Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82.
(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)
83.
При мене в Горадня дойде моят стар московски приятел Лазар Лазарев. Посрещнах го на гарата и нарочно го поведох през градския център - по "Ажешка", "Советская", край фаровете. Искаше ми се да види и да оцени това, което ми беше особено скъпо в Горадня - стария западен облик на града. Той изглежда разбра моето намерение и похвали избора ми къде да живея. Разбира се, Горадня не е столицата, не е голям промишлен или културен център, с каквито са свикнали да се гордеят руснаците, а е просто уютно за човека ъгълче, където може да се притулиш, ако жадуваш за житейска самота. Поне така си мислех аз. На практика не беше съвсем така. Художникът и писателят в наше време не могат да се скрият никъде, държавната система за контрол и наблюдение не го оставя никъде на мира - нито в столицата, нито в провинцията. Разумният Лазар виждаше всичко и може би разбираше всичко. Но мълчеше тактично и аз му бях благодарен за това, че не ми напомняше и той за необходимостта да се преместя по-близо до столицата. За това преместване вече не малко ми бяха проглушили ушите моите приятели - Матукоуски, Бураукин и дори Адамович. За много неща бяха прави, но аз отказвах. Не можех да им кажа тогава, че към Горадня, освен всичко останало, имам някаква сърдечна привързаност, която ме задържа в града. Като закусихме през този ден, говорихме дълго за работата и литературата, още повече че Лазар не беше дошъл току така, а да вземе интервю за списание "Вопросы литературы" ("Въпроси на литературата" - бел. прев.), където работеше. Беше ми леко и просто да общувам с него, както може би с никого другиго - бяхме от едно поколение и имахме практически еднакъв военен опит. Само че той беше завършил по-рано от мене войната с тежката си рана, съдбата му го повела по болниците, докато аз още се борех с немските танкове. Но беше и започнал по-рано - край Сталинград, стигнал до украинската земя, където и двамата проляхме кръвта си. Освен това литературните ни приятели бяха едва ли не всичките общи. Някои Лазар обичаше много, някои не обичаше никак, но и едното, и другото чувство обикновено проявяваше деликатно, разумно и спокойно.
После успях да покажа още на моя гост двата старинни замъка, катедралите, църквата, полуразрушената синагога в квартала на някогашното еврейско гето. А вместо взривената от комунистите църква и разрушените през войната ратуша (здание на градското самоуправление, кметство - бел. прев.) и хотел му показах само техните места, като го оставих сам да си представи как е изглеждало всичко преди. Както и мястото на разрушения квартал с лионските къщички, които били построени някога за тамошните тъкачи. С нестихваща тъга за някогашния град Горадня отидохме в литовските Друскеники, които дълги години бяха място за отдих на гарадзенци, както Версай за парижаните. Свободната курортна атмосфера на градчето лекуваше скърбите, особено неговите паркове със старите дървета, ароматните кафенета и прекрасното със своята скромност музейче на Чурльонис (Микалоюс Чурльонис, литовски художник и композитор, 1875-1911 година - бел. прев.).Конякът в кафенетата беше още от онзи, който миришеше на дървеници - отличен арменски коняк. Ньоман там не изглеждаше много красив и аз, като си спомних старото увлечение на Лазар от водните стихии, му предложих да се запознае с реката на другия ден. В Горадня Ньоман е по-добър. Става дума за това, че моят гост е учил някога за моряк, воювал е в пехотата, а вече колко години изкарваше хляба си с литература. Същата пъстра, усукана съдба като на неговия домакин. Но може би това е общата съдба на нашето стреляно по време на войната поколение. На другия ден сутринта отплавахме надолу от гарадзенските мостове - към Пишак, край Мелавие гори, Ласасянка и по-нататък до устието на Чорная Ганча. Тогава имах малко моторно катерче марка "Прогрес", с което бях обходил всички околности нагоре и надолу по Ньоман. И сега с възторга на стар тукашен жител показвах на госта си това, което много пъти бях виждал сам. Моторчето тракаше на ниски обороти, край нас минаваха брегове с борови горички и ливади, пясъчни коси и обрасли с тръстика стари устия. В уединени места удивено ни гледаха от брега неподвижни чапли, а край нас пляскаха във водата едри риби. Наоколо нямаше жива душа. Избрахме един удобен тревист бряг и извадихме приспособленията за шашлик. Докато над водата се разстилаше ароматен дим, разговаряхме за нашия проклет живот, и в Москва, и в Горадня, за който някога проливахме кръвта си. Ние поне оживяхме, а нашите другари (97 от сто) са отдавна в братските могили, разхвърляни по земята от Сталинград до Елба. Загинаха, без да разберат кога свърши войната - това е най-обидното за тях. Може би си мислят, че все още воюваме? Като партизанина от вица, който излязъл от гората и попитал едно момченце: къде са немците? Момченцето казва: какви немци, войната отдавна свърши. Партизанинът изругал разочаровано: а аз все още взривявам влакове. Та и ние като него. Войната отдавна е свършила, а все не можем да се откачим от нея - все пишем и пишем. Може би това е необходимо на някого. Да, необходимо е, казва Лазар. Докато боли, трябва да се пише. Колко години вече няма спокойствие от тази болка. И няма да има, говори моят приятел. Тава е наша болка за цял живот. "Моите знания са песимистични, но моята воля и моята надежда са оптимистични" - ми се искаше да мисля с думите на Алберт Швайцер. А късно вечерта се връщахме по тихата вода в града. Ньоман се готвеше за нощен сън, от двете страни на бреговете отблизо и отдалече припламваха светлини. Това беше моето последно ньоманско пътешествие, неочаквано прощаване със скъпата река, скромна в своята миловидност, най-добрата от всичките познати ми реки в Европа и Азия.
(Следва)