която лежи педантичната научна методология, заложена още от професор Мелерио.

През 1905 г. Мартен дю Гар получава диплом като палеограф-архивист за изследването на абатство Жюмеж край Руан. Една година по-късно младият човек се жени за Елен Фуко, дъщеря на парижки юрист.

Като се преселва в Париж, Мартен дю Гар замисля дълъг, в духа на Толстой, роман за селски свещеник, прототип на който вероятно е неговият наставник Ебер. Но след година и половина работа начинаещият писател разбира, че роман с подобен мащаб не е по силите му. Силно потиснат, той се терзае от тежки съмнения по отношение на своето призвание. През 1907 г. се ражда дъщеря му Кристин, чието бъдеще трябва да осигури, и така през пролетта на 1908 г., буквално за няколко седмици, както се казва - на един дъх, Мартен дю Гар написва "Развитие" ("Devenir"), историята на човек, който иска да стане писател, но всичките му опити да напише нещо, а също така и да постигне лично щастие, завършват с крах. Писателят издава романа със свои средства и оттогава става професионален литератор.

Като започва да работи над следващото си произведение, което иска да нарече "Мариз" ("Marise"), Мартен дю Гар отново чувства, че възможностите не съответстват на амбициите му и започва да търси тема, по-близка до неговия жизнен опит. Взискателността е отличителна черта на Мартен дю Гар, който често изгаря своите ръкописи, ако намира в тях нещо, което не го удовлетворява. Като се отказва от "Мариз", той пише "Жан Бароа" ("Jean Barois", 1913 г.), първото значително произведение на писателя, което му донася успех. Използвайки новаторската за това време техника да се съчетава диалога с историческия документ, Мартен дю Гар изобразява млад човек, който се колебае между рационализма и вярата. В романа е обрисувана ярко картината на политическия скандал, разиграл се около офицера от френската армия Алфред Драйфус - скандал, оказал разрушително въздействие върху структурата на френското общество от края на XIX и началото на ХХ век. "Жан Бароа"е издаден по препоръка на Андре Жид, който е близък приятел на Мартен дю Гар и с когото си кореспондира дълги години.

По време на Първата световна война Мартен дю Гар служи във френската армия на Западния фронт. След като се демобилизира през 1919 г. той работи известно време в парижки театър, а през 1920 г. се премества в имението на родителите си в Централна Франция, където започва да пише знаменития си роман "Семейство Тибо" ("Les Thibault"), чиито осем тома излизат от 1922 до 1940 г. В романа, чието действие се развива през първите двадесет години на ХХ в., са изобразени две буржоазни семейства, едното католическо, другото протестантско. Разказвайки за живота на двамата главни герои, братята Тибо - Жак, социалист и революционер, и Антоан, лекар, споделящ по-консервативни възгледи, авторът разкрива упадъка на предвоенното общество. Книгата "Семейство Тибо", както и другите книги на Мартен дю Гар, е написана в жанра roman fleuve (буквално - роман река) - с детайлно повествование, основаващо се на исторически документи. През 1931 г. писателят попада в автомобилна катастрофа и е принуден да лежи два месеца в болница. През това време той преразглежда плана за останалите части на романа, преработва финала, а най-вече сменя акцентите, като се обръща, както в "Жан Бароа", към техниката на историческия документ. Според английския критик Мартин Сеймур-Смит "Семейство Тибо""впечатлява с подробностите си, с релефността на главните герои, със своята честност; от големите романи на нашия век "Семейство Тибо"е най-трагичният".

Докато създава "Семейство Тибо", Мартен дю Гар пише също "Африканско доверие" ("Confidence africaine", 1931 г.) - откровена история за кръвосмешението, "Мълчаливец" ("Un Taciturne", 1932 г.) - психологическа пиеса, в която се проявява интересът на писателя към хомосексуализма, а също така "Стара Франция" ("Vieille France", 1933 г.) - цинично и язвително описание на френското селячество, повест, нехарактерна за неговото творчество и по интонация, и по тема. След 1940 г. той работи седемнадесет години над романа епопея "Спомените на полковник Момор" ("Souvenirs du colonel Maumort"), който остава недовършен. Мартен дю Гар умира от инфаркт в нормандския си дом на седемдесет и седем години.

През целия си живот Мартен дю Гар е необщителен, крайно затворен, смятащ, че за писателя трябва да говорят неговите книги. Няколко месеца преди смъртта си той подрежда своите книжа, сред които кореспонденцията и дневника, който води от 1919 до 1949 г. Писмата и дневникът, по негово разпореждане, са предадени на Националната библиотека в Париж, където се пазят неразпечатани двадесет и пет години. Но въпреки скромността си и нежеланието си да излиза на преден план, Мартен дю Гар, както пише неговата биографка Катрин Саваж, "е много уважаван от своите съвременници". Според Саваж, "изследвайки съвременните социални проблеми по реалистичен начин, Мартен дю Гар остава верен на традициите на XIX в. и в същото време посочва път за по-нататъшното развитие на романа".

Източник:http://n-t.ru/nl/lt/martindug.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

До тук в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“:

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.)

1.

Тази повест може да се смята за описание на клиничен случай с явни и разнообразни симптоми за мания за преследване. Моят интерес към нея се ограничава с изследване на стила. Тук по най-ярък начин са представени темите на Достоевский, неговите стереотипи и интонации. Това е квинтесенция на достоевщината. Впрочем, тя е преведена много добре на английски език от Герни. Първата ѝ част се състои от единадесет малки глави или раздела. Втората част е двойно по-дълга от първата и се състои от десет по-дълги глави, съдържащи различни произшествия и диалози. Първата част е монолог, но монолог, предполагащ присъствието на въображаеми слушатели. През цяла тази част човекът от подземието, разказвачът, се обръща към публика, явно доморасли философи, читатели на вестници и, както той ги нарича, "нормални хора". Предполага се, че тези въображаеми господа се подиграват с него, а той парира успешно техните насмешки и издевателства с помощта на ловки увъртания, контраатаки и други подобни хитринки, сътворени от неговия уж забележителен ум. Тази въображаема аудитория пришпорва неговото истерично дознание, дознание за състоянието на собствената му изтерзана душа. Забележете, че в разказа се правят препратки към горещи събития от 1860 г. Но връзката с тях е смътна и няма значение за развитието на фабулата. Вижте как постъпва в такъв случай Толстой: като съобщава на читателите в началото на "Ана Каренина"какви новини търси Стива Облонский в сутрешните вестници, той характеризира героя и едновременно с прелестна историческа или псевдоисторическа точност посочва определеното време и пространство. У Достоевски вместо характерните черти на времето има общи разсъждения.

Разказвачът започва с това, че нарича себе си груб, жлъчен, зъл чиновник, издевателстващ над посетителите, идващи в странната кантора, в която служи. Като прави заявлението: "Аз бях зъл чиновник", той веднага се отрича от него и говори още по-странно: "Аз не само зъл, но даже и нищо не успях да стана: нито зъл, нито добър, нито подлец, нито честен, нито герой, нито насекомо". Той се утешава с мисълта, че умният човек "не може наистина да направи от себе си нещо, а прави от себе си нещо само глупакът". Той е на четиридесет години, живее в мизерна стая, има нищожен чин и, когато получава малко наследство, излиза в оставка, а в момента иска да поговори за себе си. Тук трябва да ви предупредя, че първата част, единадесет кратки глави, е интересна не по съдържание, а по стила на изложение. Човекът се отразява в стила. Това отражение Достоевский иска да предаде в мътния поток на признанията, в навиците и маниерите на един неврастеник, отчаян, озлобен и ужасяващо нещастен. След това идва темата за човешкото самосъзнание (не съзнание, а самосъзнание), за осъзнаването на собствените чувства. Колкото повече този подземен човек разбира какво е доброта, какво е красотата като нравствена красота, толкова повече греши, толкова по-ниско пада. Както често става с подобни автори, които искат да съобщят на целия свят, на всички грешници някаква свръхидея, Достоевский не уточнява в какво се състои порочността на неговия герой. На нас ни остава само да гадаем.

Според думите на героя след всяка отвратителна постъпка той се промъква обратно в своята дупка и продължава да се отдава на омразната сладост на порока, на унижението на съвестта, намирайки удоволствие в собственото си нищожество, наслаждавайки се на своето падение. Упоението от собственото падение е една от любимите теми на Достоевский. Тук, както и във всички негови съчинения, писателското изкуство не достига целта си, защото авторът не уточнява какъв грях има предвид, а изкуството трябва винаги да уточнява всичко. Провинението, грехът се приема на вяра. В случая грехът е литературна условност, като тези, които използват авторите на сантименталните и готическите романи, четени много от Достоевский. В даденото повествование самата отвлеченост на темата, отвлеченото понятие за гнусна постъпка и последвалото след нея падение са представени не без причудлива сила, в маниер, изобразяващ характера на човека от подземието. (Повтарям: важен е самият стил на изложението.) Към края на втора глава разбираме, че човекът от подземието е започнал да пише спомени, за да разкаже на света за радостите на падението.

Той смята себе си за изключително съзнателен. Оскърбява се от средно нормалния човек, глупав, но нормален. Неговата аудитория му се надсмива. Господата издевателстват. Неудовлетворените желания, страстната жажда за мъст, съмненията, половинчатото отчаяние, половинчатата вяра - всичко това се сплита в едно кълбо, пораждайки усещане за странно блаженство в униженото същество. Но бунтът на този човек не се основава на творчески порив, той е просто несретник, морален урод, в законите на природата вижда каменна стена, която не може да пробие. Тук отново се заплитаме в обобщения, в алегории, защото той няма никаква специална цел и никаква каменна стена не съществува. Нихилистът Базаров ("Бащи и деца") знае какво иска: да разруши стария ред, който покрай всичко останало разрешава робството. Човекът от подземието просто изброява своите претенции към презирания от него свят, който сам е измислил, свят от картон, а съвсем не от камък.

В четвърта глава има едно признание: неговото наслаждение е като наслаждението на човек, който страда от зъбобол и разбира, че неговите стонове, може би престорени, не дават да заспи на цялото му семейство. Доста сложно наслаждение. Но главното е, че героят сам си признава, че се преструва.

А в пета глава откриваме, че човекът от подземието запълва живота си с изкуствени преживявания, защото няма истински. Нещо повече, той няма основа, няма изходна точка, от която може да започне и да приеме живота. Той търси определение за себе си, търси какъв етикет да си залепи, например "лентяй"или "тънък познавач на лафита", търси кукичка, нещо за закачане. Но защо се опитва да си намери етикет, Достоевский не разкрива. Човекът, когото рисува, е просто маниак, някакво кълбо от претенциозност. Посредствените подражатели на Достоевский, като френския журналист Сартр, продължават да пишат в същия дух и до ден днешен.

В началото на седма глава има подходящ образец за стила на Достоевский: "Но това са златни мечти. О, кажете, кой е обявил първи, кой е провъзгласил първи, че човек върши пакости само защото не знае истинските си интереси; а какво ще стане, ако бъде просветен, ако му се отворят очите за неговото настояще, за нормалните му интереси и човекът веднага престане да върши пакости, веднага стане добър и благороден, защото, като бъде просветен и разбира истинските си изгоди, именно ще види в доброто собствената си изгода, а е известно, че нито един човек не може да действа съзнателно против собствените си изгоди, следователно, така да се каже, по необходимост ще започне да прави добро? О, браво! О, чисто, невинно дете! Кога, първо, се е случвало през всичките тези хилядолетия човекът да е действал само заради едната своя изгода? Какво да правим с милионите факти, които свидетелстват как хората съзнателно, тоест напълно разбирайки своите истински изгоди, са ги оставяли на заден план и са се спускали по друг път, рискувайки, по силата на случая, не принуждавани от никого и нищо да правят това, а сякаш именно като не желаят посочения път, упорито, своеволно избират друг, труден, абсурден, който напипват едва ли не в тъмното. Значи за тях наистина тази упоритост и това своеволие са им били по-приятни от всякаква изгода..."

Натрапчивото повтаряне на думи и изрази, интонацията на обзет от натрапчива идея, стопроцентовата баналност на всяка дума и евтиното красноречие са отличителни за стила на Достоевский.

В същата седма глава човекът от подземието (или неговият създател) се нахвърля върху нов кръг от идеи, свързани с понятието "изгода". "А какво ще бъде, ако се случи така - казва той, -че човешката изгода... трябва да се състои именно в това, че в някой случай да си пожелаеш по-лошото, а не по-изгодното?"Всичко това е безкрайно неясно. Радостта от падението и унижението изобщо не се обяснява, точно така, както и изгодата от неизгодното положение. Но цяла редица нови душевни крушения се чуват в мъчителните признания, запълващи следващите страници.

В какво се състои все пак тази тайнствена "изгода". Публицистично отстъпление, изразено в най-добрите традиции на неговия стил, порицава отначало цивилизацията, от която "човекът е станал ако не по-кръвожаден, то сигурно по-лошо, по-подло кръвожаден от преди". Стара мисъл, принадлежаща още на Русо. Човекът от подземието рисува картината на всеобщо изобилие в бъдещето, на кристален дворец за всички и накрая се появява прословутата изгода: свободен, несковаван от никого избор, някаква прищявка, колкото си искате странна. Светът е преустроен по чудноват начин, но ето че се появява човек, естествен човек, който казва: нека всичко това е само мой каприз, но аз искам да разруша този свят - и го разрушава. С други думи, човекът иска не някаква рационална изгода, а само право на независим избор - не е важно какъв ще бъде, дори да противоречи на логиката, на статистиката, на хармонията и реда. Философски това е най-обикновена глупост, защото хармонията и щастието също предполагат и включват в себе си наличието на прищявка и каприз.

Но героите на Достоевски избират нещо безумно, идиотско или пагубно - разрушение и смърт, само и само то да бъде техен собствен избор. Това, между другото, е един от мотивите за престъплението на Расколников.

В девета глава човекът от подземието продължава да се оправдава. Отново се появява темата за разрушението. Може би, казва той, човекът обича разрушението и хаоса повече от съзиданието? Може би всяка цел, към която човечеството се стреми, се състои именно в непрекъснатостта на процеса на движение, а не в нейното постигане? Защото може би човекът не обича само благоденствието. "Страданието - това е единствената причина за съзнанието". Може би се осъзнаваме за първи път като хора, когато почувстваме болка.

Кристалният дворец като идеал или като вестникарски символ на съвършения вселенски живот се появява по-късно отново пред нас и се подлага на обсъждане. Разказвачът се довежда до състояние на крайно раздразнение и публиката, състояща се от присмехулници и глумящи се журналисти, не му дава мира. И ето че се връщаме в изходната точка: по-добре е да си нищо, по-добре е да живееш в подземие, в миша дупка. В последната глава на първа част човекът от подземието обобщава ситуацията, като предполага, че публиката, която се опитва да размърда, призрачните господа, към които се обръща, е опит да намери читатели. Именно на тази въображаема публика той се опитва да представи редица свои несвързани спомени, които вероятно ще илюстрират и ще обяснят неговата психология. Вали мокър сняг. Той му изглежда жълт, което е по-скоро символ, а не оптична измама. Аз мисля, че той просто има предвид мръсен сняг, мътен, както обича да повтаря. Важно е да се отбележи един детайл: той се надява да получи облекчение от писането. С това свършва първата част, която - както вече казах, е важна със своя стил, а не с предмета на изложението.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

Вестник "Пирин. Македоно-одрински лист", (издание на Илинденската организация) - "Апостол Петков - Енидже-Вардарско Слънце", публикувано във в. "Пирин. Македоно-одрински лист", брой 13, София, 6 януари 1924 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Апостол Петков войвода, наречен Ениджевардарското слънце, е роден в 1872 г. в с. Боймица, недалеч от гара Гюмендже по линията Солун-Скопие. Още от 20-годишна възраст той не търпи турския режим п забягва в гората, за да подготви народа за борба против тиранията, а тоя борчески дух той е добил от най-големия си брат Митре, който е действал като хайдутин още преди освобождението на България и който в последствие бива убит около с. Черна река в полите на Паяк планина.

Още през 1889 год. той напуска родно огнище и се предава в услуга на делото като за свои близки сподвижници и апостоли има Михаил Попето, Аргир Манасиев, Дим. Чавдаров от Карасуле (днес Поликастро – бел. П. Н.), своя брат Тано Петков, първия си братовчед Андон Иванов, Павле от с. Кониково и др.

И един ден същата година неграмотния, но силен духом Апостол, у когото гори огнена любов към онеправданите, продава своите четиридесет кози, лишава се от своя собственост, за да я направи обществено благо: със стойността на козите той въоръжава своя дружина и дава сигнала за борба в Ениджевардарско. Той се опълчва вреди всичко към врага, който приспива родното съзнание - Патриаршията, а впоследствие насочва се против главната цел — Абдулхамидовия деспотизъм.

Борбата обаче не е лесна. Гръцките фенерски емисари виждат своя смъртен враг, виждат го впоследствие и турците - и ето, двата тия съюзника започват мъчителна, но систематична борба против Апостол войвода, която създаде от него едно рядко легендарно име.

Около двадесет и две години той е агитатор, войвода, ръководител, организатор и апостол в Ениджевардарско и Караферийско. Четиринадесет години той е царят на Паяк планина и на лабиринтите на Ениджевардарското езеро, доказвайки на противника, че има работа не с отделни лица, а с една организация, която е възвестила девиза „Свобода или смърт“.

Така още в 1897 год. той при с. Грубевци пръска многочисления си противник и добива първата самовяра на делото в Ениджевардарско, а в 1898-1901 год. в ред сражения при Герикарци, Либяхово, Гъндач и пр. все повече и повече печели славата на легендарен войвода, а в 1902 год. при с. Боймица той само с осем души дружина дава отпор срещу няколкохиляден аскер и башибозук, като остава обаче на полето на честа брат си Тано, Дим. Чавдаров, а Матракула, тежко ранен, остава в плен, за да бъде тежко изтезаван, без обаче да открие една едничка тайна.

През 1905 год. той дава сражение при с. Смол, дето изгубва почти всички свои другари, на брой четиридесет и двама души; и когато той, сам ранен, отстъпва и минава Вардър, заплаква като дете пред посрещналите го куриери, сбирайки обаче чрез юнашката своя мъка нов дух и сили за борба.

През 1906 год, той в продължение на няколко месеца води ненадмината никъде в революционната история борба в Ениджевардарското блато - борба на два фронта, срещу два противника — турска власт и гръцко фанариотство.

Който не познава Ениджевардарското блато, с неговите торфени образувания, с неговите невидими острови, върболаци, тръстики, невидими входове, провлаци, дето се потайваха тайнствените колиби на македонските революционери, дето нито можеше да пристъпи аскер, нито да открие скривалищата или входовете за прехвърляне от място на място, дето не можеше да се довлече артилерия, нито да види определена цел - който не познава това блато, не може да си представи какво нещо бе тежката борба, борба на турската власт срещу невидимата дружина на Апостол, когото населението увенча с името Ениджевардарско слънце, що наистина изгряваше от височините на Паяк и Кожух и залязваше в тайнствените води на Ениджевардарското езеро.

Легендите за неговите подвизи навлизат чак в султанските сараи и Абдул Хамид един ден заповядва на Солунския валия да провери що за човек е тоя Апостол войвода. Валията изпраща пратеник Нури бей с пълномощия да води преговори с Апостол. И наистина предлагат се нему 30,003 златни турски лири срещу обещание да се предаде на мирни само занятия. Но що са 30,030 лири за този, който си бе продал всичкия имот - четиридесет кози - за общото родно благо? И султанският пратеник се връща в Солун разочарован.

Идва прословутият Хуриет. Апостол има прозрението да не вярва много в скърпения тъй Хуриет и, преди да сложи оръжие, той слиза от балкана в гр. Енндже Вардар, дето в разстояние на цяла седмица, докато се уясни положението, държи града окупиран сък своите осемстотин и тридесет души другари.

Неговото предвиждане се сбъдва - младотурците измениха на своите, декларирани принципи и почнаха на нова сметка да преследват. Виждайки всичко това, Апостол решава да прехвърли границата, но за чудо той, който е водил 22-годишна „хайдушка“ дейност, няма средства да замине за България!.. И в гр. Гумендже се открива подписка за доброволни пожертвования, с които едвам се наваксва необходимата сума,

Но юнашко сърце не търпи. И ето защо през 1910 год. през лятото той наново влиза в Македония.

С няколко избрани другари - Наум Пуфката, Георги Кааапчето, Тодор Чифтеев - той слиза в околността ва гр. Енидже Вардар с надежда да се прехвърли в столицата си - Ениджевардарското блато. Спират се на почивка в с. Крушаре -на един час западно от града, в къщата на Дино Тъпов, вуйчо на Тоде Чифтеев. Апостол праща Тоде да пробие път за блатото, след което всички да заминат. Ала тайно, по съветите на Тодевия вуйчо, Тоде влиза в града и води преговори за убийството на Апостол. Всичко е наред. В Тодево отсъствие вуйчо му нагласява убийството. Вследствие опиума, турен в ястието, морните борци дълбоко заспиват и в съня биват избити с брадва, като на Апостол бива пръснат черепа.

Още същата вечер биват изкарани далеч от селото, а на другия ден идва предупредената турска потеря, която „води сражение“ с умрелите, които и прогласяват за убити.

Тъй прочее, на деня 15 август 1911 год. угасна Ениджевардарското слънце, което със своята светлина бе разпръснало фенерския мрак по Ениджевардарско и бе разложило гниещия вече организъм на султанската тирания.

Има хора, на които никакви красноречия, никакви пищни фрази не могат оплете венеца на славата. Защото делата им говорят повече от всичко, защото тия дела са им сами сплели неувяхващия венец безсмъртието.

Апостол е един от тия редки хора.

И тия негови дела, които народът там е възпял в дивни народни песни, само тия дела носят и днес на своите криле народния там дух.

И това е то капиталът, що остави простия селянин от с. Боймица от продадените си четиридесет свои кози. . . .

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Вестник "Пирин. Македоно-одрински лист"е издание на Илинденската организация , излизал в София от 1923 до 1924 година. В него пишат ВМОРО революционерът и публицист Арсени Йовков , публицист и ранен македонист Кръсте Мисирков и др. Вестникът помества материали за положението на българите в Македония под сръбска и гръцка власт, биографии на македонски дейци, сведения от живота на емиграцията, балканска хроника и много обяви.

Поради невъзможност да представя нещо свое, представям нещо чуждо.

За да не е празен денят.

Тридесет дена след революцията, през 1959 година, когато поема кормилото на Куба, Фидел Кастро заявява следното в интервю за CBS:

"Не смятам да си бръсна брадата, защото съм свикнал с брадата си и брадата ми значи много за страната. Ще я обръсна, когато изпълним обещанията си."

Ясно ли е сага защо Кастро умря с брада…

На 25 ноември бях в Самоков на литературна вечер, където представих този малък доклад, придружен с няколко илюстрации. Разбира се, представянето не беше толкова сухо, колкото изглежда текстът тук, защото там повече говорих, отколкото четох от листа, така че изображението беше малко по-различно, но смисълът си остана същият.

Да се говори по темата за поета Димчо Дебелянов и град Ихтиман е и трудно, и лесно. Трудно е, защото достоверните сведения в тази плоскост са малко - ако се направи една равносметка, със сигурност ще се окажат по-малко от предишните „митове и легенди“ и по-новите и откровени интернет недоумици – и един добросъвестен изследовател, колкото и да има желанието да запознае любопитната публика с картината, каквато е била в действителност, се оказва малко или много с вързани ръце. А е лесно пак по същата причина – липсата на достатъчно фактически материал ограничава работата и, волно-неволно, я свежда до едно по-кратко и по-леко за изпълнение изложение.

Ако трябва да разделим това изложение на съответни подтеми в рамките на цялостното представяне на въпроса, те условно могат да бъдат наречени така: 1. Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман. 2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман? 3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев. 4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска. 5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци. 6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов.

И така:

1 . Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман.

Предлогът „в“ е съвсем правилен, защото всъщност не става въпрос за родственици „от“ Ихтиман, каквито поетът няма. Просто през есента на 1899 г. брат му Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман, където се премества да живее със семейството си от Пловдив. Димчо Дебелянов гостува често на Иван (както и на другия си брат Илия, но в Долна Баня) и така започват връзките му с този град. Къщата, където е живял Иван Дебелянов и където е идвал и е отсядал Димчо (ниска, бих казал даже – схлупена, къщурка с три стаи) все още съществуваше до преди десетина години. По това време учителката по български език и литература Спасия Христова (сега покойница, лека ѝ пръст) събра около себе си една група ентусиасти, между които беше и авторът на тези редове, която предприе редица действия, целящи да доведат като краен резултат до запазването на тази къща, нейното ремонтиране (беше се килнала леко на една страна) и превръщането ѝ в малко музейче с експозиция, посветена на поета Димчо Дебелянов. Делото не се увенча с успех, беше посрещнато с почти пълно безразличие и от институции, и от гражданството, и в края на краищата къщата, където е живял Иван Дебелянов, мина под ножа на булдозера, а днес на мястото, където се намираше, се издигат нови, съвременни постройки, както се вижда на снимката.

Така Ихтиман загуби възможността да има един малък, но забележителен културен паметник, защото явно този град не се нуждае от културни паметници.

2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман?

Нека кажем направо: не е. Оставяме настрани почти повсеместното писмено и устно слово, което се опитва да ни убеди точно в обратното, преминаваме през липсата на каквито и да документи, потвърждаващи, че Димчо Дебелянов е завършил втори прогимназиален клас (учебната 1899-1900 година) и трети прогимназиален клас (учебната 1900-1901 година) в град Ихтиман и даваме думата на двама души, по-близо запознати със същността на нещата от всички нас, взети заедно. Първият е Георги Герински, съученик на Димчо Дебелянов от Първа мъжка софийска гимназия, където Димчо Дебелянов учи от 1904 до 1906 година, завършвайки образованието си. Георги Герински е ихтиманец и си спомня, че е срещнал за първи път Дебелянов в Ихтиман през лятото на 1900 година, когато бъдещият поет гостува на брат си Иван след завършването на втори прогимназиален клас. При тази описана ситуация, всеки ще се съгласи, че няма как Димчо Дебелянов да е учил този втори клас в Ихтиман. Вторият човек е Димка Илиева Дебелянова-Каролева, дъщеря на брат му Илия и добросъвестен изследовател на живота и творчеството на своя чичо. И ето че Димка Илиева отрича категорично Димчо Дебелянов да е учил в Ихтиман. На кого да вярваме? На нея, или на съчинителите на легенди? Разбира се, че на нея. И както започнахме, можем да заключим по съвсем същия начин: поетът Димчо Дебелянов не е учил в град Ихтиман!

3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев

Какво да ви кажа за Гьончо Белев? Български писател, роден и живял в Ихтиман. Някои ихтиманци ми се сърдят, когато им казвам, че Гьончо Белев е треторазряден съчинител на разкази и романи, затова млъквам и давам беглата характеристика, която му е направил големият наш творец Чудомир:

„Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов.“

Думата приятелЧудомир е поставил в кавички, но все пак неоспорим факт е, че Димчо Дебелянов и Гьончо Белев са били близки, другарували са, виждаме ги не само в рамките на град Ихтиман, на София, но и да речем при едно посещение през 1914 година на местността „Беглика“ край Батак, където престояват почти три месеца, от май до август.

От дружбата между двамата остават в края на краищата две забележителни неща. Първото е една фотография. На нея виждаме Димчо Дебелянов, Гьончо Белев, съпругата на Гьончо Белев и нейна колежка учителка.

Намирам тази обща снимка за забележителна, защото – ако отделим само поета Дебелянов, ще видим пред себе си най-добрият негов портрет от всички други останали, които познаваме. Имаме го благодарение на това, че се е снимал с Гьончо Белев.

Другото забележително нещо, което ни е оставила дружбата, за която в говорим, са спомените на Гьончо Белев за Дебелянов, един от които, кратък, искам да цитирам:

„Спомням си един юлски ден, преди Първата световна война, когато минавахме с Димча по улица „Леге”. Точно пред Народния музей нечий нежен женски глас извика от плочника:

- Господин Дебелянов ! Господин Дебелянов!

Димчо се усмихна и се спусна към момичето, което идеше срещу него. Беше, доколкото си спомням, студентка.

- Много ми хареса последното ви стихотворение, господин Дебелянов! – и хубавото момиче възторжено му стискаше ръката.

Димчо от стеснение не знаеше какво да отговори.

- То е такава музика, че когато го четях, като че ли чувах звуци от китара.

В този момент нещо звънна и аз започнах да се смея. Момичето се обиди и избяга. Димчо сви ръце и ме изруга. Обаче, след като разбра причината за моя смях, той сам започна тъй гръмко да се смее, че минувачите се спираха да ни гледат.

Поводът беше невинен – по това време двамата с Димча живеехме в хотел. Нея сутрин трябваше да дадем долните си дрехи на пране. Но тъй като не разполагахме с друго бельо, принудени бяхме да се облечем без долни дрехи.

Аз си сложих старовремски нагръдник. Но за Димча въпросът беше по-сложен. Той носеше корава колосана яка, с превити предни краища и черна кърпа, която заместваше едновременно нагръдника и връзката.

Понеже яката без нагръдник изскачаше, ние измислихме нещо практично. Аз извадих кордата „ла” от моята китара, проврях я през двете дупки на яката, изопнах я надолу по гърдите му и я вързах за токата на ремъка му. По такъв начин черната кърпа, забодена с топлийка, прилепваше до яката, която вече не изскачаше нагоре. Понеже кордата беше къса и силно обтегната, Димчо беше принуден да върви с малко наведена глава.

И тъкмо в момента, когато момичето се възхищаваше от неговото най-ново стихотворение, той, поласкан от възторжената похвала, от стеснение и радост си поизправи главата и кордата извънтя, сякаш да потвърди думите на момичето. И тогава аз започнах да се смея”.

Това е. И приключвайки тази трета част от моя кратък обзор е редно все пак да попитаме: а какво от своя страна „е дал“ Димчо Дебелянов за Гьончо Белев. „Дал е“ това, че покрай големия Димчо Дебелянов днес знаем, че някога е имало и един дребен писател, наречен Гьончо Белев. Което не е никак малко.

4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска

По този въпрос още в самото начало ще кажа това, което обикновено казвам за Левски: „Ако искате да знаете кой е Левски, четете писмата на Левски, а не учебниците по история“. Тук ще преправя това мое изречение така: „Ако искате да знаете за любовта на Димчо Дебелянов към ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска, четете писмата на Дебелянов до Дерменджийска, а не съчиненията на най-различни митотворци“.

Затова няма да ви занимавам тук нито с неземната красота на Иванка, нейния портрет, с който разполагаме (май единствен!), е пред вас, всеки да си прави заключение за красотата ѝ, аз за себе си съм го направил, нито с фрази като „най-голямата любов на поета“, защото всяка любов е голяма и да надцакваме една любов с друга ми звучи крайно несериозно, нито ще разказвам потресен как родителите на Иванка я изпратили да учи в Швейцария, за да я разделят от Димчо, което може да изглежда много романтично, но практически погледнато е смешно, защото някога строгите патриархални бащи не са пращали на учение в странство дъщерите си, за да ги разделят с някого, а са сваляли колана и са го използвали не по предназначение, и изобщо – слагам кръст на всякакви жълти бръщолевения и недокументирани сведения.

И отивам направо към писмата, всяко само за себе си отделен поетически шедьовър. Тези писма ни повеждат по пътя на една ярко пламнала и трагично угаснала любов (по всяка вероятност платонична и едностранна, както пише Й. Мутафчиев), по пътя на едно човешко страдание, превърнало се в поетично вдъхновение. При което обстоятелствата са без абсолютно всякакво значение, отстъпили далече назад като едва забележим невзрачен фон. Няма да се спирам подробно, ето част от първото писмо на Дебелянов до Иванка Дерменджийска:

„Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов, и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа, тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.

Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов.

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!“

А ето как завършва последното писмо на Димчо до Иванка, само двете последни изречения:

„Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Мисля, че коментарите са излишни, а прочитът на всичките писма ще поведе съответно читателя по този наистина страдалчески път, започнал с „Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе“ и завършил с „Не ми пиши вече“.

5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци.

Тук ще бъда най-кратък, защото единствените сведения по темата намерих в книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Там авторът, когато говори за подпоручик Мутафчиев, пише буквално следното: „Той беше от Ихтиман - него не го засягаше Димчовият стих „Ихтиман е много лош“ или безогледният му вариант: „Подлостта блика от всяка пора на ихтиманци“. И все пак Геров добавя в скоби: „Преживяното там от Димчо бе определило отношението му към тоя град: той го мразеше и обичаше“. Бих казал: леко погалване с перце след топовен изстрел в упор.

6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов

Смъртният акт на Димчо Дебелянов е изпратен в град Ихтиман и е заведен там в съответната регистрационна книга. Защо в Ихтиман? Споменатият вече Тихомир Геров пише в книгата си: „Към края на септември Димчо пак замина за Ихтиман, сега вероятно да се осведоми за положението си на отложен (той беше записан в тамошните наборни списъци)“. Оттук идва вероятно объркването, което ще видим в самия смъртен акт. Ето целият запис, който тогавашния ихтимански кмет е направил собственоръчно:

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Ноемврий десет часа преди пладне, ние Илия Минев, кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на Ихтиманската община, Самоковска околия, Софийский окръг, получихме един акт за смърт от Министерството на Войната, на който съдържанието е следното:

Акт за смърт № 118

на Зап. Подпоручик Дебелянов, Димчо Велев

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, единадесетий Октомврий в четири часа след пладне на поз. над с. Христос, пред нас, Никола Тодоров, ковчежник на 22-ий пех. Тракийски полк, длъжностно лице по гражданското състояние, се явиха млад. подофицер от 5-а рота на 22-ий пех. Тракийски полк Христо Ив. Сириняков, на 30 год., от Чамурлия (днес с. Борика - бел. П.Н.), Самоковско, и редника от същата рота Милан Панев, на 31 год., от с. Вакарел, същата околия, и ни заявиха, че Запасния Подпоручик Дебелянов Димчо Велев, младши офицер в 5-та рота, на 25 години, от гр. Ихтиман, Самоковска околия, по занятие чиновник в Върховната сметна палата, син на Велю Дебелянов и (името на майката отсъства в документа - бел. П.Н.), неженен, е умрял на местността с. Горно Караджово "Серско", убит в боя, на хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Октомврий, десет часа пред пладне.

Вследствие на което, като се удостоверихме в действителността на смъртта, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас и от свидетелите...

С което аз изчерпих своята тема. Ако човек се порови по-задълбочено, сигурно ще намери още други неща, свързани с Димчо Дебелянов и град Ихтиман. Но това е въпрос на бъдеще, на желание и на търпение. А засега толкова.

Благодаря за вниманието!

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1.

2.

Защо втората част се нарича "За мокрия сняг", може да се разбере само в светлината на журналистическата полемика от 1860 г., която водели писателите, обичащи символите, алюзиите и всичко от този род. Може би това е символ на чистотата, която е станала мокра и мътна. Епиграфът, съдържащ тънък намек, е взет от лирическо стихотворение на Некрасов, съвременник на Достоевский.

Събитията, които се готви да опише нашият човек от подземието във втората част, се отнасят за 40-те години. По това време той е бил също толкова мрачен, колкото и сега, и мразел своите колеги така, както ги мрази и сега. Той мразел дори самия себе си. Спомня си за своето самоунижение. Независимо от това дали презирал даден човек, или не, навеждал пред него очи. "Даже правех опити: ще издържа ли някакъв поглед върху себе си и винаги първи скланях глава". Това го довеждало до безумие. Признава си, че е страхливец, но твърди, че всеки порядъчен човек в това време трябва да бъде страхливец. В кое време? В 1840-та или в 1860-та? Исторически, политически и социално това са две различни епохи. 1844 г. е период на реакция, на деспотизъм. 1864-та, когато са написани записките, е време на промени, просвещение и велики реформи. Но светът на Достоевский, въпреки белезите на времето, е сив свят на душевноболни, където не се променя нищо освен може би кройката на военния мундир - конкретен детайл, промъкнал се неочаквано в текста.

Няколко страници са посветени на тези, които нашият човек от подземието нарича романтици. Съвременният читател не може да разбере подтекста, ако не вникне в журналистическата полемика от 50-те и 60-те години. Достоевский и човекът от подземието явно имат предвид "лъжеидеалистите", тоест хората, у които жаждата за добро и красота се съчетава прекрасно с кариеризма и стремежа към материални блага. (Славянофилите обвинявали западниците, че се покланят на идоли, а не на идеали.) Всичко това е представено доста объркано и мъгливо и няма защо да се потапяме в тази мъгла. Ние разбираме, че човекът от подземието се отдава плахо и самотно през нощта на "развратче", заради което ходи "по разни доста тъмни места". (Как да не си спомниш Сен Пре, героя от романа на Русо "Юлия", който също така се затваря в най-крайната стая в дома на греха, където пие бяло вино, смятайки го за вода, а след това се оказва в обятията на une créature [създание – бел прев.], както самият той се изразява. Така описвали греха в сантименталните романи.)

Темата "кой кого ще гледа по-дълго"получава нов обрат, сменяйки ес с темата "кой кого ще блъсне". Нашият човек от подземието, очевидно дребно и крехко същество, е блъснат от един минувач, висок на ръст военен. Човекът от подземието все го среща по Невския проспект, както се нарича главната улица в Петербург, и всеки път се кълне, че няма да се дръпне, и всеки път се дърпа, позволявайки на гиганта офицер да мине гордо край него. Но веднъж човекът от подземието се облича като за дуел или за погребение и с разтуптяно сърце решава твърдо да не му дава път. Тогава офицерът го запраща настрани като гумена топка. Той прави още един опит да му препречи пътя и успява да запази равновесие - двамата си удрят раменете и се разминават "съвсем на равна нога". Човекът от подземието е във възторг. Постигнал е единствения си триумф!

Втора глава започва с разказ за сатиричните му мечти и едва после следва действието. Заедно с първата част прологът заема четиридесет страници в превода на Герни. Нашият герой посещава стария си училищен приятел Симонов. Симонов и двама негови приятели се канят да дадат прощален обяд в чест на техния четвърти приятел Зверков, още един военен в повестта. "Мосю Зверков беше през цялото време и мой училищен приятел - казва човекът от подземието. - Започнах особено да го мразя от горните класове. В долните класове той беше само добро и игриво момче, което всички обичаха. <...>Той постоянно се учеше зле и колкото по-нататък, толкова по-зле; но завърши училището успешно, защото имаше покровители. През последната му година в нашето училище получи наследство, двеста души, а тъй като при нас всички почти бяха бедни, даже и пред нас започна да се надува. Той беше вулгарен в най-висша степен, но беше и добро момче, доже и тогава, когато се надуваше. У нас, въпреки външните фантастични и симулирани понятия за чест и достойнство, всички освен малцина, даже се усукваха около Зверков, колкото по-силно се дуеше. И не се усукваха заради някаква изгода, а така, защото той е човек с фаворизирани дарове от природата. Освен това беше някак си прието у нас да се смята Зверков за специалист в областта на ловкостта и добрите маниери. Последното особено ме вбесяваше. Мразех резкия, несъмняващ се в себе си звук на гласа му, обожаването на собствените шеги, които му се получаваха ужасно глупави, макар че имаше смел език; мразех неговото красиво, но глупаво лице (за което, впрочем, бих дал охотно моето умно) и нахално-офицерските му маниери от четиридесетте години".

Другият училищен приятел, който носи комичната фамилия Ферфичкин, е вулгарен, наперен субект с немски произход. (Трябва да кажем, че Достоевский изпитва нещо като патологична омраза към немците, поляците и евреите, което се вижда от неговите съчинения). Третият бивш съученик е също офицер - Трудолюбов. И тук, и в други произведения Достоевский, следвайки традициите на XVIII век, дава на своите герои значещи фамилии. Нашият човек от подземието, който обича, както знаем, да си търси обиди, моли да го поканят на обяда.

"Така, трима, със Зверков четирима, двадесет и една рубли в Hotel de Paris утре в пет часа - заключи окончателно Симонов, когато бяха избрали за разпоредител.

- Как двадесет и една? - казах аз с известно вълнение, даже като че ли обиден. - Ако броите и мене, няма да са двадесет и една, а двадесет и осем рубли.

Стори ми се, че да предложа себе си внезапно и така неочаквано, ще бъде даже много красиво и всички ще бъдат веднага победени и ще ме погледнат с уважение.

- Нима и вие искате? - отбеляза с неудоволствие Симонов, избягвайки някак си да ме гледа. Той ме знаеше наизуст. Побеснях от това, че ме знае наизуст.

- Защо-с? Мисля, че също съм също приятел, и да си призная, даже ми е обидно, че ме подминават - аз едва не кипвам отново.

- Че къде щяхме да ви търсим? - намеси се грубо Ферфичкин.

- Вие никога нямахте добри отношения със Зверков - прибави Трудолюбов, като се намръщи. Но аз вече се бях хванал и не пусках.

- Струва ми се, че никой няма право да съди за това - възразих с трепет в гласа, все едно Бог знае какво се беше случило. - Именно затова, може би, сега искам, защото преди нямах добри отношения.

- Е, кой ще ви разбере... тези възвишености... - усмихна се Трудолюбов.

- Щe ви запишат - реши, като се обърна към мене, Симонов, - утре в пет часа, в Hotel de Paris…"

През нощта човекът от подземието сънува безобразни сънища за училищните си години, каквито днес биха били интересни за всяка психоанализа. На следващото утро си почиства старателно обувките, предварително почистени от слугата му Аполон. Мокрър сняг вали на парцали. Отново символ. Като пристига в ресторанта, той разбира, че неговите приятели са преместили обяда от пет в шест часа и никой не си е направил труда да му съобщи. Оттук започват да се трупат неговите унижения. Пристигат тримата му училищни приятели със Зверков. И по-нататък следва една от най-добрите сцени на Достоевский. Той притежава забележително чувство за смешното, по-скоро за трагикомичното; може да бъде наречен изключително талантлив хуморист, но хуморът му през цялото време е на ръба на истерията и хората се нараняват болезнено помежду си в бурен обмен на обиди. Типичният скандал у Достоевский започва така:

"- Ка-а-ажете вие... в департамента ли сте? - продължи да се занимава с мене Зверков. Като видя, че съм сконфузен, той си въобрази сериозно, че трябва да ме обласкае, и така да се каже, да ме ободри. "Той какво, иска да го замеря с някоя бутилка ли?" - помислих си аз побеснял. Ядосвах се, несвикнал, някак си неестествено скоро.

- В... ъ канцелария - отвърнах отривисто, като гледах в чиинята.

- И... доходно ли ви е? Ка-ажете какво ви накаара да оставите предишната си служба?

- Това ме на-а-акара, че ми се прииска да оставя предишната си служба - проточих три пъти по-дълго, вече почти без да ес владея. Ферфичкин изпръхтя. Симонов ми хвърли ироничен поглед; Трудолюбов спря да яде и започна да ме разглежда с любопитство.

Зверков беше неприятно засегнат, но не искаше да се забележи.

- Е-е-е, а каква е вашата издръжка?

- Каква издръжка?

- Искам да кажа з-заплата.

- Ама вие какво ме изпитвате!

Между другото, веднага казах каква заплата получавам. Ужасно се червях.

- Не е много - отбеляза важно Зверков.

- Да-с, не може да обядваш в кафе-ресторантит! - прибави нагло Ферфичкин.

- Според мене това даже е направо бедност - забеляза сериозно Трудолюбов.

- И как сте отслабнали, как сте се променили... от онова време... - прибави Зверков, вече не без яд, с някакво нахално съжаление, като разглеждаше мене и костюма ми.

- Стига сте го смущавали - хихикайки, извика Ферфичкин.

- Милостиви господине, знайте, че аз не се смущавам - вмъкнах се най-сетне, - чувате ли-с! Аз обядвам тук, "в кафе-ресторанта", със своите пари, а не с чужди, забележете това, monsieur Ферфичкин.

- Ка-ак! Че кой тук не обядва със своите пари? Вие като че ли... - не отстъпи Ферфичкин, почервенявайки като рак, и ме гледаше яростно в очите.

- Да-а - отвърнах аз, чувствайки, че сам отишъл далече, - и мисля, че е по-добре да се заемем с по-умен разговор.

- Вие, струва ми се, мислите да ни покажете вашия ум?

- Не се безпокойте, това би било съвсем излишно тук.

- Вие какво, господине мой, сте се разкудкудякали - а? Да не сте се побъркали там, във вашия лепартамент?

- Стига, господа, стига! - започна да вика властно Зверков.

- Колко е глупаво това! - измърмори Симонов.

- Наистина е глупаво, събрахме се в дружеска компания, за да изпратим на път добрия си приятел, а вие разправяте за някакви сметки - заговори Трудолюбов, обръщайки се грубо само към мене. - Сами се натрапихте вчера, не разваляйте общата хармония... <...>

Всички ме изоставиха и аз седях смазан и унищожен.

"Господи, мое ли е това общество! - мислех си аз. - И като какъв глупак се представих пред тях... Ама какво пък! Сега, в тази минута трябва да стана от масата, да си взема шапката и просто да си тръгна, без дума да кажа... От презрение! А утре на дуел. Защото не ми е жал за седемте рубли. Сигурно ще си помислят... Дявол да го вземе! Не ми е жал за седемте рубли! Ей сега си тръгвам!.."

Разбира се, останах.

Пиех от мъка лафит и херес с чаши. Не бях свикнал и ме хващаше бързо, а с опиянението растеше и досадата. Изведнъж ми се прииска да ги оскърбя всичките по най-дързък начин и чак след това да си тръгна.

Да улуча момента и да се покажа - нека кажат: макар че е смешен, е умен... и... и... с една дума, дявол да ги вземе!.. <...>

- Господин поручик Зверков - започнах аз, - знайте, че мразя фразите, фразьорите и стегнатите талии... Това на първо място, а след него следва второ.

Всички се размърдаха енергично.

- На второ място: мразя баналностите и хората, които говорят баналности. Особено хората, които говорят баналности!

- На трето място: обичам истината, искреността и честността - продължавах аз почти машинално, защото сам вече започвах да леденея от ужас, без да разбирам как казвам такива неща... - Обичам да мисля, мосю Зверков; обичам истинското приятелство, на равна нога, а не... хм... Обичам... А между другото, защо? И аз ще пия за ваше здраве, мосю Зверков. Прелъстявайте младите черкезки, стреляйте враговете на отечеството и... и... За ваше здраве, мосю Зверков!

Зверков стана от масата, поклони ми се и каза:

- Много съм ви благодарен.

Беше ужасно обиден и даже побледня.

- Дявол да го вземе - започна да реве Трудолюбов, като удари с юмрук по масата.

- Не-с, за това бият по муцуната! - изкрещя Ферфичкин.

- Да го изгоним трябва! - промърмори Симонов.

- Ни дума, господа, ни жест! - извика тържествено Зверков, спирайки общото възмущение. - Благодаря на всички, но аз ще мога сам да му докажа колко ценя неговите думи.

- Господин Ферфичкин, утре ще ми дадете удовлетворение за сегашните си думи! - казах гръмко аз, обръщайки се важно към Ферфичкин.

- Значи дуел-с? Както искате - отвърна той, но, наистина, аз бях толкова смешен, когато го предизвиках, и това толкова не отиваше на фигурата ми, че всички, а след тях и Ферфичкин, се натъркаляха от смях.

- Да, разбира се, зарежете го! Та той е съвсем пиян! - каза с омерзение Трудолюбов.

...Бях дотолкова измъчен, че ми идваше да си прережа гърлото и да свърша! Тресеше ме; намокрените ми от пот коси прилепнаха към челото и слепоочията ми.

- Зверков! Моля ви да ми простите - казах рязко и решително. - Ферфичкин, и вас също, всички, всички, аз обидих всички!

- Аха! Дуелът не ни се харесва! - просъска ядовито Ферфичкин.

- Не, аз не от дуела се страхувам, Ферфичкин! Готов съм да се бия с вас утре, вече след примирението. Даже настоявам за това и вие не можете да ми откажете. Искам да ви докажа, че не се страхувам от дуела. Вие ще стреляте първи, а аз ще стрелям във въздуха.

...Всички бяха червени; очите на всички блестяха: много пиеха.

- Моля за вашата дружба, Зверков, аз ви обидих, но...

- Обидили сте ме? В-вие! Ме-не! Знайте, милостиви господине, че вие никога и при никакви обстоятелства не можете да ме обидите!

- И стига сте се навирали, махайте се! - удари печата Трудолюбов. <...>

Стоях оплют. Групата излизаше шумно от стаята, Трудолюбов подхвана някаква глупава песен <...>Безпорядък, огризки, счупена чаша на пода, разсипано вино, фасове от цигари, опиянение и бръщолевене в главата, мъчителна тъга в сърцето и накрая лакеят, който вижда и чува всичко, и наднича любопитно в очите ми.

- Там! - извиках аз. - Или всички на колене, като прегръщат краката ми, ще молят за моята дружба, или... или ще ударя един шамар на Зверков!"

След прекрасната четвърта глава превъзбудата и унизеното самолюбие на човека от подземието започват да омръзват, а Лиза, младата жена от Рига, внася фалшива нота. Пред нас е същата героиня от сантиментален роман, благородната проститутка с възвишено сърце, още един литературен манекен. За да получи някакво облекчение, нашият човек от подземието започва да говори присмехулно и да плаши сродната душа, нещастната Лиза - сестра на Соня Мармеладова. Многословните и много плоски разговори между тях си струва да бъдат дочетени до края. Може би на някого ще се харесат. Накрая главният герой изрича следната истина: униженията и обидите ще пречистят и ще възвисят Лиза над омразата. Възвишените страдания са вероятно по-добри от евтиното щастие. И това е всичко.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

Иван Хаджов от Струга, Вардарска Македония - "Ботев и Раковски", публикувано в сп. "Златорог", год. XVI, кн. 3, София, март 1935 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Надежда за освобождение озарява нашия народ през време на Кримската война (1853—1856 г.). Нейният печален за Русия край не оправда народните очаквания. Все пак те бидоха подхранени, тям се даде полет чрез хатихумаюна от 1856 г. - държавно-политически акт, с който на християните в султановата империя още веднъж се признаха тържествено основни човешки и граждански права. Върху почвата на тия признати правдини, народностното свестяване, което се беше вече доста проширило и задълбочило у нашия народ, се изрази в ясно определен стремеж към народностно признаване и обособяване всред безразличната народна сборност, каквато криеше означението „рум милет“; но която все повече и определено се домогваха да изпълнят с определено народностно-политическо значение на гръцки народ. Събудени и неосъществени, тия надежди и откриващите се възможности подтикнаха будните народни синове да обмислят пътищата за действие, да потърсят средствата, които имаше да доведат до заветната мечта - освобождението.

През втората половина от 50-те години на изтеклото столетие и през първата от 60-те, всред българите в чужбина се издига като стожер Георги Стойков Раковски, който се установява и като „властител над мислите“ на поколението. Зрели мъже с внимание се заслушват в неговите вещаещи слова, следят неговите стъпки. Неоспорвано, непоклатено е това господство, особено всред тогавашната наша младеж. С жар и страст поглъща тя словата и писанията на Раковски, увлича се от неговите замисли и действия, откликва се на неговите позиви и така уяснява, изработва и установява своите идеали - определя пътищата и средствата на своето собствено действие за народа, открива начините на своето обществено - народно - проявление. Караджата, хаджи Димитър, братя Миладинови, Друмев, българите ученици в Русия и другаде с живо свидетелство на това въздействие. За него свидетелстват също така и многото писма в огромната архива на Раковски, произхождащи от учещи се по онова време в чужбина младежи българи.

От това въздействие не е останал незасегнат и Ботев. Защото двамата - Раковски и поетът революционер - са синове на едно и също време, времето на борбата за политическо освобождение - но на два различни негови моменти: първият стои в началото на това време и го разкрива, а вторият - в неговия край и го завършва.

Що се отнася до лични връзки на Ботев с Раковски, животописците на първия не еа единодушни. Едни - начело с Захарий Стоянов („Христо Ботйов“, 1888 г.), а по него Д. Т. Страшимиров („Христо Ботев като поет и журналист“, 1897 г.) и Н. А. Начов („Христо Ботев“, 1931 - в библ. „Бележити българи“) - ги приемат за факт: бягайки от одеската полиция, през ваканцията на 1866 г. Раковски минал случайно през с. Задунаевка, дето Ботев бил учител. Тоя го слушал с благоговение, дал му коня си и пари, па го придружил до Киприяновския манастир в Бесарабия, дето престояли тайно няколко дена в една килия, след което всеки поел своя път: Раковски - към Румъния, Ботев - за село. Други - Ив. Клинчаров („Христо Ботйов", биография, 1910 г.) приема като „допустимо“ Ботев да се е срещнал с Раковски при същите обстоятелства. Евгений Волков („Христо Ботев“ —Государственное издательство, 1923 г.) мисли, че „би било повече неправдоподобно мнението, че между Ботев и Раковски не е имало такива (зтих) срещи“. По-нататък авторът скоро скъсва с това ограничение - „би било повече неправдоподобно“ - и, поддал се на погрешното тълкуване на инициалите „X. П-в“ (които Волков погрешно чете като Х[ристо] П[етко]в, т. е. Ботев, когато то е Хараламби Попов) в връзка с един таен вестник - „Българин“ - в Свищов - се увлича и погрешно приема, че „цялата зима на 1866-1867 г. Ботев прекарал в родината си като пропагандатор на идеите на Раковски в самата България“. В своето увлечение Волков стига до там, че приема за възможно, че „тъкмо във връзка с посещението на Ботев при Садък паша (Чайковски, в Сливен) у последния се е състояло личното свиждане с Раковски“, което „имало за цел да се сключи тайно съглашение между Чайковски и Раковски, в резултат на което първият скрито наредил до ескадронните командири на своя полк да не преследват сериозно българските чети, ако се появят в неговия (на полка) район“. Мих. Димитров пък („Биография на Христо Ботев“, 1924 г.) съвсем отминава тоя момент, навярно смятайки за недостатъчни данните, за да може да приеме дори само като възможни и допустими лични връзки на Ботев с Раковски.

Разбира се, не е безразлично за въпроса, що ни занимава, да можеха документално да се установят лични връзки на Ботев с Раковски. Такава възможност досега не се е оказала; затова по въпроса за тия връзки изследванията се движат само в кръга на възможности и допустимости. Върху здравата почва на действителността стоим обаче, когато говорим за въздействието, което творенията и далото на Раковски с упражнили върху поета революционер. Върху тях главно се изгражда възторгът, с който Ботев е говорил за патриота фантаст, обичта му към него („Спомени“ на Георги Смилов и на Димитра Ночев в „Златорог“, г. VII). Но той не остава само с тоя възторг, с тая обич. Наскоро на поета се налага да осмисли и изрази идейно своето отношение към Раковски. Когато след оттеглянето на Каравелов от ръководството на революционната емиграция Ботев застава начело на революционната партия и започва своя в. „Знаме“, нему се налага да прецени двете „мнения“ „за освобождението на нашето нещастно отечество“, явили се у нашия народ и неговата емиграция „след несполуката да се произведе въстание в 1867 и 1868 г.“ („Знаме“ № 19 от 22.VI.1875 г.). След като излага доводите на тия мнения, Ботев, разбира се, се обявява за революцията - „второто мнение, което се представлява от всичкия почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили . . .“ (п. т.). За да „потвърди“, че това мнение е „по-право, по-практично и по-полезно“ за народа, поетът революционер проследява „историята на нашата емиграция в последните 7-8 години“. Всичката тая работа има и по-дълбок - личен - смисъл за Ботев: да постигне собственото си обществено утвърждаване и историческо оправдание. Тук той показва колко добре, колко проникновено познава дейността, делото и личността на Раковски, та правилно ги осветява и оценява. Той има схващането, че заедно с патриота фантаст принадлежат към едно и също течение - революционното - в народното освободително движение, в единия край на което течение се възправя мощната фигура на „безумния мечтател“. Ботев определя така местото на Раковски в това движение. За него Раковски едновременно е край и начало. Като край, той завършва времето на отделните разпокъсани избухвания у нашия народ, както и опитите за въстание, които с носели „частен“ характер и които са били само „прости едни въоръжени протести против нетърпимите турски насилия и оскърбления“ (п. т., бр. 20 от 29.VI.1875 г.). Тям е чужда каква да е идейна подкладка. Техен изразител е „нашето знаменито хайдучество“. Край на тия протести, необединени, неосмислени от вече „узряла и разпространена идея за свобода“, които също така „не са имали... ясна начертана програма и напълно изработена идея", туря 1862 г. - годината на Легията. Тя представя своя изразител и като начало в развитието на народното революционно движение. Раковски прониква в смътната и неясна мисъл на дотогавашните необединени и неосмислени народни избухвания, подхваща я, уяснява я и я кристализира като определена политическа идея за освобождение. Неѝ той търси и определя носители, изразители и въплътители, като посочва и средствата, чрез които ще има тя да се осъществи. Раковски също така обобщава тая идея, разпространява я всред народната маса и така я превръща в двигателно начало в живота на целия народ: тая идея „излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература“ (п. т.).

Заедно с уясняването и кристализирането на идеята върви прераждането на нейни дотогава несъзнателни носители и изразители: от някои хайдути и войводи на хайдутски дружини Раковски е изработил носители, изразители и съзнателни борци на уяснената вече идея: „Из числото на нашите народни хайдути създаде неколко души народни предводители и пламенни борци за свободата“ (п. т.).

Но, както се изтъкна, Ботев е син на друг миг от времето и течението, към което заедно с Раковски принадлежат. Тогава революционната мисъл е вече по-избистрена, методите на действие повече изпитани след несполуките на втурванията с чети; тя има пред себе си работата на Левски и другите апостоли - изобщо революционният опит е вече много обогатен; поради всичко това революционното действие е поело нов път, изработило си е нови средства. Тогава от гледището на усвоения и умъдрен революционен опит, без да се бои, че ще омаловажи значението на Раковски, Ботев намира и указва грешки в неговите и на тогавашния комитет схващания и в свързаната с тях метода на действие. Ето тези „грешки“, според Ботев: 1. вярата, че другите - Сърбия или Русия, Румъния или Черна гора - ще ни помогнат да се освободим; 2. и след изживения горчив опит с Легията, с преселванията на българи в Русия, с преследванията в Румъния, Раковски все още не се добира до правилния извод, който се е налагал: да се търси опора за действието в самия поробен народ. Той все още си остава бунтар: той мисли, че „само с едните хайдушки чети и само с едното извикване: „Ставайте, братя!“ Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце, и нещастният български народ щеше да възкръсне от мъртвите“.

Ботев не се ограничава само да установи „грешките“; той търси и тяхната причина. И основната открива не толкова в условията, а в самата личност на Раковски: в неговата неразборчивост на средствата, поради което се е мятал от една крайности в друга.

Това откритие на Ботев за Раковски в същото време съдържа и едно задължение: в избора на средствата и в посоката на следвания път. Защото в историята на обществените движения указването на „грешките“ на предходниците и изтъкването на причините, които са ги предизвиквали, е белег на собствено уяснение и утвърждение, което неминуемо се свързва и със свой път.

Тая Ботева оценка на Раковски днес е всеобщо приета, защото отговаря напълно на историческите факти. Тя е могла да израсне върху почвата на обичта към Раковски и да се изгради само върху основателното и проникновено познаване идеите, делото и личността на патриота фантаст. Възхищението на Ботев от Раковски не му е попречило да бъде обективен в своята оценка. Тая обективност се е наложила на поета революционер от съзнанието колко нейната правилност и обективност е необходима, за да може по-правилно и безпогрешно да се определи собственият път, в чието поемане свой дял е имал и Раковски. А то е било свързано за поета с толкова трепетни очаквания и светли надежди ...

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Струга Иван Панайотов Хаджов (1885-1956, София) е български литературен историк и езиковед. Завършва славянска филология в Софийския университет и специализира в Германия и Австро-Унгария. Учител е в Копривщица, Пазарджик и София. Част от колектива на първия български "Правописен и правоговорен речник", съавтор е и на "Правописен и правоговорен наръчник", издаден в 1945 година след правописната реформа. Автор и на "Развой на една идея в поезията на Ботева" (1915), "Образът на хайдутина у Ботева и Раковски" (1935), "Стихотворенията на Ботева. Том 1 Поправки и преработки" (1947), "Македония под иго" (1931, под псевдонима Veritas). Пръв председател е на Дружеството на филолозите слависти в България, част е от Съюза на македонските емигрантски организации в България и Стружкото македонско братство в София. След Деветосептемврийския преврат в 1944 г. се противопоставя на започнатата от комунистите политика на македонизация в Пиринска Македония.

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2.

ИДИОТ (1868 г.)

В "Идиот"се срещаме с един положителен герой на Достоевский. Това е княз Мишкин, който е много добър и всеопрощаващ, какъвто е бил единствено Христос. Мишкин е чувствителен до небивала степен: той усеща всичко, което става в другите хора, дори ако се намират на далечно разстояние. Такава е неговата великата духовна мъдрост, съчувствието му към чуждите страдания и способността му да ги разбере. Княз Мишкин е самата чистота, искреност, откровеност; и тези негови качества го водят неизбежно към болезнени конфликти с нашия традиционен изкуствен свят. Всички, които го познават, го обичат; даже Рогожин, неговият потенциален убиец, който е влюбен страстно в героинята Настася Филиповна и я ревнува от Мишкин, го пуска в своя дом, където току-що е убил Настася, и благодарение на духовната чистота на Мишкин се примирява с живота и намира успокоение от страстите, които бушуват в душата му.

Но Мишкин е също така психически непълноценен. Като дете е изоставал в развитието си, не е можел да говори до шест години, страда от епилепсия, намира се постоянно под заплахата за пълна дегенерация на мозъка, ако не живее здравословно и спокойно. (Дегенерацията на главния мозък в края на краищата го настига като резултат от събитията, описани в романа.)

Непригоден да се ожени, за което авторът говори без заобикалки, княз Мишкин въпреки това се разкъсва между две жени. Едната от тях е Аглая, невинно чиста, красива, искрена девойка. Тя не може да се примири с околния свят, по-скоро с участта си на дъщеря на богат и знатен човек, на която е предопределено да се омъжи за преуспяващ и привлекателен млад човек, с когото да живее "дълго и щастливо". Аглая сама не знае какво именно иска, но тя не прилича на сестрите си и на своето семейство, тя е "луда"в добрия смисъл на Достоевский (който явно предпочита лудите хора пред нормалните). С други думи това е личност "в движение", одухотворена. Княз Мишкин и до известна степен майка ѝ са единствените хора, които я разбират, но ако добродушната ѝ майка е само обезпокоена от нейното несходство, Мишкин чувства скритата тревога в душата ѝ. Той жадува да я спаси, като ѝ посочи правилния път, и се съгласява да се ожени за нея.

Но след това всичко се усложнява: в романа се подвизава демоничната, гордата, порочната, съблазнителната, тайнствената, възхитителната и, въпреки своето падение, неподкупно чистата Настася Филиповна, една от тези невъзможни, измислени, дразнещи героини, които изпълват романите на Достоевский. Всичките чувства на тази непостижима жена се изразяват в превъзходна степен: и добротата, и греховността ѝ е безпределна. Тя е жертва на стар развратник, който, след като я прави своя любовница и живее с нея няколко години, решава да се ожени за порядъчна жена. За ад се избави от нея, той без всякакви колебания иска да омъжи Настася Филиповна за своя секретар.

Всички около Настася Филиповна знаят, че тя е вътрешно порядъчна жена, а за нейното двусмислено положение е виновен нейният любовникът ѝ. Това обаче не пречи на нейния жених, който е влюбен страстно в нея, да я смята за паднала жена, а семейството на Аглая е потресено, когато открива, че Аглая има някаква тайна връзка с Настася. Самата Настася Филиповна не е предпазена от презрението към себе си за своето "падение"и от решението за стане истинска "държанка". Само княз Мишкин, като Христос, не я обвинява за нищо, изпълнен с дълбоко възхищение и уважение. (Отново скрит преразказ на историята за Христос и падналата жена.) Тук ще цитирам една много точна бележка на Мирский за Достоевский: "Неговото християнство... е много съмнително... Това е повече или по-малко повърхностно учение, което е опасно да бъде отъждествявано с истинското християнство". Ако добавим към това, че той постоянно натрапва на читателя своето тълкуване на православието и развързвайки всеки психологически или психопатен възел, неизбежно ни води към Христос, по-точно - към своето разбиране за Христос и православието, ще разберем по-добре кое ни дразни във философа Достоевский.

Но да се върнем към романа. Княз Мишкин разбира веднага, че от двете влюбени в него жени Настася Филиповна ще се нуждае повече от него, защото е повече нещастна. Така че той се отдръпва деликатно от Аглая, за да спаси Настася Филиповна. Тук Настася Филиповна и княз Мишкин се опитват да се надскочат по душевна щедрост, тя се стреми отчаяно да го освободи, за да намери той щастието си с Аглая, а той не я пуска, защото се страхува, че тя ще "загине" (любимият израз на Достоевский). Но когато Аглая прави скандал, за да оскърби Настася Филиповна в собствения ѝ дом, Настася Филиповна не вижда по-нататъшни причини да се жертва заради своята съперница и решава да отведе княз Мишкин в Москва. Но в последната секунда истеричната жена отново променя своето решение, като не съжалява, че той "ще загине"по нейна вина, и бяга точно преди сватбата с Рогожин, млад търговец, който пропилява заради нея състоянието, което току-що е получил. Княз Мишкин заминава след тях в Москва. Следващият период от живота им е скрит изкусно зад тайнствена завеса. Достоевский не разкрива на читателя какво точно става в Москва, като само от време на време отронва многозначителни и тайнствени намеци. Рогожин и княз Мишкин са обзети от патетични страдания за Настася Филиповна, която се държи все по-безразсъдно. Те даже стават братя во Христе, като си разменят кръстчетата, които носят. С това авторът ни дава да разберем, че Рогожин иска да се предпази от съблазънта да убие от ревност.

В края на краищата Рогожин, най-нормалният от тримата, не издържа и убива Настася Филиповна. Достоевский заобикаля престъплението му със смекчаващи обстоятелства: Рогожин има силна треска. След убийството веднага попада в болница, а след това го изпращат в Сибир - своеобразен килер, където се пазят зачеркнатите от Достоевский восъчни фигури. Княз Мишкин прекарва нощта с Рогожин край тялото на убитата Настася, получава поредния и окончателен пристъп на безумие, връща се в лечебницата в Швейцария, където е прекарал своята младост и откъдето вече няма да излезе. Цялата тази безумна смесица е гарнирана с диалози, предназначени да предадат мнението на различните обществени слоеве за смъртното наказание или за великата мисия на руския народ. Авторът дава определения, без да се грижи за доказателствата: например Настася Филиповна, както знаем, е образец на сдържаност, на добър тон и на безупречни маниери, но понякога се държи като разярена зла уличница.

Сюжетът обаче е построен умело, интригата се развива с помощта на многобройни хитроумни похвати. Наистина, някои от тях, ако направим сравнение с Толстой, приличат повече на удари с тояга вместо на леко докосване с пръстите на художник, но има много критици, които не биха се съгласили с тази гледна точка.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

Рихард Кун (Richard Kuhn)

3 декември 1900 г. – 31 юли 1967 г.

Нобелова награда за химия, 1938 г.

(За работата му с каротеноидите и витамините.)

Австрийският химик Рихард Кун е роден във Виена, в семейството на инженера Клеменс Кун и началната учителка Анжелика (Родлер) Кун. Отначало с обучението на момчето се занимава майка му, а когато Кун става на девет години, постъпва в гимназия, където един от съучениците му е Волфганг Паули. Като завършва гимназията през 1917 г., Кун е призован в армията и служи до сключването на примирието през 1918 г.

След уволнението си от армията Кун постъпва във Виенския университет, но след три семестъра се премества в Мюнхенския университет. Там учи химия при Рихард Вилщетер и през 1922 г. получава докторска степен за дисертацията си "За спецификата на ензимите" ("Über Spezifität der Enzyme"). Кун продължава да се занимава с изследвания в Мюнхенския университет, докато не получава през 1926 г. покана да работи във Федералния технологичен институт в Цюрих.

През 1929 г. Кун напуска Федералния технологичен институт и оглавява химическия отдел на създадения малко преди това към Хайделбергския университет Институт за медицински изследвания "Кайзер Вилхелм" (от 1950 г. - институт "Макс Планк"), като едновременно с това заема в университета длъжността професор по химия. През 1937 г. той става директор на института и остава на този пост до края на своята служебна дейност.

Впечатлен дълбоко от работата на Вилщетер, Кун се интересува особено от това как химията на органичните съединения е свързана с тяхното функциониране в биологичните системи. Ензимите - предмет на ранните изследвания на учения - са белтъчни катализатори, които ускоряват протичането на химичните реакции, протичащи в клетките. В зависимост от вида си всеки ензим реагира специфично с определено химично вещество (субстрат). Кун се стреми да разбере какво е разположението на атомите в едни или други органични молекули (тоест да определи конфигурацията на молекулите) и да изясни по какъв начин тези молекули са способни да отклоняват преминаващата през тях светлина (тоест да установи оптичното им измерение). Той се интересува също така от спрегнатите двойни връзки - при молекулярни структури, в която двойните и единичните връзки се редуват.

Кун обединява двете направления в своите изследвания, като започва да изучава каротеноидите - биологични пигменти, които са важна част от живите клетки. Химическата формула на едно от тези вещества, каротина - пигмент, съдържащ се в морковите, - била определена преди това от Вилщетер. През 1931 г. независимо един от друг Кун и Паул Карер откриват в каротина два ясно различаващи се компонента: алфа каротин, който отклонява светлината, и бета каротин, който не отклонява светлината. Две години по-късно Кун открива още един, трети компонент - гама каротин. Тези три компонента (три изомера) имат една и съща химическа формула, но различна конфигурация на молекулите, което определя техните свойства.

Като продължава своите изследвания, Кун изяснява, че каротинът е необходимо вещество за витамин А, иначе казано - необходим "стартов материал"за производството на този витамин от биологичните системи. Витамин А играе жизнено важна роля за ръста на висшите животни и за запазване на слизестата обвивка. Освен това Кун открива, че черният дроб може да изработва две молекули витамин А или от една молекула бета каротин, или от две молекули алфа каротин. Кун и неговите сътрудници откриват присъствието на каротеноидите в организмите на много растения и животни, като с това разширяват значително възможностите на такъв важен аналитичен инструмент като хроматографията.

След това ученият обръща внимание на разтворимите във вода витамини от група В. Работейки заедно с Алберт Сент-Дьорди и Юлиус Вагнер-Яурег, той отделя около един грам лактофлавин от хиляди литра мляко. Като определя структурата на лумифлавина, продукт от разпадането на лактофлавина, Кун успява по такъв начин да разбере химическия състав на лактофлавина и в края на краищата да синтезира и двете съединения. Като посочва, че лактофлавинът (който сега е известен като рибофлавин или витамин В2) играе извънредно важна роля за дейността на ензимите, свързани с дихателния процес, Кун прави решителна крачка за разбирането на функциите на витамините в живите системи. През 1939 г. той изолира адермина, наричан сега витамин В6, а също така определя химическия състав и молекулярната структура на това вещество, помагащо да се регулира метаболизма на нервната система.

Като продължава научните си изследвания, Кун изолира парааминобензоената киселина (ПАБА) - съединение, което се използва за синтез на анестезиращи вещества и пантотенова киселина, имащи важно значение за образуването на хемоглобин и за освобождаването на енергия от въглеводородите. Като заема през 1950 г. длъжността на професор по биохимия в медицинския факултет на института "Макс Планк", Кун съсредоточава усилията си върху проучването на органичните вещества, които помагат на човешкия организъм да се съпротивлява на инфекциите. Проведените от него изследвания на вирусите на грипа и холерата и на личинките на колорадския бръмбар са ценен принос за разбирането на същността на молекулярното взаимодействие между човешкия организъм и неговите "неприятели".

Като професионален учен Кун се характеризира с точност и настойчивост в работата. Тези качества се допълват от присъщия му творчески подход, от удивителната му интуиция. Той се интересува живо от практическото приложение на получените резултати, особено в селското стопанство и медицината. Любител на тениса, шаха и билярда, Кун е също така талантлив цигулар и от време на време изнася публични концерти в състава на камерен ансамбъл. През 1928 г. се жени за Дейзи Хартман. Съпрузите имат четири дъщери и двама сина. Ученият умира в Хайделберг на шестдесет и шест години.

Кун е член на научните дружества на много страни и е удостоен с почетни степени на Мюнхенския технически университет, на Виенския университет, на университета "Св. Мария"в Бразилия, както и на редица други. Две години преди смъртта си е награден с първия паметен медал, присъждан на учени от Хайделбергския университет. Кун е президент на Германското химическо дружество и вицепрезидент на дружеството "Макс Планк".

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/kuhn.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

До тук в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“:

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО.

ВАРДИЕЛО

(четвърта забава от първия ден)

НЕПОПРАВИМИЯТ ГЛУПАК ВАРДИЕЛО, СЛЕД СТОТИЦИ ЛОШИ УСЛУГИ, КОИТО ОКАЗВА НА МАЙКА СИ, ИЗГУБВА ПАРЧЕ ПЛАТ И КАТО СЕ ОПИТВА ДА ВЗЕМЕ ПАРИ ЗА НЕГО ОТ ЕДНА СТАТУЯ, ВНЕЗАПНО СТАВА БОГАТ

Когато Менека завършила разказа, който бил преценен като не по-лош от първите, защото бил богат на необичайни събития, задълго приковаващи вниманието на слушателите, след нея, по избор на княза, продължила Тола. Без да губи време, тя започнала така:

- Ако Природата беше установила за животните необходимостта да се обличат и да харчат пари за ядене, родът на четириногите щеше несъмнено да изчезне бързо. Но понеже си намират бързо и лесно храната - без градина, в която да расте, без слуги, които ходят на пазара, без готвач, който я приготвя, без служител край трапезата, който подава чиниите, - то и козината им ги защитава добре от студа и снега - без търговец, който доставя платове, без шивач, който шие облекло, без момче, което помага при обличането, а след това иска бакшиш. Но човекът е способен да изобретява и било предвидено да му се дадат всичките тези удобства, защото може сам да си осигури това, което му е нужно. Ето причината, поради която бедните често се оказват по-умни, а богатите - по-глупави, както и сами можете да видите в приказката, която ще ви разкажа сега..

Гранония от Анцано била доста разсъдлива жена, но синът ѝ Вардиело бил най-безнадеждният глупак в цялата страна.. Очите на майката обаче са винаги омагьосани и виждат като през криво стъкло. И тя изпитвала към него най-нежна обич, така го обсипвала с грижи, така го глезела, все едно бил най-прекрасното създание на света.

Тази Гранония имала кокошка, която носела яйца и мътела пиленца, така че стопанката ѝ очаквала кога ще даде добро потомство и ще ѝ помогне да изкара парици. И понеже трябвало да отсъства от дома си по работа, Гранония извикала сина си и му казала:

- Хубаво момче на мама, слушай: не сваляй очи от тази кокошка и когато започне да ходи много по двора да кълве, върни я по-скоро на полога, защото яйцата ще изстинат и няма да имаме нито яйца, нито пиленца.

- Зная какво да правя - отвърнал Вардиело, - не говориш на глух човек.

- Тогава още нещо - казала майката. - Ето, благословени сине, върху шкафа има едно гърне, в което е сложена отрова. Гледай, скъпи, да не ти се прииска да го докоснеш, че може да опънеш краката. "Да пази Господ - отвърнал Вардиело. - Твоята отрова няма да ме засегне. Ето защо си умна, че си помисли това, но си глупава, че го каза. Ако ми се случи да счупя гърнето, нищо няма да ми стане".

След което майка му тръгнала, а Вардиело останал сам. И за да не губи даром времето си, отишъл веднага в градината: правел навсякъде дупки и ги покривал със съчки, та ако влязат съседските деца, да паднат вътре. Но когато се разгорещил в работата си, видял, че кокошката излязла от навеса и се заразхождала из двора. Той започнал веднага да вика: "Къш, къш, махни се оттук, отивай там..."Но квачката не мислела да го слуша. Тогава Вардиело, разсърден, че кокошката се инати като магаре, вместо "къш, къш"затропал с крака, а след краката я замерил с шапката си, а след шапката пуснал в действие точилката за тесто и накрая така добре я уговорил, че кокошката опънала шия и се простила с живота.

Като видял това нещастие, Вардиело се замислил как да компенсира загубата и правейки това, което е необходимо [1], за да не изстинат яйцата, си свалил гащите и се наместил върху тях. Но загубил равновесие, затиснал ги с цялата си тежест и ги направил на омлет. При вида на двойния ход, който направил в играта, Вардиело искал да си строши главата о стената, но след това, понеже добрата хапка може да потисне всяка душевна скръб, като чувал как му къркори коремът, решил да изяде кокошката и да намери в това утешение. Оскубал я, набучил я на шиш, разпалил силен огън и започнал да я пече. След като била вече почти опечена, за да направи всичко така, както е прието у порядъчните хора, той застлал стария сандък с най-хубавата покривка от майчините си запаси, взел една голяма чаша и се спуснал в избата да разпечата бъчвата. Вардиело почти напълнил чашата, когато изведнъж отгоре се чул шум, грохот, нещо съвсем невъобразимо - все едно по къщата препускали коне с железни доспехи. Разтревожен от всичко това, той се огледал и видял, че един дебел котарак влачи кокошката заедно с шиша, а след него се носи с вопли една котка, която не искала да изпусне своята част. Спасявайки стопанството от загуба, Вардиело се спуснал след котарака като пуснат от клетката лъв, но в бързината забравил да затвори бъчвата. След гонитба по всички ъгли и кьошета той все пак си върнал кокошката, но през това време всичкото вино изтекло от бъчвата. Като се върнал в избата, Вардиело видял какво добро дело е свършил и нови ручеи рукнали от бъчвата на неговата душа през отворите на очите му. Но скоро неговата разсъдителност му подсказала средство да направи така, че майка му да не разбере за станалото: взел една торба, пълна догоре с брашно, и започнал да го разсипва наоколо с надежда да засипе локвата.

След всичко това, като преброил на пръсти загубите, които едночасовото бедствие нанесло, той си помислил, че заради всичките невероятни глупости ще изгуби любовта на Гранония, и решил мъжествено, че не трябва да посрещне майка си жив. Като бръкнал в гърнето със захаросани ядки, същото, за което майка му казала, че вътре има отрова, той не престанал да яде, докато не стигнал до дъното му и като си напълнил добре корема, се скрил в печката, готвейки се да умре.

Тогава се върнала майка му. Дълго чукала и викала силно сина си, а след това, когато видяла, че никой не отваря, ритнала здраво вратата и влязла вътре. Не намерила никъде Вардиело и с предчувствие за някаква беда, все едно я замъчили родилни болки, започнала да вика с пълно гърло: "Вардиело! Вардиело! Оглуша ли, че не чуваш? Или се парализира, че не ставаш? Или пипка ти излезе на езика, че не отговаряш? Къде си, обесническа мутро? Къде си, изчадие въшливо? Да бях те удушила между краката си, когато те раждах!"

Вардиело слушал дълго тези вопли и накрая казал от печката жално-жално: "Ето ме, тук съм. Тук, в печката, и никога повече няма ад ме видите, скъпа майко!""Защо?" - рекла нещастната майка. "Защото се отрових" - отвърнал синът. "Ох, мъко моя - започнала да стене майка му. - И как го направи? Защо трябваше да посягаш на себе си? Кой ти даде отрова?"

Вардиело ѝ описал поред всичките подвизи, които извършил, и защо е избрал смъртта, след като не иска повече да живее на този свят.

Като слушала това, майка му се почувствала много нещастна и разбрала, че трябва да направи и да каже всички възможно, за да прогони от главата на сина си тази меланхолия. Тя го обичала беззаветно, дала му още много други сладки неща и му повтаряла, че захаросаните ядки не са били отрова, а напротив - лекарство за корем. Така го успокоила с мили думи, обсипала го с хиляди нежности и го измъкнала от печката. А след това му дала ленения плат, което ѝ бил останал, и го пратила да го продаде в града, като го предупредила да не говори излишно с непознати хора.

- Добре! - оживил се Вардиело. - Сега ще ти свърша добра работа, не се съмнявай!

Хванал плата и тръгнал по целия Неапол, като викал: "Плат! Кой иска плат?"Но когато минувачите го питали: "Какъв е платът?", отговарял: "А, с тебе няма да се разберем, прекалено много говориш!", а ако питали: "Колко го продаваш?", отвръщал така: "Върви си по пътя, бърборко. От твоите приказки ме болят ушите и ме блъскат слепоочията".

Накрая в двора на едно здание, изоставено от обитателите му заради лудориите на някакъв домашен дух, видял глинена статуя. Изморен и обезсилен от дългото и безполезно ходене, нещастникът приседнал на едно по-високо място и като се учудил, че в къщата никой не ходи и тя стои като ограбено село, рекъл на статуята: "Кажи, приятелю, никой ли не живее в тази къща?"А понеже статуята не му отговорила, той си помислил, че най-сетне е срещнал човек, който не говори много, и попитал: "Искаш ли да ми купиш плата? Ще ти направя отстъпка". Статуята пак не отговорила и Вардиело казал: "Честна дума, намерих човек, какъвто търся. Така че вземи плата, виж го хубаво и ми дай толкова, колкото поискаш; утре ще дойда за парите".

При тези думи той оставил плата на мястото, където седял. И първият случаен минувач, влязъл след него двора по малка нужда, като намерил там това хубаво нещо, се зарадвал на късмета си и го отнесъл. А Вардиело, когато се върнал при майка си без плат, без пари и ѝ разказал какво е станало, едва не я докарал до припадък. Тя му казала: "Кога ще ти дойде ума? Виж колко беди ми донесе за един ден: цял живот ще ги помня. Но аз съм виновна, че съм слаба духом; не те научих навреме на добро и ето че си получих своето. Не напразно пословицата казва: жалостивият лекар ще направи раната неизцелима. Така ще ме наказваш, докато не ме разориш съвсем, едва тогава ще си изчистим сметките". А Вардиело отговорил: "Замълчи, мила майчице, дано не става това, което говориш. Искаш ли да ти донеса утре куп нови монети? Почакай дотогава и ще видиш дали мога да съм полезен с нещо".

Настъпило утрото - когато сенките на Нощта, преследвани от детективите на Слънцето, бягат вън от страната - и Вардиело, като се върнал в двора, където била статуята, казал: "Добро утро, стопанино! Съгласен ли си да ми дадеш за плата четири медни монети? Хайде плащай, че да вървя, нямам време да се разправям дълго с тебе". Но видял, че статуята стои безгласна, взел един камък, хвърлил го силно под ребрата ѝ, пробил ѝ корема и ето че се явило спасение за дома му. Защото от нея се отчупили четири парчета и Вардиело намерил вътре едно гърне, пълно със златни монети. Като го хванал с две ръце, той хукнал презглава към къщи, викайки силно: "Майко! Майко! Гледай колко боб ти нося! Казвах ти, че няма да останем гладни!"

Майка му, като видяла монетите и като знаела, че синът ѝ ще разтръби всичко в околността, му казала да застане пред вратата и да гледа кога ще мине млекаря, за да купи от него мляко за едно торнезе. Вардиело, който никога не отказвал да хапне, седнал пред вратата, а майка му цял половин час сипела върху него стафиди и сушени смокини. Вардиело пълзял, слагал ги в устата си, без да вдига глава, и все викал: "Майко, изнасяй легените, поставяй коритата, готви всичките кофи, които имаме у дома! Дано този дъжд вали по-дълго, точно тогава ще станем богати!"И така, като си натъпкал корема до краен предел, той изпълзял по стълбите в къщата и заспал здрав сън.

Минали няколко дена и на улицата се скарали двама нехранимайковци - доносници на съда, които спорели жестоко за една златна монета, която уж намерили на улицата. Вардиело ги видял и им казал: "Ама че сте глупаци, да спорите за едно бобено зърно. Вкъщи имаме такива цяло гърне". Доносниците, като чули това, наострил уши и веднага го отвели на разпит: как, кога и с кого е намерил монетите. А Вардиело изобщо не мислел да крие: "Намерих ги в изоставен двор, в корема на един ням човек, в деня, когато от небето валяха стафиди и сушени смокини; нима не помните?"Съдията, като чул това странно показание, решил делото според умението си и го изпратил да се лекува в болница [2]. Така тъпотията на сина направила майката богата, а разсъдителността на майката помогнала да се изцели тъпотията на сина. От което се вижда ясно, че

за кораб, воден от добър лоцман,

е безчестие да налети на скала.

БЕЛЕЖКИ

1. В оригинала: "fatto de la necessetà vertute" - израз, заимстван от "Анали"на Корнелий Тацит (I, 30) и превърнал се в афоризъм.

2. Базиле не уточнява как ще бъде лекуван в болницата Вардиело. Читателите обаче знаели добре за какво става дума. Документи и народната памет свидетелстват, че в неаполитанската болница за душевно болни, основана през 1519 г., лекували болните така: карали ги да вадят до пълно изтощение вода от дълбок кладенец, след това им давали да изядат сто яйца за заздравяване на нервните центрове, а накрая лечебната процедура завършвала с бой. Успешно прилагащият тази методика през първата половина на XVII в. доктор Джорджо Катанео останал в паметта на потомците като Mаstro dei matti (Майсторът на лудите).

(Следва)

Никола Милев от с. Мокрени, Костурско, Егейска Македония - "Един неиздаден документ за българската история (1597 год.)", публикувано в сп. "Известия на Историческото дружество в София", книга IV, София, 1915 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Мракът, който покрива миналото на нашия народ и който полека-лека се разпръсва благодарение търпеливите издирвания на наши и чужди учени, ще се разсее съвсем когато и у нас се предприеме една систематична работа за събиране документи по българската история. Тия документи са пръснати по всички големи библиотеки, музеи и архиви в Европа; с хора, проникнати от любов към науката, и със средствата, необходими за всяко голямо научно предприятие, България може да се сдобие с един голям сборник, какъвто е например румънският Documente privitoare la Istoria Romanilor, известен под името на основателя му Hurmuzaki. Но в очакване на тия честити дни, всеки принос, който има известна цена, трябва да стане достояние на българските учени и на всички, у които съществува интерес към родната ни история.

Такъв принос е и документът, който следва по-долу в превод. Това е един мемоар от дубровчанина Павел Джорджич, предназначен до император Рудолф II и отправен до ерцхерцог Максимилиян с едно писмо, в което Джорджич излага целта на мемоара и загатва за мисията си в България. Тоя документ до сега не е бил издаден; намира се в Инсбрук в k. k. Statthalterei-Archiv, под сигнатура Amraser Akten 1597. Einkommene Schriften. Februar. Съвсем кратко резюме от него дава румънският професор Йорга в Hurmuzaki, t. XII, № ССССХХХШ, стр. 289 сл., но от това резюме едва може да се долови важността на съдържанието му. При последното ми пребивание в Виена, благодарение любезността на дирекцията на императорско-кралския държавен архив (k. k. Haus,-Hof-und Staatsarchiv), удаде ми се да получа оригиналния ръкопис във Виена и да снема от него фотографически препис, за което тук изказвам благодарности на директора Hofrat D-r Schlitter, на Sektionstrat D-r Kratochwill и на архиваря D-r Szekfü, както и на управлението на инсбрукския Statthalterei-Archiv.

За пълното разбиране и правилната оценка на тоя исторически паметник необходими са няколко пояснителни бележки.

В края на XVI век Турция, която дотогава бе водила в Европа само настъпателни войни, биде заплетена в дълга и кървава борба с императора; в тая борба били въвлечени и турските васали - седмиградския, влашкия и молдованския княз, които сключили съюз с Австрия и през 1594 г., въстанали. Тази война намерила широк отклик в България, дето населението чувствало болезнено растящия гнет на турците и дебнало случая да отхвърли от себе си турското робство. Това разположение било известно на враговете на Турция, които поискали да го използват; пък и самите българи виждали възможност да се освободят с помощта на християнските държави и побързали да влязат в сношения с техните владетели. Посредници в тия политически преговори се явили някои дубровчани, които са живели в България като търговци, познавали са страната и народа, неговите стремежи, желанието му да се освободи и готовността му да се бори срещу турците. Такъв посредник е бил и съставителят на нашия мемоар Паоло Джиорджи или Павел Джорджич; такъв е бил и съотечественикът му Джиовани Марини или Иван Маринич, за когото става дума в писмото на Джорджич и за дейността на когото у Hurmuzaki се срещат доста документи.

Името на Павел Джорджич е известно. Той е автор на обнародвания от Макушев документ, discorso, в сръбския "Гласник" 1); в цитирания том на Hurmuzaki има и други негови писма, от които ясно се очертава ролята му като политически емисар и агитатор в България към 1595-1597 г. Издаденият от Макушев мемоар е писан през 1595 г. до въстаналия седмиградски княз Сигизмунд Батори; в него Джорджич описва тогавашното лошо състояние на България и посочва на възможността за лесно превземане на страната, стига християнските князе да пратят войските си отсам Дунава. Мемоарът, съхраняван в Инсбрук, дължи съществуването си на същите мотиви.

Благодарение на революционното настроение на българите от онова време, Джорджич успял да устрои в България един обширен политически заговор, дето главна роля играло висшето духовенство, но в който и светският елемент е бил широко застъпен. Водители на движението са били търновският митрополит Дионисий Рали, от видно гръцко семейство из Цариград потомък по майка на Кантакузените, и никополския първенец българин Теодор Балина, за когото Джорджич пише, че е „първият благородник в никополския санджак“ и с най-голям авторитети между своите сънародници поради своето благородно потекло и своето достойнство. За това политическо съзаклятие, за което говори още Иречек в своята "История на българите", аз изнасям някои нови подробности в книгата си "Католишката пропаганда в България през XVII век" 2); новият документи от Инсбрук допълва историята на този далечен български революционен опит с твърде важни данни, както по участието на лицата, тъй и по разпространението на заговора. От него се установява ясно, че българските делегати, които в началото на 1597 г. са преговаряли с императора в Прага за въстание са били Теодор Балина и Павел Джорджич; именно във връзка с тия преговори е бил съставен мемоарът, тъй като е трябвало да се изложат на императора както причините за царуващото недоволство в България, така и сериозността на бунтовническото движение, ръководители на което са били най-уважаваните народни първенци. Наблюдателният дубровчанин, отличен познавач на България, споменава в това изложение за мемоара си до Сигизмунд Батори, но не повтаря нито една почти от данните, съдържащи се в него; пред императора той изнася нови факти за несносното положение на българите и говори за развитието на съзаклятието, за което няма никакъв намек в писмото му до Сигизмунд. В това се състои именно ценността на новия източник.

Мемоарът от 22 февруари 1597 г., както и оня от 1595 г., е писан на италиански, с много хубав и четлив почерк, но не от ръката на автора, а от друга ръка, върху пет страници и половина, голям канцеларски формат; придружаващото го писмо до ерцхерцог Максимилиян е само от една страница и половина, така щото целият документ брои седем страници. В текста заслужава да се отбележи, че като се изброяват владиците, които участвали в заговора, титлата на русенския митрополит Иеремия е писана и в италианския оригинал Rusenschi (русенски), а другите са означени с имената на градовете и с частицата di: di Tarnova (търновски), di Sumgnia (шуменски), di Lovucia (ловчански), di Romania (вероятно пловдивския); по тоя случай нека кажем че в документите от 16 и 17 вeк градът Русе се явява най-често във формата Rusi, Russi и твърде рядко Rusciuc.

Една друга особеност има в подписа на мемоара. В текста Джорджич говори само от свое име, обаче към края той намесва и Теодор Балина и говори от името на двамата; заключителната формула е: „На Ваше Императорско Величество най-покорни и най-предани слуги“, но подир това е сложен само подписа Paolo Giorgy Raguseo. Българският първенец и пратеник Балина не се е подписал. Защо? Тоя въпрос може само да се постави; няма никакви указания, които би ни позволили да направим едно приемливо предположение. Можем само да съжаляваме, че това опущение ни лишава от възможността да знаем поне подписа - може би в същинската му българска форма - на един далечен предтеча на българските родолюбци от възраждането, който в ония мрачни времена напуснал дом, почести и богатства и е ходил чак в Централна Европа да работи за освобождението на своята родина. Неговата дейност, обаче, ясно изпъква в разказа на Джорджич.

Ето по ред преводът на писмото и на мемоара, на гърба на които стои следният надпис: Ser(enissi)mo Principi Maximiliano Electo Regi Poloniae Archiduce Austriae Duce Burgundiae... Carinthiae Carniolae Comite Tirolis etc. D(omi)no D(omi)no meo Coll(endissi)mo. 3).

I.

Светлейши Кралю и милостиви мой Господарю,

Внезапното заминаване на Ваша Светлост и малкото опит, който имам в тоя град, дето съм новак, са причина, дето аз не дойдох да целуна ръка на Ваша Светлост и да стана най-предан и най-привързан слуга, какъвто съм, като Ви помоля да се омилостивите и ме приемете за такъв. Но тъй като щастието не ми даде такова благоволение и такава милост, то не ми пречи вече да дойда чрез настоящето ми писмо да се поклоня най-смирено на Ваша Светлост и да Ви помоля да ме приемете за свой покорнейши слуга, за какъвто се предлагам и обричам. И понеже господин Джиовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаела да бъде осведомен за някои подробности от Царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост и за да се подчиня на Вашата заповед, веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение (discorso) върху душевното разположение на християните, които се намират под турска власт, а също и за причината на решението, което са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства и области; това малко изложение изпращам на Ваша Светлост и Ви моля да остане при Вас, тъй като ми се налага да не разисквам с никого по тоя въпрос; прочее оставам моята чест в Вашите ръце. Ще имам случай да разбера, че сте го получили, макар да съм уверен, че нема да Ви задоволи. Светлейши мой Господарю, цялата тая работа аз съм я създал и ръководил, както и много други, които са останали без следа (non hanno havuto effetto); аз жаля за редките случаи, които са изгубени; а ако бях имал възможност да споделя толкова свои мисли с Ваша Светлост, уверен съм, че Вие би спечелили вечна слава, а аз не бих изгубил толкова труд и време, нито придобитият от мене опит би останал без почести. Като не ми остава друго да кажа, целувам (baso) с всяка обич и преданост [рcката] на Ваша Светлост и моля Господа да Ви даде вечна слава, която предвиждам, че предлежи да се спечели тая година срещу неприятеля.

От Прага, 22 (12) февруари 1597 г.

На Ваша Светлост най-привързан

и най-предан слуга

Паоло Джиорджи

II.

Ваше Свещено Императорско Величество,

Преди да кажа на Ваше Императорско Величество това, което съм направил с християните в Царство България, считам за нужно да забележа преди всичко какво е било тяхното минало положение, т. е. откакто тяхното Царство биде завзето от турците, и какво е настоящето; това ще направя, за да може Ваше Императорско Величество по-ясно да разбере, че тия злочести християни имат причина да отмахнат от гърба си сегашното иго и да получат желателно спасението си и онова на отечеството - нещо, което вършат много прилежно, принудени от много необходимосги.

И така казвам, че миналото състояние на християните, които са под турското владичество, винаги е било дотолкова честито, че те самите не са могли да желаят по-добро. Защото справедливостта, състраданието и милостта у турците са били такива, щото те самите не са могли да желаят повече. Те самите са били господари на себе си, на жените, на синовете и на дъщерите си, а така също и на къщите си и на правата, които са имали, водейки под турското владичество един съвсем сигурен и спокоен живот Това състояние е продължавало до времето на Мехмед паша 4), който е бил велик везир на Сюлейман 5), Селим 6) и Мурад 7); и аз видех това тяхно добро състояние във времето на казания Мехмед паша; в негово време четири години поред продължавах да обикалям не само Царство България, но и другите области; без съмнение, даже с положителност, мога да кажа, че тамошните християни бяха в такова добро положение, в каквото бяха и сега са поданиците на ония християнски владетели, които се боят от Господа Бога и имат милост към своите подчинени; че това е истина, могат да свидетелстват Светлейшият Господин Бартоломей Пец, съветник на Ваше Императорско Величество, и Господин Джиовани Марини, дубровчанин, и всички тия, които от двадесет години насам са ходили из турската страна (hanno pratichato il Paesi turchescho). Обаче, подир смъртта на Мехмед паша, на отоманската империя почна да липсва всяко добро, а особено правосъдието, което е подпора на монархията и съхранение на царствата и империите. За да може Ваше Императорско Величество да узнае подробно настъпилата промяна в казаната империя, във вреда на християните, требва да кажа, че подир смъртта на Мехмед паша не продължаваха вече да се дават административните служби (li governi) на беговете и съдебните длъжности на кадиите според достойнствата и заслугите им, както е било винаги обичай от самото начало на турската империя, а с пари; така щото продажбата на съдийските места е била и е причина, че оттогава насам кадиите присъждат в полза на ония, от които получават по-голяма сума пари, и тия лошавини извършват без никакъв свян. С това не се свършва злото, причинено от несправедливостта, която почна да засяга тия бедни християни, а напротив - откри се по-широк път на техните злочестини; защото, освен че тая несправедливост беше и е причина да бъдат те лишени от жените и децата си, но още и единият, и другият пол са принудени да се подлагат на гнусното сладострастие на спахиогланите и еничерите, които още при това насила им отнемат разните имущества като пари, жито, вино и всички други неща, които им се полагат. Освен това много са измъчени още и от данъците, като оставим настрана другите тегоби. Таму дето по-рано се плащаше шестдесет аспри на глава, т. е. на всеки един човек, преди три години, когато се намирах в България, започнаха да плащат всеки един по четиристотин и петстотин аспри, а сега слушам че са достигнали до осемстотин и хиляда аспри. Към тази неволя трябва да се прибави и лихварството, което е такова, че всички са погребани без надежда да могат да се освободят от него, даже ако си продадат всичкото имане заедно с децата си; и ако не би ми било страх да причиня на Ваше Величество отвращение, бих разправил по-големи безобразия и неправди, които турците вършат против подвластните им християни и спрямо самите турци, които обитават селата. Нито против тия мъчения, на които са подложени, има спокойствие, нито пък против ония, които им се правят от частни лица; кадията нито смее, нито може да ги възпре. Така, преди четири години аз видях как кадията, заседавайки в провадийското съдилище, биде заплашен със смърт от един еничерин, който би прибягнал и към действие, ако да не бяха спахиите, хора по-спокойни и почтени от другите, да му възпрепятстват Така щото настоящата война и причините на гореказаните мъчения и на много други подобни, които аз преминах с мълчание и които са още по-непоносими за тях [българите], ги карат не само да мислят, но и да се грижат за собственото си избавление и онова на отечеството си, както и правят и молят Господа Бога с изобилни сълзи да им даде тая милост и тоя дар.

Има две години откак аз предложих услугите си на Светлейшия Трансилвански Княз да привлека всички християни от българското Царство да му бъдат предани, както това става явно от направеното от мене тогава изложение 8); и макар Негово Светло Височество да желаеше и да се стремеше щото това добро дело да успее, не можа да го осъществи, понеже попречиха много мъчнотии и особено поради татарите; освен това не била такава и волята божия.

Но миналата година, след като Негово Светлейше Величество се завърна от тоя двор, наново тази работа, с благосклонността на Пресветлия Нунций и на Великия Канцлер на казания Княз, доби своето значение и се постави началото ѝ, което се състоеше в това, че Светлейшият Княз написа едно писмо на Преосвещения Търновски Архиепископ от семейството Рали, шурей на Господин Одоардо Гаяни и племенник на Кантакузените; същото направи и Пресветлия Нунций, което беше направено; по същия начин се постъпи от Негово Височество и от Пресветтлия Легат с Господин Теодор Балина, пръв благородник в никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна поради благородния си произход и своето достойнство; тия писма аз му изпратих в Никопол по нарочно избрания за тая цел мой човек. След получаването на тия писма казаният Господин Теодор се отправил за Търново, за да връчи на Преосвещения Архиепископ писмото на Негово Светлейше Височество и на Пресветлия Нунций и за да му съобщи желанието на Светлейшия Княз, както и начина, по който трябва да се действа в такава една важна работа, която работа, след като мислили и обсъдили, взели решение, за слава на Господа Бога, за спасението на християнския свят (della Republica Cristiana) и на тяхното отечество, да я прегърнат с истинска преданост и искрена вяра. И при това се заели да наложат същото това мнение на четирима владици, сиреч първият - Преосвещения Иеремия Русенски владика, вторият - Спиридон Шуменски владика, третият - Ловчанския, наречен Теофан, и четвъртият от Романия 9), назован Методий, и дванадесети търновски свещеници и осемнадесет миряни от първенците и видните хора на тоя град, които всички, заедно с Архиепископа, отишли в черква, дето с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа и че ще се стараят да я изкарат на добър край, с помощта, която ще им се даде от християнските владетели.

След като направили това, решили да изпратят Господин Теодор Балина в Трансилвания до Светлейшия Княз; за това същото аз го бях убедил като при това обаче (му бях говорил) да обиколи лично цяла България, като човек почитан и уважаван от всички българи; това той стори в продължение на цели двадесет и един ден, като в това време не остави християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имат пушки (li archibuso). Всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин

Като свършил това, което му е било възложено от Преосвещения Архиепископ и което той счел за удобно да направи при такава обиколка 10), върнал се в Никопол у дома си, където положил клетва за същото нещо заедно с двадесет и трима свещеници и с четиридесет други първенци миряни от същия град, който град макар да е укрепен със стени, предложили да предадат вътре в три дни, понеже знаят къде му е слабото място.

И така делото за завладяването на българското Царство, както виждате, Ваше Императорско Величество, е толкова назряло, че не може да се желае повече; това се потвърждава от писмото на Преосвещения търновски Архиепископ до Светлейшия Княз и до Пресветлия Нунций, написано след пристигането на Господин Теодор в Трансилвания, и от ония, които постоянно пишат никополските свещеници в съгласие с други попове от други места и села; така щото, Ваше Свещено Императорско Величество, и Преосвещеният (търновски) Архиепископ и Господин Теодор и аз, който поставих началото и съм автор на това тъй славно дело, толкова присърце вършихме тази работа и този дълг, колкото требваше. За да има това предприятие щастлив край, не остава друго освен Ваше Императорско Величество и Светлейшият Княз да ни дадете помощ; тая помощ трябва да бъде такава, каквато изисква това велико дело; ако, както се надявам, с помощта на Бога, това се свърши благополучно, убеден съм, че ще последва не само превзимането на Царство България и изтреблението на турците там, но и чак до Одрин; това ще причини такъв страх у тях, щото те ще хванат пътя за Азия, без да се обърнат

По начина за завладяването оставам други да говорят, а относително времето за това, аз казах мнението си, дето трябва; ако се определи времето, предприятието ще бъде най-лесно, защото това е, което повдига всичките мъчнотии.

Нека Ваше Императорско Величество погледне окаяното положение на тия нещастни християни, което единствено е причина да вземат те гореказаното решение; нека вземете под внимание и идването на Г-н Теодор, който заради християнския свят и за освобождението на своето отечество е оставил жена, синове, дъщери, братя и роднини; и това никак не е сторил за своя нужда или необходимост, защото, ако се касае за почести, той имаше в отечеството си колкото искаше: беят и кадията на Никопол толкова го обичаха, щото гледаха чрез неговите очи. А що се отнася до охолността в поминъка, той има предостатъчно и за себе си, и за да поддържа други; за това негово качество може да свидетелства Господин Джиовани Марини, който се познаваше с него в ония места на Турция. Ако той не познаваше настроението на християните за леснината на предприятието и за закрепването му, никога не би влязъл в тоя заговор (in questo maneggio) и не би оставил семейството си, което никога вече нема да види, ако предприятието не се осъществи. И аз също не бих го убедил в това решение, ако не знаех и ако не виждах, че е лесно това предприятие, чрез което се отстранява идването на татарите в тия страни, нещо, което ще бъде много изгодно и много полезно за земите на Ваше Императорско Величество и за Вашата войска, и при това дава сигурна надежда за победа против Вашия неприятел. Прочее, той и аз от името на всички християни в Царство България, най-смирено молим Ваше Императорско Величество да благоволи и се трогне от милост към тия народи и да им даде онази помощ, която ще счете достатъчна за такова едно предприятие, дело, което ще бъде възнаградено от Господа Бога, освен облагите и ползата, която ще принесе; при това донасяме до знание, че на десет българи едва се пада един турчин - толкова те (българите) са много. На края най-смирено молим Господа Бога да Ви дарува дълъг живот и най-честито положение.

На Ваше Императорско Величество

най-покорни и най-предани слуги

Паоло Джиорджи, дубровчанин

1) Makouschew, Monuments historiques des Slaves méridionaux, "Гласник" 14, (1882 г.), стр. 241-252.

2) Вж. там стр. 169 и сл.

3) На г. К. Д. Батолов, който ми услужи при превеждането на текста, изказвам сърдечна благодарност.

4) Мохамед Соколович, убит през 1579 г.

5) Сюлейман Законодателя (1520-1566).

6) Селим II (1566-1574).

7) Мурад III (1574-1595).

8) Това е мемоарът, издаден от Макушев.

9) Тракия; касае се явно за пловдивския митрополит.

10) В текста стои simil maggio, очевидно вместо simil viaggio. Такива грешки има няколко, което се дължи без съмнение на обстоятелството, че преписвачът не е знаел добре италиански или не е могъл да чете почерка на Джорджич.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Никола Милев (1881-1925) е виден български историк, публицист, дипломат, народен представител и деец на ВМОРО и ВМРО.

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1.

БЕСОВЕ (1872 г.)

В "Бесове"се разказва за руски терористи, които планират насилие и разрушение, а фактически убиват един от своите хора. Радикалната критика осъдила произведението като реакционно. От друга страна, романът бил приет за проникновено изследване по отношение на хора, които са доведени от своите идеи до блато, в което потъват. Обърнете внимание на пейзажите:

"Ситният чест дъждец не преставаше, поглъщаше всеки отблясък и оттенък и превръщаше всичко наоколо в някаква сива оловна равнодушна мъглявина. Отдавна беше ден, а сякаш още не бе разсъмнало. (На сутринта след убийството на Лебядкини.)

"Това бе едно извънредно мрачно място на края на огромния парк на Ставрогини. <...> ...колко ли зловещо е изглеждало оная сурова есенна вечер. Оттук започваше стара, добре запазена гора, неясните очертания на огромните вековни борове мрачно се открояваха в тъмнината. Толкова тъмно беше, че лицата не се различаваха дори от две крачки... <...>Неизвестно кога и за какво, от незапомнени времена тук бе изградена от грубо струпай недялан камък някаква доста смешна беседка, нещо като пещеричка. Дървената маса и пейките, поставени някога в пещеричката, отдавна бяха изгнили и се бяха разпаднали. На около двеста крачки вдясно свършваше третото езеро. В парка имаше едно след друго три езера, които започваха от къщата и се простираха на цяла верста чак до другия му край". (Преди убийството на Шатов.)

Вече ми се наложи да кажа, че методът на Достоевский по отношение на героите в произведенията му е драматургичен. Като представя един или друг герой, той описва накратко външността му и след това не се връща почти никога към нея. Също така в диалозите липсват ремарки, каквито обикновено използват другите автори: посочване на жест, поглед към един или друг детайл, характеристика на обстановката.

Човек остава с чувството, че той не вижда своите герои, че те са просто кукли, забележителни, очарователни кукли, мятащи се в потока на авторовите идеи.

Унижението на човешкото достойнство - любимата тема на Достоевский - е достойна по-скоро за фарс, а не за драма. Лишен от истинско чувство за хумор, Достоевский едва се удържа да не се потопи в най-обикновена груба безвкусица, при това ужасно многословна. (Разказът за отношенията между волевата истерична стара дама и слабия истеричен стар господин, който заема първите сто страници на "Бесове", е скучен и неправдоподобен.) В преплитането на фарсовата интрига с човешката трагедия се усеща ясно чуждестранен акцент, нещо в нейните сюжетни ходове намирисва на второразряден френски роман. Това обаче не означава, че не можем да срещнем успешни сцени. В "Бесове"е нарисуван прелестен шарж на Тургенев - модния писател Кармазинов... "Старче, впрочем не повече от петдесет и пет годишно, с доста румено личице, с гъсти побелели къдрички, изскочили под кръглото цилиндрично бомбе и засукани около малките му чистички, розови ушенца. Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Говори с медно, макар и малко кресливо гласче. Пише с цел единствено да се покаже, както например при описаната гибел на един параход някъде край бреговете на Англия. Така и се четеше между редовете: "Интересувайте се от мене, вижте какъв бях в тези минути. Какво гледате тази удавница с мъртво дете в мъртвите си ръце? Гледайте по-добре мене, как не понесох това зрелище и се отвърнах от него". Много тънък намек - у Тургенев има подобно описание на корабен пожар, очевидно свързано с наблюдаван епизод в младостта му, което неговите врагове му напомняли с наслаждение цял живот.

По волята на автора, който изгражда кулминацията с разпалеността на драматург, при Варвара Петровна се събира несметно множество гости. Тук са всичките герои от "Бесове", сред които и двама, току-що пристигнали от чужбина. Каква невероятна глупост, но глупост грандиозна, достигаща своя връх, с изблици на гениални озарения, осветяващи целия този мрачен и безумен фарс!

Събрани в една стая, тези хора се мачкат и унижават помежду си, като предизвикват чудовищни скандали. Скандалите завършват безрезултатно, защото действието получава неочакван нов обрат.

Както винаги в романите на Достоевский, пред нас се изправя забързано и трескаво натрупване на думи с безкрайни повторения, със завои встрани - словесна каскада, от която читателят е потресен след, например, ефирната и удивително хармоничната проза на Лермонтов. Достоевский, както се знае, е велик търсач на истината, гениален изследовател на болната човешка душа, но при това не е велик художник в този смисъл, в който са велики художници Толстой, Пушкин и Чехов. И повтарям, не защото създаденият от него свят е нереален, светът на всеки художник е нереален, но защото е създаден прекалено прибързано, без всякакво чувство за мярка и хармония, на които трябва да се подчинява даже най-ирационалният шедьовър (за да стане шедьовър). Наистина, в известен смисъл Достоевский е прекалено рационалистичен в своите тромави методи и макар че неговите събития са само събития от духовния живот, а героите му са ходещи идеи в човешки облик, тяхната взаимна връзка и развитието на тези събития се задвижват по механичен начин, характерен за примитивните и второстепенни романи от края на 18-ти и началото на 19 век.

Искам още един път да подчертая, че Достоевский притежава по-скоро талант на драматург, отколкото на романист. Неговите романи са верига от сцени, от диалози и от масовки с участието на едва ли не всичките герои - с множество чисто театрални трикове, такива като очаквана кулминационна сцена, неочакван гост, комедийна развръзка и т. н. Като романи неговите книги се разпадат на парчета, като пиеси са прекалено дълги, композиционно ронливи и несъразмерни.

Като описва своите герои, техните отношения и положения, в които попадат, Достоевский не е много остроумен, но понякога е доста язвителен.

"Френско-пруската война" - така се нарича музикалната пиеса, съчинена от Лямшин, един от героите в "Бесове".

"Почваше с тревожните звуци на „Марсилезата“: „Qu’un sang impur abreuve nos silons!“

Звучеше гордо предизвикателство, опиянение от бъдещите победи. Но внезапно, наред с майсторските вариации на химна, някъде отстрани, долу, в края, но много близко се раздават пошлите звуци на „Mein lieber Augustin“. „Марсилезата“ не го забелязва, „Марсилезата“ е във висшата точка на опиянението от своето величие, но „Augustin“ крепне, „Augustin“ е все по-нахален и ето че тактовете на „Augustin“ някак неочаквано започват да съвпадат с тактовете на „Марсилезата“. И тя започва сякаш да се сърди; забелязала е най-сетне „Augustin“, иска да го махне, да го прогони като досадна, жалка муха, но „Mein lieber Augustin“ се е вкопчил здраво; той е весел и самоуверен, радостен и нахален; и „Марсилезата“ някак внезапно ужасно изглупява; вече не крие, че е ядосана и обидена; това са вопли на негодувание, това са сълзи и проклятия с прострени към провидението ръце: „Pas un pouce de notre terrain, pas une pierre de nos forteresses!“

Но вече е принудена да пее в такт с „Mein lieber Augustin“. Звуците й по един най-глупашки начин се преливат с „Augustin“, тя клюмва, гасне. Рядко, на пориви ще прозвучи отново „qu’un sang impur…“, но тутакси по най-обиден начин се превръща в просташко валсче. Тя напълно се примирява: това е Жюл Фавър, който ридае на гърдите на Бисмарк и дава всичко, всичко… Но ето че почва да разсвирепява и „Augustin“: чуват се сипкави звуци, усещат се изпитата бъчва бира, бясното самохвалство, звучат исканията за милиарди, за тънки пури, шампанско и заложници; „Augustin“ се превръща в яростен рев…

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

Димитър Стефанов и Стерьо Николов от Костур, Егейска Македония - "Ученишка Екскурсия; Духов Ден", публикувано във в. "Вести", брой 2 и брой 4, Цариград, 1912 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преподавателят ни по естествена история г-н Д. Илиев един ден ни съобщи, че ни устроява излет за 21, 22 и 23 април, с цел да турим основа на училищна сбирка от местни минерали и скали, които се намират из околността ни. Ние посрещнахме със задоволство тази вест. Една неуловима радост изпълни сърцата ни. В кратко време приготвихме необходимото: раници, блокчета за рисуване и пр.

На 21 април подир обяд тръгнахме. Пътят ни бе към с. Тихолища, което се намира на североизток от Костур. Избрахме по-късия път - през езерото. Това още повече ни зарадва. Качихме се на една лодка и заплувахме с песни из гладката езерна повърхност. Бели облаци покриваха тук-таме небосклона. Времето не бе толкова весело, но на това ние не обръщахме внимание. Пред нас се откри омайна картина: право към север се издига величественият връх Вич, още покрит със сняг. Наляво в една поляна лежеше с. Апоскеп, а по-нагоре, малко на североизток - с. Сетома. Още по-нагоре в планината лежи с. Шестеово, а над него връх Буковик. Отдясно оставаше с. Маврово на брега на езерото, а по на изток полските села: Горенци, Чорилово, Команичево и др. Отражението на околните планини и намиращите се край езерото дървета в езерната вода придаваха още по-голяма хубост на тая картина. Слънцето от време на време се измъкваше из облаците и придаваше на картината тайнственост и величие. Захласнати от тая гледка, ние не забелязахме как се измина пътят.

Излязохме на брега. Оттук до селото пътят ни минаваше през разкошни ливади и ниви. Полето бе препълнено с работници, които разчистваха нивите. Ние припкахме по тревата забравено. По пътя обсипвахме учителя с всевъзможни въпроси, на които той ни отговаряше винаги весело. Не след дълго време с песни стигнахме в селото. Излязоха да ни посрещнат неколцина селяни наедно със селския учител г. Л. Янев. Те ни заведоха в училището, където и си отпочинахме. Предстоеше ни до вечерта да обходим селската река по течението ѝ. Тук ние видяхме механическата сила на водата - речни наноси. Тая река е засипала част от селското поле и по течението ѝ се намират грамадни камъни. Като разгледва човек тая нищожна река, не може да си представи човек как е могла тя да засипе толкова места, а най-вече, как е могла да довлече тия грамадни камъни. Ние отивахме все по-нагоре и по-нагоре, ту по течението на самата река, ту откъм левия бряг или откъм десния бряг. Бученето на водата ни оглушаваше. Ние вървяхме захласнати от величието на природата. Един гъст непроходим лес ни се изпречи и ни накара да се завърнем. Па и времето напредваше. На връщане разглеждахме различните видове камъни - повечето сиви пясъчници - и с това закъсняхме още повече. Доста късно се прибрахме в селото. Веселите песни на плевачките, които се връщаха от полето, се носеха като тихи вълни из мрака. Вечеряхме в училището и се настанихме по квартирите.

Съмваше неделя. Ние купно отидохме в черква. След свършването на литургията излязохме в черковния двор, където дадохме няколко гимнастически игри. Подир два часа бяхме готови за път. По пътя ни придружиха г. Л. Янев, селския кмет бай Анастас и Динето. Тръгнахме по западна посока и след като изминахме едно пространство, покрито с ливади и лозя, стигнахме до друга една река, която тоже бе покрила широко поле с пясък. Това беше засипаното поле на някогашния град Лъка. Минахме това поле и зехме да се изкачваме на отсрещната планина към Шестеово. Тук се намира една оловна руда целусит. След като прибрахме няколко добри екземпляра и след като обиколихме околните места, зехме да слизаме с посока към североизток. Стигнахме до един трап край засипания гр. Лъка. Понеже бе пладне, седнахме да отпочинем и да позакусим. Тук бай Анастас ни разказа, според преданието, как първоначално разбойници пропъдили много от жителите на г. Лъка и как буйната река засипала останалата част от града и полето на нещастните земеделци.

Бай Анастас и Динето се завърнаха в селото си, а ние, заедно с г. Л. Янев, тръгнахме към с. Шестеово.

Трябваше да се изкачваме по планината. За да се изкачим по-лесно, ние зехме северна посока, а после северозападна.

Стигнахме в Шестеово. Това село е доста хубаво. Навсякъде, както в околността, тъй и в селото, има изобилна вода. Около селото се намират хубави планински ливади, покрити с тополови дървета. Спряхме се в черквата. Тук дойде селският свещеник Коста, който бе тъй добър да ни заведе в една къща, да си отпочинем. Оттука, по поръка на учителя ни, ни придружи полякът (полският пазач - бел. П. Н.) Таанс Шлюпката. Тръгнахме. Изкачването ни към шестеовския връх Буковик бе твърде весело. Казват, че тоя връх бил някога вулкан. От тоя връх свободно можехме да разгледаме цялата околност. На запад се простираше като зелена поляна Габрешката котловина, около която са разположени хубавите села Дреновени, Поздивища, Черонвища, Габреш и помашкото село Жервени. На изток остава Горенци, което с хубавите си къщи и красив изглед прилича на паланка. Лъчите на захождащити слънце феерично играеха по прозорците на къщите. На юг се белееше, плувнал като лебед по тихите води на езерото, Костур.

Зехме да слизаме на запад. Стигнахме до една чешма. Тук закусихме и потеглихме към югозапад. Когато излязохме над Апоскепската планина, бай Танас се сбогува с нас. Ние продължихме да вървим все по тая посока, като ударихме през планината. Слънцето бе на залязване. Умора взе да се чувства по лицата ни. Па и пътят е скалист. Газехме все варовити камъни. Току изведнъж се чу шеговитият глас на другаря ни Георги: "Лисици!". Хукнахме с викове напред и за един миг се намерихме над едно ридче, откъдето видяхме как бяга една изпоплашена лисица. Тая случка като че ли ни развесели. Пътят ни мианваше покрай едни дупки, наречени от местното население дули. Те са много дълбоки и ако се ослуша, човек ще чуе кипене на вода. Преданията, запазени в селата Сетома и Апоскеп, казват, че в тия дупки (подземни пещери) се дели водата за тия две села. И наистина, както в Сетома, тъй и в Апоскеп, има много водни извори. Цялата Апоскепска планина се състои от варовити камъни. Тук намерихме кристализиран варовик - калцит, превъзходни кристали. Когато стигнахме в Апоскеп, бе доста тъмно. Гостоприемните селяни излязоха да ни посрещнат и да ни заведат в домовете си.

Съмна се - ден Гергьовден! Отидохме в черквата "Св. Илия", намираща се над селото, в планината. След отпуска и тук изиграхме гимнастически упражнения, възнаградени с "браво"и ръкопляскания. Зехме поляка Дим. Милев и тръгнахме да идем в местността Лабана, за да разгледаме тук намиращите се медни руди халкопирит. Г-н Илиев пък не изпускаше случай да ни обърне вниманието на някоя геологическа промяна на почвата, като ни обясняваше обстойно за всичко. Неусетно се намерихме в един дълбок трап. Виждаше се само един прорез от бистрото небе. Тук бе рудата. За жалост, реката бе затрупала разкопите, та не можахме да видим леговището на рудата. Намерихме обаче хубави и чисти парчета халкопирит, малахит и азурит. Когато тръгнахме да се връщаме, наваляше пладне. Влязохме в селото с песни и под марш. В училището се научихме, че и другарите ни от останалите два класа бяха дошли да прекарат Гергьовден тук.

В училището се наобядвахме и излязохме да обходим селото. Особено внимание ни обърна чешмата. Тя се намира в горната част на селото и извира из една канара. Излизащата вода е толкова много, щото може да кара две воденици.

На поляната пред училището бе се събрало цялото село. Момите на групи пееха песни и се люлееха на въжета, прехвърлени на старите дървета, които заобикалят поляната. Доближих се до една група и чух следните песни:

"Разболело ми се русо граматниче.

- Ай ти, Яне, Яне, русо граматниче,

шчо на Бога фтеса, шчо теку ми леза?

Отговарва русо, русо граматниче:

- Ай ти, майко, майко, ния луди млади,

та кога ойдоме в Горната Преспа,

в Горната Преспа за млада невеста,

вси кони вързае за гора зелена,

яска кона върза за момин кивур.

Кона се заигра, кивур се откърти,

кивур се откърти, мома се отвиде,

мома се отвиде, зелена мулия,

зелена мулия, жълта трифуния.

Та си извади риза от пазува,

та му я избриса зелена мулия.

Три пъти се сведе, триста му остави

все кара грошеве и жълти флорини".

*

Сви ветрове подунае,

сви гори залюляе,

сви води се разматие.

Поминае юнаците,

поминае, се напие,

се напие, разболее,

коай два днови, кой три днови,

жълно лудо три години.

Ми издрва три постели,

три постели копринени,

три перници памбукерни".

*

"- Йовано, моме Йовано.

Расипа село големо,

осъм стотини оджаци

и теку други сараи.

- Майко ле, мила майко ле,

ако е било от мене,

ке ода, майко, ке ода

на Светогорскио монастир.

Кога одеше Йоана

на Светогорскио монастир

и отдалеко викаше:

- Калугерици, сестрици,

дал има место за мене

и калугерска промена?

- Йовано, моме Йовано,

за тебе место имало

и калугерска промена.

Йовано, моме Йовано,

да е посечеш косата,

да го изчерниш лицето.

Монастир има попови,

попови млади гякови.

Кога сечеше косата,

гласо от Бога одеше,

кога чернеше лицето,

Земата ми е рипчеше.

*

Загюргай се, закармяй се,

Гюрге ле, войге ле.

Дека да го префърлиме -

ву попови рамно дворие,

Гюрге ле, войге ле.

Стойко се Гюрга

леца го пули

и му се моли,

Гюрге ле, войге ле:

- Кротку го фърляйте,

да не ми падни

и да се удри.

Върца ести мойта дизга,

вейка ести мойто рамо.

Стойко ести мойто момче.

Привечер се върнахме предоволни (от селото до граад има един час). Узнахме колко хубости има нашата земя, как тя мами погледа и колко весели човека. Дали ще последва и друга екскурсия?

гр. Костур, април 1912 г.

Димитър Стефанов, уч. от III клас.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Официалният орган на Българската екзархия в. "Вести"в специалната секция "Дописки"години на ред редовно публикува писма на останали под османска власт българи от Македония и Одринска Тракия.

Понеже пак не успях да приготвя нещо по-мое, използвам нещо чуждо.

Най-напред е фотографският портрет на мексиканският илюстратор и карикатурист Ернесто Кабрал (1890-1968), а след това – няколко негови произведения – афиши, картини в стил ар деко, карикатури, и едно филмче за Кабрал – „La vida en un volado“ („Живот в полет“), за който разбира испански, който не разбира – може да позяпа и така, ако има време.

Следя редовно фейсбук страницата на Джани Моранди (https://www.facebook.com/giannimorandiofficial/?fref=ts).

Впечатляващ е този вечно усмихнат и изключително сърдечен човек, със завиден дух (редовен участник в маратони за любители, макар че е вече на седемдесет и една години!), който живее от скромно по-скромно, сам си копае градинката край къщата и си подрязва дръвчетата в нея (макар че може да си наеме един куп работници!), не кара скъпи коли (макар че може да си го позволи!), а предпочита да пътува с влак, и е готов, без всякакво самочувствие, че е нещо изключително, да си направи селфи с всеки, който го спре по улиците на някой град (а го спират постоянно!).

Гледал съм го и в киното (само в няколко филма – май три - от всичките двадесет и девет, в които играе), но в по-нови времена, а като певец го помня много-много отдавна.

В онези далечни „социалистически“ години, кой знае защо го бяха набедили за „певец на работническата класа“ (цитатът е точен, запаметил съм го дума по дума, макар че не зная дали по радиото съм го чул, или съм го прочел в някой вестник), поради което песните му идваха при нас автентични (нали е „наше момче“!), докато много от другите западни хитове ни се предоставяха само като мелодии, към които някое треторазрядно нашенско поетче прикрепяше бездарен български текст (в момента ми идва на ум „Дилайла“ – „Аз помня твоята бяла и нежна усмивка…“; „бяла усмивка“ – забележителен връх на поетическата немощ!).

Една от песните на Джани Моранди, която ми направи много силно впечатление още тогава, беше „Il mondo cambierà“ („Светът ще се промени“).

По това време не бях никак близък с италианския (не че сега съм, ама пò съм), но се бях напънал да уча испански (и него го учих-недоучих, но това е друг въпрос) и оттам си докарвах по нещо, защото имах един голям испанско-италианско-руски речник и във всеки случай можах да схвана (слухово, нямаше откъде да намеря писмения текст) за какво става дума в песента поне като общо очертание.

Но и без превод само изпълнението е толкова силно, че и до ден днешен, когато го слушам, козината ми – както се казва – настръхва.

Да не философствам обаче, ето я песента, а отдолу и превод, разбира се (дано само не ме бият италианофоните!).

Amico mio che stai
guardando intorno a te
non credi agli occhi tuoi
tu piangi e so il perché,
quel che provi tu
lo sto provando anch'io
ma non cambiare mai
ti fa paura il mondo
amico mio coraggio
io, io piango come te

Vedrai che il mondo cambierà
le sue ferite guarirà
l'amore no, non può morire
sarebbe come dire che questa è la fine.
Vedrai la notte finirà
e l'uomo si risveglierà
con gli occhi e il cuore di un bambino
che non può tradire mai

Se nella mente tua
nascesse qualche idea,
coraggio amico mio 
il mondo aspetta te,
ma non cambiare mai
via via che salirai
gradino per gradino
ti sembrerò lontano
ma io sono uguale a te

Vedrai che il mondo cambierà
le sue ferite guarirà
l'amore no, non può morire
sarebbe come dire che questa è la fine.
Vedrai la notte finirà vedrai
e l'uomo si risveglierà
con gli occhi e il cuore di un bambino
che non può tradire mai.

Приятелю мой, който стоиш,
гледайки около себе си,
без да вярваш на очите си,
ти плачеш и аз зная защо...
Това, което чувстваш,
го чувствам и аз,
но не се променяй...
Светът те плаши,
бъди смел, приятелю,
и аз плача като тебе...

Ще видиш, че светът ще се промени,
ще излекува своите рани,
не може любовта да умре,
все едно да кажем, че дошъл е краят.
Ще видиш, че нощта ще свърши
и човекът ще се събуди
с очите и сърцето на дете,
в което няма място за предателство.

Ако в твоята глава
се роди някоя идея,
бъде смел, приятелю,
светът те очаква...
Но не се променяй никога,
когато се изкачваш нагоре,
стъпка по стъпка,
ще ти изглеждам далечен,
но аз съм същият като тебе...

Ще видиш, че светът ще се промени,
ще излекува своите рани,
не може любовта да умре,
все едно да кажем, че дошъл е краят.
Ще видиш, че нощта ще свърши, ще видиш,
и човекът ще се събуди
с очите и сърцето на дете,
в което няма място за предателство.

И бонус: филмът „La Cosa Buffa“ („Смешна работа“) с участието на Джани Моранди (без превод от италиански обаче).

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1.

БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.)

"Братя Карамазови"е великолепен пример за детективски жанр, който Достоевский разработва упорито и в други романи. Романът е дълъг (над 1000 страници) и любопитен. В него има много забележителни неща, даже названията на главите. Трябва да кажем, че авторът не само добре разбира цялата натруфеност и фантастичност на своята книга, но като че ли през цялото време набляга на това, като подкача читателя и използва всяка дреболия, за да пришпори неговото любопитство. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на заглавията. Както вече казах, названията на главите са необичайни и объркват, човек, който не е запознат с романа, може да бъде лесно заблуден, като си помисли, че пред него не стои роман, а по-скоро либрето на някакъв ексцентричен водевил. Глава 3: "Изповедта на едно пламенно сърце. В стихове". Глава 4: "Изповедта на едно пламенно сърце. В анекдоти". Глава 5: "Изповедта на едно пламенно сърце. "С краката нагоре". След това във втора част, глава 5: "Изстъпление в гостната", глава 6: "Изстъпление в къщичката", глава 7: "И на чист въздух". Някои заглавия поразяват със странните си умаления: "На коняче". Голяма част от названията на главите и отдалече не предават тяхното съдържание, например: "Още една подкопана репутация". Те са безсмислени. И накрая, някои игриви заглавия поради добродушните си задевки с читателя се възприемат като названия на хумористични разкази. Една в шеста глава, колкото и да е странно, в най-слабата част на книгата, названията на главите съответстват на тяхното съдържание.

Така, закачливо и подигравателно, хитрият автор примамва съзнателно своя читател. Но това е не единственият похват. През цялото време той изнамира разнообразни средства, за да пробуди и да поддържа читателския интерес. Вижте как обяснява името на града, където действието на романа протича от самото си начало (той го казва едва в самия край): "Скотопригоневск (уви, тъй се нарича нашето градче, аз дълго крих името му)". Това постоянно оглеждане за читателя, когато в него се съзира, от една страна, жертва, за която писателят е приготвил капан, и едновременно с това ловец, от когото писателят бяга, заплитайки следите си като заек - това отношение на писателя към читателя идва до известна степен от руската литературна традиция. Пушкин в "Евгений Онегин"и Гогол в "Мъртви души"често се обръщат съвсем неочаквано към читателя ту с извинение, ту с молба или шега. Но това заиграване с него също е заимствано от западните романи или, по-точно, от техните предшественички - криминалните хроники. Ето как в най-добрите традиции на тези хроники Достоевский прибягва към забавен похват: с подчертана откровеност съобщава още в самото начало, че е извършено престъпление. "Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето... покрай трагичната си и загадъчна смърт..."Подобна преднамерена откровеност от страна на автора не е повече от литературен похват, целта на който е да заинтригува веднага читателя по отношение на "трагичната и загадъчна смърт". Книгата е типично детективско произведение, ловко засукан криминален роман, но действието се развива бавно. Изходната ситуация е следната. Бащата Карамазов - гнусен и развратен старец, е една от тези непредизвикващи съчувствие жертви, които предвидливият автор на криминалното четиво набелязва старателно за убийство. Той има четирима сина - трима законни и един незаконен, като всеки от тях може да е убиецът. Най-малкият, благият Альоша, е явно положителен герой, но като приемем един път света на Достоевский и неговите правила, можем да допуснем, че даже Альоша е способен да убие своя баща или заради брат си Дмитрий, чийто път баща му е пресякъл нарочно, или заради внезапно възправяне срещу силите на злото, чийто представител е старият Карамазов, или по каквато и да е друга причина. Сюжетът се развива така, че читателят дълго време е принуден да гадае кой е убиецът; нещо повече, даже пред съда е изправен невинният Дмитрий - най-големият син на убития, докато се оказва, че истинският убиец е Смердяков, незаконороденият от синовете.

Следвайки своя замисъл да въвлече читателя в разгадаването на тайната, което е основната прелест на детективския жанр, Достоевский подготвя внимателно в съзнанието му необходимият портрет на предполагаемия убиец - Дмитрий. Измамата започва от минутата, когато Дмитрий след трескави и напразни търсения на три хиляди, които са му крайно необходими, хуква навън от дома си, като взема със себе си медното чукало. "- Ах, Господи, иска да убие някого! - плесна с ръце Феня".

Девойката, което Дмитрий обича, още една "демонична"героиня на Достоевский, Грушенка, става обект на въжделенията на стареца, който ѝ обещава пари, ако отиде при него. Дмитрий не се съмнява, че тя е приела предложението. Убеден, че Грушенка е при баща му, той прескача оградата на градината и вижда светлина в прозорците: "Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо". Когато се приближава до прозореца, вижда, че"цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван". Баща му стои до прозореца "със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. <...> ...старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината. <...>Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя... Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си".

По-нататък следва красноречиво изречение, състоящо се от много точки, пак според най-добрите традиции на увлекателните криминални романи или кървави детективски произведения. След това, като си поема дъх, авторът отново се приближава, но от другата страна. "Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава". Това би могло да означава, че нещо го е спряло в последната минута, но не, веднага след това изречение има двоеточие, а след него - изречение, което като че ли усилва предишното: "точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич". Така изречението за Бог, вместо да означава, както би ни се сторило в началото, че ангел хранител е спрял Дмитрий навреме по пътя на престъплението, би могло да означава само това, че Бог е разбудил стария слуга, за да може да види и да познае бягащия убиец. И тук се срещаме с интересен похват: от минутата, когато Дмитрий бяга, до задържането му на провинциалния панаир, където гуляе с Грушенка (от убийството до ареста минават 75 страници), авторът изгражда така сюжета, че словоохотливият Дмитрий не издава нито веднъж своята невинност. Нещо повече, когато споменава слугата Григорий, когото удря с чукалото и може би убива, Дмитрий не го нарича нито един път по име; просто "старецът", което би могло да се отнася и за баща му. Похватът, между другото, е прекалено изкуствен, издаващ прекомерното желание на автора да излъже читателя, като го накара да мисли, че убиецът е Дмитрий.

По-късно, по времето на съда, е важно да се разбере дали Дмитрий казва истината, когато твърди, че трите хиляди рубли са били у него, преди да отиде при баща си. Иначе би имало всякакви основания да бъде заподозрян, че е откраднал трите хиляди, приготвени от стареца за девойката, а това на свой ред би означавало, че е влязъл с взлом и е извършил убийството. Но изведнъж в съдебната зала най-младият брат Альоша си спомня, че когато видял Дмитрий за последен път, преди нощното произшествие в градината, той се биел в гърдите и викал, че има на там (иначе казано - на гърдите си) това, което му трябва, за да се измъкне от затрудненото положение. Тогава Альоша си помислил, че Дмитрий говори за сърцето си. Сега изведнъж си спомнил, че дори по онова време забелязал как Дмитрий не се удря в сърцето, а малко по-горе, където виси на врата му кесията. Този спомен на Альоша става единственото, макар и слабо доказателство, че в действителност Дмитрий е намерил парите по-рано и вероятно в такъв случай не е убил баща си. Друго едно обстоятелство, което лесно би могло да разсее всякакви съмнения и да спаси Дмитрий, се пренебрегва напълно от автора. Смердяков признава на Иван, средния брат, че той е истинският убиец и че за убийството е послужил един тежък пепелник. Иван прави всичко възможно да спаси Дмитрий, но това важно обстоятелство не се споменава нито веднъж по време на съда. Ако Иван беше разказал за пепелника, установяването на истината нямаше да е никак трудно. Би трябвало пепелникът да бъде огледан подобаващо, за да се види има ли по него следи от кръв, и да се сравни формата му с очертанията на смъртоносната рана на убития. Но това не е направено, което е сериозен пропуска за един детективски роман.

Направеният дотук анализ е достатъчен, за да се проследи развитието на сюжетната линия на Дмитрий. Иван, вторият брат, напуска града, като одобрява мълчаливо убийството, той фактически подтиква Смердяков към престъплението, като по този начин става негов съучастник. Иван изобщо е въвлечен по-силно в основната интрига от третия брат Альоша. Там, където става дума за Альоша, усещаме постоянно как авторът се разкъсва между два независими сюжета: трагедията на Дмитрий и историята на почти светия Альоша. В Альоша отново се вижда, както и в княз Мишкин, любовта на автора към простодушния герой от руския фолклор. Цялата дълга и вяла история на стареца Зосима би могла да се махне без всякаква щета за сюжета, това по-скоро би придало на книгата цялостност и съразмерност. Също така съвсем независимо, в разрез с общия замисъл, звучи историята на Илюшечка, сама по себе си забележителна. Но и в тази прекрасна история за момчето Илюша, за неговия приятел Коля, за кучето Жучка, за сребърното малко оръдие и за капризните номера на истеричния баща - даже в тази история Альоша внася неприятна елейна студенина. Изобщо, когато авторът изобразява Дмитрий, перото му придобива изключителна живост, Дмитрий като че ли е осветен постоянно с най-силни лампи, а заедно с него и всички, които го заобикалят. Но щом се появи Альоша, веднага се потапяме в съвсем друга, безжизнена стихия. Потънали в полумрак пътеки водят читателя към мрачния свят на хладните разсъждения, изоставен от гения на изкуството.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

Димитър Стефанов и Стерьо Николов от Костур, Егейска Македония - "Ученишка Екскурсия; Духов Ден", публикувано във в. "Вести", брой 2 и брой 4, Цариград, 1912 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

КЪМ ПЪРВА ЧАСТ

Всеки знае, че пролетта е най-приятното време през годината. През това време природата е в пълното си развиите. Благоуханна мирис изпълва въздуха и радва човешкото сърце. Хубава е пролетта, хубава е! Ала тя е особено по-хубава, когато човек се поразходи вън на полето край вълнистите ниви и подиша свежия майски въздух. Колко е приятно да се изкачиш на някое баирче и да наблюдаваш разнообразието на засмяната природа! В минута душата ти се изпълва с радост и сърцето весело тупти в гърдите ти.

С такава именно цел, а още повече да довършим нареждането на училищната сбирка, г. главният учител и преподавател по минерология ни съобщи, че ще направим още една къса екскурсия, втора по реда си, до близките села Жупанища и Маняк, където са открити каменни въглища и други руди. Весело се прие и с обща радост. Денят на тръгването ни бе определен на 14 май, Духов ден. Определеният ден дойде. По небето не се виждаше нито едно облаченце. Ясното време ни обещаваше и весела екскурсия.

Сутринта, след като си приготвихме потребните неща, нарамихме раниците си и наредени влезнахме в западната страна на града, защото пътят ни бе към запад. Дойдохме до езерото и се качихме на една лодка, за да съкратим пътя, а още повече екскурсията ни да бъде по-весела и по-приятна. Лодката заплува по гладката повърхност на кристалната езерна вода. Лек въздух полъхна откъм срещния бряг и залюля водата. Бързо плуваше лодката напред, като оставяше ясна диря след себе си. През туй време г. учителят ни разказваше интересни работи из геологията. Лодката наближаваше брега, когато за последен път хвърлихме погледа си към отдалечения град. Той оставаше на двадесет минути зад гърба ни. Излезнахме на "Чардак", минахме край ред воденици и се запътихме право към брашнената фабрика на "Хаим"по кривата пътечка, която прескача главния път, а също и отсрещния баир. Когато г. учителят ни настигна, ние бяхме се покачили вече към баира над фабриката. Тук той каза да разгледаме фабриката. Но, като се бяхме отдалечили, за да не губим време, оставихме за навръщане, ако позволи времето. Тая фабрика се управлява от двойна сила: мотор и вода. Отвън едно грамадно желязно колело бавно се движи от водна струя. Тази вода иде недалеч от фабриката, на западната страна, от подножието на една скала. Тоя извор, под името "Глава", е доста голям и кара колелата на ред воденици.

Пътят ни много криволичеше. Надпреварвайки се, ние скоро се изкачихме на самия баир "Фурка". От тук се откриваше широк хоризонт: от изток, право срещу нас, се белееше амфитеатрално разположеният край езерото Костур - стар град със седем хиляди жители. Из града стърчат няколко високи минарета, а на долната страна, къде "Пазаря", се намират развалини от старо кале, което напомва за минали времена. С тези стени Костур бил заграден откъм сушата, останалите части се миели от вода. На северната ни страна се издига невисока варовита планина от Костурската седловина. На западната и южната страна се простира широкото Костенарийско поле, низ което се зеленеят гъсти вълнисти ниви и малки като монастирчета села, потънали в зеленина. Полето е доста плодородно и се напоява от две реки: Бистрица и Белица. Далеч от запад и юг полето е заградено от Грамос планина, върховете на която още бяха покрити със сняг. От изток се издигат невисоки хълмове, които заграждат Костурската котловина.

Вървяхме на запад низ малка пътечка. Тук срещахме разни камънчета, пясъчници и питахме учителя, а той с радост ни обясняваше и напълно удовлетворяваше любопитството ни.

На пътя срещнахме едно бачило. Любезните стопани - между които бе и учителят от с. Жупанища г. Т. Тишков - ни посочиха към юг един трап, дето ние намерихме каменни въглища. В самото долченце, край жилата от каменните въглища, намерихме добри екземпляри от окаменели морски животни и креда. Избрахме няколко от тях и от въглищата и се завърнахме при бачилото, където ин приготвиха сладка закуска. Поблагодарихме на добрите хора и се запътихме право на запад към Жупанища. Заедно с нас дойде и жупанският поляк, когото намерихме на бачилото. Полякът ни заведе до главните жили от каменни въглища. Те се намират в един доста дълбок трап на изток от Жупанища. Тук г. учителят ни показа различни напластявания, разместване и прекатурване на пластове. Откъртихме няколко късчета от въглищата и зехме да се връщаме назад. Въпреки желанието ни, времето не позволяваше да идем до самоот село, където имало още по-чисти въглища, според думите на поляка.

Вървяхме, вървяхме надоле и най-после слезнахме на полето, до самия път, който води за Жупанища, Сливени, Дъмбени и др. села. Тук се позапряхме до "Дядова чешма"да си отпочинем и да се нахраним, понеже пладне отдавна бе минало. В това време нашият водач, полякът, се завърна. Обедът бе твърде весел. След почивката тръгнахме на югоизток към с. Маняк - имаше да разгледаме една открита хромова руда. Далечният запад бе се покрил с гъсти черни облаци. Вървяхме край по-зелени ниви. Много хора се връщаха от пазаря и ни се радваха, като ни гледаха облечени по войнишки. Близо до самата пътека се намира хълмче с големи варовити камени. Водата е преобърнала тия камени в пещерни дупки. Учителят ни каза да вървим по-скоро, защото дъждът бе наближил. Весело вървяхме, когато дъждът изполека почна да хлади сочните треви. Вятър духаше срещу нас и пропъди дъжда татък на запад. Сега вече вървяхме край зелени ливади, изпъстрени с разни цветя. Няколко извори край пътя напояват ливадите. Изведнъж г. учителят каза да се поспрем, за да почакаме двама от другарите си, които бяха хванали горната пътека. Поседнахме на зелената трева, край липови дървета. Отпред ни се откриваше гъстият Манякси орман. На близките дървета бяха кацнали няколко птички, които весело пееха, а зад нас до самите облаци се издигнала чучулига и весело чурулика. Всичко е приятно и весело! Дишаш, дишаш и не можеш да се надишаш. Скритото зад облаците слънце се промъкна и разля животворните си лъчи над природата. Безброй буболечки запълзяха около ни, а веселите пеперудки ту кацваха на някой цвят, ту се гонеха, изгубваха се отпред очите ни и пак се явяваха. Когато дойдоха и останалите ни другари, заедно тръгнахме право към Маняк. Рудите са по-наляво от селото, но при все това ние отбихме се и заобиколихме го. Маняк е малко селце с 15 къщи - българи екзархисти. То е чифлик на костурски бегове, намира се на югозапад от Костур, до левия бряг на р. Бистрица. Рудите ни бяха на пътя. Разгледахме леглото, разположението на рудите, прибрахме няколко парчета и пак тръгнахме, но вече към града. Преминахме близкото хълмче и скоро се озовахме на "Чардак". Тук отпочинахме добре. После наредени минахме през града и се прибрахме в училището.

Колко приятно е човек да се разхожда пролетно време! Още по-приятно е човеку, когато се учи и с разходките запечатва по-дълбоко своите познания. Неизличими, приятни следи и дълбока любов към природата ще оставят в нашите сърца направените екскурсии!

Костур, май 1912 г.

Стерйо Николов,

ученик от III клас

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Официалният орган на Българската екзархия в. "Вести"в специалната секция "Дописки"години на ред редовно публикува писма на останали под османска власт българи от Македония и Одринска Тракия.