АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

ИМЕТО НА МЕСИЯТА

Как се наричал ъководителят на кумранската община?

Да се даде на този въпрос един-единствен отговор е невъзможно по простата причина, че този ръководител не бил един.

Кумранската община съществувала повече от едно столетие и нейното ръководство се сменяло не един път. Борбата с Велиал била трудна работа и не винаги завършвала така, както се планирало. Ако в Апокалипсисите Месията побеждавал винаги Велиал, в реалността неизвестно защо често побеждавал Велиал. Това обстоятелство – както и невъзкръсването на мъртвите – също се нуждаело от разяснение.

Вече споменатият “Свитък за войната”, написан през 30-40-те години пр. н. е., наричал Месия от рода на Давид тогавашния ръководител на общината.

Но в един момент, поне ако се вярва на един от големите химни, известен като Химн на Самопрославянето, положението се изменило рязко.

С някого от Месиите се случила беда.

Химнът не конкретизира каква е бедата, но не оставя съмнение в това, че Месията е бил подложен на публични оскърбления и насмешки.

“Кой… е бил презиран като мене? И кого хората отритнаха като мене? И кой може да се сравни с мене по изпитаното зло?” (4Q471b) – оплаква се от първо лице този Месия.

Но след това на Месията от рода на Давид му потръгнало, както би трябвало да се очаква от инкарнацията на Господ. Той се възнесъл на небето и седнал там в Съвета на боговете. Нещо повече, той станал най-висшестоящ от всичките му членове.

“Аз ще бъда сред боговете (елим), моето обиталище ще бъде свещеният съвет – казва Месията. – Никое учение няма да се сравни с моето учение. Защото аз седя […] в небесата. Кой сред ангелите е подобен на мене?.. Кой може да се сравни с Мене и кой може да бъде като мене в моя Съд? Аз съм възлюбен от Царя, спътник на светците и никой не може да ме съпровожда. И с моята Слава никой не може да се сравни” [1].

Пред нас е поразителен документ и не само защото приписва на презрения и отхвърлен от хората Месия същия статут в съвета на боговете, какъвто приписва на Господ на войските най-древната в Библията песен на пророчицата Мариам: “Кой е подобен на Тебе, Господи, между боговете?” (Изход, 15:11).

Той е най-вече поразителен, защото е написан в първо лице. Псалмите от Библията са написани всичките във второ или трето лице: техният лирически герой се обръща към бога. Но авторът на Химна на Самопредставянето говори от името на Господа Месия. Този автор се е качил на небето и е видял там своя отхвърлен от хората Месия, и бърза да съобщи – чрез своите уста, но от Негово име, – че той стои над ангелите и скоро ще съди хората.

И ако ранните кумрански текстове, такива като „Свитъкът за войната“, говорят за тогавашния жив и здрав ръководител на общината, по-късните текстове правят неочаквано заявление: Месията ще се върне.

Той ще бъде „клонка от рода на Давид и ще въстанев края на дните (3Q4, fr 8–10).

Което в общи линии е логично. Ако имате действаща миленаристка организация, която редовно вдига срещу римските легиони въстания под ръководството на Месия от рода на Давид, рано или късно някого от Месиите ще го чакат колосални неприятности.

Рано или късно някой Месия ще бъде прободен здраво от копието на Велиал и осиротялата община ще трябва да обяснява на своите членове този теологичен парадокс.

БЕЛЕЖКИ

1.Химнът на Самопрославянето се цитира по реконструкцията на Esther Eshel, 4Q471B: A Self-Glorification Hymn, Revue de Qumrân, Vol. 17, No. 1/4 (65/68) (Novembre 1996), pp. 175–203. Госпожа Ешел предполага, че този химн е написан от името на основателя на сектата, учителя по Праведност. С Цадок се е случило нещастие, а след това е станал по-горен от ангелите. Ние ще поговорим за това по-подробно в следващата книга, където на Кумран ще бъде отделено повече място. По-късно, когато в сектата настъпил разкол, част от вярващите несъмнено отнесла тези редове към някой пророк. Но ние разполагаме с важен момент, който позволява да определим, че химнът е написан от името на Месията. Въпросът е в това, че Месията съобщава в него за “страшния съд”. Осъществяването на Страшния съд е дело на Месията, а не на пророка, който го възвестява.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Васко да Гама се отличавал с жестокост, целта на експедицията на Магелан не била научна, а определено търговска, а Колумб до края на дните си бил убеден, че е доплавал до Азия. .

Христофор Колумб (1451−1506)

През 1492 година корабите на Христофор Колумб (итл. Кристофоро Коломбо, исп. Кристобал Колон – бел. П. Н.), генуезец на испанска служба, пресекли Атлантическия океан. Няколкостотин години преди това до бреговете на Америка достигнали викингите. Но именно експедицията на Колумб поставя началото на колонизирането на новия континент от европейците.

Колумб в Америка

При празнуването на петстотингодишнината от откриването на Америка са пуснати стотици марки, посветени на първата експедиция на Колумб. При това даже в страни, които нямат изход на море.

Особеност:Ако се съди по всичко, Колумб е бил убеден до края на дните си, че не е открил нов континент, а е доплавал до Азия.

Фернандо Магелан (1480 — 1521)

Първото околосветско пътешествие започнало през септември 1519 година. Ръководител на експедицията бил португалският мореплавател на испанска служба Фернандо де Магелан (порт. Фернао ди Магеляиш, исп. Фернандо де Магеланес – бел. П. Н.). Плаването продължило малко по-малко от три години и се оказало много тежко. Повечето от моряците, сред които и самият Магелан, умрели от болести или загинали.

Портрет на Фернандо Магелан

Осемнадесет моряци останали на борда на кораба „Виктория“ след края на експедицията. А в началото на плаването тръгнали не по-малко от двеста шестдесет и пет души.

Особеност:В Испания се върнал само един кораб от пет, но доставеният с него товар покрил с лихва изразходваните средства за организирането на мащабното пътешествие.

Васко да Гама (Ок. 1460 — 1524)

За първи път европейците успели да достигнат до Индия по морски път през 1498 година. Експедицията ръководел португалският мореплавател Васко да Гама (порт. Вашку да Гама – бел. П. Н.). Плаването продължило почти две години. Обратно се върнали около половината от моряците и само два кораба от четири. Това пътешествие оказало колосално влияние върху историята на мореплаването. По-късно Васка да Гама плавал още два пъти до Индия.

Васко да Гама

Особеност:Васко да Гама се държал по време на експедициите по-скоро не като търговец, а като жесток пират, потапяйки в кръв всяко неподчинение.

Джеймс Кук(1728−1779)

Английският военен моряк извършил три околосветски експедиции. По време на пътешествията на Джеймс Кук били нанесени на картата стотици острови и били изследвани подробно бреговете на различните континенти.

Джеймс Кук на източния бряг на Австралия

Именно Кук предложил да се нарече протокът между Евразия и Америка на името на Витус Беринг.

Особеност:Джеймс Кук станал първия мореплавател, който успял да победи на корабите си страшното бедствие за моряците – скорбута.

Витус Беринг (1681−1741)

Датският мореплавател постъпил на руска служба още при Пьотр I, който мечтаел да открие път за Индия през Северния Ледовит океан. Но в реална експедиция Беринг успял да се отправи една при царуването на Ана Йоановна. Той изследвал подробно северната част на Тихия океан, но тези негови заслуги получили признание една десетки години след смъртта му.

Портрет на Витус Беринг

Две години Витус Беринг и членовете на експедицията му плавали от Санкт Петербург до Охотск, откъдето започнал пътят на първата експедиция. Витус Беринг не е първият европеец, който открива пролива, наречен на неговото име. Но именно той съставил първите карти на крайбрежието на Чукотка и Аляска.

Особеност:По време на принудителното зимуване членовете на експедицията на Беринг гладували и бедствали, но продължавали да записват научните си наблюдения.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39, УРОК 40, УРОК 41, УРОК 42, УРОК 43, УРОК 44, УРОК 45.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 46. Как ще свърши всичко?

Струва ми се, че пълнотата на усещането за кошмар е в дадения момент пределна. Човек има дивото чувство, че някъде сега са седнали брадати обезумели черносотници и драскат идеология, иначе казано – правила, по които ни предстои да мислим, да чувстваме и да живеем. Че от всички страни се разнася звукът на чука, който забива така наречените ценности, опитвайки се да заздрави с тях гнилата разпадаща се руска действителност. Че вече са се появили строго очертани теми, по които даже не трябва да се мисли, да не говорим да се разговаря свободно, от рода на блокадата или нещо в този дух. Иначе казано – усещане за пълен кошмар, за пределно идеологизиране. И, разбира се, в авангарда на всичко това, светейки с бижутерия по коремите, крачат нашите космати и брадати другари, които искат да ни учат как да живеем.

Усещането е много мрачно. Но, приятели мои, искам да ви вдигна настроението. Искам да ви разкажа как ще завърши всичко това. А ще завърши по една от схемите. Вижте, църквата обича много да се обръща към репресиите от 1918, 1920 и 1923 година, разказвайки как са ги мъчили, хвърляли от камбанариите, закопавали са ги живи, разстрелвали са ги с картечници и са стреляли с тях от оръдия в неизвестна посока. В тези думи, разбира се, 99 % са лъжа – ние вече изяснихме с вас на един от предишните уроци, че в действителност всички те са били осъдени не за така наречената вяра, а за други постъпки и факти от тяхната биография. Те обичат много да разказват за тези кървища, за този ужас, но ние трябва да помним, че тогава всички съсловия в Русия не са преживявали по-добро време. Убити, заточени, прогонени, закопани и разстреляни имало навсякъде: във всяка класа, във всеки слой, във всяко съсловие. Но те не обичат много да си спомнят по-страшни гонения. Иначе казано – направо и категорично отказват да си ги спомнят.

Но нека да го направим сега ние и да си спомним как от 1958 година започват изведнъж да се закриват масово църкви. Това е периодът на така наречените хрушчовски гонения. Четиридесет процента от църквите били закрити и на тяхно място, в техните помещения били устроени всякакви складове за картофи, планетариуми и спортни зали; някои от зданията били взривени или просто забравени, захвърлени и оставени да обраснат с бурени. Само през 1959 година, ако не се лъжа, двеста йереи и протойереи се отказали от сана си. Говоря само за максимално забележимите деятели на Руската църква по това време, но още около два и половина или три хиляди – различните източници дават различни цифри – всякакви там дяци, дякони, клисари, олтарници, свещари и прочее храмова прислуга също напуснали завинаги църквата. Били ликвидирани цели епархии, по-специално, ако не се лъжа, Сумската, Челябинската и Уляновската. Аз помня само тези, навярно са били много повече. Три четвърти от манастирите били затворени. Иначе казано – трагедията за Руската църква била много по-мащабна и много по-осезаема от това, което станало през 20-те и 30-те години. Това бил наистина пълен крах, когато за тях като че ли не оставала вече никаква надежда нито за възраждане, нито за възстановяване.

Защо станало това? Каекво дало импулса за тези страшни гонения и репресии?

Механизмът бил пуснат от две малки постановления на Съвета на министрите на СССР. Едното било, ако не се лъжа, от 16 октомври 1958 година. Това постановление задължавало религиозните организации да плащат налози за постройките и поземлените участъци. Следващото постановление на Съвета на министрите, постановило, че доходите на епархийските управления трябва да се облагат с данъци. И още едно следващо постановление на Съвета на министрите забранявало на църквите да продават на енориашите църковни свещи на цени, по-големи от изкупните.

И моментално всичко рухнало. При условие, че следвоенното църковно възраждане било, да речем, не по-слабо от сегашното.

Нека се обърнем към документите. Да си спомним, че не така отдавна по този повод говори Иркутският и Читинският архиепископ Хризостом: „Помня 40-те години. От 1940 до 1945 година ние също се възраждахме, даже по-мощно от сега. Отваряха се хиляди храмове, свещенослужителите имаха възможност за административна и пасторска дейност. Започнахме най-напред с това, че си купувахме разкошни къщи на най-видни места, боядисвахме оградите в зелено, а нашите коли не бяха просто волги, а ЗИЛове“.

И това не е някаква атеистична литература. Това са материали от Поместния събор на Руската православна църква, издадени от Московската патриаршия през 1990 година. И ние виждаме, че само след три малки постановления, забраняващи фактически спекулациите със свещи, всичко се сринало. Подозирам, че и в бъдеще, по всяка вероятност няма да има застраховка от подобна ситуация.

И тогава цялата тази идеологическа мъгла ще се разсее веднага. Тогава отново в Русия ще се върне свободата да се мисли, свободата да не се слушат хора, които нямат ни най-малкото право да ни учат как да живеем, а всякакви духовни ценности ще бъдат отправени там, където трябва да се намират, иначе казано – непосредствено за отпадъци.

КРАЙ

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3.

№ 123

Състояние на частен комитет

Членове и оръжие в Елес Джутов

1) Елес Джутов

в Орханието № членове 16

навън 4

шишанета и кавали, в Орханието и околните 10 села имали 200 пушки

за пръв позив имаме готови 150 души

способни за по-малки войводи 10 души

1-ви февруари 1872, Орхание

Подпис Елес Джутов [1]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8038

1.Тази и следващите разписки, макар и преподписвани от представите¬лите на различни частни комитети са диктувани и лично прибирани от Левски.

№ 124

Състояние на частен комитет

Членове и оръжие в Рушид Ходжоолу

2) В Рушид Ходжоолу

Имаме работници осемнадесет

Пушки разни има 130

3-ти февруари 1872

Рушид Ходжоолу

Н. Б. II. А., п. 60, № 8039

№125

Състояние на частен комитет

Членове и оръжие в Скендер Дервишооглу

3) В Скендер Дервишооглу има 22 работници

И пушки кавале шишанета с кабур дервенялии 80

4-ти февруари 1872

Н. Б. II. А., п. 60, № 8040

 

№126

Състояние на частен комитет

Членове и оръжие в Хасан Касан

4) Членове 40 (четиридесет)

Пушки кавали и шишанета 200 двеста

5-ти февруари 1872

Хасан Касан

Н. Б. II. А., п. 60, № 8041

№127

Състояние на частен комитет

Членове и оръжие в Куртоглу Али

5) Членове до 40 души

пушки кавалина и шишанета има до 30

достойни за войводи 4 души

а пръв позив 20 души

7-ми февруари 1872

Куртоклу Али

Н. Б. II. А., п. 60, № 8042

№ 128

Състояние на частен комитет

Предадени от Дервишооглу Мехмет на Д. Общи суми за оръжие

6) Давам на г-н Д. Общи за три револвера парите 93 гр., или деветдесет и три гр., от касата за които ще ни се изпрати общ билет, и № 6 даде 5 лири т. и № 9 - 8 минца (за тях ще се изпратят други два билета).

10-ти февруари 1872

Дервишооглу Мехмет Кърджала

Н. Б. II. А., п. 60, № 8043

№ 129

Състояние на частен комитет

Внасят от Скендер Дервишооглу на Д. Общи една обща комитетска сума и други пари за оръжие.  

7) Давам на г-н Д. Общи 1180 гр., за които ще ми се изпрати общ билет.

И парите за един револвер даваме, и за един счупен револвер.

10-ти февруари 1872

Скендер Дервишоооглу

Н. Б. II. А., п. 60, № 8044

№130

Състояние на частен комитет

Суми за оръжие от Хасан Касан

8) Дава № 4 5 лири т. и ще му се изпрати особен билет и 5-ти № дава 5 лири т. И на него ще се даде особен билет.

10-ти февруари 1872

Хасан Касан

Н. Б. II. А., п. 60, № 8045

№131

Състояние на частен комитет

Колко членове и оръжие имат в Бекири Кадриолу

9) Членове имам 10 души

Пушки, кавале шишанета 20

За добър войвода 1

12-ти февруари 1872

Бекири Кадриолу

Н. Б. II. А., п. 60, № 8046

№132

Преименуване на частен революционен комитет

Установяват се псевдоними за Сливен, Стара Загора и Лясковец за кореспонденция чрез тайна поща.

От днес нататък ще познавате вместо града ви Сливен, така: Стамболлу Меемет Ефенди.

Ески Заара: Едирнели Афъзаа

Лясковец: Бору Иленчинец

Под тия имена ще взимате и давате ненаправо, а все с тайната поща.

Ас. Дер. Кърджала

Н. Б. II. А., п. 60, № 8087.

Арх. т. I, № 41, стр. 71

(Следва)

Джон Стайнбек (John Steinbeck)

17 февруари 1902 г. – 20 декемри 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За реалистичните и образните му съчинения, съчетаващи в себе си съчувствен хумор и остри социални възприятия.)

Американският писател Джон Ърнст Стайнбек е роден в Салинас, Калифорния, и е единственият син и трето от четирите деца в семейството на Олив (Хамилтън) Стайнбек, учителка, и Джон Ърнст Стайнбек, управител, след това собственик на мелница, а по-нататък и чиновник в администрацията на окръг Монтерей. Интересът на бъдещия писател към литературата се оформя под влиянието на родителите му. Долината на Салинас, с обкръжаващите я живописни хълмове и крайбрежното плато остават за дълго в спомените на младия Стайнбек, който по-късно пресъздава родните си места в много свои произведения.

В средното училище на Салинас Джон се учи добре по английски език, литература и биология, издава училищен вестник. Като завършва училището през 1919 г., постъпва в Станфордския университет, за да учи журналистика, но се представя лошо по профилиращите дисциплини и след една година е принуден да напусне университета. През следващите две години младият човек преминава през много специалности, занимава се с биология в Морската научно-изследователска станция в Пасифик Гроув и като събира пари за обратен път, се връща в Станфорд, където учи за кратко време, печатайки стихотворения и разкази в университетското списание „Спектейтър“ («Spectator»). Университетска диплома начинаещият писател така и не получава.

Наемайки се за работник на товарен кораб, Станйнбек стига до Ню Йорк, където работи за кратко време във вестник „Ню Йорк америкен“ („New York American“), опитвайки се безуспешно „да прокара“ някъде своите новели, след което отново се връща в Калифорния, където работи като строител, журналист, матрос и събирач на плодове и едновременно с това пише първия си роман „Златната чаша“ („Cup of Gold“, 1929 г.) – романтично повествование за английския пират от XVII в. Хенри Морган, чиято алчност му пречи да намери щастието. По-късно авторът нарича своята първа книга „незряло нещо“. „Аз израснах от нея – пише Стайнбек – и тя ме дразни“.

През следващата година Стайнбек се жени за Керъл Хенинг и се установява в Пасифик Гроу в къща, чийто наем плаща баща му. В Пасифик Гроу той се среща с биолога Едуард Ф. Рикетс, чиито възгледи за връзката между всички живи същества предхождат появилите се по-късно екологични теории и оказват силно влияние върху светогледа на писателя. В романа „На непознатия бог“ („То a God Unknown“, 1933 г.) се долавят идеите на Рикетс, теорията за архетиповете на Юнг, която Стайнбек заимства от Ивлин Рейнолдс От, бивш ученик на Юнг, и също така от митолога Джоузеф Кембъл. Въпреки значението на романа за формирането на Стайнбег като прозаик, той се оказва неразбираем и труден за четене и няма успех нито сред критиците, нито сред широките читателски маси.

Следващият роман на Стайнбег „Тортила Флет“ („Tortilla Flat“, 1935 г.) става бестселър. Това е първото произведение на писателя, което има точен географски адрес – крайбрежието на Калифорния; в романа е изобразена група колоритни персонажи – безкористни, пияници и философи, живеещи по хълмовете над залива Монтерей. Състоящ се от отделни епизоди, романът, според замисъла на автора, трябва да се асоциира с легендата за крал Артур, която писателят обича от детството си, и подобно на романа „Златната чаша“ трябва да покаже антихуманното влияние на материализма. Обръщайки се към насъщните социални проблеми, Стайнбек пише през 1936 г. романа „В несигурна битка“ („In Dubious Battle“), чието заглавие е скрит цитат от „Изгубеният рай“ („Paradise Lost“) на Милтън и в който се разказва за двама организатори на стачка сред събирачи на плодове. През 1937 г. излиза повестта на Стайнбек „За мишките и хората“ („Of Mice and Men“) – трагична история за двама обикновени труженици, Джордж и неговия слабоумен приятел Лени, които живеят с неосъществимата мечта да имат свой дом и парче земя. „Тук има повече чувства и естетичност от неговите по-ранни книги – пише през 1980 г. биографът на писателя Пол Маккарти. – Тази повест е по-реалистична и по-точна“. Американският изследовател Ричард Астро нарича „За мишките и хората“ „пасторал, в който писателят защитава обикновените човешки ценности, противопоставяйки им користолюбието и властта“. По тази забележителна повест, благодарение на която Стайнбек става забележима фигура в американската литература, Джордж С. Кауфман пише пиеса, която през 1937 г. се играе с успех на Бродуей.

След сборника разкази „Дългата долина“ („Long Valley“, 1938 г.) и повестта „Рижото пони“ („The Red Pony“), излязла в отделно издание през 1953 г., Стайнбек пише своя най-известен и най-значителен роман „Гроздовете на гнева“ („The Grapes of Wrath“, 1939 г.) – за одисеята на семейство Джоудс, което по време на Голямата депресия тръгва на изнурителен път от Оклахома за Калифорния. Природата, социалните несгоди и грабителската алчност на едрите фермери заплашват семейство Джоудс, но в края на краищата героите на романа побеждават обстоятелствата (макар и във философски смисъл), убеждавайки се, че тяхното място е в „една обща душа“, която принадлежи на цялото човешко семейство. „Гроздовете на гнева“ става бързо един от най-популярните бестселъри, получава възторжени рецензии и наградата Пулицърпрез 1940 г. Едновременно с това романът предизвиква буря от спорове, намират се и критици, които обвиняват автора в комунистическа пропаганда и го порицават за изопачаване на истината.

За да избегне участието в полемиката, Стайнбек заминава със своя приятел Рикетс на зоологическа експедиция по Калифорнийския залив, описана след това в книгата „Морето на Кортес. Неприбързан дневник за пътешествия и изследвания“ („Sea of Cortez: A Leisurely Journal of Travel and Research“, 1941 г.), в който се разказва не толкова за резултатите от експедицията, а за разговорите на Стайнбек с Рикетс на най-различни теми – биологически, исторически, философски. През същата 1941 г. Стайнбек се развежда с първата си жена и заминава за Ню Йорк с Гуендолин Когнър, певица, за която се жени след две години и от брака с която има двама сина.

През годините на Втората световна война Стайнбек служи в органите за информация, а също така е консултант в отдела за пропаганда. Приносът му за победата се изразява в книги като „Бомби долу“ („Bombs Away“, 1942 г.), нещо като справочник за летци, а също така в романа му „Луната залезе“ („The Moon Is Down“, 1942 г.), в който се разказва за окупирано малко градче от войски на тоталитарен режим (подразбира се нахлуването на нацистите в Норвегия) и в една пиеса на същата тема. През 1943 г. писателят става военен кореспондент на вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ („New York Herald Tribune“), а по-късно репортажите му от Лондон, Северна Африка и Италия излизат в отделна книга – „Имаше някога война“ („Once There Was a War“, 1958 г.).

В първия си следвоенен роман „Улица Консервна“ („Cannery Row“, 1945 г.) Стайнбек изобразява група бродяги, живеещи в района на монтерейските рибоконсервни заводи, които организират вечерно парти за своя приятел Док, прототип на който е Рикетс. Тъй като романът бележи оттегляне от предишните политически, социални и философски възгледи на автора, някои критици обвиняват прибързано „Улица Консервна“ в тривиалност и сантименталност. Алегоричният роман „Заблудилият се автобус“ („The Wayward Bus“) и повестта-притча „Бисерът“ („The Pearl“) се появяват през 1947 г. и също предизвикват противоречиви отзиви. „В тези книги – пише Ричард Астро – вярата на Стайнбек, че хората могат да работят заедно, за да направят света по-добър… изглежда по-малко приложима към света, който се вижда наоколо“. В търсене на вдъхновение Стайнбек и фотографът Робърт Капа заминават със задача от „Хералд трибюн“ за СССР, в резултат от което се появява „Руски дневник“ („Russian Journal“, 1948 г.) със снимки на Капа. През същата година загива при автомобилна катастрофа Рикетс, а Стайнбек се развежда с втората си жена. През следващата година той се запознава с Илеийн Скот, за която се жени през 1950 г.

Пиесата на Стайнбек „Ярко горящ“ („Burning Bright“) е свалена от сцената през 1950 г. след тринадесет представления, но сценарият на филма „Вива Сапата“ („Viva Zapata4), сниман през 1952 г. от американския режисьор Елиа Казан, както пише Астро, „напомня за най-добрите книги на Стайнбек от 30-те години“. По това време писателят работи над „големия си роман“, както нарича „На изток от Едем“ („East of Eden“, 1954 г.) – семейна сага, навеяна от историята на предците на писателя по майчина линия, нещо като съвременна алегория по мотиви от библейската легенда за Каин и Авел. Американският критик Марк Скорър пише, че романът се отличава „с широта и с игра на въображението“, но други критици не споделят неговото мнение.

Излезлият по екраните в годината, когато е издадена книгата „На изток от Едем“, едноименен филм е шестата по ред екранизация по произведение на Стайнбек. Освен това са екранизиране „За мишките и хората“, „Гроздовете на гнева“ и „Тортила Флет“.

Последен роман на писателя е „Зимата на нашето недоволство“ („The Winter of Our Discontent“, 1961 г.). След това Стайнбек пише в основни линии публицистика и пътни очерци. Вероятно най-успешното му произведение през 60-те години е „Пътешествие с Чарли в търсене на Америка“ („Travels With Charley in Search of America“, 1962 г.) – разказ за пътуване по страната с пудела Чарли, в който Стайнбек превъзнася красотата на нацията, отричайки непрекъснатото нарастване на синтетичната култура.

Почитател на президента Линдън Б. Джонсън, за когото даже пише речи, Стайнбек се изказва в подкрепа на войната във Виетнам. Последната му книга – превод на съвременен език на средновековния роман на Томъс Мелъри „Смъртта на Артур“ („Morte d'Arthur“), над който Стайнбек започва да работи през 1957 г., излиза след смъртта на писателя през 1976 г. под заглавието „Деянията на крал Артур и неговите благородни рицари“ („Acts of King Arthur and His Noble Knights“).

Стайнбек преживява два инсулта, през 1961 г. и през 1965 г., и умира през 1969 г. от обширен инфаркт.

След смъртта на Стайнбек популярността му пада, критиците обвиняват писателя в сантименталност, наивност и неумерена склонност към алегории. „Не може да се предусети окончателната съдба на репутацията на Стайнбек – пише Ричард Астро, – но изглежда, че той ще остане в литературата предимно като автор на големи романи от времето на Голямата депресия“. Според биографа на автора, Пол Маккарти, „Стайнбек вярва преди всичко в човека, в неговото дълго търпение и в неговата творческа сила“. С него е съгласен американският литературовед Джеймс Грей: „Романите, пиесите и кратките разкази на този честен художник са пропити от стремежа да се плати дълг на човечеството. Различни по настроение, задачи и теми, всичките жанрове прославят човека… Като никой друг американски писател Стайнбек се стреми последователно да оцени по достойнство живота на човека, да му въздаде дължимото“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/steinbeck.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кой не е чувал за острото копие, пронизало разпънатия Христос? По-късно това острие става притежание на Карл Велики (според „Песен за Роланд“ – бел. П. Н.). .

Авторът на „Песен за Роланд“ дарява меча на Карл Велики с множество свойства: благодарение на свети реликви той поразява безпогрешно неверниците, освен това е полиран до такава степен, че слънчевата светлина, отразена от него, се усилва стократно и заслепява враговете, а от неговото радостно име произлязъл френският боен вик „Монжоа!“ („Моя радост!“ – бел. П. Н.).

Смята се, че мечът е изкован от ковача Галас, когато Карл бил все още крал, а не император на франките, иначе казано – до 800 година той съпровождал повелителя във всички походи, но в един от тях Карл изгубил Жоайоз (буквално „Радостната“, защото думата „меч“ на френски е в женски род – бел. П. Н.) на бойната поле. В духа на легендите Карл обещал на този, който намери меча, всичките местни земи за вечно владение. Мечът бил намерен от един войник, даже не рицар. Великият крал изпълнил своето обещание. Митът си е мит, но в департамент Ардеш, Югозападна Франция, има град Жоайоз. Местните патриоти смятат, че историята с меча е станала именно там.

След смъртта на императора следите на меча се губят, а и за неговото съществуване знаем само от „Песен за Роланд“, появила се като устно произведение през XI век и записана през XII век. Но ето че през 1270 година на френския трон сяда Филип III Смелия. Той е коронован в Реймс и сред регалиите му е споменат „меча на Карл Велики“. Има косвено сведение, че и прадядото на краля, Филип Август, също се качва на престола, препасал Жоайоз, но строги документи не потвърждават това. Но както и да е, като се започне от Филип Смелия, всички френски крале, независимо дали са потомци на Капетингите, Валоа или Бурбоните, притежават знаменития меч. Те го пазели в своята гробница, катедралата Сен Дени.

„Голгота“, Мартен ван Хемскерк, 1543 год.

Революцията помита монархията, изхвърля от склеповете останките на кралете, но през 1703 година мечът на Карл Велики се премества благополучно в Лувъра. След единадесет години Жоайоз напуска хранилището си, реставриран е и е частично реконструиран, за да стане регалия на новата империя и на новия император – Наполеон. От ножницата изчезват лилиите, а се появяват златни орли върху зелено кадифе. След като сваленият Бонапарт отива на остров Света Елено и умира тихо там, мечът си получава отново лилиите, за да може през 1824 година да бъде коронован по всички правила последният пряк наследник на Бурбоните – Шарл Х. Това е всичко. Нито Луи Филип, нито Наполеон III използва регалията и Жоайоз се пенсионира, оставайки в Лувъра до наши дни.

Какво всъщност представлява експонатът под името „меч на Карл Велики“? Най-старата му част – върхът на ръкохватката – може да се отнесе по-скоро към Х век, отколкото към VIII, макар че плетеницата върху нея е напълно каролнгска. Острието е явто по-късно, но колко по-късно? По формата си то не може да е от времето на Карл Велики, защото е прекалено дълго и тясно. Тогава остриетата все още приличали на късия и широк римски „гладиус“. Изковано е било през XIII век за коронацията на Филип Смелия или, както предполагат някои изследователи, едва в началото на XIX век, за Наполеон, като са заменили старото и изхабено от времето острие. Във всеки случай това не е легендарният Жоайоз, от него вероятно е останала само някаква малка част.

Мечът на Карл Велики и неговата ножница.

Във Виена се пази друг претендент за меча, възпят от „Песен за Роланд“. Това е така наречената „сабя на Карл Велики“ – оръжие с източен произход (прилича в общи линии на ятаган – бел. П. Н.), донесено в австрийската столица от Аахен (зимната резиденция на Карл Велики – бел. П. Н.). Названието на града намеква смътно, че Карл е сложил може би меча със себе си в гроб под прага на тамошната катедрала. Но тогава щяхме да знаем с точност къде е погребан императорът на франките, а това не е така. В крайна сметка имаме два прекрасни исторически меча, но нито един от тях, ако се съди по всичко, не е Жоайоз.

И след като се занимаваме с легенди и митове, нека кажем, че ако виенско-аахенската сабя беше „радостният“ меч и в дръжката ѝ се пазеше част от копието, пронизало разпънатия Христос, Хитлер нямаше да пропусне да я вземе при себе си, защото фюрерът бил побъркан на тема Копието на съдбата и неговите поразителни свойства. А ако лувърската регалия беше същият меч, който ослепявал противниците със своето сияние, президентът Макрон непременно щеше да покаже Жоайоз на протестиращите, щеше да извика „Монжоа!“ и „жълтите жилетки“ щяха да отстъпят ужасени.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

И така, пред нас стои парадокс. Идеологията, която отразяват кумранските текстове, е идеология на тези, които Йосиф Флавий нарича зилоти, „четвърта школа“, секта на асасините, основана от фарисея Цадок около 6 г. пр. н. е. и постоянно вдигаща въстания срещу римляните.

А организацията, която описват, е организацията на тези, които Йосиф Флавий нарича есеи– мирна секта, съществуваща от незапомнени времена и кълняща се да обича своето началство.

Единственият начин да се разреши този парадокс, е да се предположи, че зилотитеи есеитеса едни и същи хора.

Никакви две секти, „мирна“ и „войнствена“, разполагащи се едновременно на брега на Мъртво море, не е имало. Има само два начина за описване на една и съща секта или, ако искате, на два стадия от нейното развитие.

Йосиф Флавий не случайно споменава само гръцките названия на сектата: есеии зилоти. По този начин той не споменава по дефиниция нейното самоназвание.

Какво е било това самоназвание?

Едно от най-разпространените нейни самоназвания е светци, същото название, което се употребява в глава седма на Даниил. Кумранската община, или на арамейски яхад, е община на светци (1QS V:20; 1QSa. 1). Членовете на яхада се наричат светцив Книгата на Стражите, в Дамаския документ и в химните на общините. Те са „светци“ (1QM X), техният лагер е лагер на светци (1QM III:2–3) и точно „Светците на Бога“ осъществяват мъстта по време на Божия съд над Велиал и над неговите последователи (11Q13). Именно от гръцката дума „светец“, осеос“, Филон Александрийски извежда названието на есеите и Йосиф Флавий ги описва като хора, които „преследват особена святост“ [1].

Не по-малко често от светцикумранските текстове употребяват думата „праведници“, цадиким, синове на Цадок, основател на сектата и Учител по Праведност.

Още една знакова за общината дума е канаим, иначе казано – ревнители, зилоти. Тази дума имала безусловно положителен смисъл за всички юдеи и през цялото време в една и съща конотаця: ревнителитеизтребвали езичниците. Ревнителе самият Бог на Израил (Изход, 21:14), Финеес (Числа, 25:6–13), пророк Илия и Мататия Макавей (1 Макавеи, 2:24). Ревнителибили и членовете на общината. Те трябвало да бъдат „ревниви по отношение на законите за праведност“ (1QS, IV:4), „ревниви срещу слугите на безчестието“ (1QH, VI:20–22) и „ревниви срещу стремящите се към лъскави неща“ (1QH X: 28–29).

Още едно самоназвание на сектата е ебионим, “бедни, просяци“, и съвършени, или съвършени в пътя. Кумранската община се състои от „просяци, които ти изкупи“ (1QM, XI). В някои варианти на Свитъка за войната кумранците се наричат не просто бедни, а „бедни духом“ (1QM XIV:7). Бог „изкупва беднитеот ръцете на угнетителите и спасява съвършените от ръцете на злите“ (4Q448 col A).

Още едно важно самоназвание е „падители на завета“ или на староеврейски – ноцрей ха Брит, иначе казано – ноцрим, назореи [2].

Подобно изобилие от названия не трябва да ни учудва. То е типично за всяка революционна секта, често меняща прозвищата си и заплитаща следите си. Например участниците в революцията през 1917 година в Русия били наричани „комунисти“, „болшевики“, „червени“, „революционери“, „марксисти“, „социалисти“, „ленинци“, „Червена армия“, да не говорим за идеологически оцветените „строители на светлото бъдеще“ или „революционна измет“.

С есеите е като с комунистите. Ако, след много столетия, невнимателният читател прочете, от една страна, възторжените отзиви на Лион Фойхтвангер и Бертолд Брех за строителството на комунизма в Русия, а от друга – „Архипелагът ГУЛАГ“, то може да си помисли, че по това време в Русия е имало две идеологически направления. Едното се е състояло от мечтатели-комунисти, стремящи се към мир и любов, но притеснявани от западните капиталисти. А другото – от злобни болшевики, които са искали да завземат целия свят и са организирали в страната си геноцид. Но в действителност ще става въпрос за едни и същи хора, описани от различни гледни точки.

Йосиф Флавий използва прост и ефективен трик. Той разделя „есеите“ и „зилотите“ по време. И твърди, че „мирните есеи“ съществуват от древни времена, а „кървавите зилоти“ са се появили съвсем наскоро, през 6 г. от н. е.

В действителност фанатиците, съпротивляващи се срещу римското владичество под ръководството на Месия от дома на Давид, са се появили вероятно много по-рано.

Можем да бъдем почти уверени, че галилейските „разбойници“, воюващи през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод, са участвали във войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината. Имаме сериозни основания да подозираме, че Месия е бил още предводителят Езекия, убит през 48 г. пр. н. е., и че целият преразказ на този епизод, който не може да скрие, от Йосиф Флавий, е върхът на историческата фалшификация. А ревнителите, които се самоубили, вместо да се предадат в плен, се срещнали с римляните за първи път още през 63 г. до н. е., при превземането на Помпеевия храм.

Така че твърдението на Флавий, че ревнителитеса се появили едва през 6 в. от. н. е., е злонамерен опит да се объркат нещата. Ревнителиса били още Макавеите.

Също така грешно е твърдението на Флавий, че есеите са секта, съществуваща от древни времена.

Кумранците несъмнено твърдели това за себе си. Както видяхме, техен основател бил самият Енох, седмият син на Адам! В сравнение с такава древност даже Мойсей и Аарон изглеждат сукалчета. Няма съмнение също така, че теологията на кумранците наистина е запазила чертите на древния яхвизъм.

Но едно нещо е теологията, а друго нещо – организацията.

Съществуват множество логически и исторически причини, по силата на които сектата на есеите не би могла да съществува прекалено дълго.

Като начало – практикувала общност на имуществото. Комунизмът, с изключение на първобитния, е доста кратковременно състояние. Той има къс период на полуразпадане. Даже СССР не изкара седемдесет години, а израелските кибуци се преродиха още по-бързо. Разбира се, комунизмът на кумранците бил в основата си военен комунизъм – това бил комунизъм на разбойническа шайка, която дели плячката между всички. Но все пак община с подобно устройство едва ли би могла да просъществува повече от сто години – и наистина, още в средата на I в. от н. е. Кумран не била заможна, а пръскаща се от богатство община.

Археолозите намерили в Кумран необикновено голямо количество стъклени изделия и драгоценности; римска terra sigillata, римски лети лампи. Кумран по някое време се превърнал в същото, каквото е Ватиканът – не просто богата, а много богата столица на сектата, която проповядвала пълна бедност. И всъщност тази именно проповед за бедност позволила на върхушката да съсредоточи в ръцете си такива ресурси. Трудно е да си представим, че секта, прераждаща се с такава скорост, е съществувала стотици години.

Второ, Йосиф Флавий ни съобщава един важен детайл. Той казва, че есеите не са пренасяли жертви в Ерусалимския храм. Забранен им бил „достъпът до общия храм и те вършат богослуженията си отделно“ [3].

Но целият икономически смисъл на монотеизма, в този вид, в който се формирал окончателно сред потомците на Садок, се състоял в монопола на Ерусалимския храм върху жертвите за Яхве. Всички, които не признавали този монопол, се преследвали жестоко. Ездра и Неемия не пропуснали да провъзгласят за самаритяниевреите, които говорели с тях на един език и четели същата Тора, но принасяли жертви не в Ерусалим, а на планината Гаризим.

Не е трудно да се разбере, че ако есеите, които не принасяли жертви в храма, са съществували по времето на Ездра, те щели да бъдат заклеймени като езичници, ханаанци, отстъпници и какви ли не, но нямало да бъдат наречени евреи.

Същото е с Хасмонеите. Това е единствената юдейска династия, практикуваща настъпателен херем. Йоан Хиркан разрушил на територията на Палестина десетки гръцки градове, като изтребил или прогонил техните обитатели. Кулата на Стратон превърнал в руини. Унищожил храма на планината Харизим. Обърнал в юдаизъм Галилея и Идумея. Смешно е да си представим, че Хасмонеите са оставили на двадесет километра от Ерусалим да съществува една секта, която ги наричала „деца на Велиал“ и плюс това се ръководела от потомък на Давид, отричащ правото на Хасмонеите да управляват.

И накрая имаме най-простото свидетелство – археологията. Кумран преживял два върха на населеност. Единият е през 103-76 г. пр. н. е., иначе казано – по времето, когато управлява Александър Янай. Сто четиридесет и пет медни монети, намерени в Кумран, са от времето на управлението на Александър Янай.

Накрая, имаме едно най-просто свидетелство – археологията. Кумран преживява два върха на обитаване. Единия е през 103-76 г. пр. н. е, иначе казано – през управлението на Александър Янай. Сто четиридесет и пет медни монети, намерени в Кумран, са от времето, когато управлява Александър Янай. На неговия предшественик Йоан Хиркан принадлежат само четиринадесет монети, а на Саломе Александра, вдовицата на Янай – нито една [4].

От това можем лесно да предположим кой именно е живял в Кумран през управлението на Александър Янай. Това са били не други, а въстаналите срещу него фарисеи. След разгрома на въстанието те избягали от Юдея и лесно можем да предположим, че една от точките им на пребиваване е бил Кумран.

След смъртта на Александър Янай фарисеите се върнали в Ерусалим и Кумран отново опустял. Ние просто нямаме никаква друга група, която да е дошла в Кумран по време на царуването на Александър Янай и веднага след това да го е напуснала. И ако тези фарисеи наистина са били ръководени от Симеон бен Шетах, шурея на кралицата, можем да бъдем уверени, че той не е чакал пришествие на цар от дома на Давид.

През 60-40 година пр. н. е. Кумран води скромно съществуване; след това, през 37 г. пр. н. е. е изгорен изцяло от Ирод и едва след смъртта на този Син на Беззаконието Кумран оживява отново: от времето на създаването на „четвъртата секта“ и управлението на Пилат количеството на монети в него расте и расте, докато не достига върха си малко преди началото на Юдейската война.

От това е разумно да се заключи, че есеите, живеещи в Кумран, са се отцепили от основния ствол на фарисеите не по-рано от 60-те години пр. н. е., иначе казано – не по-рано от позорното падение на Хасмонеите, или в краен случай – не по-рано от времето на Симеон бен Шетах, притежаващ безкрайната способност да се кара с конкурентите си и неразполагащ със сериозни военни ресурси да ги победи.

Няма съмнение, че при това те се смятали за приемници на истинските светци, а противниците си упреквали, че са се станали лицемери и любители на „лъскави неща“ – точно така, както троцкистите продължавали да виждат само в себе си истински ленинисти, а Сталин обвинили, че е изменил на революционното дело.

До времето на Ирод сектата вече преживяла поне две неуспешни въстания – през 48 и 37 г. пр. н. е. Много е възможно след възцаряването си Ирод да е успял да купи тази част от нейното ръководство, която не успял да изтреби. Във всеки случай сектата продължавала да има влияние. Ако потомъкът на водача Езекия, убит през 48 г. пр. н. е., се е провъзгласил за цар четиридесет и четири години след тази смърт и е основал „четвъртата секта“ след още десет години, това означава, че даже при управлението на Ирод основният скелет на сектата е бил все така недокоснат.

Юдейската пропаганда започнала много рано да изобразява едни или други юдейски течения – били те фарисеи или есеи – като изключително мирни. Както виждаме, Талмудът също изобразява рави бен Баба като изключително мирен учител, отказващ да прокълне Ирод въпреки всичките му ужасни престъпления срещу него.

В действителност, колкото и парадоксално да изглежда, именно това настойчиво подчертаване на мирния характер на учението повече от всичко свидетелства за неговия насилствен характер. На истински мирните регалии никога не им идва на ум да подчертават своя мирен характер.

Ние не чуваме нищо за „мирните последователи на Афродита, които даже не убиват последователите на Атина, макар че те ги преследват“. Затова пък чуваме настойчиво за мирните равини, които отказват да прокълнат Ирод, и за мирните есеи, които се отличават с особена святост. И едното, и другото било, просто казано, лъжа.

Фарисеите, според състоянието си през I век, били изключително войнствена секта, първа в историята на човечеството разработила теологията и практиката на шахидите – мъчениците за вярата, удостояващи се след смъртта си с вечен живот. (Даже думата „свидетел/мъченик“, „шахдо“ на сирийски арамейски, е прототип на добре известната ни дума „шахида“) Теологията на отцепилите се от тях есеи отишла още по-далече. Те придали на свещената война срещу неверниците мистичен характер. Те се сражавали заедно с ангелите и се възнасяли след смъртта си до престола на Господ.

Йосиф Флавий, който в младостта си прекарал три години стаж при пророк Банус, имал всички основания да избелва есеите и себе си с тях, но християнският епископ Иполит Римски, който живее в края на II век, нямал такива основания. Той сочи направо тъждеството на есеите с тези, които започнали Юдейската война.

„Привържениците на тази партия – пише за есеите Иполит, – ако чуят някого да разсъждава за Закона и Бога и ако той не е обрязан, ще започнат да го следят и накрая, като го настигнат сам на някое място, ще го заплашат с убийство, ако не се обреже. И ако той не се съгласи, есеят не го щади, а веднага го коли. От това са получили своите названия, наричани от едни зилоти, а от други – сикарии“ [5].

БЕЛЕЖКИ

1.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 2.

2. Robert Eisenman. James The Brother of Jesus, p. 96.

3.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 5.

4. Kenneth and Minna Lonnqvist. The Numismatic Chronology of Qumran. Fact and Fiction. The Numismatic Chronicle, 2006, vol. 166, p. 123.

5. Hyppolytus of Rome. Refutation Of All Heresies, 9, 21: цит. по: Ante-Nicene Fathers, Vol. 5. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

(Следва)

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4.

№133

Търсени сметки от Ловчанския комитет

Сметка на Ив. Драсов и др. [1]

Ваньова сметка - останаха у мен - гр. 1054

Марин [2] за представ[ителство] - гр. 253:3/4

На Т. Пет. Драсов за коня - гр. 208

Хр. Иван, в Търн. 1 рев. с 200 кор. - гр. 360

За Търн. разноски К. Неик. - гр. 50:1/2

3 ножчета у Ангел К[ънчев] - гр. 36

За цер за коня - гр. 5

Моята пушка у Д. Общи – гр. 312

----------------------------------

1125: 1/4

За тър. Ан. Цоч. - гр. 46:1/2

-----------------------------

1171:3/4

В мен – гр. 1054

-----------------------------

Тия не знам [3] - гр. 117:3/4

Трябва вие да ми ги дадете

1.От пролетта на 1872 г.

2.Марин п. Луканов.

3.Тази сума не се знае откъде я е взел, но я похарчил за работа, и я иска от комитета в Ловеч.

№ 134

Сметка за внесени суми

Заверена сметка върху Д. Общи от Тайсол, Дели Мурат, Соломон, Решид Ходжа оглу, Муса Кеседжия, Дели Ибраим, Елес Джутов. Разпращане на общи квитанции чрез Елес Джутов. Сумата е внесена от В. Йонков.

17-ти март 1872 [1]

От Тайсол: за № 1-во л. т. 2 особен билет и за № 2 л. т. 1 особен билет.

От Дели Мурат: за 189 гр. общ билет

От Соломон: за № 1-во л. т. 2 особен билет 

От Решид Ходжаоглу: л. т. - 5

Руска ж. - 1

л. т. – 1/2

бял мед - 2

Сванци – 1 1/2

бяло м. – 1/4

За всичките тия общ билет.

От Муса Кеседжия: за л. т. 1 общ билет

От Дели Ибраим: за 126 гр. общ билет

От Елес Джутов: за № 12 л. т. 6 особен билет, за № 13 л. т. 5 особен билет; за № 20 минца 5 особен билет, за № 4 л. т. 2 особен билет, и за 77 гр. общ билет.

За всички тия номера ще изпратите билетите чрез Елес Джутов за гр. 3379 1/4 сир. три хиляди и триста и седемдесет и девет и десет пари.

Всичките тия номера заедно с парите предаваме на г-н В. Йонков.

Д. Общи [2]

Н. Б. II. А., п. 62, № 8454

1.На гърба на писмото Левски е отбелязал със своята ръка: „Получени чрез В. Йонков.“

2.Въпреки че сметката не идва непосредствено от Левски, поместваме я в настоящия отдел като лично поета от него (в духа на собствената му бележка), за която има да се отчита сам пред ЦК.

№ 135

Квитанции

От Троянския ЧРК за общи комитетски вноски

Брой 31-ви, 1872, февр. 18 от № 16 то в Орханието чрез Д. Пеев - поща 300 (или триста), от л. т. 105 и от бяло медж. 21 гр.

Брой 20-ти, 1872 от брой 5-ти в Гложене чрез Васил Йонков една лира турска от 105 гр. (или сто и пет) гроша.

Брой 22-ри, 1872, 25 март от ЧБРК в Дели Мурат чрез Д. Общи гр. 189 (сто осемдесет и девет) от бели мидж. 21 гроша.

„Спомени и очерци" - М. Ив. Марковски

Кн. I, стр. 67

Из частния архив на Троянския комитет 

№136

Квитанция

От комитетски член от Елес Джутов.

БЦРК

в Българско

Брой 77-ми

Българско, 25 март 1872

Приехме от г-на под брой № 12-ти в Елес Джутов 6 л. т. шест от 105,630, гр. шестотин и тридесет.

Приети чрез Д. Общи

Привременното правителство

В България

1 од. от БРЦК

(Печат)

„Из Биографията на Левски“ от Ст. Заимов

стр. 157,1895 г.

№137

Образец от квитанция [1]

Образец за Стара Загора

№24

Брой 43-ти

1872, 4 апр.[ил]

От Ч Б Р К

Или от № еди-къде си

Чрез пощата еди-коя си има еди-кой № - и от кое място гр. 500 петсто. От лири т. 104 и пр.

Н. Б. II. А., п. 60, № 8053

1.На всеки частен комитет се изпраща кочан от квитанции. Първата кви¬танция от началото на кочана Левски е попълвал сам за образец. Това той отбелязва подробно в препроводителните си писма.  

№ 138

Образец от квитанция

Посочват се на касиера на частния комитет конкретно всички подробности, които трябва да съдържа една квитанция за внесени суми от всеки отделен член на комитета.

ЦБРК № 15

България, 4 април 1872

В Българско

Брой 43-ти

Приехме от ЧБРК в Едирнели Афъзаа гр. 500 петстотин, от лири т. 104 и пр., приети чрез пощата - еди-коя си и откъде, или чрез № еди-кой си и откъде!

Н. Б. II. А., п. 60, № 8054

№ 139

Отбелязани имена на дейци

В Касап Маала и в Твърдица

Маню Стоянов касап

Маала Драгойчо

в Твърдица

приятел

Стоян Стоюв кираджи

Н. Б. II. А., п. 60, № 8119

№140

Място за преминаване на Дунава

Тепекьой отсам и до Корабия отвъд

Преименуване Дуна[ва] под Тепе-кьой[?] Българска страна 1/2 час от Влашко под село Корабия 2 часа.

Н. Б. II. А., п. 60, № 8086

 

№141

Бележки за сметки

I.

Разноски по отделни работници.

Давам на работ.

42 на Стоян войвода

21 на кираджията

162 когато докараха конете

619 на В. Йонков

276:20 на Д. поща

105 на Д. и Стоян

624 на В. Йонков и Са. МА.

262: на С[ава] М[ладенов]

291: на Д. Общи

282: на Д. Общи

167: на Д. Общи за панта[лони]

210: на В[асил] Тетевенеца

21: на Д. Общи

24: на Д. Общи

126: на Д. Общи

25:20: на Д. Общи за бели гащи

65: пътни за трима

6: чорапи на Д. Общи

45:20 В. Йонков

38: А. К. запанта[лони]

-----------------------------------

3313:20

125: Тракийска поща два п.

296: Д. Общи вехти

40: за Поща илен.

17:20 Поща сюлю.

54: Тракийска поща

----------------------------------

3846:

II.

За кон.

Конски освен емат

10

10: цяр

5: илар

54: такъм

7 торби

-----------------------------

86

130 такъми

16: коване

105 едно място и Пла за 35 дни

9: коване

12 коване

------------------------

358:

III.

Дневни разходи в скривалища

Къщни, където живея тайно

50

105

9:1/2

2:30

9:20

8:20 шекер

5: шекер

2: шекер

10: пъстър(ма)

2: шекер

-----------------------------

204:10

91:

-----------------------------

295:10

IV.

За тайни къщи – наем

За осигуряване на тайни къщи

260:

-------------------------------

260

60

104

-------------------------------

424:

V.

За облекло

Мои дрехи

167:

21 фес

25&20 за гащи

6: чора[пи]

103:20 ризи

4:

10:

207:20 шуба и панта. [лони]

70: антерия и фланела шаечна

614:20

2:20 гребен

:30 кутия

70: обувки вехти

12 кърпени обувки

4 пране

-------------------------------

703:30

VI.

Комитетски за военна подготовка

Общи

3150: за хата [кон]

210: за револвер

34 изгубени

200 шишане

9:20 тескере

4: цици за пуш.

5: книги за писане

4:25 сингер, ключ за [пушка]

16: книги бели

3: пликове

32:10 сачми, куршуми, барут

3668:15

15: терза за барут

2: бели книги

11: тескере

2:20 бели книги

115: за тескере и раз[носки] до Оря[хово] и да се върне

17:20 за паспорт

25: поща до Сюм.

40: в Оря[хово] каик-парасъ

---------------------------------

3896:15

VII.

За церове

За лекове

2:20

2:20

------------------------------

5:

VIII.

Специални разходи при пътуване.

По кулите щеш не щеш за кааве

5:

3:20

5: за преводач

5: за преводач

2:20 преводач

2: кафе

----------------------------------

23:

IX.

От поп Кръстю и др. (приход)

Приемам от касиера

630

728 [1]

от В. Йон. и С. М. [2] - 427

от А. К.[ънчев] – 309

----------------------------------------

2094

Приемам от поща

Д. Пеев - 3243:

---------------------------------------

5337:

Взимам от няколко места направо - 6306:

---------------------------------------

11643:

1.От поп Кръстю.

2.В. Йонков и Сава Младенов.

X.

Обща сума

На работници

3846:

XI.

Обща сума

Конски освен емат

358

XII.

Обща сума

Къщни, където съм живял

295:10

XIII.

Обща сума

Кирия за тайни къщи

494

XIV.

Обща сума

Мои за дрехи

703:30

XV.

Обща сума

За общи работи

3896:15

XVI.

Обща сума

За лекове

5

XVII.

Обща сума

По кулите кааве парасъ и преводач парасъ

23

XVIII.

Сбор на всички разходни точки

3846

358

295:10

424:

703:30

3896:15

5:

23:

--------------------

9551:15

848:10 [1]

--------------------

10399:25

1.В едно денонощие мои разноски, когато са трима, с двама конници, с коня и човека.

XIX.

Конкретни пера по един разход

Разноски, когато са трима, когато са двама, твърде малко дни съм бил сам в едно денонощие с коня 1871, от 25 ноември до 7 май

104

15

66

30

38:90

58:90

21:20

38:10

54:20

18:10

65:

100:

42:10

86:

58:

50:

------------------

848:10

XX.

Монети в наличност

105

81

--------------

105

840

-------------

8505

52:20

81:1/2 л. т. гр. 105 тур. гр. 8557:20

1 руска 94:

3 руски цван. 9:

14 минца от 54 гр. 756:

4 мин. проби [1] 53 1/2 гр. 214:

9 напо.[леона] от 91 гр. 819:

2 ингилишко от 115 гр. 230:

2 руски цван. по 3 гр. 6

--------------------

10685:20

Б. Н. II. А., п. 60, № 1816

1.Пробити.

№ 142

Два адреса

Псевдоними: Драгомирчо и Драгню Костов

I.

Адреси за мен Драгомирчо:

Г-н Д. Хр. Попов за В. Левски [1] в Т. Мъгуреле.

II.

Други г-н Христю Иванов Книговезец в Търново. Така:

Приятелю! Според надписа на Притвореното

Моля Ви дайте го на пощата.

Името ми ще бъде: Драгню Костов в Казанлък. [2]

Н. Б. II. Б., п. 102, № 30. Арх. К. Цанков.

Мн. Сб. кн. XVI и XVII, № 23, стр. 780

№ 143

Псевдонимни адреси

Псевдоними на Хр. Иванов и Д. Общи. Хр. Иванов член на ЦК.

Ключ на преиначените имена на работниците в ЦК.

В годината

и деня,

когато са

постъпили

Година. Месец. Ден.

Христо Иванов Книговезец, Ловчалия, заменя се с: Дели Христемага, Димитър Общи: Селим Муратооглу, Ангел Кънчев: рушч.[уклия]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8128

1.В. Левски е зачеркнато.

2.Срв. К. Цанков - отделен отпечатък № 23, стр. 30. Отпечатани са под един номер с още две записки (вж. раздел!, № 64 и № 65).

№ 144

Знак

Предназначен за Ячо Цанков, секретар на ЦК в Букурещ.

Знакът ми е долуподписаният: [1]

В. Левски

Н. Б. II. Б. п. 102, № 25.

Арх. К. Цанков

1.Вж. факсимиле в края на тома.

№ 145

Знак и парола

Знакът ми за Ячо Цанков: [1]

От нас пратеник със знак тоя: СЧРО, на което трябва да се отговори: „Свобода чрез революция обща.“ Приносящият тогава ще каже и отзива: „Истина на всяко място, където живее българинът.“

Н. Б. II. А., п. 60, № 8057

1.Вж. факсимиле в края на тома.

2.На гърба на листа стои бележка с ръката на Кирияк (Ячо) Цанков: „Знакът в писмата на БРЦК до В. Левски ще бъде засега, докогато не се улови неговата тайност, долният: (един ръкописен инициал mс извъртяна линия отдолу). Като упълномощен потвърждавам (подп.) К. Цанков.“

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ВЕСТИ НАУКА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Много хора смятат Мерит Птах (в превод: „любима на бог Патах“ – бел. П. Н.) за първата лекарка, живяла в Древния Египет почти преди 5000 години. Но неотдавна доста интересно изследване на американски професор навежда на мисълта, че по всяка вероятност Мерит Птах не е съществувала. Въпреки това тя е успяла да си спечели титлата „главен лекар“.

”Мерит Птах беше навсякъде – спомня си авторът на скорошното изследване Якуб Квечински, специалист по история на медицината и преподавател в Медицинското училище към Колорадския университет. – Името ѝ можете да срещнете в интернет публикации, разказващи за ролята на жените в науката, в популярните книги по история и даже в компютърните игри“.

И все пак, продължава ученият, нямаше никакви доказателства, че наистина е съществувала.

Решен да се добере до истината, Квечински проучва източниците, в които се разказва за Мерит Птах и намира първата бележка за нея. Тя е направена в книга от 1938 година, описваща световната история на жените в медицината. Нейна авторка е изследователката на медицинската история Кейт Кембъл Хърд-Мийд.

”Почти като детектив трябваше да проследя историята [на Мерит Птах], следвайки всяко нещо, което можех да уловя, за да разбера кой е измислил Мерт Птах – разказва Квечински.

Именно Хърд-Мийд разказва най-напред за живота на Мерит Птах по време на петата династия от епохата на Древното царство – около 2730 година до новата ера. Хърд-Мийд пише, че Мерит е била майка на върховен жрец, погребан в Долината на царете – област на западния бряг на Нил, където много фараони и други важни хора намерили своето последно пристанище.

В гробницата на жреца имало изображения и табелка, на която майката му, Мерит Птах, била обозначена като „главен лекар“, пише Хърд-Мийд.

Но след проверка на фактите красивата история не се потвърдила. В действителност гробници в Долината на царете са били изграждани едва през периода на Новото царство (от 1539 до 1075 година преди новата ера). Просто казано, те се появили хиляда години след предполагаемото време, когато е живяла Мерит Птах.

Интересно е, че в нито един списък на древноегипетските целители, даже и най-спорния, няма никакви записи, че Мерит Птахе е била лекар, пише Квечински.

По-нататъшното „разследване“ показало, че Хърд-Мийд е разполагала с книга, в която се споменавала накратко, но не се назовавала, друга целителка. Тя живяла именно по времето на петата династия през епохата на Древното царство. Но по-скоро е ставало въпрос за друга жена, чието име било Песешет.

Тя станала известна благодарение на откритата гробница на нейния син Ахетхотеп, който живял около 2400 година преди новата ера. Неговата гробница, намерена в Гиза (на север от Долината на царете), запазила бележка за баща му и майка му. И именно майка му носела титлата „главен лекар“.

”За съжаление Хърд-Мийд е объркала случайнов книгата си името на древната целителка, а също така времето, когато е живяло, и разположението на гробницата“ – смята Квечински.

А древноегипетска лекарка на име Мерит Птах не е съществувала, добавя ученият.

Историята на древноегипетската целителка показва колко лесно могат да се разпространяват грешни исторически записи, след като са се появили в кръга на любителите на историята, пише Квечински в статията си, публикувана в изданието Journal of the History of Medicine and Allied Sciences.

Но Квечински смята, че най-поразителното в това откритие не е даже грешката, а решимостта на няколко поколения жени-исторички да възобновят забравената история за жените-целителки. Те искали много да докажат, ме науката и медицината никога не са били само мъжки. Както добавя Квечински, дълбоко личният въпрос за равни права на поповете се превърнал в причина тази история да се преразказва множество пъти.

„Въпреки това, че не е истинска древноегипетска жена-целителка, Мерит Птах е много реален символ на феминистката борба през ХХ век за връщането на жените в книгата на историята. Тя помогнала също така на представителките на прекрасния пол да открият за себе си медицината и науката“ – пише в заключение Квечински.

Сега зная, че ще ме нападнете с викове: „Ама това филм ли е – една минута и пет секунди? И къде е обещаното порно?“

Ами тук са!

По онова време – кадрите са от 1896 година – филмите не са по два часа, че и повече: първият в историята на киното филм на братя Люмиер „Излизане от фабриките Люмиерв Лион“ („La Sortie des usines Lumière à Lyon”), заснет две години по-рано, продължава само четиридесет и шест секунди, така че една минута и пет секунди е прилична дължина.

И, също така за онези времена, това е чиста проба порнографски филм – скандален, непристоен, зачеркващ изцяло добрите нрави.

Във всеки случай можем да бъдем сигурни, че филмът, наречен по-късно „Женско събличане“ („Woman Undressing“), не се е прожектирал на публични места.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

НАГОДИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Първо да уточним името, по-точно фамилията.

Защото в българската уикипедия четем за някаква си Джоан Байз.

Ако отворим обаче FORVO, мястото, където можем да чуем на различни езици правилното произношение на думи и на имена от носители на съответния език, чуваме фамилия „Баез“.

Аз предпочитам обаче испанското произношение Баес - бащата на Джоан, физикът Алберт Баес, е мексиканец, а в испански език – както знаем – няма „з“ (да, да – прословутият „Zorro“, не е „Зоро“, а „Соро“, което ще рече „Лисугер“, но това е друга тема).

Джоан Баес (в момента на 79 години) е изпълнителка на собствени песни във фолклорен стил и на оригинален фолклор (не вярвайте на интернет, който я представя като фолк певица, все едно е от една страна на барикадата с Галена, Алисия и прочие доморасли нашенски бездария!).

Тук, благодарение пак на VINTAGE EVERYDAY (пиратствам ги често, но те не ми се сърдят!), ще видите поредица от снимки на Джоан Баес, направени през 60-те години на миналия век.

А накрая (макар да се повтарям малко – вижте ТУК) – мексиканската народна песен „Плачещата жена“ („La Llorona“) в изпълнение на Джоан Баес.

Карл Циглер (Karl Ziegler)

26 ноември 1898 г. – 11 август 1973 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джулио Ната)

(За откритията му в областта на химията и технологията на високомолекулните полимери.)

Немският химик–органик Карл Циглер е роден в Хелсе, в семейството на Луиза (Рал) Циглер и Карл Циглер, лютерански свещеник. През 1916 г. е приет в Марбургския университет, където учи химия под ръководството на известния химик-органик Карл фон Ауверс и през 1920 г. му е присъдена докторска степен. Три години по-късно Циглер получава академично свидетелство и започва да преподава в Марбургския университет. През 1925 г. е външен лектор във Франкфуртския университет, а след това се мести в Хайделберг, където през 1927 г. става професор по химия. Девет години по-късно е назначен за професор по химия и директор на Химическия институт към Галския университет, а през 1943 г. става директор на Института за въглищно проучване “Кайзер Вилхелм” в Мюлхайм, където остава до края на своята научна дейност.

В Хайделберг Циглер започва да изследва свободните радикали (химически съединения, съдържащи несдвоени електрони), съединенията с големи пръстени и синтеза на металоорганичните съединения. Но едва когато отива да работи в Института “Кайзер Вилхелм” (наречен по-късно Институт “Макс Планк”), той разработва методите за полимеризация, които с времето му донасят световно признание. Циглер и неговите колеги проучват механизма на реакциите при полимеризацията на наситени въглеводороди като етилена и пропилена. Още в началото на ХХ в. е известно, че тези леки вещества са способни да образуват много големи молекули, свързвайки хиляди идентични молекули в дълги вериги. Подобни високомолекулни полимери образуват фактически основата на много съвременни материали, например пластмасите и синтетичните тъкани. Но по времето, когато Циглер започва да разработва тази тема, не съществуват методи за химически контрол на организацията на молекулите във веригите. Изследователската група на Циглер открива, че определени металоорганични вещества, например триетилалуминият, катализират самокондензацията на етилена с образуване не а полиетилен, а на металоорганични и наситени молекули с междинни размери.

През 1952 г., след четири години проучване на тази представляваща научен интерес реакция, Циглер достига до извода, че следите от никел пречат на полимеризацията, ускорявайки значително странично протичащите реакции. Тогава изследователската му група пристъпва към систематичен анализ на елементите от периодичната таблица в търсене на други неорганични съединения, които предизвикват подобен ефект. Тяхна цел е “асептиката”, както се изразява по-късно Циглер, иначе казано – възможността да бъдат изключени всички следи от катализатори, които пречат на полимеризацията. Любопитното е, че когато проверяват едно съединение на циркония, те откриват, че то не само не пречи на полимеризацията, а напротив – действа заедно с триетилалуминия и е силен катализатор при реакцията за полимеризиране на етилена. Полиетиленът се получава бързо и лесно.

По това време се смята, че етиленът се полимеризира извънредно трудно. Полиетиленът, получен за първи път през 1936 г., от компанията “Империъл кемикъл индустрийз”, изисква много високи температури (200°С) и много високо налягане (поне хиляда атмосфери), а свойствата на получения продукт не оправдават очакванията. Новият комплексен катализатор на Циглер не само съдейства за полимеризацията при много по-ниски температури и по-ниско налягане. При него се получава също така и материал с много по-добри свойства – по-плътен, по-твърд и по-устойчив на високи температури. След откриването през ноември 1953 г. на новата реакция за получаване на полиетилен следват няколко седмици удивително плодотворна работа. Именно през този период са открити редица други неорганични съединения с подобни свойства – съединения на такива метали като титан, торий и желязо. В присъствието на титанов тетрахлорид например реакцията полимеризация протича при стайна температура и нормално атмосферно налягане.

Още преди да публикува научната статия за работата си, Циглер получава лиценз за процеса и мнозина започват да усъвършенстват научните и технологичните аспекти на реакцията. Италианският химик Джулио Ната, който получава лиценз още по-рано, открива аналогични реакции за превръщане на пропилена в полипропилен. Ната използва също така забележителните свойства и стереоспецифичността на реакциите, наречени катализатори на Циглер-Ната. Иначе казано, установява се, че тези катализатори позволяват на химиците да осъществяват несравним с нищо контрол върху точната структура и пространствената ориентация на новите полимери. Химиците знаят отдавна, че извънредно тънките разлики в архитектурата на молекулите могат да водят към радикални разлики в свойствата на веществата като например разликите между полиетилените с ниска и висока плътност (съответно между полиетилените, получени при ниско и високо налягане). Появява се възможност, като се използват катализаторите на Циглер-Ната, да се синтезира материал, който е абсолютно идентичен на естествения каучук. Тези открития предизвикват революция в производството на пластмасови материали, а също така и в другите начини за получаване на полимери. Още през 1955 г. са получени 200 тона нов полиетилен, към 1958 г. производството му нараства на 17 хил. тона, а пъм 1962 г. – до 120 тона, и всичко това е в резултат от различни процеси, които пряко или косвено използват за начало работата на Циглер.

Въпреки огромните мащаби на промишленото прилагане на постигнатото от него, Циглер винаги заявява, че е всъщност представител на чистата наука. Изследванията, които прави по време на цялата си научна дейност, са насочени не към изобретателство, а към научни открития. Тази изследователска програма демонстрира забележително, всеобхватно единство. Изучаването например на полимеризацията на етилена се основава на по-раншни изследвания на реакциите с участие на металоорганични съединения, а тази работа произтича от първоначално възникналия у Циглер интерес, когато подготвя докторската си дисертация, към свободните радикали, които са открити малко преди това.

Много скромен и дружелюбен човек, Циглер е известени като талантлив и всеотдаен преподавател, научен ръководител на 150 претенденти за докторска степен. През 1922 г. той се жени за Мария Курц. Семейството има две деца, Мариана и Ерхарт, и десет внуци. Мария надживява съпруга си, а Циглер умира в Мюлхайм в навечерието на 52-рата годишнина от сватбата им.

Освен с Нобелова награда Циглер е удостоен с наградата Карл Дюизбергна Германското химическо дружество (1953 г.), с медала Лавоазиена Френското химическо дружество (1955 г.) и с медала Суинбърнна лондонския Институт за пластмаси и каучук (1964 г.). Той е почетен доктор на техническите университети в Хановер и Дармщад, на Хайделбергския и на Хесенския университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/ziegler.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

НАГОДИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кой и как е създал исполините на остров Пасха, става известно още в средата на ХХ век. Тайната разкрива знаменитият норвежки пътешественик Тур Хейердал. Нещо повече, той осъществява експеримент, който доказва на практика, че без всякакви технически достижения хората са могли да изсекат и поставят гигантските статуи. .

Рапа Нуи – така аборигените наричали остров Пасха. „Това е място, където миналото е настояще“ - написала английската изследователка Катрин Ротлидж. Тя издала книгата „Загадките на остров Пасха“. Названието говори само за себе си – Кетрин Ротлидж не успяла да ги разгадае. В началото на ХХ век учените не можели да отговорят на въпроса как именно хората са попаднали на това като че ли най-удивително място на света. Експериментално, като плавал 8000 километра със сал, норвежецът Тур Хейердал доказал, че теоретически те са можели да преодолеят Тихия океан. Но как тези примитивни племена са могли да издигнат гигантските статуи, тежащи десетки тона?

Моаи

Удивително е, но решението на този въпрос се оказало необичайно просто – трябвало само да се попита. Населението на остров Пасха, както пише Тур Хейердал, се деляло на „дългоухи“ (те удължавали меката част на ушите си) и „късоухи“ – така ги нарекъл норвежецът. Късоухите били по-малко, но именно те владеели тайната за поставянето на големите статуи. Според местните легенди някога вождът Хоту Матуа доплавал първи на острова. След неговата смърт започнали да управляват шестимата му синове, след това техните деца и техните внуци. И уж точно те започнали да издигат огромните моаи. И до ден днешен местните жители вярват, че в тези идоли е затворена силата на предците им – мана. Колкото повече мана има, толкова по-добра ще е реколтата и по-добро ще е времето.

Остров Пасха

„Дългоухите“ разказали на Тур Хейердал, че са минали много столетия от поставянето на последните статуи, но технологията в устната традиция се предавала от поколение на поколение. Хейердал решил да експериментира и да направи една статуя. Той се запознал на острова с вожда на „дългоухите“ Педро Атана. Той му казал, че се знае как се правят моаи. Под ръководството на Атана туземците започнали да работят в каменоломните. Материалът – туф. От него ден след ден работниците, използвайки само каменни оръдия, изсичали статуята. Отначало спътниците на Хейердал смятали, че това ще продължи не повече от пенснадесет денонощия. Но отвътре камъкът се оказал много по-корав. В крайна сметка според изчисленията работата щяла да заеме една година, макар че целият профил бил издълбан само за няколко дена. Но какво е една година за племена на изолиран остров през XIII-XVI век, когато се изготвяли великаните.

Каменоломна и статуи на склона Рано Рараку

Хейердал останал удовлетворен от експеримента. Но вече го вълнувал друг въпрос: как са издигали и са пренасяли статуите? Никой от европейците преди него не успял да отговори на този въпрос. И тук отново му помогнал Педро Атана. Ето как Хейердал описва диалога си с него:

„Виж какво, нали си дългоух, нима не знаеш как са изправяли великаните?

– Разбира се, че зная, сеньор, това е лесна работа.

– Лесна работа ли? Че това е едно от големите загадки на остров Пасха!

– Да, но аз зная начин как да се изправи моаи.

– Кой те научи?

– Сеньор, когато бях много малко момче, ме слагаха на пода и ми казваха да слушам, а моят дядо и неговият зет, старият Пороту, седяха пред мене. Знаете как обучават децата в училище, така и те ме учеха. Затова зная много неща. Трябваше да повтарям след тях отново и отново, докато не запомня всичко точно. И песни научих.

Той говореше така искрено, че аз се стъписах. От една страна, той доказа в каменоломната, че наистина знае нещо, от друга страна, вече се бях убедил, че е достоен фантазьор.

– Ако знаеш как са издигали статуите, защо отдавна не си разказал за това на всички, които са идвали тук по-рано и и са питали жителите! – реших да го проверя аз.

– Мене никой не ме е питал – отвърна гордо градският управник, явно смятайки това за достатъчно сериозна причина“.

Тур Хейердал

Хейердал не повярвал на туземеца и заложил сто долара, че няма да може да изправи и да закрепи някоя статуя. Но загубил. За тридесет дена членовете на племето успели да издигнат и да поставят идола на аху – специална сакрална площадка. С помощта на греди те повдигали изваянието и поставяли под него камъни. Нещо повече, туземците доказали, че с помощта на дървена шейна могат да местят лесно 12-тонна статуя по острова. Наистина, направили го след добър пир, като повикали представители и на другото племе, защото им били необходими няколкостотин души.

Съвременен експеримент.

Оставал един въпрос: защо в легендите маои ходят сами по острова? Чешкият изследовател Павел Павел предположел, че това е ставало с помощта на въжета. И заедно с Хейердал осъществил подобен експеримент: с помощта на въжета седемнадесет души движели лесно една статуя. Неотдавна учените повторили този опит.

Местене на статуя.

Загадките се оказали решени. Хейердал завършил разказа си за експериментите така: „Тайната се появила едва след смъртта на ваятелите: как е могло да бъде направено това, без да се познават желязото, крановете и машините? А отговорът е прост. На това малко островче дошли хора, които не отстъпвали на никого по изобретателност и творческа енергия. Те не водели войни и имали колкото си искат време, за да изградят своите вавилонски кули върху фундамента на древната традиция. Стотици години те не познавали никакви врагове на най-удивителния остров на света, където съседи им били само рибите и китовете“.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА

И така, фанатичната съпротива срещу римляните започнала от момента, в който Юдея загубила своята независимост.

Тя се изразила в няколко въстания, най-големите от които станали през 48 и 37 година пр. н. е. По време на управлението на Ирод второто въстание било смазано с желязна ръка. Но веднага след неговата смърт безредиците избухнали отново, а плюс това (ако сме прави в нестандартната си датировка на „Книгата на Стражите“) след известно време сред сектантите се появил нов, с необикновено влияние и сила, пророк с прозвището Праведник, който се представил за безсмъртния Енох.

Този Цадок/Енох, заедно с Юда от Гамла, потомък на предводителя Езекия, вдигнал през 6 г. въстание срещу преброяването на Квириний. Йосиф Флавий не ни съобщава нищо за съдбата на Цадок и Юда след въстанието. Нещо повече, неговият достигнал до нас текст не съобщава нищо за дейността на сектата през 10-30 г.

Това е много странно за текст, който всъщност е написан, за да посочи „четвъртата секта“ като единствено виновна за войната. Причините за този странен пропуск ще разгледаме по-късно, а засега само ще констатираме, че в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий възобновява своето повествование за бунтовниците през последната година от управлението на Понтий Пилат.

През тази година някакъв пророк от самаряните събрал голяма тълпа на планината Гаризим, „уверявайки дошлите самаряни, че ще им покаже заровени там съдове на Мойсей“ [1].

Вместо на съдове тълпата се натъкнала на римска войска, изпратена от префекта на Юдея Понтий Пилат. Тълпата била изклана, а Пилат се отправил след това произшествие в Рим, извикан там от Тиберий. Но едва пристигнал, когато Тиберий починал.

Приемник на Тиберий през 37 г. станал Калигула, който много скоро си въобразил, че е бог. Не на шега оскърбен от това, че евреите разрушили издигнатия в негова чест тухлен олтар, бог Калигула решил да издигне в Храма своя огромна позлатена статуя. Статуята, отлята в Сидон, се отправила за Ерусалим под охраната на три легиона, начело с Петроний, легата на Сирия.

Според Тацит юдеите въстанали [2]. Тази бележка, прекалено кратка, за да удовлетвори нашето любопитство, ни кара да търсим подробности у Йосиф Флавий.

Но ни очаква разочарование. Вместо да говори за въстание, Йосиф ни съобщава за изключително мирния характер на протеста. Според него “юдеите се събрали с жените и децата си в Птолемейската долина и умолявали трогателно Петроний да пощади отечествените обичаи” [3].

Тук отново се срещаме със забелязания от нас похват: Йосиф Флавий пак представя юдеите като мирни страдалци, които си обръщат лявата буза, когато са ги ударили по дясната, докато Тацит не си прави илюзии по този повод.

Така или иначе, делегация все пак е имало и начело на делегацията стояли най-видни граждани. Те изяснили на Петроний и със слово, и с подкуп, че упорството на императора ще завърши с това, че даже елинският елит ще бъде принуден да се присъедини към въстаниците. Петроний написал на императора писмо, в което помолил да се отсрочи грандиозния замисъл. Писмото довело Калигула до такава ярост, че заповядал на Петроний да се самоубие. За щастие на легата известието за убийството на Калигула стигнало до него преди императорската заповед [4].

Скоро след качването си на трона Калигула предал половината от бившите владения на Ирод в ръцете на своя другар по чаша Ирод Агрипа. Агрипа предпочитал да управлява страната in absentia и през цялото време на историята със статуята пирувал в покоите на Калигула.

Той бил също така приятел и на Клавдий и когато Клавдий станал император, Агрипа, в добавка към Галилея и Голанските възвишения, получил също така Юдея и Самария, като съсредоточил по такъв начин в ръцете си почти всичките територии, които контролирал Ирод Велики.

След това петдесетгодишният Ирод Агрипа, прекарал живота си в пируване и оргии по времето на Калигула, пристигнал най-сетне в Ерусалим. На първо място той назначил за първосвещеник Симон, сина на Боет [5].

Боет бил същият богат александриец, когото Ирод назначил на този пост и предизвикал с това недоволството на йерусалимските свещеници. Назначението на Боет шокирало така равините, че те измислили след това за неговите последователи особен термин: „байтусим“: иначе казано – „боетосианци“. „Байтусим“ за Талмуда били вероятно това, което били „иродианите“ за Евангелията – религиозна партия, която виждала в идумейските царе еврейски Месии.

Назначаването на Симон за първосвещеник било религиозно–политическа декларация на новия цар. Бившият другар по чаша на Калигула също претендирал за статута на Месия.

Такъв Месия едва ли би могъл да угоди на фанатиците и наистина скоро някой си Симон, „който се смятал за особено дълбок познавач на законите“, свикал в Ерусалим еклесия (събрание), по време на която било решено да се забрани на царя да влиза в Храма, защото не е истински евреин [6].

Агрипа поканил веднага Симон при себе си: по щастливо съвпадение срещата му с непримиримия религиозен лидер станала на трибуната на кесарийския театър. Като настанил новоизпечения аятолах Хомейни до себе си и го гледал проникновено в очите, царят попитал меко: „Кажи ми, какво противозаконно се върши тук?“ [7] Незаконен, между другото, бил целият езически театър – с кръвта, със статуите и със зрелищата. Но на нещастния Симон му пресъхнала устата. Царят му дал подкуп и го пуснал по живо и по здраво.

Малко по-късно Агрипа организирал на стадиона на възстановения от него елински Берит боеве, по време на които ролята на гладиатори изпълнявали хиляда и четиристотин престъпници – два отряда по седемстотин души във всеки. Можем да заподозрем, че не малко от тези хиляда и четиристотин са били тези, които под ръководството на Симон решили да не пускат в храма иродианите.

„Така той [Агрипа] избавил страната от злодеите“ – завършва удовлетворено Йосиф Флавий [8].

През 44 г. Ирод Агрипа починал и след смъртта му Юдея отново преминала под прекия контрол на римляните. Неин управител станал прокураторът Куспий Фад. Той бил, между другото, първият римски управник, който носел званието прокуратор – дотогава, строго погледнато, римският чиновник, управляващ Юдея, се наричал „префект“.

Преминаването на Юдея непосредствено в ръцете на китимпредизвикало моментално въстание. Новият пророк, някой си Теуда, извел своите последователи в пустинята при река Йордан. Той им обещал да раздели водите на Йордан като Исус Навин. Вместо от разделени води тълпата била посрещната от римска кавалерия. Главата на Теуда била изложена в Ерусалим за назидание на бъдещите бунтовници [9].

Освен това Куспий Фад заловил и екзекутирал някакъв предводител на разбойници Толомей [10].

Около 46 г. приемник на Фад станал прокураторът Тиберий Александър, александрийски евреин от богато семейство и племенник на Филон Александрийски. По-късно, по време на Юдейската война, този необикновен човек бил началник-щаб на Тит по време на обсадата на Ерусалим.

Като станал прокуратор, Тиберий Александър разпънал веднага синовете на Юда Галилееца, Яков и Симон. Ние не знаем дали това е бил същият Симон, който по времето на Агрипа свикал в Ерусалим еклесия, която забранила на неверните иродиани да влизат в Храма, или става въпрос за някой друг.

След две години прокуратор на Юдея станал Вентидий Куман [11]. Скоро след назначаването на Куман сред тълпата, събрала се в Ерусалим за Пасха, започнали вълнения. Един от римските войници, отцепили галерията на Храма, вдигнал плаща си, показал задник на вярващите и пръднал (или поне така казали на тълпата агитаторите). Тълпата побесняла; Куман извикал войници; в блъсканицата загинали десет хиляди поклонници [12].

Веднага след това няколко бирйонимосъществили успешен удар, като нападнали кортежа на императорския чиновник Сгефан [13].

Ядосан, Куман изпратил войници да разоряват близката местност и единият от войниците се подиграл със свитък от Тората. Ако вярваме на Йосиф, натискът на юдеите бил така силен, че прокураторът „отсякъл главата на виновника и с това предотвратил вече готовото да избухне въстание“ [14].

Скоро ново произшествие дало повод за вълнения. Самаряните убили няколко галилейци, които Йосиф нарича мирни поклонници. Възмутените роднини поискали от прокуратора да накаже сурово убийците, но прокураторът отказал да направи това, вероятно защото поклонниците не са били така мирни, както искали да ги представят галилейските пропагандисти. Но и можем, между другото, да се съгласим драговолно с Йосиф, че това проницателно решение е било приправено с изрядна сума пари, получена от самаряните.

Нежеланието на прокуратора да накаже самаряните за убийството на галилейските бандити довело патриотите до страшно недоволство. Те започнали да уговарят „юдейския народ да вземе оръжие, да избие враговете си и така да извоюва своята свобода, защото, както казвали, робството само по себе си е вече тежко и става съвсем нетърпимо, ако е свързано с издевателства“ [15].

На помощ на патриотите дошъл човек на име Елеазар бен Динай, който се занимавал с разбойничество по планините вече двадесет години. Този човек, когото Талмудът нарича миленарист и кървав убиец [16], започнал да коли систематично самарянските села [17].

Клането преминало във война, войната – във въстание.

Да смаже въстанието на Елеазар бен Динай дошъл с войските си Умий Квадрат, наместникът на Сирия. Той не успял да се добере до Елеазар, но в замяна на това разпънал един „влиятелен юдей на име Дорт“, който уговарял народа да се отърве от римляните [18].

Първосвещеникът Анания заминал за Рим във вериги. Куман бил свален от длъжност си за професионална непригодност, а за прокуратор на Юдея бил назначен освободеният роб Антоний Феликс, който получил поста по тази уважителна причина, че бил брат на най-знаменития и най-корумпирания от освободените роби на Нерон – Палас.

Като дошъл в Юдея, Феликс решил да не се продава за дребни подкупи и подобрил материалното си положение с един удар, като се оженил за Друзила, сестрата на покойния цар Агрипа. Женитбите между юдеи и неверници винаги били предмет на особено възмущение от страна на ревнителитеи материалният успех на необрязания освободен роб предизвикал ново недоволство.

Проблема с Елеазар бен Динай Феликс решил набързо: поканил го на преговори, арестувал го и го изпратил да го съдят в Рим.

По някаква странна случайност това изумително просто решение не донесло мир на провинцията. Точно обратното – след ареста на Елеазар бен Динай неговите колеги предприели нова тактика на индивидуален терор. Йосиф нарича привържениците на тази тактика „сикарии“, иначе казано – асасини, убийци, латинска дума, произлизаща от думата sica, “къса кама“.

Сикариите, криещи под дрехите си кинжали, убивали своите жертви посред бял ден. Щом те паднели, „убийците наравно с другите започвали да се възмущават от станалото и благодарение на това притворство оставали скрити“ [19].

Първа жертва на тези еврейски муджахидини станал първосвещеникът Йонатан, убит през 52 година. Гибелта на Йонатан довела до цяла епидемия от убийства. „Паниката, която се възцарила в града, била още по-ужасна от нещастните случаи, защото всеки, като по време на сражение, очаквал своята смърт всяка минута“ [20].

След сикариите се появили пророци, „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи, залъгвали народа с безумни представи, мамели го след себе си в пустинята, за да му покажат там необичайни знамения за неговото освобождение“ [21].

През 56 г. един от тези пророци, роден в Египет, завел тълпа свои последователи на Елеонския хълм край Ерусалим, същият, на който според пророк Захария и „Деянията на апостолите“ трябвало да слезе Месията (Захария, 14:4; Деяния, 1:11). Той обещал на тълпата да разруши стените на Ерусалим, както Исус Навин направил с Ерихон. Вместо срещу рухнали стени тълпата се озовала срещу римски легиони, изпратени от прокуратора Феликс. Тълпата била разбита, пророкът избягал [22].

През 58 г. користолюбивият прокуратор Антоний Феликс бил сменен от користолюбивия прокуратор Порций Фест. Поредният пророк, обещаващ на тълпата Спасение, повел хората в пустинята и след него се отправила поредната порция римска кавалерия [23].

През 62 г. още един пророк възвестил скорошното идване на Месията и бил хвърлен от стените на Храма по заповед на първосвещеника Анания.

Въстанията станали епидемични. Основна тяхна мишена не били обаче езичниците, а юдеите, които отказвали да въстават. Тези, които предпочитали робството, трябвали да бъдат принудени да се освободят. Зилотите, разпръснати по цялата страна, „грабели домовете на облечените във власт лица, а самите тях убивали и опожарявали цели села“ [24].

Още по-опасни били празниците в самия Ерусалим. Страната била малка, заобиколена от пустини и пренаселена. За празниците в Ерусалим се стичали до четири хиляди души, основно мъже. Тълпата, обхваната от религиозен ентусиазъм, била готова на всичко. Да отидеш в пустинята означавало фактически да станеш разбойник, защото друг начин да си осигуриш храната в пустинята нямало. Сега разбойниците грабели не просто така, а в името на Господ, и колкото повече разбойници и терористи имало в страната, толкова по-тежък бил данъчният дял на останалите.

В страната царяло двувластие: храмовата върхушка, озовала се през лицето на ефективен и безпощаден терор, предпочитала просто да си затваря очите за него, което само увеличавало още повече властта на терористите.

Не трябва да се пренебрегва и икономическия ефект от общността на имуществото, въведена от праведниците.

Ще припомня, че основен принцип на четвъртата сектабила забраната да се плаща данък на римляните. Не е трудно да предположим, че тази забрана е намирала отзив в душата на всеки еврейски данъкоплатец даже и по несвързани с Бога причини. А че общината в Кумран изобщо не е плащала данъци на римляните, можем да не се съмняваме.

По такъв начин кумранското обобществяване на имуществото се превърнало на практика в мащабна операция за бягство от римското данъчно облагане. Този, който поверявал своето имуществото на мебакера, можел вече да не се страхува от бирниците. Редовите бирници в римските провинции изобщо не били високопоставени велможи. Техният социален статут не бил по-висок от статута на обикновен полицай. Ако такъв бирник се осмелял да се натрапи със своите данъци на мебакера, чакала го кама между ребрата за оскърбление на Бога.

Колкото повече данъкоплатци поверявали имуществото си на мебакера, толкова по-силна и по-безнаказана ставала паралелната държава; колкото по-силна и по-безнаказана била паралелната държава, толкова по-съблазнително било присъединяването към нея.

Нисшето храмово духовенство се присъединявало към нея поголовно. Прокураторът Феликс, разтревожен от това положение на нещата, арестувал и отправил в Рим няколко млади свещеници, хранещи се по пътя си само със смокини и плодове, иначе казано – спазващи диетата, която Адам спазвал в Рая. Най-вероятно именно тези свещеници Йосиф Флавий нарича „бедни“, ебионим– едно от самоназванията, популярни в Кумран.

Йосиф Флавий, който заминал за Рим заедно със свещениците, успял не само да издейства тяхното освобождение, но и спечелил доверието на Попея, съпругата на Нерон. В резултат от това през 64 г. нов прокуратор на Юдея станал Гесий Флор, назначен на това място по тази важна причина, че неговата съпруга била приятелка на Попея.

Този фантастичен епизод, по време на който паралелната държава успяла да постигне в Рим освобождаването на подривните си елементи и даже вероятно да съдейства за назначаването на прокуратор (който не оправдал, между другото, доверието), бил началото на края.

През 66 година Менахем, още един потомък на Юда Галилееца, завзел крепостта Масада, намираща се близо до Кумран, и се насочил към Ерусалим. Едновременно с това Елеазар, началник на храмовата стража и син на първосвещеника Анания, забранил да се принасят в Храма жертви на императора.

Двамата лидери на въстанието – Елеазар, представител на войнствените фарисеи, и Менахем, цар и Месия за още по-ревностните цадиким– били обречени на сблъсък помежду си, но Менахем имал огромно стратегическо преимущество: спящите клетки на зилотите, паралелната държава, мрежата, оплела всичките градове на Юдея, включително Ерусалим, и служеща, между другото, за главен източник на тогавашните шахиди – сикариите.

Още преди Менахем да приближи Ерусалим, клетките се активирали. Ерусалим бил превзет отвътре: сикариите влезли в Храма с кинжали под дрехите и започнало клане. След това въстаниците изгорили архива, в който се пазели разписките на длъжниците. Първосвещеникът Анания бил измъкнат заедно с брат си от водопровода, в който се криели, и бил насечен на парчета [25].

Още в самото начало въстанието се разделило на две партии. От една страна се оказал фарисейският елит, който искал да свали римляните, но в общи линии не се канел да променя социалния и политическия строй. Другата страна се представлявала от праведницитеи светците. Те възприемали тази война като начало на Страшния съд, като война срещу Велиал в състава на войската на духовете под ръководството на Месията, идващ върху облаци, и знаели, че тази война ще завърши не с политически, а с космически преврат: планините ще подскачат като овце, небето ще се свие като свитък, всеки, който не е праведник, ще бъде хвърлен в геената огнена, а праведницитеще получат вечен живот в един обновен свят без болести и смърт.

Трудно е да кажем как биха се развивали събитията, ако цар Менахем бен Езекия, влязъл в Ерусалим под ликуващите викове на праведницитеи тълпата, зарадвана от изгарянето на разписките за дългове, беше успял да консолидира властта в ръцете си.

Но неговото управление продължило изключително кратко. Вторият вожд на въстанието, началникът на храмовата стража Елеазар, използвал бойната тактика на сикариите и нападнал „Менахем в храма, когато той в пълния си блясък, облякъл царската мантия и заобиколен от тълпа въоръжени привърженици, отивал за молитва“ [26].

Менахем бил убит, братовчед му Елеазар избягал в Масада.

Като премахнал Менахем, Елеазар бен Анания изобщо не довел нещата до мирен край. Точно обратното: той обсадил римския гарнизон и когато гарнизонът се предал след обещание да бъде запазен животът на войниците, ги изклал до един, с изключение на командира им, който поради тази явна победа на Царството на Светлината възприел неговите идеи и приел юдейската вяра. Управителят на Сирия Цестий Гал повел срещу Ерусалим Дванадесетия легион, но бил разбит.

Отстъплението се превърнало в кошмар. Партизанските отряди правели засади на римляните и ги обсипвали със стрели от височините. Римляните бягали, като захвърлили „обсадните и метателните машини, които юдеите прибирали и по-късно ги използвали срещу първоначалните им стопани“ [27]. Царството божие се показало на висота: пророчествата на Даниил и Енох като че ли се сбъдвали.

Едва след унизителното поражение на Гал римляните осъзнали мащабите на бедствието. Смазването на въстанието било възложено на пълководеца Веспасиан, който получил под свое командване общо четири легиона и още петдесет и пет хиляди съюзни войници, отделени от царете на Набатея, Комагена и Емеса.

В продължение на няколко месеца Юдея и Галилея били прочистени. Техните защитници се устремили в Ерусалим, който се превърнал в единствено убежище и едновременно с това – в капан за радикалите. Там, докато римската армия се придвижвала без бързане към града, станала ясна една малка подробност. Макар че в Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината се казвало, че предводител на войските ще бъде Месията, дошъл върху облаци, там не се съобщавало какво трябва да се прави, ако Месията бъде убит в началото на въстанието.

От началото на обсадата за ръководство на зилотите претендирали трима: някой си Елеазар, син на Симон, който контролирал територията на Храма, Йоан от Гишхала – контролирал част от Долния град, и накрая Симон, син на Гиора – контролирал целия Горен град и голяма част от Долния. От тримата явно като че ли Симон претендирал за титлата цар [28].

След гибелта на Месията Менахем той седял известно време в Масада, после налагал херемв Юдея, а накрая обсадил Ерусалим и бил пуснат вътре от фракцията, която мразела Йоан от Гишхала. Трите фракции се колели помежду си, което не им пречело, между другото, да убиват всички, които били за мир с римляните, а заедно с тях и всички, които можели да бъдат ограбени под този предлог. „Знатните убивали от завист, храбрите – от страх“ [29].

Римската армия обсадила Ерусалим през пролетта на 70 година. В града по това време царял пълен безпорядък.

Правдниците, избрани за светлината на вечния живот, се обвивали със скъпи женски одеяния и окачали по себе си скъпоценности, в пълно, между другото, съответствие с казаното в Свитъка за войната, който обещавал на Синовете на Светлината златни копия с богати украшения, и изпот тези украшения те „вадели ками и пронизвали всеки, който им се изпречел на пътя“ [30]. Да се избяга от града можело само срещу пари, които войниците на светлината прибирали. „Койго давал пари, пускали го, който не давал нищо, обявявали го за изменник“ [31].

Но бегълците не били толкова много. По Ерусалим ходели пророци, „които вещаели за божия помощ“ и колкото по-отчаяно ставало положението на града, потънал в разпри, глад и мор, толкова повече обезумялото население вярвало свято в това, че Господ Месия ще се появи съвсем скоро върху облаци с ангели и прочее небесна тежка техника.

По време на Пасхата един от правдниците, Йоан, се възползвал от жертвоприношението в храма, за да се избави от другия праведник, Елеазар. Сикарии с ками под дрехите проникнали с тълпата в храма и започнали да колят, а понеже е по-лесно да се колят невъоръжени хора, а не въоръжени, в храма били изклани много повече богаташи, отколкото привърженици на Елеазар. Въпреки това в резултат от клането партиите станали две и когато започнала обсадата, те се обединили пред лицето на римляните.

Всеки, когото заподозирали, че ще се опита да избяга при римляните, вече бивал екзекутиран (нима не е предрекъл Енох, че „в тия дни няма да има спасение нито със злато, нито със сребро“?), а заподозирали преди всичко онези, които имали някакво състояние. „Обвинявали ги в желание да избягат при неприятеля, за да ги екзекутират и да им вземат имуществото“ [32].

Сред екзекутираните от праведникаСимон се оказал даже първосвещеникът Матия, който го извикал в града, за де се противопостави на другия праведник– Йоан. Първо пред очите на Матия екзекутирали тримата му синове.

Тези, които не се радвали на екзекуциите, също бивали убивани. „Тези, които със своите стонове изразявали съчувствие към екзекутираните, били умъртвявани без съд и следствие“ [33].

За съжаление, ако не се смятат одеждите на праведниците, окичени с драгоценности, и кръвта на грешниците, която се леела като вода, никакви други обещания на Енох не бързали да се сбъдват. Лозите не раждали стократно и една мяра маслини не давала десет преси масло. Напротив, зърнените запаси, които се пазели в града, били изгорени. Йосиф Флавий твърди, че това станало по време на взаимните кланета, Талмудът – че бирйонимизгорили запасите нарочно, за да принудят хората да се бият [34]. Една богата жена на име Мария било разорена напълно. Когато настъпил гладът, тя опекла и изяла сина си [35].

Избягалите от града хора гълтали златните си монети и след това ги събирали от своите изпражнения. Римските войници, като чули това, започнали да разпарят коремите на бежанците. Когато след тотални грабежи златото на частните лица свършило, Синовете на Светлината ограбили храма, като заявили основателно, ме „вещите, посветени на Бога, могат без всякакво притеснение да се употребяват за служба на Бога“ [36].

Най-сетне през август храмът бил превзет и опожарен. Римските войници, жадни за злато и сребро, грабели наляво и надясно. Жертвите сред мирното население били чудовищни, защото един от пророците, които ходели по града, заявил: „Бог казва да отидете в храма, където ще видите знамение за вашето Спасение” [37]. Там и загинали.

Главното нещо, което подбудило евреите да започнат войната, пише Йосиф Флавий, било „едно двусмислено пророческо изречение, намиращо се и в свещеното писание и гласящо, че по това време един човек от родния им край ще постигне всемирно господство“ [38].

Според Йосиф Флавий юдеите сбъркали, като отнесли това пророчество към своя род, докато то „се отнасяло за възцаряването на Веспасиан, избран от императора в юдейската земя“ [39].

БЕЛЕЖКИ

1.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 4, 1.

2.Тацит. «История», 5, 9.

3.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 10, 3.

4.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 10, 5.

5.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 6, 2.

6.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 19, 7, 4.

7.Пак там.

8.Пак там, 19, 7, 5.

9.Пак там, 20, 5, 1.

10.Пак там, 20, 1, 1.

11.Пак там, 20, 5, 2.

12.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 12, 1.

13.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 4.

14.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 5, 4.

15.Пак там, 20, 6, 1.

16. Sotah IX.9.

17.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 1.

18.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 6, 2.

19.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 3.

20.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 13, 3.

21.Пак там, 2, 13, 4.

22.Пак там, 2, 13, 5.

23.Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

24.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 6.

25.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 17, 9. Тук виждаме някакво объркване, каквото не е характерно за Йосиф. Той лъже много, но се обърква рядко. Работата е там, че в Юдея по това време имало двама свещеници Анания. Единият Анания, син на Недевей, бил първосвещеник дванадесет години, от 47 до 59 година, и бил изпратен окован в Рим от Квадрат, прокуратора на Сирия, вероятно за съчувствие към въстаниците. Другият, Анания бен Анания, бил син на първосвещеника Анания (Ана), един от палачите на Исус, и именно от този Анания бил осъден на смърт Яков, брата на Исус. Така че единият Анания бил кръвен враг на зилотите, а другият би могъл да бъде заподозрян в известно съчувствие към идеите им. И двамата Анания били убити по време на Юдейската война, единият – в самото начало, другият – по време на обсадата на Ерусалим. Син на кой Анания е бил Елеазар, не е съвсем ясно. Ако следваме изцяло логиката на Йосиф, излиза, че Елеазар е бил син на Анания бен Анания, а този Анания, който бил убит в началото на обсадата, е бил Анания бен Недевей.

26.Пак там.

27.Пак там, 2, 19, 9.

28.Пак там, 4, 9, 4.

29.Пак там, 4, 6, 1.

30.Пак там, 4, 9, 10.

31.Пак там, 4, 6, 3.

32.Пак там, 5, 10, 2.

33.Пак там, 5, 13, 1.

34. b. Gittin 56A.

35.Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 10, 2.

36.Иосиф Флавий. Посоч. съч., 5, 13, 6.

37.Пак там, 6, 5, 2.

38.Пак там, 6, 5, 4.

39.Пак там.