Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

С най-голяма скръб трябва да бъде отбелязан бавния и мъчителен процес, съпровождащ както оформянето, тъй и необходимата широка дейност от страна на прогресивните обществени сили в Турция. Въпреки големия интерес към новозараждащите се либерални и демократически партии в страната, техните усилия, за съжаление, се оказаха почти безрезултатни. Доминиращата роля в преустройването на Турската империя бе предоставено на най-консервативните и реакционни довчерашни и днешни обществени фактори. Тъй зле съчетаното ново положение не можеше освен да породи един всеобщ упадък в духа на народните маси; едно състояние на инертност и бездушие; една неподвижност и безинтересност към развиващите се събития; една атмосфера на пълна неопределеност. Вместо принципа за националното равенство, лишените от всяка държавническа мъдрост младотурски политици изнесоха с една невъобразима дързост мухаджирския въпрос (за преселниците турци от България – бел. П. Н.). Тогаз, когато със стотини хиляди български, арабски и арменски бежанци, синове на туй отечество, требваше да бъдат възвърнати, недалновидните турски кръгове пожелаха да обезличат или да смажат нетурските народности. С един безумен жест те помислиха да възпрат цялото обществено развитие, а един подобен акт, целящ да накърни правото на свободното самоопределение на по-прогресивните нации и тяхната културна напредналост, добита чрез дългогодишни революционни борби, можеше да има само гибелни последици. Една замисъл бе проявена, една система предприета едновременно от правителството и парламента, стремяща се да отнеме широките граждански и политически свободи в страната. След законните за печата, сдружаванията, стачките, събранията и пр. отоманското правителство побърза да зарегистрира и нов пасив с тъй нещастния закон за четите. Необходимата цел да се привърже населението към държавата не само че не бе постижима по този начин, но се и създаваха условия за виреенето на четите. Тогаз, когато пресата безспирно апелира за някакво единство, елементите на силно недоволство у потиснатите и онеправдани обществени слоеве ги тласкат в ръцете на пропагандите. Правителството съзнателно маскира печалната истина и продължава да бездейства. Властта е съсредоточена навсякъде изключително в ръцете на мюсюлманите, се чувства напълно безконтролна.

Без никакъв оглед към съвременните държавно-правни понятия, отоманският парламент допусна безразборното вотирание на поднасяните му от най-реакционно настроения и безотговорен фактор, държавния съвет, редица мероприятия от естество да оставят неудовлетворени безчет съществени политико-социални искания. Ни една стъпка към подобрение на поминъците, намаление на данъците, създаването на пътища и насърчаване на производствата.

Тежката участ на дълго измъчваното чифлигарско (земеделско – бел. П. Н.) население не бе предмет на обсъждане от страна на отоманския парламент, то не съставляваше никаква грижа за правителството. Най-кардиналният и жизнен въпрос стои незачекнат: 75% от цялата обработвана земя в страната е разпределена между вакъфа, държавата и короната. На двайсет милиона селска малоимотна и безимотна маса не се пада даже нито 205%, ако се извади земята на едрите земевладелци турци. А чуждите поданици и крупните капиталисти не плащат почти никакви данъци.

Най-мъчителните въпроси, чрез справедливото разрешаване на които биха се пресекли пътищата на външните домогвания и би настъпило известно умиротворение, остават неразгледани. Правителството на което не липсва инициативността да разпореди за бързото събиране на бекаите от 318 г. насам - вместо да бъдат те опростени - продължава още да политиканства с църковно-училищния спор. А въпрос за някаква обща политическа амнистия, досущ и не съществува. Приетият миналата година няколкочленен закон, не само не обхваща, но и не изчерпва тази материя.

Е добре, при тъй развилите се обстоятелства, съзнанието за нашия граждански дълг и задачите, които ни се налагаха в настоящите трудни времена, изискваха не пусто епитропстване, а дела. Без борба не могат абсолютно никакви придобития да се завоюват. Ето защо навременното координиране на прогресивните обществени сили бе въпрос наложителен,

Обаче, не без съжаление, ний сме длъжни да признаем, че и Народната федеративна партия, в своята цялост, не зае съответното ѝ достойно място в процеса на обществените борби. Тогаз. когато нейните демократически принципи требваше с всички сили да бъдат широко популяризирани и да легнат в съзнанието на народните маси, личните страсти взеха връх над разума и дълга. Породените в нея недоразумения пречеха на развитието и засилването ѝ. Една партия само на форма, без никакво съдържание, една партия без никаква непосредствена дейност, без никакъв политически активитет не можеше да бъде една жизнеспособна партия. Само идейните търкания са допустими и неизбежни за една дееспособна партия, но никога правото да бъде насилена свободната мисъл у индивида не може да бъде установено. Повелителен дълг бе, прочее, да бъдат обективно осветлени причините за нарушеното в партията единство. Стоящи на туй гледище, ний не можем да не отблъснем взетата от Централното бюро, с участието на един само съветник, резолюция по отношение члена на партията Яни Сандански. Но не върху нас лежи отговорността за внесения личен елемент в създадения спор и не ний ще полемизираме на тази почва.

Изхождайки от единството и принципите на партията, ний мислим, че съществуващите ред въпроси от обществено значение трябва да бъдат предмет на едно зряло колективно обсъждане. Ето защо след станалите напоследък другарски съвещания в Солун и Драма ний формулирахме мнението си: върху навременността и целесъобразността от свикването на един извънреден конгрес с следния приблизителен дневен ред:

I. Общи въпроси:

а) Мухаджирският въпрос,

б) Чифлигарският въпрос,

в) Църковно-училищният спор,

г) Законопроектът за четите,

д) Обща политическа амнистия,

е) Ревизия на делата на сега осъдени за минали политически престъпления и

ж) Опрощаване на бекаите.

II. Партийни въпроси:

а) Спорът в партията,

б) Партийна тактика,

в) Ревизия на програмата, устава и правилника на партията.

Горният дневен ред не е окончателен и подлежи на допълване от страна на партийните организации и другари. Като най-подходящо време за конгреса ний намираме великденските празници, а място — Солун. По окончателното установяване на горните въпроси партийните организации и съмишленици са напълно свободни при изказване на мненията си. За тази цел те ще се отнасят до временната комисия в Солун, от К. Тенчов, Буйнов и Миразчиев, до които ще отправят мненията си и всички запитвания.

Време е вече политическата летаргия да се разбие. Съзнанието за нашия обществен дълг трябва да заговори с всичката си сила. Личните страсти и вражди, нямащи място при идейните борби, трябва да занемеят пред дълга, който ни се налага в сегашните критически за страната моменти.

Подписали: А. Арнаудов, А. Буйнов, Чуд. Кантарджиев, Д. Миразчиев, Яни Сандански, Г. Скрижевски, Таската, д-р Хр. Тенчов

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

37.

На Кунашир научих новината: полкът се разформирова. Много офицери отиват на материка, другите чакат своя ред и си стягат куфарите. Къде ще отида аз, засега не се знае. В замяна на полка, който се намираше край брега, навътре в острова започнаха да строят летище за реактивна авиация. Това, разбира се, беше много дълбокомислен план на Генералния щаб: способно да нанася унищожителни удари летище в тила на неприятеля, зад остров Хокайдо. А как да бъде построено, когато тук не може да се намери и сто метра равна площ? Значи трябва да се направи такава площ. И ето заповед: да се разкопаят върховете на два хълма, да се засипе седловината, за да се получи равно място. Но най-напред трябва да се изсече гората, да се прокара път. Техника никаква. Затова път има войнишки ръце - безотказни и безплатни. Те могат всичко. Главното за генерала е да издаде заповед! А както се знае, заповедта на началника е закон за подчинените.

На другия ден, след като се върнах в Головнино, вече бях на хълмовете, където офицери строители обясняваха как трябва да се прави всичко. Те утре си отиват у дома. Под мое ръководство остават двадесетина войници с вид на бродяги, с окъсани гащеризони. Те питат кога ще ги демобилизират. Защото служат вече шеста година, а за демобилизацията им Москва като че ли е забравила. Но както към тях, така и те. На другия ден до обяд още спят, никой не отиде на работа. Изтребителите, казват, да почакат. И край Владивосток им е добре.

А след два дена ще дойде комисия от окръга и ще ми се наложи да ѝ покажа всичко. А какво ще им покажа? Накопаната пръст и купчините металически ленти, с които трябва да се покрие площадката. Впрочем, да гледат каквото искат... Комисията дойде, погледа, записа си и си отиде. А аз останах отново с моите разядосани строители и започнах да ги уговарям да работят. Къде ти! Дойде командирът на полка, каза, че се демобилизира, а в полка остава началникът на щаба. След няколко часа началникът на щаба позвъни сам, оказва се, че в полка има ЧП: някой е обрал касата на началника на финансовия отдел. Търсят кой е. Но подозрението пада върху един от моите строители. Затова трябва да отида в гарнизона. В гарнизона тарашат навсякъде, търсят злодея. Иначе ще стоварят всичко върху командира на полка и командира на батареята, което ще рече върху мене. Намериха богаташа. Аз казах, че в такъв случай няма да отида на летището.

Докато търсеха злодея, офицерите се разпръскваха по новите си местоназначения. За мене все още нямаше никаква заповед. Аз чаках търпеливо. И ето че дочаках - на следващия ден заминава последният параход за материка, навигацията спира. Половин година никакви връзки за никъде няма да има. Какво да правя? Началникът на щаба каза: сам решавайте! Тук да остана не е лесно, защото полкът повече го няма. Селото опустя. Но и да отида някъде без заповед е своеволие. Какво да правя тогава?

Сред велика блъсканица, без документи, по собствена инициатива се изкатерих с жена си и сина си на последния параход. Отново, както предишния път - късна есен, бурно море. Всички пътници лежат един до друг - морска болест. Само моето двегодишно синче не се страхува от люлеенето, шляе се по коридорите на кораба и иска салам. Много обича салам... Във Владивосток - отново познатата Вторая речка, казармите с легла на два етажа, където са настанени всички - мъже и жени, деца. Хиляди, а може би десетки хиляди офицери, откъснати от предишните им служебни места, чакат да бъде определено кой за къде ще замине. Чакахме може би цял месец. През това време моят Серьожка лежа в болница от ангина, мислеха, че е дифтерит. Оправи се някак си. А когато дойде ред на Бикау, кадровиците се учудиха много: защо Бикау не е на Сахалин? Още през пролетта е бил назначен там в гаубичен артилерийски полк, защо не е отишъл? "А кой ме е уведомил за това?" - мислех си аз, като едва сдържах нямото си негодувание. Да изкажа негодуванието си гласно беше невъзможно.

Отново почти вече зимното море, буря, ураганен вятър и ужасна нощ до Корсаковското пристанище. Гаубичният полк се намираше в гората зад Долинск. Добрах се някак си. Дадоха ми жилище - като квартирант у заместника на командира по политическата част. Обща кухня, тясна стаичка и, разбера се, студена. Не успях да поема задълженията си в батареята и нова заповед: да отида с група мои батарийци за охрана и разтоварване на дървесина. Един интендант, когото срещнах по пътя от щаба, каза: внимавай, старши лейтенант, там работата не е чиста. Пропиха дървата, разграбиха ги, а когато натрупа сняг, искат да отчетат, че всичко си е на мястото. Да не ти се наложи да плащаш...

Отново - да плащам! Както винаги, в 12,5-кратен размер. Не успях да дойда и вече искат да ме изпързалят. Но кого да изпързалят, ако не чуждия. Новия. И на сутринта казах: няма да отида. Как няма да отидеш? Нечувано, офицер отказва да изпълни заповед на командването! Тогава - в ареста. Добре, ще отида в ареста. Десет денонощия от командира на дивизията. Взех една дебела книга ("Угрюм река"на Шишков), отидох в Долинск и се настаних в ареста. Спомних си как стоях някога в ареста в Николаев. Не, тук е малко по-иначе. Тук цари либерализъм. Седи си, лежи си, чети си... Вечерта ще дойде някой от познатите стари арестанти, ще донесе бутилчица и морунаж за мезе. Угощаваме се. Че и началника на караула черпим. Не, нашата армия явно се реформира. Такова нещо до неотдавна не можеше да се случи.

Излежах всичките десет денонощия, излязох късно вечерта на един зимен ден. Помня, че по улиците на селото падаше мек снежец, а радиото в клуба съобщаваше гръмко, че е бил съден изменникът на родината, агентът на различни чужди разузнавания, подлият заговорник и провокатор Берия, който е осъден на най-тежкото наказание по нашите закони и присъдата вече е приведена в изпълнение. Тази новина ми беше като награда, като балсам на сърцето. Поне с един тези бяха станали по-малко...

Върнах се в полка с някаква увереност, че сега вече няма да ме пратят "за дърва". Наивен човек, не знаех как началството умее да постига своето. На това се учеше през цялата си служба, не само в академиите. След няколко дена трябваше да замина за едно миньорско селище, което се казваше като мене - Биков, и където бяха дървените заготовки. Вечерта седях с новия си помощник старшина Гуз до горещо напалената печка и той ме успокояваше. Нищо тук не е пропито, всичко си е на мястото.

Защото нямаше какво да се пропива. През лятото, когато брояли, пишели надути цифри, а сега фактически няма нищо. Преспи сняг, а под преспите е празно. Благодаря, успокои ме. Мислех, че ще ми се наложи да плащам за някакъв недостиг, а се оказва, че изобщо няма нищо...

Старшината все едно гледаше в бъдещето - никаква от никого отговорност. Но понеже са необходими дърва, заповедта е категорична: да се режат и да се карат. За тази цел ни дадоха един полуразбит камион, който постоянно се повреждаше. Сечта беше на склона на планината. Като нарязваха дърветата, ги свличаха долу и ги нареждаха край прокарания в снега път. След това по оврага - на двадесет километра до гарата. Там ги товареха на открити вагони. И така през цялата зима на тази злощастна година. А през пролетта, когато снегът се стопи, в тайгата започнаха пожари. Ужасно нещо са горските пожари. Гасяхме ги цели денонощия, разбира се, с подръчни средства, с клони и лопати, тъпчехме ги с ботуши. Но като не обръщаха внимание на всичките войнишки старания, пожарите се носеха по цялата сахалинска тайга, унищожаваха хиляди хектари иглолистни дървета. Когато се движи пращящата стена на огъня, изпод нея бяга всичко живо - зайци, лисици, язовци, дори мечки. Никой от тях не напада другия и което е интересно, нито едно животно не се плаши от човека. Напротив, всички търсят неговата защита, само на него се надяват. И ние ги спасявахме, прогонвахме ги на долу-горе безопасни места. А на една млада мечка даже ѝ хареса нашето горско жилище, където миришеше на консерви и каша, и може би една седмица живя наблизо. После отиде някъде. През лятото, когато нямаше нужда от дърва, се върнах в гарнизона при батареята.

Автори: Проф. Александър Балабанов и проф. д-р Асен Златаров, публикация във вестник „Литературен глас“, 27 септември 1931 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

МОЯТ ВАЗОВ

Проф. Александър Балабанов

Заедно с истинската българска литература още от началото в България се завъди една особена писменост на посредствените и на яловите духове. Тогава тия духове бяха слаби, немощни, безгласни, в бумтежа и в наивния политико-културен шум на детска България още никой не можеше да ги чуе и никой не им обръщаше внимание.

Но тия духове се засилиха, размножиха се, организираха се като някоя войска, надигнаха гласове много високи, почнаха да крещят, да се помазват сами себе си, опълчиха се като зверове против всичко талантливо и зряло в българската литература, подигнаха яловото и неинтересното, неоригиналното, книжното. То им требваше. Требваше им и лично за тях, понеже всека проповед за нещо силно, свежо и оригинално - за тях самите щеше да бъде жизнена опасност .

И по тоя начин се появиха две литератури в България — едната книжна и ялова и без замах, често и без грешки, защото нямаше в какво да се греши, а другата жива, силна, оригинална, с пламъци и с удари, с прелести и с грешки, с грубости, но винаги с поезия.

Организацията на посредствениците с ярост , подигравки, с школска важност се втурна против живота на тая хубава поезия. И успя доста много. Дотам стигна работата, щото почнаха да се надигат и да се хвалят и провъзгласяват за поети лица. които можеха да пишат само това, което биха си прочели. Не модерни бяха те, а зяпаха по всека мода. Пенчо Славейков, най-благородния дух в българската литература като личност, макар и да бе с твърде скромна оригинална творческа сила, все пак нямаше да загине толкова скоро, ако да не бе егоистичната тревога на тия организирани посредствености, които почнаха да го провъзгласяват за това, което той не можеше да бъде. Почнаха да удавят бедността в думи. Почнаха дори да пишат дословно за Пенчо Славейков че „векове ще се изминат, докато българският народ разбере поне нещичко от поезията на Пенчо Славейков“.

А прочетеш всичко от него, ако имаш търпение и кураж, ако си герой на школския дух, прочетеш всичко - и всичко разбереш тъй лесно, щото не векове - а ти стига един час да видиш, че тука имаш работа с едно благородно лице като човек. но с едно съвсем скромно дарование И ето сега, стана нещо много лошо с Пенчо Славейков: той е незаслужено забравян. Големите думи го доубиха, големите думи на организираните посредственици. Също тъй както доубиват още по-големи думи едно друго благородно, но още по скромно дарование: Димчо Дебелянов. И, както се интимничи от посредствениците с името „Пенчо“, така се интимничи от същите хора и с името „Димчо“.

Добър един млад и трагично загинал благороден поет и рицар на духа, човек с такова голямо сърце и със самопожертвувателно внушение, щото умре на бойното поле. Само за това би требвало всички да му се поклоним. Но пък за поезията му, за нея ще кажем, че е много, крайно скромна. Често в нея словото не е за да изрази нещо, а за да се каже само в реда на някой стих. Дотам отиде работата, щото оригиналните умове, даровитите, големите души - познават нещастния посредственик само по това колко високо той крещи за „Димчо“. Да бих могъл, бих спрял тоя поход против Димчо Дебелянов, за да не го постигне съдбата на Пенчо Славейковци и на други ги някои.

Ето, тия организирани книжници, фразьори в литературната история, школски душици, ялови сърца - те навикаха много викове против Иван Вазов. И дори успяха техните викове да зашеметят по едно време и по-свободните души в България. И бе почнало да се гледа на Вазова почти със снизхождение, често дори и с презрение. Смяташе се простащина да се интересуваш много от Иван Вазов и да го взимаш сериозно.

Пишеха се дълги статии за поезия - неговото име се прескачаше. За неговите драми само подигравки имаше. В неговия език се намираха само грубости и грешки. Някои несръчности поради ранното време - те се требеха като капитални недостатъци.

Чудната гениална наивност и непостижима свежест на „Под Игото“ се смяташе за простотия. И дотам успяха, щото и в училището се явиха клонове от тия организации на посредственостите.

Мои връстници и по-млади от мен - спомнете си, ще видите, че така беше !

***

Сега вече не е тъй! Веригата на тия посредствености се счупи. Сами те почнаха да я гризат с своите собствени зъби - и те почнаха да „признават"Вазов. Дори бият такъв отбой, че да изглежда като че те винаги тъй са мислили.

Жизнената сила на Вазов ги уплаши. Те изтръпнаха от страх и като видяха, че, въпреки техните заучени в руските учебници или криворазбрани в немските естети максими - Вазов живее, Вазов твори, Вазов е интересен, Вазовите грешки са най-сладкото нещо в поезията. Почнаха да се озъртат и да си гризат ноктите от смущение. Докато тайничко - и те почнаха да го „признават“ и да пишат и явничко дори.

И ето сега, когато срещу тяхната организация на посредствениците се надигнаха нови, свежи, бодри, богати, обилни, преливащи дарби от всяка страна, макар и още да не са организирани — и не трябва това засега, тия Вазови грешки са вече на чисто! Вазов е големия поет, Вазов е сътворил много блага за българския език, Вазов е нашият представител.

Въобще Вазов — и със силата на своята задушевност в поезията, и със замаха на своите големи крила, и с детската си наивност и във формата и в съдържанието, и с голямото си слово, и с грешките си, с трудолюбието си и с мързела и повърхностността си в много работи, с омразата си и с любовта си - Вазов е наистина във всичко представител на българския народ. Или както го нарекох с чуждата дума в една статия в „Таймс“ преди 7 години—Вазов е репрезентант на българската нация.

***

Всичко това е хубаво, може да бъркам в някои работи. Но едно ме блазни. Познавам Вазов и като човек. Приживе, разбира се, не след смъртта му — често бях в неговата близост . Той ме много обичаше и ме ценеше. Прати ми съвсем по свой почин от Костенец такова ласкаво писмо за моите класици, за техния език и пр. Често сме приказвали за всички неща с него. А в театъра - заедно с него бяхме главните в началото на новата сграда. Да кажа, че бяхме приятели с него - не мога, защото той е много голям за това. Но наистина бяхме близки приятели.

И тъкмо затова, тъкмо защото има нещо у мен от неговото време - много бих желал да ми се случи да имам повечко време да го прочета отново целия. И „Епопея на забравените“, и „Немили недраги“, и „Сливница“, и „Италия“, и „Под игото“ за Мунчо и Хаджи Ахил, и другите чичовци, особено неговите малки лирики. неговите топли и свежи разкази, в които има толкова любов и толкова поезия и толкова вестник, толкова много България!

И вярвам, това препрочитане ще ме зарадва много, ще ми възвърне наивността, детската радост , ще ме оплоди като обилен дъжд след дълга жега.

ИВАН ВАЗОВ

Проф. д-р Асен Златаров

С него почнахме в нашата младост . А юношеството ни деляха той и Ботев. После, пленници на естетични теории, ние го отрекохме. Но животът е по-силен от нашите хитроумни теоретични постройки и канони и налага живите ценности. Той наложи и на нас Вазова, за да разберем. че е голям поет и в широк смисъл - народен поет.

Епохата на интензивното Вазово творчество не познава по-верен изразител от Вазов: нашето политическо пробуждане и примитивните еснафски отношения на българина след неговото освобождение, намериха у Вазов своя верен изразител, който с любов и дар описа радостите, неволите, надеждите и бита на българина от 90-те години. А тоя българин беше мнозинството на българския народ и затова никой от поетите ни няма право по-голямо от Вазов да носи отличието народен поет. И сега дори, когато диференциацията на съсловия и класи вече по-ясно се очертава, пак Вазов си остава най-разбирания и най-вкусения поет за мнозинството на племето ни.

Вазов не е от поетите-пророци, какъвто е, напр. Ботев, защото той в своите поетични унеси не надхвърля времето, в което живее, а следва неговите трепети, вижда и разбира само истините на вчерашното и днешното. В това отношение той е верен следовник на своя учител Виктор Юго. И ако Юго от монархист завърши със социализъм, то е защото беше свидетел на обществени преустройства в Франция, чийто ход той следваше. Вазов слабо еволюира в своите концепции, защото и животът у нас не му даде изживелица на обществен преустрой: от 1875 до 1915 - епохата на Вазовото творчество - много малко се е променила нашата обществена структура. Но ние не се съмняваме, че ако Вазов бе включил в своя живот и годините след голямата война, той щеше да разбере и да се отдаде на народническото движение, което днеска се носи и изнася по-хубавите идни дни за народа ни.

И днес, десет години от смъртта на Вазов, ние можем вече без преднамереност да измерим ръста на неговото дело и да видим, че Вазов бе наистина голям поет.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

38.

Тук атмосферата беше малко по-различна - форсираха боевата подготовка, предстоеше проверка на дивизията от някаква комисия към Министерството на отбраната. Всичките тези специални комисии не бяха, между другото, малко, но за войниците и низшите армейски чинове нямаха никакво значение. Затова пък висшето началство винаги изпадаше от тях в паника и изпращаше свои предварителни комисии. По такъв начин войската се ръководеше изцяло от комисии с техните проверки, контролни дейности и безкрайни съвещания, на които "ни духваха под опашките". Само нашият нов командир на дивизиона, подполковник Дятлов, беше винаги спокоен. Този влюбен в артилерията офицер и нелош математик си мислеше поради своята наивност, че главното за нас е да стреляме отлично, а не да плевим канавките в страх пред идването на комисията. Той ни тренираше всяка седмица, нас, командирите на батареи, по артилерийска стрелба, превръщайки ни спокойно, но настойчиво в професионалисти, в майстори на точния огън. Отначало това му се отдаваше, ние, трима негови подчинени, проведохме добре най-тежките и най-сложните батарейни стрелби по морски цели, което беше успех за целия дивизион. Командирът на дивизията можеше да бъде доволен и дори да разчита на някакво поощрение от началството. Но както е известно, дяволът във войската никога не спи, той винаги е на безсменно дежурство. Издебна дяволът и нашия дивизион - веднъж през нощта пламна казармата. Понеже тя, както всичко тук, между другото, беше дървена, до сутринта от нея не остана нищо. Хората се спасиха, но изгоря много оръжие, техника, различно военно имущество. А плюс това, когато пристигнаха пожарникарите, в огнището започнаха да се взривяват снаряди и наоколо засвириха осколки. Както се изясни после, това били скрити боеприпаси, които старшините държали в складовете си, за да не тичат всеки път преди имитационни стрелби за тях до складовете.

И досега не мога да разбера как нашият Дятлов не загуби заради този пожар пагоните си. А и ние заедно с него. Наистина, едно или друго нещо загуби немладият вече командир на полка, пенсионираха го. Може би това спаси другите. Що се отнася до мене, аз за пореден път подадох рапорт за демобилизация. Понеже по-раншните мои действия в тази насока не дадоха резултат, написах рапорта до министъра на отбраната маршал Малиновски, който беше депутат във Върховния съвет от нашия окръг. Това ми даваше право на специално обръщение. Дълго нямаше никакъв отговор и вече започнах да си мисля, че рапортът ми не е стигнал до маршала. Но в едно студено януарско утро ми позвъниха от Долинск, да отида незабавно в щаба на дивизията. Единственият път дотам беше затрупан и аз тръгнах по железопътната линия. Срещу мене духаше леден вятър, студът беше под тридесет градуса. Но аз вървях, като се радвах, че може би най сетне нашият депутат ще ме освободи от своята омръзнала ми армия, която вече се превръщаше за мене във вечно проклятие. Премръзнал и замръзнал, влязох в съответната стая на щаба, доложих. Младият с контешки вид офицер кадровик поразрови книжата на масата и намери това, което му трябваше. "Вие ли сте писали до Министъра на отбраната, маршала на Съветския съюз, депутата във Върховния съвет на СССР другаря Малиновски?" - "Да, аз писах". - "Получен е отговор. Чета: според този и този член от Конституцията на Съюза на ССР службата във Въоръжените сили на СССР е свещен дълг на всеки гражданин на СССР. Да се обясни на другаря В. В. Биков, че той като гражданин на СССР е изцяло длъжен да изпълнява изискванията на Конституцията на Съюза на ССР. Подпис: Министър на отбраната на Съюза на ССР, Маршал на Съветския съюз, депутат във Върховния съвет на Съюза на ССР Р. Малиновский. Разбрахте ли?" - "Разбрах". - "Разпишете се, че сте запознат..."Върнах се в своето селище сред тайгата разбит, сломен и потиснат. Отдавна вече разбрах, че да се измъкна от армията с добро е загубена работа. Остана един изход - скандал. Но за това беше необходим друг характер, какъвто нямах. Освен това, важно беше да не се прекали, та вместо да се демобилизирам, да не се озова пред трибунала. Като моя някогашен приятел Льошка Климау, който "си сръбна"един път здраво, насъска срещу често крещящия началник на щаба своята овчарка - огромния доста злобен Джим, и се изправи пред съда. От един затвор отиде в друг, още по-лош.

По пътя от службата срещнах един познат заместник по техническата част, който каза: "Чуден човек, намерил си на кого да пишеш! Какво сме ние за министъра, депутата и маршала. Ето и аз например. Служа от войната и все като командир на техническа рота. Веднъж дойде Малиновский да ни инспектира, събра офицерите - има ли оплаквания? И аз казах: не ни присвояват звания, петнадесет години съм капитан. Той на адютанта: запиши. Записа си. Чакам. През есента заповед за повишения. Параграф първи - звание полковник да се присвои... Параграф втори - звание подполковник... Трети - майор. Чакам, а моето име все го няма. Най-накрая - звание капитан да се присвои на командира на транспортна рота Степаненко, което ще рече - на мене. Станах, плюх и си излязох. Благодаря ти за грижите, другарю маршал. Така и си ходя - два пъти капитан". Мълчах, защото на мене не ми трябваше звание - трябваше ми да ме пуснат на свобода. Опротивя ми този рускояпонски Изток, искам у дома. Минаха вече четири години, а не съм получавал отпуск, изтормозих се в чужбина, тъгувам за моите хилави елши. За какво са ми тези дебри на тайгата, кедри и бамбук? И този воински безпорядък, гнет и дисциплина - искам у дома.

Но това бяха лични, субективни желания, а службата и реалният живот си искаха своето - сурово и конкретно. Всеки ден, както винаги в 9.00 - развод за занятията. Командирът на батареята трябва да отиде по-рано, да приеме рапорта на дежурния, да провери добре ли са оправени леглата. О, тези легла и тяхното оправяне, с което започваше всеки един ден! Проверяваха ги дежурните, старшината, командирът на батареята, а после и командирът на дивизията. И не дай, Боже, да ги провери освен това командирът на полка или началникът на щаба. Те вече непременно ще намерят, че някъде е криво или неравно и ще видят в това престъпление срещу държавата. Може да си отличен специалист във военната професия, отдаден на делото на "Ленин и Сталин", но когато в характеристиката ти бъде записано, че си недостатъчно взискателен към изпълнението на вътрешния ред, няма да видиш никакво повишение. Аз не исках повишение, така че веднъж завинаги плюх на вътрешния ред с неговите легла. Но това не значеше, че на него са плюли моите началници. Те изобщо не бяха плюли, а бяха съсредоточили върху това цялото си внимание, което записваха в характеристиките и свидетелствата на Бикау. От това може да се направи извода, че както Бикау се отнасяше към службата, така и службата се отнасяше към него. Взаимно не се понасяхме помежду си.

На 14 октомври 1911 г. заточеният от турските власти на остров Родос прилепски войвода на ВМОРО Петър Ацев (заедно с революционерите Димитър Иванов от Прилеп, Фидан Найдов от Варош, Прилеп и Андон Георев от с. Дрен, Прилепско), изпраща молба за помилване до министъра на вътрешните работи на Османската империя. Молбата е публикувана и във вестник "Вести"на 22 октомври 1911 г.

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

До г-на м-стра на вътр. дела в Цариград

Г-не Министре,

Подписаните: 1) Петър Ацев, 2) Димитър Иванов, р. от град Прилеп, 3) Фидан Найдов, от с. варош, прилепска каза, 4) Андон Георев и 5) Никола Дамев от село Дрен, също прилепска каза, бяхме осъдени от военно-полевия съд в Битоля, през обезоръжителната акция във вилаета.

Протестите ни, своевременни и основателни, останаха без последствие и присъдите ни „муебеден-калянбендъ“ бидоха санкционирани. По силата на тия присъди до 18 март т. г. прекарахме в битолския централен затвор, след която дата бяхме заточени на остров Родос.

Положението ни, особено през последните седем месеца, менявайки се под влиянието на капризна някаква воля, под влиянието на чуждия за организма ни климат, както и под онова на условията, из разните затвори, бе достатъчно тежко, за да стане непоносимо благодарение на мизерията, в която изпаднахме заедно със семействата ни, очакващи насъщния си от личния ни труд. В същото време, необяснимо, дори загадъчно, ние еднички, само 5-мата, биваме винаги изключвани от списъците, над които се излива височайшата милост, еднички ние още останахме от стотините осъдени от казаните съдилища в румелийските вилаети. Тоя факт, поставяйки ни в непроницаема неизвестност, заедно с известията за положението на семействата ни, убиват ни духом. Молили сме своевременно компетентното място да ни осветли върху положението ни, но не се удостоихме с отговор.

Такова положение не можеше да остане без своя дял. То си го взе в лицето на другаря ни Никола Дамев, който умря в подрумския затвор, оставяйки след себе си семейство от: стара майка, жена и две-три малолетни деца. Също то повлия и на нашето, на 4-мата останали, здраве, което, изгубено веднъж, не лесно се печели. Отчаянието, разклатеното здраве и неизвестността с нашите спътници, г-не м-стре, а те, знаем, кой път ни посочват, те го посочиха вече на Никола Дамев.

Мислейки, че горното е в положение да трогне всяко сърце, включително и онова, от което зависи положението ни, четиримата още живи останали осъдени забравени, от Прилеп и прилепско, осмелихме се и отправихме настоящата ни молба до Вас, Г-не М-стре, да се заинтересувате и проучите положението ни, след което, не се съмняваме, че това ще предизвика нужните от ваша страна ходатайства, дето е потребно, за да бъдем помилвани, което пък би ин дало възможност да оправим здравето си и станем отново годни за труда, от който само очакват нещастните ни близки, семействата ни.

Надявайки се, че молбата ни ще обърне благосклонното Ви внимание и че ще бъдем удовлетворени и ощастливени, оставаме, Г-не Министре, с дълбоко почитание:

Заточеници:

Петър Ацев

Димитър Иванов

Фидан Найдов

Андон Георев

г. Родос 14 Х 911 г.

Б. Р.Като обнародваме горната покъртителна молба на бълг. заточеници в Родос, ние се надяваме, че министърът на вътрешните работи ще обърне внимание на нея и ще направи всичко зависещо от него за удовлетворяването ѝ.

----------------------------------------------

За Петър Ацев: Роденият в прилепското село Ореовец Петър Ацев (1877-1939) е български учител, прилепски войвода на ВМОРО, запасен член на генералния щаб на Илинденско-Преображенското въстание и участник в легендарната "битка на Ножот"през 1907 година. През войните за национално обединение на България е доброволец в Българската армия. Член на Илинденската организация.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

39.

Според съществуващите законови положения офицерите трябваше да служат в Далечния Изток три години, а след това да се разменят с други от централните и западните окръзи. Но едно е - длъжни. А в действителност служеха по четири, пет и шест години без замяна и почивка, като пишеха всяка година рапорти, които оставаха без отговор. Обикновено искаха да отидат в по-комфортния Московски, Киевски или Закарпатски окръг, понякога в Прибалтийския. За Беларуския имаше малко любители, смяташе се, че там животът е по-беден. Когато не се получи нищо с моята демобилизация, започнах да искам замяна и написах, че желая да отида в Беларуски окръг. Неочаквано на шестата година от далекоизточната ми служба дойде заповед за моята замяна. Трябваше да сдам батареята, да си уредя сметките със службите и да замина за град Асиповичи, БССР.

Зарадвах се предпазливо и започнах сложната процедура за раздяла с полка.

Да сдам батареята, нейното имущество, оръжие и техника се оказа извънредно сложно. Недостиг на какво ли не. Нещо се е загубило, нещо не е било своевременно отписано и макар отдавна да е станало негодно, се смята за налично. Нещо преди много време е предадено на друго подразделение, а в полковите документи това не е отбелязано. Когато вече се оправихме с повечето неща, стана ясно, че липсва една голямокалибрена картечница, която използвахме някога за имитационни стрелби. Заради тази картечница рискувах да остана и да зимувам на Сахалин. Изхода ми посочи един опитен военнослужещ. Той каза: "Имаш ли осем и двадесет? Иди в магазина, купи бутилка коняк и я носи на началника по боеприпасите". Така и направих. Когато излизахме вечерта с началника по боеприпасите от кръчмата, го попитах откъде ще намери картечницата. Или ще я замени с друга? А майорът каза: защо да я търся? Просто ще я зачеркна от отчетната книга... Най-сетне всичко свърши, всички обходни листи бяха подписани, получих документи за пътуване от Сахалин до гара Асиповичи в Беларус. Отново трябваше да скучаем седмица и повече по страничните пейки на вагона със запазени места, докато не стигнахме Москва. Пътувах все с офицери, които бяха отслужили своето в дивия Изток и сега се радваха, че са се добрали до цивилизования Запад. В Москва жена ми и сина ми отидоха да навестят сестра ѝ, която живееше в Монино, а аз тръгнах да разглеждам столицата, в която всъщност не бях идвал още. Започнах, разбира се, от Червения площад, който изобщо не ми се стори толкова голям, колкото изглеждаше на празничните снимки, но затова пък стените на Кремъл се оказаха много по-големи отколкото си ги представях. На дългата опашка за мавзолея не се наредих, тръгнах нагоре по улица "Горки". Ходих-ходих, прииска ми се да хапна някъде. Сред хората от столицата се чувствах така, както трябваше да се очаква, неловко - като човек, който е дошъл от тайгата в цивилизования свят. Вървях изпотен, с кител и ютови ботуши. Келнерката в заведението, където влязох без колебание, измери, разбира се, най-напред посетителя с презрителен поглед и попита през зъби какво желае. Какво можех да желая? Сто грама и нещо да хапна. Попита - омлет ли? Нека бъде омлет. Не ми се искаше много да пия сам, но трябваше. Помня как някога в Николаев, когато отивахме сутринта на работа с Валка Бахтигозин, винаги чувствахме глад. На улицата в бараките продаваха сандвичи с цаца и също така наливна водка. Да купуваме само сандвичи беше срамно, така че добавяхме: и сто грама. Тогава пъргавите лелки продавачки се учудваха престорено: ай-ай, толкова сте млади, какво е за вас по сто грама! Вземете по двеста! Трябваше да вземаме по двеста. Така и тук. Като изпих сто, поисках още сто. Добре! Придобих по-весело настроение и Москва стана по-красива. Във военната комендатура на гара Асиповичи, крайната точка на моето пътуване, разбрах, че полкът, който търсех, изобщо не е тук, а в Лапичи, някъде по-нататък, в гората. Че това е голямокалибрен (152-милиметрови гаубици) армейски полк. Как да стигна дотам? Обичайно - по шосето на автостоп.

Така и направихме. Качихме се накрая на една полупразна тритонка, където се настани и един капитан, който също отиваше в Лапичи. Гледах с любопитство околните есенни полета, отрупани с бели чували - селяните събираха картофи. Тук-там в небето се виеха прозрачни мъгли. Времето беше тихо, време на циганското лято. Боровите гори от двете страни на пътя събуждаха у мене болезнено умиление - колко години виждах това великолепие само в сънищата си на Изток. Съседът капитан разказа как добре се лови по това време щука на блесна, точно вчера извадил от реката трикилограмова риба. Сега там след работа всички офицери размахват спининги. Слушах го и изведнъж си помислих: ще служа! Ако се случи така, че там не можах да се измъкна, тук ще остана. Все пак съм у дома, а не в чужбина. Беларус не е Курилите.

Това в общи линии спокойно-иделично настроение се помрачи малко, когато видях до реката бъдещата си казарма - стара, занемарена, още от николаевските времена постройка от червени тухли, която неизвестно по какъв начин се беше запазила след две войни. Но си помислих: така е добре, няма да изгори, няма да се наложи на никого да отговаря за нея. Исках да виждам всичко тук в по-добра светлина отколкото там, на Изток. Но идиличното настроение не продължи дълго, в щаба ми дадоха да прочета окръжна заповед, според която изобщо не се назначавах за командир на батарея, а с понижение, на щабна длъжност. Като поразмислих малко, реших: може да е за добро, ще ми бъде по-спокойно. Там ми казаха да отида при заместник командира по политическата част, който ми зададе само един въпрос: "Били ли сте партиен член?" - "Не - казвам, - не съм бил". - "Е, това е, вървете". Тръгнах си, но се позамислих малко над този неслучаен въпрос.

Дадоха ми за настаняване два дена, които ми стигнаха да си намеря едно ъгълче у един колхозник от съседното село. Мрачно и доста студено. Стопанинът лежеше пиян, а стопанката ругаеше с последни думи и него, и съветската власт. Изглежда, че не бях много желан. Жена ми и синът ми отидоха в Горадня при сестра ми, която остана някога в нашето жилище, а после се омъжи. Както ни писа - също за офицер.

Френски войник храни котенце, Индокитай, 1956 година.

Ню Йорк в сняг, 1905 г.

Жена пред улучен и изгорял съветски танк БТ-7. Втората световна война, 1941 г.

Натали Ууд (родена като Натали Захаренко), не зная от кога е снимката. Преди няколко години беше отворено отново делото за смъртта ѝ (официална предишна версия: удавяне по време на разходка с яхта), но отново не успяха да докажат, че е убийство.

Още една снимка от Ню Йорк през зимата на 1905 г.

Японски влак, късно вечерта. 1964 година.

Лондон, площад "Ватерло", 1899 година.

Мерилин Монро чете "Улис"на Джеймс Джойс, 1955 година.

Войводите на ВМОРО Максим Ненов от с. Тресонче, Реканско, и Димитър Стоянов Домазетов от с. Ябланица, Дримкол, загинали в сражението на връх Чавките в планината Голак на 29 май 1903 г.

Хемингуей и Кастро, 1959 г.

Както се развиха нещата, едно е ясно: реформа в образованието скоро няма да има.

То и така се виждаше, че нещата не вървят никак реформаторски, ама сега съвсем заблестяха като капка роса върху дупка на клозет (изразът не е мой, на Джек Лондон е).

Целенасочено (с каква цел е друг въпрос) раздуханата истерия във връзка с учебните програми и учебниците, по време на която, де що имаше сульовци и пульовци, всичките взеха дейно участие, дойде като манна небесна - точно навреме.

Вторият дюшеш е уволнението на министър Танев.

След което е разбираемо какво ще последва: народът не иска тези учебници и учебни програми – ще ни се каже, министърът провали нещата, така за следващата учебна година реформата няма как да стане.

Ама по-нататък…

Това „ама“ ми е известно: от 1979-та насам съм преживял какви ли не реформи в образованието и всичките май все завършваха с „ама“, тоест – в задънена улица…

Друго обаче ми е по-интересно, което упорито и съзнателно, струва ми се, се отбягва: как ще реформираме учителите!

Движа се все в техните среди от горепосочената година и – уви! – констатацията ми е категорична: учителската гилдия е изключително закостеняла и редките изключения в нея не могат изобщо да я размърдат.

Видя се това и при сегашния „дебат“, в който – освен споменатите вече сульовци и пульовци – се включиха активно и учители: искат си хората да пробутват на децата от 21-век идеи от 19-ти век, да ги възторгват и мотивират с „Умри за България!“ на Странджата, а след това се чудят защо същите тези деца ги гледат като извънземни и се питат наум: тези наред ли са, къде ни карат да ходим и да мрем?

Поопростих малко нещата в примера, но и усложнено, все тая – резултатът ще е същият: никакъв.

Каквито учебни програми и учебници да се напишат, всичко зависи от тези, които застават пред учениците.

Без тяхното реформиране никаква реформа няма да бъде възможна, а те – ох! – желаят старото, предъвканото, рутинното.

Симеон Сакс Кобург и Гота може да е изпечен хитрец, но в едно беше прав: необходима е смяна на чипа.

Бойко Борисов може да е недопечена тиква, но и той в едно е прав: ако матр`ялът е калпав, нищо добро не може да се получи.

А що се отнася до мене и реформата в образованието, спокоен съм: както казах, преживял съм не една, ще преживея и тази.

Ако изобщо я има, докато ми дойде времето за пенсия…

Има моменти, когато човек загубва ума и дума, онемява, глътва си граматиката и не може да каже нищо.

В такъв случай на помощ може да му дойде някой стар виц, които по аналогия да изрази това, което е заседнало в гърлото и да не може да се артикулира.

Та ето:

Препуска един каубой през прерията и изведнъж гледа – пред него една редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - помислил си каубоят.

„Спокойно – отвърнал му Вътрешният глас. – Завий наляво и препускай колкото сила имаш!“

Завил каубоят и препуснал с удесеторена сила, но пак гледа – пред него друга редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - отново си помислил каубоят.

„Спокойно – отвърнал му пак Вътрешният глас. – Завий още наляво и препускай!“

Завил, препуснал, но за трети път – редица индианци пред него.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - пак си рекъл каубоят, вече напълно отчаян.

„Спокойно – намесил се Вътрешният глас. – Ето там онзи с многото пера е вождът. Стреляй и го убий“.

Извадил каубоят колта, стрелял и гътнал вожда.

„Е сега вече наистина ще ти се е*е майката“ - обадил се делово Вътрешният глас…

Та и с нашето образование така.

Сега наистина ще му се е*е майката…

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

40.

Някога един разумен офицер на Сахалин каза, че Съветската армия прилича много на планета пулсар, която ту се свива, ту се разширява, и в това е цялата ѝ функция. В спокойно състояние не може да съществува, спокойствието е за нея гибел. А кой желае гибелта си? Така че пулсира. И не само че не иска да загине, но и жадува още да погуби враговете, които за всяка армия винаги ще се намерят. Взаимозависимостта на войската и враговете е изключителна. Създаде ли се армия, в същия момент се появяват врагове. И обратно. Проблемът изглежда е само в това как да подходят един към друг. От коя страна. И ето че тогава се появява прословутата тактиката (също и стратегията) на пробите и грешките. В известен смисъл това, което на прост език се нарича: иди и постой. Иди не зная къде, донеси не зная какво. Ту увеличават, ту намаляват. Ту мобилизират, прекършвайки живота на хората, ту уволняват, отново без да обръщат внимание на човешките съдби. През есента Никита Хрушчов обяви, че съветската войска се съкращава на 55 хиляди души. Примамен вече от "цивилния живот", аз посрещнах тази новина даже с радост, но много други офицери, които възнамеряваха да свържат завинаги живота си с армията, се оказаха объркани. Преживяха съдбовна драма.

Не зная как се осъществяваше това съкращение в другите окръзи, в Далечния Изток (макар че можех да си го представя по бъркотията, която предизвика там скорошното разширение), но в Лапичи подкараха всички офицери на медицинска комисия.

Военните лекари, като на конвейер, прегледаха всички и у всекиго намериха по нещо. У мене - недостатъчност на митралната клапа и като резултат записаха в документа: негоден за служба в мирно време. (Между другото, когато ме призоваха преди шест години, не намериха нищо. Тогава бях напълно годен.)

Раздялата с този полк не беше сложна и дълга, за краткото време не бях успял да направя там никакви задължения. Като пийнах на прощаване с моите хазяи, излязох на шосето и почаках малко за попътен камион. Валеше рядък сняг, духаше студен вятър. А аз може би за първи път от много години се почувствах свободен от всичко на света. Наистина, радостта от това не беше много голяма. Налегнаха ме неканени грижи и тревоги. Но този път ме утешаваше това, че съм си у дома, а не някъде на края на земята. У дома вероятно няма да пропадна.

Дойдох през Менск в Горадня, където малко преди това беше дошла жена ми със сина ни. Тук настроението ми малко се помрачи: жилището на сестрата на жена ми Вера се оказа мизерничко, в стара къща, и макар че стопаните ни посрещнаха гостоприемно, разбрах, че не можем да живеем дълго там. Веднага се изясни, че съпругът е наистина офицер, но от особен род войски и служеше в областния комитет на партията като адютант на първия секретар.

Няколко дена изгубих, за да се заведа на отчет във военния комисариат и да си получа паспорта. За жилище военният комисариат не можеше да ми помогне с нищо, изпратиха ме в градския изпълнителен комитет. Там ми обещаха да ме запишат в списъка. Списъкът, разбира се, е преференциален, така че чакайте, може и да получите. Като изпреваря събитията, ще отбележа, че трябваше да чакам три дълги безжилищни години, като преживях не една квартирна драма.

Първата възникна едва ли не една седмица след моето идване. Един ден вечерта си дойде от работа Павел Змитравич (между другото, мой връстник) и каза: има възможност. Един техен работник заминал за района, жилището му се освободило. Трябва да се заеме. В общи линии незаконно действие, но сега всички правят така, иначе няма да дочакаш. Не ми се искаше много да го правя, вече имах някакъв опит в това отношение. На Сахалин се опитах да заема - не жилище - една съседна стая, но не се получи нищо, след седмица ме изхвърлиха оттам. Но може би тук е друга работа. Може би заради Павел, не заради мене, ще ме оставят да доживея до пролетта. Спрях на улицата един камион и си пренесох вързопите.

Малкото жилище се оказа съвсем занемарено, стаичка с коридор, вратата излиза на двора. Катинар без ключ, закачен със скобата си за халката. Счупена печка, телефон на перваза на прозореца. Телефонът предизвика подозрението ми - защо е там? Освен това неизключен.

Защо и за какво стана ясно сутринта, когато на вратата се почука силно. Влязоха двама и се поинтересуваха вежливо кой се е заселил тук. Обясних им и те си тръгнаха мълчаливо. След няколко часа дойдоха отново, но вече с милиционер и домоуправителя. "Веднага освободете жилището! Защо ли? Ами затова. Иначе ще ви изхвърлим лично".

На обяд тича сестрата на жена ми Вера - при тях също скандал. Извикали Павел, заплашвали го, че ще отговаря. Къде са го извикали? Ами в КГБ, той работи там. А това е тяхна тайна квартира, в която се срещат с когото трябва. Ето ти работа, каза си Бикау, ето ти хлътване. И не стига че сам хлътнах, ами и на друг човек навредих.

Още няколко дена чукаха на вратата, заплашваха и предупреждаваха. И аз не издържах, тръгнах да търся друго жилище. Срещнах на улицата един стар познат, художника Близняцов, и той ми каза: има едно жилище, скоро се освободи. Наистина, студено и без вода. И без тоалетна. Не зная зали е свързано с електричество. Жилището се оказа на улица "Падгорна", близо до Ньоман, където се преместих преди новата 1956 година.

Най-голямата грижа беше решена, оставаше следващата - работата. Жена ми започна бързо работа в едно училище, а аз трябваше да чакам. В редакцията, където, разбира се, отидох веднага, хората се бяха сменили, сменил се беше и главният редактор. Новият, Васил Булай, ме попита най-напред за партийното ми членство и като чу отговора, разпери мълчаливо ръце. Той изобщо не обичаше да изказва мислите си с думи. Научил по всяка вероятност някои уроци от 30-те години, той даваше по време на разговор превес на жестовете, които можеха да се разбират всякак. Но аз го разбрах правилно - работа няма.

Известно време си изкарвах прехраната в работилницата на художествения фонд, където почти всички художници също бяха нови. Моят приятел Викар Марозау беше заминал за Украйна, Дзешка беше умрял. Кох беше в лагер. (Скоро пристигна реабилитиран. Разобличен от КГБ като автор на карикатури за Сталин, той се оказа невинен, карикатурите рисувал друг.) Намерих си в един оказионен магазин радиоприемник и като оставах сутрин със сина ми в квартирата, слушах "Свобода"и Би Би Си. Заглушителите работеха неистово, но от време на време можеше да се чуе нещо. Освен информационните програми ми харесваха много от предаванията на културологични теми - лекциите на В. Вейдле и Голдберг. Това беше ново и ме впечатляваше много. В Далечния Изток не можеше да се чуе нищо от тези станции. Там, на "Падгорна", написах първия си след уволнението разказ, който отнесох в редакцията. В културния отдел се запознах с литературния консултант Михас Васильок и поднових някогашното си запознанство с литературния сътрудник на отдела Ирина Суворава. Познавахме се бегло от 49-та година, когато като студентка идваше за редакционна практика в Горадня. За Михас Восипавич не знаех много неща.

До неотдавна този западнобеларуски поет живял в Баброуня, оттатък Скидал, и дошъл в Горадня едва преди една година. Изглеждаше много измъчен, смачкан от живота човек, пишеше рядко юбилейни стихотворения, които поместваха на първата страница на вестника. Пихме за запознанството си на ъгъла на "Савецка"и "Цеткин", аз го попитах как живее и той заплака. На въпросите ми защо, какво има - само махна с ръка. По-късно се изясни, че по това време (както, между другото, и после) го викали едва ли не всеки ден в КГБ, искали нещо от него. Но какво - Михас така и не каза до смъртта си в шестдесета година.

Едва след смъртта на Михас Васильок се разбра за неговата военна драма. Мобилизиран в полската войска в началото на Втората световна война, заедно с много други войници попаднал в немски плен, откъдето се измъкнал, след като хитлеристите нападнали Съветския съюз. Разбира се, като популярен сред народа беларуски поет, не можел да избегне вниманието към него както от страна на националните сили, така и на съветското партизанско движение. Михас Васильок избягвал и двете страни, искал да остане неутрален, да живее със семейството си в родната Баброуня. Но това не му се отдавало. Един път ми разказа, че от "голямата земя"изпратили за него самолет, за да го откара в Москва, където по това време живеели неговите приятели писатели Максим Танк, Пилип Пястрак и други. Но не му казали своевременно за това, той закъснял да отиде на партизанското летище и вместо него за Москва полетял друг. Оттогава за поета селянин започнали големи беди. Принудили го да участва в местния конгрес на БЦР (Беларуска централна рада, колаборационистка администрация по време на немската окупация - бел. прев.), който се провел в Беласток, а това дало повод на смерш да арестува Васильок след освобождението и той съжалил много, че не е заминал заедно с другите на запад. Известно време го държали в Лидския затвор, но след разпити и изтезания го пуснали. Не го бяха оставили без внимание обаче през цялото му време до смъртта, подозирайки, че е бил колаборационист, немски агент.

Между другото, както ми разказа огорчено Г. Цвятницки, друг горадненски мъченик, явните агенти ходеха свободно по горадненските улици и никой не ги ловеше. Работата беше в това, че през 41-ва година немците завзели толкова бързо Горядня, а славните чекисти избягали толкова скоростно, че не успели да унищожат картотеката на своите агенти. Като я завладяло, гестапо изобщо не се заело да разстрелва съветските тайни сътрудници - презавербувало ги набързо и ги принудило да работят за немската власт. Така те работили до освобождението през 44-та година. А когато дойдоха "вторите съвети" (така местните жители наричаха тогавашното възстановяване на съветската власт), чекистите донесоха от Москва запазените там дубликати на довоенните картони и същите хора започнаха да работят отново за старите нови господари. Това продължи редица години, използваха ги успешно, без да обръщат внимание на някогашното им гестаповско минало, докато бяха потребни. После тихо ги премахнаха - без насилие и шум. Но хората виждаха всичко. Само че не се възмущаваха.

Бяха свикнали през годините на безвремие.

Жилището ми беше малко уютно и студено, за вода трябваше да се ходи през три двора. Но аз бях свободен по цял ден и започнах да пиша. По-късно, когато станах автор на книги, ме питаха как и защо се е случило това. Какво съм искал да кажа на човечеството, на каква истина да го науча. Може би на никаква истина; веднага почувствах, че не съм проповедник по природа.

Тогава за мене беше важно да намеря своя път в живота, да се определя някак си. Бях вече на 32 години, а в основното - търсенето на място сред хората - бях начинаещ. Нямах определено място в живота, което, разбира се, не можеше да не ме измъчва, като всеки човек в подобно положение. Това, с което се занимавах в юношеските години, се оказа измама, празна работа, съвсем непотребно.

Утешаваше ме мисълта, че всичко това не става по моя моля. Бях принуден. От съдбата, от живота, от хората - добрите и лошите. А най-вече от властта, която тогава у нас се опитваше да диктува всичко - от глобалните цели до съдбата на малкия човек.

През тази зима писах много, преписвах малко, а почти всичко късах на парчета. Малко неща докарвах до края. Обикновено започвах с желание, но скоро губех интерес. Всичко ми се струваше калпаво. Като почаках един разказ да отлежи цял месец, го взех и го отнесох в редакцията. Михас Васильок каза, че ще има заседание на литературния кръжок, където ще бъде обсъден.

Това заседание на областните любители на литературата беше първото и последното, на което присъствах. Дойдоха петнадесетина души в различни възрасти - студенти и пенсионери, една девойка. Главен арбитър беше един преподавател от педагогическия институт, който ни громеше безпощадно, като врагове на изящната словесност и посегатели срещу основите на литературността.

Другите се равняваха по ръководителя. А аз си изпатих най-много от всички. Редакционният сътрудник ми беше подчертал с червен молив всичките местоимения "той", получи се много пъстро и впечатляващо. Което предопредели присъдата: лошо във всяко едно отношение. И другите, между другото, не мислеха иначе. После Михас Восипавич ме утешаваше, че в началото е винаги така, макар че за мене това беше слаба утеха. Малко след това се реших да изпратя един нов разказ в списание "Маладосц", което беше започнало да излиза отскоро в Менск.

За да бъда достоверен, трябва да кажа, че преди "Загубата"написах една малка военна повест със заглавие "Последният боец", която изпратих в "Маладосц". Повестта според мене беше безупречна в идейно отношение, но не я приеха за печат. Завеждащият отдела по прозата Иван Навуменка, като се понамръщи, каза на автора, че не подхожда за списание. Тогава бях готов да се обидя, но скоро бях благодарен на бъдещия академик и народен писател. Наистина, за да разбера това, трябваше да напечатам повестта - с продължения в "Червена смяна". Повече не съм я печатал никъде.

Заради абонамента в Горадня дойде Георги Шчарбатау, беларуски писател, заместник-редактор на списание "Маладосц". Той вече беше чел първите ми разкази, един от тях неговото списание ми напечата. Вечерта се срещнахме в едно заведение на "Савецка"и си поговорихме добре. Георги се отнесе към мене внимателно, питаше ме къде, какво. Къде съм се родил, къде съм учил. Каза, че имам талант, трябва само да пиша. Казах, че нямам филологическо образование, не съм учил в университет. На това Шчарбатау отговори, че, разбира се, трябва да се учи, но това не е главното. Главното е все пак талантът. Нито Толстой, нито Горки, нито Бунин е имал университетско образование. В литературата всичко се постига с работа. Също като при нашите Брил или Танк. И макар че Шамяк е завършил двегодишна ПШ (партийна школа - бел. прев.), много неща ли е постигнал в областта на литературата. В партийните школи няма да те научат на литература, ще те научат на съвсем други неща. Тези негови думи запомних завинаги, макар че Георги Шчарбатау не беше писател от първа величина.

След няколко години Е. Евтушенко написа, че големите могат да помогнат малко на начинаещите, както обикновено им помагат плодотворно средните таланти. Това е истина.

Първия жив писател прозаик видях в Горадня, това беше Пилип Пястрак. Веднъж, когато вървях по "Савецка", видях един възрастен човек със сламена шапка, който беше спрял на тротоара и се озърташе. При което произнасяше с умиление една и съща дума - "кошница". Наистина, недалече оттам през улицата минаваше селянка с празна лозова кошница. В този човек познах знаменития по това време писател Пилип Пястрак.

Той беше едва ли не последен от чудаците - западнобеларуски писател комунист, лежал дълги години в Горадненския затвор, където, между другото, се учел на марксизъм, възпитавал се като пролетарски революционер. Такъв остана през целия си живот.

Веднъж, по време на поредните декади на беларуската литература, група беларуски писатели ходеше по районите, където ги водеха по животновъдните комплекси, показваха им новите силозни кули. Когато групата с бели халати отиде в поредния свинарник, Пилип Сямьонавич ме дърпа за дрехата - какво, не се ли намириса на лайна? Да вървим в автобуса. Отидохме в празния автобус и Пилип Сямьонавич веднага изтърси: ред няма да има. - Защо? - Защото враговете са завзели властта. - Какви врагове? - Класовите.

Пястрак помълча. - Този И. имаше 80 хектара земя. А Б. - 40. А вашия Карпюк - 30. И ето че те ни водят. Докъде ще ни доведат...

Това беше стара краста на Пилип Сямьонавич. Но в общи линии той беше приличен човек, дори човечен. По време на писателски събрания винаги защитаваше слабите и обидените. Не се разбираше с началството. Обичаше Барадулин - може би не толкова заради стиховете му, колкото заради неговата аполитичност. Тръгваше на път винаги с една стара изтъркана чанта, от която, щом седнеше на мястото си в купето, вадеше бутилка, слагаше порядъчно парче сланина, няколко глави лук. Когато се случеше да отиде на ресторант, поръчваше водка на едро - но не по 200 грама на всеки, а общо за всичките - 800. Винаги плащаше той.

Конфликтът му с властта започнал през 39-та. Веднага след освобождението си от Горадненския затвор Пястрак започнал да организира революционен комитет, за да си отмъсти на поляците. Но с червеноармейците в Горадня дошъл техен ревком (революционен комитет - бел. прев.), а на дългогодишния затворник казали - дръпни се. Той, естествено, се обидил, но не възразил. После много пъти го обиждали, поставяли го все по-ниско и по-ниско. Умря в самота, едва ли не забравен от всички, автор на едва ли не един-единствен, макар и голям, роман - "Ще се срещнем на барикадите".

Попадате в автомобилна катастрофа, свестявате се в моргата на погребално бюро, а там директорът ви казва, че вашето свестяване е всъщност илюзия, а с него общувате, защото има способността да контактува с тези, които са прекрачили наскоро границата, разделяща живота от смъртта.

Всякакви опити да убедите и него, и себе си, че сте жив, остават напразни, и накрая… започвате сам да вярвате в своята смърт.

А на другия ден е вашето погребение, гробът вече е готов…

Това е в груби линии (без края, разбира се!) съдържанието на филма „After.Life“ (не превеждам заглавието, защото точката в оригинала не е пунктуационна грешка, а на български няма да ми се получи ефектът!)

Един от тези филми на ужасите, истинските, които пилят изтънко нервите на зрителя от началото до края, а не са направени, за да подскача той час по час от изскачащи изневиделица зомбита, вампири и върколаци, след което се изливат най-малко две цистерни червена боя (задължително!!!) – голям страх, няма що, след моментната тръпка ти идва да се изсмееш.

Изключително силно произведение на младата полска (полска, полска, ама колко да е полска – живее и работи в САЩ) режисьорка Агнешка Вуйтович-Восло, авторка на един-единствен досега късометражен филм („Pâté“, студентска екранизация, но обрала тук-там престижни награди).

Агнешка Вуйтович-Восло в работен момент от филма.

Не зная какво ще кажат другите, които са гледали или ще гледат филма, но на мене ми се струва, че от трънката Вуйтович-Восло ще изскочи голям кинематографичен заек…

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

41.

Същевременно настъпи пролетта, на улица "Савецка"в Городня цъфнаха кестените. Преместих се в друго жилище - също неприветливо, но с водопровод. Нямах още постоянна работа. Един път, като вървях по улицата, срещнах заместник-главния редактор Андрей Салауйов, който ме попита как съм и ми каза да намина в редакцията. Посещението беше успешно: веднага заех място в секретариата - същото, което напуснах преди седем години. Мой нов началник - отговорен секретар - беше по това време Андрей Колас, който беше дошъл неотдавна от Ваукависк. На съседната маса работеше художникът ретушор Володя Фридрихсон, чиято превратна съдба го беше захвърлила от Архангелск в Беларус. Родил се в семейството на порусначен немец, но когато започнала войната, за да избегне някои проблеми, се представил за евреин, само че го разкрили и се озовал в трудовите лагери в Северен Урал. Кинооператор по образование (завършил Държавния институт по кинематография), той не можал да си намери работа в Русия, а в Горадня го приютила под крилото си все тази добра душа на Андрей Абрамавич Салауйов. Георги Цвятницки, както и преди, мереше с линия на срещуположната маса колоните и чертаеше макетите на вестникарските страници. Аз този път имах много секретарски задължения. Най-напред четях материалите на съветската и беларуската телеграфна агенция, които се предаваха по телетайпа, след това превеждах текстовете от беларуски на руски и обратно. Четях също така руските материали. Затова трябваше да се заема основно със стилистика. Веднъж Андрей Абрамавич ми даде една дебела книга - курс по публицистична стилистика за задочници, която проучих добросъвестно. Вестникарската практика, разбира се, беше много по-различна от пуританската теория и журналистите не бяха доволни от моите корекции. Всички пишат така, казваха те. Наистина, менските вестници, включително "Советская Белоруссия"и "Звязда" (та и "Правда"също) се водеха от свои партийни журналистически правила. Защо "Гродзенская прауда"трябва да се ръководи от други? И аз махнах с ръка. Да карат, както са карали досега, с тези безсмъртни изрази като: водят борба, провеждат уборка, осъществяват производство. И много други. Някогашният строг привърженик на литературно-публицистичния език Микола Аучаров вече го нямаше в редакцията. С неговото "подозрително"минало той не се задържа дълго тук и, уволнен, замина за Таганрог, където започна работа в завод за комбайни. А беше отличен езиковед, какъвто в редакциите не може да се срещне често. В началото на лятото ми дадоха от културния отдел материал за жилищната несправедливост и аз написах през почивния ден фейлетон. Ирина Суворава даде фейлетона в мое присъствие на Колас, като прибави няколко комплимента по адрес на автора. Това ме смути. Несвикнал с похвалите, още не знаех, че в някои моменти е по-лесно да понесеш упрек отколкото похвала. Още повече публично и от жена, която ти е симпатична.

В един от летните броеве на "Маладосц"напечатаха разказа ми "Загуба". А след не много време същият разказ излезе в московското списание "Советский воин". Преведе го военният журналист Яков Плехов, който по това време също беше в началото на литературното си творчество. Този двоен успех издигна веднага автора в собствените му очи, макар че външно се стараех да бъда колкото се може по-спокоен. Явно се страхувах да не изплаша неочаквания късмет. А и като прочетох двата текста, намерих там маса слабости и дори безсмислици, от което дълго страдах. Тези страдания се опитвах да заглуша с работа над нови неща, ако ми се струваше, че ще се получат по-добри. Защото вече имах някакъв опит. За съжаление все не ставаше по-добре. Или опитът се оказа недостатъчен, или - което е по-вероятно - се налагаше изводът, че в литературата всяко ново произведение се започва като за първи път. Изобщо за първи път. Колкото и да пишех после, всеки път си спомнях това, което прочетох, струва ми се, у Парандовски (Ян Парандовски, полски писател, автор на "Алхимия на словото" - бел. прев.). Тогава четях много такъв вид литература - преди всичко за технологията на писане. Мислех, че именно в нея са тайните на писателския успех. Оказа се, че не са в нея. Или не само и не толкова в нея. Отдавна е известно, че съставки на културата са животът и самата култура. Едното без другото означава малко и в литературата.

Струваше ми се, че имам знания за живота, имах опит, бях се нагледал на множество хора и човешки типажи. Явно не ми достигаше култура. Но както разбрах след това, културата е нещо безпределно. Колкото и да я има някой, едва ли може да се каже, че му стига. Културата е море, безкраен океан, запълван от човечеството хилядолетия наред. Впрочем, какъвто е и самият живот. Може би никой не може да обхване и едното, и другото в пълен обем. Но нашите хора се вълнуваха малко от световната култура - те искаха само да се доберат до съветската. Национална по форма и социалистическа по съдържание. Специалистите по тази култура се възпитаваха от партията, обучаваха се във висшите училища, усърдстваха в литературоведските и филологическите науки. Беларуската академия на науките издаде руско-беларуски речник под редакцията на академик Крапива, където беларуската лексика почти приличаше на руската, което, според замисъла, трябваше да съдейства за сливането на народите в едно братско семейство. Народите не се сляха, но речникът причини не малка езикова вреда, тази вреда се усеща и до ден днешен (днес беларуският език има фактически две фонетично-ортографични системи: наркомовка - въведена през 1933 година и утвърдена окончателно с въпросния речник на Крапива, и тарашкевица, отпреди 1933 година; Бикау пише на тарашкевица - бел. прев.). Работейки в секретариата, бях принуден да пиша беларуските текстове според него, макар че често моята беларуска природа се противеше на езиковото насилие. Спомнях си майчините думи и изрази, които бяха различни, дори различни по природа, но не можеше да бъдат сложени на вестникарската страница. Ще ги зачеркне коректорът, пред когото на масата лежи езиковият закон във вид на въпросния речник на академик Кандрат Крапива, удостоен с Държавна награда на СССР.

Автор: Йордан Бадев, вестник „Македония“, бр. 85, 24 януари 1927 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

Едва ли има в света народ, който, служейки на една политика, да е фалшифицирал така безогледно науката, както я фалшифицират сърбите, за да докажат, че Македония е сръбска по етнически състав.

Ще припомниш, тук само няколко типични случаи:

Един сръбски историк писа в белградския в. „Правда“от 15 VII 1924 год., че в гр. Велес още през 1840 год. е била поставена здрава основа на модерното сръбско образованиеи че най-голямата заслуга за тока се падала на сърбина Йордан х. Константинов Джинот.

Друг образован сърбин писа в подлистник на в. „Самоуправа“от 18 VII с. г.: На всекиго е известно, че люлката на сръбството е земята, която се простира между р. р. Черни Дрин и Струма. Тук ся ечали песните на храбрите войници на славния Самуил, на преславния Душан Силни, на крали Маркои други наши великани“. И следват в същия подлистник описания на старините в „сръбските черкви“ - „Св. Климент“ и „Св. Наум“, по имената на известните „сръбски книжовници“, ученици на първите „сръбско-славянски“учители св. св. Кирил и Методий.

Трети, пак във в. „Самоуправа“, бе писал за сияйната битка на славния сръбски войвода Давидовс турците в Охридско през 1903 год.

Четвърти, пети, шести - нямат брой. Като захванете от покойния академик Йован Цвиич и свършите с последния селски даскал, сърбите еднакво "дълбоко“ познават историята на Македония и еднакво дръзко я предават устно и писмено. И никой никого не коригира, никой никого не опровергава. Когато един даскал пише опашати измислици като тия за сърбина Джинот и за сръбските книжовници Климент и Наум, професорите Цвиич, Белич и всички като тях мълчат самодоволно, защото разбират, че тоя даскал е усвоил правилно духа на тяхната наука за Македония.

От тоя род скандална фалшификация имаме в един недавна излязъл от печат в Белград сборник песни от Влад. Р. Гьоргевич под надслов „Народна певанка“. Около една четвърт от песните в тоя сборник са познати български народни песни от Македония, а са предадени тука като сръбски. Ще посочим тука фалшификацията с текста на песните.

По два твърде очебийни маниера е направена тая фалшификация: чрез известни промени в текста, за да получи той поне малък сръбски нюанс, и без никакви промени - даден си е точно българският текст, а песента е наречена просто на просто сръбска народна песен.

В предговора още авторът признава откровено: „Днес пеенето в кашата народна маса е в окаяно положение". И със свойствения на сръбската „наука“ цинизъм добавя: „И ако не беше малкото подмладяване с песните от Южна Сърбия (Македония), ние не бихме имали нищо, което да прилича на песен“. По-нататък г. Гьоргевич следва най-безцеремонно: „В „Народна певанка“ аз се постарах да предам точния (?) текст на песните, такъв какъвто го с създал народът“.

Има, наистина, песни, чиито текст е предаден точно, но не са малко и такива, в текста на които са нанесени поправки с очевидната тенденция да им се придаде сръбски оттенък. Така, още на първата страница на Певанката е предадена известната по цяло българско елегична песен „Черней, горо“. Музиката е катастрофално осакатена. Едва напомня истинския национален напев. Осакатен е текстът. И в двете предадени тука строфи авторът е старателно избегнал членуваната форма. Така, вместо оригиналното: „Ти за твойте листи, сестро - аз за мойта млалост“ - сърбинът музикант е предал: „Ти за твоја листа, сестро, ја за моја младос“ и пр., като е сърбизирано и първоначалното местоимение, чието „аз“ звучи във всички български варианти на песента. Във втория стих на втората строфа запазил е българската аналитична форма на бъдеще време: назад к`е се вракја, затова под последния стих го е сърбизирал и синтактично и лексикологически: никад ни до века, вместо оригиналното и просто „няма да се върне".

На стр. 34 от Певанката под промененото заглавие „Мамо ле мила“ предадена е всепознатата българско-македонска песен „Мамо, главата ме боли". И тук музиката е погрешно предадена, или защото сърбинът автор я с слушал през втора, трета уста, или защото я е възприемал през сръбски слухов навик. Нанесени са поправки и върху текста. Така, вместо диалектичния югозападен македонски член ва, во, авторът е употребил общобългарския (все пак не сръбски) та, то.

Сърбизирал е песента в крайните два стиха: вместо керко моя, писал е керо мояи е дал сръбски синтактичен строй на последния стих — вместо оригиналното главава ме боли, предал е - да те глава боли (дасъс значение на че).

Корекция, в смисъл на сърбизация, е направена и върху известната българска хороводна песен „Буряно, Бурянке“. Така в стиха чак до наш'та нива, вместо членуваната форма наш'тасръбският фолклорист пише наша, за да избегне члена, който е чисто български морфологичен белег. В стиха Тая (в някои варианти нея) да засвиримпоказателното местоимение таяе разчленено на таи ја, за да се получи сръбски нюанс чрез първоличното местоимение ја, па макар с това и да се опорочава смисъла на самия стих.

В песента "Йорданка ми се моляше", която имах случай да слушам преди 15 години на брега на Охридското езеро, пята с увлечение от любимеца ма Охрид Дим. Ияанов, който стана жертва ма сръбското свирепство през есените на 1913 год., в тая дивна по съдържание българска песен сръбският музикант е вмесил един сърбизъм, който крещи в контраст с езиковата чистота на останалия текст.

В третия стих (той е записан погрешно в тоя ред) четем сръбското поеше - вместо оригиналното пееше. Никъде из местата, дето се пее тая песен, не се казва поеше. Излишно е да цитираме повече. Изобилстват в тая сбирка подобни корекции, които са чисто и просто пладнешки фалшификации. Повече са песните със запазен чисто български текст: речник, морфология, фонетика чисто български и все пак в певанкатасе дават като сръбски. Ще цитираме само няколко: „Легнала й Гюргя", „Край Вардар ми седеше", „Седнала ми Яна", „Запретни, Вело моме", „Биляна платно белеше“, „Страхиле, страшна войводо", „Воденичаре, татков приятел", „Се собраха сватовите“, „Трендафилчето, карамфилчето", „Петлите пеят на съмнуване“, „Никнало жолтово цвек`е“ и пр. и пр. всепознати и вселюбими български народни песни, конто сърбинът Гьоргевич не е дръзнал да сърбизира основно в текста, само затова, защото една подобна сърбизация би повлякла неминуемо накърнение на музиката. Това е искал избегне сръбският музикант, та се е задоволил само с безочливостта да назове сръбскипесни, в които звучи чиста, ясна и прекрасна българска реч.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

ЗА АВТОРА: Роденият в Битоля Йордан Бадев (1888-1944, София) е виден литературен критик, публицист и журналист, деец на ВМРО.

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

42.

А какво да кажем за езика на художествената литература, за партийната чистота на който се грижеха партийните редактори във всички литературни издания. Още повече техните помощници измежду младите възпитаници на Беларуския държавен университет.

Първият ми писателски конфликт беше именно в областта на езика, който, естествено, не отговаряше на издателско-редакторските канони. Връщаха разказите ми, изпълнени с множество забележки-упреци. Това, разбира се, беше неприятно, но и ми помагаше да почувствам необходимото равнище на тогавашната литература, да се адаптирам по някакъв начин към него.

В края на годината бях поканен от Съюза на писателите да участвам в ежегодния семинар на младите, който се провеждаше в Каралишчавичи край Менск. Симпатичното имение на един изпаднал в немилост партиен функционер служеше дълго време на беларуската литература и съдействаше за нейното развитие, през него преминаха едва ли не всички тогавашни млади писатели. Старите имаха възможност години наред да си поемат там дъх от партийната задуха на работните им места, на идеологическите им длъжности. Там, сред елите и боровете, всички като че ли ставаха равни, вглъбяваха се в собствения си художествен свят и творяха, творяха... Как и какво - това е вече друг въпрос, явно всеки своето. Мележ не пишеше това, което пишеше Паслядович, Броука се различаваше от Куляшоу. Допуснати там за една седмица, ние гледахме и слушахме. Професор Гутарау ни въвеждаше пламенно в прогресивния, според него, свят на социалистическия реализъм, в марксистко-ленинската естетика, Шамякин със своя опит на партиен романист наблягаше на отразяването на авангардната роля на партията в борбата с немско-фашистките нашественици. Уладзимер Карпау насочваше вниманието ни към злонамерените действия на западните агенти, на някогашните колаборационисти, които трябваше да бъдат изобличавани. Брил не насочваше вниманието ни натам, говореше повече за лиризма в литературата, като даваше за пример своя разказ "Галя". По това време Брил се харесваше на младите, докато Мележ беше малко познат и никой не очакваше от него такава изненада като "Хората от блатото". Ние, петнадесетина участници, които бяхме дошли от провинцията, четяхме и обсъждахме донесеното със себе си, макар че всичко това не беше нещо особено и не се запомни. Освен може би "Зоня"на Вячаслав Адамчик. Адамчик беше признат за несъмнен талант, казваха: млад е, а вижте как описва старите. Това беше истина. Моите военни разкази не ги критикуваха много, но и не ги хвалеха. Може би имаха право.

Тогава, както впрочем винаги, ориентираха литературата към съвременността, към предсрочното изпълнение на поредната петилетка. И също - към прославените първенци, стахановци, ударници на комунистическия труд. Войната с нейния "безкраен героизъм"се губеше все повече и повече в миналото. Между другото, никой не се натъжаваше прекалено от това...

Някъде по това време в списание "Маладосц"се появи новата повест на главния му редактор Аляксей Кулакоуски със заглавие "Доброселци". Произведението показваше доста реалистично живота в белоруското село след войната. Във всеки случай по своята правдивост нищо подобно в беларуската литература не беше имало. Но може би именно с това повестта изплаши партийното ръководство, което не се забави да покаже своята власт. В партийните вестници се появиха унищожителни статии за произведението, редакторът беше свален от длъжност. Веднъж, когато бяхме в Менск, решихме с Карпюк да наминем към "Маладосц", за да изкажем на автора възхищението си от неговата творба и да му изразим своето съчувствие. Кулакоуски седеше сам в своя кабинет (беше към края на деня) и ние му казахме какво мислим. Тогава той изказа внезапно своето несъгласие, като заяви, че идеята на повестта е погрешна, и съжалява за нейното написване. Той е честен комунист и желае да помага с всичко на партията. Излязохме с Карпюк от "Маладосц"като попарени и Карпюк дълго време ругаеше тази среща. "Ами да, разбера се!.. По време на войната е бил командир на наказателна рота..."Вече знаех, че Карпюк мери всички с мерките на войната и в дадения случай може би имаше право... А може би Кулакоуски говореше така само на нас, защото какво основание имаше да приеме искрено нашите съчувствия? Свален от поста главен редактор на списанието, той една година или повече писа партизанските спомени на председателя на Върховния съвет, което по всяка вероятност го спаси. Изкупи творческия си грях.

След семинара съставих първия си сборник от всичко, което ми се беше събрало, и го изпратих в едно издателство. Мина доста дълго време и го дадоха да бъде подготвен за печат на един от редакторите, който се оказа Уладзимер Дамашевич. На него му се налагаше не само да редактира текста, но и да защитава моите литературни идеи, които не бяха изцяло традиционни и не задоволяваха началството на издателството. Това особено се отнасяше за повестта "Викът на жеравите". Но Володзя имаше характер, а най-вече - свое виждане за литературата, различно от официалното виждане на многобройното началство.

Най-сетне получих долу-горе нормално жилище, наистина, със съквартирантка, самотната счетоводителка Еудакия Василеуна, с която съжителствах десет години. Тогава вече имах двама сина - вторият, Вася, се роди точно на рождения ми ден, затова го нарекохме така - Васил Василевич. Зад къщата имаше симпатично дворче с дървета, покрито по западен маниер с плочки. Това някога бил манастирски имот, заедно със съседното здание на редакцията. И зданието на редакцията ми харесваше. Беше на два етажа, на първия се разполагаше печатницата с линотипите, печатарската машина, цинкографията, телетайпите. На втория от двете страни на коридора се разполагаха кабинетите на отделите. Таванът на всички беше висок, прозорците също. Паркетен под. Едно неудобство - печки, облицовани с плочки, които не топлеха много през зимата.

Когато започнаха да ме печатат, моят съсед по секретариат Володя Фридрихсон често повеждаше разговор за литературата. Той познаваше добре руската класика, а и западната, особено немската литература, спомняше си най-различни литературни колизии през 20-те години. Моите военни разкази възприемаше с доста голям дял дружеска ирония, особено по въпроса за героизма. И аз може би за първи път почувствах другата страна на това, което си представях като възприемане на моите произведения от читателите. Впрочем, този в общи линии разумен човек възприемаше едва ли не цялото минало (а и съвремието също) с едва прикрития скептицизъм на интелигента, чийто смисъл разбрах много години по-късно. Но най-много скептицизмът и иронията му се изливаха върху неговия колега, чиито снимки ретушираше ежедневно - фотографа Виктар Косцин. Този ветеран от отминалата война, бивш танкист, беше преживял много през военните години и изобщо не беше настроен да понася нечия ирония по отношение на себе си. Без да обръща внимание на това, Фридрихсон дълго се надсмиваше на писмото, което Косцин получи от Москва в отговор на молбата си да получи медал "За превземането на Берлин". Писмото беше следното: "До гражданина В. П. Костин. Във връзка с вашето обръщение за награждаването ви с медал "За превземането на Берлин"ви уведомяваме, че N-ският Житомирско-Фастовски-Берлински танков корпус, награден с ордените "Ленин", "Червено знаме", "Кутузов"и "Суворов", не е участвал в превземането на Берлин и вие нямате право да бъдете награден с посочения от вас медал. Началник на отдела за награждаване полковник еди кой си". Виж ти, корпус самозванец, иронизираше Фридрихсон. Косцин се възмущаваше. По това време се запознах с горадненския прозаик Аляксей Карпюк. Веднъж се сблъскахме на стръмното редакционно стълбище и Карпюк ми подхвърли с неговия обичаен припрян маниер: "Здравей! Казват, че пишеш повест?" - "Пиша, да". - "Правилно, пиши". Каза и изтича надолу на двора. Тогава той вече беше написал книгата "В един институт", беше преживял не една житейска драма и като че ли по това време беше без работа. По-късно животът ни събра за дълги години с този необичаен човек и писател, много горчивини и грижи преживяхме заедно.

По това време или малко по-рано се проведоха два известни партийни конгреса, които разклатиха здраво вътрешния живот на страната. В литературата това се усети най-напред с неочаквания възход на сатирата, на която през годините на съветската власт (особено след известната разправа с М. Зашченко) като че ли бяха завинаги изтръгнали зъбите. Във вестниците и списанията започнаха да се появяват хапливи фейлетони и миниатюри, появиха се нови имена на сатирици. От тях много ми харесваше рано починалия А. Зверау (надпис върху болница: "Съветските болни - най-здравите на света", "Помни: като сдъвкваш храната, помагаш на страната"и други). Беларуският "Вожик" ("Таралеж" - бел. прев.) започна да оформя постепенно характер, макар че критичният му патос не се издигаше над длъжността домоуправител. Списанието напечата някои мои фейлетони и главният редактор Павел Кавальоу ме покани в Менск да се запознаем. (Тогава личното познанство с автора беше задължително, преди това се проучваше неговото минало, социалното му положение, партийността). Като отидох един път да си взема хонорара, се запознах с Павел Ничипаравич, а за да отбележим запознанството, отидохме на ресторант. Нашата компания почетоха и други работници във "Вожик", и не само сатирици. Резултат от това сътрудничество след известно време стана една книжка със сатирични разкази, носеща характерното заглавие "Ход с коня".

Досега в поредицата: 1, 2, 3, 4

1. Шестнадесетгодишният немски войник Ханс-Георг Ханке плаче, след като е научил за капитулацията на Германия. 1945 г.

2. Амстердам, 1935 година. Ане Франк на разходка със своя приятелка.

3. Съвременна снимка, 30 януари 2016 година. Джани Моранди и Масимо Фереро, президент на футболния клуб „Сампдория“. Двамата се познават от снимките на комедията на Пиетро Джерми „Кестените са хубави“ („Le castagne sono buone“, 1970 г.), където Джани Морадни изпълнява главната роля, а Масимо Фереро е помощник-секретар на продукцията. На втората снимка – Стефания Казини и Джани Моранди в сцена от филма „Кестените са хубави“.

4. На 1 октомври 1995 година Робърт Оверакър (не съм сигурен дали фамилията се произнася така на английски – Оveracker) скача с воден мотоциклет в Ниагарския водопад, за да обърне внимание на отношението към бездомните хора. Парашутът му не се отворя и Оверакър загива. Прилагам и кратко видео.

5. 1 февруари 1992 година... Краят на Студената война... Онази, предишната...

6. Известната снимка на Еди Адимс (1933-2004) от 1 февруари 1968 година с показния разстрел на офицера от Виетконг Нгуен Ван Лем. Има и видео, но не го показвам по обясними причини. Снимката е достатъчна, за да се види цялата отвратителна същност на войната (без значение коя е тази война и кой за какво воюва).

7. Отново Ане Франк, на пет години. Снимката е направена от бащата на Ане.

8. Много стара снимка. Барикади в Париж по време на революцията през 1848 година.

9. Така през 1920 година е трябвало да изглежда идеалната американка. За днес не зная.

10. Френска пощенска картичка от 1913 година, представяща най-ниския, най-високия и най-дебелия човек в света, които играят карти.

11. Втората световна война, 1942 година. Колона немски военнопленници преминава по улиците на село край Сталинград. Колони с военнопленници съм виждал много по снимки, така че тук всъщност ми направи силно впечатление друго – сламения покрив на къщата, който никак не се връзва с бравурната предвоенна пропаганда за разцвета на съветското село.

12. Одри Хепбърн (1929-1993), Мел Ферер (1917-2008) и Труман Капоти (1924-1984), не зная от коя година е снимката, но във всеки случай е правена между 1954 и 1958 година (от женитбата до развода на Одри и Мел).

Автор: Йосиф Чешмеджиев, в-к "Македония", год. I, бр. 76, София, 12 януари 1927 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

Прелиствам коледния брой на сръбския в. "Време". На стр. 26 е поместена статия от Перо М. Иличпод надслов: "Стари коледни обичаи в Южна Сърбия" (Македония). Статията е придружена с 10 нотирани песни, хармонизирани за смесен хор, на три гласа и на един.

П. Илич описва обстойно произхода на старите коледни обичаи, тяхната същност и значение, а така също начина на коледуването и групирането на коледарите.

Понеже метриката у песните не допуска лесна промяна на текста, зарад туй авторът на статията забелязва, че "децата запазват народния говор". И вън от песните дава няколко примери за "народен говор": "За Коледа ке идам на гости"; "на Коледа ке облечам нови алища"; или майка казва на децата: "дури не дойде Коледа, месо и млеко нема да се ядат"и т. н. Текстът на някои песни е силно подправен. Популярната песен "От востока звезда сяе"е написана така:

"Од востока звезда сия

да осветли млад Божикя.

То не било ясна звезда,

век то *) била "подо-ли-ца".

Ра-си-пала ситна киша

на сви живи дома-кина. **)

Мелодията на същото песен е невярно доловена и погрешно хармонизирана. Записана е в такт 4/4, вместо в сложния неправилен 9/3 такт (2/3+2/3+2/3+3/3). Песента е записана и хармонизирана в Dur тоналност (F dur), а народът я пее в moll тоналност (в случая най-подходяща гама е A moll) еолийскиявид (с g вместо gis). Така както е записана и хармонизирана от П. Илич, поменатата песен изгубва истинския си образ до неузнаваемост и добива алафрангахарактер. Също е песента "Отворите врата сребрена и златна"трябва да бъде записана в девет осми такт, протълкувано в moll и при по-бавно темпо. Нито една от поменатите песни не е предадена вярно, с изключение на двете песни - речитативни, quasi parlando. Една от тях е популярната:

"Коледо, ледо,

утепало дете,

дете се мачи,

баба го квачи

со четири яйца,

гускини шаткини.

Днеска е бадник,

утре е Божик.

П. Илич се отнася с голяма любов към македонските песни. Това личи от цялата статия. Поместените песни са майсторски хармонизирани, с хубави набеги (модулации) и умело водене на гласовете. Той не казва какви са тия "народни песни". Не ги нарича сръбски, защото, сам той сърбин, не ги разбира. А не ги назовава български македонски, защото е сърбин. А те са чисти български македонски песни. Тях всеки македонец знае. Но те не са и най-характерните коледни песни.

Имам на ръка разни сръбски сборници от македонски песни, записани и разработени от видните сръбски компонисти Мокранац, К. Манайлович, В. Джорджевичи др., обаче никой от тях не ни дава истинския образ, нито чара на македонската песен. Защото тя е чужда за тях.

Статията на П. Илич идва да потвърди, че всеки опит за представянето ѝ пред несведущите като "сръбска"ще бъде само една фалшификация на българската македонска песен.

*) Вместо "най е било"...

**) По технически причини текстът е предаден с българска ортография, но верен фонетически на сръбската редакция и граматическото ѝ невежество.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Йосиф Чешмеджиев (1890-1964) е български композитор и диригент. Учи музика при Атанас Бадев в Солун, в Българската духовна семинария в Цариград и в Лайцигската консерватория. Гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914¬-20) и София (1920-¬27; 1930-¬32). Образцов учител при ДМА (1921-¬24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-¬31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925¬-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др.

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

43.

Пишех разкази, като всеки път сменях темата - ту се залавях с войната, ту с младежки проблеми. Един "младежки"разказ изпратих в Менск на фестивален конкурс и получих първа награда за проза. Същата награда за поезия получи тогава младият начинаещ поет от Ворша Уладзимер Караткевич. Веднъж се запознахме бегло с него в Менск, но нямахме общ приятел и следващата ни среща не стана в скоро време. Наистина, опитах се да сътруднича на "Чирвона змена" ("Червена смяна" - бел. прев.), през която казват, че е преминала цялата млада беларуска литература. Но изпратения там разказ беше разкритикуван остро от Иван Калесник, който дойде по някаква работа в Горадня, и аз в общи линии се съгласих с него. Затова пък изпратеният в "ЛiМ" (вестник "Літаратура і мастацтва" ("Литература и изкуство") - бел. прев.) военен разказ беше приет радушно от заместник-редактора Раман Сабаленка, който ми каза, че си струва да развивам и задълбочавам тази тема. Окрилен от съвета му, написах за кратко време малката повест "Викът на жеравите", която беше напечатана веднага в "Маладосц"и излезе в първия ми прозаичен сборник. Сборника ми донесе в Горадня завеждащият отдел в издателството Микола Татур. Плюс това с подарък - бутилка арменски коняк, който тогава можеше да се намери само с връзки. Това беше добър знак. Почувствах се почти щастлив. А в редакцията на "Городненска прауда"имаше тъжно събитие - почина внезапно Михас Васильок. Прощаваха се с него всенародно, в Дома музей "Елиза Ажешка". Беше топъл дъждовен ден, събраха се изключително много хора. Сега, когато не беше между живите, се оказа, че горадненци са го обичали много, някои дори плачеха на погребението - особено по-възрастните хора, които помнеха селския поет от полските времена. Аз като член на Съюза на писателите заех неговото място в редакцията и се преместих от пренаселения секретариат в тихия отдел за култура. Това беше по-удобно за моето творчество, отвори ми се повече свободно време.

Тогава се разболях. От апендицит. Но за да се установи това, трябваше време, а бърза помощ ме закара в болницата късно през нощта. Дежурният хирург по това време беше вече "глътнал"своята доза спирт и беше легнал да спи. Започна да ме реже, когато се събуди, и времето като че ли беше пропуснато. Докторите не можеха да определят какво е, мислеха, че е коремен тиф. Пак добре, че се консултирах със стария горадненски лекар Ничипарук, който ме сложи веднага на хирургичната маса и ме разряза втори път. Така ме спаси, защото вече си бях отишъл.

Като за мнозина от нашите читатели и за мене по това време беше много важно да открия на Ъ. Хемингуей. Появиха се от печат негови творби ("Сбогом на оръжията", "Безкраен празник", повести и разкази), неговата книга "Старецът и морето". Много ми допадаше неговото жизнелюбие, непоправимия романтизъм на най-добрите страници от неговите произведения, неговата публицистика, изказванията му за литературата и литературната дейност. "Нещастното детство е най-добрата школа за писателя" - прочетох в една негова статия и това като че ли обясни нещо за моята склонност към литературата. Написал е още: "Прозата е архитектура, а не декораторско майсторство"и "Войната оставя в писателя рана, която зараства много бавно". Освен това - неговата превратна литературна съдба. Пишел голям роман за живота в морето по време на световната война, за да изкара пари. И тогава Хем извадил от романа завършения долу-горе раздел за един рибар, който хванал голяма риба и се борел с нея. Нарекъл откъса "Старецът и морето", който неочаквано му донесъл Нобелова награда. Не роман, не цялото несъмнено забележимо творчество, а само един малък откъс.

Не обичал театъра и киното... Привличал го много естествения живот на обикновените хора, към които сам искал да принадлежи. Ако не бил станал писател. В началото на своето творчество не можел да усвоя тогавашния литературен стил, пишел "не по онзи начин", по своему, което обаче позволило да се видят в езика му особеностите някакъв заложен от него хемингуеевски стил.

В страната като че ли се оживи в общи линии цялата литература, втора глътка въздух поемаше военната проза. След "В окопите на Сталинград", "Волоколамското шосе", двете повести на Ем. Казакевич, едната от които ("Двама в степта", тя е най-добрата) беше разгромена от партийната критика, човек можеше да си помисли, че темата за войната изчерпана и няма да се възроди. Но тя се възроди и започна да сияе с по-ярък от преди блясък, преди всичко с усилията на младите писатели, представители на така наречената лейтенантска проза. Най-напред беше Юрий Бондарев с неговите "Батальони" (пълното заглавие на произведението е "Батальоните искат огън" - бел. прев.), след това Григорий Бакланов с "Педята" (пълното заглавие на произведението е "Педята земя" - бел. прев.). Там в общи линии нямаше Бог знае какви открития, но я имаше истината за войната и болката от войната, от които съветското общество почти беше отвикнало. (Ако изобщо беше свикнало.) Някъде по това време ми се случи да прочета малката книжка на Г. Бакланов "На юг от главния удар", която почти ме порази. Въпросът е, че авторът беше описал подробно и правдиво в нея няколко момента от известните ми от собствен опит боеве край унгарския град Секешфехервар, където ме раниха. Бях удивен как простата истина за войната се превръща във високо изкуство, каква, оказва се, мощ носи със себе си баналното късче живот... (Макар че, разбира се, войната не е банално късче...) А като прочетох в "Новый мир"неговата "Педя земя", оставих всичко, което пишех по това време, и седнах разпалено над "Третата ракета". Не успях да я завърша до пролетта, а в началото на лятото - отново в казармата. Военното градче край Наваградак, занятия. Отново - устави, политическа подготовка, артилерията, която се бях постарал да забравя. Но там ще ти припомнят всичко. И все повече ме обсебваше моята незавършена повест. Може би нито една не съм писал с такъв ентусиазъм като "Третата ракета", сам не зная по каква причина. Случваше се, когато едва настъпеше следобеда и по обичайния дневен ред военните лягаха за сън, да тичам в тихото ъгълче на войнишката пушалня и да пиша - с молив в една тетрадка. Тогава нямаше химикалки, техническият прогрес още не беше докоснал нашата организационна техника. Не беше малък проблем и да се напечата написаното. Пишещи машини имаше само в учрежденията, използването им се контролираше строго от началниците и КГБ. По време на почивните и празничните дни обикновено запечатваха машинописните бюра. Трябваше да увъртам някак си, да препечатвам почти нелегално. И тогава ме спасяваше машинописката Станислава Фадзееуна, а след това Ирина Михайлауна, която освен това стана моят първи и доста придирчив критик на всичко, което пишех. Сега съм ѝ много благодарен за това, макар че понякога тогава се обиждах. Списание "Маладосц", с което вече бях установил постоянно сътрудничество, напечата веднага повестта. Главният редактор Пимен Панчанка ми каза по този повод няколко ласкави думи. Те, разбира се, повдигаха настроението, подтикваха ме да пиша още. По време на едно съвещание при мене дойде младият учен и начинаещ прозаик Алес Адамович, който ме поздрави с истината за войната, която е намерила място и на страниците на беларуския печат. Бях благодарен и на двамата. В страната се появяваше нова литература с ново виждане за света. И, по-специално, за войната. Главна идейно-художествена черта на тази литература стана признанието, че по време на войната имаше не само външни, така да се каже, врагове - немските фашисти, но и вътрешни, не по-лоши от немеца. По-рано това бяха просто предателите, понякога страхливците, дезертьорите. Сега се появиха и нагаждачите, кариеристите, егоистите. И най-добрите произведения от този вид показаха, че в нашите собствени редици се водеше битка, която по изостреност се отличаваше малко от битката на предната линия. Във военната проза се появи за първи път злонамереният особист, некадърният политрук. Това беше прието с ентусиазъм от известна част от литературната критика, макар че не от цялата. Партийната критика присви заплашително очи. Тя нямаше намерение да търпи подобно нещо, тя само чакаше сигнал. Хрушчов със своя ревизионизъм подкопа традиционните основи на културата, размъти нейната идеологическа стерилност. Дори позволи на Твардовский да напечата "Един ден на Иван Денисович" (в списание "Нов път", чийто редактор е; Твардовский наистина иска от Хрушчов разрешение да напечата произведението и получава неговия положетелен отговор - бел.- прев.), тази коледна приказка за лагерния живот.

Първо трябваше да се премахне Хрушчов.

Как го премахнаха, сега е широко известно - със заговор, който организираха членовете на политбюро (когато Хрушчов е на почивка, те свикват пленум на Централния комитет на Комунистическата партия, който сваля държавния и партийния ръководител от всички длъжности - бел. прев.). Но в политбюро се обсъждали и други начини. Ръководителят на КГБ по това време Семичастний написа по-късно, че е бил разработен план за терористичен акт във въздуха, когато Никита Сергеевич се връща от Египет. Този вариант не бил приет само защото трябвало да загинат няколко десетки "момчета от КГБ" - охраната на Хрушчов. Кормилото на държавния кораб се завърташе за друг курс.

Още нямаше никакви постановления по този въпрос, но хората, близки до коридорите на властта, разбраха накъде трябва да се върви и изскачаха, за да не останат отзад. В Менск длъжността главен редактор на "ЛiМ"зае дошлият от Московската висша партийна школа партиен журналист Ничипар Пашкевич. На него, естествено, му се искаше да се прояви, да засвидетелства партийната си страст, да преоцени оцененото преди него. Нещо в последната повест на Я. Брил не го задоволяваше. Но Брил вече беше лауреат на Сталинска награда, а и неотдавна беше издал звънкогласния очерк "Сърцето на комуниста". Явно не беше много подходящ за момченце, което да бъде напердашено. Затова пък напълно подходящ беше младият прозаик от Горадня Васил Бикау. И скоро в "ЛiМ"появи грамадна, разположена на цяла страница статия с красноречивото заглавие "Герои или жертви на съдбата?"Въпросът в заглавието беше, разбира се, риторичен. Още преди да започне човек да чете, можеше да се сети, че авторът на повестите е глупак и некадърник, а неговите герои са жертви и лигльовци, от които в никакъв случай не трябва да се взема пример. А след като не са създадени за пример, какво може да се научи от тях? Защо авторът не осъжда своите персонажи и техните постъпки?

Наистина, имаше и други мнения за произведенията, както и за статията. Някои от писателите смятаха, че критиката е в общи линии правилна (няма от кого да се вземе пример), но не е трябвало да се налага автора като с тояга по главата. Още повече да го прави такъв критик, такъв голям авторитет и на такава висока длъжност. Да беше някой от младите, би било оправдано. Алес Адамович каза при една среща: "Правилно си написал. Трябвало е още по-зло. И в никакъв случай не отстъпвай". Когато дойде в Горадня, както винаги достойно и аргументирано ми каза няколко добри думи Змитрок Бугайоу, а също и горадненския преподавател Аляксей Пяткевич. Това ми беше достатъчно.

Напоследък в Горадня се събра малка групичка писатели, членове на Съюза на писателите на Беларус и Городненския обком заедно с писателското ръководство в Менск реши да създаде областен отдел. Разбира се, за да може по-удобно да ръководи, влияе, координира и т. н. Извикаха ни всичките в обкома и отначало предлагаха на мене да бъда секретар. Но аз се отказах в полза на Аляксей Карпюк, който се зае да организира отдела със съответния ентусиазъм. Най-напред извоюва за офис една заличка в Дома "Ажешка"и нареди в нея мебели. След това се зае да уреди прикрепянето на писателите към спецполиклиниката. Това ни хареса много и ние подкрепяхме Карпюк по всякакъв начин. А той, като придоби съответния статус, започна да се изкачва по-нагоре, да се меси в живота на града, често ходеше по разни работи при началниците в обкома.

Между другото слуховете за моята повест и за това, което става около нея, стигнаха до Москва. Консултантът на Съюза на писателите на СССР по беларуска литература, преводачът Михаил Гарбачоу, ми изпрати писмо, в което изрази намерението си да преведе "Третата ракета"на руски език и покани автора на гости. Отидох. Миша Гарбачоу се оказа мил човек, фронтовак, родом от Сенна. Обядвахме вкусни шашлици в "Казбек", след това вечеряхме в Дома на литератора. Той каза, че ще преведе повестта скоро и ще я печата в списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), вече е уговорено. Има, наистина, един проблем - Иван Мележ, преводът на чийто роман още не е завършен. Мележ ще се обиди - как може заради някаква "повестчица"да се задържа преводът на неговия роман! Но нищо, каза Горбачоу, Мележ ще почака. (Но Мележ не почака, а си взе романа и, без да се съобразява с направеното, го даде за превод на руския поет Д. Ковальов.)

Скоро след публикуването на повестта в "Дружба народов"се появи и рецензия в "Литературная газета" ("Литературан вестник" - бел. прев.) Написана беше от Григорий Бакланов, което ме зарадва много. Изборът на автор не беше случаен - за това се погрижи моят нов приятел Валентин Оскоцкий, с когото ме запозна в Москва Алес Адамович. Това добро приятелство продължава и до днес - лека ръка изглежда имаше незабравимият Алес Михайлавич. Бакланов написа хубави неща за повестта, добави само една забележка за превода, което, разбира се, не се хареса на преводача. Може да имах вина и аз, защото преди текстът да бъде напечатан, го авторизирах. Но тогава нямах достатъчно опит с руския литературен език и не можах да изведа текста на необходимото равнище. За да бъде преводът на руски добър, трябва руският език да е майчин. Иван Бунин е написал някога, че сродните езици се превеждат много трудно, защото са много близки по природа и още не са изгубили своята първоначална красота, за да влязат в семейството на културно развитите.

"Не е възможно да се знаят два езика" - заявява категорично известният майстор на руския литературен език. По-късно си спомнях тези негови думи не един път...

В едно софийско училище провели референдум.

Дали да слушат учениците два пъти в седмицата в началото на втория учебен час българския химн.

И повечето ученици отговорили с „да“.

Браво, ще рече масовият българин, след като избърше насълзени очи, откъснал за малко поглед от наистина сълзливия турския сериал, браво, ще рекат миинстерските чиновници, които още след първите изявления на новата министърка са разбрали, че вятър на промяната над просветната нива няма да повее, браво, ще рекат много директори и даскали и ще хукнат като изоглавени да повторят същото.

Защото и едните, и другите, и третите си мислят, че човек става патриот като слуша химна и вее българското знаме, а то е точно обратното – човек слуша химна и вее знамето, защото вече е станал патриот.

Патриот пък от своя страна човек днес става (казвал съм го и друг път), когато държавата му осигури нормални условия за работа и развитие, защото – като гледам например батака, който набъбва и набъбва все повече и повече в сферата, в която работя, честно казано - нито ми е до химн, нито ми е до знаме.

Но това е мой личен проблем и стои малко встрани от темата за лакмуса.

А искам, значи, да предложа един малък мисловен експеримент.

В същото училище провеждаме втори патриотичен референдум, само че този път питаме учениците искат ли химна да звучи не по време на учебен час, а след края на третия, иначе казано - в началото на голямото междучасие, при което те – разбира се – ще трябва да застанат прави и неподвижни, докато свърши.

Знаете ли какъв ще е резултатът от този референдум?

Знаете го, разбира се.

И аз го зная.

Знаят го и тези от гореспоменатото училище.

Затова и така йезуитски са поставили питането…

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

44.

Беларуското партийно ръководство се бореше отново за подема на селското стопанство и на нашето кино. В студията ("Беларусфилм", основана през 1924 година - бел. прев.) дойде нов директор - дейният и тактичен Йосиф Дорски, беларуските писатели Куляшов и Лужанин "подсилиха"отдела за сценарии. Обикновено сценариите за студията идваха от Москва - тези, които не можеха да се реализират в столицата. Сега решиха да ги потърсят у дома. Най-напред сред литературата. И някой препоръчал на студията новата повест на Бикау - почти готов сценарий. Така казаха и на мене.

Трябва само да поработя с режисьор-постановчика, за какъвто вече е назначен младият Ричард Викторов, току-що завършил ВГИК (Всесъюзния държавен институт по кинематография - бел. прев.). В споменатото вече Каралишчавичи се подготвя семинар за сценаристи, ще дойдат специалисти от Москва, ще може да се нагласи окончателно сценарият. Взех си от редакцията неплатен отпуск и заминах за Менск.

Киното беше за мене нещо ново, никакъв опит. Но в студията имаше толкова разумни специалисти, талантливи режисьори, че само слушах и се учех. По техните съвети и под ръководството на режисьора написах нещо малко пригодно в литературен смисъл, което се наричаше сценарий, а повече наподобяваше съмнителен конспект на прозаично произведение. Занизаха се дълги редици заседания, обсъждания, консултации, утвърждавания. Пишеше се и се преписваше - отначало в Менск, след това в Каралишчавичи. Там се присъединиха и съветници - дойде професорът от ВГИК Константин Скворцов, работничката от Киноглавк (Главен комитет по въпросите на киното - бел. прев.) Белова и други. В противоположния край на сградата работеха няколко кинодокументалисти и сред тях младият журналист Микола Матукоуски, подготвеха някакъв филм.

Несъмнена полза от каралишчавското мероприятие бяха организираните прожекции на западни филми, които не се даваха по нашите екрани - "Веридиана"на Бунюел, "Диктаторът" (пълното заглавие е "Великият диктатор" - бел. прев.) на Чаплин, "Децата на рая"на Рьоне Клер (режисьор на филма всъщност е Марсел Карне - бел. прев.), или на японския "Рашамон". А също и на няколко съветски филма от 20-те години, като например "Катя - хартиената ябълка"и други. Тези филми шокираха нашите кинодейци, които дори не се осмеляваха да сравнят с тях съвременната съветска кинопродукция. Гостите много разсъдително и ерудирано говореха за киното - нашето и чуждото. Киното, казваха, е колективно изкуство, дори и най-гениалният режисьор не може сам да създаде филм. А понеже освен всичко това е и скъпо, а парите са държавни, съвсем естествено в цялата дейност се включват още, освен ръководството на студията, Комитетът по кино, Главният комитет в Москва, Съюзът на кинематографистите. Е, разбира се и отделът за култура към Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус заедно с отдела за пропаганда. И още политическото управление на военния окръг - нали филмът е военен. Веднъж пресметнахме и се получи, че около 60 души имат право да се месят в кинопроцеса, нещо да забраняват, да променят, да изискват. Което в общи линии правеха, защото всеки искаше да оправдае хляба, който ядеше на своя пост. Докато продължаваше подготвителният процес, режисьор-постановчикът отслабна, имаше вид на започнал да се побърква, не знаеше на кой свят живее. Авторът на сценария също.

Простичката сценка от войнишкия бит в окопа се превръщаше в предмет на сложен естетико-политически диспут - как е било, как трябва, как не трябва и какво ще каже началството. Престанахме да броим написаните и отхвърлени варианти на сценария, спряхме се накрая на последния, приет условно. Лятото свършваше, с него заплашваше да свърши и необходимата за филма натура и групата най-сетне замина за снимки край Ветка до Гомел.

С общи усилия филмът беше заснет. Получи се нещо долу-горе, сива посредственост. Снимаше се с допотопна апаратура, на с изтекъл срок на годност черно-бяла лента шосткинско производство. Затова пък беше правилен във всяко едно отношение: героичен, патриотичен. Положителните герои можеха да служат за пример, отрицателните се порицаваха. Като започна снимките, режисьорът реши да смени оператора, взе нов от Москва. Може би имаше право. Моето участие в снимането беше минимално. В самото начало Викторов каза тактично и добродушно, както си умееше: "Ти, писателю, седни и не мърдай. Своето си го свърши, останалото е моя работа". Запомних този разумен съвет, макар че в бъдеще не винаги се съобразявах с него. За което не един път след това съжалявах.

Досега: 1, 2, 3, 4, 5

Този път поредицата „Снимки“ съдържа фотографии „двама в един“ и е майтапчийска.

1. Барак Обама и Владимир Путин

2. Том Круз и Джон Траволта.

3. Шон Пен и Леонардо ДиКаприо.

4. Анджелина Джоли и Брад Пит.

5. Антони Хопкинс и Бил Мъри.

6. Пак Барак Обама, но с Ангела Меркел.

7. Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун.

8. Шер и Бритни Спиърс.

9. Витали Кличко и Владимир Кличко.

10. Хилари Клинтън и Доналд Тръмп (тази най ми харесва).

12. Никълъс Кейдж и Борис Бекер.

13. Джордж Клуни и Том Ханкс.

14. Опа – и Ангела Меркел още един път, но този път с папата (ако беше наш Боко, щеше да е в комбинация с „три папи“!)