Quantcast
Channel: Блог на Павел Николов
Viewing all 3402 articles
Browse latest View live

Патриотизъм и „патриотизъм“

$
0
0

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Извинете, че ще пиша азбучни истини, но сега е такова време, когато се налага да се връщаме към тях. А и търпението не е безгранично.

Знаете ли защо всички лъжци и крадци, които вредят на своята страна, днес се смятат у нас за „патриоти“, а тези, които се опитват да направят Русия по-добра, с други думи – истинските патриоти, се обявяват публично за „национални предатели“ и „пета колона“?

Защото истинският патриотизъм, като истинската любов, не търпи празни приказки и гръмки декларации. Да викаш с пълно гърло: „АЗ ОБИЧАМ РОДИНАТА СИ! АЗ СЪМ ПАТРИОТ!!!“ е също толкова пошло, колкото да викаш насред улицата: „Аз обичам жена си! Аз съм най-добрият съпруг на света!!!“ Ако видите такъм мъж, дами, не му вярвайте. По всяка вероятност не му е чиста работата. Шляе се по чужди жени, крие от заплатата си, в къщата му е разхвърляно и запуснато, жена му ходи раздърпана, децата му са сополиви. Затова никой не вика по-силно от него за любовта.

Аз съм патриот!

А ако за своя велик патриотизъм започват да разглаголстват усърдно много големи началници – относно този феномен се е изказал изчерпателно още Салтиков-Шчедрин: „На патриотизма започнаха да наблягат. Явно са пооткраднали нещо“.

Повече за славата и истинското величие на страната си правят не политиците, а хората на културата и науката. Най-доброто, което светът е получил от Русия и за което ѝ е благодарен, са Толстой, Достоевски, Чехов, Чайковски, Рахманинов, Менделеев. Доколкото ми е известно, никой от тях не е крещял с пълно гърло за любовта си към Русия и правителството.

Училищен, христоматиен пример за истински патриотизъм е капитан Тушин на Толстой (в романа „Война и мир“ – бел. прев.), който спокойно и без патетични разсъждения за любимата Родина прави това, което е необходимо, не чака за това награда от началството, а и не е я получава.

Толстой даже залита в противоположната посока. Той смята, че изобщо всеки патриотизъм е вреден и опасен: „Патриотизмът, като чувство за изключителна любов към своя народ и като учение за доблестта да жертваш своето спокойствие, имущество и даже живот за защита на слабите от унищожението и насилието на враговете, е бил висша идея на времето, когато всеки народ е смятал за възможно и справедливо, заради своето благо и могъщество, да унищожава и граби хората от друг народ; но вече близо отпреди 2000 години висшите представители на човешката мъдрост са започнали да осъзнават висшата идея за братство между хората и тази идея все повече и повече прониквайки в съзнанието, е получила в наше време най-разнообразни реализации“. (Точно това не ми харесва в толстоизма: че всички трябва да бъдат обичани еднакво – както далечните, така и близките. Но на кого, по дяволите, му е необходима такава любов? Искате ли вашата жена да обича човечеството толкова силно, колкото и вас? Аз – не. Същото се отнася и за Родината. Едва ли тя иска да я обичате по същия начин, както, да допуснем, Горна Волта или Нова Зеландия. А когато цялата Земя стане една страна и патриотизмът стане общопланетен, тогава ще се съглася с граф Толстой. Преди това – едва ли.)

Лошият, крещящият, натруфеният „патриотизъм“ е отвратителен. Чехов, повестта „Степ“: „Нашата майчица Русия на целия свят е на-че-ло!– запя изведнъж с див глас Кирюха, задави се и млъкна. Степната ехо подхвана гласа му, понесе го и като че ли по степта затрополи с тежки колелета самата глупост“.

Добре, няма да хабя думи за бичуване на лошия „патриотизъм“ (употребявам го само в кавички). Жителите на Русия му се любуват всеки ден по телевизора. Ето ви няколко снимки от интернет, enjoy – и стига толкова.


А на патриотизма без кавички да се спрем по-подробно.

Не всеки достоен човек е патриот (Не изглежда майка Тереза да е била шумна патриотка на родната си Македония; апостол Павел не е правил разлика между юдей и елин; за Л. Толстой вижте по-горе).

Но всеки истински патриот е достоен човек. Защото иска да направи по-достойна своята страна. Ето този патриотизъм и само този трябва да се има предвид, когато се преценява кой е патриот и кой не е.

Остава само да се определи какво е „достойна страна“.

Предлагам следните критерии, по които може да се измери достойнството на една страна: колкото повече точки получи, толкова то е по-голямо.

1. Всички жители без изключение имат максимално равни стартови възможности за самореализация.

2. Тези, които не могат да се грижат за себе си сами или се нуждаят от помощ, я получават от държавата.

3. На гражданите е по-изгодно да живеят честно, според законите и собствения си труд, отколкото да мамят, да хитруват и да паразитират.

4. Страната е обичана и затова уважавана по света (точно така, а не „предизвикваща страх и затова уважавана“). С други думи – уважават я заради науката, културата и великодушието, а не заради атомната бомба.

Който работи за повишаването на дори и един от тези показатели, той е патриот. Даже и да не може да търпи думата „патриотизъм“ и от нелюбов към патоса да нарича Русия „тази страна“.


Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 27

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

27.

По понтонен мост през красивия Дунав преминахме в братска България, където ми беше съдено да живея една година. Българите ни посрещаха като близки, като освободители, които винаги са обичали. Само да слезеш от камиона и веднага те наобикалят селяни: братушки, братушки, добре дошли! Веднага се появяваше чаша или кана, пиехме за Русия, за България, за вечната дружба. Струваше ни се, че тази дружба ще бъде безкрайна. (Когато след 20 години отидох отново в София, чух от българите следния виц. При дядо Тодор на лозето тичат деца и радостно казват: дядо Тодоре, дядо Тодоре, руснаците са полетели на Луната! Дядото се изправя. Какво - всичките ли? Слава тебе, Господи!) Двадесет години бяха достатъчни, за да не остане нищо от вечната дружба. Освен може би театралните прегръдки между Брежнев и Живков.

А тогава започна скучен гарнизонен живот във военното градче на Пловдивското шосе до София. Както винаги - ставане, гимнастика, развод на караула, гарнизонна служба, наряди. В града до есента не пускаха никого. Всички - войници и офицери, млади и стари - се мъчехме на жегата зад бодливата тел на военното градче. Повечето офицери, особено младите, не искаха да служат след войната, искаха да си отидат у дома, където бяха останали техните близките, които не бяха виждали през цялата война. Цялата ни радост беше да купим няколко бутилки вермут, които ни носеха от другата страна на телта, и да ги изпием. Там пиеха - и офицерите, и войниците. До есента не демобилизираха никого, затова всички заедно - млади, 18-годишни, и стари, до 50 години - учеха военни устави, устройство на материалната част и политика по време на редовните политически занятия. Най-напред отношението ни към англо-американските съюзници беше лоялно, все пак помнехме кой ни помагаше по време на войната, чии консерви ядяхме, с чии автомобили пътувахме. Но после внезапно, като по команда (разбира се, по команда, както се прави всичко у нас) това отношение се промени и ние чухме от нашите командири и политически ръководители, че сега най-първите ни врагове са Америка и Англия. Затова е необходима бдителност и бдителност. Да не се поддаваме на провокации и да укрепваме бойната готовност.

През есента войниците от няколко набора (родените до 1924 година включително) се демобилизираха, офицерите ги оставиха. Написах няколко рапорта за демобилизиране, на нито един от тях не дадоха ход. Служѝ, офицерската професия е у нас престижна, беше отговорът. Не исках да служа дори в благословената страна България, исках у дома, в бедната моя Беларус, исках да уча. Не станах на фронта партиен член, стигаше ми комсомола, който също ми беше не малко омръзнал. Едва ли не постоянно бях комсомолски организатор на батареята, където трудностите не бяха големи, но бюрокрацията беше достатъчна. Най-напред събранията, документацията, бойните листовки... А главно - за всяка седмица, месец, тримесечие - плановете за мероприятия, привидни, защото никой нямаше намерение да ги изпълнява. Но за това следяха заместник политическите командири, които така и така нямаха други задължения. Омръзна ми комсомолът. Но веднъж ме извика заместник политическия на полковия командир и каза: "Биков, а ако те изберем за комсомолски организатор на полка? Длъжността е свободна, ще работиш самостоятелно, не трябва да ходиш на занятия. Ти си грамотен офицер, завършил си училище, мисля, че ще се справиш..."Комсомолът ми беше опротивял, но и всекидневните занятия в пек и лошо време също не бяха сладки и аз се съгласих. На поредното събрание бях избран единодушно за комсомолски организатор. След още някое време същият заместник политически командир каза: "Комсомолският организатор на полка трябва да бъде партиен член, затова трябва да станеш. Аз ще ти дам препоръка". Това вече беше по-лошо, знаех, че членството в партията е робство на душата, че ще престана да принадлежа на себе си, а най-вече в такъв случай - прощавайте, демобилизация и всички мои мечти.

Но животът или съдбата се разпореди иначе. Нито според заместник политическия началник Цквитария, нито според моето желание. През есента започнаха да ни пускат в града - в свободното от служба време, и офицерите, като коне, застояли се зад ограда, хукнаха към градската свобода. В славната, станала вече мила на сърцето ни София. На площада на Народното събрание, точно срещу паметника на царя освободител, властите бяха уредили Дом на офицера, разбира се, с ресторант, където можеше най-напред да се пийне и да се хапне. Разбира се, беше грях да се изпусне такъв случай и ние не го изпускахме. Стига да имаше пари.

С парите понякога беше трудно. Заплатата на взводния не беше голяма, освен това мнозина изпращаха парични атестати на роднини и близки. Аз също изпратих атестат на нашите за 600 рубли, долу-горе толкова получавах на ръка. Веднъж, спомням си, през една събота пийнахме добре в ресторанта (компания от шестима души), но не ни стигна. И виното, и парите. Тогава Льошка Рижков каза: "Биков, ти нали събра комсомолския членски внос, къде е?"В сейфа, казвам. "И защо да стои в сейфа, безполезен е. Парите трябва да работят. Давай ги, а в понеделник получаваме заплата, ще върнем всичко". Ех, Льошка, колко си умен, помислих си може би тогава не само аз. Отидох, взех от сейфа каквото имаше вътре и се повеселихме славно през този ден в ресторанта срещу царя освободител.

Случи се обаче така, че в понеделник не получихме заплати - от банката не дадоха пари. Това беше лошо, но аз си мълчах. Малко се учудих наистина, когато ме извикаха след занятията - и не кой да е, а самият началник на политическия отдел на бригадата, който едва ли ме беше виждал някога. (Впрочем, както и аз него.) Разговорът започна приветливо: как върви работата, какви са плановете? А после, все едно между другото - събра ли членския внос? Събрах го, казвам. И какво - даде ли го във финансовия отдел? Не, още не, казах и отвътре нещо ме преряза. А къде са парите? - пита полковникът. В сейфа, казвам. Хайде, донеси ги... Станах и седнах. Всичко беше ясно. Някой е донесъл и бях загубен. Е, не напълно, но моята дарена политическа кариера рухна в самото си начало. След два дена се върнах в батареята и моят батареен командир се пошегува: "И какво, не се получи от тебе политически ръководител! Казвах аз". А заместник политическият командир майор Цквитария каза, че след такава постъпка нямам място не само в партията, но и в комсомола. Тези дни ще съберем членския внос и ще те изключим. Аз се напих от яд и като се върнах от ресторанта, хвърлих в печката комсомолската си книжка. (Оттогава цял живот съм безпартиен.) На сутринта написах нов рапорт за демобилизация.

Няколко седмици след това ходех като отнесен, блъсках си главата: кой? Кой е донесъл? Би могъл да го направи само някой от шестимата, които бяхме на масата. Впрочем, от петимата. А нали всички бяхме братя по оръжие, връстници, приятели. Кого да заподозра за, може би, най-гнусното нещо? Сред нас шестимата двама бяха партийни членове - дали не са те? Или може би е някой от комсомолците? Или съвсем безпартийния Льошка, който предизвика всичко? Това обаче не разбрах никога. Както и при много други случаи.

Наказанието на Радивка

$
0
0

Спомени на Георги Чакъров от Острово, Воденско, Егейска Македония, публикувани във в. "Македонска Трибуна", брой 465, Indianapolis, USA, 16 януари 1936 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader: Павел Николов

Когато организацията разшири много своята мрежа и навсякъде плъпнаха четите, на много места се явиха предателства, които струваха живота на много добри наши боеви другари. Това накара ръководителите на районите да приложат строги наказателни мерки срещу всеки предател. Иначе злото не можеше да се изкорени.

През месец март 1905 г. година в село Жерви, Воденско, се бяхме събрали около 90 души четници. С нас бяха войводите Лука Иванов, Караташо, Танас Стойчев, Дзоле Гергев, Наци Русилски. Ненадейно в селото довтаса хабер, че идва голяма войска с башибозук. Ние бяхме изненадани. Бяхме сигурни, че турците не ни знаят и само някакво предателство можеше да открие местонахождението ни.

Даде се бърза заповед да се изтеглим. Турците дойдоха скоро и, като не намериха четите, в яростта си се нахвърлиха над беззащитното население. Под техните ятагани паднаха тогава 48 души жени и деца. Цялото село писна и много къщи се зачерниха.

Нашият любим войвода Караташо веднага се запретна да разследва работата. Скоро се узна, че предателството е станало от баба Радивка. Тя беше на около 55 години. Скиташе по околните села, пиеше ракия и баеше по къщите. Извикана бе веднага от войводата на разпит.

Баба Радивка се яви. На всички зададени въпроси тя отказа. Не се признаваше, че е извършила предателството. А всички селяни знаеха това. За да не бъде много строг и да не би случайно да накаже невинна жена, Караташо ѝ прости този път.

- Сега няма нищо да ти сторя — каза ѝ строго той - но отсега нататьк ще престанеш да ходиш по околните села. Ще си стоиш в селото. Няма нито да баеш, нито хора да приемаш в къщи. Иначе мисли му.

Казано свършено. Баба Радивка обеща да изпълни заповедта на войводата. И наистина в разстояние на две години тя не ходи никъде и стоя в селото си. Един ден Караташо отседна на квартира при нея. Синът ѝ — Трайко, както и мъжът ѝ бяха много добри организационни работници. Още не се настанил, баба Радивка каза на Караташо, че иска да иде на гости в село Острово, да се види със свои хора и да купи някой работи. Войводата я пусна, смятайки, че тя се е поправила. Баба Радваха замина заедно със сина си.

Още не влязла в село Острово, ето я дочакват шпионите. Първата им дума е била да узнаят къде се върти Караташо, когото постоянно следяха, за да го убият. А Караташо беше сериозен работник в Организацията и района му плашеше много турците и шпионите.

Баба Радивка съобщава, че Караташо е на квартира у нея. Веднага купила 6 оки риба и ги изпратила по сина си в къщи, за да ги приготвят за вечеря. Тя остава в Острово. Синът обаче, научил за предателството, съобщава на войводата, че са предадени. Веднага ние се изтеглихме от село Жерви за към Чеганските колиби. Там отидохме, за да пречакаме и друга чета, за която имахме хабер, че ще дойде. Чакахме два-три часа, но четата не се яви.

Тогава ние потеглихме за Русилово. По пътя, още отдалече видяхме овци и кучета, които лаеха. Разбрахме, че лаят по войска. Прислонихме се встрани от пътя. Не много след това край нас се изниза бързо много турски аскер. Войниците бързаха като кучиня след овцете.

- Работата не е арна - каза Караташо, нека да бъдем внимателни.

Аскерът измина, а ние се спуснахме в Русилово. Селяните ни причакаха и веднага ни съобщиха, че сме предадени от бабата. Не можахме да преспим дори в селото. Рано сутринта на другия ден ние се изтеглихме навън. А една гъста мъгла - на десет крачки човек с човека не се виждаха.

Тогава Караташо се видя принуден да накаже баба Радивка. Заради нея целият район щеше да стане на огън и най-добрите момчета щяха да избият. По негова заповед една група четници отидоха в Жерви, за да хванат и накажат баба Радивка. Той пък отиде в Острово.

Между четниците, които требваше да накажат бабата, бях и аз. Още щом отидохме в селото, заловихме бабата и я подложихме на разпит. Решихме пак да предоставим на Караташо последната дума. Скоро той дойде и първата му дума беше:

- Що сторихте, утепахте ли бабата?

Казахме, че не сме още сторили това.

- Скоро трима души да я вземат пак - заповяда той.

Намерихме бабата на вечеря. Още щом влязохме в стаята, залъкът ѝ остана в устата. Побледне и задочна да търси пак прошка. Призна вината си и каза, че не иска да я заколят, а да я убият с куршум.

Качена на кон, ние докарахме баба Радивка при Караташо.

- Е, бабо Радивко — обърна се люто войводата к нея — дадох ти време да се поправиш, да си помислиш, а ти пак същата... Сега няма вече прошка. Изповядай се на сина си, кажи му що имаш да кажеш и що няма...

Малко след това баба Радвака бе изкарана горе на снега. Един четник стреля веднъж и, считайки, че всичко е свършено, върнахме се всички долу.

- Убихте ли я, момчета? - запита войводата.

- Да, всичко е свършено - казахме ние

Но войводата пак поиска да провери, за по-сигурно. И когато изпрати помощника си, той не намерил бабата на мястото. Тя била наранена само. Полежала малко, докато се върнем ние и след това се спуснала право по снега надолу. Вървейки по дирите ѝ, помощникът на Караташо я застигнал. Там довършил с нея.

Така биде наказана баба Радивка. На всички селяни от района им отлекна. Колкото и да не се желаеше това да стане, то бе наложително, не само за пример, но и за да се спасят от бъдещи предателета всички села, които всецяло работеха в Организацията и крепяха здраво българизма срещу гъркоманската пропаганда и терора на турците.

За автора: Георги Чакъров е революционер и деец на ВМОРО, четник на воденския войвода Кара Ташо. След Балканските войни емигрира в САЩ, където живее в Масилон, Охайо. Деец е на Македонската патриотична организация (MPO "Christo Matoff").

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 28

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

28.

Хората са забелязали отдавна, че бедата не идва сама, бедата обича да е в компания. Макар че бедите, идващи след първата, се възприемат вече по друг начин, понякога с хумор, със заядлива самоирония. Както се случи с моя мундир, който за младия армеец винаги означава много. Иска ти се да изглеждаш "като всички", смяташе се за недостойно, ако те сочат с пръст. Още повече в града.

Тогава в София се сблъсках точно с такива проблеми: нямах приличен мундир. Още в Австрия, като си свалях гимнастьорката, ѝ откъснах яката, която беше изгнила през зимата. Дадоха ми от подменния фонд употребявана. Сносна в общи линии гимнастьорка, но с две кръпки: отзад на лявата лопатка и отпред на гърдите - вероятно свалена от убит. Шинелът ми беше с обгорели поли, защото стоеше в камиона, а когато се промъквахме през Унгария, камионът се запали и оттам успяха да измъкнат само него. (В мешката изгоря албумът с рисунки. Защото рисувах...) И ето че дойдох в София с този обгорял шинел. През лятото нищо, но дойде есента, захладя. Стоя веднъж на Орлов мост само по гимнастьорка, чакам автобуса за Пловдивското шосе. А вече е студено, вали рядък снежец. Край мене минават българи, чувам да си казват: "Братушка - сибиряк, сибиряк..."Целият съм премръзнал, а те мислят, че съм закален, че ми е топло, защото съм сибиряк.

За да се справя с положението, си купих шинел от един български генерал. Българската армия беше разпусната, офицерите уволнени. А униформата им беше като униформата в царска Русия, само че с шест копчета - подобна на нашата. Шинелът беше добър, само че с едни не малък дефект - червена подплата. Но ако се загърнат добре полите, няма проблем. Само дето е прекалено изискан материалът, от който е ушит... За първи път облякох шинела по време на отпуск, когато с един приятел и приятелката му отидохме на поход до Витоша. Цяло лято гледахме тази прекрасна планина до София, а да се качим на нея не ни се случи. Добрахме се там през зимата, по снега и като се уморихме много, пренощувахме в една ловна хижа. Моят приятел старши лейтенант Володя с приятелката си остана, а аз трябваше да успея сутринта за развод. Затова на разсъмване се наложи да сляза от планината. Бързам по шосето, но чувствам, че закъснявам и точно тогава - "уилис"и в него командирът на бригадата. Е, спря - сядайте! Седнах, пътуваме.

Стигнахме до портала, исках да се измъкна, за да успея за строя, защото бригадата беше вече построена на плаца, чакат бригадния командир. А той ми казва - почакайте! И ме води на плаца. А там, както обикновено, дежурният командва на строя "мирно", рапортува на командира на бригадата. Стоя отстрани и вече чувствам, че ей сега ще се случи нещо лошо. Така и стана. Като даде командата "свободно", командирът на бригадата каза гръмогласно на дежурния: "А сега рапортувайте на този господин генерал! На него, както виждате, не му харесва съветската униформа, затова е облякъл българска. - И повдига полата на шинела с червената подплата. - Ето, полюбувайте се, като папагал е!.."В строя се смеят. Но не много силно. Командирът на бригадата беше нов, дошъл от академията, и се бореше много енергично за "реда", от който бяхме отвикнали по време на войната. И аз му попаднах под ръка. А командирът на полка полковник Парамонов тогава ми каза: "Да не те виждам повече с този шинел!"Какво да правя? Продадох шинела на нашия взводен, лейтенант Кривовязов, който си уши от него кител и брич. На мене пак ми дадоха някакъв втора ръка, английски - хубав шинел, но къс. Наложи се да го дошивам отдолу... А с другия не му провървя и на Кривовязов. Той беше в общи линии свадлив момък и веднъж, като пийнал, се сбил с един майор, началник на сержантската школа, който също бил доста на градус. Лейтенантът беше по-млад и изглежда победил в боя. На майора му докривяло. И отишъл през нощта в интерната, където живееше Кривовязов, за да продължи разправата. Но Кривовязов спял и майорът не успял да го събуди. Затова пък там на нощното шкафче била сгъната униформата му от шинела. Тогава майорът взел от масата мастилницата и полял обилно с мастило и китела, и брича. Сега е лесно - даваш ги на химическо чистене и ще ти ги почистят, а тогава... С какво ли не ги търка Кривовязов - и със сапун, и с бензин, нищо не помогна. Така пропадна униформата от моя изискан генералски шинел. Наистина, няма щастие от чуждото нещастие.

Дружах там с мнозина, в компанията имаха чинове като моя. Радвах се на известна репутация сред тях, особено след случая с комсомолския членски внос. Началството настръхна тогава срещу мене, а моите приятели - напротив. Сближих се с лейтенант Дибнер, който служеше в щаба. Той беше родом от Ленинград, където живее и днес (пишем си от време на време, звъним си. Доктор е на геологическите науки, специалист по геология на Арктика). Тогава ходехме от време на време в града. Виталий обичаше да изпие чаша вино, аз също, но основни бяха многото му разкази за неговия Ленинград, който никога не бях виждал. Той беше по-голям от мене, до войната беше завършил университет и беше много образован, което ми допадаше много.

Другият мой приятел беше момък, различен по характер. Няма да назовавам неговата фамилия, но той също беше наш взводен, старши лейтенант, когото [наричах] Володя. Беше родом от Владивосток, макар че не разказваше много за своя град. Той беше очарован от друг град - София, както го наричаха българите (на беларуски е Сафiя - бел. прев). И веднъж се влюби в една девойка, българка. Разбира се, за свое нещастие... Въпросът беше в това, че тогава всякакви наши връзки с чужденци не само не бяха разрешени, но и се пресичаха твърдо. Не даваха и не беше безопасно да се сприятелиш с българин, ако седнеш с него на маса или дори се срещнете няколко пъти, това трябваше да се крие от нашия мил смерш, който в чужбина работеше с двойни усилия. Володя не само се сприятели, но и се влюби в студентката Вера, дъщеря на някакъв високопоставен български правителствен чиновник, член на Централния комитет на българската комунистическа партия. Володя предполагаше, че това обстоятелство - членството на баща ѝ в Централния комитет - ще го избави от неприятности. Оказа се, че не го избави.

През българския период на нашия живот се разпали бързо и се изостри необичайно тъгата по далечната родина. Много искахме да си отидем у дома. За да се срещнем с близките, които не бяхме виждали дълги години, а също така и с познатите ни от детството природа, пейзажи, бит. Родните места ни се явяваха на сън и ни викаха при себе си, докосвайки душите ни, чувахме гласовете на родителите си, които идваха от тъжните писма. В родината имаше глад и безпорядък, а ние живеехме в България относително сити, искаше ни се да помогнем с каквото можем. Но когато изпратих атестата, сам останах с жълти стотинки - само за цигари. Това помрачи бързо всекидневния ми бит. Почти през цялото свободно време, което, между другото, не беше много, се намирахме в града, в милата София. Там имаше художествени музеи, където с любопитство и за първи път разглеждах някои творби на буржоазната, "салонната"живопис, за първи път отидох и на опера, разбира се, на руски спектакли ("Евгений Онегин", "Княз Игор"). Българите тогава и след това поставяха най-много руски произведения. Веднъж сред уличната тълпа гледах с удивление как докарани за целта от Русия багери и булдозери разрушаваха каменната ограда на царския дворец в центъра на София. Какъв ентусиазъм цареше тогава сред хората - изгонили са царя кръвопиец! (За да приветстват след половин век с не по-малък ентусиазъм неговото завръщане.) Политическият климат в страната все повече и повече се определяше от комунистите - местните с подкрепата и под ръководството на пристигналите съветници. Веднага започнаха да откриват врагове на народа, предатели, такива като Васил Коларов (грешка на автора; пред самия праг на предопределената си смърт - от рак - Бикау публикува спомените си в необработен вид - бел. прев.), за които се искаше да бъдат разстреляни. Което беше направено. (Разбира се, как да не го направиш, когато народът го иска.) На такъв политически фон започна и протече любовта на Володя: бащата на неговата любима изглежда изпадна в немилост. Володя започна да се таи, да крие по всякакъв начин своите срещи с Вера. На улицата беше сложно, в жилището на родителите ѝ невъзможно. В гарнизона, разбира се, започнаха да го следят, смерш наблюдаваше всяка негова крачка. Няколко пъти го викаха и го предупреждаваха. В партийния комитет го заплашваха, че ще го изключат от партията. Володя не желаеше да го изключат, защото в такъв случай щяха да го изпратят веднага в родината, а той искаше да бъде с Вера. Тогава той ми се довери и ме помоли за помощ. С него ходихме през онзи почивен ден на Витоша, където той остана да нощува. Понеже трябваше да скрие този факт, той ме предупреди да кажа (ако ме извикат), че вечерта сме се върнали заедно в града и съм бил през цялото време с него. Разни бележки от Вера и нейни снимки той криеше най-напред под горната дъска на нашата маса в интерната, след това, когато му се стори, че някой ги е открил, ги даде на мене. Носех ги в полевата си чанта - по време на занятия, на полето, в артилерийския парк. Но веднъж не ги намерих там - някой ги открадна, когато обядвах в столовата. Извикаха ме в контраразузнаването и ме питаха за Володя. И за това, което пише в бележките. Казах, че не чета чужди бележки. А ако там е имало шпионски сведения - попитаха ме те - и са ви направили свръзка на шпионите? Какво можех да им кажа? Там имаше любовни писма, знаех това, макар че не ги бях чел.

Арестуваха Володя, като го извикаха в политическия отдел. Отивайки, той предчувстваше това и само ми прошепна да отида в шест часа на Орлов мост и да предам на Вера да не го чака. Което направих. За съдбата на Вера не научих нищо, защото скоро разформираха бригадата и ни разхвърлиха по разни места из България. Не знаех адреса ѝ. (Ето още един нереализиран -"негативен"сюжет от моята долитературна биография.)

Един голям урок по благородство

$
0
0

От новата година в този блог освен мои неща - лични, чужди, преведени от мене, или чужди, обработени от мене - ще публикувам и чужди материали без никаква моя намеса, които са ми направили впечатление и за които съм сметнал, че ще е полезно да ги доведа по този начин до повече читатели.

Първата публикация се нарича „Един голям урок по благородство“, оригиналът е публикуван във фейсбук профила на Toñi Sánchez Verdejo, а преводът от испански е направил Константин Димитрови го е поместил също в своя фейсбук профил.

По време на лекоатлетическото състезание на дълги разстояния в Навара де Бурлада, в Испания, на 2 декември 2012 г. се случва нещо, свидетелстващо за голямото благородство на един млад човек.

Кенийският лекоатлет Абел Мутаи, носител на златен медал на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г., е на път да спечели състезанието, когато на последната отсечка се обърква и, мислейки че вече е победил, забавя ход на няколко метра от финала и започва да поздравява насъбралите се зрители.

Бягащият след него Иван Фернандес Аная си дава сметка, че съперникът му се е заблудил и отказва да се възползва от неочакваната възможност да го изпревари. Вместо това, той застава зад кениеца и с жестове му показва къде е финалната линия, и продължава неотклонно да бяга зад него, докато кениецът не я пресича първи.

След като кросът приключва, двадесет и четири годишният Иван Фернандес Аная заявява следното: "Дори в този момент да ми бяха казали, че победата ще ми осигури място в националния отбор за Европейското първенство, пак не бих се възползвал от случая. И мисля, че постъпих добре - много по-добре, отколкото, ако бях спечелил. За мен това е много важно, тъй като, ако човек погледне, колко на зле вървят нещата навсякъде днес - и във футбола, и в обществото, и в политиката - и как честността като че ли вече няма никаква цена, един жест на добра воля е винаги добре дошъл".

И наистина - защо лошите новини се разпространяват като епидемия, а за примери като горния се говори тъй нарядко?

Разкажете за това на вашите деца, тъй като, за съжаление, от ден на ден такива постъпки се наблюдават все по-малко - както в спорта, така и изобщо в живота ни.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 29

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

29.

Малко време след това прекарах в стрелковата дивизия край Бургас, но разформираха и нея, като я закараха на гара Кодима в Одеска област. От гара Унгени вървяхме пеш - точно по тези места, където воювахме преди две години. През това лято на юг господстваха страшна суша и обичайният ѝ спътник - гладът. Молдавските села бяха оклюмали, без хора, хората бяха заминали на север - Украйна, Черновци. Изтичах в селцето под хълма, където бяхме ходили през нощта и където едва не ни плениха. Не срещнах там нито един човек, беше съвсем обезлюдяло. Нямаше го и стопанинът, който ни гощаваше с пилешко. Само лобода по дворовете, полето черно, изгоряло от жегата. През войната не беше така...

През лятото бях вече в Николаев, в тамошната стрелкова дивизия. Дивизията беше на летен лагер край Терновка отвъд Буг. За първи път тогава ми се случи да узная изцяло всичките прелести на степния юг. Най-напред се проявиха вятърът, прахът и пясъкът. Страшна жега и никъде нито едно дръвце. Всичко е в прах - постелите в палатките, прах върху масите в лятната столова, върху съдовете, върху дрехите на хората. Не един път тогава си спомнях нашите мили гори и горички, кленовете и дъбовете край алеите, техните раирани сенки през улицата. Красавците - горските езера... Наистина, тук наблизо имаше река, но до реката има патрули - пазят, за да не се доближи никой до нея. Такъв е старият военен принцип: не те пускат там, където искаш. И те гонят натам, където никой не иска. Всички занятия са на голата, без трева, степна равнина, всичко се наблюдава от щабното възвишение. Както винаги в мирно (а и във военно) време, занятия, строева и политическа подготовка. Всичко е в степта, от сутрин до вечер.

Там за първи път ме вкараха в ареста - удави се един войник. След занятията отишъл самоволно до Буг, бухнал се във водата и не изплувал. Може нарочно, а може и не. Но кой е виновен? Разбира се, командирът на взвода. Макар че командирът през това време е бил на инструктаж за политическите занимания. Но все едно, затвориха ме. В гарнизонния арест редът е каторжнически - нито седиш, нито лежиш. Сутринта ставане, дървените скари се изнасят навън. За да не сядаме, на циментовия под изливат няколко ведра вода. Комендантът е звяр. Не му стигат баналните издевателства, затова внася личен елемент - цял ден псува люто, оскърбява с най-последни думи, все едно сме негови заклети врагове.

В навечерието на есента се разболях, настаниха ме в болница. Този път в най-подходящото време - преди инспекторска проверка. Прозорците на болницата гледаха към плаца за физическа подготовка. На инспекция беше дошъл самият командир на Одеския военен окръг маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков. Гледаме от втория етаж на болницата как осъществяваше инспекцията. Всички офицери - млади и стари - бяха построени в редица до физкултурния уред "кон". Командирът на полка командва: напред! Към коня тича тромаво един плешив, дебеличък, на около петдесет години майор, командир на батальон, иска да прескочи, но къде ти, минава отстрани. Следващият - същото. Е, по-младите, взводните, прескачат, но не всичките. Които не са прескочили - в отделна редица. Те се оказаха мнозинство. И маршалът започва да псува на майка: охранили сте се, надебелели сте, не искате да служите добросъвестно на съветската родина, на великия Сталин... Ето как трябва - учете се! Затъква на колана полите на шинела си, късо засилване и - хоп! Прескочи. И заповядва на командира на полка: да тренират! Като свършат с тренировките, да ми се докладва. Седна в "уилиса"и си замина. "Глупак, макар да е Жуков" - каза след него сивокосият началник на финансовия отдел на артилерийския полк.

Вечерта един болен, капитан артилерист, който по време на войната служил в редовете на Първи Украински фронт, разказа, как командирът на фронта Жуков ликвидирал през есента на 43-та немския пробив край Житомир. Возел се, както винаги, в "уиилса", съпроводен от бронетранспортьор с главорези автоматчици и бордовия автомобил на военния трибунал. Където имало някакъв неуспех, хващал първите, които му попаднели под ръка - войници или офицери - и заповядвал на автоматчиците да ги разстрелят. От джобовете на още топлите трупове трибуналчиците вадели документите и оформяли присъдата. Маршалът лично не убивал и не подписвал нищо, това правели другите - по всичките правила на армейската юриспруденция.

Късно есента се преместихме в зимни жилища. Войниците в старите казарми, от николаевско време, офицерите - кой където намери, в частни квартири. Преди това срещнах моя приятел Валка Бахтигозин, с когото се разделих в София. Валка е все още младши лейтенант, но служи в артилерийски полк, където, разбира се, е по-престижно и по-спокойно отколкото в стрелковия. Валя ме взе в своето жилище, което беше наел неотдавна от една стара самотна бабичка. Бабичката ни пусна с уговорката, че ще ѝ намерим дърва за зимата. Обещахме, макар че не знаехме къде ще ги търсим. Впрочем, дърва така и не намерихме и прекарахме зимата в неотоплената къща, почти без да се събличаме през нощта. Хранехме се в столовата, заедно с войниците: супа с фиде, ечемична каша, чай, понякога компот. И това е добре. Гражданите и това нямаха, живееха гладно, продуктите - с купони. В града можеше да си купим вино - сухо или полусухо. Обикновено преценявахме, колко градуса, кое ще бъде по-силно. Което е по-силно, него пиехме. Но, както е известно, винените напитки са слаби...

Войната в този южен град все едно не беше свършила. Стреляха по улиците, особено нощем. Имаше случаи с нападнати наши караули, които пазеха продоволствени складове. Нападаха офицери, грабеха нощно време. Един командир на рота, като се връщал късно от казармата (живееше далече, зад парка "Петровски"), взел със себе си пистолета, което изобщо не беше разрешено. Точно до парка го пресрещнали двама: сваляй шинела, давай ботушите... Ротният извадил пистолета, убил единия. Другият избягал. И ето че го съди военният трибунал: за убийството на тази и този гражданин този и този гражданин (нашият капитан) се осъжда на шест години лагер. След съда капитанът каза: "Какъв съм глупак! И по долни гащи да бяха ме съблекли, гол щях да изтичам до дома. А сега..."Съдиите му съчувстваха, но - закон!

И тук подадох два рапорта за демобилизация, но напразно. И малко по малко изгубих надежда да се измъкна от войската. Жалко за Валка, който наистина искаше да служи, но в края на зимата го демобилизираха. На прощаване пийнахме в едно ресторантче и аз го изпратих на гарата. Валка си отиваше в своя сибирски Ачинск при майка си. За него и войната, и военната служба свършиха без радост. Не дослужи Валка нито до следващо звание, нито до награда. Макар че воюваше и служеше не по-лошо от останалите. А може би и по-добре. Но беше много млад и много честен. И наивен. Макар че и аз не получих много за войната и службата - една звезда на гърдите и една на пагоните. И това е. Не като други. Веднъж срещнах в киното Валерий К., някогашен мой съученик в Саратовското училище. Той е вече старши лейтенант с два ордена на гърдите, служи като инструктор в политическия отдел към комсомола. И тогава си спомних как се суетеше преди завършването, събираше препоръки за партията. А ние се шегувахме: не е ли все едно какъв ще те погребат - безпартиен или болшевик? Той все едно не ни чуваше и преди да заминем на фронта, вече беше успял да получи кандидатска карта. А на Днепър в отдел кадри, когато започнаха да ни разпределят по дивизиите, него го оставиха в политическия отдел. Тогава съобразихме - разумен е, макар и да е млад. Така и се оказа.

Заекът. Белият заек

$
0
0

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Преди известно време, като излизах от библиотеката на Британския музей и още не бях се измъкнал от паралелната реалност, видях внезапно на една от съседните улици любопитна мемориална табела.

"Тук живя подполковникът от авиацията Ф. Ф. Е. ЙЕО-ТОМАС, кавалер на Джордж крос (1902-1964), секретен агент с кодово име Белият заек“

Разбира се, бръкнах веднага в джоба за вълшебната пръчка спасителка, поразходих се из Гугъл и прочетох, че Форест Йео-Томас е прототип на Джеймс Бонд. Ян Флеминг измислил своя агент 007, следейки приключенията на Белия заек.

Bond. James Bond и Rabbit. White Rabbit

Сега, като съм прочел две биографии на Йео-Томас, зная за него много повече отколкото някога знаел Флеминг.

Ето ви приказка не за бялото биче (на руски „сказка про белого бычка“, което означава дълга и скучна измислена история), а едно действително повествование за Белия заек.

Този човек, англичанин по кръв и поданство, израснал във Франция и бил съвършено двуезичен.

Първата черта на сходството му с Бонд е любовта към приключенията.

По време на Първата световна война той напирал да отиде на фронта, но нито британците, нито французите вземали юношата в армията и той, още ненавършил шестнадесет години, като излъгал доверчивите янки, се записал доброволец в американската войска. Войната скоро свършила и ненавоювалия се млад Йео-Томас се отправил като доброволец от Американския легион (военизирана ветеранска организация) да спасява новородената Полша от болшевишката заплаха. По време на будьоновсикя рейд, край Житомир, попаднал в съветски плен. Искали да разстрелят момъка като агент на Антантата, но той (ето ти тебе!) удушил пазещия го червеноармеец, избягал и дълго – през Балканите и Турция – се добирал до дома си.

Втората черта, която Флеминг заимства от прототипа на Бонд е изтънчеността.

В периода между войните Форест Йео-Томас работил в известената парижка модна къща „Едвард Молино“: обличал се шикарно, карал красиви автомобили и изобщо не се лишавал от нищо.

Така примерно изглеждал този живот в стил ар деко

Форест имал още една характеристика, която го сродява с Бонд. Този облечен по модата човек бил превъзходен спортист – увличал се от бокс.

Приятният във всяко едно отношение живот на англо-френския човек на живота свършил, когато започнала Втората световна.

Йео-Томас се записал в кралските военновъздушни сили, но не му дали да лети – вече наближавал четиридесет години. Тогава Форест си намерил още по-опасна служба: в Управлението за специални операции (УСО) – организация, създадена за диверсии и шпионаж в германския тил. Йео-Томас с родния си френски и с познаването на всички региони на Франция, които обходил в годините, когато бил търговски пътник, подхождал идеално за тази работа.

По това време съюзниците вече започвали да готвят небивала по сложност операция – десант на континента през двойна преграда: Ла Манша и мощния Атлантически вал. Успехът на десанта зависел до голяма степен от това дали френските партизани и нелегални ще успеят да дезорганизират в деня „Д“ германския тил.

През 1943 година френските участници в съпротивата били разделени на множество отделно съществуващи организации и клетки – без връзка, без въоръжение, без технически средства. Ръководителите на тези нелегални центрове гинели един след друг като мухи: дилетантите не можели да се противопоставят на професионалистите от СД.


УСО се заело с невероятно трудна задача: да превърне брауновото движение на Съпротивата в единен фронт.

Белият заек станал един от главните координатори на този процес. Той летял три пъти до Франция, примирявайки и събирайки левите с десните, партизаните с градските нелегални, съратниците на генерал дьо Гол със съратниците на генерал Жиро (имал дьо Гол такъв съперник, днес почти забравен, но тогава много популярен).

Като нелегален Белият заек бил, разбира се, герой, но не повече от другите агенти: рискувал, изплъзвал се от засади, спасявал своите другари. Веднъж застрелял един много натрапчив таен агент на Гестапо. Друг път се спасил, защото се направил на покойник в погребална катафалка – много кинематографично. От останалите координатори го отличавали може би само привързаността му към контенето (елегантни шапки и костюми, пътуване в първа класа) и удивителната му способност да оцелява. Белият заек бил хладнокръвен и внимателен, благодарение на което се задържал невероятно дълго. Станал лично известен на Чърчил и на дьо Гол, но и на гестаповците, които тръгнали на истински лов за чевръстия английски заек.

Животът в окупирания Париж

В края на краищата (през март 1944 година) Заекът бил заловен. Обградили го от всички страни и един човек от свръзките му го издал, изплашил се от изтезанията. Хванали англичанина много грамотно, като Брат Пит в „Гадни копилета“: скочили върху него петима, свалили го и го притиснали. Йео-Томас не успял да използва нито цианкалия в пръстена, нито хитрия sleeve gun (прототип на бондовските технически джаджи).

Пистолет в ръкава: разработка на техниците от британското УСО

Пистолетът в ръкава не би могъл да помогне на Заека, но за пръстена в следващите дни той съжалявал горчиво. Истински, поразителен героизъм Йео-Томас проявил, когато се оказал в немския затвор.

Гестаповците се отнасяли към джентълмена съвсем не по джентълменски. Те го изтезавали няколко денонощия по цялата си гнусна научна методика. Давели го например във вана и след това го свестявали с помощта на изкуствено дишане. И така шест пъти поред. Налагали го с тояга по онова място, за което джентълмените не говорят гласно. Не му давали да спи. Закачали го да виси на белезници (след това едва не започнала гангрена). И така нататък.

Трябвало да издържи достатъчно време, за да могат другарите му да се досетят за провала и да опразнят тайните жилища. Когато палачите се уморявали, Белият заек си мислил, че вече няма да издържи и на следващият разпит ще проговори. Но започвал нов рунд изтезания и се пробуждал чугуненият британски инат. Белият заек не издал нищо и никого. Като разбрали, че времето е изпуснато, гестаповците отстъпили.

Когато прехвърлели затворника от един затвор в друг, пазачът не затворил плътно помещението и Заекът съвсем не по заешки се нахвърлил върху есесовеца, взел му автомата. И щял да избяга, но другите арестанти се уплашили и извили ръцете на смелчагата. Останал жив само защото пазачът се уплашил да доложи на началниците си за своята небрежност.

За разлика от вятърничавия Бонд към четиридесетте си години Форест престанал да ухажва красавиците, защото срещнал една жена, която обикнал. Тя останала в Англия и чакайки своята смърт, Заекът мислел само за това как да ѝ предаде вест за себе си.

Така той се превърнал приживе в легенда. Защото използвал всякаква възможност да изпрати бележка на своята Барбара. Ту я хвърлял от камиона със затворници в краката на пътните работници. Ту я предавал на „нормални“ английски военнопленници, които имали право на кореспонденция. Ту измислял нещо друго.

Поразително е, че повечето от тези писма стигали до адресата. Барбара съобщавала за движението на своя любим в УСО, а там по това време работел младият разузнавач Ян Флеминг и следял очарован невероятните подскоци на Белия заек.

Капитан втори ранг Флеминг

Отначало бележките идвали от парижки затвор. След това от компиенски затвор. След това от Бухенвалд (изглежда, че Йео-Томас е съобщил първи на света за този чудовищен лагер на смъртта). След това от разни части на Германия.

Въпросът е в това, че и в Бухенвалд Белият заек останал верен на себе си.

Да останеш Джеймс Бонд и в бухенвалдския ад – това е истински подвиг

Той създал нелегална организация и организирал масово бягство. От двадесетте смелчаци десетима загинали, но останалите десет души избягали, сред тях и късметлията Форест.

Той преминал през цяла Германия и го заловили едва пред самата фронтова линия. Отново попаднал в лагер. Отново избягал. И през април 1945 година най-сетне се добрал до своите. По-точно го донесли на ръце тези, които избягали заедно с него и не пожелали да го изоставят.

В песничката за зайчето (руска детска песен – бел. прев.) се пее: „Донесоха го у дома – оказало се живо“. Но Белият заек след изтезанията и лишенията останал не жив, а полужив. Само на кинематографичния агент 007 не му се отразява нищо, а човекът от плът и кръв има определен ресурс от здраве, който не е безграничен.

След войната Форест Йео-Томас постоянно боледувал, чувствал се все по-зле и по-зле и умрял, без да доживее до старост.

Той се шегува. А скоро ще умре.

Не прилича много на легендата за неуязвимия и блестящ супермен, нали?


Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 30

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

30.

През февруари съвсем неочаквано ми дадоха отпуска и аз се втурнах към родината. Трябваше да пътувам през Кривой рог, Харков и Гомел. На гарите при прехвърлянето беше ужасно - тълпи хора, военнослужещи и цивилни, старци, жени и деца, опашки и блъсканица... Добрах се някак си с куфара до Подсвиле, където знаех, че работи в едно счетоводство сестра ми Валя, събудих я през нощта - разбира се, на канцеларските маси, където нощуваше с една приятелка. Сутринта заедно се отправихме по заснежения път през гората към Кубличи. По пътя Валя ми сподели своята обида, как след немския плен я изпратили в Източна Прусия - да докара крави за колхоза. Месец или повече гонели едно голямо стадо, доили го и го пасели по пътя, бранели го и го пазели, самите често гладни и премръзнали. Но трябвало да търпят, защото им обещали, че като докарат стадото, ще им дадат по една крава - нашата Окулярка я изяли през 43-та партизаните - и сестра ми търпяла. Но като ги докарали, се оказало, че кравите са необходими за развитието на колхозното животновъдство и краварките останали с пръст в устата.

У дома се радваха, че всички са живи, къщата е също така цяла, не е изгоряла. Но няма хляб, заделили са малко картофи за семе, но не се намира вече нито мляко, нито месо. Не останали даже кокошки, които някога преди войната бяха главни крепители на бедняшкия бюджет. Вечерта дойдоха съселяни, неотдавнашни партизани, разказваха как са преживели войната. Колко мъки и обиди са претърпели! От немците, от партизаните, от народниците (членове на организацията Беларуска народна самопомощ, която сътрудничи на немските окупатори - бел. прев.)... Също и от някои местни, особено от тези, които до войната били съветски активисти, а по време на войната не пропуснали се поставят в услуга на окупаторите. Но какво да се прави, на кого не му се иска да живее? Като на предишния наш председател на колхоза Егор, който беше пленен. Държали пленените в лагер край Лепел, местните пускали вкъщи. Жена му отишла за него, но Егор не я послушал, не си отишъл у дома. Казал, там веднага ще донесат, че съм комунист, ще ме ликвидират. А тук малцина ме знаят, може и да доживея до края на войната. Не доживя до края на войната нашият председател Егор, умря в лагера.

От моите училищни приятели не беше останал почти никой - кой намерил смъртта си като партизанин, кой като полицай (мобилизиран в началото на окупацията), кой бил убит на фронта след освобождението. Някои от младите, които не се бяха демобилизирали, продължаваха да служат. Други преминали всичките кръгове на ада - мобилизацията през 41-ва, плен и концлагер, после - освобождение, на фронта и отново лагер - този път наш, на север или в Сибир.

Отидох в районния център Вушачи - трябваше да бъда заведен на отчет във военния комисариат. Натам ме закараха, а назад вървях пеш през нощта. Едва стигнах, не успях да замръзна. Защото пих у някогашния си приятел Миша. Той, като онзи мой саратовец, още в армията се беше погрижил за следвоенната си кариера и сега работеше в районния комитет на партията. Но той беше по-голям от мене, по-опитен, а най-вече - предвидлив. Това се виждаше още от детските му години, когато, получавайки районния вестник, започваше да го чете от уводната статия. А аз бях свикнал да чета винаги от края, от четвърта страница, където печатаха външните новини. Уводната статия оставях без внимание.

Моето пристигане в родината след седем години небитие не можеше да остане, разбира се, без вниманието на местното НКВД. Започнаха да наминават тукашните секретни сътрудници, които бяха много любопитни да разберат къде съм бил по време на войната. (Дали не съм бил в плен?) Една жена ми каза: "Аз тебе те видях, когато немците бяха тук". Къде си ме видяла? "Не помня къде, но май те видях. С една такава пилотка..."Може би имаше такива, на които им се налагаше да крият нещо, и такива, които да ги разобличават. А моята война, макар че беше далече оттук, щялата беше пред свидетели. В плен не съм бил, на окупирана територия не съм живял. Не така добре беше провървяло на моя приятел Коля, който едва ли не цялата война беше прекарал в Заксенхаузен, работил в мините в Австрия, а след това даже воювал малко на фронта. Като се демобилизирал, не се върнал вкъщи, а отишъл в Рига, където живее и до днес. В спокойствие, благополучие и без сериозни проблеми.

Татко ме попита за моите планове - какво ще правя по-нататък? Казах, че искам да се демобилизирам и да се върна у дома, в Беларус. А той каза: трябва ли? Все пак там, в армията, макар да е трудно, хранят. А тук, като доядем картофите - глад. Като преди войната. Сега на свой участък не можеш да засееш - не е като по време на войната. Вече изораха и междите...

Пътувах назад към Николаев с болезнено чувство на разочарование, осъзнал остро това, че не намерих в родината целебното душевно спокойствие, към което се стремях в своите 22 години. Околният свят ми се струваше неуютен, непригоден за щастие по време на войната, малко пригоден и в мирно време. Съвсем не такъв ми се стори той в деня, когато свърши войната. Но светът много бързо ми навря муцуната в дупката на живота. Как да се измъкна от нея?

Чувствата ми мрачнееха и от това, че там, в Николаев, си имах момиче, с което исках да се събера. Там то имаше жилище, роднини, всички работеха в корабостроителния завод, казаха, че като се демобилизирам, мога да се настаня у тях. Но точно това не исках, защото исках у дома, в Беларус. А като погледнеш - къде да го заведа в Беларус? И намерението ми изстина бавно, като пепел в догорял огън.

Върнах се в Николаев отчаян и смутен.


Гробна тишина

$
0
0

Автор: Денис Пятигорец

Превод от руски: Павел Николов

Помните ли как започна всичко?

Помните ли с какъв патос Русия влезе в Крим? Помните ли ватния трепет и гордостта за „изправянето на крака“? А как соколите на Шойгу полетяха в Сирия? Синоптичната прогноза за бомбардировките помните ли? А това, че нефтът няма да падне, защото кралят на Саудитска Арабия няма да допусне подобно нещо? А санкциите, които не вредят? А импортозамяната?

При всеки шантав етап от съвременната история на Русия питерският босяк разказваше с мил глас на руснаците, че всичко трябва да е точно така. Че това не е страшно. Това са временни трудности. И народът вярваше. И всеки път тази вяра се изпаряваше все по-бързо и затова се налагаше да се правят все по-чести патриотични инфузии. Но ето че аргументите свършваха. Авторитетите на политиците от висшия ешелон се нивелираха с всяко покачване на цените на продуктите и на бензина. Оставаше само ботоксоликият лидер на нацията с нарисувания рейтинг на доверие да замае някак си мозъка на народа и да го удържи в юздата.

Но и той се скапа. Последната му пресконференция с мантрата „преминахме върха на кризата“ се превърна в първия гвоздей в капака на ковчега на руската пропагандна машина. Рублата падна дори не след заявлението на Путин, а по време на неговата реч, което направи изказването му още по-ненормално. Всички големи козове свършиха. А последния коз шестица, патриарх Кирил, използваха максимално тъпо – дадоха му да заяви, че Русия се отбранява в Сирия. Отбранява се! В чужда страна, като нанася удари по хора, които не могат да поразяват въздушни цели. И това го говори духовно лице… Още един път патриархът на Руската православна църква (който се смята за по-висшестоящ от Вселенския Константинополски патриарх) се спусна до равнището на маргинален ислямски проповедник, призоваващ младите мюсюлмани да станат шахиди.

И ето че получиха резултата.

Веднага след Нова година нефтът се срина за пореден път. След него запълзя и рублата. На борсата спад. Икономиката чака позитивни тенденции, а те просто няма откъде да се вземат. Руснаците очакват повишаване на цените на продуктите от 15 януари, Държавната дума се замисля да изземе временно банковите спестявания на хората, за да закърпи дупките в бюджета, а Кремъл мълчи. Вече няма кой да успокои хората. Кой сега ще повярва в „неработещите санкции“ или в „преминалата криза“, когато след това рублата падна още повече? А нали това не е предел! Какво да се говори сега за оправдание? Да се каже, че, така и така, става дума за световна криза – ето, вижте Китай или САЩ, там също падат индексите. Само че и това няма да мине – Международният валутен фонд предсказа по-нататъшен упадък на икономиката на Русия и (ВНИМАНИЕ!) ръст на икономиката на Украйна!!!! А какво може да бъде по-лошо за руснаците от благополучието на съседа враг.

Но да оставим враговете, приятелите също са в беда. Китай има куп свои проблеми, затова няма излишни пари за инвестиране в санкционираната и рискова Русия. А и отношението на Русия към китайците е същото, каквото е било на британците към Китай по време на опиумните войни. Иран смогна да настрои срещу себе си Саудитите, а те бързо събраха мощна антииранска коалиция в ислямския свят. Иран започна да сипе в началото патетични заплахи срещу Саудитите, но бързо се спихна, когато Саудитите удариха с ракета иранското посолство в Йемен. Както „великата“ Русия след сваления от турците самолет, Иран си подви опашката и заяви вяло за забрана на вноса на саудитски продукти. С Асад нещата също не вървят. САЩ отново определиха своята позиция – най-много през 2017 година Асад трябва да си отиде. Иначе казано – Кремъл не само не постигна максималната си цел в Сирия (приемането на Руската федерация в международната антитерористична коалиция и премахване на част от санкциите), но и минималната си цел (запазването на Асад като президент на Сирия) не е вече в състояние да постигне. Тогава за какво е тази война? Каква е ползата? Има руснаци, загинали във взривения над Египет самолет. Има свален СУ. Има санкции срещу Турция и поскъпване на аналогичната продукция в Руската федерация. Има погубен туристически отрасъл. И всичко това заради войната в Сирия. А каква е ползата? Как да се обясни това на обикновения руснак? А и кой ще направи това след глупостите на Гундяев? Никой. Пак ще има тишина. Грабна тишина.

А докато Кремъл мълчи, икономическите експерти правят политиката на властта на пух и прах. Демура предсказва падане на рублата към 100 за долар (в момента 74.85 – бел. прев.) в най-близко време. Даже умереният Греф вече не просто говори, а крещи: в Русия има три беди – цената на нефта, санкциите и липсата на структурни реформи за развитието на икономиката. Във връзка с това какво трябва да се направи, за да се излезе от кризата? Всичко е просто – да бъдат изведени войските от Сирия, да бъде зарязан Асад, да бъде изпратен по дяволите Иран и да бъде даден за сдъвкване от Саудитите, да бъдат изведени войските от Донбас, да бъде върнат Крим и да бъде платена компенсация на Украйна. Това веднага ще премахне санкциите за Руската федерация, а също така ще развърже ръцете на ОПЕК и тя с удоволствие ще ограничи добива на нефт, за да се повиши отново цената му. Паралелно с това ООН ще въведе отново санкции срещу Иран за каквото и да е: за ракетната програма, за подкрепата на Асад в Сирия и на хуситите в Йемен – за какво точно не е важно, главното е, че ще ги въведе. И тогава нефтодоларите ще потекат отново в руския бюджет. Само че след едно подобно нещо Путяша едва ли ще може да запази властта си. Ще му се наложи да се пенсионира. А той по-скоро ще умре в креслото си, или по-скоро ще умрат руснаците, отколкото да изпусне властта от ръцете си.

Може да се опита вариантът със стуртурната реформа в икономиката. Но това ще доведе до развитие на предприемачеството, на дребния и средния бизнес. А какво става след подобно развитие – правилно, формира се средна класа. Заражда се обществен пласт, който е способен да мисли и да действа самостоятелно. Средната класа неминуемо ще се стреми към демократичните ценности и ще отхвърля всякаква корупция и авторитаризъм, което означава, че средната класа е зло за днешния режим в Русия.

Което означава, че никакви реформи в икономиката при тази власт няма да има.

Което означава, че икономиката на Русия ще продължи своето падение.

В тишината. В гробната тишина…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 31

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

31.

През пролетта, точно преди Първи май, дойде заповед за моето уволнение, отивах в запаса. По това време, когато се бях примирил донякъде със своята армейска съдба, мислех си, че ще ми се наложи да служа. Тогава и по-нататък всички промени в живота ми ставаха във време, през което бях най-малко подготвен за това. Всичко неочаквано, внезапно, изневиделица. Най-напред възникна въпросът: къде да отида? Разбира се, в Беларус, в това нямаше съмнение, но къде конкретно? Да се завирам при родителите си в колхоза нямаше смисъл, но къде тогава? Къде да намеря приют, макар и на първо време?

Отидох в Минск. По-рано не бях ходил в столицата и това, което видях там, ме смути. Градът лежеше в руини. На една улица намерих Съюза на художниците, председател на който тогава беше Ахремчик. Дадоха ми възможност да му позвъня. Разказах кой съм, за какво съм дошъл. Той каза, че засега няма никакви учебни занятия, училището не работи, къде ще бъде - във Вицебск или Минск, - още не е определено от правителството. Животът тук е тежък. Няма смисъл, каза, да оставате тук. В някои области има отдели на художествения фонд и нелоши художествени колективи. Например в Брест или Горадня (рус. Гродно - бел. прев.). Съветвам ви да отидете там, ще намерите работа и да живеете там ще ви е по-леко отколкото в Минск. А после може и да отворят художественото училище. Помислих си, че явно трябва да постъпя така. Точно в Деня но победата заминах с влак през Баранавичи за Горадня - град, където нямах нито една позната душа. И който така дълбоко и за много години щеше да стане част от моята човешка съдба.

Градът ми хареса от пръв поглед, не беше толкова разрушен (макар че в центъра се срещаха руините на някои здания), там се чувстваше някаква "западност", чувстваха се някакви черти на Средновековието - в старите постройки, в църквите, дори в павираните улици. Освен това - два замъка и Ньоман (рус. Неман - бел. прев.). Това много ми допадна на сърцето, измъчено в чужбина. Ходих половин ден по улиците, разглеждах, но не събрах смелост да вляза някъде. Първата гродненска нощ прекарах на гарата. На сутринта тръгнах да търся ателието на художествения фонд.

Ателието беше точно на центъра на улица "Клара Цеткин" - малка стаичка в стара къща. Зад единствената маса седеше оплешивяващ човек със светъл костюм и орден "Червено знаме"на гърдите. Това беше председателят на горадзенските художници Виктар Марозау, неотдавнашен командир на противотанкова батарея, който след демобилизацията беше останал в Горадня. Там беше и старият художник Дзежка, който страдаше от болестта на Паркинсон. След това дойдоха сивокосият и изпълнен с достойнство Игар Василевич Сямьонау, черноликият Ваня Пупикоу, също бивш артилерист, и още някои. Възпитаникът на Варшавската художествена академия Аляксандр Кох ме отведе в своето жилище, където си оставих куфарчето, а жена му, мила горадзенска полякиня, ме нагости с чаша мляко и парче хляб. Всички се разбрахме бързо, а за да укрепим нашата щастлива среща, вечерта отидохме на ресторант, който, разбира се, се казваше "Ньоман".

Нямах много пари (само уволнителното обезщетение), а след ресторанта не ми остана почти нищо. Затова пък си спечелих приятели, които ме настаниха на квартира отвън Ньоман у сърдечната Маря Иванауна, която ми стана за дълго време като втора майка. Да, хората и художниците бяха тук чудесни. Някои от тях (Марозау, Сямьонау, Парахня) бяха виртуози по оформлението, красиво, с особен вкус пишеха шрифтове. А нашата работа се състоеше главно в шрифтовете. Аз, разбира се, не можех така, затова гледах и се учех. Но работата беше в това, че не ми се налагаше особено да гледам и да се уча - работата беше малко. Поръчки за живопис изобщо нямаше и това измъчваше много художниците. Но обикновено техните тревоги не продължаваха дълго, срещу това имаше едно обичайно мъжко средство. Да се намерят пари за хляб е трудно, даже невъзможно, но за гарелка (обл. водка - бел. прев.) се намираха винаги. В това отношение също имаше някои виртуози и най-добрият сред тях беше Виктар Марозау. Рядко минаваше някой ден без пиене - това, разбира се, беше наш черен ден. Но надвечер все се намираше нещо и аз се връщах късно в своята квартира в Заньоман. Това не беше нещо ново за Маря Иванауна, дълги години тази нещастна жена беше добре калена от своя съпруг, също демобилизиран военен. Лошото беше, че квартирантът се държеше не много етично - няколко месеца не беше плащал за квартирата. Само обещавах, но нямаше с какво. Престоях цяла година в ателието, прехранвайки се оскъдно от случайни поръчки. Веднъж с Андрей Заспицки, скулптор и бъдещ лауреат, направихме витрината на един киносалон, през есента оформихме павилионите на Скиделския пазар. Това беше последната ми печалба, която обаче стигна колкото да поседим в ресторанта и да си платя квартирата. А в пиенето се бях тренирал вече така, че можех да изпия половин литър на един път. Приятелите ми смятаха, че това е нормално, че най-сетне съм достигнал общите норми. Но за мене всичко това беше тежичко и аз започнах да мисля какво да правя по-нататък. Това, че трябва да работя нещо, беше сигурно. Но какво? Какво можех? Да се уча? Но къде и как? Нямах никакви документи за образование - войната погълна всичко, последното остана в моята полева чанта на заснеженото поле край Северинка. Написах в Саратов, да ми изпратят поне някакво копие. Отговориха, че всички архиви са изпратени по време на войната в Бугуруслан. Написах там - получих отговор, че не са получавали никакви документи от Саратовското военно училище. След това отидох у дома - в Кубличи нямаше нито училище, нито някой от познатите ми учители.

Снимки

$
0
0

Много обичам снимките.

И да ги правя, и да ги гледам – мои и чужди.

На моите се възхищавам, защото съм ги правил аз, а на чуждите завиждам, защото не съм ги правил аз.

Но това е страничен въпрос.

Помислих си просто, че ходейки из Мрежата и срещайки фотографии, които са ми направили впечатление, мога да ги публикувам и в блога със съответния коментар: мой, оригинален, оригинален преведен или втория или третия с мои прибавки и уточнения.

Все на някого, надявам се, това ще му бъде интересно.

Така че – ето първата серия.

1. Харисън Форд (крайният вдясно) като дърводелец при строежа на звукозаписното студио на Сержио Мендес (бразилски пианист и композитор), 1970 година.


2. Същата снимка, ама малко по-иначе…


3. Библии, притиснали здраво от двете страни „Уроци по атеизъм“ на Александр Невзоров (снимката, разбира се, е на… Александр Невзоров).


4. Чубака си почива на снимачната площадка.


5. Намирам войната за най-отвратителното „изобретение“ на човечеството, но има много военни снимки, от които извира безгранична човечност, и те са ми особена слабост. Британски войник се здрависва с котенце, Ньолет, Франция, 1917 година.


6. В библиотеката на дядо ми на село имаше много стари детски книжки и списания отпреди правописната реформа на ОФ-то (с "ъ"накрая, както казвахме ние, децата). Някъде из тях в ранното си предучилищно битие съм виждал ето това.


7. Джон Кондон. Най-младият британски войник през Първата световна война. Ирландец. Убит едва четиринадесетгодишен през 1916 година. В родния му Уотърфорд през 2014 година е поставен своеобразен обелиск в негова памет.


8. Джими Хендрикс, 1968 година.


9. Бирманки в Лондон, 1935 година.


10. „Ролинг стоунс“ след телевизионния им дебют през 1963 година. Време за по цигара.


11. Автомобилна катастрофа във Вашингтон, 1921 година. Снимката е оцветена в наше време.


12. Зад Владимир Гундяев (Кирил, „патриарх на цяла Русия“ не по божия, а по КГБ милост) пише всъщност „памидор“, което означава „домат“. Но така е застанал патриархът, че се чете „пидор“, което означава „педеруга“. Може и монтаж да е, ама си е право в целта.


13. В Англия през XVIII век някои петиции се подписвали в кръг около текста. За да не се знае кой е подписал първи и да бъде посочен като организатор.


14. Германия, 1945 година. Напълно разрушен от бомбардировките градски район. Ама я вижте улицата – прашинка няма.


15. Краят на XIX век. Ани Оукли стреля с помощта на огледало по цел, поставена зад гърба ѝ. И това не е единственият покоряващ публиката номер на участничката в шоуто на Бъфало Бил „Дивият Запад“, прочула се като виртуозен стрелец. А пронизването с изстрел на ябълка, поставена върху… главата на съпруга ѝ?! Какво да говорим повече?..


Все още в зората си, кинематографът не пропуска да увековечи Ани Оукли и в едно съвсем кратко (за нашите, но не и за тогавашните стандарти) филмче.


16. В Ерусалим.


17. Студенти от Императорската художествена академия, Санкт Петербург, 1913 година.


Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 32

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

32.

В Горадня недалече от нашето ателие се намираше редакцията на областния вестник "Гродзенска правда". Често се срещахме с някои от неговите журналисти в една кръчма на ъгъла на две улици. Тогава в редакциите работеше като счетоводител един стар (към 70 години) полковник от някогашната царска армия, той също ходеше там - да изпие една бира от заплатата. Понякога разговаряхме, той разказваше много интересни неща за своята царска служба. Веднъж в момент на пияновата доброта ми каза, че не е лошо да помисля за своето бъдеще и с това докосна някаква струна в душата ми. Вие знаете беларуски език, каза той, а при нас започват да печатат част от тиража на беларуски. Наминете към секретариата, може би ще има нужда от вас. След няколко дена наистина отидох в секретариата, където ме посрещна Ганна Иллинична Ципина, стар вестникарски работник, която ме помоли да напиша заявление на беларуски. И понеже, както ми се стори, не намери в него много грешки, ме прие на работа като коректор на беларуското издание. Като поработих малко в коректорския отдел, се прехвърлих в секретариата. Започваше нова страница от моя живот. Струваше ми се, че излизам на някаква права, но само ми се струваше. Предстояха ми още превратности на съдбата, пъклени рецидиви на все тази военщина, която упорито не желаеше да ме пусне от своите железни прегръдки.

Но засега в редакцията беше спокойно, харесваше ми. Почти всички, които работеха там, бяха пришълци или демобилизирани и ходеха изцяло с военно облекло - шинели, гимнастьорки и ботуши. Началници на отделите бяха предимно бивши армейски политически работници, изключение правеше отделът по селско стопанство, който се ръководеше от неотдавнашния командир на бригада във Войско полское (неофициално название на няколко формирования, създадени на територията на СССР през 1943 година и състоящи се от поляци, но предимно с руснаци за командири - бел. прев.) майор Пьотр Барейка. Командваше като по време на война - енергично и напористо, особено по време на пълната колективизация на Западна Беларус. Разбира се, че с такива кадри коректорите и стилистите не оставаха без работа и нашият ревизионен коректор (коректор, който прави окончателните коректури - бел. прев.) Микола Аучароу се караше безкрайно с всички, отстоявайки "свещените"норми на руската граматика. Той беше наистина образован и грамотен човек, но пълен кутсуз. В началото на войната го пленили, преживял много горчиви беди, а като излязъл на свобода след победата, изпил от радост "не какъвто трябва"спирт и едва не ослепял. Освен това се изяснило, че някогашната му жена не дочакала своя мъж, изчезнал в плен, и се омъжила за един полковник чекист, а когато ѝ показали негова снимка, Аучарова казала, че не е той. През цялото време, през което познавах Аучароу, той доказваше на смерш, че той е той и че жена му греши. Като се установил в Горадня, той и новата му жена построили един коптор от натрошени камъни и тухли и живееха в разрушения квартал на съществувалото по време на немците еврейско гето.

Мой колега в секретариата беше Георги Цвятницки, човек малко по-възрастен от мене, стар жител на Горадня, много опитен, възпитан в традициите на старата руско-полска култура. Без да има висше образование, говореше няколко езика и изобщо знаеше всичко. Когато някой имаше някакъв въпрос (освен, разбира се, по марксизъм-ленинизъм), на който нямаше отговор в Голямата съветска енциклопедия, се обръщаше към Георги Аляксеевич, а той, като си помислеше малко, отговаряше. Освен това може би единствен той от тогавашната редакция разбираше перфектно от полиграфия, оформяше колоните, избираше шрифтовете и в този смисъл беше незаменим.

По-голямата част от моето работно време отиваше да превеждам на беларуски език руските материали, предадени по телетайпа на Беларуската телеграфна агенция. Те всичките не бяха малки по размер - разни постановления, речи, разбира се, с бележка "веднага в броя"и аз трябваше да ги диктувам на Станислава Фадзееуна - едва ли не единствената машинописка в редакцията, която знаеше беларуски език. От време на време пишех нещо малко в раздела за информация. И по това време през един почивен ден надрасках първия си разказ за последния ден на войната. Заместник-редакторът А. Салауйоу го прочете и каза: забележително! Неговата пестелива похвала ми даде вяра в някакви мои способности. Но не написах бързо следващия разказ. Причина за това беше едно немаловажно обстоятелство. През тези години, винаги в началото на лятото, започнаха да призовават запасняците и аз получих призовка. Отидох при заместник-редактора - какво да правя? Той каза: ще ти дадем бележка, иди във военния комисариат, моли се да те освободят. Отидох при военния комисар, дадох бележката. Той мърмори недоволно: "Всички идват, пъхат бележки - да ги освободя. А кого ще изпратя? Трябва да събера 140 души, какво - вместо вас ли да отида?". И седи с бележката в ръце и писалката, колебае се какво да напише. Чувствам, че се решава съдбата ми, и казвам: "Ако не ме освободите, редакторът каза, че ще се обади в областния комитет". (Ето това не трябваше да казвам, но направеното не може да се върне.) Полковникът хвърля писалката, бележката и вика: "Какво - в областния комитет ли? Плюя аз на вашия областен комитет, ето - имам заповед от министъра на отбраната, нея изпълнявам. Това е! Върви. Няма да бъдеш освободен!".

Тези няколко необмислени думи определиха същността на моя живот през ред следващи години.

На другия ден се явих на сборното място - палатков лагер в гората близо до село Грандзичи, на брега на Ньоман. Запасът ми отне три летни месеци. Обикновени военни порядки, занятия по артилерия: изчисляване на данни, артилерийски стрелби... В началото на есента - изпити, които имах "щастието"да взема с отличен. Върнах се в редакцията и получих отпуск. Веднъж срещнах на улицата познат офицер, който беше наш командир по време на запаса, и той ме попита: "Какво, Биков, разхождаш ли се?" - Разхождам се, казвам. - "Не си ли получил още призовка?" - Каква призовка? - "Скоро ще получиш". Каза и си тръгна. И наистина, след един ден ме викат във военния комисариат - подпишете се. Извадка от заповедта на министъра на отбраната за зачисляването на В. В. Биков в редиците на съветската армия. След три дена да се явя в частта си. Какво да правя? Отидох при отговорния редактор, той разпери мълчаливо ръце. Наложи се да си събирам "чашата, лъжицата и канчето". Този път заминах по-далече - за Слоним. В света започваше широкомащабна студена война с перспективи да се превърне в гореща, необходима беше по-голяма армия. Слонимската бригада се преобразуваше в дивизия и това не можеше да мине без артилериста лейтенант Бикау.

Намерих армията почти същата, каквато я оставих преди две години. Все същия безпорядък, нагнетяване на мисълта, че Западът е опасен, недостиг на всичко материално - от транспорта до шинелите. (До средата на зимата носех ватенка с пришити офицерски пагони на раменете.) И необичаен дори за военните години режим на секретност. Всички устави, инструкции и заповеди бяха засекретени. Когато беше необходимо някакво нареждане за занятията (а такова беше необходимо всеки ден), трябваше да бъде получено сутринта срещу подпис от секретната част, а вечерта да бъде върнато. Ставаха много бъркотии и няколко офицери изгоряха от това. Един наш командир на батарея, за да не тича всеки път до щаба за устава, преписал нещо от него в бележника си, който след това изгубил по време на занятия в полето. Разбира се, бележникът не бил регистриран, и командирът на батареята не се тревожел особено. Но се случило така, че един колхозник го намерил на края на гората и извършил, както си мислел, добро дело - занесъл бележника по време на пазарния ден в Слоним. Там установили много бързо на кого принадлежи и след месец свалиха пагоните на командира на батареята.

Прекарах зимата в Слонимската дивизия и живеех отново у една бабичка в Албярцин (работническо селище в рамките на Слоним - бел. прев.). Всеки ден - полеви занятия, в мраз, дъжд и студ. Най-сетне - чаканата пролет, пекна слънце и Бикау получава нова заповед: да замине за Далечния Изток.

Еуджения Фалени

$
0
0

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Бруталният възрастен мъж на снимката, когото всички познати, сред които и неговите жени, познавали под името Хари Лео Кроуфорд, е в действителност жена, Еуджения Фалени, най-голямото от 22-те деца на мрачен италиански рибар. Още от ранна възраст Еуджения се обличала често в мъжко облекло, за да бъде приета на работа в някой тухларски завод или конюшня (там не вземали момичета), а след това заминала като юнга по моретата. Браздила ги дотогава, докато не заявила по невнимание, че нейната баба я наричала "piccolina" (буквално „дребничка“, ласкаво обръщение към момиченце – бел. прев.). Капитанът започнал да подозира нещо и, така или иначе, през 1989 година Еуджения се оказала малко изнасилена и дори напълно бременна в най-близкото пристанище - Нюкасъл, Австралия. Като родила дъщеря си Джозефина, тя я оставила на една позната италианка, за да се грижи за нея, и по-нататък я посещавала вече в мъжко облекло, като сменила името си на Хари Кроуфорд.

Като сменил множество професии в пъбове, хотели, фабрики и дори в един месокомбинат, на 19 февруари 1913 година Хари Кроуфорд се оженил за една вдовица с 13-годишен син, Ани Бъркет. До 1917 година техният съпружески живот протичал съвсем спокойно и жена му нито един път не усетила, че нейният съпруг „не е съвсем мъж“.

На 1 октомври 1917 година Хари поканил съпругата си на пикник извън града, от който тя не се върнала. На следващия ден бил намерен женски труп с овъглено до неузнаваемост лице и без всякакви признаци на насилие, който бил погребан като „труп на неизвестна жена“.

А Хари заявил на своя доведен син и на своите съседи, че съпругата му е избягала от него с друг мъж, след което се преместил да живее в Кентърбъри, където на 29 септември 1919 година сключил законен брак с Елизабет Елисън.

В средата на 1920 година синът на загиналата Ани Бъркет, Джон, научил съвсем случайно за намерения в съседния град, заедно с изчезването на неговата майка, женски труп и се обърнал към полицията в Чатсууд с молба да му предоставят снимки на трупа и запазените вещи за опознаване. Опознаването се състояло.

На 5 юли 1920 година чистачът от хотел „Stanmore“, 45-годишният Хари Кроуфорд, бил арестуван по обвинение в убийство на първата си жена Ани Бъркет. Какво било учудването на полицаите, когато арестуваният мъж помолил да го поставят в женска килия.

Във вещите на Хари били намерени няколко вибратора. Втората му съпруга Елизабет Елисън заявила в съда: „Той беше идеален съпруг и ние бяхме много щастливи! А това, че изпълняваше съпружеските си задължения по долно бельо или по халат, не ме смущаваше – той обясняваше това с пуританското си възпитание“.

Еуджения Фалени не признала своята вина, но съдът на съдебните заседатели я осъдил на смърт, като присъдата била заменена по-късно с доживотна каторга. След 11 години, през 1931 година, тя излязла на свобода, „тъй като осъдената Еуджения Фалени е почти на шестдесет години и не се отличава с много добро здраве“.

На 9 юни 1938 година 63-годишната Еуджения Фалени, пресичайки една улица в Сидни, била блъсната от неизвестен автомобил. Следствието стигнало до заключението, че „смъртта е настъпила поради нещастен случай“.

Съществува мнение, че не е изключено зад кормилото на автомобила да е седял 38-годишният Джон Бъркет, син на убитата Ани Бъркет.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 33

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

33.

Далекоизточният период от моя живот е останал в паметта ми като нещо уродливо, малко вероятно и парадоксално... От една страна - обикновена армейщина, служебна закостенялост и сурови занятия. Но наложени върху тамошната особена екзотична обстановка, върху различните природни условия, те не само угнетяваха човешката същност, но и я задушаваха със своята изключителност, със своята разлика от всичко по-раншно, от обичайно европейското.

След дълго пътуване с влака покрай Далекоисточната магистрала, след едномесечно чакане в казармите във Вторая речка край Владивосток (тези казарми, където в края на 30-те години се намирал транзитен лагер и където свършил живота си поетът Осип Манделщам), след морски пътешествия в душните туиндеци на товарни кораби по Японско море видях най-сетне мястото на моето назначение - село Головнино на южния край на остров Кунашир. Тогава вече не бях сам, а с жена си Надзея Андрееуна, завършила неотдавна Горадзенския педагогически институт, която беше принудена да се отправи с мене по неведомия далечен път.

От морето Головнино се виждаше като група разхвърлени по брега ниски дървени къщички на фона на величествената, обрасла с гори планина на тукашния вулкан с японското име Тятяяма ("яма"на японски означава именно планина). Откъм морето стърчеше дървената постройка на кея, там стояха няколко войници и ни показаха къде се намира щабът на полка, където трябваше да се явя. На този див, планински, обрасъл с борове и бамбук остров ми беше съдено да се мъча три години от моя все още млад живот.

За жилище ни дадоха тясна стаичка в една дървена, от дъски като всички тук, къщичка, където вместо столове и табуретки имаше сандъци, горната част на един от които беше прикрепена към перваза на прозореца и служеше за маса. В средата на стаичката имаше желязна печка с поръждавели кюнци, излизащи под стряхата. Веднъж от кюнците се запали дървения покрив, което (за щастие) беше забелязано от стопанина, който тъкмо тогава си идваше от казармата за закуска. Къщата се намираше на самия бряг на залива, отзад до насипа край нея се плискаха непрекъснато водите на Тихия, или Великия океан. Заливът беше в общи линии плитък, обрасъл с морски водорасли, които по време на отлив застилаха дебело черния крайбрежен пясък. Понякога морето изглеждаше дори красиво, особено в хубави дни. Но хубавите дни не бяха толкова много, в повечето случаи бушуваха ветрове, в студено време вееше сняг - затрупваше селото до железните му комини. Неуютен изглеждаше Великият океан, а от другата страна на острова се извисяваха сурово заснежените планини на японския остров Хакайда, зад който имаше пак море и след това вече идваше Азиатският материк и далечната далечна Европа. Беларус се мержелееше в мечтите ми невъобразимо далечна, от което често ми се свиваше сърцето. И не само моето. Понякога имаше случаи на самоубийства, особено сред младите войници и дори младите офицери. Тогава някои се чудеха - защо така? Каква е причината? Кой ги е обидил? А аз разбирах защо. Ужасната откъснатост от привичния бит, самотата, излизането вън от цивилизования (европейския) свят бяха психологическата причина, която не позволяваше на някои чувствителни натури да живеят. Тукашното робско войнишко съществуване ставаше нетърпимо. Някакво средство срещу това психологическо сирачество би било приятелството, землячеството. Но аз имах само един земляк, войника Барсукевич, роден на запад от Горадня, с когото рядко си подхвърляхме родни думи. А и съдбата ме раздели бързо с него. По това време у мене се появяваха някакви литературни стремежи, събуди се полузабравената тема за войната. Написах два-три разказа на беларуски език, които изпратих в Минск на адреса на списание "Полъмя" ("Пламък" - бел. прев.), за да ги предадат на Михас Линков. Обичах отдавна прозата на този автор и си мислех, че неговата оценка ще бъде справедлива. И наистина, доста бързо (може би след около три месеца) получих отговор - подробен анализ на няколко страници. Както си спомням сега, разказите бяха доста слаби и на Михас Циханавич му беше потрябвал не малко такт, за да каже нещо по същество и да не нарани авторското ми самолюбие. Авторът почувства това и спря да пише. Дълго време не пишех изобщо.

Рутинната военна служба беше в общи линии като навсякъде: занятия, наряди, преглед на оръжието и техниката. И, разбира се, политическа подготовка - свято дело в цялата Съветска армия. Но именно с рутинни занятия се занимавахме най-малко от всичко, защото цялото първо лято премина в превозване на боеприпаси. Големи океански товарни кораби едва ли не всяка седмица се появяваха на нашия рейд и ние с лодки кунгаси разтоварвахме от тях сандъци (хиляди сандъци) с най-различни боеприпаси, карахме ги навътре в острова в специални хранилища.

Ако се съди по всичко, командването се готвеше за нов Порт Артур. Тъкмо беше започнала корейската война и веднъж, като ни вдигнаха по тревога, ни изкараха на тихоокеанското крайбрежие. Веднага започнахме да копаем и да се окопаваме, а след това да градим по-основни укрепления (блиндажи, бункери, огневи позиции, наблюдателни и командни пунктове). Всеки ден чакахме нападение на американците. Началството искаше да се усъвършенства отбраната, да покриваме постройките с дървета и да се окопаваме по-дълбоко в земята. А дървета не даваха, лесничеите ловяха и глобяваха своеволните секачи на ели и борове. Офицерите псуваха, плащаха глобите, а началството искаше всичко да бъде построено според статута на инженерната служба. И така есен, зима и лято. И отново есен...

През лятото поне имаше връзка с материка, движеха се параходи, караха провизии. А през есента рейсовете спираха, шест месеца островът оставаше откъснат от страната. Хранехме се само с консерви, пиехме 95-градусов спирт, който продаваха от железни бурета риболовните кооперативи в съседните села. Когато наближаваше есента, свършваше и спирта, тогава най-практичните преминаваха на одеколон, лосион и разни технически течности като антифриз. Командирите бяха различни, най-вече ветерани от войната, но идваха и по-млади - от училищата. Първите обикновено опъваха военния каиш, заработвайки си пенсията, а по-младите, след като се бяха озовали на края на империята, понякога се бунтуваха, не искаха да служат. Като моя млад приятел Льошка Климов. Той беше завършил военно училище, а преди това Суворовското, цял живот се готвил да стане офицер, а като станал, разбрал, че е сбъркал. Но началството не разбираше това и пресичаше бунта на Льошка с дисциплинарни средства - порицания и арести.

Чужди в своята страна

$
0
0

Автор: Николай Кобляков

Превод от руски: Павел Николов

Коментарите, които запълниха социалните мрежи след появата на филма на Фонда за борба с корупцията на Алексей Навалний за прокурорско-бандитския клан на Чайките (става дума за генералния прокурор на Руската федерация Юрий Чайка и неговите приближени и роднини – бел. прев.), могат да се сумират с две думи: „Нищо ново. А какво може да се направи - всичко е безполезно“. Разговаряйки с хора в Русия – близки и далечни, но живеещи там, с тези, които напълно осъзнават, че в страната няма законност, и не правят нищо да поправят положението, се опитвах мъчително да си спомня: какво ми напомня ситуацията, когато един властово-бандитски клан се отнася безразлично не само към извършените престъпления срещу собствеността и държавния ред на управлението на „своите“, но и срещу свободата на личността (убийството на децата в Краснодарския край), а обществото функционира търпеливо, без да се опита да направи нищо по въпроса? При това и президентът, и премиер-министърът обясняват на обществото: „Ще видим как стоят нещата, но как и кога – сами не знаем“. „Сами“, а не според закона на страната, на която са премиер и президент. Този закон, тържеството на който генералният прокурор, чиито сътрудници и роднини имат общи имуществени интереси с убийците на децата, трябва да гарантира.

Аналогията дойде – страшна, но точна: „немците са в града“. Моята баба ми е разказвала, че през 1943 година в нейното село, окупирано от вермахта, един немски офицер застрелял дванадесетгодишно момче, което ловяло риба в езерото на бившето риборазвъдно стопанство, върнато на дошлия с немците помешчик. Жално им било за момчето, но на никого от селяните даже не му хрумнало да се обърне към немската комендатура в Пятигорск и да се оплаче: какво да се прави, немците са окупатори, на тяхна страна е правото. Някой, по думите на баба ми, даже казвал: така трябва, иначе няма да се отучат да крадат. Паралелът е пряк: днес прокурорско-бандитското съдружие убива деца за свои цели, а повечето от гражданите възприемат това като зло, но като неминуемо зло. Някой даже разсъждава, че при бандата на Цапок (действала в Краснодарския край под покровителството на милицията и прокуратурата – бел. прев.) все пак е имало някакъв ред.

Примерно същото обяснявам сега на моите френски партньори и сътрудници, които искрено не могат да разберат как руски държавен чиновник от високите етажи, уловен да злоупотребява със служебното си положение, не си е подал досега оставката или поне защо тълпи научили за това граждани не са излезли на улицата с искане на тази оставка.

Моята страна е окупирана. Не е важно, че езикът на окупаторите е руски, важно е, че те имат за себе си свои закони. Че руското общество е приело това. Както е било и у вас във Франция през 1939-1944 година: нали народът също не е излизал на улицата, когато френските деца с юдейска вяра са били изпращани в лагерите на смъртта? Макар всички да разбирали, че немците и администрацията на маршал Патен вършат престъпления. Французите се обиждат, но образът на една окупирана Русия им позволява да разберат ясно какво става в моята родина и защо руското общество търпи това.

Впрочем, като зададох този френски въпрос – „Защо, знаейки, че прокурорите вършат беззакония, не излизате на улицата или поне не разпространявате филма на Навалний по своите ФБ профили“ – на своите роднини, живеещи в Русия, получих следния отговор: „Ако излезем, няма да помогнем на никого, нищо няма да се промени, а ще си създадем лични проблеми. Сега си имаме други грижи: Работата, Семейството, Родината“. Казано именно в тази последователност, в каквато е било написано на патеновските агитационни плакати от окупационното време: Travail, Famille, Patrie. Сигурно долу-горе така са отговаряли на руските и френските нелегални уредилите се на работа в окупационната администрация техни приятели при предложение да разлепят позиви.

Фашистите и народите в окупираните от тях страни живеели по различни закони. Разбира се, вермахтът имал свой съд – за престъпления срещу своите немските войници били наказвани. Но за кражби, за насилия срещу местното население отговорността била по принцип различна. Точно такова е сега положението в Русия: принадлежността към клана на Путин прави чиновника или бандита независим от съдебната система. Разбира се, ако Чайка открадне нещо от шофьора на Путин или не накаже навреме някой, който е обидил децата на Песков, щяха да се справят с него много бързо. А да се търси отговорност от „своите“ за това, че са снизходителни към убийствата на обикновени деца, не е задача на „вътрешното разследващо правосъдие“.

При това населението, обикновените хора, разбират прекрасно какво става. И да се обвиняват в това, че не излизат на улицата с открити искания за оставките на прокурора и на президента, е все едно да се обвиняват жителите на окупираните съветски села и градове в това, че не са станали нелегални и, рискувайки живота и свободата си, не са се сражавали срещу фашистите. Нали не е имало нито един случай на пълно самостоятелно освобождение от нацистката окупация по време на Втората световна война – даже поляците и югославяните не са успели.

Положението е тъжно. Освободители отвън не се предвиждат, а мнозинството от икономически активното население си сътрудничи с окупаторите и не желае много да се смени властта. Затова рано или късно ще му се наложи да отговаря заедно с нея. Очевидно е, че ако прокурорите вземат подкупи, някой им дава тези подкупи. По действащото за обикновените руски граждани законодателство за виновни в корупционни престъпления (когато и ако Навалний и Co дойдат на власт) ще бъдат признати и окупаторите, и колаборационистите. Иначе казано – и чиновниците, и успешните бизнесмени, защото успешен бизнес без връзки с държавата в днешна Русия е невъзможен. А успешни връзки с държавата са възможни само при наличие на корупционни връзки с чиновника, представляващ държавата в конкретния бизнес случай.

И ето че пише предприемачът Арас Агаларов статия, в която призовава колегите си от бизнес елита: „Опомнете се. Сега наистина не ни е добре. Санкции, понижава се курсът на рублата – и всичко това заради тази власт. Но ако ги изгонят, ще изгонят и нас. По-добре временни загуби, отколкото страх от постоянна криминална отговорност“. И елитът възприема. Разбира се, никой от значимите олигарси (и като следствие, зависимите от тях бизнесмени от по-малък калибър) не подкрепи открито Чайка. Но никой също така (дори и само заради реклама, като Агаларов) не написа писмото с искане прокурорът да бъде отстранен и съден!

На пръв поглед днешната скръбна ситуация не ни дава право да вярваме в светлото бъдеще, защото окупаторите са успели вече да прокарат за населението ясно видимите линии с червени флагчета, които на практика никой не се кани да пресича. Осъждането на гражданския активист Илдар Дадин прилича, разбира се, много на показен разстрел на партизанин, хванат да разлепя позиви. Всички – и населението, и окупаторите – разбират, че за такива неща не се разстрелва. Но населението ще си замълчи, защото му е демонстрирано нагледно: този, който се осмели да си каже мнението, няма да види добро. А окупаторите, като виждат такава покорност, ще повярват в своята безнаказаност.

Но трябва да е ясно: на щикове дълго не се седи. Годното в краткосрочна перспектива може да се окаже проблематично за дълъг период от време. Разбира се, ако борещите се с окупаторите представители на населението приложат адекватна стратегия за действие. Активната опозиция (Навалний) трябва преди всичко да разклати съюза на прокурорите с бизнесмените, а за тази цел да предложи например ясна схема за декриминализиране на даването на подкуп (всеки подкуп е изнудване; в съответствие с тази временна правова доктрина престъпление извършва само този, който взема подкупи). Това ще позволи на всеки, от когото който и да е представител на властта – от катаджията до прокурора, иска подкуп, да свидетелства срещу окупатора, без да се страхува, че ще се окаже негов съсед на подсъдимата скамейка. Това ще позволи да се създаде „освободителна армия“ вътре в окупираната страна. Руската опозиция трябва да помни: окупацията на Путин няма да свърши с идването на съветски войски. Те няма откъде да дойдат – свободна територия в Русия не остана.


Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 34

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

34.

Командир на полка беше един стар военен, герой от изминалата война, човек в общи линии разумен, но неук. Дори във военното дело беше неук, което се използваше често от неговите по-млади подчинени. На негова заповед да направят нещо те обикновено отговаряха спокойно: "Но това не е по устава". Полковникът се замисляше малко и се съгласяваше: като не е по устава, нека бъде така. А в действителност по въпроса няма нищо от устава, подчинените му го лъжеха. Веднъж се случи една история, която показа кой е главният в полка. Изгуби се един мой войник, нямаше го на закуска, не дойде и за обяд. И никой не знаеше къде е. Това вече беше ЧП (извънредно произшествие - бел. прев.) и аз отидох да докладвам. Точно тогава в кабинета на командира на полка имаше няколко офицери, аз доложих и командирът на полка каза: "Ще почакаме до вечерта". И тогава скочи полковият особист (сътрудник на отдела за военно контраразузнаване - бел. прев.) и започна да крещи на командира на полка, стария офицер: "Какво означава ще почакаме? Веднага организирайте търсене, изпратете да го хванат. Той може би е вече на път за Япония, ще предаде родината си и тогава ще ни хвръкнат главите от раменете". Полковникът изслуша мълчаливо капитана и вдигна рамене, което означаваше: правете каквото каза той. А войникът се намери след обяд - просто беше заспал на тревата зад артилерийския парк. Бил изморен. Трябва обаче да отбележа, че страхът на особиста не беше без основание, у нас вече се беше случило няколко войници да се прехвърлят в Япония. През зимата там по затлачения с ледени блокове залив избяга един граничар. Но на острова нямаше само гранична служба във вид на наземни застави, а и морска, която се осъществяваше от граничарите, особено през лятото. Понякога катерите идваха до нашия кей. И ето че веднъж войниците видяха как от един такъв катер свалят някакъв чувал, като със зелки, и оттам се чува познат глас: "Привет, земляци, докараха ме вече". Бяха докарали беглец в завързан чувал. Своята чекистка роля в полка капитанът смершовец след това доказа не един път. И от него се страхуваха повече отколкото от другите. Командирът на полка можеше да те напсува, да те вкара в ареста, да не ти даде поредното звание. А този можеше да ти съсипе целия живот. И съсипваше, без оглед на репутация и звание.

Веднъж (това беше още в самото начало на моя живот на острова) отидох рано сутринта на кея да посрещна един катер от Южен Курилск, който трябваше да докара от ремонт една стереоскопична тръба. Но не я докара и аз слязох от кея на брега. И ето че срещам онзи капитан, след който върви друг капитан, началник щаб на батальон - по някаква причина с шинел и без пагони, с малко куфарче в ръце. След него войник автоматчик с готов за стрелба ППШ. Те слязоха бързо по стълбите и се скриха в катера. Това беше странно, защото бях видял предния ден началник щаба на полковото съвещание. Какво беше станало за една нощ? След няколко дена също по време на съвещание командирът на полка обяви, че капитан Аверянов е арестуван за антисъветски изявления. А после станаха известни и самите заявления. Оказа се, че капитанът проспал развода за занятия (не звъннал будилникът) и той, като псувал, споменал с недобра дума "стахановското производство". Чул го през шперплатовата стена началникът на батальонната артилерия, който по това време си бил у дома, и, разбира се, го докладвал. Капитанът получи пет години лагер. Смерш свирепстваше там като никъде на друго място. Специалните пълномощници на тази служба в полка бяха цяло подразделение и се стараеха до краен предел. Тяхната"хитра къщичка" (жаргонен израз, означаващ помещение на специалните служби - бел. прев.) се намираше между казармата и войнишката тоалетна - за удобство и пестене на време. Прозорците със спуснати завеси там светеха до късно през нощта. Дори и след отбоя.

Отначало бях назначен за командир на взвод за управление, оборудвах наблюдателен пункт, давах дежурства и наблюдавах определен участък от океана. Там се намираше и командирът на батареята, млад, но заслужил майор с пет ордена от войната. Той беше в общи линии кадърен офицер, не много по-голям от мене. Но станало така, че жена му го напуснала, заминала за материка и майорът останал сламен вдовец. Разбира се, пиеше, понякога прекалено. Иначе беше дисциплиниран и слушаше началството. И ето че веднъж, когато бях дежурен по полк, рано сутринта на вратата на щаба се появи един смершовец и седна до мене в стаята за пушене. До това време не се бях срещал с него насаме. И ето че ме пита: какви са ми отношенията с моя командир на батареята? Нормални, казвам. А той, като помълча, каза: "А знаете ли, че е бил в плен и е служил в полицията?"Това ме учуди - знаех, че майорът е бил през цялото време на фронта, в противотанковата артилерия, и толкова му вървяло, че даже не бил раняван. А ако това, което казва смершовецът, е истина, защо не са го арестували, защо е все още майор и още командва батарея? Така си помислих, но не казах нищо на онзи - нима можех да се усъмня в неговата истина? Те знаеха всичко за всекиго, виждаха безпрепятствено нашето минало. И дори нашето бъдеще. Точно тогава по всички части на окръга (а може би и в цялата Съветска армия) се правеше проверка на офицерските кадри. Понякога по време на полкови съвещания четяха заповеди на командването за разкрити злоумишленици. Помня една, как един сержант, ординарец на командира на полка, станал полковник. Случило се така, че командирът на полка бил убит, а раненият ординарец взел неговите документи и се представил за своя началник. След болницата го изпратили в един полк, който командвал до победата. И вероятно го командвал добре, защото на този пост получил три ордена, а и полкът бил награден. По време на съда го попитали: "Как ти, без да имаш военно образование, постигна това?"Полковникът сержант отговорил: "Много просто: имаше героични командири на батальони, които виках при себе си и така им духваш под опашките, че тичаха в атака като луди".

Офицерите на съвещанието се отнесоха към това различно. По-възрастните се възмущаваха: нахалник! Как може?! По-младите ехидничеха: главното е да имаш герои с опашки. Явно обаче настъпи и моят ред да бъда проверен. След занятията ме вика заместникът на началник щаба по отчета и ми дава мълчаливо да прочета един секретен документ. В него е написано, да речем, следното. Според отчета на личния състав на тази и тази армия лейтенант В. В. Биков е убит на 7.01.1944 година и е погребан в братска могила край село Голяма Северинка, Кировоградска област. Параграф втори: да се поиска от лейтенант В. В. Биков да обясни въпросния случай. Материалът от дознанието да се изпрати на 17 септември тази година. Заместникът на началник щаба се смее: "Ами пиши, щом си изпълзял от братската могила". Какво да се прави, шегите са си шеги, но се наложи да пиша. И не един път. След това поискаха още и свидетели, документи от болницата. Веднъж ме извика един смершовец, писах и там обяснение. Но той се интересуваше преди всичко дали съм имал контакти с немците след моето раняване. За това как лежах цяла нощ с трупа на немския офицер, разбира се, не му казах. Интересно е да се отбележи отношението политическите органи към този случай. Ако преди това партийният организатор на полка започваше два-три пъти разговор с мене за моята нежелателна безпартийност, след това - пълно мълчание. Никой нито дума. И аз в общи линии се радвах, защото безпартийността ми откриваше някакви перспективи, а партийността ме водеше направо в задънена улица. Постоянно си мечтаех да се измъкна на свобода...

Немският наемник Гьоц и желязната му ръка

$
0
0

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Безпощадният немски наемник Гьоц фон Берлихинген обичал много приличните междуособици. Като войник под наем през XVI век, заедно със своята дружина от разпасани безделници и размирници, той се сражавал за всеки баварски херцог или барон, готов да предложи отлична схватка и тлъста сума.

Но понеже това ставало през XVI век и нашият герой се сражавал постоянно и доста увлечено във всяка една битка, до която можел да се добере, рано или късно, за такъв начин на живот би трябвало да си плати. През 1504 година, обсаждайки град Ландсхут в Югоизточна Германия от името на Албрехт IV, херцог на Бавария, двадесет и три годишният наемник бил ранен от оръдейно гюлле. Да каже какво точно е станало, никой не се наема. Според версиите на едни гюллето улучило меча на Гьоц, който му отсякъл дясната ръка. Други казват, че самото гюлле лишило с пълна скорост Берлихинген от любимия му крайник за пробождане на меки човешки тела.

Както и да е, но ръката повече я нямало и бедният рицар изглежда трябвало да се оттегли от битките. Или да намери начин и да продължи да се сражава срещу добро заплащане. По принцип можем веднага да се сетим какъв път е избрал наемникът. Скоро след нещастната среща с артилерията, Берлихинген се перчел със скърцащ и щракащ крайник.

Първият модел не бил сложен. Пластина с два шарнира, благодарение на които четирите завити като куки пръсти се придвижвали навътре и държали меча. Други действия тази ръка не предполагала. Протезата дори била детайлизирана, виждали се ноктите, фалангите и бръчките на пръстите.

Но понижената подвижност на новия блестящ крайник не могла да спре Гьоц. Стискайки меча в металната ръка, той продължавал да ръководи верния си отряд. Неговата завладяваща кариера е спомената дори в статията на доктор Шерон Ром „Пластична и възстановителна хирургия“ (Plastic & Reconstructive Surgery). Кариерата му се състояла в по-голямата си част от сражения, хазартни игри и даване на заеми. Благодарение на последното той си спечелил сред местните жители репутацията на своеобразен Робин Худ, застанал в защита на бедните селяни от угнетителите. Похищения на благородни граждани за откуп и нападения над странстващи търговци? Та това е само привична част от нещата.

След няколко години използване на удобния, но все пак неподвижен крайник, Берлихинген решил, че е време да направи ъпгрейд на протезата. Втората ръка, стигаща до лакътя и закрепваща се с кожени ремъци, се получила недодялана като конструкция, но затова пък била не по-малко гениална.

За разлика от първия модел в новата версия всеки пръст имал по няколко съединения, което позволявало да се стиска меча още по-силно. Което пък на свой ред позволявало на меча да се забива още по-добре в попадналите му войници, сражаващи се за чужди пари. С лявата си ръка Гьоц можел да променя по свое желание положението на пръстите, за да държи меч, перо или поводи. Вътре в ръката имало пружинен механизъм, благодарение на който пръстите оставали в нужното положение.

Втората ръка, рядък образец на протезиране през XVI век, се пази и до ден днешен в замъка музей в Ягстхаузен, родния град на Берлихинген. Примерът на гордия рицар, отказал да се огъне под натиска на обстоятелствата, вдъхновил дотолкова местните жители, че металическият крайник се озовал накрая върху градския герб.

Наемникът, спечелил си прозвището „Гьоц Желязната ръка“, продължил да се сражава до почетната шестдесет и четири годишна възраст. Той успял да участва в кампанията срещу Отоманскта империя, а през 1544 година се сражавал във Франция. В крайна сметка решил да остави кръвопролитното дело и написал автобиография. Повествованието за бойната му слава така си останало в ръкопис, когато през 1562 година Гьоц починал на осемдесет и две години. Еднорък воин през XVI век да доживее до такава значителна възраст е огромно постижение. Мемоарите му били публикувани едва през 1731 година. Похожденията на Берлихинген вдъхновили Йохан Гьоте. През 1773 година той написал „Гьоц фон Берлихинген“, пиеса за живота и приключенията на храбрия войник.

Пиесата се отнася доста свободно към истината и превръща Берлихинген в трагична фигура, в човек, който загива млад, в самия разгар на своите сили. Изобразен е като яростен воин, но при това нежен и чувствителен. Като обяснява на един монах защо подава лявата си ръка за ръкостискане, той казва: „Моята дясна ръка, макар да става за война, е неспособна да почувства допира на любовта. Тя е скрита под ръкавица, вижте, направена е от желязо“. Направо си представяме как Гьоц, след поредната кръвопролитна битка, започва да се терзае, че неговата протеза го е лишила от възможността да докосне бузата на някоя прекрасна дева с дясната си ръка.

Но най-запомнящата се сцена е станала с Берлихинген в реалния живот, когато се намирал в обсадения замък Ягстхаузен. На заповедта да се предаде, рицарят отговорил: „Er aber, sag's ihm, er kann mich im Arsche lecken“, което буквално означава: „Кажете му, че може да ме целуне по задника“. Тази рядка по това време фраза е известна днес сред немците като „швабско приветствие“.

Горните безсмъртните думи са изсечени под мемориалната плоча с барелефа на Берлихинген, намираща се във Вайзенхайм. На барелефа рицарят притиска към сърцето си своята желязна ръка в очакване на поредната схватка.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 35

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

35.

Както и преди, божие наказание в армията бяха ЧП-тата (извънредните произшествия). Ту някой ще се удави, ту ще падне в пропаст с камиона, ту ще се застреля, докато си чисти оръжието. Ту ще се напие. А един мой войник рани сериозно друг. Кадърен войник, старателен, стоял на пост до оръдието. Като се стъмнило, по брега вървят двама, носят му вечеря. А той, както се полага, вика: "Парола!"Отговарят му: "Ечемична каша, Хакимов! Ечемична каша носим"... А той пак: "Парола! Ще стрелям!"И гръмнал. Било тъмно, но улучил, прострелял приятеля си в бедрото. И никаква отговорност, всичко отговаря на устава.

Такива са уставите. Уставът за караулната служба изискваше да се иска от командира, който проверява караула (или поста на входа), документ за самоличност. И какво да му проверяват, когато този командир го познават от две години по лице, виждали са го всеки ден. Но трябва. Един командир на полк издевателстваше садистично над дежурните по КПП (контролно-пропускателен пункт - бел. прев.), като минаваше всеки път през вратата, като гледаше дали ще проверят също така всеки път служебното му удостоверение. Обикновено на свечеряване преставаха да проверяват и така се хващаха в капана. В най-добрия случай получаваха мъмрене. Интересно е, че у кадровите офицери тази безсмислица не предизвикваше съмнение. Така се полага, казваха обикновено, и по-нататък от полагащото се не отиваха даже и в мислите си. Здрав смисъл? Но здравият смисъл, както казваше един познат командир на батарея, никога не го е имало в армията.

Най-популярна командирска черта беше строгостта. Строгостта и взискателността бяха задължителни за всички командири, като се започне от ефрейтора и се свърши с полковника. Мнозина се придържаха само към нея, даже правеха кариера, демонстрирайки строгост, граничеща с жестокост. А понякога и превишаваща жестокостта. В специфичните условия на екзотична отдалеченост от родния край офицерите живееха много изолирано, прекарвайки по-голямата част от времето си в своите подразделения - в ротите и батареите, заедно с войниците, и както е прието в армията, взаимоотношенията им се оформяха според субординацията - дружаха равни по длъжност и звание. Каквито и да е приятелски отношения между началници и подчинени предизвикваха подозрение и в такъв случай от своя страна им обръщаха внимание особистите. В този смисъл най-много грижи създаваха младите офицери, ергени, които и пиеха, и вдигаха скандали, защото мнозина от тях не искаха да служат в този край на земята, искаха да са в Европа, във вътрешните военни окръзи.

У моя командир на батарея отношенията с началството се поразклатиха (най-напред, разбира се, заради обръщането на чашката) и той изглежда реши да си поправи репутацията. Веднъж дойде в батареята на брега пийнал и обяви сбор в землянката на НП-то. От разчетите попитаха: "А да си вземем ли противогазите?"Както искате, каза командирът на батареята, макар че според изискванията на устава войникът в бойна обстановка трябва да ходи винаги натоварен като магаре. Но кой иска да е магаре? Някои притичаха с противогази, а някои без, само с пушките. Командирът на батареята ги затвори в землянката и обяви газова атака. За целта запали димна шашка. Тази шашка вероятно съсипа цялата му военна кариера.

Шашката се оказа нова конструкция, усъвършенствана с усилията на ВПК (военно-промишления комплекс - бел. прев.), и не само димеше, но и поразяваше дишането. Войниците, които се оказаха в землянката без противогази, изгубиха съзнание, едва ги измъкнаха после на чист въздух. Гръмна скандал. Скочиха партийните органи. И веднага, както винаги, смерш се оказа готов за действие. Извикаха майора уж за изясняване на случая в политическия отдел и оттам повече не се върна в полка.

Долу-горе по същото време, докато седях на наблюдателния пункт и гледах морето (няма ли да се покаже американски десант), при мене дойде К., младши лейтенант, взводен, когато за нещастие (като и мене някога) бяха направили комсомолски организатор. За своя беда комсомолският организатор се беше оженил наскоро за едно младо момиче, чийто баща бил репресиран за нещо от органите и дъщерята не пожелала да се откаже от него. Поискаха от комсомолския организатор или да се разведе, или да си върне партийната книжка. Лейтенантът не знаеше какво да прави и се чувстваше много потиснат. От мене отишъл в селото, където купил спирт, изпил го и като легнал на леглото в стаята на жена си, се застрелял. Погребаха го през нощта, тайно, в старото японско гробище, където вече имаше няколко пирамиди със звезди. Това бяха наши момчета, които се бяха разделили с живота тук, на чужда земя.

Установеният местен военен ред имаше не малки предимства в сравнение с казармата. Най-напред - относителна изолираност от началството. Второ, възможността да се скриеш, след като никой не знае с какво се занимаваме тук. Понякога можеше дори да се поспи, което войниците правеха, като поставяха зорко следяща стража. Освен това - ловяха запалено риба, особено когато кетата и горбушата си хвърляше хайвера.

Към есента и през зимата островът се разтърсваше от земетресения. Къщите се тресяха (не се събаряха, защото бяха направени от дъски) и само скърцаха, а от тенекиените кюнци се сипеха сажди. Но се случваше кюнците да паднат, когато печките горяха, тогава ставаха пожари. Веднъж тичах по улицата по време на земетресение и улицата пред мене се разцепи по цялата си ширина. Едва успях да прескоча пукнатината, широка колкото длан. А през есента на 52-ра се случи нещо незнайно какво. Реката, която течеше през селото и се вливаше в залива, започна да тече назад. Водата заля малката ливада, наводни къщите. Едва след няколко дена се разбра, че това е от цунами. Епицентърът му бил някъде около северния остров Парамушир, откъдето дойде вълната. След ден-два водата тръгна обратно, към морето.

Два пъти в годината, през пролетта и есента, наблюдавахме незабравимо зрелище - как рибата на пасажи, нагъсто напираше по водата и камъните към пресноводната рекичка, за да си хвърли хайвера. Еднометрови риби можеха да се хванат с ръце, да се убият с тояги, да се ловят с телени мрежи. И ги ловяха, и ги убиваха. Варяха ги във войнишките канчета и ги ядяха. Но най-много събираха червен хайвер, какъвто можеха да натрупат в запас с кофи. Но никой не трупаше запаси, всичко ставаше за един ден. Изкормената риба се търкаляше и гниеше цяло лято в тревата край островните рекички. Това наблюдавах пред първите години от престоя си на Кунашир. А когато след три години си тръгвах, нямаше риба. Изчезна и кетата, и горбушата. Изловиха я, изядоха я, захвърлиха я.

През зимата рибарско наслаждение беше ловенето на корушки. Към началото на пролетта, когато ледът в залива се напукваше, в пукнатините се навираха малки рибки, които не беше нужно да се примамват с нищо. Рибарите просто правеха кукички от тел и като ги пускаха в пукнатините, извличаха рибата на леда. За час можеше да се напълни една кофа. Печена, тя беше най-вкусна от всички морски и океански риби. Жалко, нямах време да ловя и само наблюдавах какво става, седейки в своето НП на отвесния бряг.

На Курилите четях малко, преди всичко вестниците, които ни донасяха един път месечно. А през зимата, когато навигацията спираше, изобщо не донасяха нищо. Дори алкохол. По радиото не можеше да се чуе никога нищо. Западните станции ги заглушаваха изцяло. Недалече от моята батарея до село Головнино стърчаха антени за радиоприхващане, където цяло денонощие дежуреха офицери от КГБ. От това, което ми попадна на острова, добро впечатление ми направи повестта на Е. Казакевич "Двама в степта". Това беше нова страница с истината за неотдавнашната война и ми беше много неприятно да чета как скоро започнаха да я громят в литературната и партийната преса. Както и статията на Померанцев "За искреността в литературата". Тази статия ми хареса много, но като прочетох критиката за нея, разбрах, че с правдивата литература ще трябва да се почака. Традициите на литературния погром, започнали след войната с Ахматова и Зошченко, като че ли нямаше да свършат скоро. Така мислех тогава и след трите разказа, които изпратих на М. Линков, повече не пишех нищо. Нямах желание. През зимата, точно в деня на Съветската армия, се роди синът ми Серьожка. Ще стане генерал, шегуваха се приятелите, имайки предвид знаменитата дата на раждане. Генерал не стана, но е добре, че оживя в онзи студ, до желязната печка, за която никога не стигаха дърва. Явно още в детството се закали от японския климат. Жена ми работеше в училището, а той, като поотрасна, се възпитаваше в компанията на котарака - огромно пухкаво създание, чиято привързаност към малкия започна да предизвиква безпокойство. Котаракът го спасяваше от студа, но можеше и да го задуши без да иска, толкова беше голям. Опитах се да се отърва от него, но напразно.

В края на есента дойде заповед: да отида на Сахалин за учебни занятия. Жена ми и синът ми с котарака останаха на Кунашир.

Снимки

$
0
0

1. Единствената известна снимка на Фредерик Шопен. Около 1849 година.


2. Луис Армстронг и Джони Кеш. 1970 година.


3. Въздушен стрелец зад къртечница MG.81 в немски бомбардировач Ju-88A-4. Втората световна война.


4. Матис в жилището си в Ница. 1910 година.


5. Съвременна снимка. Комунизмът във Венецуела е победил окончателно. Войник пази хранителен магазин, за да не го разграбят гладни тълпи.


6. Пол Нюман и Клинт Истууд. 1972 година.


7. Качват 5-мегабайтов харддиск в самолет на Пан Ам. 1956 година.


8. “Ако един човек обича котки, аз съм му приятел и другар, без по-нататъшно представяне“ – Марк Твен.


9. Изригване на вулкана Везувий през 1944 година.


10. Робърт Кенеди, 1960 година. По време на обиколките през предизборната кампания на брат му Дж. Ф. Кенеди.


11. Джак Никълсън си почива по време на снимките на филма „Сиянието“, 1980 година.


12. Братята Шийлдс, гигантите от Тексас (203.2 см - 210.8 см).


13. 1953 година. Американски войник храни малко котенце по време на Корейската война.


14. Представители на всички колониални войски на Британската империя по време на среща в Лондон по случай 60-годишния юбилей на кралица Виктория, 22 юни 1897 година.


Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 36

$
0
0

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

36.

Това беше ужасно морско пътешествие на няколко сухопътни офицери с малък военен кораб през бурното Охотско море. Морската болест ни изкарваше вътрешностите, докато се търкаляхме, неспособни да се изправим, в смърдящия отсек, като се крепяхме колкото сили имаме с ръце и крака за някакви тръби. Подмятахме се безмилостно на всички страни. Цяла нощ отгоре се чуваха псувните и виковете на екипажа, който се бореше за живота на кораба. Като пристигнахме в Корсаков, се оказа, че моряците са имали право: можели сме да потънем - толкова лед се беше наслоил по горната палуба, по принадлежностите и мачтите. Как не сме се обърнали с дъното нагоре, един Бог знае.

За началото на учебните занятия, разбира се, закъснях, офицерите се бяха занимавали вече месец във военното градче Южно-Сахалинск. В класната стая ме сложиха на последната маса и нашият ръководител подполковник Емелянов долго ме наричаше Баранов. Защото по време на предишния курс там седял някой си с фамилия Баранов. Между едното и другото животно няма голяма разлика (Бикау от "бик", Баранов от "баран", рус. "овен" - бел. прев.). Тук ми се наложи да се занимавам основно с математика, която, разбира се, не бях доучил в училище. А без математика в артилерията, както се знае, няма какво да се прави. Нижеха се седмици и месеци работа с учебниците, над логаритмичните изчисления, по теория на вероятностите. Артилерийска стрелкова подготовка в пълен обем - изчисляване на данни и стрелба по наземни и морски цели. Отначало, разбира се, с имитационни средства, а с наближаването на есента и на полигон. Някак си постепенно тази наука даже ме завладя, а когато нещо ме завладее, аз му се отдавам изцяло. Там се бяха събрали различни офицери, от различни части - от Чукотка до Сахалин. По-голямата част от тях - неотдавнашни фронтоваци от европейските окръзи. Мнозина от които не искаха да служат, но бяха принудени, защото да се изтръгнеш от войската доброволно не беше възможно. Някои, наистина, се стараеха в службата, сред тях и моят земляк Иванау. Беше умен, образован офицер, добър математик, но имаше прекалена склонност към справедливостта. А това вече не е даже недостатък, а пълен цайтнот и не само за офицера. Там разбрахме също така за трагедията на Парамушир, която при нас, на Кунашир, отзвуча само с повишаване на водното равнище. Цунамито на Парамушир помело с два удара откъм морето едно село и с него един танково-самоходен полк. Самоходките били разхвърляни по целия бряг, а стотици хора се озовали в студената океанска вода, където умирали от студ, ако се държали за нещо. На помощ им дошли американски военни шлепове, но от Москва пристигнала радиограма: да загинат, но помощта на американците да не приемат. Не помня някой офицер от нашата група да одобри тази глупава заповед. Макар че никой не каза нито дума против. Един офицер от Далечния Изток разказа как е живяла там войската по време на войната. Разбира се, гладували (но къде не гладуваха?), униформи и обувки изобщо не им давали. Войниците изтегляли лико и си плетели лапти. Дисциплината обаче била желязна, за това се грижели тиловите генерали. Войските командвал генерал Апанасенко. Веднъж същият този офицер трябвало да отиде при жена си, която се намирала в родилния дом на двадесет километра в селото. И ето че върви пеш в калта, есен е, ръми дъжд. Внезапно го настига един "уилис"и в него седи генералът. "Къде отивате?" - "В селото". - "По каква работа?" - "Жена ми ражда". - "А нямаше ли нещо да те закара?" - "Командирът не даде, горивото е малко." - "Хайде, сядай". Седнал. Но шофьорът не тръгва, чака. И тогава генералът се обръща и казва: "Ти какво, сополивец такъв, не можеш ли да откажеш, когато те кани съветски генерал? Вън от колата!"Изскочил офицерът като попарен, а "уилисът"дал газ и продължил по пътя.

Такъв е съветско-генералския етикет.

Учебните занятия по артилерия дори ме увличаха, за това не малка заслуга имаше подполковник Емелянов, който умееше да предизвика любопитството ни и да ни заинтригува. Този армейски математик се опитваше дори да докаже триста години недоказаната теорема на Ферма (an + bn = сn). Но не учехме само артилерия. Имаше много други предмети, сред които и (не второстепенна по значение) политическа подготовка. Живеехме в казармена обстановка - легла на два етажа в огромна казарма, с твърдо разписание на деня, за изпълнението на което следеше пак един зверовит майор. Особено досадна беше утринната гимнастика, на която изкарваха всички, независимо от времето - в дъжд, сняг и мраз. И разбира се - строят. За занятия, от занятия, към столовата и към клуба. Злостно ни припомниха нашата училищна младост и неумиращата традиция на пруско-руската сурова подготовка.

Едно събитие от това време не можех да не запомня завинаги. Когато през един сив мартенски ден в клас влезе нашият преподавател подполковник Емелянов и с явно престорен трагичен глас обяви, че преди един час е починал великият Сталин. Всички станаха, постояха с каменни лица, а аз си казах на ум: "Слава тебе, Господи! Може би поне сега нещо ще се промени към по-добро". Но уви, промениха се малко неща.

Бериевската амнистия, която беше обявена незабавно, напълни далекоизточните градове с маса бандити, убийци и злодеи, които бяха пуснати най-напред. Политическите пускаха след обстойна сортировка, а тези, социално близките, като се озоваха на свобода, се заеха дружно за привичната си работа. До пролетта не можехме да се покажем в града - грабеха и убиваха даже офицери.

Политическата подготовка, а и войсковата политика изобщо, както и по-рано, беше насочена към противопоставяне на англо-американския империализъм. Продължаваше укрепването на отбраната на Курилите, към които се насочваха все повече и повече войски и боеприпаси. Цялата брегова линия на островите беше обхваната от гранична служба, изградиха сложна система за радиопеленгация и радиозаглушаване. Нищо нито от "Гласът на Америка", нито от БиБиСи, нито от "Свобода"не можеше да се чуе. Всичко това въздействаше по определен начин върху настроението на офицерите, което беше далече от оптимизма. Въпреки надеждата... Не видях някой от моите еднокурсници да плака за смъртта на вожда. Повечето мълчаха упорито.

Точно тогава дойде време да завършваме. По всички предмети имах петици (най-високата оценка в съветската система на оценяване - бел. прев.). Последната на полигона изпитна задача - стрелба с рикошет - изпълних отлично и получих червена диплома (специална диплома, с червена обложка, която се дава само на отличници - бел. прев.). Но каква полза от това? За какво трябва да се хабят в живота време и сили, ако става въпрос за нещо напразно, което не може да се реализира. Или не трябва да се реализира? Освен на война? Но войната за нас свърши, вече се навоювахме. Не прилича ли това, което учихме, на размахване на юмруци след жесток побой? А главното е, че това не е лошо: по-добре е да размахваш юмруци, отколкото да проливаш кръв. Но защо тогава е всичко това, с което се занимаваме? И с какво се готвим да се занимаваме? И защо съм тук аз, като изобщо нямам намерение да правя военна кариера, а само си мисля как да се измъкна от този далечен край и да се върна в родината. Аз и на Сахалин отидох с такава цел, мислех си: оттам е по-близо до дома. Оказа се, че не е по-близо, а е още по-далече. Такива мисли ми идваха, когато плавах по морето отново към своя остров. Другите офицери получиха след курса нови назначения, някои с повишение. Аз не получих нищо и се връщах на предишното си служебно място.

Viewing all 3402 articles
Browse latest View live