Блог на Павел Николов

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 1 октомври 2012 година в грузинската политика настъпи прелом - на парламентарните избори победи коалицията „Грузинска мечта“, съставена набързо от руския олигарх Бидзина Иванишвили. Оттогава Грузия се намира в застой - и политически, и икономически. Наскоро министър-председателят Гиорги Квирикашвили написа челобитня [1] до Кремъл, след което настъпи скандал.

В отворено писмо до властите на Русия Гиорги Квирикашвилипредложи няколко стъпки за „регулиране на отношенията“ между двете страни. „Ние потвърждаваме, че сме заинтересовани да постигнем реален прогрес в процеса на Женевските международни дискусии, във връзка с което аз потвърдих личната си готовност да се включа... Ние сме готови за пряк диалог с абхазците и осетинците и бихме приветствали конструктивния подход на Русия от тази гледна точка. При наличието на политическа воля ние смятаме за възможно да бъдат направени разумни стъпки“.

Именно тези предложения на министър-председателя, а той по Конституцията има по-големи правомощия от президента, вкараха в задънена улица политическия живот в Грузия. Квирикашвили е критикуван не само от опозицията, но и от привържениците си, които видяха в неговите предложения предателство спрямо интересите на страната.

Впрочем, грузинският премиер не прави това за първи път. На 20 декември, представяйки в парламента обновения състав на правителството, той обяви за намерението си да започне „пряк диалог с конфликтните региони“. Квирикашвили заяви, че Грузия желае „да вдигне“ равнището на Женевските преговори и да се премине „от равнището на заместник-министър минимум до равнището на министър“. „Аз лично съм готов да мина и към равнището на министър-председател и задължително ще се включа в дейността на този формат“ - подчерта той.

Още тогава върху Квирикашвили се изсипа градушка от критики. Премиерът на Грузия, предлагайки се като преговарящ, трябва да получи съгласието да участва в Женевските преговори от министър-председателя на Русия Дмитрий Медведев - с което той и неговият началник Владимир Путин едва ли ще се съгласят. За „южноосетинска“ и абхазка страна изобщо не може да става дума, защото форматът не предполага признаването на двете окупирани територии за самостоятелни страни. Те, както се казва, седят на табуретки до руската делегация, като имитират участие, а щом се върнат в Сухуми и Цхинвали, говорят точно това, което са казали реалните участници.

Преговорите в Женева (които официално се наричат Женевски дискусии) започнаха на 15 октомври 2008 година в съответствие с договореностите между Дмитрий Медведев и Никола Саркози през август и септември 2008 година. В тях участват представители на Грузия и Русия, а също така на „Южна Осетия“ и Абхазия при съпредседателството на САЩ, ЕС, ООН и ОБСЕ. Обсъжданията се провеждат в две работни групи - по въпросите на безопасността и на хуманитарната проблематика. Основната цел на преговорите е сигурността в постконфликтните територии, но делегациите на Русия и Грузия виждат решенията по свой начин: Кремъл не се отказва от признаването на „независимостта“ на окупираните територии, Грузия категорично не приема тяхната „независимост“, Москва иска от Тбилиси да подпише задължение за отказ от използването на сили в Абхазия и „Южна Осетия“, в отговор Тбилиси показва Конституцията на Грузия за това, че тези територии са част от страната. Грузия иска също така да се спазва резолюцията на ГА на ООН, според която бежанците от Абхазия и „Южна Осетия“ трябва да се върнат у дома.

Веднага след като „Грузинска мечта“ дойде на власт, Бидзина Иванишвили назначи дипломата от кариерата и бивш посланик на Грузия в Русия Зураб Абашидзеза свой специален представител по въпросите на взаимоотношенията с Русия. Сега Абашидзе се среща периодично в Прага със заместник-министъра на външните работи на Русия Григорий Карасинин: тези срещи не дават никакви резултати, но ако се съди по всичко, задачата на Абашидзе не е толкова да постигне отстъпки или компромиси, колкото да следи изкъсо руската власт, която, както е известно, е склонна към непредсказуеми постъпки, агресия и спорадични военни пристъпи.

Веднага след парламентарните избори през 2012 година за бившата грузинска власт и нейните привърженици настъпи време на разочарование: новите власти подновиха транслациите на руските телевизионни канали, пуснаха от затворите криминални престъпници и агентите на руските специални служби, като ги нарекоха „политически затворници“. В Грузия започнаха да идват руски политици и прокремълски активисти, каквито не са идвали даже по времето на Шеварнадзе. Страната започна бавно да се плъзга към имперската ясла, от която беше откъсната през 2003 година. Още по времето на предизборната кампания стана известно, че Бидзина Иванишвили, освен грузински и френски паспорт, все още има и руски. И целият обявен от Forbes капитал олигархът „е спечелил“ в Русия, където е живял почти 20 години, от 1987 до 2005 година. С невероятно скорост Кремъл лиши Иванишвили от руско гражданство, макар че указът за това не беше показан от никого.

Самата коалиция „Грузинска мечта“ беше скалъпена набързо през ноември 2011 година от шест много малки партии, които преди това не биха застанали една до друга, но сега се превърнаха „управляваща коалиция“.

Картината беше комична. Един до друг застанаха дисидентите братя Левани Давид Бердзенишвили, интелектуалецът Давид Усупашвили, който получи длъжността председател на парламента, и необразованите селски мажоритарни избраници, които през първите месеци в законодателната сфера проучваха компютрите и се упражняваха да работят с тях. Същото се случи и с правителството, защото от сътрудничество с Иванишвили се отказаха даже противниците на президента Михаил Саакашвили, но се съгласиха футболистът Каха Каладзеи философът Гиорги Маргвелашвили, който стана министър на образованието, а след това и президент на страната. Футболистът беше назначен за първи вицепремиер и министър на енергетиката, сега той е кмет на Тбилиси.

Назначенията на Иванишвили са много интересни случаи. Един от първите главни прокурори на Грузия стана Отар Парцхаладзе, който през 2001 година беше арестуван в Германия за въоръжен грабеж и лежа в затвора повече от година. Министър на правосъдието и до днес е Теа Цулукиани, която беше назначена в нарушение на закона, според който министър може да бъде само човек с висше юридическо образование, а не административно, каквото е на Цулукиани. Заедно с политическите и административните грешки „мечтателите“ започнаха да имат и икономически проблеми - ръстът на икономиката от 12-13 процента при Саакашвили падна до 2-3 процента при Иванишвили.

Износът за Русия на вино, минерална вода и цитрусови плодове не спаси положението. У населението на Грузия и у западните партньори се създаваше впечатлението, че „Грузинска мечта“ иска така да се хареса на Кремъл, че е готова да разруши това, което са създали реформаторите. Вероятно ако не бяха Европейският съюз, САЩ и НАТО, Грузия отдавна щеше да отиде отново под имперското крило. Но има още един като че ли най-главен фактор, който „Грузинска мечта“ не можеше да пренебрегне. Социологическите изследвания показваха, че 70-80 процента от населението е за евроинтеграция, а не за връщане към Русия. Разочарование в обществото се появи на втората година, привържениците на Иванишвили ставаха все по-малко и по-малко. На изборите в Грузия през 2016 година се явиха 51 процента от избирателите. След една година на местните избори се гласуваха 45 процента, на втория тур 33 процента.

Ако следваме конспиративната версия, че Иванишвили е човек на Путин, можем с голям процент сигурност да кажем, че Путин изобщо не успя. Първо, западът не би допуснал това - Хартата за стратегическо партньорство между САЩ и Грузия беше подписана например още на 8 януари 2008 година. Не го искат и грузинците, а те не са безропотни като руснаците, не биха търпели човек, който ще тръгне срещу тяхната воля. Сега „Грузинска мечта“ доживява оставащите ѝ година и половина, защото губи стремително своята популярност и подкрепа. Днес явно си личи близкото обкръжение на Иванишвили, който още се опитва да контролира ситуацията, но сдържа трудно съпротивата на обществото - сред явните привърженици на руския олигарх са няколко десетки депутати, останалите изпълняват ролята на статисти, на председател на парламента, на няколко министри и също така на кмет на Тбилиси.

Министър-председателят Квирикашвили е някогашен съратник на Иванишвили по бизнес, затова е останал единствен, който с намеци, а сега и явно изказва проруски възгледи. Както и в последното си отворено писмо до Кремъл. Имаше повод - убийството на задържания на 22 февруари в милиционерския участък на Цхинвали бежанец Арчил Татунашвили“. Тялото му марионетните власти все още не са предали на роднините, обяснявайки, че провеждат експертиза. А в Грузия смятат, че тялото на Татунашвили е било обезобразено по време на мъчения и марионетките искат да скрият следите.

Грузинските власти се оказаха подложени на ураганен огън от критики и на нарастващо недоволство на населението, което иска от властите нещо реално за предаването на тялото на Татунашвили, а не само приспивни обещания. Патриархът на Грузия Илия IIсе обърна и към главата на Руската православна църква, но безрезултатно. При тази ситуация министър-председателят реши да направи обръщение, което мнозина признаха за пораженско. Грузинците искат да се прекрати „играта на маргаритка“ - „Обича ме, не ме обича“. По всяка вероятност тази история с убития бежанец и жалостивото писмо може да стане причина за криза на доверието, което и без това е вече минимално.

----------------------------------------

1. Тази твърде интересна руска дума има стари корени. В Древна Русия „челобитие“ означава дълбок раболепен поклон пред царя или болярина с удряне на челото в земята. Писмената молба до господарите се поднасяла с подобен поклон, поради което получила названието „челобитня“.

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 104. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8088. Арх. т. I, № 47, стр. 79.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО Т. ПАЗАРДЖИК

Бае!

В Юдачооглу Селиникли

Подир снощните ми думи работата няма да се оставя, каквито и придирвания да бъдат [1]. Имаме решителни работници, които наистина няма да оставят работата, каквото и да става. Но не по-хубаво да обмислят от вас! [2] Следователно не оставяйте и сами [3]. Никакви заплашвания и придирки не могат да спрат работата. Когато се работи помежду ви умно и скоро [4], без да дохожда вънкашен човек да ви подканя, чрез когото може да се издаде, а без него [5] никак [6], ако само не стане [между вас самите] вътрешно предателство. Работете, както Ви се казва, защото не ще оставим да се протака работата поради страхове.

Вие вече сте окръжен център, имате и длъжност често да разпращате насърчителни писма по всички страни, които спадат към вашето окръжие. Още и на другите окръжни центрове, като се подканяте в работата да се върви умно. От което насърчаване и подканя [не] на работата става по-сръчно, по-умно [и] сигурно, отколкото да се страхува човек и да казва: „Чакайте да видим еди къде си какво ще стане, където се е предала работата.“ Твърде сте излагани в тая сигурност! В такъв случай трябва скоро насърчаване с примери. Аз вече отивам да се срещна и с другите членове на Централния комитет и ще гледам да се върши работата по най-добър ред и сигурност. И моите думи пред другите членове ще бъдат съобразно с народа в Българско, който ми е пред очите във всичко за сполуката на нашата революция. Следователно иска да имате доверие в мен, че аз ще говоря същото, което виждам в народа. И че ще гледам да правя работите както се изисква за най-добре, защото в много работи нашите учени не ми харесват. Вие ще направите едно писмо с окръжен печат, в което ще ме упълномощите пред другите членове в Централния комитет, че всичко, каквото има да се върши за сполуката на милото ни отечество България, за освобождението ни от турчина, има [7] пълна свобода от нас. [8] Да говори и прави [9] всичко пред всеки българин и пред каквато и да е народност.

Също такова пълномощно да се направи, като се поканят Плов[див] с околностите му [10], окръжният център [Ески Заара] под дето спадат Чирпан, Ени Заара и Казанлък със своите околности, и окръжният център [Сливен], под дето спада и Кот[ел] със своите околности [11]. Ако тия окръжни центрове така също имат доверие в мен - да се върши работа, така трябва и което правите да тежи гласът ми [12] - и ето работа е, както трябва.

В. Левски (Ас. Дер. Кърджала)

Ибриямаа Анадоллу

-----------------------------------

1. Каквито и критики да се явят.

2. Но не искам да кажа, че обмислят по-хубаво от вас и са решителни.

3. Не оставяйте вие сами да отпадне работата.

4. Бързо.

5. Без външен човек.

6. Никак няма защо да се боите, че ще бъдете предадени.

7. Аз имам.

8. От вас.

9. Да говоря и правя.

10. Самият Пловдив Левски не счита за революционен окръг.

11. Трябва да се направи заключение двояко: 1) или че в Стара Загора и Сливен Левски не е бил решен непременно да замине за Влашко, та им поиска само писмено да отблъснат вдигането на революция; 2) или че там не е бил още решен, като иде при Каравелов да поиска и сам по-скорошно обявяване на въстание. А за да можеше да даде гласа си за такова съдбоносно решение, трябваше да бъде упълномощен от окръзите.

12. Извършеното от вас ще направи да тежи гласът ми.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Писмо на Васил Левски до Димитър Трайкович

95. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца - 12 декември 1872 година

96. Писмо на Васил Левски до орханийци - 12 декември 1872 година

97. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

През 1853 г. по Коледа аз напуснах Трявна и отидох да стана секретар на плевненския владика, известния Доротей, при когото седях само няколко месеца. Доротей беше ми обещал, че ще ме държи и запази от гоненията на Неофита, и той действително доста се бори с търновския митрополит. Но като видях, че ще стана причина да пострада сам той, върнах се в Трявна и оттам тръгнах през Одрин за Цариград, дето се запознах с Александра Екзарха, който него време издаваше „Цариградски вестник“. Една част от пословиците си дадох да се печатат в този български лист, но спрях къде буква Г, защото новите пословици, записвани в Трявна, бяха повече по източното наречие, което [се] различава от западното, а аз исках да събера и от последното, за да се изкара наяве съществующото различие. Него време аз не знаех нищо за рупаланското наречие, което изобщо доскоро е било твърде малко известно. Това наречие изучавах и писах по него приблизително след тридесет години, когато подир преврата (1881 г.) бях принуден да диря прибежище в Пловдив (1882 -1884).

Целта на ходенето ми в Цариград беше да действувам против Неофита, нещо, което беше известно и на Доротея, който обаче, ако и да имаше познати в Цариград, не посмея да ми даде никакви препоръчителни писма, даже до своя капукехая. Но с кого и как да се действува в тия времена и против такива противници? Видях, че нищо не може да стане, затова, без да се бавя дълго време, върнах се пак по сухо в Трявна през август месец 1854 г. Като минувах Сливенския балкан с няколко души другари, бяхме слегли да вървим през гъстата гора и тъй както водех коня си и безгрижно пеех, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си на гърдите ми и извикаха: „Дур, давранма!“ [1] Други двама на известно разстояние стояха тоже на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха И отведоха далеч настрана. Като ни доведоха близо до една стръмна урва, която се спущаше далеч надоле в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи. Мислехме, че с туй ще се отървем, но имало по-лошо. Един от разбойниците иай-напред у мене се улови и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече из нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници да пощади живота ми за едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той скимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от мястото си до известно време, и чезнаха, а ний след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.

През 1856 г. аз изново ходих в Цириград, пак против Неофита, но тоя път не като частно лице, но като упълномощен представител на търновската епархия, и то не сам, но с няколко души другари, еднакво упълномощени като мене. Тия другари бяха: дядо Пеню от Дряново, Ефтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Нагласата за нашето отиване стана след предварително тайно споразумение. При все това Неофит подушва, че сме заминали, узнава за целта ни и за да ни противодействува, сполучва да убеди някои свои хора от епархията (в Търново тъй го мразеха всички, щото никой не се намери да отиде да го защищава) да идат в Цариград да ни противодействуват. Членовете на тая контрадепутация бяха Цаню Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Имаше още един, но името му не помня. В Цариград един ден и двете депутации случайно се срещнахме у никомидийския гръцки владика и там се спречкахме. Едната депутация защищаваше Неофита; Кабакчиев и аз го нападахме от страна на другата. Най-горещ защитник на Неофита излезе Цаню Райков от Трявна, който почна и най-върло да напада лично мене. Това ми направи много тъжно впечатление и аз пороних сълзи, като видях, че туй върши един от моите съселяни, при това и роднина. Но същевременно аз възнегодувах от дълбочината на сърцето си и като подех дума, изброих всичките противонародни дела и постъпки на Неофита и разказах всичките лични страдания, на които бях предмет от негова страна. Противниците млъкнаха и нищо не можаха да отговорят.

В борбата на българите против Неофита съдействуваха до една степен и някои влиятелни търновски аги, разбира се, по някои свои лични съображения, между които и Мастън ага, както и тогавашният управител на Търново, името на когото не помня. Благодарение само на това обстоятелство ний можахме да излезем тоя път открито обявени против нашия върл противник с мисия пред правителството да го пропъдим. В Цариград ний се оплакахме формално против него пред ахкями адлие, дето викаха и двете депутации поотделно - нас по-напред, а другите после. Нас изгълчаха, дето сме дигали гюрултия, и ни заповядаха да си идем и да мируваме, без да обещаят да изпълнят молбата ни. На другата депутация беше тоже заповядано да си иде и тя не закъсня да направи това още на следующия ден, което направиха подир нея и моите другари. Аз останах за повече време по настояване на Христа Тъпчилещова, който обещаваше да ме цени за учител при българската черква на Фенер. При всичко че турското правителство нищо не обеща, за да тури край на партизанствата в Търново, в които бяха намесени и турците, то реши и дигна търновския паша, но дигна и Неофита, който трети път не видя вече ни столицата на епархията си, ни България. Като се научих за това, аз крайно се обрадвах, защото се избавяше и Търново, избавях се и аз от един гонител, който на всяка крачка ме преследваше. Спомних си тогаз, че когато Неофит най-напред ме запря в курника, дето пръв път обърнах внимание на народните пословици, след като ме пуснаха и аз отидох в училището да си прибера едно-друго, на излизане оттам случайно срещнах Неофита, който, като ме видя, с едно видимо удоволствие на лице и с една злобна усмивка на уста обърна се към мене и иронически ми каза: „Хе, даскале, урала!“ Аз го изгледах и без да му кажа нещо, отидох си по пътя, но дълго време с яд си спомнях за тая негова злобна подигравка. Щом се известих, че Неофит вече тръгнал от Търново, постарах се да науча приблизително кой ден ще стигне в Цариград, ходих няколко дни наред да го чакам на Едирне капия, причаках го най-после при самите врата на Цариград и като му се поклоних, казах му: „Хош гелдин, деспот ефенди.“ [2] Той ме позна, изгледа ме криво и начумерено отмина.

Като се върнах от второто си ходене в Цариград, аз пак останах учител в Трявна, учителствувах в Търново, после в Джумая и най-после за твърде кратко време и във Варна. През това време аз ходих още няколко пъти в Цариград по народните работи и в качество на представител, и като частно лице и там се запознах е д-р Чомакова. Най-после през 1864 г. от Варна отидох в Цариград и от тая минута почнува продължителната ми деятелност в столицата на турската империя. Когато бях учител в Търново заедно с Михайловски, Златарски, даскал Илия от Трявна и Кънча Кесарова из Габрово, запознах се с едного от американските мисионери, д-р Лонг [3], който наскоро беше се установил в тоя град. Д-р Лонг ме услови да преведа на български от славянски Новият завет за Библейското общество в Цариград. Това общество беше натоварило Фотинова да преведе Стария завет. Двата тия превода трябваше окончателно да се прегледат и поправят, преди да се печатат, от една комисия, състояща от д-р Ригс, д-р Лонг, даскал Христодул от Самоков. Аз тоже трябваше да бъда член в тая комисия и това собствено ме докара в Цариград. Но освен тая трудна и деликатна работа аз продължавах да издавам и „Гайда“, която редактирах дотогава от Ески Джумая и същевременно следях хода на народните работи. В началото „Гайда“ беше сатирически вестник, насочен най-вече за свестяване на българщината в борбата ѝ против гърцизма. Но на мене се запрети да издавам тоя вестник с това направление и аз го обърнах отпосле на чисто литературен лист. В 1866 г. аз прекратих „Гайда“ и почнах да издавам „Македония“, която продължих до 1872 г. Митхад паша прекрати едва ли не с „Македония“ и моето съществувание. А останах жив, но ударът, който ми нанесе, беше тъй силен, щото от него не можах вече да се дигна и се принудих пак да се уловя за старото си занятие - учителството - за прехрана.

През 1874 г. януари м. екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействувам да се закрепят колебающите в православието. Македония беше единственият кът на нашето общо отечество, с който не бях запознат, тъй що ако и мисията, която ми се възлагаше, да беше не само трудна, деликатна, но и свързана с риск и опасност за мене, като имах голямо желание да видя родната страна на Кирила и Методия - люлката на нашата книжовност, - разбуждането на която беше една от главните задачи на политическата ми деятелност, на драго сърце приех това предложение. Вън от горещото ми желание да се тури край на католическата интрига, която заплашваше да прибере в лоното на католицизма почти една трета от Македония, идеята да се запозная лично с нея и с хората ѝ, да изуча бита, обичаите и езика на македонските българи, да събера материали по езика и наречията на тая страна ме накара още по-охотно да се съглася на желанието на н. блаженство. Отидох най-напред в Солун и оттам във Велес, дето раздорът между българите беше най-голям и най-опасен. В качеството на редактор на „Македония“ аз бях известен по име вред в Македония, от която страна много частни лица и общини се отнасяха до мене по народните работи и по училищата. Най-много търсеха учители и аз ги улеснявах, доколкото можех. По моя препоръка във Велес бяха условили Н. Поповича, против когото но-после една част от населението беше се повдигнало в полза на Йосифа Ковачева. Аз имах крайното удоволствие да помиря велесчани, след което ходих да обиходя и няколко от околните села. За да мога да обиколя повече градове и места в Македония, отнесох се до екзархията за средства, които ми се отказаха. Това ме принуди да се върна по-скоро в Цариград.

В Македония аз се бавих всичко около един месец, но в късото това време бях успял да събера много нови материали, между които голямо количество пословици и доста записки за богомилството, които представляваха значителен интерес. След като се завърнах в Цариград, опитах се изново да се задържа там, но при всички мои усилия, обстоятелствата не ми помагаха и аз се принудих да приема предложението на старозагорци да им бъда главен учител.

-------------------

1. Стой, горе ръцете! (бел. П. Р. Сл.)

2. Добре дошъл, господин владико! (бел. П. Р. Сл.)

3. Интересно е писмото на д-р Алберт Лонг (1832-1901) до Иван Славейков, в което той характеризира баща му така: "Запознах се с баща Ви в 1860 година. Тогава и двамата бяхме млади хора. Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетическият му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през всичките тези години, пълни със събития. Аз открих гения в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо..." (бел. ред.)

(Следва)

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 105. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8083. Арх. т. I. № 44, стр. 73.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ В ЛОВЕЧ - 12 ДЕКЕМВРИ 1872 ГОДИНА

1872, 12 декември, България

Братя!

В Алипаа Селевли

Писмото Ви от 1872/7 окт. е: да не дохождам скоро в града ви, защото можело да стане... [1] А председателят ви в писмото по негово мнение, да дойда та да видим какво трябва да се върши [2]. Защото според както ви виждал от вашите кожи цървули не ставали. И всичко това произхождало от страха ви. По думите на председателят ви оправих се да дойда в града ви и да се срещна с някой и друг веднъж завинаги, защото и времето е вече твърде късо, та и не ни остава да прехождаме за повече пъти. Тъкмо да тръгна за в града ви, получих писмо, в което ми се бележи, че са били подхвърляли в някоя къща писма с моя подписка: Ас. Дер. Кърджала, в които писма [се] казвало: да ми донесете тефтера на еди коя си колиба и там да го оставите, а всички друго, каквото има, да го изгорите! И в писмото ойдордисвани слова като да приличат на моите [3]. Писмено да ми дадете [4] за тия писма, които са писани от вас. Пророкувам целта каква ви е била. И [да ми съобщите] по вишегласие ли сте го направили или сам някой [от вас е съчинил и подхвърлял писма] и кой е? Ако на това се отречете [всички] и всеки каже от вас „не знам“, то аз знам и ще ви покажа да видите кой е. [5] За следствието [6] на тия подхвърлени писма спирам да говоря, докато видя ще се изповяда ли сам оня, който е мушкал в портата изрезката. И като [изповяда] какво си е мислел с това, па тогава [ще говоря и аз]. По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска - от страх. Но вижте какво ще ви кажа веднъж завинаги: и веднъж и сто пъти [да] излизам от длъжността си, [да ви забележа] пък защо исках да дойда. Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени във вас и в председателя тайни работи [7] да се пренесат у Николчо [8], че или аз ще премина да ги взема, или друг ще изпратя да ги отнесе [там], където събираме вече всичките работи [9], защото времето заповяда. У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови. И всичко от днес нататък кой каквото има за мен у Николчо да оставя. Оттам ще и получава. По-нататък не трябва да го [10] питате откъде приема и закъде изпраща. Мои неща, ако дойдат до вас отнякъде, няма да ги разваляте [разпечатвате], като писма и пр. Недейте ги и бави, в същото време на него предавайте. Какво да правя като сами се показвате неспособни пред другите [11], които вчера са захванали. Днешната случка ви се е предсказвала сто пъти, че може да бъде, срещу което изповядахте, че ще постоянствате. Къде ви е постоянството? И затова не сте ли вие сами причината да страдат и други хора, като ви казах пред Димитър Общи пред очите му какво той не е за своя глава да се отрежда на работа! Толкова думи не ви ли стигаха, дето ви изговорих при него, та да си съставите [мнение] и за по-нататък? Колкото време е ходил по-напред с мен, не чувахте ли от устата му като се оплакваше пред вас, че дето и да сме отишли, него съм оставял в хана, пък аз сам съм вършил [работата], а него не съм представял пред другите членове да се запознае с тях! След тия ясни думи не разбрахте ли, че аз само от препоръката му, отдето се изпраща до мен [12] не му се доверявам, както и на Ангел [13], докато аз сам не ги изпитам както си знам! Но ще кажете: „Като ходихте тримата два месеца заедно, не ги ли позна?“ Тук ми трябват много думи, за да ви докажа [14], че в народната работа да се опознае човек доколко е родолюбец и постоянен за всяко нещо, често се случва време, за да се опознае човек, па и твърде дълго време! [15] Затова едни народи, които бързат за такова нещо, печелят го за повече години от ония, които барат полека. Вие ми казвахте: „За тая работа трябва да се разпратят хора на всяка страна и да се върши по-скоро.“ И аз ви казвах, че трябва, но няма такива хора. А Вие ми показахте Ангел Кънчев и Димитър Общи. На Ангел Кънчев му казах като на учен човек, че тая работа да я научи като него човек да я върши безпогрешно, му трябват не по-малко [от] четири години, като се скита на всяка страна и среща хора с различни мнения и пр., и пр. А той в тия думи ме взе като че взимам за себе си привилегии! Вие чухте като му казвах как трябва да се постъпи и в Русчук. Видяхте като не слуша и какво стана [16]. Също и Димитър Общи ме вземаше за привилегирован, като показваше и вам [17], без да разбере, че работата народна не върви по друг път, освен по оня, който показвам. Димитър Общи да се отреди по Орханийско и да му се даде пълномощно такова [18] решихте всички вие, като повече даваха гласа си Анастас [19] от Плевен, Ваньо и Пъшков [20]. И отпосле малко [21] четяхте против него [22] писма от ония страни [23]. Сам Пъшков и др. от ония страни устно колко го нападаха, като предвиждали, че според лудите му работи скоро щяло да пропадне работата по ония страни! Според тия писма и думи писах му да дойде да видим това, което се казва за него тъй ли е. Той не дойде. Писах му и нарочно пратих [на] Д. поща [24] пак да му каже да дойде и да донесе сметка от работата си (де какво е взимал и къде е давал). Пак не дойде. Отидох сам най-накрая, защото и писма ми дойдоха от някои частни комитети, в които ми пишат за работи, съвсем другояче показвани от Д. Общи. Повиках го с мен заедно да дойде да обиколим местата, откъдето се напада. А той каза, че ще дойде на утрешния ден, [но] [по]вече го не видях досега. Там му останаха и сметки, и разправия за всичко в затвора сега. Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не слушал. Ето, че вие сте си причина да треперите от страх, защото и за мен вече място не давате да дойда в града ви, и да вдигна всичко, което има във вашия град, по причина, че Д. Общи познава всички ви... В подозрение сте и затова трябва да приберете всичко и да го предадете, както ви бележа по-горе. Пък вие занапред - дързост, а другите трябва да мислят че [са] полагали клетва! Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата и в честта си, той е най-низкият и гнусният човек на света. По-добре е [за човека] сто години мъки честни, а нежели да тъпче честта и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: „Не си честен, не си българин, лъжеш и в Евангелието.“ Нали сте се заклели, че ще изпълнявате устава. Като са [по]паднали тия братя в затвора, може да ги изпратят и на заточение, помагате ли им, както пише в устава; че всеки от другарите му е длъжен да му помага, кога изпадне в беда! Аз можех да ги отърва веднага, щом научих, но ще се развали голямата работа, която вече е дошла да се види на светло [25]. Освен това извести се, че ще ги пуснат всичките, освен обираните на пощата. Затова и възпрях работата назад, че ще бъде по-добре. Пък ако те останат в затвор, скоро с революцията заедно ще си ги вземем невредими. Слушайте сега на долните ми думи и прощавайте завсякога, защото ви говорих, говорих, а вие сте си вие, отсега нататък, ако станете други, хайде да видим.

Според устава работата е докато не видим, че можем сами да си изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание! А сега излиза друго според вънкашното обстоятелство [26] и да не се протакат работите ни, защото да не се случат и други орхански подобни работи, в които кой знае може да попаднат ония хора, на които се надявали да поведат работата [27]. Решава се едно твърде скорошно въстание. Писали сме на всички частни комитети да дават кой колкото вече пари има, и колкото може да вдига с лихва, и тия пари най-много за два месеца, колкото се приготвят, с тях ще поръчаме оръжие. А после и да внесе някой [пари], няма оръжие. Защото в едно късо време слагаме се пак в друга работа и сме готови да се провъзгласи въстанието [28]. С голяма мъка ако можем отблъсна това време за някой месец повече, работата ще бъде много по-добра. Годината няма да прехвърли. Това ненадейно време заповядваше ми преди три недели още в началото на зимата да дам глас за въстание! Но като тъй ненадейно, още в нищо и никакво неприготвени върнахме го за някой месец и друг, докато се съберем всички членове на Централния комитет и дадем по-добър ред на това въстание. Следва още както и на окръжните центрове. [29]

В. Левски (Ибриямаа Анадоллу)

-----------------------------------

1. Че имало опасност властта да тръгне по претърсвания и да не би да го хванат.

2. Но председателят на комитета отделно му писал да дойде.

3. Преправен почеркът да прилича на неговия.

4. Писмено да му дадат обяснение.

5. Който е писал подхвърленото писмо.

6. За целта и значението.

7. Печат, общ регистър и др., с които - според устава - разпорежда само председателят.

8. Сираков.

9. Да прибере архива на Централния комитет в Българско и всичко друго и да го отнесе при Централния комитет в Букурещ.

10. Николчо Сираков.

11. В сравнение с другите.

12. От Каравелов.

13. Ангел Кънчев.

14. За да ви разясня този въпрос.

15. Често трябва твърде дълго време, за да опознаем един човек, доколко е родолюбец и постоянен за всяко нещо.

16. Намек за самоубийството на Ангел Кънчев през март 1872 г. в момента, когато турската власт посегна да го залови в Русе.

17. Като говореше за това и на вас.

18. И да му се даде пълномощно, че е шеф на изпълнителния комитет в онзи край...

19. Анастас п. Хинов.

20. Членове от Ловчанския комитет: Ив. Драсов и Д. Пъшков.

21. И скоро подир.

22. Четяхте против Д. Общи.

23. Писма пълни с оплаквания.

24. Дико Пеев.

25. Дошло (наближило) е вече да обявим общо въстание.

26. Черна гора и Сърбия обещали помощ.

27. Да не станат арести и в други области като в Орханийско и работниците като се издадат един други, да се ощети всеки план за въстание.

28. В късо време като се реши да провъзгласим въстание, не можем вече да се занимаваме с доставка на оръжие и с други подготвителни работи.

29. Последната бележка означава, че писмото е било придружено с копие от подробните инструкции, дадени до Орхание, Сливен и пр., че се превръща в Революционен окръжен център и Ловеч.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Писмо на Васил Левски до орханийци

94. Писмо на Васил Левски до Димитър Трайкович

95. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца - 12 декември 1872 година

96. Писмо на Васил Левски до орханийци - 12 декември 1872 година

97. Писмо на Васил Левски до Т. Пазарджик

98. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Сесил Франк Поуел (Cecil Frank Powell)

5 декември 1903 г. – 9 август 1969 г.

Нобелова награда за физика

(За разработването на фотографския метод за изследване на ядрените процеси и за откриването на мезоните, осъществено с помощта на този метод.)

Английският физик Сесил Франк Поуел е роден в Тонбридж (графство Кент) в семейството на Елизабет Керълайн (Бисакр) Поуел, дъщеря на учител, и оръжейния майстор Франк Поуел. Съдебен иск заради случаен изстрел разорява бащата и семейството започва да изпитва финансови затруднения. Поуел учи в местното начално училище, а на единадесет години получава стипендия, която му позволява да учи в Джъд скул в Тонбридж, където един от неговите учители съумява да пробуди у него интерес към физиката. Много добър по всички предмети, Поуел получава стипендия, благодарение на която постъпва в кеймбриджкия Сидни Съсекс колидж, който завършва през 1925 г. с най-високо отличие по физика.

Макар че му предлагат мястото на учител, Поуел предпочита да остане в Кеймбридж, където става аспирант на Ч. Т. Р. Уилсън и Ърнест Ръдърфорд. При първото си самостоятелно изследване Поуел се опитва да усъвършенства камерата, изобретена от Уилсън през 1911 г., с надеждата, че това ще му позволи да регистрира ядрени частици с по-висока енергия. Опитите завършват с неуспех, но в процеса на своите експерименти той започва да разбира по-задълбочено процесите на кондензацията на газовете в камерата на Уилсън. За своята работа Поуел получава през 1927 г. докторска степен.

През следващата година Поуел става асистент-изследовател на А. М. Тиндъл в Бристълския университет. През 1931 г. започва да чете лекции по физика, след това следват назначения на длъжностите старши лектор по физика (1946 г.), професор по физика (1948 г.) и директор на университетската физическа лаборатория (1964 г.). От 1964 до 1967 г. заема също така поста вицеканцлер на университета.

В Бристъл Поуел започва изследвания за измерване на движението на йоните в газове. Тиндъл, като смята, че бъдещето на университета зависи от изследванията по ядрена физика, се обръща към Поуел с молба да поеме ръководството за изграждане на ускорител - проект, с който Поуел се занимава до 1939 г. През 1936 г. той прекъсва работата си за няколко месеца, за да замине като сеизмолог с британска научна експедиция на остров Монсерат в Западна Индия, защото правителството се опасява от възможно катастрофално изригване на вулкан (което, за щастие, не се случва).

Скоро след завършването на ускорителя Поуел започва да се интересува от възможността за използване на фотографски плаки за откриване на следи от електрически заредени частици. Макар че този метод се е прилагал и преди това, учените се отказват от него, защото смятат, че фотографските емулсии не позволяват да се получат точни и надеждни резултати. Повечето им следващи изследвания са свързани с използването на камерата на Уилсън.

Поуел обаче е убеден, че фотоемулсията може да се използва за точни измервания във физиката на елементарните частици, защото позволява да се фиксира следата на всяка заредена частица, преминаваща през емулсията, докато в камерата на Уилсън следите могат да се наблюдават само за кратки периоди от време. В края на 1930-те години Поуел убеждава специалистите по фотография да разработят нови, по-чувствителни емулсии, предназначени специално за физически изследвания, и купува високочувствителни немски микроскопи за изучаване на фотографските плаки. Но въпреки всичките усилия, резултатите от първоначалните изследвания на Поуел са разочароващи.

Когато започва Втората световна война (1939 г.), Поуел и неговите колеги се включват в Британския проект за атомна енергия, като се занимават с измервания на енергията на неутроните. След войната, като подновява работата си за откриване на частиците, Поуел убеждава фирмите за производство на фотоматериали „Илфорд“ и „Кодак“ да се заемат със създаването на специални емулсии и нови методи за проявяване на лентите за фиксиране на следите на ядрените частици. През 1946 г. лабораторията на „Илфорд“ усъвършенства емулсията и това позволява да се получат по-ясни изображения на следите на частиците и да се извършват по-надеждни измервания. С помощта на новата емулсия Поуел се заема да изследва космическите лъчи в Пиренеите; изборът на значителна височина над морското равнище (около 3000 метра) се обяснява с това, че земната атмосфера пречи на много частици от космическите лъчи да се приближат към Земята.

През 1947 г., заедно със своите колеги, Поуел открива в космическите лъчи нова заредена частица - пи-мезон, или пион. Масата на пиона е 273 пъти по-голяма от масата на електрона и е около една седма част от масата на протона. Пионът е краткотрайна частица и се разпада на мюон (частица, родствена на електрона) и неутриното (частица без маса и електрически заряд). Пионът е в основни линии отговорен за взаимодействието между протоните и неутриното и не позволява на атомното ядро да се разпадне. Откриването на пиона е предсказано през 1935 г. японския физик Хидеки Юкава и води след това до откриването на много други субатомни частици. Поуел и неговите сътрудници откриват също така к-мезоните, които са по-тежки от пи-мезоните, имат още по-малък живот и също участват в силите, които не дават на атомните частици да се разпаднат.

Разширявайки търсенето на космическите частици, Поуел издига фотографските плаки в по-високи слоеве на атмосферата отначало с помощта на балони сонди, а след това с помощта на ракети. През 1952 г. той пренася пускането на сондите в района на Средиземно море, където климатът е по-благоприятен и позволява да се осъществяват по-продължителни полети. При пускането на сондите, тяхното връщане и анализа на фотографските плаки за откриването на следи от нови частици Поуел си сътрудничи с учени от много европейски страни.

След получаването на Нобеловата награда Поуел продължава да се занимава с изследването на космическите лъчи, като разширява рамките на международните проекти, насочени към изучаването на този кръг от явления. Той провежда също така изследвания с използването на ускорители. Съзнавайки дълбоко социалната отговорност на учения, Поуел сътрудничи все по-активно на научни организации, занимаващи се с проблемите на неразпространението на ядреното оръжие. Като президент на Асоциацията на учените (1952-1954) той настоява британското правителство да предприеме мерки за забрана на атомното оръжие. През 1955 г. Поуел убеждава още осем известни учени, сред които и Алберт Айнщайн, да подпишат обръщението на Бертран Ръсел, в което народите по света се предупреждават за ужасите на ядрената война и се съдържат призиви за свикване на конференция по разоръжаването. Поуел е също така член на Пъгоушкото движение и участва в пленарните заседания на първата пъкоушка конференция през 1957 г.

През 1932 г. Поуел се жени за Изабел Терезе Артнер от Хамбург, с която го запознава Макс Делбрюк. Семейството има две дъщери. Поуел умира скоропостижно по време на отпуск, който прекарва в Милано (Италия).

Поуел е удостоен с много почетни звания и медали, сред които медала Хюз (1949 г.) и Кралския медал (1961 г.) на Лондонското кралско дружество и златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1967 г.). Член е на Лондонското кралско дружество и чуждестранен член на много научни дружества по света. От 1961 до 1963 г. е председател на Комитета за научна политика към ЦЕРН (Европейския център за ядрени изследвания), университетите в Дъблин, Бордо и Варшава му присъждат научни степени.

Източник:http://n-t.ru/nl/fz/powell.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Мислех, че преди време съм драснал тук, в блога, няколко думи за Аки Каурисмаки, но търсачката така и не ми намери нищо.

Значи съм имал намерение да драсна нещо, но след това явно съм проспал намерението си, както често ми се случва.

Ако по името сте го помислили за японец, не е - Каурисмаки е съвременен финландски режисьор (роден през 1957 година), чиито филми (гледал съм около пет-шест, не помня точно колко) ме привлякоха дотолкова, че откровено намирам 90% от холивудската кинопродукция за неспособна изобщо да се мери с тях.

Но да кажа, че филмовите истории на Каурисмаки са нещо свръхнеобикновено, направо ще излъжа - в тях няма нищо извън ежедневието на човека.

Героите на Аки Каурисмаки са също най-обикновени, неизпъкващи със зашеметяваща превъзнесеност, техните съдби са скромни и лишени от всякаква необичайност, често съдби на отхвърлени от естествения ритъм на живота хора, но режисьорът ги движи по протежението на филма с такава подкупваща за зрителя симпатичност, че няма как да не им повярваш и да не ги обикнеш.

Последният филм на Каурисмаки „Другата страна на надеждата“ („Toivon tuolla puolen“, 2017 година) не излиза от тази рамка.

Но той внася и една много съществена житейска тема: всеки човек може да се окаже емигрант за обществото, независимо дали идва от Сирия...

...или се намира в собствената си страна.

И точно тогава е много важно да се намерят добри, човечни хора, които да протегнат приятелска ръка.

Но да не философствам много, ето рекламната ролка на филма, пък който се реши да го гледа, подтикнат от написаното по-горе, надявам се да не ми има зъб след това.

Да не забравя да кажа накрая и нещо също така важно.

Във всеки от филмите на Аки Каурисмаки има по няколко очарователни музикални изпълнения.

Ето като доказателство един запис на финландския рокпевец Томари Нурмио, вплетен като част от филма „Другата страна на надеждата“:

Източник:Правата ми.бг

Автор:Юрия Марковска, завършила Право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Жертва съм на насилие в училище. Детските градини и училищата са длъжни да осъществяват дейности по превенция на тормоза и насилието, както и дейности за мотивация и преодоляване на проблемното поведение, но очевидно тази дейност не е дала резултат. Стигнало се е до тормоз. Какво се случва оттук насетне?

Какво следва да направи училището или детската градина, ако съм жертва на тормоз?

В училищата и детските градини е задължително да се създаде екип за подкрепаот преподаватели, педагогически съветници, психолози и др. Този екип се създава със заповед на директора на заведението, като участието на поне един психолог и един педагогически съветник е задължително. Екипът следва да работи с децата в рисксъвместно с техните родители, съответните регионални центрове за подкрепа за процеса на приобщаващото образованиеи/или с центровете за подкрепа за личностното развитие.

Станал/а ли съм жертва на насилие в училище/детската градина, законът ме третира като дете в риск. След като съм дете в риск, трябва да ми се окаже допълнителна подкрепа. В училищата и детските градини екипите за подкрепа разработват планове за допълнителна подкрепа на личностното развитиена деца в риск. Плановете се определят вътрешно от самото заведение, т.е. те варират за всяко училище или детска градина. За да се запознаят с този план, родителите ми могат да се обърнат към училището или детската градина.

Екипът за подкрепа на децата в риск трябва да действа в следната последователност:

1. Идентифицира силните ми страни, затрудненията, свързани с развитието, обучението и поведението му, както и причините за тяхното възникване.

2. Изчислява т. нар. оценка на индивидуалните потребности (в зависимост от оценката планът трябва да сочи каква точно подкрепа следва да получи то и с каква продължителност – хорариум).

3. Да даде необходимата и предвидената в плана подкрепа=

4. Да извършва периодично наблюдение.

Как следва да се постъпи с детето, проявило агресия към мен?

Всяко училище и детска градина сами определят в своя правилник за дейността каква по вид дейност да осъществяват с проблемните деца и какво да включва тя. Тази дейност може да бъде следната:

1. Обсъждане между ученика и класния ръководител с цел изясняване на възникнал проблем и получаване на подкрепа за разрешаването му.

2. Използване на посредник при разрешаване на конфликт в училище.

3. Консултиране на детето или ученика с психолог или с педагогически съветник.

4. Създаване на условия за включване на ученика в група за повишаване на социалните умения за общуване и решаване на конфликти.

5. Насочване на детето и ученика към занимания, съобразени с неговите потребности.

6. Ииндивидуална подкрепа за ученика от личност, която той уважава (наставничество).

7. Участие на ученика в дейности в полза на паралелката или училището.

Какво мога да направя аз като ученик-жертва на насилие? А какво могат да направят моите родители?

Ако съм жертва на насилия в училище, то аз непременно трябва да споделя това с родителите миили с възрастни хора около мен, на които имам доверие. Мога да разговарям с класния ръководителили с друг учител, на когото знам, че мога да споделя.

Родителите ми могат също да разговарят с класния ми ръководителв училище или с учителя на групатами в детската градина.

Ако това не даде резултат, могат да се обърнат директно към координатора и директора на заведението. В началото на всяка нова учебна година директорът на съответното заведение назначава координатор (най-често това е заместник-директор, но също може да е учител или педагогически съветник), чиято основна роля е да организира и ръководи съвместната работа на екипа за подкрепа на личностното развитие, учениците, дейностите с педагогическите специалисти и родителите.

Ако разговорът им с координатора и директора на заведението не реши проблема ми с тормоза, то родителите ми могат да посетят регионалния инспекторат на образованието и науката и да поискат разговор със старши експерта по приобщаващо образование. Още могат да се обърнат към регионалния център за подкрепа за процеса на приобщаващото образованиеили към регионалния център за подкрепа за личностно развитие.

Къде можем аз или моите родители да потърсим помощ?

Ако дипломатичните ни опити дотук са безрезултатни, време е да потърсим помощ от другаде. Ако се наложи дори, можем да подадем сигнал или да пуснем жалба. Ето къде:

= Национална телефонна линия за деца: тел. 116 111и на тел. 112;

= Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД): тел. 00359 2 9339011; факс 00 359 2 9802415; еmail: stopech@sacp.government.bg;

= Зона Закрила област София (24/7) – 0876692280;

= Зона Закрила област Монтана (24/7) – 0897011347;

= Зона Закрила област Шумен (24/7) – 0893361104;

= Гореща телефонна линия за пострадали от насилие, която работи от 9 до 21ч всеки ден:

– 00359 2 9817686– на цената на градски разговор; достъпен и за хора извън страната;

– 0800 18676– безплатен;

= местни районни полицейски управления;

= местни отдели за закрила на детето;

= общоевропейски номер за спешни обаждания – тел.112;

= 24-часова национална гореща телефонна линия за деца тел. 0800 19 100„Говори с приятел” от УНИЦЕФ, ДАЗД и Фондация „Център Надя” – тя има национално покритие, безплатна е, спазват се принципите на конфиденциалност и анонимност.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

В Цариград, ако и по-голямата част на времето ми да беше занято с вестникарската и политическата ми деятелност, аз никога не пропуснах случай да събирам и записвам всякакви материали, които трупах настрана, за да ги обработвам в по-охолно време. Такива материали, събрани с течение на тридесет години въпреки разни нещастия, аз имах натрупани цели сандъци и ги прибрах със себе си в Стара Загора, дето, освободен от всякакви други главоболия освен уроците си, аз посвещавах всичкото си свободно време изключително за нареждането и разработването им. Тия материали се състояха от народни песни, приказки, пословици, гатанки, обреди, богати записки за географичеекия и историческия словар на Балканския полуостров, материали за български речник, предания, разкази за събития след падането на българското царство, за въстанията, за еничарите, за даалиите и други подобни. В по-леките работи аз карах да ми помагат моите ученици, особено няколкото македончета, които от Цариград ме последваха в Стара Загора. Аз се занимавах лично най-вече с пословиците, с географичеекия словар, но същевременно събирах за печат и стихотворенията си, които бях умножил с много нови, в Стара Загора писани, и бях съчинил и приготвил за печат учебник по българската история. Географичеекия словар бях почти изкарал; оставаше само да се нареди в по-строг алфабетически ред. Пословиците ми тоже бяха преписани и нагласени за печат; тяхното число тогава възлизаше на около 15 000. Те, както и други мои материали, ходеха от ръце в ръце между моите по-млади другари учители, с които тъй приятно и дружелюбно съучителствувах, да бъдат разглеждани и прочитани. Времето, което прекарах в Стара Загора, беше третият период на моята чисто литературна деятелност: първият беше в Ловеч, вторият в Трявна и Търново.

Но и стоенето ми в Стара Загора не мина без злощастия, които са ме следили от детинство дори до старост. По време на въстанието в Перущица и Батак пострадаха мнозина и от Стара Загора В това число бях и аз. Един ден властите ме арестуваха, туриха в синджири, качиха на талига и откараха в Одрин, дето бях тикнат в затвора с толкова други съотечественици Помислих си, че тоя път поне, 30-ти или 40-ти не помня, не ще изляза жив из затвора и че ще свърша с бесилката. Но благодарение на опитността, която имах в сношенията си с турците и благодарение, че не изгубих присъствието на ума си, аз се избавих по-скоро отколкото можеше да се предполага. Когато скоро след пристигането ми в Одрин ме изкараха пръв път пред истинтакчията, името на когото сега не помня, аз му разказах цялата си история. Турците (разумявам по-разумните от тях, какъвто се оказа и този истинтакчия) по навик, добит от вековно властвуване, имаха известен такт и известна система в действията си и в упражнение на властта си. Груби, жестоки, варвари в много случаи, у тях често се срещаше и известно почитание към по-видни и влиятелни хора, към които се отнасяха вежливо даже и когато вината им се докажеше, а тоя обичай би можал да се препоръча и на българските касти и власти... Като се намерих в присъствието на нстинтакчията, след обикновените разменяния на думи в подобни случаи, дойдохме до предмета и аз почнах тъй: „Ефендим, не съм от ония хора, които да не разбират и проумяват от народни и държавни работи, и ако обичаш да ме вярваш, това, което ще ти разкажа, е цялата истина. Българин съм и като такъв да ти кажа, че не обичам отечеството си и не желая доброто на народа си, ти лесно ще познаеш, че те лъжа. Но аз съм желал доброто и успеха на отечеството си и работил съм за това в кръга и границите на законите в държавата. Ако ти кажа пък, че съм от ония, които мислят и вярват, че една или две, или три чети от по стотина души ще могат да съборят едно царство и една империя такава, каквато е турската, ти пак можеш да помислиш, че те лъжа; годините ми и опитността ми не ми позволяват да помисля подобно нещо. Но животът ми е в ръцете ви и от вас зависи. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще дойдете до заключение, че не съм бунтовник; защото ако бих бил такъв, мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме намерят и грабнат от дома ми с перото в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние с нищо друго да те възнаградя, освен да ти проводя армаган едни конски товар хубави загорски ябълки.“ Тия мои думи видимо направиха впечатление на истинтакчията. Той ми каза: “Виждам че ти не си от ония хора, за какъвто са те пратили тука, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя за тебе.“ Втори път не помня дали виждах тоя човек или не, но на третия или четвъртия ден бях освободен и незабавно се върнах в Стара Загора за голямо удивление на приятелите, които не се надяваха да ме видят жив. Аз изпълних обещанието си на истинтакчията, комуто наистина проводих един товар ябълки но нарочен человек.

Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град. Неописана беше моята радост, когато целият град посрещна с тържество, каквото русите нийде другаде не видяха, победоносните войски на Гурка и неописана беше скръбта и горестта, с която се принудих да изляза из тоя град при настъплението на Сюлейман паша, като оставих всичко мило, всичко свидно, което имах на тоя свят - книжовните ми трудове, материалите, събирани с толкова труд през толкоз дълги години. Бях взел най-живо участие в приготовленията за посрещане на русите, които се почнаха още додето не бяха минали Балкана, и още тогава бях съчинил песните за тоя случай, които по-после обнародвах. Туй обстоятелство и уважението, на което се наслаждавах между гражданите, както и известността на името ми като народен деец ме призоваха начело на първото българско управление в Стара Загора, задача трудна и тежка при тогавашните обстоятелства. Трябваше, от една страна, да пазя реда и тишината в града, а, от друга страна, да посветя времето си, опитността си и всичките си сили, за да улесня задачата на руската войска. Още докато първата радост и първото възхищение бяха в силата си, настъпиха тъмни и мрачни дни за Стара Загора. Към нея се бяха упътили дивите пълчища на Сюлейман паша, които приближаваха града. Руските сили бяха незначителни, но надеждите бяха да се удържи поне Загора, доде додат на помощ други войски. Не е място тук да възпроизвеждам мъжеството на руските войски и геройството на българското опълчение, което пръв път се кръсти в кръвта на вековния враг. Като не дойдоха подкрепления, участта на града беше решена и тая участ беше ужасна. През целия си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи. Аз направих всичко, което можех, да спомогна за удържането на града и в старанията си бях забравил и домашни, и всички книжовни съкровища, които стояха натрупани в къщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последния час, без да могат да вземат със себе си друго освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкият, си спомнил за големите тефтери, на които постоянно ме гледаше, че пишех, и които съдържаха материалите по географическия словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се напразно.

Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето настъпваше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всички краища на общото отечество.

София, 1892

Към първата част от своите „Български притчи или пословици и характерни думи", издадени в град Пловдив през 1889 год., Славейков написва този предговор, които е една от най-пълните му и популярни автобиографии. Същевременно този предговор твърде ясно рисува характера на огромния дял от творческото дело на Славейков - неговите фолклорни и исторически проучвания, така тясно преплетени с неспокойния му скитнически живот.

(Следва)

Миналата седмица довърших една моя стара идея: да кача в интернет на едно място всичките писма на Васил Левски, които успея да намеря като доказано автентични (или предполагаемо автентични, в краен случай).

Защото в интернет пространството е пълно и с откровени измишльотини, с цитати и цели писма, приписвани на Дякона, но иначе съчинени от някой ентусиаст с много свободно време, силно родолюбие и слаба почтеност.

Моят замисъл е вече факт: писмата на Васил Левски, които публикувах периодично и в този блок, можете да намерите ТУКили ТУКв моята Интернет библиотека.

Май и друг път съм казвал, но и сега да го повторя пак: ако иска някой да опознае истинския Левски, трябва да прочете написаното от него, най-вече писмата му.

Извън тях всичко е митове и легенди.

Или писания като тези в книгата за Левски на добросъвестният иначе и любим мой Захарий Стоянов, който обаче не работи с автентични документи, а с разкази, много от които през втора и трета ръка, приети на юнашко доверие.

Докато написаното от ръката на Левски не може за бъде подложено на каквото и да е съмнение, там е Дякона, такъв, какъвто наистина е бил.

А на мене ми се иска да спомена тук като пример за непознаване на Апостола на свободата и често повтаряния от ентусиазирани учителки пред учениците им „завет на Левски“: Да обичаме България!

Във всичките писма на Левски обаче срещаме само две думи с корен „обич“:

1. “...народът най-добър живот живее с турчина и обичацаря си.“ (в писмо до Любен Каравелов от началото на 1871 година).

2. „На драго сърце трябва да обичамеоногова, който ни покаже грешката: и нека той ни е наш приятел“. (в писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 година).

В замяна на това думите с корен „работ(а)“са в писмата на Левски над двеста.

Няма да цитирам всичките, ще приведа само най-известното изречение:

„За Отечеството работим, байо!“ (в писмо до Иван Кършовски от 1871 година)

Да ме прощават учителките, ама Левски не ни е завещал да обичаме България.

Левски ни е завещал да работим за България!

Но нашенската работа си е нашенска работа.

- Какво ни е завещал Левски? - питаме българския патриот.

- Да обичаме България!!!!!!!! - отговаря той, закърмен с този мухлясал отговор още от забавачката.

- А ти обичаш ли България?

- Обичам я!!!!!!! - вика българският патриот, като вее българското знаме.

И цялата му обич към Отечеството е концентрирана само и единствено в това екзалтирано веене на знамето...

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

МАЙКА МИ

Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащеха ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания от книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майки си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишовград. Останала рано сираче от баща. Майка ѝ се оженила изпосле в Михалци, та завела и нея, но пастрок ѝ я не рачил при него си, затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и де е седяла, аз нищо не помня, но на последно време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да не закачи и нея и какво да ѝ направи - отлага си калпака, та го удря пред краката ѝ на улицата да тупне и повиква: ,Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви, като от други момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи: - Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде. А че засрами се, бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.

Това деяние подействувало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск. Той отведнъж се образумил.

Отишъл си на дюгена н цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се завзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“

- Таз нощ - казваше той - мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и не да ми се кара за нищо и за никакво.

Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислел отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено - ни къща, ни дикис, ни сирмия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването ѝ да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както го тя поучила: пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.

От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работели и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина каквото можели и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война намежду Турция и Русия на 1828 казанджилъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджилъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа. Какво да нрави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си облажавал къщата, а майка ми предяла, тъкала на комшийките си за ока брашно, та внасяла в къщи да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се тоже празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче, какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислела, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче:

- Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден, бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!

- А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем! Що се изпомолих на мастора барем едни юзлюк да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер! Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил . . . Какво ще правим ний, ами тез дечица... друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни . . .

- Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши. Да търсим, да намерим работа.

- А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата!

- Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.

На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се - казваше баща ми, - прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата се хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.

- Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата; ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.

- Какво ще копайме?

- Имане - каза усмихнато и излезе пак.

Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвин, та върна полвината в дисагите, а другия самун и полвина тури на едно по-затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.

- Ще заключиш вратата подпре ни, тянка Миховице, и днес няма да пущаш децата навън. - Наведе се, взе дисагите. - Вземи ти топоришките - каза на мене - и върви подире ми.

Аз взех топоришките и мълком излязох подире ѝ. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозята на Пишмана. Май с жена - нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде! Спряхме се чак на лозето на Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше жена ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка, а другото взе тя с другата топоришка, провря желязото в топоришката я взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.

- Дай мене - рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази - защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.

- Утре ще ти я дам - каза, - а днес аз ще копая с нея; ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ги ще се научиш.

Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подпре и да я настигна уж, не виждахме как отивахме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.

- Да похапнем – каза - сега малко - и отиде в лозето, та намери нейде стомна заровена. Отиде на герана, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Посла дисагите, присла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер - заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял тъй сладко. Станахме пак да закопаем.

- Рачо - каза, - ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.

Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме прекопали комахай полвината лозе.

Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.

(Следва)

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективен оценител на човешките постъпки. Тя претендира и за ролята на последна инстанция при оценката на неговите помисли. На пръв поглед психиатрията изглежда нелош съдия по отношение на религията и религиозността, но това впечатление е лъжливо. Факт е, че много неща в живота и културата на човека тя, без да се замисли, дамгосва като „патология“.

Разбира се, когато анализираме религиозността с помощта на параметрите на психиатрията, ние получаваме нешлифовани и доста обобщени оценки. Въпреки това те ще бъдат поне някакви първични ориентири, необходими за разбирането на такъв деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, на нас ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки срещата „лице в лице“ с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Проблемът е в това, че тя не се принизява да обсъжда тънкостите на интересуващото ни явление, а веднага произнася присъдата.

W. Hellpach заявява безапелационно, че „религиозният елемент почти винаги се е появявал в историята с болезнена обвивка. Той се е разпространявал и се е трансформирал винаги на крилете на масово душевно заболяване“ (W. Hellpah. Die geistien epidemien Frankfurt am Main: Rutten & Loening, 1907).

Друг класик на психиатрията E. Kraepelin отбелязва: „У болни с религиозно направление на мислите под влиянието на „откровения“ може да се стигне до пророчески делириум, до представата, че са божии избраници и месии, като се проявява стремеж към провеждане на публични богослужения, към печелене на привърженици“ (цит. по книгата на В. Е. Пашковский „Психически разстройства с религиозно-мистически преживявание“, 2006 г.).

Р. Крафт-Ебинг (който не се нуждае от представяне и препоръки) разглежда всичките основни религиозни прояви като „халюциниране за тайнствено съединение с бога“, като „чувствено халюциниране с религиозно-мистичен характер“ и не допуска никакъв друг произход на религиозната вяра освен патологичен.

Стълбовете на руската школа (В. П. Сербский, С. С. Корсаков) използват за характеристика на религиозните прояви единствено клинична терминология.

В. П. Сербский изобщо „смита“ всички въпроси на вярата под термина paranoia religiosa (религиозна параноя), като отбелязва, че „в сферата на възприятията доминират халюцинациите, съдържащи лика на Христос и на светиите, появяват се слухови халюцинации, разказващи на болния за високата му мисия, основно съдържание на мисленето става религиозното бълнуване за божествено призвание“ (Сербский, В. П. „Психиатрия. Ръководство за изучаване на душевните болести“, 1912 г.).

При това следва да отбележим, че никой от класиците почти никога не отделя „религиозната вяра“ като някаква особена категория лудост. Болест, наречена „религиозна вяра“, не съществува. Според клиничните мерки това е само една от проявите на „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози, типични при фазофрениите, парафрениите и шизофрениите“ (според Карл Клейст). Иначе казано, става въпрос за симптом на болест, но не за болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата, която болният обитава, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да се украси в цвета“ на всяка религия. Например чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, ще концентрира своята страст върху мъничкия бог Пивчунин, живеещият в руския свят или в католическа Европа – върху И. Христос, а жителят на Индия – върху слоноликия Ганеша.

С това ще завършим краткото представяне на „клиничния възглед“. Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се занимава с нюансите, а веднага и сурово „приключвала въпроса“. Според нея трябва да се изучава не един от симптомите, а проблемът на шизофренията и парафренията като цяло.

***

Категоричността на класиците би могла да ни лиши от всякаква свобода за маневриране, но за щастие ситуацията се е променила. Днешният статут на „вярата“ позволява да се използват за нейното проучване както параметрите, така и логическият инструментарий на съвременната психиатрия. Вярата може да бъде поздравена. Само за сто години е направила блестяща кариера. От обикновен симптом се е превърнала в отделно явление.

Не е трудно да забележим, че съвременната психиатрия не само прави реверанси пред вярата, но понякога и се умилява от нея. Разбира се, психиатрията „пази в ума си“ формулировките на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологични“ и „съвсем нормални“, а понякога даже и на „целителни“. Това умиление е още една загадка, който ще се опитаме да разгадаем в нашия кратък очерк.

***

Фундаментираното още през XIX век понятие „патология“ по отношение на част от проявите на “вярата“, разбира се, не е отишло никъде. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността от психиатрията не се е появило.

Нека погледнем кое продължава да влиза и днес в границите на понятието „патология“. Това са преди всичко точно тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези, които са вписани в историята на религията като еталон за благочестие, към каквото трябва да се стреми всеки набожен човек. А именно: категорична нетърпимост към другите култове, жертвеност, жесток аскетизъм, достигащ до самоосакатяване, непреклонна и крайно емоционална преданост на религиозния идеал, а също така видения, „гласове свише“ и т. н.

Ще поясня.

Ние разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си основните „симптоми“ на истинската вяра. Това са житията на светците. Те нагледно, детайлно и последователно демонстрират какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек според мерките на църквата. А според мерките и на класическата, и на съвременната психиатрия 75% от светците на християнската църква подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол, като дозата им се увеличава до 30 мг в денонощието.

Не е трудно да се предскажат диагнозите, които биха били поставени (например) на св. Симеон Стълпник, на блажения св. Лавър, на св. Никита Переяславский и на св. Анжела да Фолиньо. По всяка вероятност това ще са споменатите вече „халюцинообразуващи афективни психози и халюцинози“.

Да напомним с какво именно са известни изброените персонажи. (Имената им са подбрани случайно от многото стотици и хиляди католически и православни светци, прославили се с почти сходни деяния.)

И така:

Св. Симеон съзнателно отглеждал червеи „в раните на тялото си“, получени от навика на светеца да се маже със собствените си изпражнения.

Св. Лавър бил покрит с толкова гъст слой от въшки, че под него едва се разпознавали чертите на лицето му, а не можел да махне въшките, защото държал ръцете си кръстообразно.

Св. Никита „40 години носил, без да я снема, голяма каменна шапка“.

Св. Анжела се прославила с това, че редовно обгаряла с горяща главня влагалището си, за да се избави „от огъня на сладострастието“.

Разбираемо е, че споменатите светци, ако попаднат в ръцете на психиатрията, ще бъдат настанени за винаги в стационарни заведения със строг режим.

Трудно е да се предскаже каква денонощна доза клопиксол би била предписана на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа окапали миглите“. По всяка вероятност за стабилизиране на състоянието му тя би трябвало (в разумни предели) да надминава „пределните“ 200 мг.

„Бащата на църквата“ Ориген, който си отрязал публично пениса в името на „небесното царство“, би бил обездвижен чрез усмирителна риза с метални пръстени (за прикрепване към леглото), а преподобният св. Макарий, който, за да се избави от греховни мисли, „слагал за дълго време задните си части и гениталните си в някой мравуняк“, би прекарал остатъка от дните си вързан здраво за старческа количка.

Благочестивият екстаз на обикновените вярващи (възприеман благосклонно от църквата) вероятно също би бил оценен от психиатрията като тежко разстройство на психиката.

Да си спомним един от примерите за подобно благочестие, оставен ни от Маргарита-Мария Алакок: „Той, бог, ме овладя толкова силно, че веднъж, като исках да почистя една болна от повърнатото, не можах да се сдържа да не го оближа с език и да не го погълна“ (цитат по „История на тялото“ от А. Корбен).

Иначе казано, в постъпките на светците и благочестивците виждаме способността да се прекрачат много лесно бариерите на сложните рефлекси, установени за защита както на важните функции на организма, така и на неговата цялост.

Възниква един закономерен въпрос. Защо днешното време и обозримото минало не предлагат подобни прецеденти? Къде са истинските прояви на това, което църквата смята за образец на истинска вяра?

Няма ги. Но защо?

Догматиката ли се е променила или самата същност на християнското учение? Не. Отхвърлени и деканонизирани ли са светците? Изгубили ли са своя статут на образец за поведение? Също не. Вероятно „вярата“ в истинския смисъл на тази дума е останала далече в миналото, а днес имаме само нейна имитация, със сложно лицемерие, породено не от „горящите бездни на древноеврейските откровения“, а от конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност е именно така.

И тук разбираме окончателно защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове“ и видения. Нейните последователи нямат никакво желание да приличат на християнските светци по липсата на хигиенни навици и по самоосакатяване. Тя (почти) не възбужда желание за пренасяне на себе си и на околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: козунака, свещичката, иконата, сълзите на умиление, разговорите „за бога и вярата“. Но всичко, което излиза извън границите на този кръг, продължава да се смята за патология.

***

Иначе казано, търпимостта на психиатрията се разпростира само върху състоянието на формална имитация на „вярата“. Върху това състояние, което всъщност няма нищо общо с еталоните на житията или каноните.

Именно за такъв формализъм, или казано с евангелски език - „да бъдеш нито студен, нито топъл“, предупреждава строго християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов“ (Откр. 3-15,16), обещавайки „да повърне“ подобен човек „от устата си“. Тази сочна патетичност на бога, естествено, се повтаря от светци и теолози.

Простият анализ на патристичните текстове не оставя съмнение, че такава доста условна „вяра“ се приема от бащите на църквата за нещо, което е „по-лошо от неверието“.

***

Имитацията, за която говорим, може да бъде съвсем добросъвестна, продължителна и задълбочена.

Тя може да се състои в точното изпълнение на религиозните обреди, в декларации, в преобличания, в грижливия подбор на аксесоари и лексика. Тя е способна също така да генерира злоба към инакомислието и известна нетърпимост.

Но!

Тя никога няма да подтикне никого да се маже с изпражнения, да си сложи за четиридесет години каменна шапка или да си изгори влагалището с пламтяща главня.

Вероятно това се случва по една-единствена причина: в действията на съвременните вярващи отсъства почти напълно патологичният компонент. В основни линии пред нас имаме само реконструкция на състоянието „вяра“.

А реконструкторът на „вярата“ не е способен на съществено самоизтезание или на доброволно мъченичество. По една проста причина: той не е болен. Той е само имитатор, които не преминава никога границите на реалността. Тези граници, извън които св. Симеон, св. Макарий, Орегон и мнозина други са били повикани от „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози“.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията. Даже лишена от смисъл и съдържание, тя си остава сила, способна съществено и успешно да се противопоставя на човешкото развитие. Дори защото като основни светогледни и поведенчески ориентири продължава все така да предлага образци на несъмнена патология.

ДРУГИ ПУБЛИКАЦИИ ОТ АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ В БЛОГА:

1. Теория и практика на кощунството. Част 1

2. Теория и практика на кощунството. Част 2

3. Откъснатите уши на бога

4. Горкият Фройд

Едуард К. Кендъл (Edward C. Kendall)

8 март 1886 г. – 4 май 1972 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1950 г. (заедно с Тадеуш Райхщайн и Филип Хенч)

(За откриването на хормоните на кората на надбъбречните жлези, за разкриването на структурата им и на биологичните им ефекти.)

Американският биохимик Едуард Келвин Кендъл е роден в Южен Норуолк (щат Кънектикът) в семейството на Джордж Стенли Кендъл, зъболекар, и Ева Франсис Кендъл (Ебът). Едуард е третото от осемте деца на семейство Кендъл. Учи в местни училища, а след това завършва средното училище в Стамфорд. Там той започва да се интересува от химия, а също така от електричество, техника и математика.

През 1904 г. Кендъл постъпва в Колумбийския университет, където учи химия и се занимава с научна работа. През 1908 г. получава степента бакалавър и през лятото работи като асистент в лабораторията на катедрата по биохимия към Колумбийския университет, а след това записва аспирантура в същия факултет. По време на научната си работа Кендъл изследва амилазата - фермент, синтезиран и отделян от панкреаса и разделящ в тънкото черво нишестето на монозахариди. Като открива, че количеството на монозахаридите, образуващи се от определено количество нишесте под въздействието на амилазата, зависи от концентрацията на соли в чревния тракт, Кендъл публикува своите резултати в „Списание на Американското химическо дружество“ („Journal of the American Chemical Society“). През 1910 г. получава докторска степен в Колумбийския университет.

През същата година Кендъл започва да работи като химик-изследовател в детройтската фирма „Парк Дейвис енд къмпани“, където му възлагат да изолира хормоните на щитовидната жлеза от нейни екстракти. Като научава, че едновременно с него по тази тема работи още един химик, Кендъл напуска след пет месеца фирмата и приема предложението да създаде химическа лаборатория в болницата „Сейнт Люк“, Ню Йорк. Там той продължава своята работа за изолиране на хормони от екстракти на щитовидната жлеза.

Щитовидната жлеза се намира отпред и от двете страни на трахеята. Както е установено през последната четвърт на XIX в. от швейцарския хирург Теодор Кохер, тя изработва и отделя специални хормони. По-късно учените откриват, че съществуват два хормона на щитовидната жлеза - тироксин и трийодтиронин, които влияят върху поглъщането на кислорода и окислителните процеси в организма. Първите екстракти на щитовидната жлеза за клинично използване са получени в края на XIX в. от немския биохимик Е. Бауман.

През 1913 г. Кендъл постига повишаване на концентрацията на хормоните в екстрактите на щитовидната жлеза 100 пъти. Терапевтичният ефект на тези екстракти се проявява скоро при болни от хипотиреоза (понижена функция на щитовидната жлеза) и кретенизъм (задържане във физическото и умственото развитие). Но в болницата „Сейнт Люк“ тези резултати не са оценени веднага по достойнство. Кендъл иска да работи в по-академични учреждения и през 1914 г. постъпва в изследователската лаборатория на клиниката „Мейо“ в Рочестър (щат Минесота).

В клиниката „Мейо“ Кендъл продължава да изучава щитовидната жлеза, опитвайки се да изолира и да пречисти нейните биологично активни хормони. Тази задача той решава чисто случайно: като приготвя спиртен екстракт от щитовидна жлеза, той го забравя за няколко часа в лабораторията и когато спиртът се изпарява, се оказва, че е останал чист хормон от щитовидната жлеза в кристален вид. По-късно Кендъл предлага химична формула на този хормон, но тя се оказва грешна. Освен това той изолира със своите сътрудници от клиниката „Мейо“ глутатиона - транспортиращ кислорода при много окислително-въстановителни реакции. Изследователите доказват, че глутатионът е трипептид от аминокиселините глутамин, глицин и цистеин.

През 1921 г. Кендъл става професор по биохимия в клиниката „Мейо“ и се заема с изолиране и идентифициране на хормоните на надбъбречните жлези. Тези жлези се намират над горните полюси на бъбреците и отделят в кръвния поток адреналин, или епинефрин, който повишава артериалното налягане и оказва кардиотонично действие, засилвайки честотата на сърдечния ритъм и ускорявайки окислителните процеси.

Клетките на кортикалния слой на надбъбречните жлези, изработващи и отделящи в кръвта кортикостероидни хормони, се регулират от хипофизата - по-специално от така наречения адренокортикотропен хормон (АКТХ). Когато равнището на кортикостероидните хормони (особено на хидрокортизона) намалява, хипофизата отделя АКТХ и този хормон стимулира усиленото изработване на кортикостероиди от кората на надбъбречните жлези. И обратното, ако равнището на кортикостероидите е високо, отделянето на АКТХ от хипофизата намалява и изработването на кортикостероиди в надбъбречните жлези се понижава.

Има два вида хормони на кората на надбъбречните жлези: глюкокортикоиди (кортизон и хидрокортизон), влияещи върху обмена на въглеродите, мазнините и белтъчините, и минералокортикоиди, участващи в регулацията на водно-солния обмен. Кортизонът и хидрокортизонът потискат също така биохимичните реакции, появяващи се при възпалителни процеси в тъканите като резултат от наранявания или инфекции. Към стероидите, освен хормоните на кората на надбъбречните жлези, принадлежат също така мъжките и женските полови хормони и холестеринът.

Недостигът на хормони на кората на надбъбречните жлези може да доведе до болест на Адисън, наречена така по името на английския лекар Томас Адисън, който описва за първи път това заболяване. Към 1920 г. е установено, че хирургическото премахване на надбъбречните жлези на експериментални животни може да предизвика състояние, сходно с болестта на Адисън у човека.

През 1934 г. Кендъл съобщава, че може да изолира в кристален вид веществото, което смята за един от кортикостероидите и което нарича кортином. След това той и неговите сътрудници изолират от кората на надбъбречните жлези 22 различни стероидни хормона, повечето от които се оказват биологично неактивни биохимични предшественици. По това време те успяват да отделят и 6 активни форми на хормони на кората на надбъбречните жлези, които наричат, по реда на откриването им, вещество А, В, С, D, E и F. По-късно се оказва, че веществото Е (кортизонът) и веществото F (хидрокортизонът) са, наред с изолирания през 1950 г. алдостерон, основните хормони на кората на надбъбречните жлези.

В началото на 1940-те години Кендъл е назначен за член на Комитета за проучване на надбъбречните жлези към Съвета за медицински изследвания на Американското управление за научни изследвания и усъвършенствания. Предполага се, че Кендъл е в състояние да организира производството на вещество Е (кортизон) в големи количества. Той смята, че кортизонът може да стане ценен препарат за лечение на различни кожни и очни заболявания. Кендъл обсъжда също така със своя сътрудник от клиниката „Мейо“ Филип Хенч възможното прилагане на кортизона за лечение на ревматоидния артрит (инфекциозно-алергично заболяване, характеризиращо се със системни поражения на съединителната тъкан). Макар че кортизонът се оказва наистина ефективен при лечението на ревматоидния артрит, неговото използване (също като използването на АКТХ) предизвиква често нежелателни странични ефекти - по-специално повишаване на артериалното налягане, на равнището на глюкозата в кръвта и на една особена форма на затлъстяване.

Към края на Втората световна война Кендъл успява да проучи със своите сътрудници 30 от 38-те етапа на кортизоновия биосинтез. При изучаването на последните етапи на биосинтеза му помага ученият Луис Сарет и в края на 1945 г. в лабораторията на Кендъл е синтезиран за първи път кортизон в малки количества. Две години по-късно, след разработването на по-прост метод за синтезиране на кортизон, става възможно серийното му производство. По това време биохимиците от Йейлския и Калифорнийския университет изолират от екстракти на хипофизата АКТХ.

През 1950 г. Кендъл получава заедно с Хенч и Райхщайн Нобелова награда за физиология или медицина, паричната стойност на която разделя между себе си и няколкото свои сътрудници, които му помагат да синтезира кортизона.

През същата година Кендъл се пенсионира, напуска клиниката „Мейо“ и става професор консултант в Принстънския университет, където продължава своите изследвания.

През 1915 г. Кендъл се жени за Ребека Кенеди. Семейството има трима синове и една дъщеря. Последните години от живота на Кендъл са помрачени от психическото заболяване на жена му, смъртта на единия му син от рак и самоубийството на втория му син. През 1972 г. по време на съвещание Кендъл получава сърдечен пристъп и три дена по-късно умира от инфаркт на миокарда.

Кендъл е удостоен с наградата Джон Скотна град Филаделфия (1921 г.), с медала Чарлз Фредерик Чандлърна Колумбийския университет (1925 г.), с наградата Ласкърна Американската асоциация за здравеопазване (1949 г.) , с наградата Пасано за медицинана фонда „Пасано“ (1950 г.) и с медала Коберна Асоциацията на американските лекари (1952 г.). Присъдени са му почетни степени на Йейлския университет, на университета в Синсинати, на Колумбийския университет и на други учреждения. Член е на Американското дружество на биолозите, на Асоциацията на американските лекари, на Американското химическо дружество, на Американското дружество за експериментална патология, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на Националната академия на науките, на Американското философско дружество и на Американското биохимично дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/kendall.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Разбира се, науката през XVII-то столетие била фантасмагорична смес, в която обоснованото и точното се преплитало с най-абсурдни предположения. Дейността на Кеплер съседствала с полетелия към Сатурн препуциум на Христос, грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение било толкова нереално, колкото и днес. Или още по-невъзможно.

Днес разполагаме със законите на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може смело и безусловно да бъде бракувано. Можем да не обръщаме внимание (или да не възприемаме сериозно) летящите препуции, психотерапията или „извънтелесните усещания“.

Тогава тези ориентири не били още формулирани. Всичко било много по-сложно и заплетено.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да укроти и подреди този хаос. По логиката на развитието на науката тя трябвало непременно да излезе от „пяната на столетието“.

И тази „Афродита“ не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграч и дуелист Рьоне Декарт. Той е познат и като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по това време изисквали от учените да си латинизират имената.

Образованието му не прескочило границите на езуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, а също така езуитска логика.

Като завършил училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родната Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски щурмувал Прага, а под барабаните на Орлеанския принц громял арминианите.

Когато му се отдавал случай, странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девици, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, биел се на дуели, с една дума - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или ходел в кланиците, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърца и не само свински.

Да си спомним известния пример, който го характеризира като доста дързък експериментатор.

Като направил в рамката на прозореца, който се намирал в кабинета му, дупка, Декарт закрепил там току-що извадено око на бик, „гледащо навън“. От задната страна на окото изстъргал слой тъкани и така станало възможно да види „през окото“ миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също си струва да бъдат споменати отделно.

„Веднъж накарах да убият една крава, за която знаех, че е заченала преди известно време, само за да разгледам плода ѝ“ (Декарт в писмо до Марсен от 2 ноември 1646 г.).

Той не е преподавал никога и нищо, а и изобщо избягвал академичните среди. По-специално е известно, че по необясними причини Декарт не пожелал да се запознае даже с Галилей.

Дните си завършил при двора на шведската кралица Кристина, като получил отровно причастие от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, по би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към ученика от училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво именно е подправил Виоге „тялото христово“, останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

По-нататък всичко се наредило още по-успешно: съчиненията му били внесени в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а Луи XIV забранил със специален указ във всички университети на Франция даже да се помни името на Картезиус.

Животоописанието на Декарт, разбира се, не може да предизвика нищо друго освен завист. Макар че отчасти го е засенчил Хокинг с неговата амиотрофична латерална склероза, биографията на Рьоне Декарт и до ден днешен си остава еталон за един учен.

Но не това е същността.

Трябва да помним, че говорим за човек, който с поразителна лекота е преобърнал и структурирал европейската наука.

Той ни е подарил метод, с помощта на който от която и да е смес от знания можем да извлечем най-необходимото и важното, като отсеем дреболиите и излишните подробности.

Картезиус утвърждава очевидното: „Всички науки са дотолкова свързани помежду си, че е по-лесно да се изучават всичките заедно, отколкото която и да е от тях отделно от всички останали...“ (Декарт, „Правила за ръководство на ума“. Правило 1)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваме разума си и да намираме истината в науката“ не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства създава архаичността на стила, но преодоляването ѝ се възнаграждава щедро.

Нещо повече, без прилагане на метода на Декарт „да се обира каймака от всички науки“ опитите за ориентиране в произхода на живота днес са обречени на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892–1964), основоположник на биохимичната генетика, създава дружеството на „картезианците“ и първи през ХХ век прилага разработените от Рьоне Декарт методи.

Необходимо уточнение. Под картезианство (в дадения случай) нямаме предвид философската система и несънуваната от Декарт „двойственост на света“. Говорим само за механиката на мисленето. За способността да се обобщава дръзко и безпогрешно.

Разбира се, прилагането на картезианския метод ни обрича на известна повърхностност, а понякога и на забавни дребни грешки.

Но за грешките може да не се безпокоим. Ако идеята е ценна, в науката се намират достатъчно чистачи, които ще изметат с удоволствие неизбежния боклук. Все пак трябва да има с какво да се занимават пълчищата доценти, чиято плахост и „комплексираност“ не им позволява да градят парадигми или да правят реални открития. br>

ДРУГИ ПУБЛИКАЦИИ ОТ АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ В БЛОГА:

1. Теория и практика на кощунството. Част 1

2. Теория и практика на кощунството. Част 2

3. Откъснатите уши на бога

4. Горкият Фройд,

5. Реконструктори на „вярата“: психиатрия и религия

Винаги съм се придържал към принципа, че когато човек има с какво да се похвали, трябва непременно да се похвали.

И аз искам сега да се похваля с моето работно място.

Ето го на тази снимка погледнато изцяло.

А сега детайлно, по ред на номерата.

Тук са новият ми „комбайн“, „дървото“ (стационарният компютър) и проекторът.

„Комбайнът“ Lexmark е наистина съвсем скорошен и още не съм му проучил всичките възможности (300 страници ръководство – о, ужас! – на английски език): с двустранен печат е, скенерът му е много бърз, вързан е към интернет, а нататък ще видя с какво още може да ме изненада, но нямам много свободно време и го изследвам стъпка по стъпка.

Стационарният компютър („дървото“) е понякога бавен като костенурка, но в замяна на това е много стабилен и затова не си го давам: на него са качени и се обработват всички неща, които са свързани с работата ми извън учебните часове, а тя не е малка: списъци, отчети, докладни, заявления, служебни писма, проекти…

Проекторът пък е част от преподавателската ми система, защото от над десет години преподавам уроците си единствено с компютър и проектор, пестейки на училището огромни разходи за маркери и изтривалки (учителите по български език и по математика пишат по дъската и бършат като за световно!).

А това е централното място.

Тук са се настанили преподавателският ми лаптоп, тонколоните, чашата за кафе (в момента вече празна, но през междучасието ще се напълни!), моливарникът, старият принтер и старият скенер, които се пускат в действие, когато се наложи да се принтира или да се сканира нещо в хода на урока, непредвидено при предварителната подготовка.

Екзотиката на работното ми място е, разбира се, радиовъзелът.

Третият компютър, който се намира тук, е с много специална задача: той бие звънеца и пуска музика от най-различни музикални радиостанции през междучасията (във всички кабинети, стаи и коридори има репродуктори!); софтуерът за всичко съм намерил и настроил аз, така че това е една от малките и малкото ми училищни гордости.

А усилвателят и микрофонът са за съобщения и музикални поздрави – в съавторство с компютъра - по най-различни поводи (понякога казвам и по някой майтап, ама ми дърпат ушите и гледам да не прекалявам!).

--------

Та в общи линии - това е моето работно място.

Дай боже всекиму такова…

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ:МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА

МЕЧКАТА

(LʼORZA)

Шеста забава от втория ден

КРАЛЯТ НА РОКА АСПРА ИСКА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА ДЪЩЕРЯ СИ, КОЯТО С ПОМОЩТА НА ЕДНА СТАРИЦА СЕ ПРЕВРЪЩА В МЕЧКА И СЕ СКРИВА В ГОРАТА. СЛЕД ТОВА ПОПАДА ПРИ ЕДНИ ПРИНЦ И ТОЙ, КАТО ВИЖДА НЕЙНИЯ ИСТИНСКИ ОБЛИК В ГРАДИНАТА, КОГАТО ТЯ СИ РАЗРЕСВА КОСИТЕ, СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ. СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ ВСИЧКИ РАЗБИРАТ, ЧЕ МЕЧКАТА Е ЖЕНА И ТОЙ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Докато Попа разказвала своята приказка, жените се смеели до сълзи, но на това място, където се казвало за женската хитрост, способна да завърти на пръста си и една лисица, едва не се пукнали от смях. И наистина, уловките на жената ще са като бисерни зърна, ако се нанижат по стотици на всеки неин косъм. Хитростта е нейна майка, лъжата - кърмачка, ласкателството - наставник, измислицата - съветник, съблазънта - другар; ето защо жените размятат мъжете насам-натам, както им хрумне. Но дошъл редът на Антонела, която се изпъчила и вече се приготвила да говори, но се замислила малко, все едно искала да си припомни по-добре всичките подробности на приказката, а след това започнала така:

- Добре е казал мъдрецът, че на заповед, изпълнена със злъч, не можеш да се подчиниш със захарна душа: трябва, когато молиш или изискваш, да мериш добре молбите си, за да ти отвърнат в замяна с необходимото послушание. А необмислените заповеди пораждат неукротима съпротива, както се случило и с краля на Рока аспра [1], който поискал от дъщеря си невъзможното, като я принудил да избяга с риск за честа и живота си.

И така, разказват, че живял някога в страната Рока аспра един крал, чиято съпруга била неземна красавица, но в разцвета на годините си паднала от коня на здравето и строшила лампата на живота си. Преди обаче тази лампа да угасне, повикала кралицата мъжа си и му казала: "Зная, че ти ме обичаше от цялата си душа. Затова покажи и в края на живота ми силата на своята любов: дай ми дума, че няма да се ожениш никога, ако не намериш такава красавица като мене. А ако вземеш по-грозна, ще я прокълна да ѝ изсъхнат гърдите, а тебе ще те мразя дори на оня свят.

Кралят, който я обичал цялата от основите до покрива, като чул последната ѝ воля, избухнал в такъв плач, че дълго не можал изобщо да отговори. И накрая, като престанал да плаче, ѝ казал: "Ако поискам да имам някога жена, нека ме съсипе подагра, нека ме порази копието на каталонец, нека постъпят с мене като със Старче! [2] Забрави за това, радост моя! Не смей да си помисляш, че ще мога след тебе да обикна друга жена. Ти беше началото на моите любовни чувства, ти ще отнесеш със себе си и дрипите на моите въжделения".

Не успял той да довърши тези думи, когато нещастната млада жена, която вече едва дишала, склопила очи и опънала крака.

Като видял, че бентът на живота ѝ се прокъсал, кралят излял потоци от сълзи и така започнал да се бие в гърдите и да вика, че притичали всичките придворни. Като викал по име тази добра душа, той проклинал Фортуна, която я отвела от него, скубел косите си и хулел звездите, които му изпратили такава мъка.

Но както казват хората: "Далече от очите, далече от сърцето и времето лекува всичко", та не успяла Нощта още да излезе на плаца, за да провери караула на прилепите, когато той започнал да кърши пръсти: "Ето че умря жена ми и останах вдовец и нещастник, без никаква надежда, освен това бедно момиче, което ми остави. И така, трябва да намеря някоя, за да мога да имам и син! Но с кого да разделя своето ложе, къде да намеря жена, която да е равна по красота на моята жена, след като всички останали изглеждат спрямо нея уродливи? Тук, сега я искам! Но къде може да намери човек друга, ако ще и света да тръгне да обикаля? Къде да открие друга, ако ще и със звънец да звъни? Или Природата е отляла една Нардела, която е сега в рая, а след това е строшила калъпа? О, в какъв лабиринт ме вкара! О, гибелно обещание, което ѝ дадох! Но какво? Още не съм видял вълка и вече бягам? Ще търсим, ще видим и ще намерим! Нима няма да се намери друга ослица за опустялата ясла на моята Нардела? Нима е изгубен светът за мене? Или вече и семе не ми е останало?"

Като казал така, заповядал веднага да разпространят указ всички красиви жени по света да се съберат на конкурс за красота, защото иска да вземе за жена най-хубавата от тях и да я поднесе в дар на своето кралство. Когато слухът се разнесъл навсякъде, нямало жена във вселената, която да не дошла да опита щастието си, не останала нито една грозница и нито една красавица, която да не поискала да се покаже пред всички. Защото, когато стане въпрос за красота, нито една, дори най-отвратителната маймуна, не се признава за победена, нито една морска акула не отстъпва; а всяка вярва в своя успех. Ако огледалото ѝ каже истината, тя ще обвини огледалото, че нарочно не я отразява такава, каквато е в действителност, и ще убеди амалгамата, че не е правилно намазана.

Та ето, когато цялата страна се изпълнила с жени, кралят ги построил една до друга и започнал да ходи пред тях като велик султан, когато влиза в харема, за да избере о кой генуезки камък [3] да си наточи дамаския кинжал. Той сновял насам и натам, оглеждал всяка от всички страни, отгоре и отдолу, като маймуна, която не може нито да се изправи, нито да се спре: но на една челото му се струвало криво, на друга носът дълъг, трета имала голяма уста, четвърта дебели устни, пета му била висока, шеста ниска и зле сложена, тази - прекалено дебела, онази - прекалено слаба; испанката не му харесала заради жълтата кожа, неаполитанката го дразнела с това как ходи на високите си токове [4], германката била за него студена като лед, французойката доста лекомислена, а венецианката заради прекалено избелените си коси му приличала на къделя ленена прежда.

В крайна сметка, коя по една причина, коя по друга - отпратил ги всичките, показвайки им с едната си ръка напред, а с другата подбутвайки ги отзад. И като не намерил сред толкова красавици нито една подходяща, решил да се задоволи с дъщеря си, казвайки: “Защо да търся Мария в Равена [5], когато Прециоза, дъщеря ми, е създадена изцяло по образа на майка си? Като имам едно толкова мило лице пред мене вкъщи, какво ми трябва да търся жена от другия край на света?“

Но когато казал на дъщеря си какво е намислил, тя се разгневила и започнала да вика така, че Небето ще го разкаже по-добре от мене. Тогава кралят, разярен, ѝ казал: „Я не викай така и си заври езика в задника. Още тази вечер ще завържем брачния възел; ако ли не, най-голямото парче, което ще остане от тебе, ще бъде ухото ти!“

Като чула неговото решение, Прециоза се затворила в стаята стая, където започнала да оплаква горчивата си участ, скубейки косите си. Но когато скърбяла така и плачела, дошла старицата, която ѝ носела обикновено белилото за лицето. Като намерила душата ѝ нито на този, нито на онзи свят и научила причината за нейната мъка, старицата ѝ казала: „Не се тревожи, дъще, и не губи надежда, защото освен Смъртта има и други средства срещу всяка беда. Чуй ме: когато баща ти, това дърто магаре, се опита да изиграе тази вечер ролята на млад жребец, сложи тази шушулка в устата си, от което ще се превърнеш веднага в мечка и ще избягаш, защото от страх той не ще може да ти попречи. Тичай направо в гората, където Небето ти е приготвило добра участ. А когато поискаш да станеш жена – каквато ще си останеш и ще бъдеш винаги, - извади шушулката от устата си и ще си такава, каквато си била до сега“.

Прециоза прегърнала старицата, наредила да ѝ отмерят добра мярка брашно, да ѝ дадат две парчета шунка и сланина и я изпратила. А когато Слънцето, като проститутка без късмет, започнало да преминава от един квартал в друг, кралят повикал музикантите, поканил васалите и вдигнал голямо тържество. Като потанцували пет или шест часа, той настанил гостите по масите, а после, след като се нахранили до насита, се оттеглил в спалнята. Но когато казал на невестата да му донесе тетрадката със записките за неплатените любовни сметки, Прециоза сложила шушулката в устата си, превърнала се в мечка и тръгнала с рев право срещу него. Уплашен от това чудо, кралят се заровил сред дюшеците и матраците, откъдето до самото утро не посмял да покаже и носа си.

В същото време Прециоза напуснала двореца и се отправила в гората, където сенките били сключили монополен договор да противодействат двадесет и четири часа на Слънцето, а там прекарвала времето си в мирни разговори с другите животни, докато не дошъл по тези места на лов синът на краля на страната Аква корентес [6], който, виждайки мечката, едва не умрял от страх. Но като забелязал, че огромното животно, свивайки се на кълбо и махайки с опашка, само обикаля около него, добил смелост и, като го погладил по козината, започнал да му говори: „Лежи, лежи; мирно, мирно“. Той отвел мечката от гората в дама си, където заповядал на слугите да се грижат за нея като за самия него и я настанил в градината до кралския дворец, за да я гледа от прозореца, когато му се прииска.

И веднъж, когато вкъщи нямало никого и принцът останал сам, той се приближил до прозореца да погледа мечката и видял, че Прециоза, която искала да оправи прическата си, е извадила шушулката от устата си и разресва своите златни коси. Като съзрял тази невероятна красота, принцът, побъркан от изумление, хукнал по стълбите и изтичал в градината. Но Прециоза, за да избегне засадата, сложила шушулката в устата си и се превърнала отново в мечка.

Когато се спуснал долу и не намерил тази, която видял от прозореца, принцът бил поразен до такава степен от измамата, че изпаднал в тежка меланхолия и през следващите четири дена се разболял съвсем, като повтарял непрекъснато: „Мечко моя, мечко моя!“

Като слушала тези жални призиви, майка му си помислила, че мечката му е направила някаква лошотия и заповядала да я убият. Но на слугите, които били възхитени колко е опитомена и ласкава (защото тя правела да я обичат даже камъните по пътя), им дожаляло да я убиват, пуснали я в гората, а пред кралицата се отчели с това, че мечката я няма.

Когато принцът научил това, започнал да върши невъобразими неща и бил готов да накълца слугите на парчета; но като разбрал от тях истината, скочил на коня си и неудържимо търсел и обикалял горите, докато не срещнал накрая мечката. Сега, като я довел обратно, той не я настанил в градината, а в дома си и при това ѝ говорел: „О, прекрасна кралска хапка, скрита под животинска кожа! О любовна свещ, закътана в мъхнат фенер! Защо си играеш с мене на криеница, виждайки как изгарям и се топя косъм по косъм! Аз умирам, изтощен, изнурен, опустошен от твоята красота и ти самата виждаш, че от мене е останала едва ли не една третина, като от прекипяло вино, че съм вече само кожа и кости, че неизлечима жар е зашита с двоен конец към моите вени! Дръпни завесата на зловонната кожа и ми позволи да видя изяществото на твоята красота; извади клонките от кошницата и дай да се полюбувам на прекрасните плодове; вдигни покривалото и позволи на очите ми да се потопят във видението на пищните чудеса! Кой е заточил в козинява тъмница това блестящо създание! Кой е затворил в кожено ковчеже това прекрасно съкровище! Дай ми да видя неповторимата грация и вземи в замяна всичките мои желания, о мое щастие, защото само мечата сланина може да изцели моите изстрадали нерви!“

Като казал и повторил това много пъти и видял, че хвърля думите си на вятъра, принцът легнал отново и толкова тежко заболял, че лекарите правили вече най-лоши прогнози. А кралицата, която нямала на света друга радост освен сина си, седяла до постелята му и нареждала: „Сине мой, откъде те сполетя тази беда? И що за печал те налегна? Ти си млад, любим, велик, богат; какво не ти достига, сине мой? Не го крий от мене, защото казват, че срамежливият бедняк с празна чаша остава. Ако искаш да се ожениш – вземи си жена и аз ще ти дам пари: ти се жениш, аз ти плащам. Не виждаш ли, че твоята болест е и моя болест? Пулсът ти бие, а сърцето ми се къса; в кръвта ти има огън, а аз ще се побъркам, защото нямам друга подкрепа в старостта си освен тебе. Бъди отново весел, за да се зарадва сърцето ми и да не вижда разрушено твоето кралство, разорен твоя дом и убита от скръб твоята майка“.

Като чул тези думи, принцът казал: „Нищо няма да ме утеши, ако не виждам мечката. Затова, щом искате да ме видите отново здрав, позволете ѝ да живее в моята стая; не желая никой друг, освен нея, да се грижи за мене, да ми оправя леглото и да ми готви. Като получа това удоволствие, няма съмнение, че ще оздравея бързо“.

Майката, макар че ѝ се струвало безумно мечката да му служи за готвачка и камериерка, та даже заподозряла сина си в бълнуване, наредила все пак да я доведат, за да му угоди. И тя, като се приближила до постелята на принца, вдигнала лапа и опипала пулса на болния, с което ужасила кралицата, уверена, че всеки момент ще му откъсне носа.

Но когато принцът казал на мечката: „Миличка моя, искаш ли да ми готвиш, да ме храниш и да се грижиш за мене?“, тя склонила глава, показвайки, че е съгласна. Тогава майката наредила да донесат няколко кокошки, да запалят камината в стаята и да сложат вода на огъня. Тогава мечката, като взела една кокошка, я опърлила майсторски, ощипала я, разделила я на парчета, една част нанизала на шиш, а другата изпържила така великолепно, че принцът, който нямал вече сили и захар да смуче, скочил и започнал да лапа, като си облизвал пръстите. А когато свършил с яденето, мечката му дала да пие с такова изящество, че кралицата била готова да я разцелува.

После, докато лекарите преглеждали принца, мечката му застлала пъргаво постелята, отишла бързо в градината, набрала красив букет от рози и цъфнали портокалови клонки, след което разпръснала цветчетата им по стаята. Тогава кралицата окончателно признала, че мечката не е за изхвърляне и принцът е многократно прав, че се е влюбил така в нея.

А принцът при вида на тези прекрасни услуги само пламнал от още по-силен огън и ако преди давал драхма, сега не се скъпял за ротоло [7], та казал на майка си: „Майко, господарке моя, ако не целуна мечката, ще се разделя с душата си“. Кралицата, като виждала, че му е по-добре, не възразила, а казала на мечката: „Целуни го, целуни го, мое мило животно, че да не видя мъртъв нещастния си син!“

Мечката се притиснала до него и принцът, като я прегърнал, не можел да ѝ се насити, целувайки я и целувайки я, а когато докоснали устните си, шушулката паднала незнайно как от устата на Прециоза и в обятията на принца се оказало най-прекрасното създание на света. И той, стискайки това създание с любовните клещи на ръцете си, казал: „Хванах те, катеричке, повече не скачай далече от мене!“

А Прециоза, като прибавила румения цвят на срамежливостта към палитрата на природната красота, му отвърнала: „Аз съм в ръцете ти, на тебе давам честта и живота си; мери ме, претегляй ме, отвънка, отвътре – твоя съм“. И когато кралицата попитала красавицата коя е и защо се е принудила да живее в гората, Прециоза ѝ разказала поред цялата история на своите нещастия. Кралицата, като я похвалила за нейната доброта и честност, казала на сина си, че ще се радва да го вижда с такава съпруга. Принцът, който искал това най-много в живота си, веднага ѝ дал дума, а майка му, като ги благословила двамата, отпразнувала прекрасния съюз с великолепни тържества. И така Прециоза, поставена на везните на човешкия съждения, доказала напълно, че

добре ли постъпваш, добро ще получиш.

1. Неприступная Скала.

2. Джован Винченцо Старче, член на градския съвет на Неапол, обвинен от мълвата, че се е обогатил за сметка на увеличените цените на хляба, бил разкъсан по най-жесток начин на парчета по време на народен бунт през май 1585 г.

3. В Генуа правели от местен камък точила.

4. Неаполитанските улици, павирани с големи парчета вулканични камъни, винаги подлагали на сурови изпитания модните дами. Особено тежко им било през XVII в., когато станали модерни много високи (20-30 сантиметра) и тънки токове. Знатните жени ходели, като се опирали на ръцете на съпровождащите ги слуги, с което давали повод за хорски приказки.

5. Поговорката, чийто произход се обяснява различно, означава: „Да търсиш нещо там, където го няма“.

6. Течаща вода.

7. През XVII-XVIII в. драхмата тежала от 3,45 до 3,9 грама; ротоло (сицилийска и неаполитанска мярка за тегло) – 890 грама.

(Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

НА БЯЛ СВЯТ

Едни съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката черква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо, дето сега е „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица, срещат ги двама делибашии. Двете жени били и двете навременни и да раждат наскоро, но другарката на майка ми белким по-навременна била и по-корместа, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногого от делибашиите.

- Виж - рекъл той с ругание, - аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаутска тъпапджа! - и с тези думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е твърде далеч. Но щом си влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето са казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо между праза и лука, армеята, пипереницата в поплесневелите от влага стени спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета - всичката покъщнина на баща ми, - съм видял аз тъмния и влажен свят.

Като си дошел баща ми, майка ми едва могла да му разправи какво станало и как се усетила, но прибавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, новороденият ...

Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и позива, а майка ми легнала от уплашване на дрехи. Баща ми разправил за случката на гостите си войници. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръднали, а искали от баща ми согуч, че му се родило чедо.

Кога се завърнали двамата онези, баща ми им се изкаял, че родилката е болна, и ги помолил да минат в друга някоя къща от ямаците, дето той ще бъде ямак, само да се прибере родилката на сухо и по на топло в собата. Четиримата, които били и женени, склонили и отишли да гледат от другите къщи коя ще им хареса да се преместят, но петият, който бил най-млад и неженен, не искал да се мести. „Що ми е мене, че на гяурина кравата се отелила. Той да си търси яхър. Аз сега оттук се не местя!“ И легнал в собата, та се завил в дрехите и запъшкал, като че ражда, па викал на бабата да му намери друга баба, ама по-млада да дойде да го избаби.

Като се върнали онези, с дълъг кандърмалък и с два бешлика согуч от баща ми преместили се на друга къща. И тъй могла майка ми да излезе от влажната и мрачна маза в по-малко влажната и едва ли по-малко мрачната соба, да изведе и мене от онзи вертеп.

До десетина дена майка ми все страдала от преждевременното раждание, после била взела уж да се съвзема, но все пак креяла. За Рождество само силом станала да поразтреби, да позамаже, но на Нова година пак я втресло; тя вече не станала до самата си смърт - 17 януария 1829, според както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на ,.Св. Костадин'“.

(Следва)

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА" [1]

Моля да отбележите, че аз не призовавам към нищо. Нещо повече, не бих искал някой да споделя моите възгледи. Масовото трябва да остане масово, а детайлното – детайлно. Има съвкупност от представи, която в никакъв случай не трябва да става общоприета.

В този конспект наслагах най-различни фрагменти от моите лекции. Тяхната генерална тема е абсолютното свободомислие и, като следствие, майсторството на публицистиката. А то понякога се нуждае от доста екзотични илюстрации. Естествено, като такива аз използвам теми и образи, които са най-разбираеми за моите слушатели.

Защо е нужно абсолютното свободомислие? Разбира се, то не е цел, макар че понякога позволява да се наслаждаваш на неоглупяването. То е инструмент, без който няма смисъл да се занимаваш нито с публицистика, нито с наука.

Политиката е била, е и ще бъде прекрасен материал за изработване на подигравателни навици. Особено е подходяща за това политическата реалност в Руската федерация. Тя е толкова сочна и маразматична, че е трудно да си представиш по-добър тренажор. Разбира се, хулиганската волност за отношение към нея идва само тогава, когато сте напълно свободни от всякакви политически възгледи.

И така, да разгледаме събитията през последния месец.

Националната ерекция, която Кремъл предизвикваше толкова дълго, най-сетне се състоя. Едновременно с това възникна и въпросът за по-нататъшното ѝ използване.

Но!

Приемащият орган в Сирия се оказа нищожно малък, в Донбас - миниран, а дяволското НАТО успя да нахлузи на Прибалтика девствен пояс. Резервният вариант с Беларус също се провали. Там всичко се оказа така здраво натъпкано с картофи, че нямаше къде да се навре надървеното руско величие. Какво да се прави сега с тази ерекция, никой не знае. Рано или късно на Кремъл ще му се наложи отново да трака с зъби по чашата [2], напомняйки на „братята и сестрите“ за вълшебните възможности на дланите.

Този гаден момент наближава. На публиката ѝ домъчня за държавност, иначе казано – за фронтове, за изтезания, за купони. Тя иска вериги и камшик. А Кремъл не разполага с тях в промишлено количество. Освен шоуто „ходещи мъртъвци“ няма какво да предложи на населението.

Както мракобесните, така и либералните аналитици са страшно обезпокоени. Те си миришат един на друг прес-изпражненията и с папагалска настойчивост диагностицират у опонентите си „фашистки вирус“, „революция“ и „русофобия“. Те са все разплакани, все нещо ги боли. Катафалки биха украсили пейзажа, разбира се, но, за съжаление, никой от аналитиците не е все още умрял от болка за отечеството.

Те хленчат, но са съгласни да бъдат и занапред едни от малките чудовища върху дивото платно на Русия. Уви, никой не иска да се дистанцира и да види чумното очарование на положението. Те не могат да възприемат страната като грандиозен анатомичен театър, където на столовете са седнали готови за препариране смисли и редки същности.

Аналитиците сами са си замъглили мозъците със своя плач за „отечеството“, „народа“, „морала“, etc. Тази обременености са, разбира се, мили, но именно те лишават от възможността да се мисли ясно. Именно от тях трябва да се избавим най-напред. Впрочем, както и от всякакви политически възгледи и пристрастия. Публицистът, натоварен с въпросните понятия, прилича на анатом, който отива в операционната зала не да реже, а да ридае.

По-добре е да нямаш никаква родина, отколкото да култивираш като такава някакво сметище. Просто защото „се е случило така“ и защото ни е „майка“. Не трябва да се търпи една побъркана старица, която души внуците си и пали пердетата. Едно завъртане на глобуса свидетелства, че изборът на възможно „родини“ е доста голям. (Разбира се, това не се отнася за тези случаи, когато в перспектива се очертава много голямо наследство. Тогава човек може да изтърпи даже пердетата.)

* * *

За „народа“ трябва да се забрави, както и за уважението към неговия „избор“.

Това, че тези, които гледат „Битки на екстрасенсите“ [3], викат „Крим наш!“ и изпиват милиарди бутилки водка са си избрали кумири, не трябва да ни задължава с нищо. Политическите предпочитания на тази публика имат същата стойност като техните интелектуални и културни пристрастия (иначе казано – нулева). Понятието „народ“ е само част от примитивната агитация, съчинена от режима. Както поповите говорят от името на „бога“, така и режимът говори от името на „народа“. А споменаването от властите на това хлъзгаво понятие означава само за това, че те залагат на най-примитивните свойства на населението.

* * *

С други думи, не трябва никога да пропускаме възможността да се подиграем с властта. За това може да се използва всеки предлог, ако няма такъв, следва да се създаде. А изтриването на краката в различните светини е най-важна част от професията на публициста. Впрочем, разнообразието от светини задължава и да имаме разнообразни подметки. Повечето светини са отровни и изискват здрави протектори на обувките.

За съжаление, закон на Руската федерация ни лиши от прекрасната възможност да оскърбяваме чувствата на вярващите. Но останаха още много всякакви „сакралности“, които по своята глупост изобщо не отстъпват на религията. Например традициите, идеологиите и патриотизмът.

При това не трябва да се страхуваме, че ще сринем нечии убеждения. Истинският патриот няма да се откаже никога от вярата си, че в шапката на фокусника живеят зайци.

* * *

Между другото.

Качеството мислене може да има и пряк практически смисъл. Да си спомним Джереми Бентъм. Този дързък за времето си мислител бил мумифициран. Ковчегът с неговите останки бил поставен в хола на Лондонския университетски колеж. Но с времето около мощите на Бентъм започнали да се случват загадъчни събития. Капакът на ковчега се оказвал на сутринта отместен. През нощта в хола се трошало стъкло и се разнасяли странни звуци.

Разбрало се, че един от лаборантите, г-н Мил, свикнал да събира „нещо като масло, изтичащо от главата на Бентъм“. Г-н Мил пояснил, че въпросната субстанция подхожда най-добре за смазка на лабораторните хронометри. Редица опити потвърдили, че „маслото“ наистина няма никаква конкуренция.

Разбира се, предположението за връзка между интелекта на Бентъм и качеството на смазката за хронометрите е абсолютна глупост. Но, като всяка глупост, дадената история може да послужи за прекрасна алегория на това как главата на учения служи на науката.

* * *

Понякога има реплики от аудиторията.

По-специално беше зададен въпрос кое произведение на художествената литература ми е повлияло в детството.

Отговорих честно, че най-вече „Престъпление и наказание“, което ме уговориха да прочета (по диагонал). Бях малък и още не можех да се защитавам от всичките тези вторични суровини.

Но от тази книга определена полза все пак имаше. Усвоих добре, че като извършиш някое голямо безобразие, никога не трябва да се измъчваш. Именно „угризенията на съвестта“ водят най-често до разобличаване. Те променят съществено поведението и като резултат ни изправят пред „провал“.

1. “Ерарта“ – музей на съвременното изкуство в Санкт Петербург.

2. На 3 юли 1941 година, когато руските войски отстъпват повсеместно под напора на германската армия, Сталин произнася реч по радиото, по време на която пие вода и в ефир се чува как потракват зъбите му по чашата - ръката на Вожда трепери (бел. прев.).

3. "Битки на екстрасенсите" - долнопробно руско телевизионно шоу, което внушава на зрителите, че реално съществуват паранормални явления (бел. прев.).

(Следва)

Източник: Интерактивный музей В.С.Высоцкого

Превод от руски: Павел Николов

Известният израз [1] става лайтмотив на една от двете песни, написани за филма на режисьора Станислав Говорухин „Контрабанда“. Станислав Сергеевич си спомня, че замисля и коментира тази морска криминална история заедно с Висоцкий. В края на 1973 година Говорухин работи над сценария на филма в Болшево. Висоцкий, чувствайки се запознат с морската тематика, дава съвети. И се скарват за значението на думата „кранцы“ [2]. Днес това звучи смешно, защото поетът Висоцкий вече е използвал тази дума в своя песен: „кранцы за борт, отдать носовые“ [3], така че спорът е бил неуместен.

Владимир Висоцкий не планира да се снима във филма и се съгласява само да напише песни за него. Не му достига време – за летния сезон има други планове. А и филмът е от обикновените [4].

Макар че сега в едно свое интервю Говорухин защитава своето произведение:

„Помня, че написах сценария, който беше утвърден веднага. Казаха: „Забележителна криминална история“. Снимахме в Одеса на корабите „Русия“ и „Адмирал Нахимов“. Всичко вървеше добре. Но веднъж капитанът ми показа телеграма: „Снимачният екип на „Контрабанда“ да бъде свален от борда. Да не му се оказва никакво съдействие.“ Нашият сюжет позорял съветския моряк. Какво да правим?! Отидох при секретаря на областния комитет на партията. Заедно разговаряхме с министъра на флота. Убеждавахме го, че това няма да бъде позор, а реклама. И започнаха едни глупости. Героят на филма няма да е значи моряк, а завеждащ производствената дейност. Защо направих този компромис, сам не зная. Да бях снимал нормален филм. Е, щеше да полежи една година на лавица. След това щеше да излезе“. (От интервюто за вестник „Факти“, 2003 г.)

Между другото, Владимир Висоцкий научава за проблемите на своя приятел по време на снимките и му изпраща шеговито писмо в Одеса, за да го подкрепи морално:

„Много се разстроих, че имаш нови затруднения, които не знаеш много добре как да избегнеш. Защото нали за нещо все пак може да се снима? Или не? Например за инфузориите. Макар че веднага ще стане ясно: това не се нрави на министерството на леката промишленост, тъй като петни бита на чехълчетата. Няма къде да се завреш: и микро, и макросветовете са все под нечие ръководство. Така че продължавай, Славик, за контрабандата, макар и по контрабанден начин. Ако можем да донесем нещо чуждестранно – ще помогнем. За нас това е вече лесно.

Аз, наистина, искам да дойда да се видим и ще се постарая, Славик, но хайде да напишем нещо за нищо и за никого.

Одеска киностудия.

Сценарий.

По-нататък – 100 бели страници, по които ще направим филм.

Филмът – час и половина черен екран и… край.

Забележително! Макар че много прилича на цялото наше сегашно кино“.

В писмото става въпрос и за това как Висоцкий иска да прозвучат песните във филма: „Ако ти харесва – по-добре би било да ги изпея съм с малък струнен съпровод. Мелодии има“.

Фонограмата за филма обаче е записана, като песните в нея звучат в дует с Нина Шацкая [5]. Из дневника на Нина Шацкая:

„29.03.1974 – „Домът на звукозаписа. Записахме с Висоцкий 2 песни за к/ф „Контрабанда“. Красивото танго „Белая мадонна“ за любовта между два лайнера. Думите са написани от Володя, все едно са за мене и Льоня… [6] Володя беше галантен. Преместваше ме по-близо до микрофона. В общи линии всички бяха доволни. Втората песен „Сначала было слово“ Володя трябваше да пее сам, но размисли и предложи да изпее и тази песен с мене… Накратко, записахме и нея“.

Нина Сергеевна споменава песента „Сначала было слово“. Но в първоначалната версия на филма тя звучи не в дует, а като изпълнение само на Владимир Висоцкий.

На 5 август двата текста на песента са утвърдени от одеската киностудия. Но след това се заемат за работа редакторите.

Из заключението на Художествения съвет и на сценарно-редакционната колегия от 15 октомври 1974 г.:

„Значителен акцент внася музикалното оформление на филма, което съчетава в себе си компилативна музика, създаваща празничната атмосфера от живота на големия пътнически кораб, и оригинална музика („мотив танго“), носеща криминално натоварване и внасяща в разказа известен елемент на ирония и игра. Заслужават положителна оценка песните във филма (композитор Е. Геворгян, автор на текста Владимир Висоцкий). За съжаление не звучи съвсем добре финалната песен, която в изпълнението на мъжки глас е малко грубичка. При окончателното завършване на филма се препоръчва втората песен да бъде презаписана…“ (Главен редактор В. Минов.)

В окончателния вариант на филма двете песни звучат в дует. Работата на Владимир Висоцкий по отношение на песните е отбелязана положително.

Бележки на Павел Николов:

1.“В началото бе думата…“ – Евангелие от Йоан, гл. 1., ст. 1. Думата "слово"в българските преводи на въпросното евангелие се пише по традиция, нейното старо значение, запазено в руски език, е "дума".

2. Уплътнители, които се поставят между пристанището и кораба, за да не се поврежда борда; на български се използва английската дума фендър (ед. ч.).

3. Песента е „Лошадей двадцать тысяч в машины зажаты…“ („Двадесет хиляди коня в машината са свити…“); „Кранцы за борт!“ – команда при акостиране на плавателен съд; „Отдать носовые!“ – команда за развързване на въжетата, които придържат към пристанището носовата част на плавателен съд.

4. Филмът наистина е треторазряден; странното е, че от него си спомням само една песен – „Жили-были на море…“ („Имало някога в морето…“), известна още като „Белая мадонна“ („Бялата мадона“), а тази, за която става въпрос тук, ми е убягнала изцяло.

5. Нина Шацкая (1940 г.) – театрална и филмова актриса.

6. Леонид Филатов (1946-2003) – актьор, съпруг на Нина Шацкая и приятел на Владимир Висоцкий.

Първият и вторият вариант на песента за филма


Сначала было слово печали и тоски,
Рождалась в муках творчества планета,-
Рвались от суши в никуда огромные куски
И островами становились где-то.

И, странствуя по свету без фрахта и без флага
Сквозь миллионолетья, эпохи и века,
Менял свой облик остров, отшельник и бродяга,
Но сохранял природу и дух материка.

Сначала было слово, но кончились слова,
Уже матросы Землю населяли,-
И ринулись они по сходням вверх на острова,
Для красоты назвав их кораблями.

Но цепко держит берег - надежней мертвой
хватки,-
И острова вернутся назад наверняка,
На них царят морские - особые порядки,
На них хранят законы и честь материка.

Простит ли нас наука за эту параллель,
За вольность в толковании теорий,-
Но если уж сначала было слово на Земле,
То это, безусловно, - слово "море"!


В началото бе думата за горест и тъга,
раждаше се в мъки творчески планетата,
устремяваха се от сушата в нищото късове огромни
и ставаха някъде на острови.

И, странствайки по света без товар и без флаг,
сред милион години, епохи и векове,
менеше своя облик островът, отшелник и бродяга,
но запазваше природата и духа на континента.

В началото бе думата, но свършиха се думите,
населяваха матросите Земята вече,
и хукнаха по стълбите горе на островите,
наричайки ги кораби за красота.

Но брегът е стиснал здраво - с надеждна мъртва
хватка,
и островите навярно обратно ще се върнат,
на тях цари особен морски ред,
на тях пазят законите и честа на континента.

Ще ни прости ли науката този паралел,
волността в тълкуването на теориите -
ако в началото е имало дума на Земята,
то тя безусловно е думата "море"!

А пред вас е още един вариант на текста на песента, който се различава от каноничното изпълнение. Този текст е написан от Владимир Висоцкий на бланка от хотел в Югославия, където поетът е на снимки през август 1974 г.


Сначала было слово, но не было идей.
Был хаос, мрак и уйма неполадок
А в мире еще не было ответственных людей,
Чтоб навести какой-нибудь порядок.

Тогда из-за романтики, а может от тоски,
Как утверждает точная наука и молва,
От суши отрывались огромные куски
И в море уплывали, превращаясь в острова.

И, странствуя по свету, без фрахта и 
без флага, 
Сквозь миллионнолетья, эпохи и века,
Менял свой облик – остров, отшельник 
и бродяга
Но сохранял природу и дух материка.

Сначала было слово, но кончились слова,
Уже матросы землю населяли,
И ринулись они по сходням вверх на острова,
Для красоты назвав их кораблями.

И палубы надраили, до лоска довели,
Вросла ногами в палубы и душами братва
Отдав концы от суши отрывались корабли,
Но месяцы и годы, превращаясь в острова

Но берега не держат надежно мертвой
хвати
И острова вернутся назад наверняка!
На них царят морские особые
порядки,
На них хранят законы и честь
материка.

Простит ли нас наука за эту параллель,
За вольность в толковании теорий,
Но, если уж сначала было слово на земле
То это, безусловно, слово – море.


В началото бе думата, но нямаше идеи.
Беше хаос, мрак и множество дефекти.
А на света още нямаше отговорни хора,
за да въведат някакъв ред.

Тогава заради романтиката, а може от тъга,
както твърди науката и мълвата,
от сушата се откъсвали огромни късове,
и в морето заминавали, превръщайки се в острови.

И странствайки по света без товар
и флаг,
през милион години, епохи и векове,
менял своя облик островът, отшелник
и бродяга,
но пазел природата и духа на континента.

В началото бе думата, но свършиха се думите,
матроси вече населиха земята
и хукнаха по стълбите горе на островите,
които кораби нарекоха за красота.

И палубите изчистиха, направиха ги гланц,
сраснаха с крака в палубите и с души момчетата,
развързвайки въжетата от сушата откъснаха се корабите,
за месеци и години превръщайки се в острови.

Но бреговете не държат с надеждна мъртва
хватка
и островите назад ще се върнат вероятно!
На тях цари особен морски
ред,
на тях пазят законите и честта
на континента.

Ще ни прости ли науката за този паралел
за волността в тълкуването на теориите,
но ако в началото е имало дума на Земята,
то това безусловно е думата мора!

Добавка на Павел Николов: Другата песен от филма "Контрабанда" - "Жили-были на море..." ("Имало някога в морето..."):

Тадеуш Райхщайн (Tadeus Reichstein)

20 юли 1897 г. – 1 август 1996 г.

За физиология или медицина (заедно с Едуард К. Кендъли Филип Хенч)

Полско-швейцарският химик органик Тадеуш Райхщайн е роден във Влоцлавек, Полша (после част от Русия) в семейството на Густава Брокман и инженера Изидор Райхщайн. Ранните си години Тадеуш прекарва в Киев, където работи баща му. Посещава училище пансионат в Йена, Германия. През 1905 г. семейството му се мести в Берлин, а по-късно – в Цюрих, където Райхщайн учи при частен преподавател до постъпването си в колеж и във Федералното политехническа училище. През 1914 г. той и родителите му получават швейцарско гражданство. След две години Райхщайн взема последните си изпити във Федералното политехническо училище и остава там като преподавател по химия. След като му е присвоена през 1920 г. научна степен, съответстваща на степента бакалавър, той работи в продължение на една година като инженер-химик, а после се връща във Федералното политехническо училище, за да завърши изследванията си по органична химия, и получава през 1922 г. научната степен доктор по философия.

През същата година Райхщайн, заедно с Херман Щаудингер започва да прави опити, свързани с химическия състав на ароматните вещества в кафето; с тази тема той се занимава и по-късно за една промишлена фирма. Райхщайн изследва също така ароматните вещества в цикорията и през 20-те години публикува резултатите от тези изследвания в редица научни статии.

През 1929 г. Райхщайн заема длъжността преподавател по органична и физиологична химия с непълен работен ден във Федералното политехническо училище, където завършва през 1931 г. своите изследвания за аромата и вкуса на кафето и цикорията и е назначен за асистент на Леополд Ружичка. През 1933 г. Райхщайн синтезира витамин С (аскорбинова киселина), приблизително по същото време, когато английски биохимици постигат същото. Но и до днес за промишлен синтез на витамин С се използва методът на Райхщайн. През 1938 г. той заема длъжността професор по фармацевтична химия и директор на Фармацевтичния институт към Базелския университет в Швейцария. По това време Райхщайн прави серия от опити, за да изолира и идентифицира хормоните на надбъбречните жлези.

Надбъбречните жлези са двойка ендокринни органи, разположени над горните полюси на бъбреците. Те се състоят от кортикална и сърцевинна част. В сърцевината част се синтезират два хормона: адреналин и норадреналин (наричани също така епинефрин и норепинефрин). Адреналинът повишава нивото на глюкозата в кръвта, увеличава топлообразуването и разширява кръвоносните съдове на скелетните мускули. Норадреналинът свива кръвоносните съдове, което от своя страна предизвиква повишаване на кръвното налягане.

Клетките на кората на надбъбречните жлези се намират под контрола на хормон на хипофизата, наречен адренокортикотропен хормон (АКТХ). Тези клетки синтезират кортикостероидни хормони, най-важни от които са кортизонът, кортизолът и алдостеронът. При ниско ниво на кортизол (наричан също така хидрокортизон) в кръвта хипофизата секретира АКТХ, който на свой ред стимулира секрецията на кортизон и хидрокортизон. При високо ниво на хидрокортизон в кръвта секрецията на АКТХ намалява, което води до понижаване на равнището на кортизон и хидрокортизон.

Кортикостероидите се делят на глюкокортикоиди (кортизон и хидрокортизон), участващи в метаболизма на въглехидратите, мазнините и протеините, и минералокортикоиди, които регулират водно-електролитния баланс. Кортизонът и хидрокортизонът също така блокират някои реакции на имунната система в отговор на рани или инфекции. Дефицитът на хормони на надбъбречните жлези може да доведе до развитие на болестта на Адисън (наречена така по името на английски лекар), която се характеризира с анемия, слабост и умора, разстройства на храносмилането, промяна на водно-солния баланс, понижаване на кръвното налягане и хиперпигментация на кожата.

През 20-те години става ясно, че хирургическото отстраняване на надбъбречните жлези у животни води до състояние, аналогично на болестта на Адисън у човека. Доказано е също така, че екстракти от тъканите на надбъбречните жлези могат да компенсират частично измененията, предизвикани от тази болест или от хирургически операции. Понеже има много предшественици на хормоните на надбъбречните жлези, тяхното изолиране и идентификация се оказва труден въпрос.

През 30-те години Райхщайн започва да изследва хормоните на кората на надбъбречните жлези, като прави две грешни предположения: първо, той смята, че има само един хормон, и второ, че този хормон не е стероиден. Но скара става ясно, че кората на надбъбречните жлези съдържа различни стероидни съединения и повечето от тях са предшественици в процеса на синтеза на биологично активни кортикостероиди. По-късно Райхщайн и неговите колеги изолират и синтезират пет от тези вещества. През 1935 г. те отделят алдостерона (макар че химическата му структура е определена още през 1952 г.) и в продължение на следващите две години още девет други адреналинови кортикостероиди, сред които кортикостерана и дезоксикортикостерона. Към 1942 г. учените успяват да получат 27 различни кортикостероиди в кристална форма.

По време на своята работа Райхщайн изучава също така връзката между химическата структура на кортикостероидите и тяхната биологична активност и открива, че активността им е свързана с биохимичните особености на първата пръстеновидна структура и на страничната верига. В края на 30-те години Джордж Торн от Харвардското медицинско училище провежда успешно лечение с болни от болестта на Адисън, като използва комбинация от кортикостерон и дезоксикортикостерон. Няколко години по-късно Райхщайн и неговите колеги използват значително по-прост метод за синтез на кортизон и хидрокортизон от естествен предшественик, дезоксихоловата киселина, която може да се получи лесно от жлъчката на котка.

През 1943 г. е съставен класическият учебник със заглавие „Хормоните на надбъбречните жлези“ („The Hormones of the Adrenal Glands“) и Райхщайн участва при написването на главата „Витамини и хормони“ („Vitamins and Hormones“); през същата година той получава патент за метода на синтез на един от половите хормони. След три години Райхщайн и Ружичка пътуват по САЩ и четат лекции в няколко научно-изследователски лаборатории, намиращи се под ведомството на Американско-швейцарското дружество за научен обмен. След това Райхщайн е назначен за завеждащ катедрата по органична химия в Базелския университет, където под негово ръководство е създаден нов Институт по органична химия.

Опитвайки се да намери евтини методи за получаване на кортикостероиди, при по-нататъшните си изследвания Райхщайн използва екстракти и оценява биологическите свойства на вещества от някои африкански растения. Той изучава също така растителни вещества, които са способни да въздействат върху функциите на сърцето. През 1960 г. Райхщайн е назначен за директор на Института по органична химия към Базелския университет, а през 1867 г. университетът му присъжда званието заслужил професор.

През 1927 г. Райхщайн се жени за Луизе Хенриете Кварлс, дъщеря на холандски дворянин; семейството има една дъщеря.

Райхщайн е удостоен със степента почетен доктор на университетите в Женева, Цюрих, Базел и Лийдс. През 1952 г. става почетен член на Лондонското кралско дружества, а през 1968 г. е награден с медала Копли.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/reichstein.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Писмо на Васил Левски до орханийци - 12 декември 1872 година

“Обича ме, не ме обича“ в руско-грузински вариант

Писмо на Васил Левски до Т. Пазарджик

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 7

Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч - 12 декември 1872 година

Нобелови лауреати – 1950 година

Аки Каурисмаки - „Другата страна на надеждата“

Насилие или тормоз в училище. Ами сега?

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 8

Писмата на Левски

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 9

Реконструктори на „вярата“: психиатрия и религия

Нобелови лауреати – 1950 година

Прекрасният Декарт

Моето работно място

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 17

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 10

Изкуството да оскърбяваш

"В началото бе думата..." - историята на една песен

Нобелови лауреати – 1950 година