ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК
ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“
"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО"в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА
След края на войната по разпореждане на командването се връщам заедно с ротата за три месеца от Чехословакия в Силезия, в град Левенберг.
В края на юни 1945 година ме изпращат в армейския резерв за демобилизация, но поради изостряне на международните отношения демобилизацията е отменена и ме назначават в съседния 871-ви отделен зенитно-артилерийски дивизион като помощник на началника на щаба. Част от подразделенията на 31-ва армия са изпратени в Китай, а друга част, включително и моят дивизион, преминава под командването на 1-ви Украински фронт.
Отново, но вече с „Уилис“, заедно с командира на дивизиона майор Крайнов и капитан Самохлебов, преминавам през Карпатите в Чехословакия.
Началото на юни 1945 година (дневник от 1945 година)
Прави като по линия улици, къщички с керемидени покриви.
Чехия. Асфалт, газ, електричество, радиоприемници, моливи „Кохинор“, удобни вагони, в които няма места за легнали, автомобилни и пивоварни заводи, но най-важни са хората – усмихнати и гостоприемни, мили и приветливи.
Пътуваме по асфалтовото трасе със скорост 70 километра в час. Покрай пътя — симетричните корони на цъфтящи череши. Пременени девойки ни махат с кърпички, момчета тичат от спортните площадки, за да постоят до нас. Старци ни изнасят малки чашки с гроздова ракия и разбираме, че не става дума за десет или петнадесет грама ароматна течност, а за това, че душите ни са едни и същи. И чукваме чаши със старците:
– За Чехословакия! За Русия!
Много неща в тази прекрасна страна са ми вече познати и скъпи. Движим се по маршрута Прага – Бърно – Братислава.
Същите хора. Само черешите край пътищата вече са отрупани с яркочервени гроздове едри и узрели плодове. Град Бърно ни посреща с портрети на Сталин и Бенеш. Портрети на входа на града, по площадите, на кръстовищата и във витрините на магазините. Около книжарниците са струпани хора.
Вътре - две нови издания: брошура с речи на Сталин и „Ново ръководство за изучаване на руски език“. Хиляди лица и по всяко – израз на загриженост и вяра. Млад чех пита:
– Нямате ли нужда от услугите ми като екскурзовод по града? Няма да взема никаква такса.
По негова препоръка едно младо чешко семейство – той инженер, тя преподавател – ни кани да останем при тях за два дена. Владеят до известна степен руски език и мечтаят да посетят Русия.
По вечерно време, след работа, жителите организират митинги, работниците искат повишение на заплатите, хора на изкуството и науката, доктори и юристи се радват, че свободата на словото е настъпила, припомнят си историята на своята страна, уверени са, че случилото се няма да се повтори.
Вечерта движението утихва. По улиците има много двойки.
Отговарят на поздравите с усмивки. Чехия е зад нас. Словакия.
Често спираме. Жега е, жадни сме. Но се случва нещо странно. Старците не се усмихват, а се извръщат, една жена затръшва вратата, пуска пердетата, след нея друга.
Още по-необяснимо е, защото езикът се променя видимо. Чешки не разбирахме, обяснявахме се с жестове, а словашкият прилича на украински, корените на думите са като в руските.
Не веднага, но разбираме за какво става дума.
Спираме на едно кръстовище. Излизаме от колата.
Три жени. Три въпроса. Всичко става ясно.
Оттук е минал казашкият корпус на генерал Плиев.
Нашите панталони са с червени кантове. Такива, само че по-широки, носели казаците на Плиев, но е трудно да се разбере разликата.
– По време на поход казакът трябва да е весел – казвал генералът, – а в боя – леко пиян.
Търсейки водка, казаците грабели местното население. Обясняваме, успокояваме, усмихваме се, почти без да спираме, профучаваме през градове и села до Братислава.
Понтонен мост над Дунав. Същата Братислава, но вече унгарска. Пресичаме шосето Виена – Будапеща. За известно време има асфалт, но изведнъж – ситни камъчета, дупки, кал.
Променя се архитектурата на постройките.
Отдясно къщичките напомнят нашите украински: варосани, с покриви от слама, с глинени подове, отляво – венециански сводести лоджии.
Жега е, искаме да пием вода.
Спираме колата.
Желязна ограда, входната врата е заключена. В двора – кокошки, прасета, кучета. Чукаме.
На прага се показва уплашена жена, но веднага затръшва вратата и се скрива. Минават петнадесет минути.
В къщата цари суматоха, плач. Притичва една девойка с вързоп. Още пет минути и настъпва пълна тишина, цялото семейство сякаш се е скрило някъде. Къщата е празна, вратите – залостени.
Ние сме в американския „Уилис“. Моите спътници – майор Крайнов, капитан Самохлебов, старши сержант Лебедев – са объркани и не знаят какво да мислят.
Вечер е. Решаваме да пренощуваме в следващото село. Спираме колата пред първата къща. Чукаме.
Отново суматоха, плач, жени, които бягат. Една влачи ютия, друга спира, пребледняла, и ни гледа изумено. Излиза мъж на около петдесет години, покланя се дълбоко, усмихва се, но когато поглежда към жена си, лицето му става зло.
– Говорите ли руски? – питам аз.
– О, да, руският народ е добър – отговаря той. – Преди тридесет години три години бях пленник в Русия, бях в Одеса, бях на Урал.
Очите му са влюбени, още малко и ще ме целуне.
Отдръпвам се.
– Руснаците са силен, добър народ – казва той, – аз бях...
– Е, щом обичате руснаците, позволете ни да пренощуваме у вас, може би ще ни дадете отделна стая?
Мъжът се превива, усмихва се, прави гримаси.
– Руснаци шок-шок (много-много) – казва ми той – а маджар също шок-шок. Аз беден маджар, пролетарий. При нас има един буржоа, той има голяма къща и за руски офицери ще има легло.
Той се оглежда наоколо и посочва с пръст съседната къща. Къщата наистина е подходяща.
– При буржоата ще е по-добре – убеждава ме капитан Самохлебов.
Решаваме да пренощуваме у буржоата.
Чукаме едновременно по прозореца и вратата, чукаме около десет минути. Най-накрая се появява буржоата с шапка и по долни гащи.
– Руските офицери са много добри – мърмори той, – бях в Русия, в Одеса, там е хубаво.
– Пленник ли сте били? – питам аз.
Унгарецът кимва пет пъти с глава, неочаквано се навежда и се опитва да изтупа прахта от ботушите ми.
– Трябва да спим – казвам аз, – трябва ни стая, легло.
– А! – казва унгарецът. И на лицето му има хиляди бръчици и във всяка – хиляди усмивки. – Да, да, да – тресе се той. И изведнъж ме хваща за рамото, и, пръскайки слюнка, казва шепнешком: – Аз съм другар, не съм буржоа, другар съм също, имам голямо семейство – много-много, а ето там е буржоата, той има къща, легло, момиче...
– Значи буржоата е в онази къща? – питам аз.
– Да, да, палинка, момиче, буржоа – мърмори "другарят".
На прага на буржоазната къща си почива унгарец по бельо.
– Буржоа ли си, другарю? – питам аз.
Унгарецът се кланя, опитва се да обясни нещо, посочва с пръст къщата на съседа си.
– Бур-жоа! – произнася на срички.
– Удивителен народ – казва майор Крайнов. – Те, според мене, изобщо не се обичат, всеки съсед се опитва да натопи съседа си.
Но перспективата да нощуваме на открито не ни харесва, освен това, надделява любопитството – как живее унгарският буржоа? Колко прасета, крави, кучета, палинка и момичета има?
Не пропускаме нито една къща.
Цялото село е на крак.
Мъжете се кланят, жените нареждат, децата реват като луди, кучетата са пресипнали. Учтивите унгарци ни съветват как да намерим най-добре буржоата.
Вече е съвсем тъмно.
Избираме двама от най-солидните "другари"и ги настаняваме почти насила до нас.
– Водете ни при буржоата – казвам аз.
Един, два, три, четири километра. Минаваме през още две села, в тъмнината не се различава нищо. Накрая унгарецът моли да спрем колата. Пред нас се издига огромна тухлена къща.
– Буржоа! – унгарецът вдига пръст. – Добре!
– Ама че мръсници! – казва капитан Самохлебов. – Виж къде ни докараха!
Пред нас е огромна полуразрушена, занемарена и изоставена конюшня.
Гнило сено, тор, вятър, звезди, 28 юни 1945 година. Унгария.
22 юли 1945 година
„Нашият лагер е близо до провинциалното унгарско градче Надканижа. В града има много магазинчета. Жителите продават круши и кайсии.
Когато влезеш в някой магазин, продавачът пише цената на листче. Плодовете са сравнително евтини, но е трудно да се стигне до това единствено сравнително близко градче. Лагерите се намират в гората и отпуските са забранени.
Сега съм на длъжност помощник на началника на щаба на 874-ти зенитно-артилерийски дивизион...
В нито една страна – нито в Полша, нито в Германия, нито в Чехословакия, нито в Унгария – хората не живеят такъв пълноценен живот като в Русия. Обичам Москва..."
1 август 1945 година
„...подполковник. Палел три крушки наведнъж. После заминал и не платил нищо на собственика за електричеството. Затова собственикът е убеден, че на руснаците не може да се вярва. Още първия ден сряза проводниците на тавана".
22 ноември 1945 година
„...Снегът се стопи окончателно, зимата сякаш не е била, грее слънце. Жалко, че започналата демобилизация на офицерския състав е спряна... Унгарците не се скъпят на вино, но виното им е некачествено. Руското е по-добро..."
25 ноември 1945 година
„Един просяк показва партиен билет.
– Аз съм пролетарий, комунист, – казва той. – Преди двадесет години бях в Русия. О! Руският ред е добър, Николай беше добър цар!..“
Столицата на Австрия Виена. Три служебни командировки. Ординарец и преводач ми беше деветнадесетгодишният Саша Курманов.
Той е от Смоленска област, през 1943 година заедно с майка си бил откаран на селскостопанска работа в Силезия, три години работил като ратай при един бауер, научил езика, а след края на войната и освобождението го мобилизирали в моята 31-ва армия, която беше в състава на 1-ви Украински фронт, командван още от маршал Конев, а щабът се намираше във Виена, в съветската окупационна зона.
Та така, още през ноември 1945 година дойдохме за първи път във Виена, за една седмица. В нашия дивизион, в Унгария, в град Надканижа получихме суха храна: сухари, американски консерви, комбинирана мазнина, зърнени храни, фасул, захар. Регистрирахме командировъчните си в комендатурата и ни насочиха към един офицерския хотел, а там имаше легла със спално бельо, но нямаше кухня и печка, за да си варим супа, каша или поне да си кипнем вода.
Затова комендантът на хотела ни препоръча да отседнем в частна къща.
Всичко това са чудеса, но тогава чудесата можеха да бъдат и реалност. Опитай например да позвъниш на произволна врата в Москва или Петербург. Но по това време, след войната, виенчани гладуваха.
По тротоарите предлагаха себе си за един хляб не проститутки, а студентки и актриси, жени от порядъчни семейства, и имаше семейства и в нашата, и в американската, и в английската зона, които даваха под наем за ден, за седмица или за месец стаи в своите жилища на руски офицери срещу няколко консерви или килограм ръжени сухари.
Така че решихме да се настаним за една седмица в някоя австрийска къща в замяна на част от нашите сухи дажби. Около два часа нямахме късмет.
Минахме през центъра на града, излязохме в покрайнините, започна зелена зона, после отново покрайнини, отново град. Преговорите водеше Саша, но вратите се затваряха. Наближаваше вечерта. Вече бяхме готови да се върнем в нашия хотел, когато изведнъж в една от къщите една жена ни каза, че при нея не е хотел, а хотелът е там - и ни посочи съседната дървена къщичка.
Желязна ограда. Звънец. Появява се възрастна жена, усмихва се и казва на руски език:
– Добре дошли!
Вървим след нея. Посреща ни нейният съпруг. Това изобщо не е хотел – къщичка като наша двуетажна московска вила.
За нас две стаи долу, а жената със съпруга си горе.
Оказва се, че без да забележим, сме влезли в английската окупационна зона.
Договаряме се за пет минути. Даваме всичките си сухи дажби, а те в замяна две легла, закуска и вечеря, а сега сядаме заедно на масата. Почерпка – борш с лук. Възрастните се подкачат един друг. На мене ми е добре: нещо домашно, забравено.
(Следва)