Quantcast
Channel: Блог на Павел Николов
Viewing all articles
Browse latest Browse all 3347

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

$
0
0

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

Дявол знае защо убитите по време на война жени будят по-голяма жалост от мъжете. Но е някак си така. Може би защото все ние забъркваме кашата, а когато не ни стигат сили, на помощ идват те – идейни или влюбени, или просто екзалтирани, но във всички случаи самоотвержени. Те воюват най-често неумело, не убиват както трябва враговете, а самите те загиват лесно и бързо, като пеперуди, летящи към огъня. И затова ни е непоносимо жално за тях.

Някога написах цяла повест за това – за женските батальони на смъртта, прекрасна и срамна страница от нашата военна история (прекрасна за руските жени и срамна за руските мъже). В повестта влезе малка част от материалите, които събрах по време на подготовката – само за събитията през 1917 година. Но започнал веднъж да чета за руските амазонки, вече не можех да спра. Искаше ми се да разбера какви са били съдбите им по-нататък, през още по-жестоките времена.

Съдбите им били тъжни. Повечето патриотки, които се отзовали на призива на Мария Бочкарьова, трябвало да воюват не срещу германците, а срещу своите – в Гражданската война.

Известно е, че в Червената армия имало много жени: комисарки, комсомолки, картечарки, санитарки, чекистки и обикновени бойци. При болшевиките те се смятали за равноправни другари, а щом си равноправна – никакви облекчения. Мъкни мъжкия товар и не разчитай на джентълменство. И моята баба, родена през 1899 година, също се сражавала на страната на червените. Като дете напипвах с омая осколката от бялоказашки снаряд, заседнал в лакътя ѝ – това беше допир до историята.

Но моята баба, като повечето червеноармейки, имала пролетарски произход. Сираче, израснала „сред чужди“. Такива хора свикват по-лесно с лишенията, мръсотията, въшките и грубия фронтови живот. Баба ми разказваше за простотата на войнишките нрави без никакъв укор, дори със смях.

Много по-тежко било на тургеневските госпожици, озовали се от другата страна. А и съдбата на победените във войната била по-трагична.

Девойки прапоршчици. Москва, ноември 1917 г. На първия ред (от ляво надясно): Виденек, З. Реформатская, Н. Заборская. Отзад: А. Кочергина, З. Свирчевская, З. Готгард

Тях, жените от Бялата армия (да ме прости баба ми, болшевичката), искам да ви покажа. Просто погледнете тези лица.

Помня как започнах да ги издирвам из целия Интернет, докато работех над повестта – и не можех да се спра. Ако името беше известно, опитвах се да разбера биографията. Понякога успявах.

Тогава не записвах откъде вземам снимките, а сега не мога да възстановя източниците. Моля да ме извинят първите, които са ги публикували.

През 1917 година Александровското военно училище завършват 25 девойки прапоршчици (чин, отговарящ на съвременния чин младши лейтенант – бел. П. Н.). Едната загива веднага след като е направена тази снимка – по време на уличните боеве в Москва; почти всички останали отиват при белите. Девет са убити в Гражданската война. Още две се самоубиват скоро след нейния край.

От тези, които виждате на снимката, не открих нищо за прапорщик Виденек (дори името ѝ не зная), освен че е участвала в "Ледения поход"на Корнилов.

Зинаида Реформатская е ранявана няколко пъти. Доживява до старост и умира в САЩ.

Подпоручик Надежда Заборская се самоубива в Парагвай.

Антонина Кочергина воюва при Деникин и Врангел. Емигрира.

Зинаида Свирчевская е командирована от юга в Москва със секретна задача. Заловена и разстреляна.

Подпоручик Зинаида Готгард се самоубива в Югославия.

Две от тях фигурират и на друга снимка:

Врангеловия Крим. 1920 г.

Отдясно седи Зинаида Готгард (същата, която се застреляла в Югославия). Права е Надежда Заборская (и тя се застреляла. В Асунсион, прости господи). Полулегнала е Валентина Лозовская (между другото, в бъдеще – съпруга на прочутия певец Юрий Морфеси).

А как ви се струва това лице – на долната снимка?

Мария Мерсие

Из спомените на А. Г. Невзоров, участник в „Ледения поход“:

„Тревожеше ни въпросът за картечниците и артилерията. Но с картечниците въпросът се реши просто: при нас дойдоха две жени прапоршчици с две картечници „Максим“. Те бяха участвали вече в боеве, а едната беше ранена леко в ръката. Начинът, по който се държаха двете прапоршчици, можеше само да предизвика възхищение: лежаха спокойно зад своите „максими“ и по дадена команда откриваха огън. /…/ Това бяха сестрите Мерсие. Вера и Мария Мерсие завършили през 1917 г. Александровското военно училище и произведени в чин прапоршчик. От ноември 1917 г. бяха в Доброволческата армия и участваха в 1-ия Кубански („Леден“) поход като част от картечната рота на Корниловския ударен полк. Вера загина по време на похода, а Мария продължи да служи в армията и беше убита през 1919 г. край Воронеж.“

Погледнете тази съпружеска двойка (жената е с „Георгиевски кръст“ и орден за „Ледения поход“, мъжът – без награди):

Съпрузите Бузун, 1919 година

Красавицата с кинжала е Ванда Бузун, батальонен адютант (в Алексеевския полк). До нея е мъжът ѝ, щабскапитан Пьотр Бузун, командир на въпросния батальон.

В следващата глава ще разкажа за трите най-известни „бели амазонки“: едната – романтична героиня, другата – вярна приятелка, третата – неистов боец.

Следва


Viewing all articles
Browse latest Browse all 3347