ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN
АВТОР: ПАВЕЛ ЗЕНЦОВ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
През XVIII век смъртта на мъжа в Сардиния можела да стане или символ на доблест – ако си отивал леко и красиво, или символ на позор, който лягал върху целия му род, ако умирал дълго и мъчително. Затова при втория случай мъжът бил изпращан на оня свят от акабадора – жена, която осъществявала евтаназия с народни средства: удар с дървен чук в тила или удушаване на болния с крака.
КАК СЕ ПОЯВИЛИ АКАБАДОРИТЕ?
Остров Сардиния, влизащ днес в състава на Италия, доста дълго бил населяван в по-голямата си част от сардинците, или сардите – хора, създали доста необичайна култура, с особено отношение към смъртта, нехарактерно за другите европейци. За техни предци се смятат шарданите – представители на така наречените “морски народи”, разбойници и пирати, вилнеещи по Средиземно море през второто хилядолетие преди нашата ера и даже служещи като наемници в армията на древния Египет.
След това островът нееднократно бил завземан и преминавал от ръце в ръце, но която и да била властта, сардинците оставали своеволни и доста консервативни хора, живеещи по особен свой начин и недопускащи до себе си чужденци, или, както самите те казват, “тези, които идват от морето”.
Всичко това се отразило върху своеобразното отношение към смъртта в културата на сардите. Още от древни времена, според твърдението на Павзаний, на острова имало обичай, по силата на който немощните и неспособните да се погрижат за себе си старци били хвърляни от скала, като ги отравяли предварително с някакви растения, които карали човека да се смее истерично. Има също така версия, според която убийството на старците било ритуално действие, по време на което и предназначеният за хвърляне от скалата, и убийците, и зрителите се заливали от смях.
По-късно, когато вече сардите се смятали официално за католици, доброволното напускане на живота не се приемало в културата им за позор или смъртен грях, въпреки че християнството било категорично против подобна практика.
Всичко това се дължало на факта, че смъртта, както и раждането, били част от крайно ритуализирания живот на Сардиния. Хората живеели основно в обособени селски общини, където честта и името на рода били много важни за социалния статус. И да се опозориш, като умреш “неправилно”, означавало да хвърлиш сянка върху своето семейство и своите роднини.
Именно затова мъжете се стараели да умрат доблестно – в бой с карабинерите или с полицията, или с някакви други врагове, за каквито обикновено се смятали представителите на съседните общини. А ако умиращият си отивал зле, дълго, с мъчения, особено ако е бил ранен от врага в гърба или ако е бил изненадан неподготвен, такава смърт се наричала “черна” и се смятала за срам на целия род.
За да измие позора, семейството трябвало да отмъсти на оскърбителите. А мъжът бил отправян на онзи свят от акабадора, която се наричала още “стопанка на смъртта”. Срещу дребно заплащане жената умъртвявала мъжа, който напускал трудно този свят; така постъпвали и със старците, и със смъртно болните, от които лекарите са се отказали. Смятало се, че леката смърт от ръцете на акабадората прави смъртта доблестна, а семейството на починалия повишавало по този начин социалния си статус.
Терминът “акабадора” произлиза от думата “акабар” – убивам, довършвам. Смъртта от ръцете на акабадората се наричала често освобождение, иначе казано – първоначално се приемала като нещо положително. Така че в контекста на сардинската култура думата може да бъде преведена и като “убиваща”, и като “спасителка”.
ЧУК ПО ЧЕРЕПА И УДУШАВАНЕ С КРАКА – КАК ДЕЙСТВАЛИ АКАБАДОРИТЕ
Ако се съди по етнографските данни, събрани от Фаис-Леутская по време на нейните командировки в Сардиния, акабадорите обикновено били жени на средна възраст, със здраво телосложение, действащи самостоятелно и рядко на групи. Има даже свидетелства за цели династии спасителки, при които занаятът преминавал от майка на дъщеря в продължение на няколко поколения.
Понякога те комбинирали професиите на спасителка и акушерка, като не само изпращали човека в последния му път, но и го посрещали при раждането му. В такъв случай ги наричали “стопанки на раждането”, като за раждането те идвали с бели дрехи, а за евтаназията – с черни.
Социалният статус на тези спасителки бил, според твърденията на Фаис-Леутская, доста висок, с тях общували свободно, дъщерите им се омъжвали спокойно, а синовете им се женели. Да се сродиш с акабадора било даже почтено. Според други данни обаче хората ги търпели, но се стараели да не общуват с тях в ежедневието, иначе казано – може и да са били в периферията на обществото.
За своя занаят жените използвали различни приспособления. Често удушавали умиращия с ръце или с възглавница, но при някои случаи се описва един съвсем необичаен ритуал. Спасителката обхващала шията на болния с крака, милвала го по главата, като му пеела песни, каквито майките пеели на децата си, и постепенно засилвала натиска на бедрата върху шията, лишавайки постепенно умиращия от чувства.
Ако искате да си представите как изглеждало това, вижте в интернет търсачката термина “scissors choke” [1]. Но ако съдим по описанието на ритуала, акабадората не седяла встрани, а отзад на умиращия, защото той, за разлика от борещия се в стил жиу жицу, не се съпротивлявал.
Понякога спасителката използвала специален дървен чук, направен от клон на диворастяща маслина. Клонът се избирал такъв, че от по-дебелия, основния, клон да излиза по-тънък. Дебелият се превръщал в ударна част на доста тежкия чук, а тънкият – в дръжка. С такъв чук се нанасял удар на болния отзад по тила или в областта на шията. Според Алесандро Букарели, доктор на юридическите науки и криминален антрополог от университета “Сасари”, акабадорите, работейки като акушерки, а понякога като знахарки, познавали много добре анатомията на човека, затова можели да нанесат професионално последния удар.
В етнографския музей “Галурас” в Лурас се пази такъв инструмент, с ръкохватка, дълга четиридесет сантиметра и ударна част – двадесет. Неговият директор Пиер Джакомо Пала, автор на книгата “Антология Акабадора”, разказва, че вървял по следите му дванадесет години, изяснявайки си от познати къде е живеела една от последните акабадори. Като претърсил цялата ѝ къща, предназначена за събаряне, Пиер не намерил нищо, но навреме забелязал, че работниците са започнали да разрушават една от външните стени на зданието. Под един от камъните на стената той намерил в скривалище въжделения чук.
Как протичал ритуалът? Когато ставало ясно, че болният умира от “черна смърт” и лекарите са безсилни, викали спасителката. Тя идвала, изслушвала молбата или на роднините, или на умиращия, ако още бил в съзнание, и пристъпвала към ритуала. Болният по традиция лежал на постеля до огнището. От стаята се изнасяли всички неща, които имали отношение към християнството, и се забулвали огледалата. След това, в зависимост от местността, където се осъществявал ритуалът, а също така от уменията на акабадората, болният или бивал удушаван, или умъртвяван с удар по главата.
Веднага след това абакадората започвала да пее ритуална траурна песен, в която покойникът се прославял като доблестен мъж, починал от “добра смърт”. След всички ритуали, когато вече трябвало да повикат свещеника, плащали скромно на жената с пари или продукти и тя си отивала.
Свещениците и докторите не противодействали на спасителките, защото не били членове на затворените общини на сардинците. Лекарите често даже не знаели местния език, разговаряйки на италиански, а свещениците, страхувайки се от гнева на местното население, премълчавали в отчетите си дейността на акабадорите.
Най-големи проблеми на спасителките създавали местните власти в лицето на полицията и карабинерите, които се борели със знахарките и често арестувала тези жени. През 1824 година например с обвинение, че са спасителки, били арестувани почти две хиляди жени. Но не било намерено никакво доказателство за тяхната дейност, защото цялото местно население не желаело да сътрудничи на властите. Влияело и това, че на Сардиния доносът се смятал за едно от най-страшните престъпления, което може да се измие само с кръвта на доносника или на неговите близки.
Най-удивителното е, че дейността на акабадорите и до днес не е официално доказана и сред учените има както привърженици на тяхното съществуване, така и противници, които смятат, че свидетелствата за съществуването на спасителките са само опити на чужденците да представят сардинците като диви и нецивилизовани.
В този смисъл е съвсем изумително това, че последното свидетелство за работата на спасителките е от 2003 година. Енорийски свещеник от Централна Сардиния заявил как някаква възрастна дама разказала по време на изповед, че е акабадора и че е помогнала да умре лесно на един старец, който се мъчел преди смъртта си. Но при опита на шокирания свещеник да научи подробности жената млъкнала и бързо се скрила.
Била ли е тази жена една от представителките на “стопанките на смъртта”, доживяла по някакъв непостижим начин до наши дни, или възрастната госпожа просто е знаела местните легенди и е довършила някой неугодил ѝ с нещо старец – остава само да се гадае.
Каквото и да е, но легендите за жените в черно, даряващи лека смърт, се разказват и до ден днешен сред сардинците.
БЕЛЕЖКИ
1.Хватка от жиу жицу.