Неоснователно наричат това стихотворение на Дякона „автобиография“ (или „недовършена автобиография“), някои дори съчиняват истории, водейки се от него, което пък е пълен абсурд.
Стихотворението наистина съдържа елементи от житието на автора, но цялостният и внимателен прочит не дава основание да го определим като нещо различно от литературна творба – литературните образи (вземете само краткото, но много силно „засвирих с тръба, екна ми гора“) преобладават смазващо над автобиографичните и не оставят съмнение за какво всъщност става дума.
От това обаче произведението изобщо не губи, а напротив – погледнато като автобиография, то може да бъде определено единствено като изключително слабо, без някаква особена стойност, но като литература, носеща в себе си духа на героично-романтичната епоха (скиталчества, юначества, приключения), е твърде показателно и може да бъде оценено доста по-високо, въпреки че е написано от човек, който нито е поет, нито е претендирал някога да бъде такъв.
Който както желае, но моят съвет е да подходите към това произведение като към художествена литература, защото само тогава то ще ви открие своето истинско очарование.
(Павел Николов)
СТИХОТВОРЕНИЕ
Аз Васил Левски в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милия си род,
станах и отидох в Стара планина
за година време се аз разгледах
в Сърбия ходих и по Влашко скитах,
от нийде помощ за наша свобода.
Станах отидох в Стара планина
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни, техен аз байрактар.
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войводата аз питах.
Главни друмища и тънки пътеки,
сега бележа - занапред нам леки.
Хубава гора, студена е и вода,
за наши жени и дребни деца.
Докато аз проходих в Стара планина,
турци поганци мене усетиха,
тежка потеря те си вдигнаха,
като скакалци по гора тръгнаха
и всичко Карлово обиколиха,
и по улици стража поставиха,
дано мен жив уловяха
или поне главата сдобиха.
Гламави турци, мръсни агарянци,
като от планина сли
от планината слизах, за Карлово отивах
с Тюрюмето Иван аз да се видя,
сам-самичък, окичен, въоръжен
с пушка белгийска и чифте пищови,
и остра сабя на мен блестяха.
През две, през три стражи си минах,
на четвъртата мене съзряха.
Потеглих пушка, извадих и сабя,
нисък ми дувар гръдобран беше,
страхопъзли турци веднага се пръснаха
от самичък аз, из очи щом ме видеха.
В зора то беше, в Карлово не влязох,
на къра останах в зелени мамули.
Кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора кога идат от къразаедно и аз.
Няма Тюрюмето, уловен беше
и негова съдбас още един другар Тинко Пулев беше.
Във Видина запрени за три години,
тяхната съдба в друго уловени.
Нашите писма други посрещал,
всичко подробно все той разправял.
Станах да си ида пак при дружина,
дал ѝ бях дума кой ден ще стигна.
Ден и нощ вървях, едни цървули скъсах,
за да стигна само, както си казах.
Дадох и лозинка*: сечено дърво.
Като дойдох на място - няма ги там.
Засвирих с тръбата, екна ми гората,
никакъв отзив от моята дружина.
Повторих с тръбата, овчар се обади:
„Добър ден, юначе - тихо ми обади, -
да не си ти Левски байрактар,
с Панайот войвода, негов ти другар?“
Отговорих аз на старият овчар:
„Отде ти знаеш за Левски байрактар?“
„Виждам те, синко, на него приличаш,
както ми е казал същият войвода,
ако те видя, да ти обадя
как не са тук, а при Царска мандра.
Виждаш ли овчарите, там са наблизо.
под тях отдолу, малко по-ниско,
потеря има, да свириш недей,
тебдил** те ходят с юрушки*** дрехи“.
ЗаранТо бе тозаран рано и с пушка на рамо
за един-два часа стигнах аз тамо.
Посрещна ма стража, един наш другар.
„Добре дошъл – рече, - Левски, наш байрактар“.
Ето и дружина с Панайот войвода,
всички ми са радват и „добре дошъл“ ми казват.
*лозинка – условен знак, парола
**тебдил – маскиран, предрешен
***юрушки, от юрук – дума, с която по време на турското иго наричат у нас планинските пастири
Оригиналния документ можете да видите ТУК.
ДО ТУК В БЛОГА:
1. Разписка, подписана от Васил Левски
2. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници