Христо Ампов от Дойран, Вардарска Македония - "Кратка автобиография на Христо Динев Ампов (ръкопис)", София, 1978 година
Извел в текстов вариант и редактирал: Павел Николов
Роден съм в гр. Дойран на 30 март 1896 г..
След свършването на прогимназията в гр. Дойран, постъпих в Солунската българска реална гимназия.
Свърших курса на гимназията през юни 1913 година. Прибрах се при родителите си в Дойран. Почна Междусъюзническата война, гарнизона от Дойран замина на фронта. Младежите до 30 години бяха свикани в серските и драмски дружини. По-възрастните от 30 години бяха свикани в така наречената "местна милиция". Завърналите се от гимназията ученици постъпихме доброволци в милицията. Там бе възможно да обучаваме мобилизираните граждани в милицията и да изпълняваме гарнизонската служба.
Още на първия ден от войната нашите войски заеха Гевгели. Оттам докараха пленници, между които и един сръбски капитан. Беше арестуван гръцкия владика на града. Възложиха на мен и моя съкласник Борис Лимонов да откараме владиката и пленения сръбски капитан в губернаторството в гр. Сер. Изпълнихме заповедта. Когато се върнахме в Дойран, родителите ми бяха напуснали града по посока на гр. Сер, с надежда да ме срещнат. Разминахме се. С Борис Лимонов изпратиха ни на пост над града до полунощ, когато требваше да дойде смяната. Такава не дойде. Призори се прибрахме. Баба ми каза, че градът е опразнен от войска и администрация. Отидох в Околийското управление - наистина нямаше никой. Тръгнах по шосето за Струмица. Из пътя срещнах много семейства, които бягаха на север. В Струмица заварих пристигнали преди мене другарите Борис Лимонов, Георги Проданов и Христо Кречов. Нашата армия вече се оттегляше. Четиримата тръгнахме за Горна Джумая.
В Дупница намерих родителите си. Там се появи холера. Прехвърлихме се в София, където ни свари Букурещкия мир, съгласно който Дойран оставаше в Сърбия, а Струмица в България. Върнахме се в Струмица, където се заселихме. През 1913/1914 учебна година не можах да се запиша студент - станах чиновник в Окръжното управление. Следующата учебна година бях вече студент. Записах се в Македонското студентско дружество, в което ме избраха касиер. През 1915 година почна Първата световна война. Свикан бе 40 набор, аз бях отложен за 41 набор. През 1916 година свикаха и моя набор. Постъпих войник в 14 дружина в Горна Джумая. След 4 месеца изпратиха ме в Школата за запасни офицери в Княжеството. През 1917 година свърших школата с отличие, което ми даваше право да остана като инструктор в школата. Пожелах на фронта, в 60 македонски полк. Участвах в боевете при Яребична (Хума). Върнахме се пак при Дойран. Участвах в боевете при Дойранското езеро при голямата офанзива на англофренците. След пробива на Добро поле, отстъпихме с полка при Ново село - Струмишко. Участвах в боевете при Ново село. Там ни свари и примирието.
Демобилизирах се в Горна Джумая и заминах за София да продължа образуванието си. В университета сварихме мамини синчета, които през целата война останали на служба в Министерство на външните работи. Те бяха всички от Цариградския лицей, но владееха отлично френски език. Те, в наше отсъствие, беха овладели ръководството на Македонското студентско дружество. Ние, фронтоваците, ги разкарахме. Съгласно Солунското примирие България се задължаваше да предаде около 150 души "военнопрестъпници", между които Т. Александров и Протогеров за съдене в Сърбия. Стамболийски лавираше, молеше Сърбия да не настоява за изпълнение на тази точка от примирието. Сърбите бяха непреклонни. Стамболийски обещаваше тук да бъдат съдени тези "военнопрестъпници"и да омилостиви победителите, той наистина предприе арести. Между арестуваните бяха Александров и Протогеров. На отказа на Министър-председателя да предаде тези двама, командующият окупационните войски, ако се не лъжа генерал Кретиен, решил да нападне Централния затвор, за да извлече водачите на ВМРО, пък и някои други.
По това време има Съглашенска контролна комисия, която да следи изпълнението на договора за примирието. В тази комисия участваше и японски полковник. Узнал за намерението на генерал Кретиен за нападение на Централния затвор, японския полковник, съвсем дискретно, уведомил Министър-председателя. Последният свикал министерския съвет на тайно заседание, за да вземат решение по въпроса. Единодушно решили да не се предават затворниците. Възложили на министър Ал. Димитров да иде в затвора и да уведоми Александров и Протогеров за опасността, която ги грози и им предложил сами да изработят план за бягство, с пълно съдействие на властта. Двама четници, преоблечени в стражарски дрехи, с файтон закарали двамата в Александровата болница на лечение. По пътя доверени хора на ВМРО нападнали файтона и отвлекли арестантите. След неколко дена министър А. Димитров срещнал двамата бегълци и им предал решението на правителството: ще имат пълната подкрепа на властта, но с горещата молба, около границата да не стават пукотевици. България е окупирана страна, целият ни внос и износ зависи от Сърбия. Ако решат сърбите да затворят границата, ще изпукаме от глад, рекъл им Ал. Димитров.
Горната история ми е предадена лично от Александър Оббов - един от лидерите на БЗНС.
Вече на свобода, двамата водачи на ВМРО дадоха тласък на македонското движение. Легалната организация - Съюза на македонските братства, ръководството на който бе в ръцете на доверени хора на ВМРО - респективно Ив. Каранджулов, Баждаров, Пърличев, Никола Стоянов и др., осланяйки се на Уилсоновите 14 точки, застанаха на почвата за цяла, неделима Македония да се присъедини към България. Левицата излезе с лозунга: "Назад към автономията". Левицата се организира във "Временно задгранично представителство на бившата ВМРО". В тази организация влизаха корифеите на Македонското освободително движение: Гьорче Петров, Д-р Татарчев, Д-р Хр. Далкалъчев, Туше Делииванов и много други. От Македонското студентско дружество аз бях делегиран за връзка с това представителство. Димо х. Димов редактираше органа на представителството - "Бюлетин".
Хаджидимов изпрати ме да обиколя Джумайска, Мелнишка, Петричка и Струмишка околия с организационна цел. Във връзка с предстоящите избори, населението и бежанците в Струмишки окръг и населението и бежанците в Гюмурджински окръг взеха решение да не се вземе участие в изборите, щом като заставаме на базата за Автономия. Временното представителство прие това решение от народните маси, издаде и манифест във връзка с това. Хаджидимов, обаче, тайно от другарите, изпратил в Мелнишко писма да се гласува за тесняците. Тези писма попаднаха в Таската Серски и той кацна в София. Последва караница между двамата. Временното представителство се разтури, защото издръжката му беше отдолу.
Хаджидимов организира "Емигрантски комунистически съюз"от македонци, добруджанци, тракийци и западнокрайнски комунисти, с орган "Освобождение". Казах му, че това е погрешен път. И наистина, около него събраха се числом и словом около 400 души. Другите основаха Македонска федеративна организация, начело с д-р Далкалъчев, Павел Шатев, д-р Филип Атанасов и др. Последната разрасна, обхвана цяла България. Само в Плевен имаше 600 души редовно отчетни членове - нещо което дори известните политически парти не бяха успели да достигнат.
Борбата между двете македонски организации се разгоря. Федералистите образуваха албанска, влашка, турска и еврейска секция. В едно общо събрание митинг в цирка на ул. Пиротска до днешния Македонски дом стана обединението на всички секции.
Пред 1922 година, най-неочаквано, от Съюза на братствата се получи предложение за общ, обединителен конгрес на двете организации. Аз бях против това обединение, макар че бях избран от Макед. студентско дружество и от Струмишкото братство, аз не отидох. Стоях на становището, че требва да има две отделни организации: едната да представлява емигрантските печалбари, а другата - бежанците.
Дойде 9 юни 1923 година. Избити бяха много наши другари: Таралямов, Климе Размов... други избягаха.
Дойде и убийството на Т. Александров, последвано от масови кланета. Знаехме това, което става във Виена. Попадна ми първия брой от в. "Македонско дело". Взех от него адреси на администрацията на вестника и изпратих дописка с псевдоним. Аз, Йосиф Кондов и Георги п. Христов - учител в Горна Джумая, турихме основите на ВМРО (обединена). Разменях кореспонденцията с Виена, със статии и дописки с най-различни псевдоними, без да знаят горе нашите имена. ВМРО (обединена) тук разрасна много. Проникнахме и всред редовете на двете крила на ВМРО. Бяхме напълно осведомени за това, което ставаше у тях. Очаквахме всеки момент и убийството на Протогеров. За да можем да използваме за нашите цели такава една развръзка, писахме един от центъра да дойде в България под пълна гаранция за сигурност. Отказаха. По-безопасно е комитаджилък из виенските кафенета. Съгласи се Георги Занков, но на румънска територия - в Силистра. Отидохме двамата с Кондов без паспорт - нелегално. По-късно устроихме среща в Гюргево, друга в Букурещ. Отидох във Виена, но големците - Влаховци бяха избягали в Берлин. Отидох и в Берлин. Там се поскарахме. Не се разбрахме по много въпроси. Те свикали в Берлин конференция без наше участие. Аз свиках в Цариград друга конференция.
София 1978 г.
Хр. Д. Ампов
1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Христо Ампов е български революционер, деец на Македонското студентско дружество "Вардар"и ВМРО (обединена).