Допреди около пет години си мислех: ще дойде и за мене времето, когато хората се оттеглят на заслужена почивка, но няма да бързам да се прибирам у дома - ако имам сили (все още имам, даже в излишък – да чукна на дърво!) и възможност, ще продължа да работя в училище, при децата.
Сега обаче не мисля така.
Обичам си много работата, обичам много дечурлигата, сред които винаги ми е било радостно да се намирам, но надеждите ми, че батакът в образователната система, който ми пречи изключително много, ще се оправи, отдавна са се изпарили.
Какво ти оправяне, той става все по-мочурлив и по-лепкав.
И ето че като войник в казармата – чакам уволнението, чакам го с голямо нетърпение.
И също като някогашен войник си направих службомер.
Нашите войнишки службомери бяха някога ръчна изработка върху хартия, те съдържаха отпред назад броя на дните до свършека на втората казармена година и в края на всеки изминал ден ние зачерквахме поредната цифра: огън - 120 дена до уволнението, огън - 119 дена до уволнението, огън – 118 дена...
Днес обаче времената са електронни и затова имам подобаващ съвременен службомер, който ще отчита отсега нататък времето до края на училищните ми задължения.
Ще налепя службомера навсякъде, където мога, за да е все пред очите ми и да ме радва с всяка измината секунда, минута, час…
Огън - служба не остана!