ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД: GPT-4.1
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Грузинският народ се считал за „много важна опора на държавната власт в региона“, но имперското правителство не бързало да удовлетвори неговите искания.
Присъединяване на Грузия
Грузия станала част от Руската империя в края на XVIII – началото на XIX век, като присъединяването е инициирано от самата Грузия. Царят на Картли-Кахетия (иначе казано - на Източна Грузия) Ираклий II търсел подкрепа в борбата си срещу Турция и Персия и тази подкрепа била обещана от Руската империя. За Русия това носело риск от изостряне на разногласията със същата Турция и влошаване на отношенията с Персия. Но Екатерина II и Ираклий II сключили договор – Георгиевския трактат. Според този документ Картли-Кахетинското царство престанало да води самостоятелна външна политика и предоставило войските си на Русия, която от своя страна обещала военна подкрепа и съдействие за запазване на целостта на царството.
Георгиевският трактат
Такова било положението в Източна Грузия до разрива с Руската империя през 1787 година: Ираклий II започнал преговори с Турция, а в отговор Екатерина II изтеглила войските си от територията на Картли-Кахетия. В края на века грузински цар станал Георгий XII, който повдигнал отново въпроса за протекторат на Русия над Картли-Кахетия. В резултат от това Павел I се съгласил да покровителства отново Грузия при условията на Георгиевския трактат. Въпреки това, след смъртта на Георгий XII, Павел подписал манифест за включване на Картли-Кахетинското царство в състава на Руската империя. Скоро след това императорският престол бил зает от Александр I. Той поставил под съмнение присъединяването на Грузия. Въпросът бил обсъждан няколко месеца в Държавния съвет, който заключил, че решението отговаря както на интересите на империята (присъединяването би помогнало да се осигури спокойствие по границите; също така на територията на Картли-Кахетия били открити богати рудници), така и на интересите на Грузия (която след смъртта на царя би могла да потъне в династична вражда и страдала от близостта си с турците и персийците). Така през 1801 година царството Картли-Кахетия влязло окончателно в състава на Руската империя под името Грузия.
Отмяна на наместничеството
През 1882 година постът наместник бил премахнат и заменен с друг – главнокомандващ на Кавказ. Създаването на новата длъжност било насочено към централизация на властта и превръщане на Грузия (и целия Кавказ) в обикновен регион на империята. Правомощията на главнокомандващия били свързани с изпълнението на разпорежданията на централната власт: той изпращал доклади за положението и правел предложения, но решенията вече се вземали на министерско ниво. Поради необходимостта да се съгласува всяка стъпка с центъра, не винаги било възможно да се действа своевременно (през 1895 година главнокомандващият С. А. Шереметев заявил, че след отмяната на наместничеството обемът на властта е станал недостатъчен и трябва да се увеличи), а често взетите мерки не били съобразени с местните обичаи или били специално насочени към „русификация“ на населението (от 1899 година например е забранено да се заселват на Кавказ неруски и неправославни хора).
Н. С. Чхеидзе, лидер на “Месаме-даси”
Този метод на управление бил малко ефективен и породил множество социални противоречия. Именно през този период се появили радикални социалистически организации като „Месаме даси“ (1892 г.), „Даси“ (1901 г.) и други. Освен това основните искания на значимите политически обединения (националдемократи, социалисти-федералисти и др.) били за възстановяване на автономното управление в рамките на империята и за връщане към условията на Георгиевския трактат. Според тези искания Грузия трябвало да управлява всички сфери на живота в страната, с изключение на външната политика и общия с Русия бюджет. Обстановката се нажежавала и след революционните събития през 1905 година на Кавказ бил възстановен институтът на наместничеството. Постът на наместника заел привърженикът на „меката“ национална политика граф И. И. Воронцов-Дашков.
Програма за реформи
Към момента на встъпване в длъжност на Воронцов-Дашков в Грузия съществувала цяла редица от неразрешени въпроси, които се струпали върху плещите на новия наместник. Представители на грузинския народ неведнъж се обръщали към правителството и дори към международната общност с петиции, в които се изреждали проблемите на населението: липсата на земства, на съд със съдебни заседатели, на университет, на обучение по руски език, на разглеждане на въпроса за премахване на остатъците от крепостната зависимост. И. И. Воронцов-Дашков бил съгласен с много от исканията: „наистина, не може да не наречем желанията им законни“. Но либералната политика на наместника довела до разногласия с петербургските чиновници. В резултат от това властта му в Кавказ била ограничена чрез контрол от страна на министрите, които възпрепятствали изпълнението на набелязаните реформи.
Граф И. И. Воронцов-Дашков
Националната политика на Воронцов-Дашков
В същото време не може да се каже, че по време на наместничеството на Воронцов-Дашков е било направено малко относно управлението на Грузия.
Ликвидирани били останките от крепостната зависимост. Освобождението на кавказките селяни било проведено при по-тежки условия в сравнение с освобождението на селяните във вътрешните губернии. Правителството не въвело задължителен откуп на наделните земи и поради това селяните, макар и да имали лична свобода, останали временно задължени (иначе казано - били принудени да плащат на земевладелците за земята). В другите губернии този въпрос бил решен през 80-те години на XIX век, но законът за задължителния откуп подминал Грузия. Селските труженици не можели да скъсат зависимите отношения без помощта на държавните откупни заеми, предоставени на селяните в другите региони, поради което имало селски вълнения. През 1907 г. Воронцов-Дашков предложил този проблем да се реши незабавно, както станало в останалата част на империята, но поради бюрократични протакания съответният закон бил приет едва през 1912 година.
Вълнения в Тифлис, 1905 г.
През 1907 година наместникът предложил да се разграничат съдебната и административната власт, която често се ръководела при издаването на присъди от понятия за целесъобразност и безопасност, а не от ясно определените в закона дефиниции за престъпност. Първа инстанция трябвало да бъде мировият съдия, към когото да има изборни представители от населението (може би дори в качеството на съдебни заседатели), които да се съобразяват с местните обичаи. По гражданските дела също да се въведат изборни представители от населението. Освен това наместникът смятал за целесъобразно да се учредят общи съдебни институции за държавни престъпления и престъпления срещу установения ред на управление. Подробното разработване на проблема за съдебното устройство на Кавказ било възложено на Министерството на правосъдието, но там не получило никакво развитие.
Образование
През 1910 година в Грузия се появили частни висши женски курсове. Наместникът съдействал активно за откриването на Тифлиския политехнически институт и дори направил дарение от личните си средства.
Задкавказкия институт за благородни девици
В църковните училища преподаването на руски език не било задължително. По време на главнокомандващия било изключено напълно преподаването на национални езици в държавните училища, но Воронцов-Дашков възстановил предишния учебен план: през първата година в началното училище обучението да се провежда на родния език, а в средните училища всички желаещи да могат да изучават местните езици.
Планираните от И. И. Воронцов-Дашков реформи трябвало да удовлетворят основните политически изисквания на грузинския народ, почти всички негови идеи били одобрени от Николай II. Но страхът на министерствата от сепаратизъм попречил на изпълнението на плановете на наместника. Полковник Н. А. Бигаев, родом от Осетия и служил при наместника, ще напише в своите спомени: „Населението повярва на графа и той не го измами. Той се бореше с центъра, който не искаше да върви по пътя на реформите... И не е негова вината, че Кавказ не получи това, което графът искаше да даде по своето време.“