Българинът в по-голямата си част е като чукчата.

Чукча не читател, чукча писател.

Писател - по интернет форуми, естествено.

Не чете масовият българин и последният индикатор, който ни се представи като доказателство за това, беше случаят с Истанбулската конвенция.

Ако я беше прочел нашенецът (имаше я и сигурно още я има в мрежата!), нямаше да се хване на уловките на каракачановци и прочее, които зад фасадата на загрижеността за здравия дух на нацията, си плетат своята далавераджийска кошница, смеейки се вътрешно на глупостта на невежите.

В резултат от всичко това, попитайте сега нечетящия българин какво е „джендър“, дума, която вече е научил покрай дебатите около конвенцията, и ще получите изключително компетентен отговор: „Ами как какво - педерас!“ (без „т“, защото нечетящият българин изобщо не подозира неговото наличие в края на въпросната дума).

Ето това успяха му набият в нечетящата тиква каракачановците.

Защото много труд трябва поне да прескочи човек дори до най-несигурния източник на информация, наричащ се „Уикипедия“, за да прочете там какво означава понятието „джендър“, а то означава (давам съкратения вариант на определението): „Това, което се счита за прилягащо на жените и на мъжете в дадено общество“.

Къде са тук, в това определение, "педерасите", че не ги виждам, къде са уроците в училище как децата могат да си сменят пола, с каквато глупост каракачановците също така замеряха нечетящата публика, къде е третият пол, още една дивотия, която се предлагаше на манипулативния пазар!

А иначе можем да ревем до бога, че „днешните деца не четат, а ние някога как четяхме, четяхме, четяхме...“

Чели сте на баба ми хвърчилото!

Прелиствали сте криминални или захаросани романчета и на това му викате четене.

Истинското четене е не четенето на художествена литература, а на научно-популярна и документална!

Познания за човешкия свят, за света, който ни заобикаля, може да ни даде само научно-популярната и документалната литература, тя може да ни накара да стъпим здраво на краката си и - също така! - да оформим истински съпротивителни сили срещу всякакви шарлатании на всякакви каракачановци.

Художествената литература - уви! - няма тези възможности.

Художествената литература е за развлечение, за удоволствие, тя ни въвежда в свои светове, очарователни, пленителни светове наистина, но всичко това е като песента на сирените - повярваш ли им и слезеш ли на брега, свършено е с тебе.

Мъдрият Мигел де Сервантес се е опитал да ни покаже в „Дон Кихот“ какво става с този, който започне да вярва на художествената литература и да търси в нея истината за живота.

Става това, че се превръща в неадекватно спрямо живота посмешище за околните.

По-късно обаче разни литературни критици, които като повечето историци много обичат да сдъвчат нещо и да го изплюят пред публиката в съвсем префасониран вид, са пласирали несериозната теза, че дон Кихот е възвишен образ.

Да бе - много възвишеност има в това да си нахлупиш на главата бръснарски леген и да викаш, че е златен шлем.

Както и да го погледнем дон Кихот, във всяко нещо е един и същ - неадекватен и печално смешен.

Хубаво е да се чете и художествена литература, разбира се, но винаги с едно наум - че може да ни докара големи поразии...

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2

С мрака стигнах Пиперково и попитах за даскал, ако има там, или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам — отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници; ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане.

Пиперково е паметно за мене не толкова по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което аз се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, мито по неудобството за пренощуване в калния и влажен бордей, а по едно друго обстояние, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестраннолюбиво за мене село и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си, да спомена нещо за това, както и какъв край възима първият период на моя даскаллък.

Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосадуван от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Пред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и невещо прикован у стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки. На този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още наглед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй що можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за патрика им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовния им глава и как направили те, за да изтребят всичките книжовни българи и да се затрие българската книга. Това предание съм слушал аз изпосле и от други някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко не тъй, както ми го разказваше пиперковският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса, хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжовност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимливи, щото ако и доволно начитан като за онова време, още и уморен както бях, аз стоях, та го слушах „зяпнал в устата му“, както казват нашите.

Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви едни момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем, с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което аз заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с „Добре дошел, даскале“ и седна пак на голата земя до дивния ми пюшкюн, който тоже се обади, като изпращя, кога рекох да се поотместя, за да сторя място на госта. Но той, даскалът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.

Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмеси в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши и се разприказвахме за това, за онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“ ... Не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но… „аз вам да ви го прикажа същински, както беше то — каза дядо Драган, — че да видите чудо и помен“. Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка.

Работата беше твърде проста. Един момък от Пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща ѝ я не давал на този момък, защото ме можел да му даде за обуща (баба хакъ) толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подпре му без волята на баща си. Една нощ през зимата момъкът отива в Бяла, извежда момата из бащини ѝ и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасал да възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той. Вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можал, съсякъл три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момата дома си в Пиперково. Но дядо Драган тъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това: как се задиряли младите, как се нагласили да бягат, как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървенение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали — щото простата случка със селския момък се представяше от дядо Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му, щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта, в пътуванието си от Пиперково за Свищов, на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето драще човек каквото му скимне и записва каквото му се ревне и което му нему харесва, ама било то нещо като „ни вряло, ни кипяло“.

(Следва)

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 99. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 7991. Арх. Л. Каравелов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО СЛИВЕНЦИ

Братя!

В Стамболу Мехмет Ефенди [1]

На 21 текущо пристигна една поща от Търновския окръжен център [2] с мисия да търси Аслан Дервишооглу твърде набързо, за когото носеше и писмо от страна на Централния комитет. Сполучи и се срещна тук: ето ви и копие [от] писмото от Централния комитет:

Брате Василе!

По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще да заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и от Черна гора.

Кара Мустафа Бучукоолу [3]

1872, 2 ноември

В същия ден направихме заседание в присъствието на Аслан Д-олу [4], който ни представи на разискване и горното писмо. След дълго и сериозно размишление върху реченото писмо, нашето мнение беше съвсем противно. Наистина ние не познаваме отблизо причините, които извикват толкова скоро избухването на Революцията. Обаче ние мислим, че днешните обстоятелства не биха се променили толкова скоро: неприятелят не ще се усили дотогаз; докато ние бързаме малко много да се приготвим.

Помощта на Сърбия и Черна гора ние разбираме само тогава, когато са вплетени в бой с неприятеля. По решението на това събрание написа се в тоя дух писмо от наша страна до Централния комитет, както ако е възможно да се превари засега пламването на революцията поне до една година. Надяваме се, че и вашите мнения отговарят на нашите. Както и да е, и вие като съставите един комитет, нужно е да пишете до Централния комитет колкото е възможно по-скоро, което ще се направи от всички частни комитети, за да знае Централният комитет с какво разполага и да прави по-точни сметките си. По заповед от Аслан Дервишооглу ето по кой начин ще пишете на Централния комитет и писмото си ще изпратите до нас, за да ги препратим заедно с нашето.

„След като изявите мненията си за належащата революция, ще дадете още сведения, че правите това със съгласие на толкова и толкова села, с по толкова юнаци, които да носят оръжие. И колко села са по-свестни в работата си, и колко не. И в колко села малцина са събудени, а има надежда в малко време да оживеят всички и да подадат ръка за работа според както ни води уставът. И според наставленията на Аслан Дервишооглу и най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе със сполука такова бързо движение, когато ние в нищо още не сме готови. Обаче за всеки случай ние ви подаваме ръка.“

Това ще направите по заповед на Аслан Дервишооглу, както и да изявявате е набележите същото и на околните в окръжието ви, за да постъпят и те съобразно.

Поздравяваме ви и оставаме Ваши братя

Едирнили джузаи

1872, 22 ноември

До Господин

Стамболу Мехмет Ефенди

В Сливен

-----------------------------------

1. Левски е напуснал Сливен, придружен от Тане Стоянов между 9 и 15 с.м. На последната дата той снабдява Тане с пълномощно. На 22 ноември той изпраща същия с писмо до Орхание и с друго до Трайкович в София, за да се осведоми по-точно за събитията там. (Срв. следващите писма № 100 и № 101).

2. Отец Матей Преображенски (Миткалото).

3. Любен Каравелов

4. Писмото идва от името на Старозагорския комитет, но явно е, че е било продиктувано от Левски. Носи неговите идеи, държи неговия начин за излагане на мисли и пр. Затова го поместваме в този отдел.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

91. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

От доста време следя във Фейсбук профила на полския художник Павел Кучински (Paweł Kuczyński) и чакам с нетърпение всяка следваща негови рисунка.

Ето какво разказва накратко за себе си пан Кучински на първата страница от сайта си в Интернет (в мой превод от полски):

„Роден съм в 1976 г. в Шчечин.

Завършил съм Художествената академия в Познан, специалност графика.

От 2004 г. се занимавам в областта на сатиричната рисунка.

И оттогава съм получил над 102 награди и отличия.

През 2005 г. получих наградата „Ерик“ („Eryk”) на Дружеството на полските карикатуристи, имам рекорден брой награди на международни конкурси“.

За художника говорят, разбира се, неговите произведения, така че ето:

А ако някой иска повече - в Интернет е пълно с рисунки на Павел Кучински...

Уилям Фокнър (William Faulkner)

25 септември 1897 г. – 6 юли 1962 г.

Нобелова награда за литература

(За големия му и художествено уникален принос към съвременния американски роман.)

Американския романист и новелист Уилям Кътбърт Фокнър е роден в Ню Олбани, щат Мисисипи. Той е най-големият от четиримата сина на университетския управител Мъри Кътбърт Фокнър и Мод (Бътлър) Фокнър. Прадядо му, Уилям Кларк Фокнър, служи по време на войната на Севера с Юга в армията на южняците и е автор на известния за времето си роман "Бялата роза на Мемфис". Когато Фокнър е още малък, семейството му се премества в град Оксфорд, в северната част на щата, където продължава животът на писателя. Преди училище Уилям, затворено момче, се учи да чете от майка си, а на 13 години вече пише стихотворения, посветени на Естел Олдхъм, момичето, в което е влюбен. Фокнър не завършва училището и работи известно време в банка при чичо си.

Фокнър не успява да се ожени за Естел заради неясни финансови перспективи и когато през април 1918 година тя става жена на друг, "животът за него - както казва брат му Джон, - свърши". Фокнър иска да постъпи доброволец в армията, но не е приет заради ниския си ръст. Като отива при свой приятел в Йейлския университет, Фокнър решава да се запише в Канадските военно-въздушни сили и през юли постъпва във военното училище в Торонто. Когато след няколко месеца Първата световна война свършва, Фокнър се връща в Оксфорд и започва да посещава занятията в университета "Мисисипи". Дебютира в литературата през 1919 г. със стихотворението "Следобедът на един фавн" ("L'Apres midi dun faun"), публикувано в списание "Ню рипъблик" ("New Republic").

През 1920 г. Фокнър напуска университета, без да получи диплома, и - поканен от романиста и театрален критик Старк Йънг, се мести в Ню Йорк, където работи като продавач в книжарницата на Елизабет Прол. След известно време бъдещият писател се връща отново в Оксфорд и става пощальон в университета, докато не го уволняват за четене на работното място. Като отива през 1925 г. в Ню Орлеан, Фокнър се запознава с писателя Шерууд Андерсън, който проявява интерес към творчеството му и го съветва да отделя повече внимание на прозата отколкото на поезията. Провалът на сборника с поезия на Фокнър "Мраморният фавн" ("The Marble Faun") потвърждава правотата на Андерсън и Фокнър пише романа "Войнишка награда" ("Soldiers' Pay"), който Андерсън дава на своя издател.

Докато ръкописът на романа лежи в издателството, Фокнър пътешества няколко месеца по Европа. След "Войнишка награда"следва романът "Москити" ("Mosquitoes"", 1927 г.) - сатирично изображение на нюорлеанската бохема. Макар че и двата романа не привличат вниманието на читателите, Фокнър не се отчайва и пише "Сарторис" ("Sartoris", 1929 г.), първият от петнадесетте романа, чието действие протича в измислената област Йокнапатофа, своеобразен микрокосмос на американския Юг, населен с няколко поколения колоритни персонажи. Първоначалният вариант на романа, който е съкратен от издателя, излиза през 1973 г. под заглавие "Прашасали знамена" ("Flags in the Dust").

Макар че "Сарторис"е отбелязан от критиката, Фокнър получава широко признание след излизането на романа му "Шум и ярост" ("The Sound and the Fury", 1929 г.), където за първи път се прилага принципът на "двойното виждане" - основен творчески похват на Фокнър, с помощта на който се разкриват едни и същи събития и характери от различни гледни точки. Критиците провъзгласяват единодушно романа за "велика книга", в която трагичната тема "навява спомени за Еврипид". Романът не впечатлява много обикновения читател: новаторската повествователна техника на Фокнър е трудна за възприемане.

През цялото това време Фокнър продължава да се среща с Естел Олдхъм и след нейния развод през 1927 г. двамата се женят. Семейството има две дъщери: Алабама, която умира през 1931 г., и Джил.

Фокнър пише следващия си роман "Докато лежа, умирайки" ("As I Lay Dying", 1930 г.) за шест седмици, когато работи нощна смяна в една електроцентрала. В тази книга, която се състои от петдесет и девет вътрешни монолога, се разказва за пътя на бедното южняшко семейство Бандрънови, което кара тялото на мисис Бандрън на гробището.

Макар че американският писател Конрад Айкмън нарича романа "висш пилотаж", "Докато лежа, умирайки"се продава също толкова зле, колкото и предишните книги на писателя. Озовал се пред необходимостта да изхранва семейството си, Фокнър решава да напише, казано с неговите думи, "история, от която по-ужасна няма", и след три седмици се появява "Светилището" ("Sanctuary", 1931 г.), разказ за млада жена, която е изнасилена от гангстери, след което, по ирония на съдбата, намира подслон в публичен дом в Мемфис. Романът става бестселър: въпреки сензационния си характер, той прави впечатление на много критици, сред които и Андре Малро, който заявява, че "Светилището"е "гръцка трагедия с детективски сюжет".

Успехът на романа решава само временно финансовите проблеми на писателя, защото търсенето на книги по време на Голямата депресия спада значително; освен това романите на Фокнър не дават на читателя възможност да се откъсне от житейските неуредици. Търсейки по-доходна работа, през 1932 г. - когато излиза романът "Светлина през август" ("Light in August") - Фокнър отива за първи път в Холивуд, като се надява да екранизира един от своите разкази. В продължение на редица години Фокнър пише киносценарии за популярни филми като "Пътят към славата" ("The Road to Glory", 1936 г.), "Гънга Дин" ("Gunga Din", 1939 г.), "Да имаш и да нямаш" ("То Have and Have Not", 1945 г.) и "Дългият сън" ("The Big Sleep", 1946 г.).

Едновременно с това Фокнър създава произведения като "Пилон" ("Pylon", 1934 г.), "Авесалом, Авесалом!" ("Absalom, Absalom!", 1936 г.), "Дивите палми" ("The Wild Palms", 1939 г.), "Селцето" ("The Hamlet", 1940 г.), а също така "Мойсей, слез и други разкази" ("Go Down Moses, and Other Stories", 1942 г.), където е поместен разказът "Мечката" ("The Bear"), един от най-хубавите в световната литература. Много книги на Фокнър са преведени на френски език и предизвикват възторжените отзиви на редица европейски писатели и критици. "Фокнър е бог!" - пише Жан-Пол Сартр на американския критик Малкълм Каули. Заедно с това, както по-късно отбелязва Каули, "в родината му четяха Фокнър малко и явно не го оценяваха достатъчно".

Като си поставя за цел да представи Фокнър на колкото се може по-широк кръг от читатели, през 1946 г. Каули издава "Избрано от Фокнър" ("The Portable Faulkner"). Сборникът има голям успех и предизвиква забележимо оживен интерес към творчеството на писателя. В предговора си към изданието Каули изследва сагата за Йокнапатофа от гледна точка на американския мит, като нарича романите на Фокнър "недостижими художествени подвизи".

Фокнър получава Нобеловата награда във времето на творческа криза. След поредното пътуване до Холивуд той се връща в Оксфорд и завършва "Реквием за една монахиня" ("Requiem for a Nun", 1951 г.), а след това се опитва да създаде свой "magnum opus"– "Притча" ("A Fable", 1954 г.), роман за Първата световна война, чийто главен герой, ефрейтор, има много общи черти с Христос. Но критиците не приемат романа.

Макар че здравето на Фокнър е сериозно отслабено от редовните и тежки запои, той приема предложението на държавния департамент да представлява Съединените щати на Международната писателска конференция в Бразилия през 1954 г. През следващата година Фокнър прави околосветско пътешествие като официален представител на американското правителство.

С романите "Градът" ("The Town", 1957 г.) и "Голямата къща" ("The Mansion", 1959 г.) Фокнър приключва историята за семейство Сноупс, която започва през 1940 г. в "Селцето". От 1957 г. почти до смъртта си писателят провежда семинари в университета на щата Вирджиния; положението му на writer in residence (писател, който получава стипендия от университет) повишава репутацията му и материалната му осигуреност. Признат за най-популярния писател във Венецуела, през 1961 г. Фокнър участва в празниците за 150-годишнината на страната.

На следващата година Фокнър започва да пише последната си книга "Похитителите" ("The Reivers", 1962 г.). На 17 юни 1962 г. пада от кон, а няколко седмици по-късно, на 6 юли, след като е настанен в санаториум, умира от тромбоза.

Литературната слава на Фокнър продължава да расте непрекъснато и след неговата смърт. Според Майкъл Миглейт "критиците, анализирайки причудливите композиции и образните модели на неговите книги, стигат до извода, че обмисленият му стил е органично свързан с материала на романите, с техните нравствени и емоционални мотиви".

"Работейки самотно, в безкрайната културна пустиня на Мисисипи - пише американският романист и критик Джон Олдридж, - Фокнър успява да създаде оазис за своя ум и градина за своето творчество, градина, за която писателят се грижи с такава любов, че и в наши дни продължава да подхранва въображението на образованите хора в целия цивилизован свят".

Източник:http://n-t.ru/nl/lt/faulkner.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Историята се повтаря. Някога от пиедестала, наречен "център на вселената", била свалена Земята. Астрономията произнесла своята присъда, като променила статута на планетата. От точка на "божествения фокус", около който "се върти и се движи всичко", Земята преминала в редиците на треторазрядните космически тела, които нямат никакво влияние върху процесите във Вселената. Малко по-късно си изпатило и Слънцето. Неговият астрономически статут бил сведен до "възрастно джудже".

А главната гордост на планетата - органичната жива материя по нейната повърхност - се оказала просто следствие от щастливо съвпаднали астрономически и химически обстоятелства. Нещо повече, станало ясно, че "гордостта"е доста ефимерна, а наличието ѝ зависи от огромно количество непредсказуеми и доста капризни фактори.

След това науката съборила и човека. Или поне неговото физическо тяло. Закърмен с легендите, че, за разлика от останалите организми, е създаден лично от "свръхестествена сила"по "неин образ и подобие", homo се оказал доста обикновено животно, слязло неотдавна от конвейера на еволюцията. Неговото родословие, както родословието на останалите организми по Земята, не започва от Едем и ръцете на "твореца", и дори не от комплект нуклеинови киселини, а от няколко химически елемента, на които своеобразната среда на планетата осигурила възможността за "химически промискуитет", иначе казано - за многократно и безразборно осъществяване на взаимни любовни връзки.

Малко по-късно (в резултат от тази оргия) се образували нуклеиновите киселини с тяхната интегративна сила, способна да формира нова, органична форма на живот. След това, губейки остатъците от своя романтизъм, присъщ само на процесите на чистата химия, родословието на човека продължило с протобактериите, слепите мекотели, кръглоустите риби, зверогущерите, първите плацентни животни и накрая се добрало до парворазреда тесноноси от разреда примати, където е спряло и в днешно време.

От последния семеен портрет в дългата галерия на предците ни гледа "човекородицата". Тя е още покрита с козина древна самка homo, която изяжда лакомо своята плацента, както е прието по принцип сред по-голямата част от млекопитаещите всеядни животни. Самката току-що е родила и в очичките ѝ блести лукавото предчувствие за славата на Дева Мария и Коко Шанел. Наистина, ще минат само няколко милиона години и тя ще стане притежателка на дантелени чорапи и психика.

Тук споменахме само две глобални разобличения, като пропуснахме хиляди по-дребни, за да се обърнем към третото, иначе казано - към "чудото", наречено съзнание, разум, мислене и интелект.

Няма съмнение, че развенчаване е очаквало рано или късно и този загадъчен фактор, след статута на Земята и произхода на човека. Развенчаването, както би трябвало да се очаква, се случило в процеса на натрупването на знания за главния мозък. Но точно тук започнала истинската драма.

Станало ясно, че никаква научна, иначе казано - основана на строга фактология, трактовка на разума и мисленето не е в състояние да преодолее бариерата на самовлюбеността на homo, неговата увереност, че е необикновен.

Да, физиологията си казала думата, а еволюционистиката, физиката, химията и геологията потвърдили нейния печален извод.

Като се има предвид "ниския биологичен произход на човека", нищо неочаквано не би могло да има в него, но... homo чул извода и в отговор "включил"на пълна мощност увереността си в това, че тайната на неговия разум стои над всякакво знание. Теологията, философията, психологията, езотериката, поезията и литературата провъзгласили разума на човека за вечно тайнствен Граал, създаден от надсветовна сила специално за homo. Този Граал си предават един на друг през вековете Данте и Майкъл Джексън, Да Вични и Блаватская.

Днес разобличенията на астрономическите и филогенетическите митове безпокоят малко човека, но в началото той изпадал в доста емоционални истерии както по единия, така и по другия повод. Той изгарял и хвърлял в затвора разобличителите, преследвал, проклинал, прогонвал, пишел и издавал хиляди томове с опровержения.

Трябва да помним, че кардиналите, които са съдили Галилей, инквизиторите, които са изгорили Бруно, професорите, които са преследвали Дарвин, са се сражавали за правото на човека да има изключителна роля в мирозданието. Изтребвайки и вразумявайки рушителите на свещените легенди, апологетите на духовността защитавали уникалността на homo и централността на неговата роля в света и Вселената.

След известно време homo се успокоил. Той се утешил с това, че въпреки астрономическата нищожност на мястото, което обитава, и "маймунското минало", му остава завинаги неговият "свещен Граал", иначе казано - чудото на неговата психика и на неговия "вътрешен свят". Чрез ръката на Дю Боа-Реймон науката подписала мирен договор с метафизиката, обявявайки мисленето за тайнство, чийто механизъм ignoramus et ignorabimus (не знаем и няма да узнаем). С това била прокарана дебела черта, разделяща по най-важния въпрос човека от животното.

За известно време всичко стихнало. Но през първата четвърт на ХХ век умелите съждения на Иван Петрович Павлов донесли страховита вест: механизмът, по който се образуват човешките условни рефлекси, е същият като на всички останали животни. В тази проста формулировка се съдържал смисъл, с който вече примирението било невъзможно. Това означавало, че мозъкът на всички млекопитаещи работи по един и същи начин, а продуктите от тази работа нямат принципни биологични разлики.

Снимка на Александр Невзоров

В "чашата Граал"започнала да капе "кучешка"слюнка, променяйки съществено химическия състав на еликсира, който опиянявал толкова векове човечеството.

Накрая Павлов изтрил ръце о мръсната си престилка и посъветвал деликатно това човечество да се откаже от понятието "психика", като го замени с по-точно определение - "сложна нервна дейност на организма". Малко по-късно всичко, което можало да остане неразбираемо след Павлов, било разяснено от Пенфийлд, Джаспър, Магун, Моруци et all.

Реакцията била предсказуема. Човекът решително не поискал да изтрезнее и да приеме статута на дресирано животно. Той се вкопчил във всичко, което можело да потвърди наличието и непостижимостта на неговата главна "тайна".

Днес, използвайки случая, има смисъл да повъртим тази "тайна"в пръстите си и да я разгледаме добре. Ние я познаваме, тя ни е винаги под ръка, винаги достъпна; тя има хиляди форми и стара история.

И така, говорим за хипотеза, според която в основата на разума, мисленето и интелекта се съдържа някакъв тайнствен и непостижим компонент. Именно той ни носи прозрението, вдъхновението, способността да чувстваме и оценяваме красотата, да вярваме и да предсказваме; неговото наличие кара да работи "императивът на Кант"и поражда нашето желание да се чукаме в един пролетен ден с боядисани яйца. Същият компонент вероятно задължава homo да се просълзи от 9-тата симфония на Бетховен или от "Комаринский". Той генерира също така съвестта и необходимостта да маршируваме.

Остава да решим какво е това. Или е наистина "извънфизически"компонент, или става въпрос за сложни вериги от условни рефлекси, предизвикани от крайно специфични, виртуозно структурирани дразнители.

В "чист вид"дадената хипотеза е заложена във всички световни религии. В малко кантаминиран (замърсен) вариант - в културите и философията. Тя има много транскрипции, но ние можем да използваме както нейната най-лаконична номенклатура, иначе казано - понятието "бог", така и различните производни: "душа", "дух", "духовност" et cetera.

Според тази версия мисленето и разумът са "огледало, в което може да се види тайнствено образът на божествения разум" (Ръскин), а също така "разум, който е в състояние да съществува и действа независимо от някакъв физически организъм"и "който може да въздейства на обикновената материя по начин, невъзможен да бъде обяснен с помощта на известните закони на физиката" (Кремо). Шопенхауер твърди, че "интелектът не съществува сам по себе си, а се подчинява на динамична и надрационална сила", Юнг казва: "Нашата психика е част от бога и нейната тайна е безгранична".

Тук трябва да отнесем и различните характеристики на "духовността", защото ирационалната хипотеза обвързва здраво интелекта именно с нея. Бердяев я характеризира така: "Духовността е богочовешко състояние". Антоний Сурожский твърди, че "духовността се състои в това, че у нас се осъществява действието на светия дух".

Тук можем лесно да забележим некоректността във формулировките на светилата на религиозната мисъл и да си спомним "духовността"в ироничната трактовка на Пол-Анри Холбах: "Оттук едно след друго се появявали понятията духовност, нематериалност и безсмъртие. Всички тези неопределени думи, изнамерени малко по малко, все по-изтънчени и по-изтънчени, трябвало да означат свойствата на една неизвестна субстанция, която човекът счел за затворена в него като скрит принцип на неговите видими действия...""Хората винаги са имали склонност да прикриват своето невежество с изобретяването на думи, в които няма никакъв смисъл".

Но да оставим засега Холбах с неговите вечни насмешки. Само си припомняме набързо, че Пол-Анри, развеселен, ни е обещал "да откъсне ушите на бога". И - между другото, Холбах ще ни доведе пак до "формалиновата изрази", а пътя към тях сега знаем и сами. Ще припомня, че ние сме решили да представим добросъвестно и доброжелателно идеята за бога и нейната възможна роля в мисленето и интелекта на човека.

Тази идея е неясна и капризна. Но ще си затворим очите за нейните недостатъци. Ще се постараем да измъкнем от нея всичко, което може да ни потрябва.

Може би "свръхестественото"е онова звено във веригата от последователни мисловни действия, което не ни достига, за да обясним парадоксалността на животинските сълзи при четенето на "Малкия принц"или на други образци на радикалното лицемерие и сантиментализма?

Наред с другите неща, версията за важната роля на ирационалния фактор в мисловните процеси и възприятия е доста успешна. Тази хипотеза господства безпределно тридесет века. Тя създава прекрасната легенда за "психиката". Тя е оформила всички видове култури и повечето модели на човешкото поведение. Тя някога люлеела в люлката току-що родилата се наука. И именно към нейното гърло малкото същество най-напред (още в бебешка възраст) протегнало ръце. Към средата на XIX век след дълга взаимна борба науката почти успяла да удуши своята стара бавачка, но нейната шия се оказала удивително здрава.

Разбира се, можем да игнорираме скептично мненията на различните сурожскиевци-платоновци-бердяевци-юнговци. Техните формулировки са безсъдържателни, а техните заслуги - в контекста на нашето занимание - са доста съмнителни. Но какво да правим с почти фанатичната религиозност на Исак Нютон и Пастьор, с агресивния мистицизъм на Т. Шван? Можем ли да забравим за езотеризма на членовете на Теософското дружество Едисън и Фламарион? За страстния спиритуализъм на Бутлеров? Ще успеем ли да представим като някакво недоразумение набожността на великия химик Рамзай, а също така религиозността на още множество творци на науката? Къде да денем Дж. Екълс с неговото мнение за реалността на "душата"? Как да пренебрегнем епископския сан на автора на теорията за "доминантите"А. А. Ухтомский или религиозността на абат Мендел?

Ще бъдем честни до край: повечето "създатели"на нашия интелект изобщо не са се съмнявали в това, че версията за "надприродността"на мисленето е единствено вярната. Дори ако вземем неврофизиологията, където сумата от минимални задължителни знания би трябвало да предпазва от заразяване с мистицизъм, в списъка от около триста основни имена на нейните създатели едва ли ще преброим една дузина атеисти.

Струва си да си припомним също сър Алфред Ръсел Уолъс. Той формулира едновременно с Дарвин принципа за развитието на видовете, за произхода от общ прародител и (отчасти) за ролята на мутациите. Като творец на еволюционната теория, почти равен по величие с Дарвин, Уолъс виждал по-добре от другите нейните слаби страни и нейната уязвимост. Той твърдял, че човешкият разум не може да се обясни само с естествения подбор и че метаморфозата на маймуната в човек не би могла да мине без намесата на "небиологична сила". При което следва да напомним, че Уолъс не е бил смутен от филогенията, а от "пришествие"на човешкото мислене, необяснено от подбора, конвергенцията, дивергенцията и мутациите .

Разбира се, ние можем да отдадем недоумението на Уолъс на това, че не е бил запознат нито с физиологията на мозъка, нито с теорията за условните рефлекси и за ретикулярната формация. Формално това е много красив ход, който може да сложи край на "случая Уолъс". Но с хегелианеца Ч. С. Шерингтън и с епископ А. А. Ухтомский номерът няма да мине. И двамата не само са познавали прекрасно мозъка и теорията на Павлов, но и лично са наблюдавали експерименталната съставка на теорията за условните рефлекси.

Да се скрием от всичките факти зад извинението за зависимостта на тези хора от тяхното "тъмно време"също не можем. Това ще бъде страхливо и безпомощно извинение. Екълс, Оуен, Вирхов, Шерингтън, Пастьор и Едисън не са имали никаква причина да се страхуват от кладите на инквизицията и от набожни жени.

Факторът, че има множество "вярващи учени", разбира се, не е решаващ за въпроса, който изследваме, но и неговото влияние на пръв поглед не може да се отрече. Всичките споменати по-горе личности са реални творци на цивилизацията, обладатели на точен и здрав възглед за света. Именно на тях, а не на някого другиго дължи успехите си човечеството, защото - както съвсем справедливо е отбелязал Жак Льоб, "истинската история се създава в лабораториите, а не в парламента или в окопите".

На убежденията на различните поети-живописци-композитори, независимо от тяхната слава и известност, може да не се гледа сериозно. Те наистина имат дребна цена и са годни само за развлечение. А тук ние обсъждаме тези, за които, по думите на И. П. Павлов, "ясновидството"е било професия и смисъл на живота.

Именно учените са променяли към по-добро съдбата на биологичния вид. На нас ни предстои да изясним доколко тяхното мнение по даден въпрос може да бъде аргумент в полза на "свръхестественото"начало на мирозданието и на човешкото мислене. Да, всички те, от Аристотел и Декарт до Пастьор и Шерингтън, на теория би трябвало да бъдат авторитети. Но именно те са ни научили да нямаме никакви авторитети.

Те са ни научили да се грижим за "стерилността на епруветките", един път завинаги изяснявайки, че дори най-скъпоценното замърсяване на лабораторните съдове не позволява да се получи чист резултат при провеждането на даден опит. А мненията и убежденията на великите хора, независимо от тяхната почтеност, са също "утайка по стените на епруветката". Утайка, която трябва да бъда измита. Паул Карл Файербенд (1924-1994) се решава първи да разясни колко необходим и продуктивен метод е липсата на т. н. уважение към имената в науката. Разбира се, желателно е да се спазва някакво приличие, но като не се прекрачват границите на обикновеното лицемерие. Трябва да помним, че от почитта към името до догмите има една крачка.

Снимка на Александр Невзоров

И така. Както вече установихме, научното откритие е преди всичко много висока степен на безпогрешност в оценката на едно или друго частно явление или свойство. Сега да погледнем прехвърля ли се с великите открития факторът "безпогрешност"върху всичко, в което са били убедени нашите "велики откриватели".

Да започнем с Аристотел, който смятал, че метеоритите са "земни изпарения, които се издигат нагоре, а когаато се приближат до някаква "огнена сфера", се запалват и падат надолу". Можем да припомним и трактовката му за съществуването на палеонтологичните останки: Стагирит ги обяснява с действието на "подземни подражателни сили, които копират случващото се на повърхността".

А Нютон смятал, че всичките сведения за метеоритите са глупава измислица, защото те изобщо "няма откъде да падат". Също така "въз основа на съпоставянето на астрономически и исторически доказателства"той защитавал убеждението си, че възрастта на Земята не надвишава шест хиляди години.

Ф. Бейкън разсъждавал страстно върху ролята на вещиците за унищожаването на посевите, В. М. Бехтерев бил поклонник на "цветотерапията", У. Гладстън твърдял, че древните гърци не различавали цветовете, а великият Либих бил убеден, че дрождите не са жива органика.

Роберт Бойл искал миньорите да представят отчети след каква дълбочина на земната кора започват "обиталищата на демоните"и как изглеждат техните "гнезда", а Бюфон заявявал, че в Северна Америка еволюцията протича по-бавно отколкото на другите континенти. Й. Кеплер твърдял, че кратерите на Луната са издигнати от лунни жители. К. Фламарион бил уверен, че там има растителност, а Галилей твърдял, че мислите на Кеплер за влиянието на Луната върху приливите и отливите в моретата и океаните са "глупости и детско бръщолевене". Кеплер от своя страна бил убеден, че цветът е "вещ, която се различава напълно от светлината, някакво качество, намиращо се на повърхността на непрозрачните тела".

Коперник не се съмнявал в наличието на описаните от Птоломей "кристални небесни сфери". Той само поправил египтянина, като намалил броя на "сферите"от осемдесет на тридесет и четири. Това мило заблуждение е изведено даже в заглавието на основното произведение в живота му - "За движението на небесните сфери".

Лорд Келвин заявил, че рентгеновите лъчи са мошеничество, че никакъв аероплан няма да полети, а през 1900 година изразил увереността си и в това, че нищо ново във физиката вече няма да бъде открито.

В своето фундаментално произведение "Естествената история на човешкия род" (Париж, 1924 г.) Жан-Жозеф Вирей твърди, че негрите отделят пот с черен цвят, а Ръдърфорд казвал, че търговското използване на атомните процеси е по принцип невъзможно.

Тихо Брахе настоявал, че около Слънцето се въртят всички планети без Земята, която е неподвижна. Жозеф дьо Лаланд твърдял, че възможността за полети с въздушен балон са празни фантазии, а Френската академия на науките в пълния си състав се смеела над идеята за гръмоотводите. Тя се подигравала и с диференциалните изчисления на Лайбниц, и с теорията за телеграфа и толкова истерично отричала съществуването на аеролитите (метеоритите), че искала да бъдат махнати от всички музеи.

Великият Кристиан Хюйгенс смятал дефицита на конопени въжета за основен проблем на планетата Юпитер. Според Хюйгенс наличието "около него"на четири луни (тогава били известни само четири спътника на Юпитер) било неопровержимо доказателство за неспокойните морета на планетата и съответно за необходимостта от голямо количество много здрав такелаж, който да удържа платната на юпитерианския флот.

Едуард Кларк (1820-1877) предупреждавал, че образоваността на жените води до "пресъхване"на матките им, а най-авторитетният гинеколог за времето си Джордж Нефейс (1842-1876 ) убеждавал хората, че мастурбацията води до безумие.

Сър Артър Кийт оглавявал и ръководел почетния хоровод, който палеонтологията от първата половина на ХХ век извивала почти четиридесет години около останките на т. н. Пилтдаунски човек (днес ние знаем, че някакъв шегобиец прикачил към изцяло съвременен череп маймунска мандибула, след което ги оцветил с калиев бихромат и ги "хвърлил"след научното общество във вид на много стари вкаменелости).

А. Сент-Дьорди учел, че протеинът е проводник на електричеството, макар че в действителност той е изолатор.

Този забавен регистър може да бъде продължен почти до безкрайност.

Лайбниц отричал нютоновата теория за привличането; Тесла и Маркони уверявали, че получават радиосигнали от Марс; Дарвин проповядвал страстно и разработвал абсурдната теория за пангените; Ричард Оуен не можал да намери в мозъка на маймуната хипокамп; Кювие доказвал, че еволюцията е абсолютна глупост; Карл фон Баер отричал категорично родството на живите организми; Едмънд Халей предполагал, че Земята има вътрешни кълба, също заобиколени от атмосфера, чието изтичане образува северното сияние; Д. Пристли бил убеден в съществуването на флогистона; Р. Вирхов се подиграл с истински череп на неандерталец, като дал авторитетното краниологично заключение, че черепът не принадлежи на древен човек, а на руски казак алкохолик от XIX век; У. Хопкинс и Ч. Лайъл били убедени в глупостта на твърдението на Л. Агасис, че ледът може да мести каменни блокове, и затова предложили даже да не се обсъжда идеята за преместване на камъни от ледниците, защото е несериозна; А. Везалиус заставал категорично срещу разделянето на нервите на еферентни и аферентни; К. Вартолий (Вартолиус) твърдял, че орган на звуковите възприятия е малкият мозък; Далтон бил убеден, че в предната камера на окото му има течност със син цвят и че именно тази аномалия обезцветява възприеманата от него картина на света; Галвани до края на дните си бил уверен, че е открил "електрически флуид", способен да възкресява мъртви организми.

Даже на основата на тази лаконична подборка ние виждаме, че най-блестящите химици, физиолози, физици и геолози, щом излязат малко извън пределите на своята тясна компетенция, се лъжат дълбоко при оценката на важни явления и факти. А още по-забавно е, че не по-малко често те грешат и оставайки в пределите на дисциплината, на чието изучаване са посветили целия си живот.

Защо изброихме тези смешни и в една или друга степен позорни грешки на великолепните учени? Изключително заради това да напомним, че грешките си остават грешки независимо от "висотата", от която са прозвучали.

Цялото величие на Ч. Лайъл не придава никаква тежест на заблудата му за ледниците, а значимостта на Вирхов не превръща истинския неандерталски череп в останки на руски казак.

С други думи, не можем да придаваме на хипотезата за бога, дори ако от нея са увлечени Нютон или Хюйгенс, по-голямо значение от проблема за дефицита на ленени въжета на Юпитер. "Хипокампът на Оуен"и "сигналите от Марс"на Маркони са прекрасни примери за това, че глупостта, от когото и да е казана, не е нищо повече от глупост.

Много важно е да се разбере следното: ние приемаме теорията за еволюцията не защото е формулирана от плашливия брадат Дарвин, който пътувал с "Бигл", имал набожна съпруга и разбирал прекрасно от морски жълъди. А защото тя е получила многобройни и неопровержими потвърждения и ги получава вече в продължение на сто и петдесет години. Ако не беше този факт, името на сър Чарлз щеше да бъде забравено точно така, както са забравени имената на стотици други чудаци, прекарали целия си живот с реторти, телескопи и микроскопи.

Още един пример. Теорията за условните рефлекси е за нас основополагащ принцип за разбирането на сложната нервна дейност, не защото Иван Павлов е бил обаятелен човек и е посветил целия си живот на изучаването на физиологията на мозъка. И даже не защото Иван Петрович е бил шампион на село Колтуши по игра на городки. Не. Ние се ръководим от нея само защото именно тя (и не само тя) има под себе си колосална емпирична база и е способна да обясни "просто, проверимо и доказателствено"повечето от явленията, свързани с разума и мисленето.

А убежденията на Дарвин и Павлов, които не са се потвърдили и поради това не са получили никакво научно "продължение", са погребани заедно с тях. Те не са интересни за никого, освен за историците на науката (имаме предвид конфузите с пангените и наследствеността на условните рефлекси на мускулите).

Тази схема можем да приложим към всяко убеждение както на тези, така и на други учени. Включително и към техните религиозни или атеистични пристрастия.

За решаването на "въпроса за бога"атеизмът на Павлов не струва повече от набожността на Рамзай. Безбожието на Иван Петрович не доказва, че няма бог, също както религиозността на сър Уйлям не доказва, че има бог.

Позоваването по всякакви общи въпроси на авторитетни учени е типичен атавизъм на мисленето, който XXI век е наследил от култа към религиозните пророци. Както помним, те са били специалисти по всичко без изключение, като се започне от повиването на бебетата и се стигне до произхода на затъмненията.

С началото на XVII век "пророците"били заместени за хората от учените. Като неизбежен товар те получили и ролята на арбитри. Работата е в това, че публиката по стар навик запазва необходимостта от "всезнаещи учители". На нея това ѝ е необходимо, защото освобождава от нуждата да се мисли по сложни теми и легализира всяка удобна глупост.

Да си спомним почтения Ириней Лионски и неговата реплика, че статуята от сол, в която божеството от Библията превърнало жената на Лот, имала мензис столетия наред. Този многозначителен абсурд се цитирал и се сочел минимум девет века наред като едно от доказателствата за всемогъществото на бога, порочността на жената, неотвратимостта на божието наказание, трагедията на Содом, спасителната сила на "спасението" et cetera. Ако негов автор не беше "бащата на църквата"Ириней, вероятно никой и никога нямаше да се позове на тази измислица.

А образецът на истинското знание може да се разпознае много лесно по безупречната му конкретност и по пълната му независимост от името на автора.

Пример. Стационарното уравнение на Шрьодингер (написано така за удобство) е лишено от всякаква двусмисленост. То означава само това, което означава, и в него няма никакъв друг смисъл, освен възможността, грубо казано, да определя примерното състояние на елементарната частица. То не претендира, че характеризира мирозданието. То не може да обясни еволюцията на лептоциона или физиологическата роля на плача.

Ако само един символ на уравнението беше грешен или уравнението не се потвърждаваше експериментално, въпреки великото име на своя създател, то щеше да бъде забравено веднага. Но понеже уравнението е вярно, то не би загубило своята ценност и широкото си приложение даже тогава, ако негов автор беше не Шрьодингер, а някой съвсем непознат човек.

А сега да се върнем към въпроса за "безпогрешността"и да поставим чертата. Когато говорим за творците на науката, ние говорим за хора, които имат, образно казано, научна степен. А какво представлява една истинска, заслужена научна степен? Тя е преди всичко указание, че въпросният човек е толкова дълбоко зает с един-единствен специфичен въпрос, че просто не може да има мнение по какъвто и да е друг.

Най-блестящите прозрения в най-важната от науките не спасяват от слепотата по отношение на един толкова общ и многосъставен въпрос като "хипотезата за бога". Както, впрочем, и по отношение на всеки друг.

Разбира се, науката стои над всякакъв "морал"и неговите норми не са приложими за нея. Но освен условния "морал"съществува и някакво "житейско"измерение и именно там убедеността на учените създавала (или можела да създаде) доста съществени проблеми на другите homo, както и на развитието на биологичния вид като цяло.

Във връзка с това ще си припомним още няколко важни факта.

Откривателят на големия кръг на кръвообращението в човешкото тяло, медикът У. Харви, инспектирал лично кожата на затворените от инквизицията жени, като определял по наличните върху нея "дяволски белези"степента на връзката на обвиняемите с Луцифер. През 1633 година от неговата експертна оценка зависел животът на някоя си Маргарет Джонсън. Харви намерил по тялото ѝ следи "от нежните докосвания на дявола"и госпожицата, разбира се, изгоряла на кладата.

Нобеловият лауреат Юлиус фон Яурег заразявал психично болни хора с малария и туберкулоза, а Алберт Найсер - здрави хора със сифилис, за да имат възможността да проучат клиничното протичане на съответната болест. Лавоазие изгорил публично книгите на своя опонент Щал, а Франклин и Грей използвали деца за доста болезнени електрофизиологични експерименти.

Нобеловите лауреати Ханс Вилхелм Гайгер (грешка на Невзоров, Гайгер не е нобелов лауреат - бел. П. Н.), Йоханес Щарк, Макс Планк и Филип Ленард сътрудничели доброволно и искрено с режима на Хитлер за създаването на германската атомна бомба. Ервин Шрьодингер уверявал публиката в открито писмо, поместено във всички австрийски и германски вестници, че се възхищава от Адолф Хитлер и че се кълне да му бъде верен.

Разбира се, всичките, както винаги, били надскочени от Вернер Хайзенберг. Името му трябва да се произнася "със свалена шапка". И това е справедливо. Ние знаем, че именно този човек не само покорил най-високия интелектуален връх на съвременността - квантовата теория на полето, но отчасти я създал сам. И същият този човек бил увлечен от идеята да въоръжи Третия райх с ядрено оръжие. Именно Хайзенберг създал реактора, в който се обогатявал уран за бъдещите атомни бомби на Германия.

Като се има предвид това къде биха могли да бъдат хвърлени те и какво количество лаборатории и важни научни разработки биха се превърнали в пепел, увлечението на Хайзенберг най-вероятно е било съществена грешка...

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3

В Свищов ми се представяше случай да остана за взаимен учител в горномахаленското училище вместо Петра Ангелова, който се стягаше тогаз да иде да се учи в Русия. Учителят ми, Е. Васкидов, желаеше това и ми пристояваше; оставаше да се отблъснат малки някои интрижки на някои свищовски чорбаджии, които искаха да вредят на това място някои изпаднали свои роднини. Но моята черна орисница ли да кажа тъй докара, лукавата умишленост на моите непримирими врагове ли тъй пресметна, Неофит и Костаки се озоваха в Свищов и осуетиха надеждите ми. Твърде интересна по затейливостта си е интригата, която тия двама мои врагове ми изиграха в Свищов. Тя заслужава да се разкаже, но тук аз и сега не ща да разказвам за нея: ще кажа толкоз само, че те ме така издънтиха и тъй устроиха, щото вместо учител в свищовското училище аз се намерих в свищовската тъмница.

Щом излязох из тъмницата, след два-три дена, хванах пак пътя за Търново. Аз се отбих нарочно в село Михалци, дето имах майчини роднини, с намерение да опитам не ще ли би възможно някак да се установя за учител. Но и тук някой си русец, известен под името поп Костадин Московецо, дошъл и останал тук не знам кога и как, оженен и опопен, добил беше влияние и въртеше селото, та противодействуваше на роднините ми с намерение да настани сина си, момче малко по-малко от мене и много по-неучено. Роднините ми, хора честни, но сиромаси, направиха, щото можаха: събраха селяните, представиха им сгодния случай да ме задържат за учител, но по-влиятелните бяха откъм Московецо. Чорбаджията, не му помня сега името, от очи за роднините ми стори да ме попита колко бих им взел да остана за тази зима (идущата) да им уча децата. „Хиляда гроша — рекох аз — за една година и да ме хранят...“ „Че много искаш ти“ — каза той. „Ний за цяло лято - прибави друг един от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедта и па ни му даваме повек от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да се пиче пу слънциту, тича подир гуедта, дъждо гу иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж. няма вятър ...“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“ — повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана колкото ми дадат; но хитрият Московец се намеси и каза: „Трябва да се скаже на .владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.“ Тези думи пресякоха у мене всяка надежда за оставане в Михалци. На втория ден аз се опростих с роднините си и се завърнах в Търново нещо подир шест месеца скитане.

Това достопаметно за мене лято по случките и патимите ми от Неофитовото и Костакевото преследвание беше още повече паметно по събирането и записването на „избраните ми думи“, които аз бях прекръстил вече на „достопаметни изречения“. В скитането си по селата и в сношението си със селяните аз не само бях обогатил сбирката си, но бях вече доволно привикнал и на уместното им употребение в разговора, от което съгледвах, че селяните с по-голямо благодарение ме слушаха, като им ги привождах в пример: освен това те по-лесно ме разбираха и по-лесно проумяваха онова, което исках да им кажа. Това ми даваше някак преимущество както над самите селяни, тъй и над другите мои съхудожници и еснафчии, селски учители, и още повече над скитниците онези калугери, които ходеха тогаз да просят по селата и драгастяха селяните за едно, за друго, като ги проглушаваха с пословишките си цитати от псалтира и житиетата на светиите. С тези калугери често ми се случваше да имам разправии по селата. Споменувам тука за тях, защото и от тях имах друг вид смущение. По внушение на Костакя ли, по свое недоразумение ли някои от тях тоже ми пакостяха или поне искаха да ми пакостят за установението ми като учител по селата; затова и аз безпощадно ги преследвах и громолях ги, дето ги сполетях, за тяхното невежество и ханжество. Те отбягваха от лично състезание с мене, но зад .гърба ми не пропущаха случай да пръскат най-възмутителните за мене мълви: че съм бил еретик, безверник, безбожник, а тогаз аз бях и набожен, и ревностен черковен проповедник. Имаше наистина и някои добри калугери, даже и много по-добри и от мнозина сегашни, които разбираха положението ми, утешаваха ме и насърчаваха ме в подвига ми против гръцкото духовенство; но и добрите калугери, и лошите калугери, бог с ними. Не е сега работата за калугерите, да се върна на предмета си.

Даскалът в Пиперково, син на попа, който се престори на заспал, за да ме не приеме на дома си, в нощното си онова посещение, което, както разправих по-горе, ми направи в избата на дяда Драгана (дето бях останал да пренощувам), когато се разговаряхме с него и аз по обичаю употребявах често някои от достопаметните си изречения, попита ме де съм чул и как съм запомнил аз толкоз „стари думи“. Това беше първото название, което чух от други уста за достопаметните от мене наричани изречения, но и то не ми се виждаше чисто народно, приличаше ми някак на селско, полудаскалско наименование. Както и да е, това ми даде повод да се ослушам в народа дали той ги не нарича с друго някое особено име. Колкото и да се вслушвах, не чувах нищо друго освен: има дума, както има една дума, както рекъл онзи, и нищо повече. Колчем пък се вземах да разпитвам уж как се казват таквиз едни думи, които привеждах за пример, до нищо не можех да се добия и даже работата се позаплиташе и по-неразбрана ставаше и от селяните все пак на „рекъл онзи“ се спираше, а от селските даскали на „стари думи“.

По-главното обогатяване на сбирката ми беше станало в Бяла, дето се бях застоял и повече. В това село по него време преди 38 години, по дюгените и по кафенетата мъжете говореха повече по турски и употребяваха доста таквиз стари думи на тоя език. Това ме и накара да хвана да записвам и турски стари думи. Трябва да призная, че турските стари думи аз намирах много по-замисловати, по-често употребявани и по-приложими на практическия живот; само че някои от тях са много по-галатни, тъй що онова, което по турски можеше беззазорно да се изговаря в галатни думи, още и да се прави, на български никак не идеше да се изкаже или ако и да се изказваше, вместо да се харесва, докарваше отвращение. Забележих обаче много пъти, че тези, които си служеха с такива стари думи на турски, като говореха по тоя език, кога говореха по български, мъчеха се понякога да ги изговорят и по български или да придават поне смисъла им, което и сполучваха. Особено жените, които тоже знаеха турски, но си говореха по български, често привождаха такива думи, преведени на български, но преведени тъй, както не би ги превел сега даже и най-вещият от нашите книжовници. Работата стоеше в това, че онези думи, които на турски се вземаха из турския живот и от турските нрави и обичаи, оставаха без смисъл, ако се преведяха буквално на български; затова те ги осмисляха, като превождаха не думите, а смисъла и действието с онова, което е свойствено на българина. Тъй напр. изреченията, които на турски привождаха за пример от морския или военния живот, тях ги приспособяваха: гемията на кола, оръжията на рало или копраля, както ще укажа на това в реда на преведени някои пословици. Тук за образец само ще приведа, които ми случайно дойдоха на ум:

„Хер гюн байрам олмас.“

Сски ден Коладня не бива.

„Делие хер гюн байрам.“

На лудия всеки свет ден - Великден.

„Байрамдан сора байрам бумбареки.“

Подир деня Коладе ле.

Но тогава аз от тия работи не разбирах, а поставил си бях за правило, като чуя и турска стара дума, да я записвам, и кога я чуех на български, заличавах турската и оставях само българската. Забележително, че и от турците, доколкото се вслушвах отпосле, не можах да чуя особено название на тоя вид думи. И у тях се слушаше все същото: бир лаф вар (има една дума), бириси демиш (някой си казал), но някак с повече указание, че тези думи не принадлежат на едного, а на мнозина от народа.

И тъй, когато се завърнах в Търново, сбирката ми състоеше от 500 и няколко български стари думи и около 100 турски. sp;

Аз се прибрах при баща си, но нямаше какво да правя и много се утеснявах, когато един ден случайно дойде у нас някой си хаджи. Иванчо, инак „Тревненската света Богородица“ прекоросван. Той беше човек практичен, но и крайно лицемерен. Беше познайница на баща ми като съселянин негов, но искрен приятел и приближен на Неофита. Той беше ме и друг път уговарял, когато отварях частно училище в Търново, да ида да искам воля от Неофита. Сега, като ме запита де съм и какво правя, баща ми му разправи за несполуката ми да се заловя нейде за даскал и особено му разказа за случката ми с Неофита в Свищов, според както му я бях разказвал аз. Той се долови до думите, с които Неофит ме отлъгваше в Свищов, че като се върне в Търново, да ида при него и той ще предстои да ми намери място. „Ами ходи ли?“ — попита той. „Не“. „Ами тъй бива ли? Защо да не идеш? Иди ти, той е владика, юч тувлия (с три опашки) паша е, и място може да ти намери, и добро може да ти направи, и зло.“ По неговите думи воден, и баща ми и той ми заповяда да ида да се явя на Неофита. „Да видим - каза той - и туй чудо“, а хаджи Иванчо прибави: „Няма да хвърлиш камък, че да те заболи ръката я? Иди там, поклони му се, кажи му „свети владико“, знаш я, как рекъл онзи: „Поклони се злому като на светом у.“

Не бях чувал такваз хубава по езика, но и толкоз калпава по науката си стара дума. „И аз му казвам - рече баща ми, - поклонена глава сабя не я сече, ама то вироглаво.“ „Тъй са те младите - прибави хаджи Иванчо, - те им се чини, че в сичко, що хвърка, се яде; ама ме е тъй то. Умното е както има една гръцка приказка Ὃπως ὁ κόσμος καί ὁ Κοσμᾶς“ [1] и хвана да разправя на баща ми какво ще каже то по български.

На другия ден, колкото и да не ми беше по волята, ща не ща, упътих се при Неофкта и напомних му обещанията в Свищов, като се преструвах, че вярвам в тях. Неофит се и той преструваше и казваше ми, че той бил намерил уж място, но като не съм се явил навреме, там, дето мислил да ме прати, в Лясковец, те си намерили учител. Но пак ще видя - каза той - за някое друго място и ако се намери, ще побърза да ми яви. Аз познах, че ме лъже, но как и да е, измяташе се поне с лъжа, когато Костаки просто ми каза: „Не съм ти бащин измикерин я, да ти търся място, търси и намери си...“ Той ми се присмя още на очите, че ме изиграл в Свищов, това, за което много ми докривя. Ядосах се аз на себе си защо сам да му дам случай да се издява над мене, но „миналото се не връща, а се преглъща“.

Тогаз излязох из митрополията присрамен и нажален, но нямаше накъде да се обърна. Да се отпъна нейде надалеч да ида да търся място, не смеех да се излагам на неизвестност през зимата. Оближните места, дете бях познат, едни просто не смееха от владиката да ме условят, други се бояха да не би, както беше се пръснало за мене, да съм заразен от някоя ерес, а от това най-много се плашеха поповете, които тогаз още играеха по-главната рол в избирането и приставянето на учителите. Трети пък, като чуваха къде съм се скитал миналото лято и на колко места съм се залавял и съм напущал, заключаваха за мене и явно говореха, че аз не „държа дикиш“, т. е. не стоя на едно място. А дали аз не стоях, или не ме оставяха да стоя, то беше нещо, за което никой не искаше да види и да изпита. Тъй аз отвсякъде си отбих омута и най-подир сторих „да закача даскаллъка на клечката“ и да стана казанджия. [2]

Рззумява се, че не ми беше тъй лесно да се заловя на бащиния си замаят но от немай къде принудих се на това. Баща ми беше беден човек. С всичката си сиромашия той беше направил онова, което можеше, за да ме изкара и мене нещо човек и да ме издигне по-високо от средата и кръга, в който съдбата беше ме поставила. Мене ми беше тежко, млад и способен за работа човек, какъвто бях, да стоя празен и най-вече - вместо да бъда нещо помощ на родителите си, да им бъда в тежест. Но веднъж решен, рано една сутрин чуковете и шумът в казанджийската махала, в която живеехме, ме разбудиха; аз станах, прекръстих се, казах „мечка страх, мене не“ и се озовах в дюгена на баща си. Помня и сега с какви чувства и вълнения се явих пред него и му съобщих за решението си. Той ме поизгледа тъй малко подозрително, повъздъхна и ми каза: „Добре, синко, като искаш, работа ще се намери и за тебе“, и аз се успокоих, макар и да се унижих. Сега поне не щеше брат ми да ме гледа накриво и да мисли, че се храня на неговия гръб, а това бе доволно а мене тогаз.

(Следва)

----------------

1. "Както цял свят, така и Косма" - гръцка игра на думи. (бел. ред.)

2. Дотук разказът по историята за събирането на притчите е взет цял и препечатан без изменение от книжка I и II, 1882 г., на Периодическото списание. Оттука надолу почва продължението на разказа. (бел. П. Р. Сл.)

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 100. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8104. Арх. т. I, № 40, стр. 69.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ОРХАНИЙЦИ

Братя!

В окръжния център Сюлюманооглу Дауд

Като не беше при мен разрязаната книга и да Ви пиша през нея, то ще дадете доверие на думите на приносящия, каквото Ви каже. Той се познава с вашия Д. Пеев, среден на бой, с червени мустаци, сиви очи, бял на лице, в говоренето си е бързорек. Той нарочно е отправен до София да разбере точно станалите рабо¬ти и да замине през вас, да ви разкаже. Та същото да съобщите и на другите частни комитети и да ги насърчите в предприяти¬ето да вървят напред, без да губят куража си. Да събират пари за оръжие и пр., защото сватбата е близо. Отивам на мястото, за да се определи денят вече. Аз имах писмо от председателя на Централния комитет, в което ми казва да дам глас за револю¬ция. Но аз това писмо взех за неразбрано и не дадох глас, защото гледам по някои страни още нямат известие. Пък откъм чисто оръжие нямаме никъде нищо. Сега вече всички частни комитети търсят пари - кои ще продават стока, други ще вдигат с лихва. И скоро, скоро да събира парите си всеки частен комитет. И с първо писмо като се поискат каквото внесат, това и ще да бъде. Явете на всички частни комитети да бързат и колкото вече могат да съберат пари и да са готови, че след два дни да искат някои да внесат пари, вече ще е късно и за тях няма [да има] оръжие. На приносящия забележете и вие точно както са станали работите около вас. Той пък ще отнесе в другите окръжни центрове, които пък ще разнесат тая работа по своите околности. Изпращам ви една разрязана книга от окръжния център, та когато има нещо да ви се пише, или вие да пишете, чрез тая книга ще правите спо¬разуменията за всичко. Без тая книга всички писма няма да се вземат за истинни. Както ви е вече разказано, барем подписката [1] трябва да бъде писана през нея. И отдолу още веднъж трябва да се пише отворено подписката, за да се знае откъде е писмото. Аз вече вашата подписка оставих в тоя окръжен център [2]. Пък и същото име на селото ви. Така също ще забележите и вие тяхна¬та. Приносящият ще ви каже как с приносящия заедно Д. Пеев или от вас който друг да дойде един в Ловеч, и там като дойдат, никому няма да казват, че аз ще премина през там. Казал съм на приносящия какво да прави, като отиде в Ловеч. Гледайте да оти¬де с приносящия Д. Пе[ев], че като пристигнат в Ловеч, Д. Пеев тутакси да ме потърси [3]. Той знае мястото ми (в коя къща слизам). Ако ли ме няма още, той да яви на оная къща, че идвам, та да са известени. Пък Д. Пеев рано сутринта да излезе накрая в Ловеч, или вечер, той знае на кое място.

Д. Пеев, ако донесъл е нещо като фишеци от Влашко, да ги даде на приносящия.

Братски поздравявам и целувам всички куражлии членове.

Ас. Дер. Кърджала

-----------------------------------

1. Подписът.

2. Стара Загора.

3. Тук имаме указание за непоколебим маршрут през Ловеч за Влашко. Левски е подканен сега да бърза не само от по-ранния зов от Букурещ да иде по-скоро там (вж. писма № 98 и 99). Безпокойната заповед на Каравелов за революция означава за него и ново жестоко недоразумение, което трябва да изглади, независимо от това, че с тракийската поща, която му е известила за поканата на Л. Каравелов, той е получил писмо от Марин п. Луканов непременно да дойде в Ловеч. Малко подир обаче Левски получава обезпокоителни известия за подхвърленото предателско писмо в столицата на ЦК в България. И оттогава - според писмото му от 12 дек. с. г., което следва малко подир - той се колебае дали да мине през Ловеч. Така той е с пълна информация какво става в София, Букурещ и Ловеч.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Когато преди седмица и нещо нахвърлих в блога кратките си бележки „Нечетящият българин“и подхвърлих там, че на художествената литература не трябва да се вярва, някои мои приятели заподозряха в това отражение на възрастта.

Бързам да ги уверя, че това изобщо не отговаря на истината.

Защото аз престанах да вярвам на художествените книги много отдавна, когато бях в четвърти или в пети клас, не помня точно.

Тогава прочетох някаква книга, в която главния герой винаги се застъпваше за по-слабите, защитаваше ги от лошите и все излизаше с чест и достойнство от ситуациите, при това без да се налага да размахва юмруци.

Не помня книгата, със сигурност не е било някакво пионерско или партизанско четиво, такива книги у дома не влизаха, даже имах по едно време пионерско поръчение да прочета книжката за партизанчето Ленко, но не я прочетох, а когато дружинната ръководителка ме попита дали съм си изпълнил поръчението, отговорих: „Да!“ и добавих: „Много хубава книга!“, с което въпросът приключи и аз запазих за околните репутацията си на съвестен пионер.

Да продължим обаче.

Повярвал в книгата, реших твърдо, че ще стана като главния герой и ще се застъпвам борчески за всеки страдащ и угнетен.

И ето - съвсем скоро ми се отдаде случай.

Когато времето биваше топло, учителите изкарваха учениците от училище „Отец Паисий“ в Силистра, където учех, на двора, така че там гъмжеше винаги от деца.

Та в един такъв слънчев ден аз съзрях, че някакъв дангалак е нагънал едно малко момченце и го налага не на шега.

Воден от моите благородни книжни помисли, хукнах натам, дръпнах яростно дангалака и му наредих с възможно най-категоричен тон да остави момченцето.

И онзи наистина го остави.

Само че, след като го остави, с няколко майсторски яки крошета ми насини порядъчно физиономията и ми разби до кръв долната устна.

Слаботелесен, какъвто съм бил през целия си живот, аз нямах възможност изобщо да се защитя и се спуснах да търся дежурния учител.

След дъжд качулка, разбира се, защото трябваше да направя това още щом видях побойника да използва момченцето за боксова круша.

Вместо рационално обаче, аз постъпих литературно.

И получих урок за цял живот.

Защото тогава разбрах, че на художествената литература не трябва да се вярва и че копирането ѝ в живота може да има доста неприятни последици.

Не престанах да чета художествена литература, разбира се, но вече я четях и продължавам да я чета до днес само за чисто удоволствие.

А онази случка все пак имаше и положителен ефект.

Разочарован донякъде от белетристиката, аз започнах да чета заедно с нея много научно-популярна литература (по-късно - твърде рядко - и научна).

Най-напред изчетох всичките книги на Яков Перелман, които имаше в градската библиотека, „Забавна физика“ ме впечатли особено много - чак досега си спомням отделни рисунки от нея.

След това - много книжлета по история, биология, астрономия, лингвистика, изкуствознание, психология, медицина (още помня една книга по съдебна медицина!), етнография (география и химия никога, отвратителни са ми!), та чак до „Произход на видовете“ на Дарвин и „Мышление и речь“ на Виготский в единадесети клас.

И така до ден днешен, когато вече почти не чета художествена литература, но продължавам да поглъщам жадно книги с научно или популярно съдържание.

Е, тази последна трансформация може и да е от възрастта...

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4.

Аз мислех и вярвах, че даскаллъкът се отърва от мене, и със сърце следвах казанджилъка, както ме бе съветвал от Долна махала дядо Григор Табака, но се не оставях от мисълта, кога ми при легне, да отворя работа на Неофита и Костакя. Наистина, че връстниците ми се смееха, като ме гледаха казанджия. Така също ми се присмиваше и даскал Пеньо Давидов, който си позволи даже един ден, когато ме срещна с бъкела за вода, да ме пита защо не съм си окачил и сахата на гърди. Ний се понаядахме с даскал Пеня и аз се му казвах да напусне училището, че да се сподоби Търновото с по-добър учител, а той ми подгатваше някои слободии от миналия ми даскалски живот. Само даскал Никола Златарски се отнасяше по-човешки с мене, не вярваше, че ще остана вечно казанджия, и даваше ми каквито книги имаше за прочит. Той най-напред ми обади, че през Търново щял да мине султан Абдул Меджид. При тая новина населението, което беше писнало от Неофита, поиска да се възползува от това рядко събитие, за да се отърве от него. Стана цяло движение по Търновско да пишат и подписват прошения против него и само чрез моя ръка се подписаха и подадоха двадесет жалби, които и подействуваха за отстранението му, но аз никак не мислех, че ще изляза от Търново преди Неофита и тъй скоро ще напусна казанджилъка и ще се върна пак на даскаллъка. Ето това как стана.

Като имах намерение да не напущам бащиния си занаят, аз прилежно бях се заловил за него, изпълнявах всичко, което се искаше от мене, духах изпърво малките мехове, ходех с менчето за вино, носех с бъкела вода, наскоро взех да духам и големите мехове, взел бях да удрям и мазилото, а кога нямаше баща ми, удрях и от аралъка, с една дума, в разстояние нещо на 6 месеца бях дотолкоз успял в занаята, щото на догодината тъкмях да земам 500 гр. хак. Но аз съм имал един неприятел от същите ми бащини работници, по име Туманооглу Чапразлията, който мислел да се скара с мене и да стане причина да ме изпъдят. Един ден извардва, кога нямаше баща ми, идва гръста пиян и след избръсването на галя, повиква: „Духайте, момчета.“ Момчето, което духаше, го нямаше и аз заех мястото му. Като видя, че аз духам, той се разпопържа, наведе се, та взе бащиния ми голям копан, с който изчукват пеливрата, и го запокити върху ми. Добре, че беше пиян, та не можа да ме улучи, а то там щеше и богът да ме помилва. Без да покажа, че съм уплашен, аз толкоз само му казах: „Като ще биеш хората, недей пи толкова.“ Подлютен от тия думи, той се завтече към мене да ме улови да ме бие. Там зад меховете ний се наздраво сборичкахме с него и благодарение пак на пияното му състояние аз го търтих на земята, ударих му три-четири казанджийски мущри; той залелеца, взе да охка и аз го оставих. Като стана от земята, той си взе късото кожухче, обърна се към мене и ми каза: „Ще видим сега ти казанджия ли ще ставаш, или джумхур ще събираш в казанджийските дюгени да... Ей сега ще видим мога ли те турна в дупката да ти посветят очите.“ Аз не се уплаших от заканванията на Туманооглу, но присъетвующите като настояха да се махна от дюгена да не стане по-голям скандал, аз си отидох у дома и що се бях преоблякъл, додоха да ми известят, че Туманооглу идел с Мандаджооглу къде дюгена. Туманооглу как, как; но от Мандаджооглу, за когото съм уже разправял нещо на друго място, коджамити [1] ме сгря, толкоз повече защото той ми беше кимен нещо от преди. Аз излязох бързо от дома през комшулука и взех пътя надолу къде турската махала. Като минах моста, нагазих тая махала, дето никога не бях ходил, и оттам как и през де излязох на края и додох на Малки чифлик. Оттам поех пътя към запад, спах вечерта на Шемшево у роднини, на другия ден минах през Ново село, прекарах втората нощ в случайните там две цигански колиби и чак на третия ден стигнах в Севлиево.

Това беше през 1846 лято. В Севлиево тогава се правеше ново здание за училище, което беше на изкарване, а даскал Никола някой си учеше децата още в една от килиите. Надве-натри аз се цених учител и влязох, та отворих най-напред новото хаджи Стояново наричано училище и почнах пръв да предавам по новата метода за взаимно учене. В Севлиево прекарах 10 месеца и през това време се занимавах изключително с уроците си и с прочитане твърде жадно каквито книги ми попаднеха в ръка, повечето от които си доставях от Габрово.

През 1847 год. минах за учител в Ловеч и там се застоях нещо година и половина. Когато станах казанджия, аз бях почти зарязал книжовните си занятия, та всичките си любими стари думи, които дотогава бях успял да запиша, бях затурял нейде, дето втори път не ги видях. В Ловеч у мене наново се породи желанието, което бях почувствувал след разказа на дяда Драгана в Пиперково, да стана списател и да се занимая с книжнината, и в Ловеч почева същински моята литературна деятелност. Наистина аз бях се позанимавал нещо с книжнината още откогато станах пръв път учител. В Търново бях се опитал да съчиня за българските училища учебник по славянската граматика. В Килифарево написах статия по кощунствуването на гълъбите и за празното прекарване на времето от гръцките владици, писах нещо и по акатиста на св. Ивана Златоустаго и св. Ивана Рилскаго. В Севлиево бях описал една случка, на която сам бях свидетел, именно как един ден един турчин всред едно кафене би за нищо и никакво едного българина и ни един от присъствующите не се осмели да каже нещо на турчина, това, което тогава ми направи силно впечатление и ме подбуди да опиша това събитие. Но всичките тия мои опити в списателството бяха написани на славянски език, не на български. Първите мои съчинения на простонародния наш език аз подкачих в Ловеч. Тук аз не само че се залових пак да събирам любимите си стари думи, да записвам песни, приказки, предания и други подобни материали, но възбуди се у мене и страст да съчинявам стихове и да кроя поеми. До това време аз бях се занимавал и със стихотворството, но не твърде сполучливо. Повечето от стиховете, които бях съчинил, бяха училищни - за поощрение младите към учение; любовни, за да отърва младежите от турските песни, които по онова време бяха на мода да се пеят, или пък такива, с които подгаврях гръцките владици и техните мекерета. Почти всички тия стихотворения, както и много други от същия характер, които и отпосле в учителствуването си съм съчинявал, са изгубени и аз не мога да възстановя нищо от тях. При все това намират се и сега възрастни хора, мои бивши от онова време ученици или връстници, които и до ден днешен помнят откъслеци от тия стихотворения, както и гласовете, на които съм ги учил да ги пеят; толкова жадно се разпространяваха и изучаваха тия стихотворения като новост тогава. В Ловеч аз не се задоволих само със стихотворения от тоя род, но предприех съчинението на цели поеми и сатири в стихове. Тук, между разните други творения, едни почнати, други преполовени, трети на изкарване, аз успях да свърша и приготвя за печат три: 1) Крумиада, в която пламенно възпявах в стихове победите на Крума върху Никифора; 2) Огледалото, сатира в стихове, в която ядовито подигравах и осмивах изобщо гръцките владици в България, най-вече търновския, ловчанския, врачанския, софийския и видинския; 3) Цветосъбрание, което съдържаше около 100 любовни и други с общ характер стихотворения. Между недоизкараните творения беше едно, с което възпявах подвизите на Самуила. Крумиадата, Огледалото и Цветосъбранието аз изпратих от Ловеч чрез Апостола Конкова в Свищов да ги препраи да се печатат в Букурещ, дето се изгубили.

През 1848 г. се появи холерата, от която се помина и баща ми в Присовския манастир „Св. Архангел“, дето е и погребан, час и половина нещо от Търново към Килифарево. Понеже тя заплашваше да се разпространи и къде нас, мнозина избягаха от града и околността, а аз побягнах в Троянския манастир, игуменът на който беше Партений някой си, родом от Сопот. Като живях няколко време в манастира, у мене се възбуди пак желанието, което още от малък имах, да стана калугер, за която цел даже бягах от бащината си къща в Присовския манастир още момче като бях. Първия път у мене беше се проявило това желание от голяма богобоязливост, внушена в душата ми от постоянното четене изключително почти на черковни книги и житиета на светци. Този път обаче подбужденията ми бяха да се оттегля от света, за да мога да се предам изключително на умствени занятия. С тая цел пред вид аз напуснах Ловеч и отидох втори път в Троянския манастир. Но преди да хвърля калпака и да наложа капата, аз предложих едно условие на дяда Партения, с когото бях уже говорил по тоя предмет, именно да не ме праща по селата на просия като другите калугери, нещо, което ми беше противно. Игуменът склони, но не тъй калугерите, които въстанаха против подобно условие, като заявиха, че ако и аз не ходя на просия, то и те нямало да ходят. Спорът по този въпрос още се протакаше, когато една сутрин аз взех книгата в ръка и излязох да се поразходя нагоре покрай реката. На една хубава полянка с кичести наоколо дървета аз се изтегнах на тревата да си почина и да си почета. По едно време чувам като издалеч тъжовен един глас, които глухо достигаше до ушите ми. Аз не обърнах на него внимание изначало, но като го чух да се повтори няколко пъти и като познах, че е човечески глас, станах да видя отде иде и що има. Като стигнах на брега на реката и погледнах долу, що да видя! Стар един калугер се мъчеше да си пере дрехите и в това време дъртешки охкаше и пъшкаше. Аз се запрях да погледам на тая любопитна сцена и калугерът, без да знае, че имаше кой да го наблюдава, следваше да се пере и да пъхти и охка. Уловил с две ръце тояжката си, той тъпчеше дрехите си и мърмореше: „Хъ на тебе! Пери се де! Не биваше да се оженя, кога бях млад, че да имам бабичка да ме пере, ами сега, на стари години, да се мъча сам да се пера. Хъ на тебе!.." - и ох, ах, извикваше старецът и се позапираше, облегнат на тояжката си, да си поотпочине. Аз стоях, гледах, слушах и печалната тая картина ми направи тъжно впечатление. „Туй, калугерството - рекох - и то не си е работа“, и като си турнах книжката в джоб, реших да се върна в манастира, да си прибера партакешите и да [се] очистя оттам още на същия ден. Речено и сторено и е напущането на манастира напуснах завинаги и мисълта даже да се калугеря.

(Следва)

----------------

1. Твърде, много, доста (бел. П. Р. Сл.).

“Жалко, че не живееш в Русия, като си останеш поляк или бъдеш руснак - това не е важно. Аз те обичам и те ценя. Володя“.

Това е написал върху френския си диск с песни Владимир Висоцкий за Даниел Олбрихски.

През май 1980 година Театърът на Таганка е на гастроли в Полша. По това време Висоцкий е на лечение във Франция. Идването му за гастролите е под въпрос. Но нещата се уреждат и спектакълът „Хамлет“ все пак е представен пред публиката. След представлението Даниел Олбрихски заявява: „Поляците са горд народ. Поляците не стават на крака. Но след спектакъла цялата зала се изправи“.

Източник: Интерактивный музей В.С.Высоцкого

Превод от руски: Павел Николов

Ото Дилс (Otto Diels)

23 януари 1876 г. – 7 март 1954 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Курт Алдер)

(За откриването и изследването на диеновия синтез.)

Германският физик Ото Паул Херман Дилс е роден в Хамбург и е вторият от тримата синове на Херман Дилс, учител и известен филолог, и Берта (Дубел) Дилс. Когато Ото става на две години, семейството се премества в Берлин, където баща му е избран за професор по класическа филология в Берлинския университет. На шест години Дилс постъпва в Йоахимщалската гимназия в Берлин. На двадесет години се записва в Берлинския университет, за да учи химия. През 1900 г. под ръководството на Емил Фишер защитава блестящо докторска дисертация и става асистент на Фишер в университетския Химически институт.

През 1904 г. Дилс открива необикновено съединение, което съдържа три атома въглерод и два атома кислород, което нарича въглероден субоксид. През същото време той започва да проучва малко известното вещество холестерин. Като извършва дехидрация (отстраняване на водорода), Дилс получава от холестерина един от кетоните - холестерон.

През 1904 г. Дилс става лектор, а през 1906 г. - професор по органична химия. През това време той разпространява сферата на своите интереси върху други области на химията и през 1907 г. публикува умело съставения и широко известен учебник "Увод в органичната химия" ("Einfuhrungen in die organische Chemie"). През 1913 г. става ръководител на факултета по органична химия към университета.

След години работа като адункт-професор в Химическия институт към Кралския университет "Фридрих Вилхелм" (днес университет "Хумболт") Дилс се връща в Берлинския университет като пълен (действителен) професор. През 1916 г. е назначен за професор по химия и директор на Химическия институт към университета "Кристиан Албрехт" (по-късно Килски университет). От 1925 г. е ректор на университета.

Като предполага, че структурният модел на холестерина, предложен от други изследователи, е грешен, Дилс започва да проучва отново това вещество. След опити да приложи традиционните методи той открива, че при смесването на селен с холестерин настъпва дехидратация на холестерина, като при смесването и нагряването не протича деструкцията, характерна за другите методи. Дилс е първият изследовател, който използва селен за дехидратация на различни съединения и този метод, открит през 1927 г., е използван по-късно от други химици за получаването на полиненаситени мазнини. Съединението, което получава Дилс, се оказва базова молекула на много природни съединения и скоро то е използвано от други експериментатори за обясняване на структурата и на химическата природа на кортизона, половите хормони, стероидите и витамините от група D.

През 1928 г. Дилс и един от неговите бивши студенти, Курт Алдер, публикуват статия, в която обясняват за първи път диеновия синтез. Такъв синтез се наблюдава, когато диенът (молекула, съдържаща две двойни връзки между атомите на въглерода) се свързва с молекула, наречена филодиен (буквално - обичаща диена), която има една двойна връзка между атомите на въглерода. Продукт от това съединение е шестчленна циклична молекула, наречена адукт. Макар че диеновият синтез е вече открит от други химици, явлението не е обяснено научно. В статията си Дилс и Алдер описват как са свързали с едновременно прегрупиране на въглеродните връзки циклопентадиен (диен) с янтарен анхидрит (филодиен) и се е получил много стабилен адукт. До това време някои органични реакции са трудни за проучване, защото температурите и използваните аналитични методи влияят на резултатите. Дилс и Алдер забелязват, че много диени са разпространени в природата и че диените и филодиените реагират лесно при обикновени температури. От това наблюдение те стигат до извода, че диеновият синтез може да даде на химиците нов подход за изследване на различни видове органични реакции. През следващите години диеновият синтез става незаменимо средство за органичните химици, които го използват при синтезирането на вещества като лекарства, витамини, хормони, стероиди, синтетични каучуци и пластмаси.

Сътрудничеството на Дилс с Алдер продължава до 1936 г. (когато Алдер е приет на щат в завода ИГ "Фарбениндустри"в Леверкузен). Лишенията и разрушенията, предизвикани от Втората световна война, затрудняват Дилс в изпълнението на по-нататъшните му задължения. Бомбардировките на англо-американската авиация разрушават в крайна сметка не само Химическия институт и неговата библиотека, но и къщата на Дилс. Двамата му сина са убити на източния фронт, той подава заявление за оставка, която е приета през следващата година. Обаче след войната Дилс се връща на 70 години в института, където работи за неговоот възстановяване до окончателната си оставка през 1948 г.

Дилс се жени през 1909 г. за Паула Гайер и има трима синове и две дъщери. Сдържан човек с тънко чувство за хумор, той е много уважаван за смелостта си и за оригиналните си научни идеи. Фанатичен алпинист на млади години, през свободното си време Дилс се увлича от живопис. Умира в Кил, скоро след като навършва 78 години.

Освен с Нобелова награда Дилс е удостоен с медала Адолф фон Байер на Германското химическо дружество (1930 г.), получава почетна медицинска степен в Килския университет. Член е на академиите на науките н Гьотинген, Хале и Мюнхен.

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/diels.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 101. Димитър Трайкович е доверено лице на Левски, но когато след обира на арабаконашката поща е включен в комисията за разследването му, Дякона го заподозира в предателство. Подозрението се оказва по-късно неоснователно. Като източник на писмото Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8099. Арх. т. I, № 18, стр. 42.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДИМИТЪР ТРАЙКОВИЧ

Бай Д. Трайкович!

В София

Приносящият е наш човек, който се изпраща направо до Вас да му дадете всичките си бележки (отговор) на долните питания.

Байо! Всичките станали работи във вашия град от турското правителство върху нашите хора, причината си бил ти. Така казват мнозина и нарочно сме изпращали хора преди тая случка, за да видим как стоите в нашите работи, които потвърждават, че вие сте казали пред пашата, че в София съществувал к-т [1]. А именно показал си даскалите ни! За такова предателство, ако и да ми са казали наши чисти хора, но пак не съм им повярвал, за да не би били излъгани. Ето, днес всеки българин се вика на работа да изкаже родолюбието си, защото се определя часът за свободата. А до кой предел е дошла работата ни, не ща да ви кажа, защото пред много наши лица оставате съмнителни. На Вас засега не ви остава нищо друго, а точно да дадете описание на приносящия за всичките станали работи в града ви. Как се е предала работата най-напред, кой кого е предал, кому какъв е бил истиндакът [2]. Именно затворените кои са, откъде са, под какъв затвор са и съдбата им за какво сочи?... Действията на тая работа точно да опишете от първия ден досега, кога как се е осъждало в конака. Писмено за всичко ще дадете на приносящия това писмо. Ваше[то] трябва да му го дадете извън града, като излезе да си върви. Всичко това по чиста съвест трябва да направиш, т.е. твоите и другите кривици [да изложиш], защото на признателния [3] донейде се опрощава, ако той в незнанието е извършил. Ако се докаже, че ти излезеш чист, тогава ще вземаш и даваш за по-нататък от онова място, откъдето ти се е дала червената книжка [уставът].

Аз съм тоя, който ви се бях представил с турски дрехи у вас в стаята, с печатно писмо към вас.

В. Левски

П. П. От противната твоя страна [х. Ману], за когото казваш, че бил черна душа, днес мнозина потвърждават за него, че бил и добър човек, и народен, а от Вас се боял, за да не го предадете! Кажи ми за по-нататък сега.

Същият

-----------------------------------

1. Комитет.

3. Разпитът при следователя и в процеса.

3. На самопризналия се.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Прадядо ми - поп Никола - бил забележителен човек.

Македонски комита, обикалял по планинските джендеми с хайдушка чета, с два пищова на пояса и манлихера в ръката, участвал даже в едно малко сражение с турския аскер, но ако споменавам понякога това, то е просто заради интересния факт, но не и за да кажа нещо за себе си.

Защото житието и битието на дядо ми, прадядо ми, прапрадядо, прапрапрадядо ми и така нататък назад в миналото нямат никакво отношение към моето днешно житие и битие на селски даскал и не ме характеризират абсолютно с нищо.

Та ако някой ми рече днес „браво!“, то ще е за това, че толкова години - от 1979-та до сега - съм претърпял всякакви образователни реформи, концепции и стратегии и не съм се хвърлил под влака, а не за това, че прадядо ми или дядо ми е бил някакъв си.

Но за някои хора не е така.

Те очакват да им кажат „браво!“ именно за това, че някой техен дядо (прадядо, прапрадядо) е бил такъв-онакъв или с него се е случило това-онова.

Дядо ми, споменава от време на време (когато му е изгодно!) Боко Тиквата, е репресиран от комунистите.

И чака да му викнем: „Браво, Боко! Какъв велик антикомунист си ти, щом дядо му е мътел водата на комунистите...“

С примитивните хора е така: проектират заслугите (реални или измислени) на дядовците си върху себе си, та се кичат с тях като със свои.

И ето че преди няколко дена един друг примат, Владимир Путин, също спомена дядо си.

Дядо ми, каза Путин, е бил готвач на Ленин!

И чака да чуе: „Браво, Владимир Владимирович, велика заслуга имаш за това, че дядо ти е бил велик готвач на великия Ленин...“

Сигурно е чул и това, ама и други гласове се чуха: интернет се напълни с разни подигравки.

Изнамери се даже картина, която веднага получи подходящо наименование: „Дядото на Путин сипва полоний на Ленин“.

Така е понякога в живота.

Търсиш дядо си, а получаваш дедовия си...

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

В края на XIX век Зигмунд (Зигизмунд Шломо) Фройд започнал да формулира вече своето приказно учение. Силата му била, преди всичко, в извънредната съблазнителност на фройдистките идеи за човечеството. (Както виждаме, в местния фолклор фройдистката терминология и до днес заема доста почетно място.)

От Фройд хората научили не без удоволствие, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", а също така "от силите на несъзнателното". Още едно приятно откритие било това, че всички тези загадъчни процеси могат да бъдат регулирани с помощта на така наречената "психоанализа".

За пазара на парамедицинските услуги по онова време въпросната теория била най-подходяща стока. Работата е в това, че Европа вече се научила "да нервничи". Тя разбрала, че хората имат "психика", и се чудела как да я приложи достойно. Отначало станали модерни припадъците и продължителните истерии. След това, с развитието на психиатрията, станал известен обширен списък с невротични депресии и публиката се научила да страда от тези, които свидетелстват за "тънката душевна организация"на техните носители или носителки. Разбира се, особено усърдни били дамите. Но и сред мъжкото население малцина можели да си позволят "нервно здраве". Това се преценявало като предизвикателство към обществото, лош тон и пряко свидетелство за примитивността на индивида.

Класическата психиатрия, разбира се, не била готова за епидемията от душевна изтънченост. Тогава се появил доктор Зигизмунд Шломо с неговата "психоанализа".

Според една от версиите той оценил съвсем правилно "клиничния пейзаж"и неговите финансови потенциали. (Те наистина били великолепни.) Нещо повече, умният и наблюдателен Зигизмунд вече знаел добре колко скучна и мизерна е съдбата на учения физиолог, съвестно предан на своята "чиста"наука. Участта на обикновен "доктор"не била с нищо по-хубава. Улегналото загниване в качеството на квартален лекар, живеещ под звънтенето на медни монети, не влизало в плановете на Фройд. Той виждал ясно как от всички страни се протягат портфейли и портмонета, предназначени за този, който успее да направи лечението на "душата"не по-малко увлекателно от самата болест.

Фройд, разбира се, откликнал на този зов. Той превърнал лесно своя академичен багаж в суровина за многозначителни фантазии и забавно шарлатанство. Но именно това било необходимо на публиката. Изтощена от издевателствата на материалистите над вечните ценности, тя търсела в неврологията чувствителния аромат на непостижимото. Фройд осигурил този аромат и улучил "десетката".

Впрочем, не всичко било така линейно. Омайното шарлатанство на психоанализата вероятно никога не би украсило скрижалите на историята на медицината, ако не бил С₁₇H₂₁NO₄. Разбира се, днес е трудно да узнаем кой е бил в по-голяма степен автор на идеята за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" - самият Фройд или онези (като цяло) стотина килограма кокаин, които, като започнем от 1883 година, доктор Зигизмунд Шломо си инжектирал, погълнал, втрил, употребил назално, клизмално или даже във вид на капки за очи.

Извънредно трудно е да заподозреш човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, в съчиняването на такива фантазии като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И до своя кокаинов период написал няколко не лоши статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така ме най-вероятно истинският творец на фройдизма е все пак не докторът, а С₁₇H₂₁NO₄. Но кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви за своето авторство и всичките лаври обрал изключително Зигмунд Фройд.

Между другото, ако се съди по всичко, именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи това съществено откритие, което направил през 1884 година. Когато изпробвал върху себе си кокаина, който му изпратила за изследване фабриката "Мерк"от Дармщат, той опитал въздействието на концентриран кокаинов разтвор върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и рецепторите за болка. Малко по-късно това откритие било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неразбираемата статия на Фройд в "Heitlersche Zentralblatt für Therapie" (където Фройд описал личните си преживявания) въвел в оперативната офталмология кокаиновата анестезия на роговицата, с което поставя началото на нова ера в очната медицина.

Тази ситуация довела Фройд до дълговременна ярост и по всяка вероятност предизвикала пълното му скъсване с физиологията и медицината. Но той никога не забравил за очарователната сила на научната терминология и продължавал да жонглира с нея. Плюс това доктор Зигмунд Фройд разбирал добре търговската тежест на научните регалии и има единадесет неуспешни номинации за Нобелова награда.

Но всъщност цялото му учение - и според собствените думи на Фройд, и според фактите - няма никаква връзка с неговите научни познания. Нещо повече, той непрекъснато споменавал, че "най-добрите си ученици е намерил сред хора, които не са лекари" (Ф. Вителс, "Фройд: личност, учение и школа", 1925 г.).

Нобеловият лауреат Питър Медауар нарича някога учението на Фройд "най-грандиозното мошеничество на ХХ век". Но Медауар, заслепен от академичната си гнусливост, по всяка вероятност все пак греши. В учението на Фройд няма нищо грандиозно. За съжаление, в това учение изобщо няма нищо достойно за споменаване.

Изобщо, Фройд предизвиквал дълго време справедливото раздразнение на биолози, физиолози и невролози, докато времето не го бутнало "три етажа по-ниско"от науката, в масовите развлекателни дисциплини, каквито са езотериката, астрологията и психологията...

ДРУГИ ПУБЛИКАЦИИ ОТ АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ В БЛОГА:

1. Теория и практика на кощунството. Част 1

2. Теория и практика на кощунството. Част 2

3. Откъснатите уши на бога

АВТОР: АНДРЕЙ ПЕРЦЕВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Една седмица преди президентските избори Владимир Путин стана неочаквано открит и откровен. На 10 март излезе негово интервю за телевизионния канал NBC, на 11 март филм за него на Андрей Кондрашов, а миналата седмица се появи и филмът „Световен ред“. Всички те си приличат по нещо: Путин разсъждава за международните отношения, спомня си миналото и говори много малко за бъдещето. Вижда се, че се е уморил да играе ролята на „главен европеец“ и на либерал в Русия. Той признава доста откровено симпатиите си към военните и готовността си за спорни постъпки. Руският избирател трябва да получи допълнително потвърждение за кого и за какво гласува, а страните от Запада – доказателство за това, че позицията на Путин се подкрепя от населението на нашата страна.

„И какво от това?“ – този израз се повтаря в интервюто за телевизионния канал NBC пет пъти. „И какво от това, че са руснаци?“ – казва руският президент за заподозрените в атаките срещу сървърите на Демократическата партия на САЩ. „И какво от това?“ – отговаря той на въпроса за изказванията на съветника на президентската администрация за кибервойната. В руските новини този разговор се представя като мощна дипломатическа победа: показаха го в най-гледаното време, а руският президент отговаряше на нападките на Меджин Кели уверено и откровено. По този начин се изказват доброволните и поощряваните поддръжници на властите в социалните мрежи. Самият Владимир Путин разчита на това, че с помощта на разговора ще представи на американския народ своята позиция за надпреварата във въоръжаването и за намесата на Русия в изборите на САЩ. „Ако която и да е домакиня чуе какво говоря, ако ѝ покажете това, тя ще го чуе наистина и ще разбере, че ударите на 11 септември и противоракетната отбранителна система нямат нищо общо помежду си“ – твърди направо той.

В големите американски средства за масова информация реакцията към интервюто беше доста сдържана - Washington Post направи основна новина от един детайл. „А може това да не са руснаци, може да са украинци, татари, евреи, просто с руско гражданство. Пък и това трябва да се провери, може да имат двойно гражданство или зелена карта, а може също така за тази работа да са им платили американците“ и в общи линии „никой не е доказал, че Русия се е намесила в американските избори“, продължава да нарежда Путин. Предположението, че това е направено от „евреи“, WP изнесев отделен материал. New York Times също акцентира върху възможната намеса на Русия в изборите, наистина – без национален оттенък. „И какво от това?“ – вдигнаха рамене в Пентагона при разсъжденията за новата надпревара във въоръжаването, от която изобилстваше интервюто на Владимир Путин.

В общи линии Меджин Кели не изясни нищо ново в своето интервю: за новите оръжия, за това защо САЩ са виновни за тяхната разработка и увеличаване, Путин каза в своето послание. За „руските хакери“, които може би изобщо не са руски (макар че може и да са руски), президентът се произнесе по време на своя пресконференцияпрез 2017 година. Но съдържанието на някои отговори на Владимир Путин на въпросите на журналистката и общият тон на неговите изказвания бяха нови. Президентът се представи в доста необикновено за него амплоа и това амплоа е ново преди всичко за руските граждани. Волно или неволно Путин представи живота в нашата страна като хаос, който властите (включително и той самият) не контролират.

„Познавам този човек, но той не е сред моите приятели. Това е просто изкривяване на фактите. Има такъв бизнесмен, той се занимава ту с ресторантьорски бизнес, ту с нещо друго“ – отговори с възмущение Владимир Путин при споменаването на Евгений Пригожин във връзка с хакерските атаки и работата на частните военни компании в Сирия. По-нататък той нарече това „среден бизнес“, който държавата не контролира много добре. Ако се съди по думите на Путин, той не контролира много добре даже думите на своите приближени сътрудници: секретарят по печата Дмитрий Песков „говори абсурдни неща“ без всякакви нареждания. Някакви хакери са атакували сървърите на Демократическата партия, докажете, че са руснаци. Доказахте ли? А какво означава „руснаци“? Не знаете, а защо тогава питате?

„У нас между военните има разбиране как се правят тези проверки, има по правило проверени в този смисъл механизми и достатъчно високо равнище на доверие. По принцип военните работят доста професионално помежду си. Политиците говорят много, а военните знаят какво вършат“ – направи още едно важно признание Владимир Путин, като подсказа какво означават за него прословутите „реални дела“. Оказва се, че това не са толкова стопанството и икономиката, колкото отбранителната промишленост.

Някои от привържениците на президента в Русия харесаха интервюто: ловко сряза американката, разказа за оръжието, но не можаха да го разберат за намесата в американските избори. Една част от отговорите разочарова лоялните към властта граждани: а защо не отговаря честно? Та нали според официалната гледна точка сега в Русия няма хаос, а има силна държава, която се утвърждава на световната арена. „Да, намесвали сме се и ще се намесваме. Да, активни сме в Сирия. Да, плашим с оръжие и ще плашим – това са отговорите на един силен президент, а не разни увъртания“ – тази гледна точка беше широко представена в социалните мрежи. Те видяха в хаоса хаос.

Искахме колкото се може по-добре, а се получи „какво от това“. И на Запад интервюто засега не предизвиква необходимото впечатление, пък и вътрешните зрители не зарадва много. Въпреки това то решава една комуникативна задача: президентът се изказва в навечерието на изборите и ако победи с добър резултат, това ще означава, че всички руснаци са съгласни с казаното. Те не са против новата надпревара във въоръжаването, искат особена роля и уважение към Русия в света – това е основно за президента, основно е и за всички граждани на страната.

Същата задача решават и другите разговори с Владимир Путин във филмите „Путин“ и „Световен ред“, където президентът прави по-откровени заявления, поясняващи системата му от възгледи. През 90-те Западът е определил на Русия „място до нощното гърне“, с което президентът и, разбира се, всички граждани не са съгласни. Въз основа на противоречиви данни на специалните служби руските военни могат да свалят без проблеми цивилен самолет – Путин разказа, че в деня, когато се откриваше Олимпиадата в Сочи, е дал заповед да бъде свален граждански лайнер, уж завзет от терористи. „Не казвайте, че не сме ви предупреждавали“ – изпраща Кремъл сигнал към обществото. „Ето, виждате ли – ние ги предупредихме, а те все едно гласуваха“ – е сигналът към Запада. Преди имаше други експортни сигнали: „Владимир Путин е единственият европеец, не позволява да дойдат на влас и да се доберат до ядрения бутон комунистите и националистите, благодарете му“. Сега Путин се изправя пред нас не като укротител на хаоса, а като негов представител.

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 102. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 808. Арх. т. I, № 46, стр. 78.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА - 12 ДЕКЕМВРИ 1872 ГОДИНА

Брате Христемага!

В Търново

Всичко, което си писал чрез Алилаа Селевли (Ловеч) [1], и писмото чрез Дядо Калугера, с когото се срещнах в Ески Заара, за всичко това получих и разбрах. Вече сте разбрали външното положение [2], че сме луди без друго да вървим на бой, което мисля да сте съобщили навсякъде [3] и ще съобщите, че сега отблъснахме революцията за някой и друг месец.

Брате, по причините софийски, с печата няма да се взема и дава до известно време, а само с подписката ми, която ще търсите чрез рязаната книга. И от днес ще познавате името ми: Ибриямаа Анадоллу. Известени да сте, че Д. Общи предава всичко, което знае. От София дойде човек нарочно да ми разкаже за това. Който се познава с Д. Общи, да стои нащрек. В къщата си да не спи, а по приятели.

-----------------------------------

1. Съобщението, че в началото на октомври от Влашко дошъл човек да го вика (писмо № 99) и писмото на Каравелов от 30 октомври, че Д. Общи е заловен. Първото Левски е получил на 29 октомври, а последното (или ако е имал още и друга кореспонденция, неизвестна на нас) е получил сега.

2. Намек, че знаят заповедта за революция, че писмото на Каравелов, донесено от О. М., е прочетено в Търново. (Снето и изпратено копие до Левски.) Оригиналът останал в Русе.

3. Захарий Стоянов бележи под текста: „Не са изпратени, както се вижда, и двете тези писма (заедно с предишното).“ Но това твърдение мъчно може да се защити. Ръжанков се връща от Троянския манастир жив и здрав в Т. Пазарджик. Трябва да е минал през Орхание.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Писмо на Васил Левски до Димитър Трайкович

95. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

По време на неотдавнашна среща с жители на Сухумски район ръководителят на окупираната Абхазия Раул Хаджимба за първи път заплаши публично да спре достъпа до социалните мрежи, на първо място до Фейсбук.

Завършилият Минската школа на КГБ Хаджимба вече беше „премиер-министър“ и „вицепрезидент“ на окупираната Абхазия, а преди четири години зае поста „президент“. Внезапното му изказване за Фейсбук беше следното: „Аз отдавна съм свикнал да ме представят и такъв, и онакъв. Но когато правят това с ръководителите на държави, с които градим отношения, това е вече позор за целия абхазки народ. Ние се заливаме практически без ограничения с помия и мнозина се обръщат към мене с молба да затворя социалните мрежи. Ще се вземе решение, което ще позволи въпросът да бъде решен“.

Ако се съди по всичко, става въпрос за Владимир Путин. Хаджимба едва ли би казал нещо в защита на ръководителите на Грузия, напротив, абхазката пропаганда поощрява оскърбленията и униженията по адрес на Тбилиси. В самата Грузия се отнасят към това снизходително, защото в страната няма никакви регулиращи държавни органи, Конституцията забранява осъществяването на държавна пропаганда, отношението към критиката е спокойно – като към важно правило на свободното слово и демокрацията. Но нелицеприятните изказвания на абхазците за Русия, основната кърмачка на Абхазия, свидетелстват не толкова за интриги, идващи от жителите на окупираната територия, колкото за натрупани претенции. Други съседи Абхазия няма.

Както твърдят самите абхазки журналисти, всичко започва през 2014 година по време на изборите за „президент“. Критиката се активизира малко по-късно – след като хакери публикуват материали от електронната поща на приемната на Владислав Сурков, от които стана известно как Кремъл е манипулирал изборите и как е лобирал за своето протеже Раул Хаджимба. До това време никой в Абхазия не смее да се изкаже срещу руските власти: през всичките 25 години окупираната територия живее с кремълски дотации, но преди четири години населението се е засегнало от това, че му отнемат правото да избира самостоятелно. Разбира се, абхазките избори само косвено напомнят демократичен процес. Освен това в републиката ги няма над 60 процента от избирателите, които са коренни жители, етническите грузинци бяха прогонени през октомври 1993 година.

В днешно време, както пише вестник „Република Абхазия“, „абхазката част на Фейсбук започна да се пълни след събитията през 2014 година с анонимни потребители. Засегнатите от публикациите на „скритите“ автори искат да се изясни кои са в действителност тези потребители. Генералната прокуратура на Република Абхазия заведе наказателно дело, но личността на анонимницити не можа да бъде установена. Оказа се, че в условията на Абхазия това е невъзможно. Тогава анонимните потребители създадоха във Фейсбук много групи, в които не престава острата критика към политиката на властите, полемиката в коментарите под постовете понякога преминава в обиди. Това не може да не вълнува неравнодушните граждани на Абхазия, затова в обществото все по-често говорят за необходимостта за се затвори Фейсбук. Тази инициатива подеха няколко депутати“.

Фейсбук стана в Кавказ най-популярната информационна площадка, истинска социална мрежа, но с ментални особености – някои пишат сдържано за властите в страната си, някои ги ругаят откровено. Жителите на Северен (руския) Кавказ се държат предпазливо при обсъждането на политически теми, още повече когато са свързани с политиката на Кремъл. Там те могат да бъдат лесно арестувани, съдени и изпратени в затвора. Друго е положението в Грузия, където всеки трети жител има свой акаунт, мнозина прекарват по два-три часа в обсъждания, макар че и традиционните начини за изказване на свои гледни точки продължават да са достатъчни – в Грузия има около сто телевизионни канала, по няколко от тях се излъчват 3-4 политически дискусионни предавания в седмицата. Затова грузинската част на Фейсбук, като самото общество, е различна: много политика, има история, спорт, деца, външна политика.

Друго нещо е абхазката част, където потребителите са значително по-малко, основна тема е политиката, след това социалните проблеми, а най-популярният от тях е свързан с медицината и здравеопазването. Сред политическите теми преобладава, разбира се, грузинската. Както цялата абхазка пропаганда, така и абхазките потребители на Фейсбук дъвчат всячески костите на грузинците, продължават да ги наричат „фашисти“. Идеологическата война се води в по-голямата си част във Фейсбук, а не по телевизионните канали, които технически и интелектуално са много по-назад от руските и затова хората ги гледат само заради местните новини и концертите.

Абхазката част на Фейсбук ще удари в земята всичките политолози и аналитици, но именно там се крие опасността за марионетната власт, именно там се разгръщат истински битки при обсъждането на едни или други политици. Ако потребителите ругаят руската власт, то е изключително заради намесата в изборите и контрола над идеологията. Никога не се срещат коментари като „не трябва повече да ни дават пари“ или „спрете да раздавате руско гражданство наляво и надясно“, или „оттеглете руските войски“. Почти винаги, с много малки изключения, се използва руски език. Това е основната разлика от грузинските социални мрежи, защото рускоезичните грузинци са вече много малко, а с абхазците спорят в социалните мрежи изключително бежанци от Абхазия.

Ако се разглежда сериозно заплахата за абхазката „власт“, думата е, разбира се, не за това, че някои потребители могат да употребят ругатни за Путин, „намесващ се във вътрешните работи на Абхазия“. Марионетките се страхуват от оценките по свой адрес, които стават все повече и повече. Като този коментар на Аида Гармелия: „Народът бедства. За четири години страната и нейните жители обедняха. Не се вдигнаха обещаните пенсии. Орязаха заплатите. Повишиха данъка върху добавената стойност, въведоха новоизмислени данъци. Пълна нищета в страната. Но се оказва, че не е нищета за всички. Да вземем например новия кмет на град Гагра. Незначителен човек. Може дори да бъде наречен нищо и никакъв. Разбира се, роднина е на днес покойния Павел Ардзимба. И кой с такова настървение, с такова усърдие постави този нищо и никакъв човек на кметското място?“

Всъщност един от инициаторите на гоненията срещу Фейсбук е известната в пределите на окупираната Абхазия журналистка Изида Чания, която на 16 февруари избухна с пространен текст, като обвини в информационна война Грузия, а по-точно политическата партия „Алианс на грузинските патриоти“, която уж финансирала подкрепата на две групи: „МАСИК ЦВИЖБА ПаСОЛ АБХАЗИИ В ВАНУАТУ“ и „Абхазки патриоти“. Популярността на групите за Абхазия е невероятно висока: в първата има 1825 участници, а в „Абхазки патриоти“ – 13 398 участници. Изида Чания дори посочи точния брой на потребителите, които осъществяват подривна дейност срещу Абхазия – 11 573 души, пишещи под псевдоними.

По какъв начин журналистката е научила това, си остава огромна загадка, но причината се крие другаде: в „Алианс на грузинските патриоти“ един от лидерите е Ада Маршания, етническа абхазка от княжески род. Освен това Изида Чания по някаква причина не знае, че „Алиансът“ е една много неприятна проруска партия, а нейните лидери, без да се крият, ходят в Москва. И накрая откъде на къде могат изобщо да се смятат някакви групи във Фейсбук за етнически или за принадлежащи към някаква държава, ако сървърите на портала се намират в САЩ, а създателите му са американци. Тайнственият „Масик Цвижба“ е псевдоним на етнически руснак, бежанец от Абхазия, живеещ сега на няколко хиляди километра от Грузия.

Най-вероятно в Абхазия са решили да вземат пример от Русия, където всички социални мрежи се намират под наблюдението на специалните служби, а потребителите могат да бъдат поставени зад решетката само за препубликуване на чужд коментар. Тъй като социалното и икономическото положение в Абхазия ще се влошава паралелно с руското, и в Москва, и в Сухуми очакват неприятности, свързани с неконтролируемото информационно пространство. Но даже Русия не се решава да забрани напълно социалните мрежи като Китай, разбирайки, че това е технологически трудно и е много главоболно от материална гледна точка. Ако китайските потребители са се научили да заобикалят забраните и техническите бариери, защо с това да не се справят и руските.

Освен инициирания от Изида Чания скандал по отношение на анонимните потребители, борещи се с абхазката власт, самата абхазка власт се страхува от неконтролираното информационно пространство не по-малко. Социалните мрежи понякога могат да конкурират напълно телевизията дори и в това, че поместената информация може да бъде прочетена и след един ден, и след една седмица. Близостта на кризата тласка властите на окупираната Абхазия до противопоставяне с обществото, за което Фейсбук и другите социални мрежи са единствен отдушник.

Курт Алдер (Kurt Alder)

10 юли 1902 г. – 20 юни 1958 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Ото Дилс)

(За откриването и разработването на диеновия синтез.)

Германският химик Курт Алдер е роден в Кьонигсхюте, Прусия (днес Хожув, Полша), недалече от Катовице, където баща му, Йозеф Алдер, работи като учител. Момчето получава начално и средно образование в местните училища. В края на Първата световна война, малко преди Полша да стане независима, семейството се мести в Кил, Германия, за да запази германското си поданство. През 1922 г. Алдер завършва средно училище и постъпва в Берлинския университет, където учи химия.

Обучението си Алдер продължава в университета „Христиан Албрехт“ (днес Килски университет), където работи при Ото Дилс, професор по органична химия и директор на университетския Химически институт. През 1926 г., като завършва дисертацията си за азоестерните реакции, Алдер е удостоен с докторска степен и става асистент на Дилс.

През следващата година заедно с Дилс започва да изучава диеновия синтез. Използваните за диеновия синтез диенови въглеводороди представляват съединения, чиито молекули имат обща за две структури четиричленна въглеродна верига, при която две двойни връзки са разделени от еднородна връзка. Алдер и Дилс откриват, че при стайна температура диеновите въглеводороди, присъединявайки молекули на диенофили („любители на диени“), образуват нови устойчиви шесточленни цикли. Те откриват, че тази реакция се осъществява лесно и просто между много различни диенови въглеводороди и диенофили, които присъстват в живите системи, и че като резултат може да се образува потенциално огромно количество разнообразни молекули. Принципът на диеновия синтез, за който Алдер и Дилс съобщават за първи път през 1928 г., се превръща по-късно в основен подход, който позволява на химиците да изследват механизма на много неизучени по-рано органични реакции и поставя основите на полимерната химия. Реакцията на Дилс-Алдер (другото наименование на диеновия синтез - бел. прев.) се използва при промишленото производство на фармацевтични препарати, оцветители, смазочни масла, инсектициди, синтетични каучуци и пластмаси.

През следващите осем години Алдер и Дилс продължават да работят за изясняването на природата на диеновия синтез. През 1930 г. Алдер е назначен за лектор по органична химия в Килския университет, а през 1934 г. става екстраординарен професор. Като специалист с висока квалификация по диеновия синтез, ученият получава предложение да заеме длъжността ръководител на намиращия се в Леверкузен научно-изследователски отдел на концерна “И. Г. Фарбен индустри“, което приема през 1936 г. В Леверкузен Алдер се занимава с проучването на взаимодействието на спрегнат бутадиен (един от видовете диенови въглеводороди) с различни диенофили, по специално със стирола, в резултат от което се образува синтетичен каучук. Той анализира също така механизма на осъществените от него реакции.

Като се връща през 1940 г. към академичната дейност, Алдер, който не е привлечен за изследванията, провеждани по време на войната от Германия, става ръководител на дейностите по експериментална химия и химически технологии в Кьолнския университет. Едновременно с това е назначен за директор на Химическия институт към този университет. Алдер са занимава вече с въпросите за приложението на диеновия синтез, което би позволило да се изясни химическият състав на сложните продукти с природен произход, такива като терпените (изомерни въглеводороди, открити в маслата на иглолистните растения), ергостерина (изходното вещество за витамин D) и витамин D. Изключително способният стереохимик Алдер се интересува също така защо се образува един или друг конкретен продукт от дадена реакция, при която има възможност да се образуват няколко изомери.

След получаването на Нобеловата награда Алдер продължава да се занимава с преподавателска дейност и научни изследвания в областта на по-нататъшното потенциално използване на диеновия синтез за промишлени цели. През 1955 г., като се присъединява към 17 други нобелови лауреати, той подписва декларация, призоваваща всички страни да осъдят войната като инструмент за външна политика. Ученият, предан до най-висша степен на своята работа, не се е женил никога. През 1957 г. лекарят му поставя диагноза: изтощение на организма, след което следва пълен отдих. Една година по-късно Алдер умира на 55 години.

Освен с Нобелова награда Алдер е награден с медала Емил Фишерна Германското химическо дружество (1938 г.). Присъдени са му почетни степени на медицинския факултет на Кьолнския (1950 г.) и на Саламанския (1954 г.) университет. Член на Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“.

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/alder.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5.

В Ловеч, както казах, аз се застоях нещо година и половина. За да не помислят читателите, че съвсем без вълнения съм прекарал това време, аз ще прося позволение да им разкажа една иеторийка, която е характерна за гръцките владици в България. Ловеч в духовно отношение беше епископия, подчинена на търновския митрополит. По онова време, когато аз бях учител, ловчанският епископ беше един млад, левент и хубавец владика, по име Мелетий. Той имаше и хубав глас, което го караше често да пее в черква. Като имах пред вид жестоките гонения, които бях си навлякъл поради явната ми враждебност спрямо Неофита и Костакя, аз бях предпазлив в Ловеч и явно гледах да бъда добре с Мелетия, но тайничко все си го преследвах. Мелетий тоже гледаше да бъде в добри отношения с мене, за да му бъде мирна главата. Той дотам искаше да ми се покаже добър, щото ме употребяваше за свой секретар да му пиша обикновената кореспонденция. В Цариград той се сношаваше най-вече с капукехаята си, никомидийския митрополит, с когото държеше и интимна кореспонденция, която криеше от мене. Тая кореспонденция привлече любопитството ми, понеже се сещах, че в нея трябва да има нещо по отношенията на гръцките владици изобщо спрямо българите, и аз вардех сгодния случай, който ми се и представи, за да туря ръка на нея. Частният живот на Мелетия не беше твърде от непорочните. В Ловеч живееше сахатчия един, по име Костаки, който водеше жена из Битоля, нарицаема Мариола. Мелетий беше се влюбил в Мариола и често ходеше да я посещава. Костаки, като се догажда каква е работата, нагласява няколко турци и с тях извардва владиката у дома си и го заключва в стаята на жена си. Стана голям скандал. Из Търново дохожда нарочно митрополитският протосингел, по име Каракехая, да разгледва работата. Тоя последният, щом пристигна, изпрати Мелетия в Търново, отдето го проводиха в Цариград, и за да покрие донейде скандала, улови се да съди гражданите защо са допуснали да запират по такъв начин Мелетия.

Докогато Мелетий стоеше тъй затворен, аз се възползувах от случая, отидох в митрополията и скритом намерих тайната му кореспонденция, от която взех само десетина писма, които ми се виждаха най-любопитни. Повечето от тези писма бяха любовни, разменени между Мелетия и Mapиола, но имаше и едно от никомидийския в Цариград митрополит, което съдържаше тайните наставления на Фенер към гръцките владици в България, как въобще да се отнасят към възраждающия се тогава българизъм и какви средства да употребяват в борбата си против неговото разпространение. Тези инструкции бяха олицетворение на гръцка лукавщина и образец на византийщина. Аз не помня всичките точки на тия наставления, но същността им беше тая, че гръцките владици трябва всякак и всякъде да препятсчвуват на разпространението на българските книги и да не допушат отварянето на български училища. Ако нейде поискат да си отворят училище, да им се предложи да направят черква по-напред; ако се види, че не е възможно да се възпрепятствува за отваряне на училище, тогава владиката трябва да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор. В училищата гръцкият език трябваше да първенствува, а на българския твърде малко внимание да се обръща. Това писмо, като характерно за отношенията на гърците спрямо българите, аз го предадох (заедно с шест медни български пари, намерени на Трапезица в Търново, от които една носеше името на цар Тодор) на хаджи Захария, който тогава наскоро мина през Ловеч, когато втория път отиваше за Русия. Любовните писма на Мелетия и те сториха пари. Протосингелът, Каракехаята, осредоточи обвинението си по случката с Мелетия върху Николаки Терзиоглу, първия тогава човек в Ловеч, който бе повикан на духовен съд в Цариград пред патриарха. Аз дадох на Николакя тия писма да си послужи с тях и той чрез тях можа да се оправдае и да увини Мелетия, но на втория ден след оправдаването му той се помина в Цариград от холерата.

Когато се върнах от манастира в Ловеч, намерих, че ловчани си условили нов учител, и без да се спра, заминах за Плевен (1848 г.), дето пристигнах срещу Петдесетница. Още на вечерта ходих в черква, пях, четох парамиите, но вместо да ги чета по славянски, аз, както имах обичай, четох ги в превод на простобългарски. Това се твърде хареса на плевненци и ми спомогна лесно да се споразумея с тях да им бъда учител. Но тук връхлетях на друга беля, т. е. на друг гръцки владика. Агапий - тъй се наричаше той - трябва да е знаел за мене и за моите боричкания е Неофита в Търново и от страх, види се, да не му размътя водата, решил още от първия час да не ме допусне да остана в Плевен. Той свиква чорбаджиите, изсипва сума хули върху ми и им поръчва да не ме ценяват. Като видя, че с това няма да се свърши работа, той прибягна за помощ до властите и поиска от мюдюрина сеймени да ме уловят и затворят. По какви причини не зная, но мюдюрииът по приятелски начин прати известие и на мене, и на по-влиятелните граждани за лошите намерения на владиката. Мене ме стигна яд и след като се посъветвах и поразмислих малко и видях, че в Плевен няма още почва за борба с Агапия, а според както се известих, такава по-благоприятна почва съществувало във Враца, седалището на Агапия, реших се и скритом се отправих за този град.

Във Враца стигнах не помня срещу кой празник беше. На сутринта отидох в черквата „Възнесение“ и заварих, че даскалица една, близка приятелка на Агапия, четеше слово от Софрония. Неволно ми дойде на ум и аз да изляза пред врачани със слово в черква и даскалицата щом изкара, аз се обадих и извиках: „Отче, благослови.“ Настана дълбоко мълчание. Свещеникът подаде глава зад дверите, погледна и се дръпна. Втори път извиках: „Отче, благослови“ - по-голямо мълчание. Попът пак си подаде главата и пак се дръпна. Чак на третия път като попросих благословия, той благоволи да ми я даде и аз почнах. Словото, което сказах, бе върху същия текст, както и словото, четено от даскалицата, но сказано живо, то направи силно впечатление и обърна вниманието на всички. След като го свърших, аз си отидох на близкия Кунов хан, без да чакам да пусне черква. Но когато пусна черква, едва ли не всичките мъже се отбиха на хана да ме посетят. Аз се запознах с по-първите хора и те сами ми предложиха да ме условят, като се научиха, че съм бил даскал. На другия ден аз бях вече в училището.

Щом Агапий се научава, че аз вместо за Търново, както умишлено бях разпръснал слух, съм заминал за Враца и там съм се условил за учител, той се разписва писма до чорбаджиите да ме изгонят. Но като се извести, че писмата му малко действуват, той побърза сам да дойде, за да свърши лично тая работа. Тогава се отвори жива борба между мене и него. В тая борба гражданите, които ненавиждаха Агапия, явно и открито взеха моя страна. Два пъти Агапий ме запира и двата пъти гражданите успяха да ме пуснат. По едно време Агапий, като не виждаше друго що, взе един кофар и дойде сам в училището и го заключи, та си отиде.

- Е, сега каква ще я вършим, даскале? - ме питаха врачаните.

- Няма нищо - им рекох аз. - Ами питахте ли барем владиката защо е заключил училището?

- Питахме го, зер.

- А той що ви каза?

- Каза, че училището той го е правил и той ще му съди.

- Ами митрополията кой я прави?

- Кой ще я прави, ний сме я правили, населението я прави, беки владиката ще я прави.

- Кога е тъй, идете пък вий, вземете по-голям катинар, та го ударете на вратата на митрополията.

Това, тъй казано уж на шега, се понрави на врачаните и те действително го извършиха. Агапий нямаше що да прави и позволи пак да се отвори училището, но реши как-как да ме изгони. За тази цел той взе да употребява такива низки и непростителни средства, щото просто да избавя живота си, аз се принудих да напусна Враца. Врачаните, като бяха доволни от мене, наградиха ме за всичкото време, за което бяха ме условили, и ми обещаха, че като се отърват от Агапия, пак ще ме викат да им бъда учител.

(Следва)