Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79.
(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)
80.
На конгреса, както винаги, звучаха речи, обичайно скучаеше президиумът. В кулоарите беше по-интересно. Някъде към края на деня се появи Виктор Некрасов, когото по това време преследваха в родния му Киев и в Москва също. Дойде на конгреса с вид на парижки клошар - със стара раздърпана тениска, стари джинси и износени сандали на бос крак, от които стърчаха жълти старчески нокти.
Сред парадната, с всички сили излъскана публика това изглеждаше предизвикателно. Затова пък бързо го наобиколиха младите и от тесния им кръг на стълбището дълго се чуваше шум и смях. Цивилните кагебисти бяха принудени да притворят вратата за залата.
Важното е, че срещите и запознанствата продължаваха и след конгреса, в хотелите и ресторантите. Една вечер в жилището на Валентин Оскоцкий се срещнах за първи път с уважавания много от мене критик Игор Дедков. Той отдавна живееше в Кострома, в столицата се появяваше рядко, но печаташе задълбочени и умни статии за съвременната литература, включително и за беларуската. Понякога ми изпращаше топли писма в Горадня, а след няколко години написа обстоятелствено изследване за моето творчество. Срещахме се рядко, но винаги усещах присъствието му в моята писателска съдба.
За писателските конгреси в Москва мога да си спомням дълга и много. Или с досада заради тяхната рутина, или, случваше се, с възторг от някои смели и разумни изказвания. Особено по време на перестройката, когато желязно организирания СП започна забележимо да се разпада. Но и тогава партията го държеше упорито в ръцете си. Опитаха се да реформират ръководството, избираха в управлението доскоро още навикани писатели. Председателството на един конгрес повериха на Юрий Бондарев, един път дори поставиха и мене на почетно място в президиума. Александр Яковлев разговаряше приятелски с нас в кулоарите. Но и тогава в ЦК продължаваше да стои Шаура и неговият земляк Севрук, който по това време направи най-успешната си кариера - ръководеше всесъюзния главлит и осъществяваше практически цензура над цялата съветска литература. Той се държеше здраво за своята цековска длъжност даже при Горбачов и рухна окончателно едва тогава, когато рухна партията КПСС. Тогава се прехвърли в гостоприемната лукашенковска Беларус, където и досега се занимава с обичайното си дело.
Някъде още в брежневските времена Москва откри неочаквано за себе си един странноват автор с не по-малко странноватото му произведение със заглавие "Москва-Петушки". Името на автора беше Вениамин Ерофеев или просто Веничка, както със симпатия го наричаха приятелите му и читателите. Книгата ми даде да прочета Адамович, на когото му харесваше много, може би защото, без да скъсва с хуманизма, носеше в себе си зачатъците на бъдещия постмодернизъм. После разбрахме, че авторът работи в газопроводното строителство, че е много болен и че дружи с групата московски литератори, които издаваха по това време скандалния "Метропол" (алманах с литературни текстове, които цензурата не е допуснала до печат, излиза в дванадесет екземпляра през 1979 година - бел. прев.). Веднъж Адамович ме удиви, като ме попита по време на елефонен разговор какво е мениск. Това не беше филологически термин и далече стоящият от техниката Адамович не би трябвало да се интересува от него. Припомних си от физиката, че мениск е криволинейно напрежение върху повърхността на течност. В последвалия разговор стана ясно, че в едно интервю, напечатано, струва ми се, в "Литературная Россия", Ванечка се изказал доста похвално за мене и Адамович и казал, че при среща би налял на Адамович пълна чаша, а на Бикау - и с мениск. Бедният алкохолик Ванечка, може би не знаеше, че Адамович не пие и с това го беше развеселил. Но все пак моралният му жест беше много по-приятен за нас двамата от която и да е идеологична похвала на някой"цивилен литературовед".
(Следва)