ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10.

СПОМЕН НА ЧЕТИРДЕСЕТГОДИШНАТА МИ ПИСАТЕЛСКА ДЕЯТЕЛНОСТ

Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка.

На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер - на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението.

Към края на 1835 баща ми купи чрез Велча Болтаджията или Джамджията (Завераджията изпосле) от един поп из с. Тъмниско, на сев.-изток при Търново, една вета славянска граматика при даскал Петка Габровчето на Пецовото училище в Габровский тогава хан (днес Дряновский). При всичките трудни и несгодни обстоятелства за баща ми през тая година на въстанието в Търново, в което се оказа да е бил намесен и той, аз следувах да уча славянската си граматика и да давам ухо, като се говореше в училището, че ще колим турците, а после да тичам и да заничам как бесят българите. Баща ми бега тогава, на къде ходи, та се кри по Тревненско, но като го не потърсиха, и той се завърна. Подир малко хвана да върлува и чумата в Търново.

С няколко други челяди от Търново ние побягнахме от чумата на с. Фидабей, или Фидов чифлик. Тук при селския поп и даскал йеромонах Серафим аз се запознах донейде с черковната литература. Освен всичките служебни черковни книги, които имах на разположение, аз намерих при поп Серафима една славянска библия и един тримесечен пролог. Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерхах всичко в церква, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от „Софрония“ и „Амартолон сотирия“, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава и я носих доста време вързана.

Напролет на 1837 ме заведе баща ми в Трявна и ме остави да се уча и три месеца учих там при даскал Димитра Самоводчанина (сега поп Димитър, протонотарий при Търновската митрополия).

През лятото, като се завърнах в Търново, почнах да уча при Петка Еленчанина (изпосле поп Петко) пак славянска граматика и черковно пение; а наскоро изпосле отидох при даскала Ивана Мерданчанина на самоводский пазар, белградски ученик, който освен славянска граматика предаваше ни и някакво человекословие (антропология), после от него пък едно друго - при хаджи Захария Старозагорчанина (изпосле Княжеский), който беше дошел от Габрово и учеше в училището на Габровския хан, и най-после при даскал Пеня Давидов, Лесковчанина, в Преображенский метох. Около пет години наред при тия високоучени господа аз продължавах да уча и учих все славянска граматика и все склонение именителний и родителний и по нещо превод от славянски на славянобългарски. Но по-главната ми учебна храна беше, дето четях постоянно и прочел бях в това временно разстояние всичките библиотеки на манастирите около Търново, а най-вече на манастира „Св. Преображене“, която се считаше за най-богата и пълна уж. Тия книги ми доставяше баща ми и те бяха повечето с черковно съдържание: пролози, жития на светиите през годината, сочиненията на св. Ефрем Сирин, св. Йоан Лествичник, св. Димитрия Ростовски и други книги някои книги, като „Добротолюбие“, „Бароний“, „Кормчий“ и някои ръкописни дамаскини от миналото столетие, все пак черковно съдържание, сказания за второ пришествие, житието на св. Мария Египтянка и други такива. Не считам излишно да спомена тука, че в това време аз много дирех и исках да прочета пак славянската библия, но св. отци от „Св. Преображене“, дето имаше тая книга, не ми я даваха и казваха на баща ми, че не било добро да чета библията в такава млада възраст, защото имало в ней съблазнителни истории; а пък аз грешний бях я чел, както по-горе казах, още в по-млада възраст.

Подробните разкази за това мое калугерско възпитание и славянобългарско учение са доста любопитни за състоянието на нашите училища и изобщо за учението по онова време; но за това аз разправям по-обстойно в автобиографията си, а тука ще спомена само за един случай от ученичеството ми при даскал Пеня, случай, който съдействува да вземе учението ми една друга посока.

Брат Пеню, или даскал Пеню, беше роднина на някои от калугерите в „Св. Преображене“ и сам бе калугерски чирак. Учил се беше в Свищов при Христаки Дупничанина, беше малко като болничав, затова и зиме, и лете ходеше с един голям, дълъг кожух и не излизаше твърде повън, а стоеше повече в одаята си затворен, да го не хване вятърът, ушите му бяха всякога запушени с памук. Природно беше остроумен, хитър и скритен, а нравствено — такъв, дето казва Петър Станчов, шарлатанджа и голям лакомник за пари. Баща ми му плащаше по 20 гр. в месец да ме учи на славянска граматика, но той всеки месец почти все се делякаше с него да му плаща по 25 гроша като другите и правеше разни шмекерии, за да изкара пари: постоянно се оплакваше, че много пари похарчил за наука в Свищов, като плащал по 50 гр. в месеца, което обаче не се оказа да е истина. Ние бяхме при него от по-горний край 8 ученика и всички други освен мене бяха големи и възрастни, те се приготвяха за учители. По Димитровден на 1840 от съучениците ми четиримата отидоха даскали по селата, двамата отидоха до Свищов да се учат, а при даскал Пеня, останах само аз и Христо Драганов, един от по-големите ми другари и по-слабите съученици.

Даскал Пеню искаше да ни слее с по-долний клас, да учим пак склонение, когато сам той от понапред, като искаше да задържи и другите ни другари, казваше, че от Димитровден насетне щял да вземе да ни предава съгласе, или съгласуване на думите, което тогава се считаше като особна наука от словосъчененето, синтаксис и някаква си нова антропология, затова и останалий ми другар искаше да напусне, а че подструваше и мене да напусна или да постоянствуваме да принудим учителя да ни предава каквото ни се вричаше от по-напред. Аз се изплаках на баща си, че даскалът иска да ме повърне в по-долний клас, да уча пак склонение, а пък аз склонение уча пет години и мисля, че го знам вече. Баща ми не ми каза нищо, но на сутринта ме поведе, че при даскал Пеня.

Беше рано още и брат Пеню стоеше в душната си стаичка и до него на възглавницата имаше турен един топъл симид.

- А бе, даскале - започна баща ми, - нашият хлапак казва, че искаш да го снемеш в по-долния клас да учи пак и занапред склонение ли казвате, какво го казвате; той казва, че шест години все склонение учил и го знаел вече.

- Може... ама да го знае, както трябва и както се пада, сумнявам се - каза даскал Пеню.

Баща ми ме погледна и каза:

- Ти какво ще речеш?

- Колкото за склонение по граматиката, аз се не сумнявам, че го зная - рекох аз самоуверено.

- Пеца, ама не се хвали, ти нали знаеш, че „господ похвалника не го търпи“ - ми каза даскал Пеню.

- Не се хваля аз, ама казвам, че склонение уча стана от пет години повече, и мисля, че съм го научил; защото не срещам в книгите някоя дума, която да не зная каква част слова е, как се скланя или спряга — отговорих аз малко по-свенливо.

- Добре я, можем да видим, „тука баба, тука трап“ — и се позамисли, после ме попита: - Думата аз коя част на слова е?

- Местоимение — отговорих.

- Ама не аз и ти, ами аз, буки, веди коя част слова са? Как ще ги склониш или спрегнеш?

Аз попремеслих на ума си и видях, че нито буки, нито веди не прилягат да се склонят или спрегнат, дойде ми на ум, че те може да са несклоняеми, и в същото време премислих пък да не бъдат и неправилни; ама нали в граматиката не помнех да съм срещал за тях нещо, не смеях да кажа какво са и за да не сбъркам, къснеех да отговоря.

- Кажи де, нали знаеш? — продума даскал Пеню.

Тая ирония съвсем ме смути и раздразни.

- Види ми се - рекох аз насилено, - че те не ще се скланят, нито спрягат, ама не съм домислил още да не бъдат от неправилните. В граматиката нищо не се поменува за това и вие нищо не сте ни казвали, та затова се двоя и не мога да кажа наздраво каква част са.

- А че туйто я, не можеш да определиш каква част са, а да не можеш нещо, ще каже да не го знаеш.

На тези думи аз кипнах още повече и казах сърдито вече:

- Питай ме от която книга щеш за нещо и виж не зная ли? Що ме питаш отвън?

- Как отвън - обади се брат Пеню, - в коя книга знаеш да няма буки, веди. Всичките книги не са ли с тия букви писани? Кажи да видим.

- Писани са, ама граматиката не разгледва отделните букви, тя разгледва думите; ти що ме питаш за буквите?

- Как, ами названието на буквите не е ли част слова? Ти искаш да те питам, което знаеш, а че не съм аз глупав като тебе да се хвалиш, че всичко знаеш; ето на, че не знаеш. Много симид ще ядеш ти още, доде научиш всичко в граматиката по склонението - прибави безпощадний учител и с тия думи той посегна, та взе отпреде си симида, отчупи половината и ми го подаваше.

Топъл симид, макар и половина, не беше нещо за презиране по онова време и то бе от редките облаги за мене в делничен ден, но аз се не поддадох на изкушението, не взех симида, изскочих присрамен и ядосан и това беше, не отидох вече при даскал Пеня.

Какво са приказвали те по-нататък с баща ми, то ми е неизвестно. Но аз знаех, че баща ми не обичаше тогоз човека за лицемерието му и за лакомството му за пари, и от думите, които чух да казваше на мащеха ми, като ѝ разправяше за случката, можех да узная толкоз само: „М... то, той само за айлъка си се грижи!“

*

Неделя не сключи подир това, баща ми ме заведе на гръцкото училище, в алилодидактикото. Тука аз, при поп Марина от Арбанаси, започенах правилно да уча по гръцки: четене, писане, смятане, което в българските училища не виждах. В тях, в българските училища, на четмо се учехме ние по книга и изуст до омръзване, писмо самоуко си пописвахме сегиз-тогиз, а пък аритметика, тая вяра, не виждах в училището и аз не знаех освен значението на църковните цифри. Учениците, които идеха отвън, от селата, знаеха по нещо си ръкам, четиритях действия и един други се учеха в училището, ама аз не кабулях да ида да ме учат тия, които са дошли от село, и считах го като ненужно учение, защото си мислех, че ако да е нужно и потребно, учителите ми щяха да ме учат, а те може и поради малката ми възраст да ми не давали да уча това, което учеха момчетата, когато щяха да напущат училището.

Нещо в шест месеца аз минах в елиникото при Панайта Рашеоглу (изпосле Панарет Погонианский, бивший български владика в Букурещ), при когото учих около три месеца. Трудно ми беше май да следувам с другарите си, които настигнах, защото не знаех да говоря още добре гръцки, но не оставах назад и доста добре съм отивал, както ми казуваха. Не можех лесно да привикна със съучениците си в гръцкото училище, особно в елинското, дето бяха повече от болярската махала, особено с тия, които се гърчееха, затова гледах кога да изляза от гръцкото училище и да ида на българското, дето бяха повечето мои от малък другари. С някои от тях ние бяхме съставили чета или шайка, с която от ревност по развиваната тогава българщина ходехме по черквите, та крадяхме и криехме гръцките черковни книги, за да не могат да четат по гръцки, както още четяха дотогава. Някой от тези мои другари белким се сумясва, та ми открадва и скрива учебниците ми, на които учех гръцки, вързани, както ги носех с поша, за да се не уча по гръцки и да се не погърча. И тъй аз нямаше на какво да уча, баща ми не можеше да ми достави отведнъж други учебници, а за да не ходя да се губя, той ме даде да се уча турски при един ходжа.

*

Този ходжа беше смирен един и много добър човечец, училището му беше в бабукцийската стара чаршия над голямата джамия; той имаше до 15 други ученици, малки, но проклети турчета. Какво си не теглех от тях, кога излезеше ходжата навън, а особено пуканката ми или шубарата ми, която тогава носех; тя ходеше от кьоше на кьоше, та метеше училищната стая. Едно ако я оставяше, друго я подземаше. Както и да е, при този ходжа аз изучих началната супара, после елхамсупарисъ и трябваше да започна мусаф, а мусаф нямах. Мусафите бяха ръкописни и даваха се от 150 до 300 гроша, а баща ми си нямаше леснината тая година да брои толкова пари наведнъж и аз преговарях елхама неделя-две, доде да ми намери баща ми мусаф. Най-после баща ми намери един мусаф от един свой познаница турчин и го взе на двойно условие - или да го заплати 200 гр. в четири месеца, или да дава кирия по пет гроша в месец, докогато уча на него, като се предполагаше, че година и половина най-много може да го свърша, т.е. да го изуча. Това последното условие беше по-изгодно за баща ми, но то имаше друго неудобство. Турчинът заяви, че мусафът бил на майка му и че скланяла да го отстъпи под условие да ходя веднъж и дваж в неделята да ми показва и тя сама, защото искала да има и тя своята част в себапа на изучаването ми по турски. Баща ми склони, като мислеше, че това ще да е предлог, за да може да си нагледва книгата - пазя ли я, или я злоупотребявам - и като знаеше турската наклонност изобщо върху себапа по такива работи, даде ми воля и ми поръча да ходя при старата кадъна веднъж-дваж в неделята, инак строго ми заръча да вардя мусафа и аз, като ходех при ходжата, на отиване и повече на връщане отбивах се по някога при старата тая кадъна. Тя ми показваше, което учех на мусафа, а освен това вадеше, та ми показваше и други книги с някакви арабски молитви, даваше ми още кога блажна халвица, кога кадаиф, кога овощие някакво, та ме задобряваше и примамваше да ходя по-често при нея, което аз наченах и да правя, т.е. да ходя при нея 3-4 пътя и повече в неделята. А тя, проклетата вещица, ето какъв скандал смятала да направи с мене. Между арабските книжлета, на които ми показваше, имало и такива, които според турското суеверие не подобавало да ги чете гяурин или ако ги четял, то трябвало непременно да приеме турската вяра, а тя ме учеше, а че ме и караше да ги казвам и да ги чета пред ходжата. Аз, без да зная или да се усъмня в нещо за това, един ден, като давах урок на ходжата, извадих едно от тия книжлета и за да му се похваля, че мога и по други книги да чета и каквото не съм учил уж.

Горкият ходжа ме поизгледа зачуден и после ми каза малко троснато: „Кой ти е показвал това? Това не се чете и който ти показвал, не е знаил и криво ти показвал.“ И ми взе тия книжлета. Тоя добър мюсюлманин и почтен човек ходил още през този ден при баща ми да го пита при кого другиго ходя аз да ми показва и разправил му белким за случая. От този час баща ми не ме пусна вече да стъпя при старата кадъна, а след два или три дена ме спря да не ходя вече и при ходжата.

*

Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех и особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам.

От преставането ми да уча турски аз седях две-три недели празен и нямах занятие. Тогава под влиянието на книгите, които бях прочел, а най-много на Ефрема Сирина и на Алфавит Духовний аз бях взел да мисля да ставам калугер. В това време баща ми ми беше купил житието на св. Алексия човека божий от Огняновича. Тая книжка толкова бях обикнал, щото я носех все в джоба си, та я четях и по нейното настроение сторих да бягам от баща си в Св. Гора и скрих се от него най-напред в един манастир - Присовский - да се приготвя за по-далечното бягане; ала баща ми ме подири, намери и повърна в Търново.

*

За да не стоя празен, като се завърнах в Търново, баща ми ми донесе една ръкописна българска история да я чета и да я препиша. Прочитането на тая история, която беше препис от отец Паисиевата, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да можа да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически. Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми. От най-напред тя стана причина да се сближа с последния от съучениците си при даскал Пеня - Христо Драганова; той беше 4-5 години по-голям от мене, по-малко начитан, но умееше да пише много хубави черковни слова, като печатани; седял бе вече и шест месеща учител в Търново на Долна махала, та беше се повечко практикувал. Нему аз обадих за тая история и го поканих да я препише и той, като беше празен в това време, на драго сърце прие и тъй заловихме се да я преписуваме.

Нещо около три месеци [11] под ръководството на Драганова аз се упражних да пиша по черковний шрифт; преписахме историята. Наставаше вече есен, когато К. Фотинов посети Търново; поради историята ний се запознахме с него. Той носеше от Стара Загора друг един ръкопис българска история, не същата като отец Паисиевата, а по-кратка; но имаше някои работи повече, отколкото в отец Паисиевата история, особено в началото и в края. В няколко дена ние преписахме това, що имаше повече в старозагорския ръкопис, и под мое ръководство, като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двамата с Драганова станахме първите проповедници на българщината, т.е. на българската история, в Търново, ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той — на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в долна махала църква „Св. Димитрия“, а второ, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим. За мене вече баща ми се обеща да плаща, а също издействува и за Драганова да му се плаща от казанджийския еснаф по 40 гр. в месец, които получаваше чрез баща си [12].

*

В дълбока есен на 1843 ние двама с Драганова се упътихме пешком - че на Свищов, установихме се в гръцкото тогава наричано училище в Горната махала по желанието на баща ми, който искаше при славянски да продължавам да уча и гръцки. На онова време обикновено ходеха в Свищов да учат славянски при уч. Хр. Павлович, който като бивш калугер в Рилски манастир беше опитен и практичен славист. Но той вземаше от външните ученици особена заплата, която ние не бяхме в състояние да плащаме. Освен това он, Хр. Павлович, беше сам главен учител и не пристигаше да бъде изправен към учениците си. Училището в Горната махала беше много по-наредено от това време. Ем. Васкидов (даскал Манолаки) управляваше училището и предаваше гръцки. Костанда някой си, одески грък, преподаваше елински и френски и сефте тогава бяха въвели и славянски език, който се предаваше от уч. Кост. Теодорова, свищовец, когото това училище беше възпитавало и учило нарочно за тази цел в Будапеща. Аз считах тая мисъл на баща си едно честито вдъхновение, за моето минало, защото както бях подготвен, ако бяхме отишли в Долната махала при уч. Хр. Павлович, твърде бе възможно да изляза и аз такъв някакъв кешиш-бозмасъ софта като брат Пеня, без да имам колко-годе по-нови и по-широки възгледи върху човечеството от ония плесенясали калугерски душеспасителни теории.

Със средствата, които ни се доставяха, ние се поминувахме в училището твърде скудно и бедно; само 90 гроша за двама души в месец бяха и за онова време твърде недостатъчни. С 18 лева на месец и с нищо повече ние се поддържахме за храна, като бяхме принудени от тях пак да си купуваме бели книги и мастило за преписване на уроците си. Живеехме в училището и за да не плащаме кирия и за дърва, задължили се бяхме да палим собите в училището и при светенето на собите учехме уроците си, защото не ни оставаха пари за свещи, а видело или газ тогава нямаше. За ядене разпоредили се бяхме и купувахме си симид само, за да го ядем без гозба, и него купувахме на три дни баят за по-евтин и като престояваше, че по спореше. Неделен и празничен ден си купувахме само по за 20 пари маслинки или пестилец, та се посблажвахме с гозбица от най-напред, а по-изпосле бяхме взели да показваме на свищовските съученици, да ги приготвяме в уроците им или да им преписваме нещо, за което ни доносваха учениците кога червен лук, кога праз лук, понякога армея или мъстовина (маджун), та си похапвахме, а варена гозбица твърде рядко виждахме, и то само в редки случаи. Имаше един шоп от врачанските села, в планината, крупен един и едър момък, слуга в училището, да сече дърва и да носи вода, но той рядко се прибираше вечер и твърде късно в училището: ходеше повече да задиря ратайкините по махалата и сегиз-тогиз принасяше ни и той разни ястия, които му доставяха неговите приятелки скришом от господарите си.

Учението си в Свищов ние започнахме пак от славянска граматика при учителя К. Теодорова, който беше донесъл от Будапеща ръкописна една действително хубава и по-систематична граматика, която ни казваше учителят, та преписвахме и учехме наизуст, и това бе то учението ни по славянски. Мене беше ми вече омръзнала тази пуста славянска граматика и аз бях се предал повече на гръцки език, превод на български при даскал Манолакя. Славянския си уч. К. Теодорова аз скоро понагрозих, защото го видях и познах, че иска да шарлатанствува с преподаването на славянски език и ни измайваше, а, напротив, уч. Манолакя за неговата разговорчивост и откритост обичах и почитах като баща и като препоръчан до него от най-напред аз се не забавих да му се оплача за обидата, която ни стана чрез това, като успях да му се похваля с голямата си начетеност на славянски.

Учител Манолаки не ми даде лице от най-напред и каза, че уч. Костаки е учил при много добри славенисти и знае, ама не [е] още практикувал, а за да ме изобличи уж и обезусти, той ме накара, като съм тъй провещял на славянски, да напиша едно похвално слово за три светители на славянски и да го кажа науст.

В 1842, тогава, когато преписувахме с Драганова този ръкопис и го съставихме в едно с отец Паисиевата история, аз тогава не отбирах и не забележвах тези работи, но когато втория път го видях и ми го поклони Ал. Екзарх, аз тогава си припомних, че и първият от Стара Загора ръкопис у Фотинова беше същият, писан някак по-грамотно и по-художествено от отец Паисиевата история, която при всичкия си славяноболгарски, калугерски стил не се отдалечаваше от простия и разбирания от народа език, а езикът на Старозагорския ръкопис се възвишаваше на много места до чисто славянски стил и в много приличаше на стила на Неофита Хилендарца, сравняван с неговата „Мати Болгария“ и други някои негови книги, особено же с дългото негово предисловие на пространния му катехизис, печатан в Белград, мисля по-рано от 1835. Тъй що аз си позволявам да мисля, че този ръкопис на българската история ще да е от отца Неофита Бозвели или от него съставен, или от него преписан, особено же краткото предисловие и прибавокът, второто разорение на България. Отец Неофит е живял в Стара Загора и може би той да е оставил в този град тая ръкописна история. За това може би да знае нещо повече Ал. Екзарх, отде е взел той този ръкопис, що ми поклони в Цариград, отде е донесен в Стара Загора, кой я е най-напред пренесъл и кой го е преписвал. Аз от Фотинова толкоз помня само, че той, като минал през Стара Загора да събира спомоществователи за географията си, намерил този ръкопис и 16 дена се бавил, доде му я препишат, а от него я преписвахме ние, та допълнихме отец Паисиевата история.

Когато на 42 ние проповядвахме в Търново, обадиха се два още ръкописа от българската история. Един в Дряново, у брат Георгия, учител на 1836 в Габровския хан наедно с даскал Петка Габровчето за по-малките момчета, а после поп и иконом в Дряново. Тя като че беше, доколкото помня, препис на отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царе до Селима III.

Аз сега не помня какво беше това прибавление, както и съдържанието, а като му го искахме да го препишем, то той отказа да ни го даде. Другият ръкопис бе съвсем отделен и много по-кратка българска история се обади у Гавриила Зографски, таксидиотин по онова време в Търново. Тая история произвеждаше българите от страната на кимврите и кимерияните, по-нататък съдържанието не помня. На 1842 отец Гавриил щеше да ми я даде, ама беше я дал някому другиму по селата да я чете, после аз заминах за Свищов. На 1843, като се завърнах в Търново, аз я подирих, но отец Гавриил беше го убил кашярят в с. Килифарево, а историята какво е станала, не се знае, аз поне не зная.

Сглобената от нас с Драганова история, преписана в два екземпляра, моя ръкопис тогава още аз бях дал на поп Кирияка гърбавия на брата му, който живееше в Букурещ, тоя мой ръкопис изгоря уж, но в 1880 аз съвършено ненадейно видях това мое също ръкописание в Софийската библиотека, между книгите на Браилското дружество. Как е попаднало у дружеството, аз никак не знам как да си обясня. Ръкописа на Драганова ние взехме със себе си в Свищов, дадохме го на учителя Христаки Дупничанина и го молехме да я поправи и печата. И от тая сглобена наша история е съкратеният печатан Царственик.

.............................

1. Като става дума за българска история, не виждам за излишно да поразправя по-подробно каквото зная за тая част. Ръкописа, който ми донесе баща ми най-напред, беше го взел от приятеля си Стоенча В. Ахртар, а нему бе донесен той от Елена. Той бе преписан от друг ръкопис в Котел с предисловие от отца Паисия, дето се разправя защо и как съставил той тая българска история. Еленският препис беше подвързан заедно с друга една книга, печатана в Будин, в която имаше печатани всички гербове на някогашните славянски и други държави. Имаше още в края и няколко ликове от славянски светии, особено сръбски и български, а на гербовете опред имаше по 4 стиха на славянски език и тя захващаше, както и другите ръкописи на отец Паисиевата история от краля Батоя, като произвеждаше името на българите от р. Волга. Другият ръкопис, който К. Фотинов донесе от Стара Загора, захващаше много по-отнапред, от славянски някои кралеве в Илирик, и произвеждаше името на българите от краля им Болга. Този същия ръкопис нещо подир 25 години и повече видях у Александра Екзарха, добре преписан и хубаво подвързан с алтън варак по листовете и по корите. В това време Ал. Екзарх ми я поклони и тоя ръкопис изгоря с другите ми книги при разорението на Стара Загора във войната на 1877.

2. Христо Драганов от Търново, последният от съучениците ми при даскал Пеня. Като напуснах аз славянската граматика, напуснал и той и тогава по настояването на отца Неофит Хилендарца, който бе тогаз протосингер при гръцкия владика Неофита, станал учител български на Долна махала, но когато владиката Неофит прогони отца Неофита, то погрижил се да отстрани и Драганова от българското учителство на Долна махала и така той ходил празен дотогава, когато го аз поканих да преписваме историята и после отидохме на Свищов. Той беше едно превъзходно момче; лично бе, хубавец и много скромен, самовъзпитан, но високо нравствен; аз бях по-малък и по-дяволит, и по зачеклица от него. Той беше мирен и мълчалив, с първо виждане изглеждаше като глупав, защото не обичаше много и напразно да говори и да се препира; но когато беше убеден в нещо, за убежденията си не само се препираше, но готов беше и да се бие, и да се жертвува. Докле бяхме при даскал Пеня, той го наричаше Йосиф и прекрасний Йосиф, а мене, защото бях малък такъв и завързляк, титуливаше ме с прозвището Закхей. Баща ми, като се зазнаи с него, когато преписувахме историята, обикнал бе и много му благоволеше, затова и много се постара да му издействува от еснафа помощ, за да се учи. На 1843 през лятото той отиде в Русе за учител, тамо се оженил, после се помина доста млад.

(Следва)

Когато на 6 септември Пловдив прогласи Съединението, крал Милан се намираше във Виена. Още оттук той телеграфира на своето правителство да почне мобилизацията. На 8 вечерта Милан беше вече в Белград. На другия ден още рано сутринта той свика министерския съвет на заседание. Той го свика не толкова да вземе неговото мнение, а да съобщи решението си. Неговото решение бе да върне старото положение в Източна Румелия или със силата на оръжието да възстанови балканското равновесие, нарушено от българите. Мобилизацията биде обявена официално. Така Сърбия даде да се знае, че ще действа.

Балканското равновесие интересуваше в еднаква степен и Гърция. Сръбското правителство влезе веднага в допир с нея. Още на 10 септември Гарашанин, министър-председател и министър на външните работи, посети управляващия гръцката легация в Белград, Назос, и го помоли да пита шефа на гръцкото правителство, Делиянис, „какво ще бъде държането на Гърция към сериозните събития, които бяха извършени“, като даде да се разбере, че намира момента благоприятен за едно споразумение между двете страни. Делиянис отговори, че ще разисква тоя въпрос с краля, който се очакваше да се завърне скоро от чужбина. Два дни по-късно Гарашанин отново видя Назос. Тоя пъти той изказа направо желанието си за едно задружно действие на Сърбия и на Гърция в случай, че старото положение не се въдвори в Източна Румелия. Гръцкото правителство не се показа много отзивчиво на тая покана. Едвам десет дена по-късно Делиянис отговори, натоваряйки своя представители да пита Гарашанин на каква основа би могло да стане препоръчаното от него споразумение.

Гърците можеха да се смятат по-засегнати от Съединението отколкото сърбите. Те бяха навикнали да гледат на територията южно от Балкана като на части от законното наследство на елинизма и, макар Източна Румелия да бе и по-рано фактически втора българска държава, те посрещнаха присъединението ѝ към българското княжество като тежък удар. Още по-тревожна от загубата на Източна Румелия беше за тях мисълта, че България, уголемена по територия и мощ, насърчено от своя успех, ще просне един ден ръка и върху Македония. През руско-турската война гърците бяха мирували, хранейки надежди върху своите покровители между силите; Берлинският договор ги разочарова. Те смятаха сега, че оная грешка не бива да се повтаря. Щом като България бе почнала политиката на свършените факти, и Гърция трябвало да постави Европа пред един свършен факт, като нахлуе в турските предели и вземе от тях своя дял, докато не стане късно. В Атина, във Воло и други градове станаха буйни манифестации, общественото мнение се възпламени и правителството на Делиянис се видя в едно крайно мъчно положение. То знаеше слабостта на Гърция и не смееше да поведе по повика на вестниците и на площадните оратори за нахлуване в Турция, но не можеше и да остави без внимание възбуждението на общественото мнение. То реши да следва една политика, която един гръцки историк, Дросос, определя със следните думи: „войнствена пред гръцкия народ и заплашителна, но не лишена от помирителни намерения пред силите“. Войнствеността се прояви още на 12 септември, когато гръцкото правителство обяви обща мобилизация.

И Гърция, и Сърбия бяха мобилизирали и стояха заплашително, но техните заплашвания не бяха по същи адрес. Гърция се наканваше да напада Турция; намеренията на Сърбия се насочиха срещу България. Още при подписването на С.-Стефанския договор Милан сметна, че една българска държава в тия граници, това значело пропаст за Сърбия“. [1] Тайната конвенция с Австрия от 1881 г. той я сключи с надежда, че под нейно покровителство той, в даден момент, ще се спусне към Вардарската долина, за да осуети образуването на една Велика България. Тая идея му се нравеше и сега политически; но тя го плашеше военно. От двете войни, които бе водил срещу Турция, той бе останал под страшно впечатление от турската сила и се боеше да не би и сега едно нападение срещу нея да се завърши с катастрофа както в 1876 г. Неговата политика бе определена: или да се развали Съединението, или Сърбия да получи, за възстановлението на равновесието, една териториална компенсация за сметка на България. [2] Тук политиката на Сърбия се разделяше от политиката на Гърция, тъй като Гърция, както личеше от географическото ѝ положение, не можеше да добие някаква територия освен от Турция. При все това допирът между двете държани не престана. Само че сега Гърция е, която ще го търси. Сърбия отговаряше различно, според както се развиваше положението.

Отначало Милан, макар и да бе мобилизирал, мислеше, че ще мине без война. Силите преговаряха по румелийския въпрос и той се надяваше, че с поддръжката на Австрия ще може да постигне една от двете цели, които си бе поставил. От сътрудничеството на Гърция той не виждаше нужда; напротив, една гръцка намеса можеше да усложни работите. Затова, когато Назос отиде в Ниш, дето бе свикана да заседава скупщината, за да пита от името на Делиянис какви са намеренията на Сърбия, Гарашанин даде на гръцкото правителство съвета за благоразумие: че трябва да се чака решението на конференцията, която трябваше да се събере в Цариград, че всяко прибързано действие може да предизвика мерки от страна на силите против Гърция, против Сърбия, или против двете наедно.

Между туй очакванията на Милан не изглеждаха да се сбъдват. Австрия се показваше безсилна да му помогне, понеже не беше поддържана от Германия и опасността растеше, щото конференцията да намери някоя формула, под която да признае пловдивския преврат. Сърбия виждаше, че може би ще трябва сама да действа, и държането на Гърция добиваше в нейните очи отново важност. Гарашанин казваше сега на Назос, че, ако силите признаят Съединението, без да държат сметка за гръцките и сръбските искания, за Гърция и Сърбия не оставало друго средство, освен да търсят гаранции, с оръжие в ръка, всяка според своите стратегически съображения. Той питаше освен това дали едно еднакво официално заявление на двете държани пред силите не би било навременно. Делиянис, от своя страна, без да покаже голяма ревност за сръбското внушение, се задоволи да покани сръбското правителство то да посочи как трябва да се състави това заявление. В действителност и в Гърция, и в Сърбия имаше голямо колебание, и, докато се търсеха една друга, те непрестанно се озъртаха към силите и гледаха да налучкат правия път. Наистина, една седмица по-късно Гарашанин съобщаваше на гръцкото правителство, че една задружна дипломатическа постъпка на Сърбия и на Гърция можела да раздразни силите и да намали шансовете за едно връщане на старото положение в Източна Румелия.

Въпреки всичко, което можеше да се знае за истинските намерения на Милан, Делиянис, човек отдаден на химери, продължаваше да храни надежда, че Сърбия ще устреми погледите си към Косово поле и ще застане така на същата линия с Гърция за едно действие срещу Турция. Но към края из октомври той трябваше да узнае, че сръбското правителство, далеч да замисля каквото и да е срещу Турция, търси нейната неуралност за едно нападение срещу България и води преговори в Цариград. Тогава Делиянис се обърна, с още по голяма химеричност, в друга посока. „Като загуби надеждата в Сърбия, пише М. Ласкарис, гръцкото правителство, не се поколеба, в своето незнание какво да прави, да вземе предвид възможността на едно споразумение с България“. [3] Разговорите, които водил гръцкият представители в София, не довели до нищо. Докато Гърция се питаше кой път вече да хване, дойде сръбското нападение върху България.

Преди сръбско-българската война да избухне, Назос бе водил и разговори, освен с Гарашанин, с двама видни сръбски държавни мъже, Пирочанац и Стоян Новакович. И двамата те бяха от същата партия, на която принадлежеше Гарашанин – напредняци, - но разделени от него напоследък и по вътрешната политика и очакващи да поемат скоро неговото наследство. Почин за тия разговори бе взет от Новакович. Според Назос, Новакович му държал следния език: „Един нападателен и отбранителен съюз между Гърция и Сърбия е абсолютно необходим, за да не кажа, че той се налага. Една обща опасности ни тласка към тоя съюз; общественото мнение в Сърбия вярва даже, че той е сключен, дотолкова тази идея е узряла от няколко години в страната. Българите, на приятелството на които в един момент разчитахме, не мислят за друго освен за нашата гибел: те биха ни унищожили, ако един ден станат по-силни от нас. Да не се бавим; нека да направим взаимни жертви“.

В разговорите, започнати от Новакович, не се касаеше вече за Съединението и Изт. Румелия, а за подялба на земи под Турция.

Не за пръв път между Сърбия и Гърция ставаха разговори по тоя предмет. Във времето на княз Михаил двете държави бяха достигнали пълно споразумение. Наистина, на 14 август 1867 г. М. А. Петрониевич от името на Сърбия и П. А. Занос от името на Гърция подписаха в Феслау, близо до Виена, един таен съюз за война срещу Турция, в който се разграничаваха земите за завладяване. [4] Така в гл. 4 на договора се казваше:

„След започването на военни действия високите договарящи страни се задължават да преследват с всичките свои сили пълното освобождение на всички християнски населения в Европейска Турция и островите на Архипелага. Обаче, ако неотстраними пречки се противопоставят на пълното постигане на целта на съюза, всека една от високите договарящи страни ще бъде свободна да прекрати борбата и да сложи оръжието. щом като ще може да обезпечи на споя съюзник следните резултати:

за Н. В. Краля на Елините - освобождението и присъединението към държавата на Епир и Тесалия;

за Н. В. Сръбския Княз - освобождението и присъединението към държавата му на Босна и Херцеговина“.

Княз Михаил много добре разбираше, че можеше да се появят за присъединението на Босна и Херцеговина непреодолими пречки от страна на Австро-Унгария, която смяташе тия две области като необходим хинтерланд на владяната от нея Далмация. Затова към договора бе добавен и един „отделен акт“, който гласеше:

„За да се предотврати всека мъчнотия, която би могла да произлезе като последствие от постановленията на чл. 4 от днешния таен договор между Гърция и Сърбия, пълномощниците на двете държави са се споразумели в следното:

ако вследствие па непредвидени събития, съставляващи force majeur, стане невъзможно присъединението на областите, споменати в речения член като един минимум на териториални придобивки, Гърция и Сърбия си запазват правото да търсят една равноценност между съседните области, находящи се под пряката власт на Отоманската Порта;

в случай, че подобна евентуалност се представи, Негово Величество Краля на Елините и Негово Величество Сръбският Княз ще се споразумеят заедно, за да определят границите на областите или околиите, които трябва да се присъединят към техните респективни държави, като вземат, обаче, за основа еднаквостта на произхода, която свързва тези провинции или околии с Гърция и Сърбия“.

Този съюз умря с смъртта на княз Михаил. Той щеше сигурно да остане и така без последствие. Но той остави една традиция на разбирателство между двете страни.

Към нея се върнаха сега и двете страни. С Гарашанин Назос бе разисквал за едно споразумение, но в общи черти; Новакович пристъпи конкретно към целта. Не ставаше дума сега, както в 1867 год., за завладявания, по които двете страни бяха съгласни, а за територии, които можеха да повдигнат спорове между тях. Така се ражда за първи път между сърби и гърци въпросът за подялбата на Македония.

За разговорите между Новакович и Назос има два извора: едно писмо на първия и телеграмите на втория. Ще приведем какво казват единият и другият.

Назос, говорейки неофициално, изказал следното мнение: [5]

„Сърбия трябва да се откаже окончателно от своите претенции върху Струмица и Битолската равнина, както и върху Охрид. Владението на града Струмица и едноименния приток на р. Струма, водеща към Сярската равнина, от която Гърция не може да се откаже, трябва също да принадлежат, естествено, на Гърция. Не може да се отстъпи Струмица, която е на права линия с Мелник и Неврокоп, и да се държи едноименният приток. Що се отнася до Битоля, Гърция не може по никакъв начин да се откаже от нейното владение. Границите на Сърбия в централна Македония не трябва да отиват оттатък Прилеп, Крушово и реката Църни Дрин, т. е. границите ѝ не трябва да минават под града Охрид и езерото му. Гърция може да направи отстъпки само на север от Мелник и Неврокоп“.

Ето какво пише от своя страна Новакович за размяната на мисли, която бе имал с Назос: [6]

„Разговаряйки с него като частно лице (тогава бях министър на разположение), аз се помъчих да узная границата на гръцките аспирации, и той тогава ми каза, че гръцката програма иска: Тракия цяла, освен Източна Румелия (която те, гърците, смятаха за изгубена), южна Македония, така че границата да иде от изток на запад по линията Неврокоп (на Места), Мелник (на Струма). Струмица, Охрид, Драч, обхващайки Битоля, така че всички изброени градове, освен Драч, да останат на Гърция. Защото тая граница била стратегическа. Южно от Мелник Гърция не би искала да отстъпи една сфера на Сърбия, защото сърбите оттам би се промъкнали към Сяр, а Гърция държала много на Сяр. За Битоля също ми каза. че държали много поради това. че тя била стратегическа позиция. Що се отнася до Драч, каза ми, че по-лесно би могли да го отстъпят, ако Сърбия държи на него. По въпроса за Солун каза, че за тях е съвсем невъзможно „и годити се“, защото така сръбската сфера би раздвоила като клин гръцката. В обезщетение за това не би имало никакъв спор да се направят всички концесии на сръбските търговски нужди в Солун“.

За сръбските претенции, представени от Новакович в 1885 г., нямаме известия, но за тях можем да съдим по програмата, която той през 1890 г., в качеството си на сръбски министър в Цариград, предложи на одобрението на правителството си като основа за преговори с гръцкия си колега Маврокордато. Първите две части на тая програма гласят:

Основата на сръбско-гръцкото споразумение за пропаганда е да се изключат българите от Македония, а целта му е да се изтласка съвсем от Македония екзархийското управление и схизматическата църква и да се възвърне каноническото единство с вселенската патриаршия.

За да може тя да се постигне, определят се сфери на пропаганда. В сръбската сфера би влезли освен Косовският вилает (т. е. Скопският, б. н.), доколкото у него има български схизматици, целият Битолски вилает и северната част на Солунския вилает до Демир Капия с долините на Струма и Места до Мелник и Неврокоп, оставяйки тия два града на гръцката, а Струмица на сръбската пропаганда.

В Битолския вилает влизат и Костур и Корча. От планинската верига на югоизток от Битоля и по-долу на юг ние нямаме много шансове, както и българите не са могли нищо да сторят в Костур. Тук би могло да се направят някои концесии.

Въз основа на това споразумение гръцката и сръбската дипломация би имала за задача да поддържа и да шири мисълта, че в Македония няма други освен сърби и гърци. Печатът, домашен и чужд, доколкото може да се влияе на него, трябва да се насочи по същия път на действие за сръбско-гръцката пропаганда в Македония.

Преговорите на Новакович в Цариград не дойдоха до едно заключение. Владан Джорджевич, назначен пълномощен министър в Атина, ги продължи през време на своята мисия (1891-1893). Преместен в 1894 г. в Цариград, дето стоя до 1897 г., той преговаря пак за делението на сферите в Македония, тоя път с патриаршията, при подкрепата на руското посолство. Нови обнародвания на документи ще ни покажат може би, че от 1897 г. до Балканската пойна никога допирът на сърби и гърци досежно подялбата на Македония не е преставал. Главните линии бяха определени; оставаха само подробностите. По тях двете правителства без много мъка се споразумяха и в 1913 г. поставиха България пред свършен факт.

Тия дълги гръцко-сръбски преговори за ограбването на Македония, за жалост, малцина у нас знаеха. Един от тях бе Андрей Тошев. Но неговият глас се губеше в шума на тия утопии, които периодически нахлуват в българската обществена мисъл и я правят лесна плячка на чуждите пропаганди.

-------------------------

1.Слободан Йованович, „Влада Милана Обреновича“, т. II, с. 245.

2.Слободан Йованович намира, че това, което крал Милан искал от България, не било много, особено като се вземело предвид, че, жертвайки Трън и Видин, българите си обезпечавали за себе си цяла Източна Румелия. „Обаче, бележи той, Трън и Видим имаха за нас военна ценност: с тия две точки ние направяхме стратегическата си граница спрямо българите и им пресичахме пътя към Македония“, Ц. с., стр. 248.

3. M. Lascaris. Greece and Serbia during the war of 1885.

4. S. Th. Lascaris. La politique exterieure de de la Grèce, с. 217-220.

5. M. Lascaris, ц. с., стр. 9-10.

6.Владан Джорджевич, Србijа и Грчка, стр. 10.

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

I

Антарктическата проповед на Гундяев имаше несъмнен успех: шестнадесет пингвини приеха православието. Сега вероятно ще трябва да сменят обичайната му титла с нова: Патриарх Московски и на Всички Пингвини [1].

Патриарх Кирил (Гундяев) сред пингвините в Антарктика

Но въпросът изобщо не е в новите статути. Всичко е доста по-стратегично. Чудото с пингвините беше явено на „руския свят“ "за утешение“, а също за предотвратяване на възможния разкол на църквата след седянката в Куба [2].

Извънредните предпазни мерки са разбираеми. Предполагаемо „руският свят“ можеше да се разкъса приз февруари на хиляди секти.

Да поясним.

До неотдавна лоното на Руската православна църква изглеждаше вечно и уютно. Но кубинската врътка зачеркна всичко. Най-важните традиции на православието бяха всъщност обозначени от Гундяев като забавно недоразумение, а убежденията на почитаните руски светци - като глупост. На живо да целува папския плавник, разбира се, не се видя, но, както е известно, има и „въздушни“ целувки. Православието с всички тези, които мразят „латинската ерес“, като светите отци Феодосий Печорский и Йоан Кронщадский, беше „слято“ по време на няколкочасовата мила беседа.

След като тайнството на голямото сливане завърши, беше натиснат съответният бутон и в черепите на църковните функционери заработиха моторчета. Тяхното жужене гласеше, че в Куба се е състояла „среща на хилядолетието“, изпълнена с непостижими за ума смисли. На събитието беше присвоен официален статут - „благодатно“. Стана ясно, че при необходимост може да се оправдае и сливането на Руската православна църква с култа вуду.

Срещата на патриарх Кирил с папа Франциск в Куба

Но!

Никакви сътресения и разколи нямаше.

Не запламтяха манастири и не загърмяха веригите на мъчениците. Православната маса не забеляза как рухна една хилядолетна традиция на нейната вяра. Отначало се задейства трика с опингвиняването, а след това вниманието на богомолците беше отвлечено от бавачката и други разни лабутени.

В близкото минало значително по-малки корекции на църковния курс потапяли страната с кръв. Със самозапалвания и бунтове отговаряла православната Рус на дребните промени в духовните ѝ традиции.

А ето че глобалният номер на Кирил не направи изобщо впечатление на православните хора. Разбира се, не мина без полемики по местата за пушене в семинариите. Но там се обсъждаше само един въпрос: наистина ли по време на историческата среща Франциск е бил с плавници, старателно прикрити от расото? (Това, между другото, е възможно, защото папата имаше откровено желание за плаж и със сигурност е чакал края на тягостното „сливане“).

Завистливо безпокойство предизвика у семинаристите и червенината на патриаршеския нос, което между другото се обяснява лесно с кубинския пек и с кубинския ром.

Носът и плавниците... За едно паство, което някога убивало и умирало съвсем лесно за това с колко пръсти да се кръстиш [3], това, разбира се, не е солидно. Деградацията е очевидна, но нейната причина е проста. Религиозната вяра днес е чисто декоративно явление. Разбира се, тя все още е годна форма за доноси, погроми и дебелащина, но самото ѝ съдържание е абсолютно безразлично за „вярващите“.

Вероятно могат да се прерисуват иконостасите, като се заменят физиономиите на светците с ликове на пингвини. Бунтове няма да има. Благочестивата публика ще благодари горещо на началството и ще се умили от клюновете.

Православието се е изчерпало. Нищо удивително. Дори смъртоносният уран трансмутира с времето в химически скучно олово.

II

Но сред угасващото паство на Руската православна църква има и изключения. Неопингвинените са преглътнали вече сълзите, измъчват се днес и надигат глас: къде да спасим сега душата си?

Техните терзания са, разбира се, оправдани. Но ми се иска да утеша нещастниците. Защото пазарът на религиозните услуги е голям и разнообразен. А начините за спасяване на душата са изложени на този пазар в най-широк асортимент.

Има луксозни методики, а има и напълно прилични образци на ниски цени. Има тъмна архаичност, има и засукан модернизъм.

Разбира се, вярващият човек предпочита максимално древните начини, предполагайки справедливо, че колкото по-невеж и по-тъп е бил изобретателят на „душеспасението“, толкова повече истина има в неговата методика.

Това е правилен подход към проблема. Убедеността в съществуването на душа е задължителна съставна част именно на дивашките представи и на първобитното мислене. Само непомътнената от нищо примитивност ражда истинска духовност. Не случайно през епохата на ранното християнство се ценяла толкова много „eris ani intersi“ („истината на неизтрития задник“).

Да поясним смисъла на този живописен термин, който може да се употребява както в пряк, так и в преносен смисъл.

За разрешаването на богословски или мирогледни спорове винаги канели някакъв знаменит отшелник. Ще отбележим, че антисанитарното състояние на отшелника е било най-доброто свидетелство за неговата духовност. Разбира се, ефектните вериги също имали значение. Но истинската причастност към бога и истината все пак се определяла от степента на покриващата тялото мръсотия.

Да последваме тази благочестива логика.

Желаейки да намерим най-добрия начин за „спасение на душата“, трябва да изберем от всичките задници на световната история най-неизтрития. И неговото мнение ще бъде най-авторитетното.

Конкуренцията тук е много голяма. Не бих искал да разстройвам патриотите, но техният екип е аутсайдерски. Разбира се, и руската църква може да се похвали с глупостта, диващината и антисанитарността на своите учители. Но... но в дадения жанр има по-впечатляващи образци. И много по-древни. Съответно и начините им за спасение са по-добри от удрянето на челото в пада и от дъвченето на божията плът.

С тях трябва да се запознаем, да направим своя избор и да избием завинаги от главата си плавниците и червения нос.

Удивително изящна е методиката на приморските даяки. Техните шамани завързват за пръстите на ръцете си множество риболовни кукички. Когато душата започне да се отделя от тялото, те я засичат ловко, улавят я и я дърпат.

Но!

При всичко това те така викат и бият тъпаните, че нито един етнограф още не е успял да чуе отговор на въпроса за съдбата на уловената душа. Това, разбира се, не е така обидно като пълен иконостас с пингвини, но неопределеността потиска.

При народността гайда нещата стоят по-добре. Техните магьосници използват голяма куха кост, в която запушват заблудилите се или отлетели души.

При различните диваци методиките за спасението на душата са различни. Защо? Работата е в това, че няма единно мнение даже за дислокацията на душата в организма на човека. Богословите с кост в носа не могат да се договорят с богословите в митри.

Папуасите, парапсихолозите, кафрите и библейските евреи са уверени, че тя се намира в кръвта. Тасманийците, бушмените и православните философи определят за място, където е разположена, сърцето. Племената овамбо, Платон и ескимосите разполагат душата в гърдите и черния дроб, а платониците откриват още една (добавъчна) душа, която се таи в поясния дял на гръбначния стълб. Според древните лонгобарди душата, във вид на змия, се намира в червата, а според коряките можем да я видим на върха на главата като малко огънче.

Тази неопределеност усложнява работата със спасението. Но, за щастие, зулусите са изобретили метод, примиряващ всички противоречия. Този велик народ съвсем наскоро престана да яде цигарите и научи какво е истинското им предназначение. Водейки в духовните дела, зулусите се отнасят ревностно към душата и нейното спасение. Те са разработили процедура, за която са необходими само пет барабана, торбички и опушвалня. Иконостас, потири и кубета не трябват.

Как се извършва тайнството на спасението?

„Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля).

Процесът заема няколко дена. Съпровожда се с писъци и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на петте барабана е бил спазен правилно, на душата е осигурено и спасение, и практически неограничен срок на запазване. Участие на пингвини в церемонията не е предвидено.

-----------------------------------

1.Вместо: Патриарх Московски и на Всичката Рус.

2.Става въпрос за срещата на руския патриарх с папата в Куба.

3.Така наречените старообрядци, които не приемат църковната реформа на патриарх Никон и цар Алексей Михайлович, прокарана от 1650 до 1660 година, се кръстят със събирането на два, а не на три пръста на ръката. Гоненията срещу старообрядците по това време, а и по-късно, са изключително жестоки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

1. ПОКАНАТА

2. СРЕЩАТА

3. НОВАТА СТИХОСБИРКА НА ПОЕТА С АВТОГРАФ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11.

ГАЙДУНИЧКА

Как съм станал гайдар

Едно време аз бях даскал, сиреч учител. В него благословено време даскалите бяха на голям почит. Гърците владици на такваз чест ги имаха, щото вардеха им хатъра в очи да ги не погледват, да не би някак да урочасат. Чудна и дивна даскалетинка като бях аз из най-напред, аярът ми беше по-долен пред владиците, твърде за челяк не ме считаха и толкоз на почит не ме имаха. Но затуй голямо уважение (читателите да не разбират уважение от въже) имах пред икономите, протосингерите, архидяконите, пред писарите владишки и пред тези от българските чорбаджии, които обичаха да облизват владишките чинии. От тях хора на него време аз големи добрини видях.

На три месеца още даскалче бях, когато един протосингер, който е сега нещо по-голямо, изпълнен от доброжелателство към мен, дойде да ме советува и да ме придумва да се раздаскалча. Като млад, неопитен и глупав, що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пък, че туй брадатите советници бивали по май наветници, стори ми се мене, че той ме советува нещо за свой си интерес, и затуй не рачих да го послушам. Добродетелният и доброжелателен този мъж, за да ме не остави да стана жертва на неразумството си, препоръча ме на милостта на владишки един таен советник и писар, който за доброто ми намери благословно и против волята ми да ме принуди да последувам советите на негова клиент и протосингер на стареца му. И тъй с една леснина, една вечер, направи ме да се преселя от даскалската си катедра в палата, наричан Курте-Курник. Човеколюбието на тогози господина не бе за изказване. Беше студ и мраз, дърво и камък се пукаше, тъй що на всяко друго място аз можеше да замръзна, но в пуха и перушината на предишните жители на този палат студа не можа да ме посвети. И как аз преминах нощта, ако не спокойно и приятно, а то безрахатно; содружеството на някакви си гръцки буболечки накара ме да стоя цяла нощ на стража; безочливи като самите гърци и буболечките им, нападаха ме от всяка страна, попълниха снагата ми с геометрически фигури, направиха кожата ми на решето, като ме мушкаха и дупчиха без милост, като гръцките дякони, кога водят нов поп да го запопва владиката. Но аз не само не се раздаскалчих, ами още се и калих в даскаллъка и напреднах в него дотолкоз, щото привлякох вече вниманието и на самите владици, които ме почетоха с много и разни свои милости; милости таквизи, които ме сториха да забравя онези, които техните хора ми бяха сторили. Но да ги казвам една по една, то ще бъде дълга и широка работа, ще кажа само толкоз, че с техните грижи за мене аз повече и повече се заякчих в учителското звание.

Цели шестнадесет години аз шетах на този занаят и берекет версин: риза нямах, ама гол не останах; гладен ходих, ама от глад не умрях. Зер как мога да лъжа, що да си кривя душата и да кажа зло за даскаллъка, гечендисвах се с него твърде добре тука допреди някоя година; но от скоро време насам даскаллъкът досущ подмаза.

Нашите българи под ръководството на своите духовни пастири, гърци владици, отидоха много напред. С техните грижи и старания те се изучиха и надминаха всичките изтъщени народи и като чираци на гърците, като гърците взеха и да хвъркат по облаците. И далеко-далеко те залетяха по краищата на вселенския патрик. От най-напред аз се радвах на тоз бръз български полет, но изпосле, не знам що, хвана да ме не топли, взех да усещам, че краката ми оставаха на хава да се кандилкат.

Тоз занаят предпочетох с туй намерение, че мога с него да бъда на нещо полезен за независимата йерархия. Блазнеше ме, че по звездите може да се изброи нещо, с което да ѝ помогнем, но скоро познах колко съм бил излъган. Сякаш че кукувица бе изпила ума ми, и никак се не договедих из най-напред, че ний искахме йерархията независима, ами лапах мухите по небето, дано съзра нейде някой чеп да я провиснем. Събедих се някога-никога, ама иш-иштен гечмиш; от зяпане нагоре изкривил ми се вратът. Туй би за мен най-голямата злочестина, отколкото ми са се случвали в живота ми; защото, като станах кривоврат, не ставам вече за представител (ако би да притрябват пак представители за по-друга йерархия зависима). Гърците, с които нашите тъкмят да се съортачват, те са челебии, деликати хора и не търпят кривошия за содружник. Представителството вече си отиде от мене; астрономството да го не видя, направи ме ни на един хал; посегнах пак дано се доловя о даскаллъка, но не ме слетя. Даскалъка досущ свършил. На тез години кярове нямало, казват, и затуй на всичките даскали подбили цената, а пък мене ме не щат никакъв, защото ми бил крив вратът. Есенес, в един град край Росита, за един кьорав, с едно око даскал гражданите помежду си щяха да си извадят здравите очи, а пък мене, защото съм гледал малко накриво, ни единът не се обърна да ме погледне. Види се, че кьоравите даскали са ищихар, а кривошиевите нямат никаква цена. С тази пуста астрономия два хляба изтървах из ръка. Къде да ида сега и на какво да се заловя?

Някои приятели ме советуваха да стъпя по дипломатическа част. Кривошиевите, казваха ми те, биле ставали за добри дипломати, защото интересно било за в дипломатиката на челяка очите му и учите му да бъдат разметешени. Може и да е истина, ама аз, като нямам твърде доверие на приятели советници, че не обичам и советите им да слушам, премислих пък и друго: да стана дипломат — на коя работа да се заловя, че да си изкарвам хляба? Българската работа не могат я изкара на глава, ако щат би с по четири очи и с по четири глави дипломати, а то не като мене един такъв с една глава, и тя крива. В таквиз работи аз не обичам да се изтирям и смея да кажа, че ако има някои си да ги блазни, че дипломатически ще могат да извадят някакви симиди за българите, таквизито вятър ги вее. Но всеки знай за него си и аз за мене си. Мене ми стига умът, че в дипломатиката за българи няма прокопция, както и за мене няма хляб. Доде хване дипломатиката да струва пари, аз ще умра гладен; че не съм и самичък, ами и жена, и деца — и брашно няма.

Дипломат аз не ставам, няма и да стана, ами какво да правя? Към дома вече не ми види кобилата да иде, не смея да се покажа пред очите на жената, че като ме току види, ще хване да пращи: „Ти си такъв... твойта глава тя не взема... не се видиш на кой хал си станал, и врата ти изкривиха, тебе пак няма да ти доде ума... се с големи работи се бориш, пък децата ти гладни мрат... света ще разправяш — разправи си къщата, ама ти за дома си не мислиш... яли, голи тръгнахме...“ Тези и други още по-безсолни знам, че ще ми ги надума и ще ме навика, ами каква да я въртя, биех се с ума си. Най-подир реших веке да се оставя от тези големите и хубавите, но гладните занаяти, че да се уловя у други прости, дето дават хляб, занаяти; и тъй отпъвам се от голямото село и ударих по малките селца, дано би да се настаня нейде я пъдар, я говедар.

В Самоводене най-напред ми предложиха да стана магарещар, да им паса магаретата; аз се отказах. Като ще паса магаретата, по-добре пасвам на патрика магарето, че може донякога и на хляб да мина. Знам аз много таквиз, които са пасли на патрика магарето и сега са, хе, бая хора, с пръст ги показват. От самоводските магарета каква облага? Те не са благословени, тях който ги пасе, никакъв не става.

Гайдарската история твърде дълга стана, ама читателите да не забравят, че този, дето я приказва, е и той гайдар и в тях има таквизи, дето за пара засвирят — пък за пет не млъкват, от тази пасмина е невям и негова милост, дето драще тези редове. Но слушайте гайдаря.

От Самоводене отидох аз на друго едно село чутовно, дето чух, че търсели пъдар, и представих се. Селяните се събраха да ме пазарят, ама поискаха най-напред да ме изпитат на глас: ще ли мога да викам, да пъдя тези, които се отбиват по лозята. Мер, то и глас трябвало, а пък мен гласът ми не работи никак. И друга злочестина. Аз взех да се изкайвам и да се изплаквам, че съм изпаднал челяк и много съм теглил, да сторят милост с мене и да ме приберат да се гечендисвам помежду им. „Глас ако да нямам — думах аз, — давам ви най-почтената си пъдарска реч, че ще ходя, ще обикалям, ще тичам, ще гоня, ще пъдя, едним словом, ще вардя лозята.“ Хаир, те гласовит пъдар искат, че нека пъргав да не е: да не ходи, да се излежава под сенките, ама да може да вика. Слушам ги, като хортуват наопаки, и набурило ми се чак на плач. Умилени от положението ми, някои от селяните приеха да подумат нещо за доброто ми. „Да остане — думаха те, — да пошета някой ден, чи да видим, ако върши работа, фащами го, ако ли не, давами му пътя...“ Но другите скочиха и не им дадоха да издумат. „Какви ще сми хубави такъв пъдар да фаним — извърнаха те; — той глас дето няма, остави, ами и вратът му крив; очите му не гледат направо. Той на една страна ще върви, пък на друга ще гледа, де ще види кой гази из лозята. То не става!“ — рекоха и отсякоха и аз си отзех веке; не, няма да го бъде пъдар да стана, ами накъде да вървя сега и какъв занаят да заловя?

Един от моите в това село доброжелатели, бащин ми приятел, покани ме, та ме нахрани и настави ме да ида в Арбанаси. Там, казваше той, може да се настаниш какъв-годе.

— Как — рекох аз, — в Арбанаси, на гръцко село да ща, че какво да правя? То в българските не боже помози, че в гръцките ли? Хем аз не знам гръцки ни кукуригу.

— Ти недей се негри за туй, може да намериш някоя служба, дето на сичките езици се разбира — отговори моят доброжелател усмихнато.

— Ами че съм кривошиев?

— Нищо и от туй, те са дребни работи тез за тях и те не им се вгледват. Те владици правят сакати, попове слепи и гърбави, че като тебе ли такъв, малко нещо кривоврат, не ша го настанят на работа.

— Се не ша го бъде, като не знам гръцки — рекох аз недоверчиво.

— Ама си шашкън българин — отвърна ми той строснато, — баща ти не беше такъв, ти на кого си се метнал тъй будала, че не можеш да си извадиш хляба? Ма те, гърците, блех не знаят по български и на българите владици стават, че ти, като не знаеш гръцки, толкоз барем пъдар не ще ли можеш да им станеш? Кали мера барем не знаеш ли?

— Кали мера, кали спера, Христос анести, псоми, краси, сирто-ферто [1], дотолкоз аз знам.

— Е, търновският владика и толкоз не знай бе, пък на български слово сказва в черква. Варненският владика и добрутро не е чувал, пък българин се показва, че ти за толкоз не ще ли можеш да я закъвръчиш? Коли ги там, пали ги, смали ги, лъжи ги, кога видиш дип зле, грък се показвай. Майка ми, кажи, от Цариград, парамана била на’м на кой владика, ама като умряла, аз съм забравил гръцките, ама съм грък. Уйдурдисвай там, както ти приляга. Хляб гледай да излязва.

— Туй май усилно иде за мене и аз като че не ще можа да го охархоря, ама като казваш, да те послушам, досега чужди совети не съм слушал, сега и туй чудо да видя. Дано пък честта ми да поработи и пъдар да ме турят, я...

С тези думи простих се с бащина си приятел, като му благодарих за гощаването повече, отколкото за советите, и управих се към Арбанаси.

Пътят ми на’как през арбанашките лозя. Първи май беше херал и арбанасчанките бяха наизлезли по лозята да се маисват. Аз си наумих известната по нас поговорка за тукашните през този ден разходки и нещо ми чогол стана. Ако да съм калугер, щях да кажа: „Изкушение, изкушение“, и щях да стоваря всичкия кабахат на дявола, но тази чест като нямам, още и като не умея твърде да се преструвам и да лъжа като прави гайдар, правото ще си кажа, не изкушение, ами челящина, не дявол, а поход. Видях гръкините, разбърка ми се сърцето: дюсчес, поревнаха ми се клетите гъркини. Аз забравих какъв огън гори на главата ми, забравих на кой хал оставих къщата си, как плачат децата ми за хляб и как се чумери, подсмърча и въздиша жената, че и вратът ми, дето е крив, биля забравих, ами взех да си възсусвам мустаките и да се облизвам за гъркиня.

Слабост, братко, народна слабост. Нали съм и аз българин, мога ли да бъда по-други? И аз, каквото и всички катомене българи, като видим гръцко женско, щръкват ни ушите. Ако ли не сме били таквиз да валим на гръцко ний, сега можеше и по-други хора ди сме, ама е тъй, улита ни колесникът и за туй ни се пръска просеникът. Но да додем на приказката си.

Забравих аз всичко и друго не мислех, ами как да станеше работата да останех пъдар в Арбанаси, да пазя лозята и да паса гъркините. Но честта ми скоро ми дойде на помощ да ме отърве от туй заблуждение.

Стигнах до една чешма там на пътя. Един челяк средна пора със самочерни дрехи, задянат с дърва, опрял товара си о камъните на чешмата, седеше да си почива и да се припекува на ранното слънце. Да се отбия, рекох, да пия една вода и да се сприкажа с него челяк да видя мога ли взе някаква аслия за туй, дето си мислех.

Разговорът, който с тогоз челяка направих тогаз, толкоз впечатление ми направи, щото никога не ми излязва от ума. Колкото и да се простря този нашият гайдарски разказ, струва ми се, че заслужава да потаят слушателите да послушат и него. Приказката се отвори с обикновеното поздравление:

— Добър ден, чичо.

— Дал ти господ добро, чичовата.

— Каква й работата, живо-здраво?

— А бе живо и здраво, ама работата, както я видиш... магарешка.

— Как магарешка? — попитах аз зачуден на такъв един нечакан отговор.

— Ей тъй! Не си ли чувал таз приказка, дето тръгнала някоя си жена да си купи магаренце да ѝ носи вода, че я срещнала друга и като разбрала къде се е наканила, советувала я, дето ще си дава парите за таквоз на четири крака магаре, да си вземе едно на два крака, че не току вода, ами и дърва, и брашно да ѝ носи, че и нашата работа сега такваз — дърва носим.

— Че защо ги носиш?

— Ам какво да сторя, като няма, пък трябват; жената ище, та ище.

— Като няма, че то моя работа ли е? Аз, като ѝ внеса ней брашно и вода, и сапун, ударям си калпака о земята и си виря краката нагоре, пък ней, ако ѝ трябват дърва, сляпа не е, е гората, да иде да си донесе. На жената гърбът защо ѝ — дърва да носи. Защо се казва ортак на къщата, като не ще внесе и тя нещо.

— Уж тъй сме видели и запомнили от баща и майка, ама тъй ни изкара честта ни — и вода носим, и дърва носим, и сечем ги, и огън кладем, и вода топлим, и пелените събираме, че и детето люлеем ноще, да спи коконата.

— Да кокне, че да пукне такваз кокона, дето ще ѝ нося дърва аз ней, че пък и детето ѝ да люлея. Тогаз ще ѝ видя люляно дете.

— Ам чи какво ще сториш, като ти се напяло на главата таквоз зло...

— Какво ще сторя ли?... Струвам ѝ аз ней, че и тя ме аресва.

— Празна й тя! С жена на глава не се излязва... тебе няма да питам аз.

— Отде си, ваша милост?

— От Мердана.

— Че там чак таквиз ли са жените?

— Там чак таквиз не са. Ама аз съм оженен на гръцко село — в Арбанаси.

— Че в Арбанаси таквиз ли са?

— Таквиз, ами какви, нали са се кокони, геркини, герак да ги търти.

— Ами ти сега грък ли си?

— Че кажи; като живея в гръцко село и като съм женен за геркиня, и да не съм грък, грък гиби би шей олмушин. Децата ми, ама се са гърчета.

— Че в Арбанаси българи няма ли?

— Сичките мъже са се българи, от селата придошле, ама като се оженили за геркини, огърчили се и те...

— Ами сега геркините жени не са ли?

— Не са зер! Те са кокони.

— Кокони?! Ами че коконите не шетат ли, не работят ли, не помагат ли на мъжете си?

— Каква ти шетня, каква работа, каква помощ те е патило тебе. Кокона хич работи ли?

— Аз пък сяках, че геркините чалъшкани, че твърде обичат мъжето си и ги почитат, и хайле биля беше зело нещо да ме блазни.

— Не им си ял попарата, че тъй ти се струва. Я питай мене.

— Какво да те питам?

— Питай ме как се поменувам.

— Е, че как се поменуваш?

— Как. Е тъй, както видиш: нося дърва на гръб... пък тя й станала озарана в тъмни зори, та се е зареяла из лозята да се май... Я да ѝ зема мотиката и тя, че да... ами аз ша ида сега да стоваря дървата, да поошетам в къщи, че тогаз ша зема да прекопая градината.

— Че що се оставяш тъй на кефа ѝ? Що я не караш да работи?

— Тука й, братко, гръцко село, тука жените съдят и не мож да ги накараш на работа.

— Ам чи не мож ли да я поотупаш?

— Че бута ли се тя бе? То, ти казвам, зъмя ехидница е жена геркиня... Туй не ти е тебе наша българка, да станеш да се набиеш на нея и да ти стане по-мила, че да доди баща ѝ и майка ѝ, че и те да я бият защо не слуша мъжа си. Туй геркинята да речеш да я бутниш, ще станат сичките ѝ роднини като усорлици навръх тебе.

— Ам чи сичките ли геркини са таквиз? — попитах пак аз моя приятел.

— Знам ли аз... по-многото като са таквиз, то и сичкитеще бъдат тази пасмина.

— Чи защо си ся оженил пък за геркиня, като били геркините таквиз?

— Чи защо я... Защото да ме питаш и аз да не зная какво да ти кажа.

— Ам чи как стана то сега най-напред да се ожени ти за геркиня?

— Как стана... е тъй! По копан беше, търсех работа на града и там ме намери туй, тъща ми оладжак. Фана ме да ѝ прекопая лозето. Два дни, три дни копах, аресала ме тя бе, че работя хубаво, току фане тя: „Хади, Петраки, да те оженим ний тебе, ти хранваш жена. Да ти земим ний тебе едно момиче оттука, арбанашка коконка, да видиш жена.“ Туй било, онуй било, н’ам какво си, н’ам що си... Заведе ме у тях. Излезе едно пукниче гъркинче, та се изпревъртя там пред очите ми. „Аресва ли ти туй момиче?“ — питаше ме тя. Аз, като го видях таквози тунко в кръста, позаучудих се. „Е-ще — тя зафана пак, — то й от сой, баба му била н’ам на кой владика парамана; е-ще, то има къщя, има лози, знай да ший на гергьоф.“ И то излезе пак там около мене, шири-мири, н’ам какво зафане гръцката — „Целеби му кир Петраки...“, долу-горе, оманголиха ме най-подир и в неделята ни венчаха. Майка ми, като чува, да виж клетви, ама кой слуша. Геркиня ша води челяко...арбанашка кокона — затуй ми тегли сега главата...

— Зарежи я пък, вещицата, като й такваз, махни се, иди нанякъде да ти миряса главата.

— Е, побратиме, не ти й пащала главата толкоз и нищо не знаеш. То да ти кажа аз тебе, българин, оженен за геркиня, то веке челяк не е, той става като говедо, дето го водят, там отива, дето го вържат, там стои.

— Как може да бъде туй, не мога да ти разбера. Санким сега не можеш ли да я напуснеш? Аз сякам, туй нещо гърците владици сега вече го узакониха, 100 гроша му е глобата, дай ги, отърви се от нея, вземи си друга, българка, да те слуша барем и диванчапраз да ти стои.

— Их, каркадаш... да ти не дава господ с гърци разправа да имаш, нито с женските му, нито с мъжките му. Мъжките са като репей, дето се улови, не се откъсва, а женските като кошрява или като онзи бурен, дето го казват бабини зъби, оттук ако го отмахаш, оттатък се закача. Имай ти с гърци разправа и грък владика да те съди, че да прокопцаш.

-------------------------------------

1.Добър ден, добър вечер, Христос възкресе, хляб, вода, иди-ела.

(Край)

Благодарен съм изключително на Случайността (защото в измишльотини като Съдба, Провидение, Късмет и прочее не вярвам!), че ме срещна в моя живот с изключително интересни хора, които станаха и мои сърдечни приятели.

Един от тези хора е художникът Стайо Гарноев.

Каквото да се каже и напише за Стайо, все ще е малко, но все пак ето един текст на Анна Станоева, който взех на заем от сайта uspelite.bgи гарнирах тук с картини на художника.

И, уверявам ви, всичко, което ще прочетете по-долу, е съвършена истина, а не журналистическо преекспониране.

(Павел Николов)

Днес ще ви разкажа историята на един художник. Един художник, избрал да живее и твори в България. П

редставям ви неподражаемия творец Стайо Гарноев. Роден през 1964 г. в китния град Панагюрище, завършва местния механотехникум и до ден днешен живее и работи в града.

Панагюрци много ценят корените си и с право се гордеят с тях. Това е исторически град, пропил в недрата си много кръв и сълзи. Родените там са закърмени с легендарните му истории и затова не е никак чудно уникалното им чувството за принадлежност и уседналост.

Няма нищо случайно и в името му – Стайо. Стайо означава да стои, да остане жив, здраво да стои. И той остава.

Чувства, че България е неговото място, „…защото много съм ходил по нашите планини и много красота съм видял. Най-великите красоти са виждали очите ми на живо. Бил съм в малките запазени възрожденски градчета. Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук, тук и изправен. Все още има достойни и истински хора. На тях не мога да изневеря. Оставам тук!”

Като почти всеки българин, в тежко за него време, обмисля идеята да тръгне на гурбет в Испания. Сега се радва, че не е заминал и е останал в България.

Макар и трудно, оцелява. Не само, че оцелява, а успява да изучи и децата си. Това е едно от нещата, с които наистина се гордее. Горд и удовлетворен е и от дружбата си с много качествени хора. Много от близките му, както и автори – художници и писатели, са до него, и именно от тях чувства най-голяма подкрепа в живота си.

Има толкова много неща, с които да се гордее, но той излъчва такава скромност и непретенциозност, че и през ум не му минава да разкаже за успехите и наследството, което непрекъснато извира от него и дарява на българското изобразително изкуство. Хората го наричат „Рисувач на мечти”, „Вселена”, „Втори Рубенс”, закачат го с думите „Не е Стайо за една стая”, казват за него, че „толкова самобитен художник скоро не се е раждал”, „този чудовищен художник отваря всички сетива”.

Питам го дали той самият се вижда по този начин и как гледа на тези определения, но той сякаш не обича светлината на прожекторите и скромно ми отговаря, че просто така го виждат хората. Той пък вижда тях.

Участвал е на няколко пленера, някои от които с международно участие.

Има множество самостоятелни изложби, като първата е в Асеновград през 2008 година. Съвсем не в хронологичен ред ще изтъкна още, че негови творби са попадали в Парламента на Брюксел, в галерия „Арт спектър”, в Етнографския музей – гр. Пловдив, в Етнографския музей – гр. Асеновград, в художествена галерия „Илия Бешков” – гр. Плевен, в Дома на хумора и сатирата – гр. Габрово, в галерия „Алба–Авитохол” – гр. Стара Загора. Освен това, в община Панагюрище, в градовете – Варна, Бургас, Хасково, Велинград, Ракитово, Брацигово, Пазарджик, София, Пещера и много други.

От 2012 година е член на Съюза на българските художници. Около таланта му витае някаква мистичност. На тригодишна възраст случайно пада във варница и има опасност да загуби зрението си. Буквално ослепява за период от около три месеца, но пък после, после проглежда с очите на живописец. Рисува откакто се помни. Абсолютно самоук е и няма академично образование. Казва, че повече му харесва думата „саморасляк”, с която го определя Катя Зографова.

И е права да го нарече така, защото саморасляка е онова растение, което само пониква, расте и се развива здраво, и силно без някой да полага грижи за него, и въпреки това успява да се издигне от земята, от пръстта и да даде своя плод. Няма никаква представа как се случва целия процес и откъде идва импулсът да хване четката. Разказва, че идва от някъде си и когато си дойде, то само си го намира. Понякога е провокиран от разказ, случка или образ. Често и той самият провокира зрителите с картините си. Десетки са поетите, писали по негови картини и посвещавали му стихове, но и много са онези автори, чиито книги имат привилегията да са илюстрирани от него. Не мога да изброя всички, но в това число са Димитър Дънеков, Дарина Дечева, Мая Попова, Бистра Малинова, Ники Комендвенска, Камелия Кондова, Ганка Маринова, Дида Гемеджиева, Любен Дашев и много други. В момента също работи по илюстрациите на три книги.

Забелязала съм, че почти винаги котката присъства в картините му и се питам откъде идва този образ… Еротика, жени, котка, патица… Той самият е чест персонаж в тях, което показва, че не е ням наблюдател, не е тих съзерцател, а живо и дейно участва в живота и това се отразява в динамиката на творбите му. Те често са провокативни, весели и жизнерадостни, и винаги изпълнени с енергия и радост, с ирония и самоирония. Наблюдавам и се чудя как да гледам на тези образи? Питам се какво му дава и какво му взима този процес…

Той бързо ме избавя от лутането, като ми обяснява, че котката си е неделима част от уюта в един дом. Също и кучето. От векове те са неотлъчно най-близките същества до човека. А еротиката, че как без еротика!? Защо сме живи тогава!? „А, колкото до душата и ми я взима, и ми я изпълва…”

Явно става дума за някакъв кръговрат, за някакъв обмен. За мен е трудно да го разбера, защото не притежавам неговите изразни средства. Аз, като един обикновен ценител, мога само да гледам и да се наслаждавам на картините му. А те целите душа. Жива и пулсираща, изплуваща над всички багри в платната. Като мараня видимо танцува пред очите ми. И тогава си казвам, че има надежда, че има възможност за реализация на младите художници в България. Питам го, от какво зависи тяхната реализация?

„Материалът”, както разговорно вече е прието да го наричаме, не е никак лош. Напротив, имаме в днешно време страшно талантливи млади хора. Супер качествен материал. Но ги няма онези майсторските ръце да го ваят, ваят и изваят.”

През 2011 година Стайо Гарноев e избран за „Творец на годината” в родния си град, но връща наградата в знак на протест, защото му е болно, че местната управа не полага никакви грижи за дарените майсторски платна на именити художници и не ги съхранява при адекватни условия. Болно му е от чиновническото безхаберие и неразбиране, че хората са тленни, а изкуството е вечно.

Докато разговарях с него си мислех за хората. За хората, за дърветата и за онзи неповторим разказ на Николай Хайтов „Дърво без корен”.

Пусне ли някъде корен, засуче ли живителни сокове от земята, в която е посадено, заякне ли му гърбината, за него няма живот другаде. Пресадиш ли го, ще изсъхне. Не полееш ли го, ще залинее.

Филип Ш. Хенч (Philip S. Hench)

28 февруари 1896 г. – 30 март 1965 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард К. Кендъли Тадеуш Райхщайн)

(За откриването на хормоните на кората на надбъбречните жлези, за разкриването на структурата им и на биологичните им ефекти.)

Американският лекар Филип Шоултър Хенч е роден в Питсбърг (щат Пенсилвания) в семейството на Клара Джон (Шоуолтъл) Хенч и Джейкъб Бикслър Хенч, филолог и преподавател. След като получава начално образование в Шейдисайд академи и в университетското училище в Питсбърг, Хенч постъпва през 1912 г. в Лафайет колидж, Ийстън. Четири години по-късно получава степента бакалавър по изкуствата, след което започва работа в медицинското училище на Питсбъргския университет. Като получава през 1920 г. медицинска степен, той работи една година като стажант в болницата „Св. Френсис“ в Питсбърг. През 1921 г. е приет за аспирант в медицинското училище към Минесотския университет в Рочестър. Там става асистент през 1923 г., през 1925 г. – член на научната асоциация, и през 1926 г. – главен лекар в отделението за ревматични заболявания.

През академичната 1928/29 г. Хенч изследва съпровождащата ревматизма треска заедно с Лудвиг Ашоф във Фрайбургския университет и с Фридрих фон Мюлер в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. След завръщането си в Рочестър той започва да проучва диагностиката и лечението на ревматичните заболявания, особено на ревматоидния артрит. Описан за първи път в медицинската литература през средата на XIX в., ревматоизният артрит е хронично заболяване, характеризиращо се със системни поражения на съединителната тъкан, предимно при опорно-двигателния апарат. Най-често са засегнати ставите на пръстите, китките на ръцете, а също така ставите на гръбначния стълб. Възпалителният процес не само предизвиква болки, но също така може да доведе и до постоянна деформация на ставите. Пациентите с тежка форма на болестта са приковани към леглото. Известни са случаи на спонтанна ремисия, но те се случват крайно рядко и в началото на своята медицинска практика Хенч не намира никакви удовлетворителни резултати от лечението.

През април 1929 г. 65-годишен болен с тежък ревматоиден артрит разказва на Хенч, че по времето на прекарана от него жълтеница са се намалили болките в ставите му и се е увеличил обхватът на движението им. Жълтеницата е болезнено състояние, характеризиращо се с оцветяване в жълт цвят на кожата, слизестите обвивки и очните склери, което е свързано с натрупване на билирубин в кръвта и с отлагането му в тъканите. Билирубинът, продукт от разпадането на хемоглобина, който транспортира кислорода в еритроцитите, се метаболизира и екскретира от черния дроб. Най-честите причини за жълтеницата са чернодробната цироза, хепатитът, други заболявания на челния дроб и жлъчния мехур. През следващите пет години Хенч и неговият колега Чарлз Слоукъм наблюдават аналогични ремисии на ревматоидния артрит по време на развитие на жълтеница при 16 пациенти. Нещо повече, Хенч забелязва, че степента на проява на симптомите и на подобряването на функциите на ставите е пряко съпоставима със степента на проявата на жълтеницата. Въз основа на тези наблюдения той достига до извода, че неизвестно вещество, което нарича субстанция Х, предизвиква при болните от жълтеница и ревматоиден артрит ремисия на ревматоидния артрит. През 1934 г. той и Слоукъм публикуват резултатите от своите наблюдения, като посочват съществуването на корелация между жълтеницата и отслабването на симптомите на ревматоидния артрит и предполагат съществуването на неизвестна субстанция Х.

Опитвайки се да предизвика ремисия на заболяването, Хенч проучва няколко метода за терапевтично лечение на болни от ревматоиден артрит. Със своите колеги той сравнява ефективността на пероралното подаване на злъчка, преливането на кръв от донори с жълтеница, инжектирането на билирубин и други методи, но нито един от тях не дава желаните резултати. Учените забелязват, че при жени, страдащи от ревматоиден артрит, ремисии на заболяването се появяват често по време на бременност с по-късни усложнения в периода след раждането. През 1938 г. Хенч и Слоукъм съобщават за наблюдавани 20 бременни жени с ревматоиден артрит, като правят извода, че ремисиите, свързани с жълтеницата и бременността, предполагат наличието на неизвестно вещество Х., което „не е билирубин, а непосредствено женски полов хормон“.

Биохимикът Едуард К. Кендъл, който провежда изследвания в клиниката „Мейо“, изолира през 1914 г. хормон от тъканта на щитовидната жлеза. През 30-те години Кендъл пристъпва към получаването и идентифицирането на хормоните на надбъбречните жлези, които се намират над горните полюси на бъбреците и се състоят от външно кортикално вещество и вътрешно сърцевинно вещество. В сърцевинното вещество се синтезира и секретира в кръвното русло адреналин (епифедрин). Адреналинът, потенциален стимулатор на симпатиковата нервна система, повишава артериалното налягане и оказва кардиотонично действие, като ускорява ритъма на сърдечните пулсации и засилва окислителните процеси.

Клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези, синтезиращи и секретиращи кортикостероиди в кръвното русло, се контролират от адренокортикотропния хормон (АКТХ), секретиран в хипофизата. При ниско равнище на хидрокортизон в кръвта хипофизата секретира АКТХ; това на свой ред стимулира синтеза и секрецията на хидрокортизон от клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези. При високо равнище на хидрокортизона в кръвта образуването на АКТХ в хипофизата намалява, което води до намаляване на произвеждането на хидрокортизон в надбъбречните жлези. Кортикостероидите се делят на глюкокортикостероиди (кортизон и хидрокортизон), участващи в метаболизма на въглехидратите, мазнините и протеините, и минералкортикоиди, участващи в регулацията на водно-електролитния баланс. Кортизонът и хидрокортизонът блокират биохимичните реакции, свързани с възпалителната реакция на тъканите срещу нараняване или инфекция.

Още през 30-те години Хенч и Кендъл разглеждат възможността за лечение на болни от ревматоиден артрит с кортикостероиди, но минават повече от десет години, преди тези вещества да станат достъпни за клинично използване. През 1941 г., когато Кендъл се занимава с организирането на приоритетна програма за масово производство на кортикостероиди с цел да се използват за нуждите на армията през Втората световна война, Хенч, след една от конференциите, пише следното в своя бележник: „Да се изпробва веществото Е (кортизон) при ревматичен артрит“.

През 1942 г. Хенч получава званието подполковник от Медицинската служба, става неин началник и директор на армейския Център за изучаване на ревматизма във военноморската болница. След войната е цивилен консултант в армейския Център по хирургия. Заедно със Слоукъм той публикува обзор, засягащ връзката на жълтеницата и бременността с намаляването на тежестта на симптомите у болни от ревматоиден артрит. В статията те отбелязват, че симптоматично подобрение се наблюдава понякога и след обща наркоза при хирургична намеса. Учените използват обща наркоза при страдащи от ревматичен артрит и получават известен положителен ефект, а също така предизвикват жълтеница у редица болни с въвеждане на лактофенин, което също така намалява изразеността на симптомите на ревматоидния артрит.

През август 1948 г. Хенч и Слоукъм лекуват болна, която има тежка форма на ревматоиден артрит, с лактофенин, за да развият у нея жълтеница и да намалят тежестта на симптомите на болестта. Но лечението се оказва неефективно и през септември те започват да ѝ въвеждат мускулно кортизон (като кристална суспензия във физиологичен разтвор) - по 100 мг. всекидневно. По-късно Хенч си спомня: „...за три дена състоянието на болната се подобри значително и продължи да се подобрява дотогава, докато ежедневната доза на кортизона не беше намалена до 25 мг“. Това е първото клинично доказателство за терапевтичния ефект на кортикостероидите при ревматоиден артрит. През следващата година Хенч и Слоукъм инжектират хипофизния хормон АКТХ на болен от ревматоиден артрит и откриват също неговата ефективност при терапия на заболяването. Скоро става ясно, че след като се прекъсне приемането на който и да е от тези препарати, симптомите на ревматоидния артрит се възобновяват, а използването на кортизон и АКТХ е свързано с появата на странични ефекти, включително повишаване на артериалното налягане, повишаване на равнището на глюкоза в кръвта и появата на особена форма на надебеляване с преимуществено натрупване на мазнини в коремната част и в задната част на шията.

През 1927 г. Хенч се жени за Мери Дженевийв Калър; семейството има двама сина и две дъщери. Смятан за водещ специалист в областта на лекуването на жълтата треска, Хенч се интересува от историята на медицината и пише редица статии по този въпрос. Увлича се от фотография и тенис, обича операта и разказите на Артър Конан Дойл.

Хенч е удостоен с наградата Албърт Лакстърна Американското национално здравно дружество (1949 г.) и наградата Пасано за медицинана фонда „Пасано“ (1951 г.). Почетен член е на Американската медицинска асоциация, на американския Колеж на лекарите и на Кралското медицинско дружество в Лондон. Съосновател е на Американското дружество на ревматолозите. Присъдени са му почетни степени от Лафайет колидж, от университета „Уестърн ризърв“ (днес „Кейз уестърн ризърв“) и от Питсбъргския университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/hench.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

Рано или късно ще настъпи ден, когато мокрите от сълзи проценти ще вият отново над тялото на стопанина. Ще се определи денят на погребението. Но докато публиката се закичва с лентички, а караулите шлифоват печалния канкан, непременно трябва да бъде извършена една пикантна процедура.

Великата глава ще бъде скалпирана и ще бъде дадена за последно разрязване.

Всичко ще бъде както се полага. Скалпът ще бъде закачат с щипка за пране, за да не го оповръщат случайно надзираващите аутопсията лейтенанти. В разголената челна кост се врязва ъглошлайф. Ще извадят мозъка и ще го поостискат, за да изкарат излишните течности и станалата кафеникава кръв. Ще го претеглят, ще го измерят и ще направят няколко инжекции. А след това ще го потопят във формалин.

Празния череп ще съединят с винтове. Ще нахлузят обратно скалпа и ще го срешат настрани. Така че, когато лафетът затропа по паважа, във великата глава вече няма да има нищо.

След няколко седмици формалинът ще свърши своята работа. Полукълбата ще придобият приятна еластичност и ще станат годни за изучаване. Нищо необикновено. Това се случва с мозъка на всеки забележим персонаж както от местната, така и от световната история.

Разбира се, по време на аутопсията не дежурят винаги бледи лейтенанти, но самата процедура е неизменна. Диктаторите, учените, литераторите, etc. се полагат днес в ковчега по принцип вече без мозък.

Работата е в това, че до ден днешен битува убеждението: по особеностите на извивките, браздите и вентрикулите могат да се разгадаят „геният и дръзновението“, които са различавали притежателя на дадения орган от останалите homo.

Това е относително прясна тенденция. Не е на повече от две столетия.

Разбира се, преди всичко било иначе. Нашите деди ценели главния мозък на човека. Те пробивали дупка в основата на черепа, удобна да пъхнат вътре лапа, да извадят и да изядат всичките субстрати на двете полукълба. Но когато времето на питекантропите минало и нравите загрубели, хората започнали да вадят мозъка без всякакво гастрономично (или друго) приложение. Така по-специално постъпвали египтяните, които обичали да сушат и боядисват своите покойници. Библията, разбира се, нямала понятие за ролята на този орган, а разните антични автори предполагали, че в черепите се намира същото вещество като във всичките останали кости.

Впрочем, едва ли има смисъл да се изброяват всичките забавни неща, които съставят историята на разбирането какво представлява мозъкът. Всяка нова епоха се стремяла да затъмни с някаква глупост предходната.

Но! Няколко особняци, въпреки насмешките, кладите и проклятията, все пак съумели да разберат ролята на главния мозък и да свържат своите разбирания в една система. С произведенията си те създали във времето верига от твърдения с нарастваща точност. Това бил дълъг и труден процес, сриващ грубо масовите представи. Като резултат настъпил поредният парадоксален „фазов преход“. Мнението на единиците победило убежденията на стотици милиони и станало общоприето. Човечеството се съгласило, че дължи своите успехи именно на главния мозък.

Отначало всичко това забавлявало и възхищавало. Мозъкът бил издигнат в култ. Но скоро култът се отделил от реалността и започнал да живее свой лустросан живот. Номадствайки по разни издания, той съседства със задните части на моделите и хубавее заедно с тях. Днес бляскавият образ на „полукълбата със стрелките“ е изместил научното разбиране, основаващо се на фактите и най-важните теории.

Защо е станало така?

Работата е в това, че тук научното знание се счепкало отново с догмите на културата. Разбира се, победил митът за уникалността на човека, а знанието било погребано в скучни монографии.

Нека да го разкопаем и да погледнем: в какво се състои то?

Преди всичко в това, че човешкият мозък е най-обикновен продукт на еволюционния конвейер, съвсем неподходящ за „венец на творението“.

Този мозък е с ниска стойност, крайно ограничен в своите възможности. Което, между другото, не е удивително. Защото бил създаден да задоволи скромните нужди на питекантропа. През последните милион години нещо в този мозък атрофирало, а нещо се развило. Но в скромно отношение. „Класът“, разбира се, останал същият.

Притежателят на такъв мозък е обречен на ограничено възприемане на събитията и явленията. Неговите сетивни органи не възприемат инфразвука, ултразвука, поляризираната светлина, магнетизма и всичките видове електромагнитно излъчване (освен видимата светлина). Недостъпни са му събитията от всички равнища на микросвета, а също така дифракцията, електрорецепцията и активната сонация, която дарява част от животните със „звукозрение“ и т. н. Да бъдем откровени: този мозък прилича по нещо на коляното.

От човека са скрити минимум три четвърти от най-важните природни явления. Той прилича на сляп и глух глупак сред Дисниленд, над който се пръскат фойерверки и всичко наоколо блести, вика, гърми и танцува. А нашият глупак е уверен, че върви в тишина, по сивия и празен коридор на някаква клиника. В сравнение с истинската картина на света нашето пространство е безцветно и примитивно.

Пример: материята на заобикалящата ни среда е наситена с ярки електромагнитни произшествия. Те ту раздират, ту съшиват реалността. Но в човешкия мозък няма субстрати, които биха могли да регистрират това и да го направят част от съзнанието.

Да, появили са се прибори, позволяващи на човека да види част от това, което е скрито за прякото му възприятие. Но това са само компенсатори.

Ще поясним.

Каменната брадва е възмездила на homo това, че му липсват нормални нокти и зъби, а масспектрометрите и микроскопите са възмездили недостатъците на мозъка. Ще отбележим, че това възмездяване е кратковременно и достъпно само за единици. То всъщност не променя нищо, защото ни запознава само с отделни явления. Няма прибор, който едновременно и симфонично да компенсира на човека всичко това, от което е лишен. (Ще отбележим, че появата на компенсатори във вида на прибори е най-доброто доказателство колко скритата от мозъка информация е била необходима на хората).

Трябва също така да помним, че мозъкът на homo е наследник на всичките етапи на развитие на нервната система на гръбначните животни. Това не е леко наследство. То товари постоянно нашето поведение с примитивност, но ние не можем да се откажем от него. А командването с мозъка е останало завинаги от най-древни негови структури. Ще припомним, че те са се формирали в епохата на палеозоя, когато силата и пълноценността на агресията решавали почти всичко, а „останалите“ качества били напълно излишни.

Свършил палеозоят. Дошло веселото време на питекантропите. То добавило към наследството и деменцията, който била милиони години нормативно състояние на древния човек.

Във всичко това няма никаква трагедия. Трябва само да помним, че илюзиите са неуместни. Нещастният homo явно не е този любимец на еволюцията, върху когото тя е съсредоточила своите усилия. Разбира се, затвореният в нашия череп ресурс позволил да разчетем алфа константата и температурата на Планк. Това впечатлява.

Но има подозрения, че основанията за гордост не са много. Да си спомним с какъв труд човечеството е покорило тези върхове. Процесът на тяхното покоряване е продължил пет хиляди години.

Толкова усилия обаче не са хвърлени, защото явленията са много сложни. По-скоро те са очевидни и примитивни. Напрегнатото им откриване се обяснява единствено с ниските „технически“ характеристики на мозъка на откривателите.

Както виждаме, знанието на историята на главния мозък слага край на въпроса за неговите „тайнствени“ потенциали. Въпреки това романтиците продължават да търсят материалния субстрат на „гениалността“. Научните институти години наред преливат от пусто в празно, търсейки в маринованите мозъци склонността към лидерство или ораторския дар.

Великите злодеи на ХХ век били изследвани с особено усърдие. Изключение прави Сталин. Веднага щом за „бащата на народите“ била потвърдена посмъртно дифалия, интересът към неговите мозъчни извивки се изпарил, а цялото внимание се съсредоточило върху рядкото уродство.

Да допълним.

Йосиф Висарионович само се радвал на своя двуглав пенис. Тайно били изготвяни малки корони, лентички и гербове. Вечерно време Сталин създавал пикантни композиции, като канел най-приближените си хора да ги съзерцават и да се умиляват. Между другото, диагнозата „параноя“ е поставена на Сталин от Бехтерев, когато Коба, искрейки и червенеейки, показвал своята „конструкция“ на стария психиатър.

С останалите маниаци нещата не са по-добри.

Мозъкът на Чикатило бил безнадеждно развален. Изпълнителите на смъртното наказание прапоршчици се престарали и пръснали главата на Андрей Романович на парчета. Друг сериен убиец, Тиодор Бънди, също не можал да предложи своите мозъчни полукълба на науката. Те се сварили в черепа му, когато шерифът изпробвал върху Бънди пределната мощ на затворническия електрически стол.

Мозъкът на изкормвача Дамър забранил да се вади неговият сантиментален баща, но пък маниакът Уейн зарадвал мозъковедите. Мозъкът му бил изваден внимателно и своевременно. Но никаква разлика между мозъчното вещество на Уейн и известните стандарти не била открита.

С Ленин било още по-забавно. Мозъкът на Илич бил превърнат в тридесет хиляди препарата. Над тях се потели четиридесет години четиристотин невроморфолози, хистолози и молекулярни биолози. Тринадесет професори се преуморили така, че самите те станали донори на препарати. Двама се застреляли, а шестима се умопобъркали. Единият от умопобърканите бил уличен от колегите си, че яде микропрепаратите от латералното коленчато тяло на мозъка на Ленин. Над мозъчните полукълба на Илич са се разразили стотици истерии, а общия литраж на сълзите не може да бъде пресметнат.

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), Народният комисариат по здравеопазването на СССР и лично другарят Сталин с всяка година все по-категорично искали да се представи някаква уникалност. Това искала и зрялата съветска власт. Целият състав на специалния отдел на Централния комитет уговарял академик Саркисов, който ръководел изследванията, да намери „поне нещо“.

Но заключението гласяло: „…основните особености на мозъка на В. И. Ленин са типични за почти всеки трети по ред мозък“. Тези данни били, разбира се, дълго време засекретени. А след това станали безинтересни.

Упоритият homo обаче не иска да се разделя със своята мечта. Така че церебралната комедия ще се повтори и на лейтенантите отново ще им се наложи да дъвчат лимон, за да потиснат рефлекса за повръщане.

Очакваният резултат няма да се състои. Субстрат на гениалността, разбира се, няма да бъде открит. Което, между другото, съвсем няма да попречи на притежателя на поредната „велика“ глава да се настани комфортно в Мавзолея. Няма да се наложи да изселват Илич, защото Мавзолеят е заведение с легло за двама. А при желание там могат още да се настанят няколко маниака, включително и притежателят на двуглавия пенис.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Моника Дафинова, юрист

Любител фотограф съм и снимам къде каквото видя – от красиви залези, през хора, наслаждащи се на красивия залез, до тортата, която направих снощи и исках да се похваля с нея във Facebook или Instagram. Кой обаче има права върху снимките, които правя, и може ли някой, когото съм снимал/а, да претендира, че има права върху тях?

Кои снимки са обект на авторски права?

Обект на авторски права могат да бъдат:

• фотографските произведения или т.нар. снимки; •

• произведения, създадени по начин аналогичен на фотографския, т.е. снимки, направени с мобилен телефон, камера, дрон).

Кой е автор на снимката?

Със заснемането на снимката аз ставам неин автор. Ако съм оставил някакъв индентифициращ знак върху снимката, като например моето име, инициалите ми или подпис, то за автор също ще бъда определен аз.

Възможно е аз да си остана автор на снимката, но да реша да преотстъпя правото си на друго лице, с което ще сключа договор да използва моята снимка. Това лице ще бъде носител на авторското право върху моята снимка, като то има възможност да я ползва без да плаща.

Трябва ли ми съгласието на лицето, което снимам?

Когато правя портретна снимка на някого, то аз също съм неин автор, но трябва да съм наясно, че за заснемането трябва да имам съгласиетона човека, когото снимам.

Това съгласие не е нужно в няколко случая:

• когато съм направил снимката в хода на обществената дейност на изобразеното лице или на публично или обществено място (снимка на министър председателя по време на посещението му в Германия);

• изображението на лицето е само детайл в произведение, показващо събитие, шествие или пейзаж;

• изобразеното лице е получило възнаграждение, за да позира (снимка на модел).

NB!Правата, които притежавам върху снимката ми, могат да бъдат имуществени и/или неимуществени, като аз съм автор на снимките, докато съм жив и 70 години след смъртта ми

Възнаграждение или свободно използване на снимките?

Ако съм предоставил снимката на някого да я ползва (продал/а, дал/а съм я под наем или е направена изложба на мои снимки на Моста на влюбените в гр. София например), то важно е да знам, че имам право да получа възнаграждение за това

Възнаграждението може да се определи като част от получените приходи, фиксирана сума или по друг начин. Ако имам установена фиксирана цена и се окаже, че приходите са по-големи, то мога да искам увеличение на възнаграждението си.

В някои случаи се допуска свободното използване на снимките без да давам съгласието си и без да получа възнаграждение. Например направил съм снимка на картина на известен художник или когато се използват снимките ми в научни статии, учебници, списания.

Ами ако имам сключен трудов договор?

Ако работя като фотограф и имам сключен трудов договор с модна агенция например, то трябва да знам, че автор на направените снимки съм аз, а модната агенция като мой работодател има право да ги използва. Важно да знам е, че тя може да използва снимките ми само за “обичайната си дейност” (например за рекламни цели), без да иска моето разрешение или да ми дължи допълнително възнаграждение. В трудовия ми договор обаче може да е уговорено, че ще ми се плаща и допълнително.

Използвайки снимките, които съм направил/а, за реклама в модно списание, то агенцията генерира приходи. Възнаграждението ми може да е % от приходите от снимките, фиксирана сума или да сме уговорили нещо друго (например да ми се плаща на месец).

Ако установя, че агенцията получава доста повече за моите снимки от това, което сме се уговорили да ми плащат, то може да поискам допълнително възнаграждение.

Как да защитя авторските си права?

Някой се е сдобил със снимките ми без моето съгласие и ги е използвал, за да направи календар, или ги е публикувал в известно списание. Какво мога да направя в този случай?

• мога да търся обезщетение за нанесени вреди;

• мога да искам само да се установи неправомерното използване на снимките ми;

• мога да искам да се спре неправомерното им използване или да се забрани извършването на дейността, която представлява неправомерно използване (в случая отпечатването на календара или списанието);

• мога да искам да се изземат и унищожат календарите или списанията, както и негативи, матрици, клишета и други подобни, които възпроизвеждат снимките ми;

• мога да поискам да се наложат обезпечителни и привременни мерки и да се предотврати използването на снимките ми;

• мога да подам сигнал до Министерството на образованието и културата, което ще направи съответна проверка, ще установи дали има нарушение и ако е така ще санкционира нарушителя.

Санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителя, са:

• принудителни административни мерки, които имат за цел да предотвратят или спрат нарушението, както и да предотвратят или отстранят вредните последици от него;

• глоба или имуществена санкция в 2 хил. до 20 хил. лв, като снимките, независимо на кого са, се отменят в полза на държавата и се предават за унищожаване на органите на МВР.

Законът ми дава възможността да търся и наказателната отговорност на лице, което използва снимките ми без да съм дал своето съгласие.

Тъй като имам различни възможности и различни средства за защита на авторското си право, най-добре е да се консултирам с адвокат, който да разгледа моя случай и да ми даде съвет какво да направя.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

I

Религиозната вяра може да се сравни с козината. През първите етапи на еволюцията гъстата мазна козина по тялото на човека била напълно уместна. Тя го топлела, защитавала го и му осигурявала лесна закуска: в нейните дебри винаги можело да се наловят калорични паразити. Но минали няколко милиона години и започнал периодът на обезкосмяването. Най-напред от мръсните сплъстени косми се показала гола физиономия. След това настъпила епоха на общо оплешивяване на човека. Еволюцията го освобождавала неумолимо от козината, от нейните ядливи обитатели и от сладостта на постоянното чесане.

Разбира се, това било много жестоко. Но нямало каква да се прави. Налагало се да се оплешивява, защото след като се изкачил малко по йерархичната стълба, homo получил достъп до голямата мърша. До телата на големите умрели животни. А този продукт изисквал дълбоко завиране навътре. Съдържащите се в него течни и полутечни гнилостни субстрати напоявали козината и превръщали окончателно нашите прадеди в ходеща помийна яма. Така че обезкосмяването на човека станало по същата причина, която оголила врата на лешоядите. Но лешоядът е деликатна птица. Тя не се завирала навътре в мършата и затова запазила голяма част от перата си. А homo се оголил напълно.

Може и да не е станало точно така, както си го представям аз. Но това не е важно. По една или друга причина човекът се избавил от уютната козина. И това се оказало извънредно полезно за неговото развитие, размножаване и оцеляване.

Приблизително същото би трябвало да стане и с козината на неговия разум, с религиозната вяра. Някога за примитивното първобитно мислене тя била естествена и комфортна. Тя топлела и дарявала чешещата сладост на молитвата. В нея се въдели приятно сърбящи убеждения. Но с изменението на интелектуалната среда тази „козина“ би трябвало също да изчезне.

Но това не се случило. И до ден днешен я носят 90% от хората. Тази „козина“ се боядисва, къдри и подстригва в съответствие с религиозната мода и местната култура. Разбира се, върху нея може да има по-големи или по-малки плешиви места, но все пак, въпреки всичките закони за развитието, тя се запазва като цяло.

Тя има стотици названия: кабала, православие, шинтоизъм, будизъм, ислям, метафизика, etc. Но въпреки множеството имена и цветове, това е едно и също явление, имащо една природа и едно предназначение. Атрибутиката на култовете е различна, но смисълът им е общ: наличие на външно управление на света.

Науката скубела на фандъци тази „козина“, журналистиката също. Но тя растяла независимо от всичко. Накрая квантовата механика препарирала самата реалност. В нейните дълбини бил открит комплект от физически явления, генериращи цялата видима и невидима материя. Разбира се, за никакво „външно управление“ там и дума не можело да става. Но „козината“ преживяла лесно и това.

Култивирайки злоба и забрани, тя винаги пречела откровено на човешката развитие. За нейното сублимиране били похабени напразно скъпоценни столетия. Именно тя задвижвала социалните „асансьори“, издигащи на власт най-примитивните представители на вида. Очевидна е и нейната безполезност: всяко биене на челото в пода пред символа на което и да е божество е най-малкото безрезултатно.

Според всички закони за развитието от вярата би трябвало да останат само забавни спомени. Но тази „козина“ няма намерение да окапва, а продължава да определя мирогледа на абсолютното мнозинство от хора.

Масовостта на религиозната вяра не доказва нейната обоснованост или необходимост. Може да вземем 200 000 000 патици и да ги научим да крякат едновременно при вида на надуваема топка. Патешкото единодушие, разбира се, предизвиква шоково впечатление. Но то няма да е доказателство за някакви необичайни свойства на топката, а по-скоро ще е характеристика на патиците.

С други думи, тайната на вярата трябва да се търси там, където се намира: в коренните особености на homo. Тоест там, където нашите познания са и без това непълни, а благодарение на антропологията и психологията с всяка изминала година стават все по-зле.

Работата е в това, че – за да разберем явлението, е необходимо да знаем неговия произход.

Фундаменталните качества на човека са се формирали през онази епоха, когато понятието „да спасиш кожата си“ се е употребявало в пряк, а не в преносен смисъл. Така нареченият „доисторически“ период е бил най-продължителен и най-важен за нашия вид. Тогава се решило какъв да бъде човекът. Целият механизъм на нашата висша нервна дейност е плод именно на този период, когато homo бил стадно животно, занимаващ се с търсене на мърша и канибализъм. За няколко милиони години се заложили и се утвърдили всичките видови навици, особености на поведението и биологични привички. Абсолютно всички основни качества на човека са родени през тази епоха. Включително и това свойство, което го кара да целува дъски с изображения или да реже глави на гяури.

За влиянието на този период говорят и цифрите: така нареченият „доисторически“ период се състои от минимум 200 хиляди поколения, а така нареченият „исторически“ – от 200. Ще отбележим, че биологията ни учи, че всеки организъм е колебаеща се сума от свойствата на всичките негови предшественици.

Всичко това, което ни представя фиксираната история (200 поколения от Шумер), е нищо. В момента, когато се появила писмеността, homo е вече оформен окончателно и само реализира своите особености.

Трябва да помним, че напудрена перука или каска със звезда е надявал не някой друг, а правнукът на питекантропа, наследник на всичките качества на това мило същество. Той размишлявал за гравитацията, строял пирамиди и скърцал с вратите на газовите камери.

Образът на този, който горял на клади вещици, на военния убиец, на вечния насилник, на изтънчения палач се връзва зле с хуманистичната концепция за еволюцията на човека. Но е достатъчно само да си спомним, че изнасилванията, убийствата и всичките деривати на тези забави са били основно занимание на човека в продължение на много милиони години, и веднага всичко си идва на мястото.

Но ние нямаме амбицията да характеризираме целия път на това съобразително животно. Нашата задача е много по-проста: да разберем какви именно свойства на човека запазват до ден днешен козината на неговия разум.

Как е възникнала и от какво е направена религиозната вяра, е малко или много разбираемо. Ще напомня, че въпросът не е в това, а в онези дълбочинни качества на homo, които са осигурили на вярата поразителна жизненост. Следователно трябва да се спуснем по хронологичната скàла две-три милиона години надолу и да се вгледаме в хитрите очички на нашите прадеди.

И тук започват проблемите. Няма към кого да се обърнем за помощ и факти. Както става ясно, с еволюцията на човека се занимава не фундаментална наука, а някаква описателна дисциплина, гарнирана с фантазии и опасно граничеща с изящната словесност.

От момента на учредяването на Нобеловата награда са изминали 115 години. Медалът с профила на симпатичния динамитчик е станал главен критерий за така наречената „научност“. Разбира се, с това не винаги са съгласни тези, които не са удостоени с наградата или няма да бъдат удостоени. Но днес няма по-авторитетен регистратор за достоверността и важността на знанията от наградата на Алфред Нобел.

Разбира се, Нобеловият комитет не винаги е бил безупречен в своите оценки за „персоналния принос“ на учените. Случвало се да подминава великите и да прославя незначителните. Но това засягало само личностите. Непосредствено самите дисциплини, разширяващи знанията за вселената и за нейното съдържание, се обсипвали редовно с нобелово злато. Физиологията на храносмилането, реликтовото излъчване, генетиката и квантовата механика винаги получавали това, което им се полагало по право.

Разбира се, работата на комитета имала и обратен ефект. Очертал се „нобелов“ кръг“, извън пределите на който останали всички, които нямат отношение към истинската наука. Очертаването били направено „болезнено, но акуратно“. Нямало никакво разпалване на междудисциплинарни разногласия в духа на Ръдърфорд, който твърдял, че „науката се дели на физика и на събиране на марки“. Разделението на „истинска наука“, „не много наука“ и „съвсем не наука“ станало като от само себе си. Без декларации. Чрез непреклонно и последователно пресичане на опитите на „дребното знание“ да се промъкне в главния кръг.

Добра илюстрация ни дава примерът с така наречената „психоанализа“. Единадесет пъти Фройд е издиган от своите поклонници за получаване на наградата и също толкова пъти е отхвърлян. Астролозите, историците, антрополозите, лингвистите etc. също така не един път са виждали ледената усмивка на Нобеловия комитет, връщащ техните изследвания като „нямащи отношение към фундаменталната наука“.

И така, присъдата е произнесена отдавна.

През 2009 година беше направен опит да бъде обжалвана и да се допуснат „не съвсем науките“ за разглеждане от комисиите на Кралската академия. Но на инициаторите на тази идея им удариха вежливо по един камшик и темата беше затворена. Специално ще отбележим, че по мълчаливо съгласие е прието да се щадят чувствата на представителите на „дребното знание“ и колкото се може по-рядко да се наричат нещата с истинските им имена. Нещо повече, на никого и през ум няма да му мине да се подиграва на глас с гланцовите фолианти, с колекциите от костици-камъчета и с фантастичните трактовки на дадени артефакти. Смята се, че фактът на неприемането на „дребното знание“ сред нобеловите дисциплини обяснява всичко и не изисква коментари. А на несъгласните им се предоставя свободата да си търсят отрова във всякакви количества.

Според „нобеловия списък“ в редиците на „не науките“ се намират: астрологията, уфологията, психологията, лингвистиката, историята, антропологията, археологията, хиромантията, демонологията, филологията, теологията, социологията и още няколко „логии“, по-млади и по-скандални. Тези различни премъдрости са свързани с една обща беда. Всичките са абсолютно безплодни. Точното историческо знание е също толкова невъзможно, колкото и викането на демони.

А неточното знание има един малък проблем: то просто не е знание и е годно само за забавление. Но няма още един път да чоплим раните на „ненауките“.

Всичко това изобщо не означава, че археологията е поставена завинаги на едно равнище с уфологията, а антропологията - с хиромантията. Разбира се, това не е така. И археологията, и антропологията имат шанс да станат реални науки. Възможно е тези дисциплини да преодолеят някога своята „второстепенност“, да си намерят свой Айнщайн и да отидат за златото на Нобел. Наистина, този шанс е призрачен. Но съществува. За разлика от демонологията антропологията например има все пак връзка с реалността. Но ще се научи ли да се занимава с нея така виртуозно, че да предложи на света изводи, равни на константите на физиката, е голям въпрос.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

2. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

За автора: Михаил Чаков е роден през 1873 г. в Гумендже. Завършва VI клас на Солунската българска мъжка гимназия и става учител. Посветен в революционното движение през 1897 г. от Дамян Груев и Пере Тошев. През 1899—1900 г. е четник в четата на Михаил Апостолов - Попето, а от следващата година до Младотурската революция (1908 г.) е войвода на чети в различни райони на Македония - Петричко, Драмско и Сярско, Кумановско, Велешко. Участва в сражението на 21 април 1903 г. в с. Баница, Сярско, в което загива Гоце Делчев. По време на въстанието действа в Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Умира през 1938 г. в София.

Публикуваните тук спомени са взети: първият от сп. «Българска мисъл», 1935, кн. IX, с. 503-514, а вторият от сп. «Илюстрация Илинден», 1938, кн. 8, с. 59-8.

В село Дутлий, Сярско, преоблякохме Делчева в селски костюм, в който той изглеждаше като същински чорбаджия. Придружен от Д. Гущанов, също преоблечен, и от няколко селяни, той се отправи за Серес рано сутринта, за да може по-навреме да влезе в града. Гущанов се завърна още същата вечер и ни разправа как без малко щели да попаднат живи в ръцете на турците. Накрай града пазели колджии (акцизни чиновници), които обискирали всекиго, който влизал в града, да не би да пуши контрабанда тютюн. Стигнали до самите колджии, Делчев и Гущанов чакали да дойде и техният ред да бъдат обискирани; обаче ако се оставели, вместо тютюн у тях щели да намерят по два револвера и кама. Гущанов изхитрил. Като дошел до самите колджии, изкарал кутията си с обандерован тютюн и едновременно спуснал две бели меджидии в ръцете на акцизните. Последните не намерили тогава за нужно да ги обискират и ги пропуснали. Щастливо избавление! В противен случай трябвало да стрелят и да забягнат, което би ги хвърлило в неминуема опасност. Влезнали в града, гдето бил дошел куриер от с. Караджово, с когото Гоце заминал; в с. Караджово пък чакал куриер от с. Сяковча. С тогова преминали Струма, използвайки наши собствени лодки, и от с. Сяковча, с куриер от село Негован, заминали за Солун, където благополучно пристигнали.

Даме Груев тъкмо-що се бил приготвил да замине за Битоля и Гоце пристигнал. Срещата помежду им била много трогателна. Те бяха двата стълба, които олицетворяваха организацията. Гоце свободен като гълъб, а Даме излязъл из желязна клетка от Диарбекир, най-страшния турски затвор, който бил оставил отпечатък върху лицето на Даме, както ни разправяше Делчев след завръщането си от Солун. Даме бил заприличал на същински мъртвец, като че ли бил жив изкаран от гроба.

Делчев и Даме говорили надълго и нашироко. Делчев настоявал много пред Даме, като пристигне в Битоля, да поукроти духовете, които силно настояваха за въстание. За въстание още не бяхме готови според него.

Даме заминал веднага за Битоля, а Гоце останал в Солун, за да привърши някои работи самичък. Тук го заварил и атентатът върху банката.

Упорито се беше пръснал слух, че ще се бомбардира „Банк Империал Отоман“; отбеляза го дори един френски вестник, ако не се лъжа, „Matin“. Мислеше се обаче, че нападението ще стане с бомби, без да се подозира нещо за подземно складирания стотици килограми динамит, и то в основите на самата банка. Пред страха да не би турските власти да вземат мерки и да разкрият самия канал, така че всичко да се осуети, атентаторите решили да прибързат с атентата. Макар мнозина от атентаторите да отсъствали от Солун, останалите пристъпили към изпълнение на плана, като най-напред Павел Шатев внесъл куфара си във френския параход „Гвадалкивир“ с поставена адска машина, чийто часовник бил курдисан. След като оставил куфара в парахода, той самият успял да излезе и да се върне обратно в града. Там той се прикрил, а на следния ден заминал с железницата. Заловиха го в Скопие.

Точно в момента, когато станал взривът в парахода, Гоце бил в гимназията. Разбрал, че атентатът вече ще се възпроизведе и в града, той веднага се упътил за Кукушката махала, която е при Вардар капия, при изхода на Солун. И едва стигнал Вардар капия, разтърсил се целият град от избухването на динамита в банката.

Целият град се покрил със страшни облаци от дим и прах, всички се изпокрили в миши дупки, запустели улиците, утихнала навред, като че ли нямало жива душа. Властите, изненадани от страшния взрив, не разбирали що става и откъде иде това чудо. След повече от час се окопитили войсковите части и администрацията. Обаче с пристигането на войските около банката от околните къщи, в които бяха се настанили атентаторите, с едно неописуемо себеотрицание и дивна смелост те запращали бомби върху войска и полиция. Войска и полиция съвсем сбъркали пусулата н се разпръснали като пилци из улиците. Наново градът запустял, като не се виждал жив човек из него. Всички граждани били потресени и слисани от този ад.

Делчев едва се измъкнал от града и сам-самичък, без никакъв куриер, се упътил за Негован, а оттам обратно за Серес. От Серес срез с. Дутлий той стигна в с. Баница, където се срещнахме и навеки разделихме, като оставихме него и още други пет души другари, паднали в неравната борба.

Великден 1903 г. прекарахме в с. Долно Фращани - двете чети наедно, нашата и тая на Д. Гущанов. В последния ден на празника, след като се навечеряхме, отдадохме се на разговор, шеги и песни (разбира се, тихичко), очаквайки да дойде куриер от с. Баница, за където щяхме да заминем. Понеже пътят ни беше кратък, много не бързахме. Готови вече за път - дойде куриерът от Баница; дойде обаче и друг един куриер от с. Ристос, който каза: „Водя ви един другар“. И ето че се изтърси в стаята един мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели фльоки (калцуни) на краката, висок, жилест. Той хвърли сериозен поглед към всички ни, поздрави ни с „Христос воскресе“ и се запозна, като каза: «Аз, другари, се казвам Хаджидимов Димитър“. Той седна при нас и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско, и искал нарочно да се срещне с него.

Понеже Хаджидимов беше малко поизморен, а и пътят ни беше кратък, решихме да си поотпочине новопристигналият другар и след това да потеглим за Баница.

Хаджидимов запита кога и къде ще може да се срещне с Делчева. Отговорихме, че Делчев е заминал за Солун, но за връщането му нищо не можем да кажем. Хаджията обаче каза: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне“. Така че четата ни се увеличи с още един добър другар, който щеше да се движи с нас до пристигането на Гоце.

Всички заминахме за Баница. След като престояхме там ден-два, отправихме се за Горно Броди, родния кът на Хаджията. Но не влязохме в селото, а останахме в корията Лески, срещу самото село, на около половин час разстояние, откъдето се виждаше цялото село.

На 20 април 1903 г., точно подиробед, забелязахме да се движи войска откъм Долно Броди и да влиза в Горно Броди. Ние, за всяка евентуалност, се приготвихме, като подозирахме, че може би има някакво предателство, и заследихме движението на войската. Ако войската заемеше височините над Горно Броди към Черна гора, ние, докато тя стори това, щяхме да се упътим към Кърчово, без да дадем възможност да ни забележат. Войската обаче, като обикновена потеря, спокойно влезна в селото и се настани за пренощуване. Изпратихме в селото куриерите, които бяха при нас, да узнаят нещо по-съществено; и някои от тях се завърнаха наново и ни съобщиха, че дошлите са драмският бимбашия Тефиков с един табур (1000 души) войници. Щом като войската се настани за пренощуване, изчезна от нас мисълта, че има предателство, и ние се успокоихме, като смятахме да останем тук и за следния ден.

Около часа пет пристигна в Лески един куриер от с. Баница, носеше две писма, едното за четата, а другото за ръководителя Андрей Хърлев в Г. Броди. Прочетох писмото от серския ръководител Лазар Димитров, който ми пишеше: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. „Банк Империал Отоман“ в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница“.

Такова беше и съдържанието на писмото до ръководителя Хърлев; нареждаше пак да заминем за Баница.

Всички се приготвихме и щом се мръкна, потеглихме. Преди разсъмване, около два часа, стигнахме в селото и се настанихме в две къщи. Делчев беше пристигнал малко по-рано от нас, защото неговият път беше по-къс. Като се спрях в къщата, която беше точно срещу тая на Делчева, ето го че той дойде при нас и с влизането си, засмян и бодър, ни поздрави, казвайки: «Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман“. Така ще раздрусаме от основи тая гнила Турска империя!“

Искаше още да говори, но пред вид на това, че бяха надошли в стаята много селяни, замълча, като каза: „На Гергьовден в Ловчанската кория, на конгреса, ще продължим разговор си, а сега (като се обърна към мене) дай, ако имаш, да си направим по една цигара от Драмско“.

За щастие, бях запазил малко тютюн от Драмско, нарочна го пазех за него и дочаках сам да си го поиска. Изкарах от раницата си една кърпа, около сто драма тютюн, и го подадох на Гоце, който се учуди. „Ама аз рекох да се пошегувам с тебе, а ти наистина ме сюрпризираш с драмски тютюн“. Направихме по една цигара и накратко ми разказа за атентаторите, как са положили клетва и как впоследствие са изменили. След малко ни остави да си починем, като и той си отиде да почива. Гущанов и Хаджията бяха в неговата квартира.

Легнахме, но преди това наредих на четири места вън от селото часовои както от нашата, така и от селската чета.

Както никога обаче, турците узнали, че Делчев е в Баница и обсадили селото на повече от половин час разстояние. Преди разсъмване започнали да свиват кръга и тъкмо се прибраха вече часовоите, за да не бъдат забелязани, слушам човек, който извънредно нервно се качва по стълбите. Той бутна вратата и когато погледнах - пòлякът от селото, Георги Иванов, българин и също наш работник. Презеленял и със задавен глас той продума: „Бай Чаков, свършихме ли я!“ Станах веднага и го запитах: „Що има бе, Георги?“ „Пълно с аскер“ - отговори той. Запитах: „А бе къде е аскерът и откъде иде?“ „Отвсякъде, бай Чаков“ - отговори Георги.

Взех бинокъла и през едно прозорче погледнах към Капаклии, кулата на шосето от Серес за Горно Броди; всичко почерняло! Питам втори път Георгя: „А бе тук откъм Фращаните има ли аскер?“ „Пълно е отвсякъде, бай Чаков!“ „Знае ли Делчев бе, Георги, казахте ли му?“ „Да, знае, казахме му“. Поръчах на Георгя: „Скоро бягай и кажи на Делчева да хванем горните крайни къщи на селото, защото тук ще ни изпекат като мишки!“

Георги отърча да съобщи това на Делчева, а аз с другарите, готови за поход, слезнах в двора на къщата и се приближих до самата порта, последван от Таската и останалите момчета. Спрях се до портата и забелязах от срещната порта на къщата, където беше настанен Делчев, да излизат две момичета. Преди да влезнат, бягащи и изплашени, в съседната порта, запитах ги: „Какво правят другарите там?“ Едното от момичетата, бягайки, каза: „Казаха да дойдете тука“. И се скриха в съседната къща.

Казах на Таската, който стоеше до мене, че ще прекося уличката (която бе около два метра) и ще влезна при Гоце, да видя що проектират. „След мен и вие ще сторите същото“.

Момичетата несъзнателно обадиха, че трябва да идем при другарите си: никой не бе им казал това. Като прекосих уличката и влезнах в двора на къщата, намерих зад самата порта Гоце, закрил се. Той се хвърли изненадан върху ми с пушката, на която беше сложен и ножът - едновременно да мушне и да изгърми; не очаквал никой свой да влезне в двора и на първо време помислил, че съм аскерлия. Когато ме погледна, Делчев, който на косъм не беше ме мушнал и гръмнал върху ми, просто се смая и каза: „Леле, Чаков, какво щях да направя! Щях и да те ръгна с ножа, и да гръмна“. После добави: „Но добре, че дойде тук. Заеми лявото крило на портата и кажи на другарите да не дохождат тук, а оттам да стрелят във войската, ако се упъти към нас. А пък ние ще стреляме, ако влезне в тяхната порта“.

Току-що Делчев издума това, забелязвам през дуварчето, че в съседната къща аскерлиите се качват по стълбата и излизат в салончето. Благодарение на това, че те излизаха гърбом по стълбата, та не можаха да ни забележат. Веднага обадих на Гоце и той, като се обърна, видя ги и каза: „Хайде, Чаков, да излезнем вече и да ударим през селото, та да се доберем до крайните къщи“.

И няма що повече да разсъждаваме, излезнахме на улицата и се упътихме към горния край на селото. Едновременно ни последваха и другарите, които бяха при Гоце, както и Таската с останалите. През две-три къщи по улицата беше Мито Кашиналията с другарите на Делчева; и той ни последва. Всички вървяхме разредени един подир друг. Благодарение на това, че уличката беше тясна и крива, а къщите гъсти, та не можаха да ни видят. Бяхме в едно неописуемо напрежение и чакахме отгде ще ни запукат. Излезнахме на горния край на селото, където последната къща оставаше вляво; до нея имаше залепена една плевня. Пред нас е една поляна с малък наклон нагоре. В нивята се вижда една плевня, откъдето няколко деца бягат накъм селото. Като ни видяха, че излизаме от самото село, децата още повече се изплашиха и забягнаха вдясно към други едни плевни. Делчев ги запита: „Има ли нагоре аскер?“ Обаче децата, изплашени, не можаха да кажат нищо.

Пред нас, на около 20-30 крачки, отстояха дуварчета, които служат за ограда на нивята. Тук, както вървяхме успоредно с Гоце, дръпнах го, понеже беше най-напред, и му казах: „Гоце, чакай да излезнем напред двама-трима, а ти остани след нас“. Както вървяхме, Делчев ме погледна, но така гордо, както никога през живота си не бях го виждал. Завлякъл кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът, той ми каза: „Как, Чаков? Върви, какво бог даде!“

Още не бе издумал последните думи, забелязахме, че отзад самите дуварчета се показаха аскерите с насочени към нас пушки. Преди още да се обадят и защото отивахме право в ръцете им, Далчев вдигна пушка и пръв изгърмя в аскерлиите, като извика: „Вярата ви мръсна!. . .“ Щом той изгърмя, застана прав да пълни пушката, а аз му извиках: „Скоро лягай, Гоце, и се сложи на земята!“ Залегнахме всички и залповете започнаха да ни обсипват като градушка. Делчев, както вече беше легнал по корема си на една крачка от мене, отляво, и преди да успее да изгърми втория патрон, се сложи над пушката си и остана залепен на земята. Помислих, че се закрива, обаче след минута той отпусна пушката, подпря се едва-едва на ръцете си, рече да се повдигне и да погледне към другарите, които идеха подире ни и се бяха пръснали край дувара на къщата, но охна и каза: „А-а-х, момчета, раниха ме!“ Едва продума това и изгасна.

Както лежеше до мене, пуснах се, хванах го за десния крак, дръпнах го и извиках: „Гоце, Гоце!“ Обаче това бяха последните му думи и вече не чух гласа му. Заспа той навеки, много преждевременно, загина огледалото на ВМРО.

В момента, когато дърпах Делчева за крака, Стефчо Търлишанчето, който беше залегнал на една-две крачки вдясно от мене и се тъкмеше да изгърми, сложи се върху пушката си с едно кратко стенание: „А-а-а-х!“ И той свърши. Извиках просто като луд: „Стефчо бе, Стефчо бе!“ Обаче и от него няма никакъв отговор.

Аз лежах между двата трупа. Аскерлиите зачестиха и просто ни обсипваха с адски залпове, като че ли валеше силна градушка. Особено чувствах залповете, които се даваха откъм долния край на селото: те сееха пръст върху ми, като ровеха земята навсякъде. Тук вече през главата ми мина мисълта, че ще ме свършат, както свършиха преди малко другарите ми.

По едно време погледнах вляво: между къщата и плевнята, на около десетина крачки, имаше една градинка, заградена с тръни. В нея бяха влезнали Бояджията и Донката. Веднага, машинално, прибрах пушката между краката си и търкаляйки се през тръните, влезнах в градинката и се закрих зад самия градеж от тръни.

Покрай ъгъла на къщата прехвърли се в градинката и Консулата, един от четниците на Гущанов. Той залегна вляво от мене н заедно с мене откри огън към аскера, който беше залегнал зад дуварчетата, на около 30-35 крачки разстояние.

Димитър Кашиналията, Хаджидимов и Динката Календралията първи бяха влезли в градинката, която на горния си край имаше едно разтурено дуварче, откъдето и тримата се прехвърлиха и залегнаха покрай самото дуварче на плевнята.

Забелязахме как покрай една нова плевня над нас, малко вляво, на около 50-60 крачки, прибягваха аскерлии и се закриваха, за да започнат да ни обстрелват. Извиках на другарите, които бяха залегнали покрай дувара на плевнята: „Мито бе, Кашинали бе!“ „Е-е“ - обади се Кашиналията. „А бе задръжте огън към тия кучета, които прибягват към горната плевня, че оттам ще ни довършат!“ Обади се Кашиналията и каза: „Чаков, отляво не бойте се, а пазете се отдоле, отдясно и отгоре!“

Заключени между два дувара и отпреде ни за окоп трънен плет, заобиколени като в кафез, ще се браним, та и господ няма да ни види. Изгубена беше вече всяка надежда за живот. Провиквам се и казвам на другарите, които са в градината: „Стреляйте бе, вярата им мръсна, и не бойте се! Скъпо ще се похарчим“. Обаче в себе си казвах: „Бамбадева отидохме, като марцина!“

Изпищя Гущанов, който беше залегнал покрай дувара на къщата, и извика: „Леле, бай Чаков, леко съм ранен в лявата ръка!“ И аз му извиках: „Скоро прибягвай и иди в градинката при Консулата“. Обаче последва втори залп и Гущанов вече не успя да се обади повторно. И той заспа, за да не се вече събуди.

До него, пак покрай дувара, беше и Евстати Арнаутчето, който, стреляйки, псуваше по арнаутски. Замлъкна и той, и него угасиха.

Между Гущанов и Евстати лежеше Георги Савеклията, ранен с един куршум в двата крака, а с друг в дясната плешка. Той изрева и замлъкна. Разбрахме, че и той е свършил. Атанас Савеклията се промъкна пълзешком и влезна в градинката при нас, здрав и читав.

Таската Врански, който беше залегнал на около десетина крачки вдясно от градинката, в една локвичка (дълбока пътека), се обажда и пита: „А бе, бай Чаков, кои говорят над мене?“ Отгърнах му: „Таска, лежи ниско и не се изправяй! Нали виждаш, че са аскерлии“. Понеже те отстояха на около 30 крачки от нас, като говореха, слушахме ги много ясно. Таската се обади повторно и извика: „Аман, бай Чаков, гледайте и за мене“. Рекох му да не се изправя, а същевременно казах на другарите, които бяха в градинката, да открием огън към дуварите, където са закрити аскерлиите, за да не могат да го обстрелват. На Таската извиках: „Таска, търкаляй се и търкаляйки се, да се добереш до градинката! Изправиш ли се - ще умреш.» Открихме огън срещу войската и Таската, вместо да се търкаля, скочи като заек и прескочи през тръните в градинката, като че ли се хвърля в морето да плува.

Аскерлиите, разбира се, видяха това и откриха безконечни залпове. Камъните по дуварите на къщата и плевнята бяха побелели, като че ли посипани с брашно - това беше от патроните.

Благодарение, че маузеровите пушки бият много високо, та можехме да оцелеем около един час време в тая градинка.

Току-що се прибра Таската при нас, Консулата, както беше залегнал по корем, повдигна се да погледне към аскерлиите. Един куршум го улучи точно в челото. Моментално се извърна на гръб без да охне и заспа. В душата си му завидях, че моментално изгасна, без да почувства никакви болки: нали и нас чакаше същото, но по какъв начин - не можехме да знаем.

След като свърши и Консулата, пак се обадих на тримата другари, които бяха залегнали покрай плевнята: „Мито бе, Кашинали бе, Хаджидимов!“ Никой обаче не се обади на тревожните ми викове. Пък и невъзможно беше да се повдигнем и да надникнем. Разбрахме, че и те са вече убити, защото и втори път виках и пак никой не се обади.

В градинката сме шест души, между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринадесет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.

Чуваме, отвътре на плевнята се разравя дуварът и като удрям наново, се провиквам: „Мито бе, Кашинали бе!“ Никакъв отговор.

Разбрахме, че това са аскерлиите, които, след като са избили Кашиналията, Димова и Динката, успели да влязат в самата плевня и като разкопаят дувара, ще ни довършат, без да можем да се обърнем и да ги видим.

Изтръпнахме окончателно и изстинахме, живи-умрели Изход никакъв. Чакаме си реда да ни изкълцат като мишки.

Когато доближи вече да се доразкопае дуварът, както бях залегнал с пушката си до тръненото плетче, извъртвам пушката обратно и с една псувня стрелям в дувара, който се разбива и викам като разярен звяр: „Кой рови тоя дувар бе, вашата…“ Падна един камък в самата градинка, отвори се вече дупка на дувара и от дупката обажда се Динката Календралията: „Не псувай бе, бай Чаков, ний сме тука!“ Като чух гласа на Динката. светна ми и блесна една малка надеждица у мене, че има господ и че е възможно да се спасим. Запитах Динката: „А бе, Хаджидимов и Кашиналията живи лиса?“ „Да“ - отговори и едновременно се показва на дупката Хаджията; познах го по рошавата коса и брада. Извиках наново: „Скоро копайте бе тоя дувар до долу, да стане като врата, та да можем от градинката един по един да се прехвърлим в плевнята“.

Благодарение на това, че в плевнята бяха намерили някаква копачка, скоро пробиха дувара и го отвориха чак до долу. Прехвърли се най-напред Таската, който беше по-близко до дупката, и влезе в плевнята. След него един по един всички петима успяхме да се прехвърлим в плевнята, чиито стени бяха каменни, та можахме да се задържим в нея. Но докога щеше да бъде това, един господ знаеше. В плевнята обаче се поокопитихме и се окуражихме.

Залповете продължаваха. Ние се заехме да разкопаем дувара на последната съседна къща, която беше залепена за плевнята. Макар че самият ъгъл беше изложен на куршумите на аскерлиите, успяхме и разкопахме дувара, но един грамаден камък, сложен в самия ъгъл, просто ни отчая, докато го изкъртим. За голямо съжаление, щом се отвори дупката в дувара на къщата, забелязахме, че няма потон: къщата беше новозаправена и още никой не живееше в нея.

В плевнята се чувствахме много добре, понеже бяхме вече под покрив с каменни дувари. Ако не бяхме успели да влезем там навреме и останехме в градината не повече от половин час още, щяхме да баялдисаме от горещината на слънцето, което печеше просто като връшник. Щяха при това да ни изловят живи.

За малко време залповете престанаха; чувахме само да се дава сигнал от няколко тръби. Обърна се Кашиналията към мене и Хаджията и запита: „А бе, на що свирят тия стопанки? Като сте даскали, знаете ли?“ Хаджията отговори: „Ке си одат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден“. Кашиналията възрази: „Море, мама им, дорде сме ние тука и додето не ни свършат, няма да си идат бе, братчета“. През дупката Кашиналията погледна към Шарлията и извика: „А-а-а-х, милите скалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук, за да не можем да се разположим между вас!“

Хаджията пък се обади: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета - ще ги избием до един и пак ще си излезнем!“ Кашиналията отговори: «На две е.»

След като се убедихме, че през разкопаната дупка не можем да се прехвърлим в съседната къща, която е отстранена от другите и която още не е заета от аскера, решихме да разбием една дупка на източната стена на плевнята, та оттам да се прехвърлим.

Набързо отворихме една дупка, от която се виждаше дворът на къщата, и същевременно видяхме ужаса на ужасите. Цялото село, от всички краища, потънало в пламъци и всичко покрито с кълба от дим и пушек. Чуваме и сърцераздирателните писъци на жени, деца и мъже. Слушаме рева на волове, магарета и други животни, които горят в оборите. Всичко това просто не мога да предам, то ни тровеше душите, бидейки безсилни да помогнем на себе си, а камо ли и на тия нещастници жени, деца и стока!

Всичко беше потънало в мрак от дима и безспирни залпове идеха от всички краища на пламналото село.

Като отворихме дупката, за да можем да се провираме през нея, Кашиналията се прехвърли в къщата; подир него влязоха Атанас Савеклията, Бояджията и Динката Календралията, а аз, Хаджията, Таската и Донката останахме в плевнята.

Кашиналията ни се обади през дупката и ни запита дали искаме хляб. Вързал едно парче хляб в една кърпа, той го подава през дупката с една върлина. Обаче глад не чувствахме никакъв, а просто ще изгорим от жажда. Къщата беше необитаема и нямаше никакъв съд с вода.

Войската стреляше в къщата. Кашиналията, отворил 3-4 дупки в една от стаите на втория етаж, отговаряше на войската, псуваше по нея и викаше: „Елате бре, кяратлар! Тука има московци, елате да си получите наградата!“

Най-големият ни успех беше тоя, че можахме да заемем навреме къщата, която ни спаси. Иначе за нищо на света не бихме останали живи в тоя страшен ад…

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

II

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Диляна Георгиева, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”

Знам, че ЕГН-то ми съдържа десетина цифри. Освен първите шест, които идентифицират кога съм се появил/а на този свят, нямам представа за какво служат другите. Роди ми се обаче момиченце и гледам в удостоверението за раждане – несъответствие между истинската дата на раждане и записаната в ЕГН. Ами сега – как да го оправим?

Какво всъщност означава ЕГН?

ЕГН (още познато като единен граждански номер) е уникален персонален идентификатор, който служи за еднозначното ми определяне и различаване от всеки друг български гражданин. или чужденец, който е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, или е получил статут на бежанец, хуманитарен статут или на когото е предоставено убежище – те също имат ЕГН.

Kак се формира?

Всяка една цифра от моето ЕГН има своето значение и се формира по определен алгоритъм. За родените от 1.01.1900 до 31.12.1999 първите шест цифри показват датата на раждане – например ако съм роден/а на 17 април 1996 г., първите шест цифри ще са: 96(година)04(месец април)17(дата). Седмата, осмата и деветата цифра представляват уникална комбинация от цифри за деня – число от 000 до 999, като деветата е винаги четна за мъж и нечетна за жена. Десетата цифра е контролна и тя се изчислява по особен алгоритъм, който дори и да не знам, пак ще спя спокойно. Моето хлапе обаче е родено след 2000 г. и там ситуацията е друга – към числото на месеца се прибавя 40. Затова първите 6 цифри на ЕГН на моето дете са 01(показва 2001 г.), 41 (месец януари като неговата позиция 1 се сумира с 40 или по-просто казано 40+1), 26 (дата).

Кога се налага промяна в ЕГН?

Да променя ЕГН-то ми може да ми се наложи в следните случаи:

1. несъответствие между датата на раждане, вписана в акта за раждане, и датата, съдържаща се в ЕГН;

2. несъответствие между пола, вписан в акта за раждане, и пола, съдържащ се в ЕГН – например моето момче вместо последна четна цифра в ЕГН-то си – има нечетна, което индикира грешен пол.

NB!В случай на пълно осиновяванесъщо получавам ново ЕГН. Ако по някаква причина обаче осиновяването бъде прекратено си запазвам това ново ЕГН и не се налага, за щастие, да се занимавам отново с администрацията.

А каква е процедурата?

Процедурата за смяна на ЕГН може да започне при установяване на посочените несъответстствия от длъжностното лице в района или административния център на общината, в който се съхранява актът за раждане – т.е. кметът може да открие грешката и да инициира промяната. Процедурата започва като се изготвя преписка, която съдържа “Искане за ЕГН”в два екземпляра и копие на акта за раждане на този, за когото се се иска промяна. Ако пък актът ми е съставен в чужбина, се прилага копие от заверения превод на акта.

Ако обаче промяната на ЕГН ми се налага поради несъответствие на пола или датата на раждане в самия акт за раждане, процедурата е различна. Първо, искам промяна по съдебен ред. Въз основа на съдебното решение подавам заявление в общината за промяна. Тази промяна се отразява от длъжностното лице по гражданско състояние в акта за раждане. Едва тогава се извършва копието от новия акт.

След като съдебното решение е факт, същинската промяна трябва да извърша, като се разходя до общината. Образец на заявлението за промяна на ЕГН мога да открия или на сайта на моята община, а ако такъв липсва – по-добре да ида на място. Документи, които общината може да изиска, са личната ми карта, акт за раждане или заверено копие от него.

Важно е да знам!Услугата е безплатнаи не би следвало да отнеме повече от две седмици, за да бъде променено ЕГН-то ми.

Ами ако не съм български гражданин?

Ако обаче:

- съм получил статут на бежанец;

- хуманитарен статут;

- предоставено ми е убежище

и нямам нито акт за раждане, съставен в Република България, нито копие, ще трябва да се постарая малко повече. Към преписката за промяна на ЕГН трябва да приложа удостоверителен документ за несъответствието. Този документ се издава от институцията, която ми е предоставила статута – това може да бъде президентът например.

Ако пък става въпрос за пълно осиновяване, длъжностното лице по гражданско състояние (кметът или упълномощено от него лице) трябва да състави нов акт за раждане. Това става въз основа на заверен препис от решението на съда за осиновяване в 3-дневен срок от получаване на преписа.

Промених ЕГН-то си – а сега какво?

Важно!ЕГН- то ми се вписва личните ми документи като лична карта, шофьорска книжка и други. Затова съм длъжен/на при промяната му в срок до 30 дни да подам заявление за подмяната на документите си. В противен случай може да ми бъде наложена глоба от 20 до 150 лв. чрез наказателно постановление, което се издава въз основа на актаза установяване на нарушението.

Ралф Бънч (Ralph Bunche)

7 август 1904 г. – 9 декември 1971 г.

Нобелова награда за мир

(За мирното посредничество в Палестина - 1948 година.)

Ралф Джонсън Бънч, държавен деец на САЩ и деец на международни организации, е роден в Детройт (щат Мичиган). Внук на роб, той е най-голямото дете в семейството и единствен син на бръснаря Фред Бънч и Оливия Агнес Джонсън; детството му преминава в бедност. Като загубва родителите си на 12 години, заедно със сестра си Грейтс отива да живее при баба си Нана Джонсън в Лос Анджелис.

Стремежът към знания кара Ралф да напусне гетото. В училището „Джеферсън“ се смята за най-добрия ученик в класа, учителят му се изказва за него като за „непринудено, но почтително момче“. Учейки и работейки като портиер, Бънч успява да постъпи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, който завършва през 1927 г. със степента бакалавър по международни отношения. Степента магистър получава след една година в Харвардския университет, където продължава заниманията си по политология. През 1932-1933 г. Бънч пътува до Африка, за да завърши работата си над своята докторска дисертация за френското колониално управление в Тоголанд (днес Того и Гана) и в Дахомей (днес Бенин). Когато Харвардският университет му присвоява степента доктор по философия, Бънч става първият тъмнокож американец, постигнал такива успехи в политологията.

Като приключва с формалностите, Бънч се заема с преподавателска дейност. През 1928 г. става преподавател по политология в Хауърдския университет, а след година – декан на факултета. През юни 1930 г. се жени за Рут Етел Харис, начална учителка, семейството има три деца.

През 1936 г. Бънч става съдиректор на Института за расови отношение към Суортмор колидж и публикува „Световен преглед на расите“ („A World View of Race“). Продължавайки да разработва темата за колониалната политика и расовите отношения, той прави проучвания в Североизточния университет, в Лондонското икономическо училище и в Кейптаунския университет в Южна Африка. От 1938 до 1940 г. си сътрудничи с шведския социолог Гунар Мюрдал, резултатите от съвместните им изследвания са публикувани в „Американска дилема“ („An American Dilemma“, 1944 г.).

През 1941 г. Бънч започва работа в Управлението за координиране на информацията към Националната програма за отбрана. Като аналитик по въпросите, засягащи Африка и Далечния Изток, той съставя разузнавателни отчети за колониалните райони, които имат стратегическо значение за САЩ. Бънч остава в учреждението, когато след една година то е преобразувано в Управление на стратегическите служби (УСС). Един от ръководителите на УСС се изказва за него като „ходещ колониален институт“. С подобна препоръка Бънч преминава на работа в държавния департамент, където започва да се специализира по въпросите на Африка в отдела за териториални изследвания. Своите обширни знания за „третия свят“ Бънч използва, за да изкорени заблужденията за народите на Африка, Близкия Изток и Азия.

Като член на делегацията на САЩ по време на конференцията в Дъмбъртън оукс през 1944 г., Бънч допринася за оформянето на раздела за подопечните територии в Хартата на Обединените нации. В този раздел се съдържат принципите за управление на предишните колонии от страните, претърпели поражение през Втората световна война, и се разглеждат въпросите на здравеопазването, социалното осигуряване, образованието, икономиката и правата на човека. Бънч съчетава толкова изкусно интересите на западните държави и на колониалните народи, че делегатите на конференцията през 1945 г. в Сан Франциско приемат членовете за подопечните територии практически без промени. На тази конференция Бънч присъства като съветник на американската делегация.

Оттогава Бънч става, според собствените му думи, „международен служител“. През януари 1946 г. той е в състава на делегацията на САЩ за Първата сесия на Генералната асамблея на ООН. Генералният секретар на ООН Трюгве Ли го привлича за сътрудник и през 1947 г. Бънч заема поста директор на департамента на ООН за опека и информация относно несамоуправляващите се територии, на който пост по-късно придобива репутацията на твърд привърженик на деколонизацията.

По време на арабско-израелската война през 1948 г. посредническите способности на Бънч се оказали полезни. Както е известно, арабските държави възразяват категорично срещу провъзгласяването на държавата Израел. Като специален представител на Генералния секретар на ООН Бънч е прикрепен към посредника на ООН в Близкия Изток граф Бернадот. След като Бернадот е убит от израелски терористи през септември 1948 г., Съвета за сигурност на ООН възлага преговорите на Бънч.

Дипломатическият талант на Бънч му помага да постигне прекратяване на огъня, макар че положението изглежда за мнозина безнадеждно. Тъй като арабските представители отказват да седнат на масата за преговори с израелците, Бънч настанява комитетите в различни помещения и всеки се занимава само с един въпрос. Точка след точка, ден след ден Бънч се доближава неотклонно до успеха; неговата енергия, честност и търпение помагат да се създаде атмосфера на доверие и компромис. Той ласкае, шегува се, проявява твърдост. През 1949 г. неговият „непобедим оптимизъм“ довежда до подписването на четири съглашения за примирие между Египет, Йордания, Ливан и Сирия, от една страна, и Израел – от друга.

След получаването на Нобеловата награда през 1950 г. Бънч посвещава остатъка от кариерата си на превръщането на ООН в ефективна миротворческа организация. През 1955 г. той става заместник-секретар по специалните политически поръчения, а от 1967 г. до своята оставка през 1971 г. е заместник на Генералния секретар. По време на Суецката криза през 1956 г. Бънч оглавява силите на ООН в Египет. През 1960 г. Генералният секретар на ООН Даг Хамаршелд, който сменя на този пост Трюгве Ли, изпраща Бънч в Конго (днес Заир), което малко преди това се освобождава от белгийската администрация. Когато политическите условия там се влошават, Бънч застава начело на военното и гражданското управление на ООН, което ръководи страната. Той участва във формирането на силите на ООН за поддържане на мира в Кипър през 1964 г., а на следващата година съдейства за прекратяването на огъня между Индия и Пакистан.

Без да се занимава специално с гражданските права, Бънч прави не малко за правата на тъмнокожото население в Америка. Философията на расовите отношения се формира у него под влияние на баба му – „да отстояваш правата си, да не търпиш пренебрежението, но да не изпитваш злоба“. Ръководейки се от тези принципи, той отклонява предложената му от Хари Труман длъжност помощник на държавния секретар заради това, че във федералната столица все още е запазена сегрегацията, свързана с жилищата. През 1965 г. Бънч е един от тези, които оглавяват марша за граждански парва, организиран от Мартин Лутър Кинг в Монтгомъри (щат Алабама). Подобно на Кинг, Бънч твърди, че парите, похарчени за виетнамската война, би трябвало да се използват за изкореняване на расизма чрез ликвидиране на градските гета.

До оставката си през 1971 г. Бънч е съветник на Генералния секретар на ООН У Тан. Умира в Ню Йорк.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/bunche.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Наричат го още египетската „Камасутра“, което веднага трябва да подръпне струните на любопитството ни, защото името на староиндийския трактат за любовното изкуство е познато на всички, макар да са чели книжката малцина, и по-добре, тъй като това е едно изключително скучно четиво.

Папирусът се нарича торински, защото се намира в Египетския музей в град Торино и сега може да бъде видян там.

Сега може да бъде видян, но дълго време (открит е през 1820 година!) го държали на скришно място в музея, далече от погледите на хората, за да не събужда у тях греховни чувства.

Даже знаменитият Жан-Франсоа Шамполион, но когото дължим днес възможността да четем египетската писменост, се изказал крайно отрицателно за него.

Папирусът е изготвен през времето на така нареченото Ново царство (1580-1070 пр.н.е) при управлението на фараон Рамзес III и на сина му Рамзес IV, дълъг е над два метра и половина, широк е около двадесет сантиметра и съдържа двадесет и седем сцени, от които дванадесет са с подчертано еротично съдържание.

Останалите нееротични сцени изобразяват животни, които изпълняват определени човешки роли: мишки щурмуват крепост на котка, магаре произнася присъда, хипопотам бере плодове…

Мненията на специалистите са най-различни: едни казват, че папирусът не е еротичен, а сатиричен, други разправят, че изобразените хора са от благороден произход, но трети им възразяват, че – напротив – това са представители на простолюдието…

Историците са всеизвестни съчинители на приказки, така че какво ще приемем за вярно, е лично наша работа, може да не приемем нищо даже, а да си изградим собствена интерпретация, но това е без всякакво значение, защото в случая е важен артефактът, а казаното за него е между другото.

Папирусът, разръфан от времето, е достигнал до наши дни в окаяно състояние.

Но, слава богу, съвременните технологии са позволили той да бъде възстановен във вида, в който го е гледал някога самият Рамзес IV.

Ето някои от възстановените фрагменти:

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

III

За да решим нашия въпрос, разбира се, трябва най-напред да изметем от темата целият смислов боклук, натрупан от антропологията за 150 години. Включително „вамирехите“ и специфичната терминология. Тя е добра само за създаване на „димна завеса“, скриваща безплодността на тази дисциплина.

Вероятно истинската история на ранния homo е била съвсем друга и се е оформяла по съвсем различни принципи от тези, които антропологията предполага. Разбира се, има разкопани „полуфакти“ и намеци, но тяхното количество е нищожно, а празнините между тях са огромни. Трябва да имаш мъжеството да оставяш празнините празни, а не да ги запълваш с фантазии и спекулации.

Но не всичко е толкова безнадеждно. Все пак имаме нещо. Можем обективно и точно да определим „умственото състояние“ на древния човек. Като направим това, ще пресметнем лесно и някои негови фундаментални характеристики. (Вероятно сред тях се е забутала и онази, която позволява на религиозната вяра да се запази до ден днешен.) Да разберем какво е било съществото, умряло преди милион години, можем по принципа на изключването. Чрез просто преглеждане на това, от което е било лишено.

Пълното изброяване на това, което е било непознато на питекантропа, е безсмислена работа. То е на практика всичко, от което „е направен“ човекът. И това изобщо не са квантите и произведенията на Павлов. Не, става въпрос за най-обикновени знания и понятия, задължителни за всеки човек.

И така, вземаме събирателния образ на човека и започваме да вадим от него позиция след позиция. Като махнем всичко, което не е можел да знае ранният homo, ще получим същество, което не достига дори до нормалното слабоумие. Със съответните навици и поведение. Това е нашият прародител. Виждаме, че неговият „умствен капитал“ е значително по-малък от този на вечните затворници в режимните психиатрични клиники. Въпреки това, ако съдим по огромната продължителност на „доисторическата епоха“, питекантропът се е чувствал в своето слабоумие съвсем уютно. А първите опити за мислене навярно са му причинявали почти болка, разрушавайки комфорта на обичайната липса на мисъл.

Питекантропът не е виновен. Той не можел да бъде друг. Но за милион години слабоумието се утвърдило и станало един от режимите за работа на централната нервна система. Неговата функция е да защитава от дискомфорта, който развитието причинява. С времето то се разхубавило и се превърнало в много влиятелна сила, осигуряваща на човека множество обикновени радости. Вероятно сред тях е и религиозната вяра. Всяка победа на слабоумието над развитието било позлатявано от културата, която превръщала услужливо поредната глупост в обект на „световното наследство“ и в „жалон на цивилизацията“.

Прост пример – египетските пирамиди. Те са всъщност първият зрим символ на тържествуващото слабоумие. Тяхното издигане означавало, че по-нататъшната съдба на човечеството ще се определя в много отношения от неговото слабоумно минало.

Ще поясним.

След загадъчната „неолитна революция“ homo се обединил в големи стада. Протекла неизбежната социализация. Нейно следствие били писмеността и натрупването на практически опит за обработка на камъни, глина, дърво, метал etc. Египетската епоха рафинирала и увеличила този първичен комплект от знания. Тя, за първи път в историята на вида, обединила въпросните технологии с усилията на стотици хиляди души и като резултат издигнала пирамидите.

Но защо направила това? За какво са били необходими огромните съоръжения, струващи хиляди хернии и смъртни случаи? Изяснило се, че изключително за полагането в тях на няколко изсушени покойници.

Възможно е да е съвпадение, но такъв подход е доста характерен за клиничната картина на слабоумието. Слабоумният пациент, когато усвои някой нов навик или предмет, по принцип му измисля най-идиотското приложение.

Аналите на психиатрията пазят спомена за един болен, затворен в Салпетриер, беззлобния и тих Ален Морсон. Харесвали го и той помагал понякога, когато правели клизма на буйстващите болни. Тези процедури така впечатлили смирения човек, че веднъж не издържал и откраднал прибора за клизми. Морсон го занесъл на покрива на болницата, където го използвал като телескоп за наблюдение на звездите. Почти всички пациенти смятали, че е успял да открие множество планети и съзвездия. Те всичките били загадъчни и прекрасни. Наистина, една от планетите на Морсон била покрита поради някаква причина с гъста козина.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

Имената Аляска, Клондайк, Юкон, Даусън, Чилкут (снимка № 7 и № 11 долу) научих в доста детска възраст, почти в началото на моето читателско поприще, а то започна много рано – през петата година от рождението ми.

Научих ги не от географията, а от онези малки, непретенциозни като четиво, но твърде интересни за едно малко дете повествователни книжки, които дядо ми имаше в библиотеката си на село (по-късно разбрах, че тези книжки съдържат всъщност отделни глави от романа „Смоук Белю“ на Джек Лондон).

След това, по-късно, дойдоха „Белият зъб“, „Дивото зове“, „Времето не чака“ и множество „северни“ разкази на американския писател – все за времето на Клондайкската златна треска.

Не ми трябваше тогава нито география, нито история.

Сега не е така, но сега не съм на шест или седем години.

Клондайкската златна треска започва през 1896 година, когато трима златотърсачи откриват в ручея Бонанза, приток на река Клондайк (Аляска), необичайно много злато.

И народът хуква натам.

Който иска да прочете повече, има множество материали в интернет.

А аз тук ще представя само снимки от онова приключенско (като литература) и съвсем всъщност делнично (като действителност) време на златната треска.

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Абхазия се разгаря сериозен скандал – руският бизнесмен Михаил Панов реши да каже цялата истина за това с какво се е сблъскал на окупираната от неговата страна територия. Други инвестиции в Абхазия няма и не може да има, освен тези по руската държавна програма, а също така на частни предприемачи, уловени в капана на пропагандата. Едни от тях бяха убити, на други им присвоиха бизнеса.

Тъй като никой не признава „независимостта“ на Абхазия освен Венецуела, Никарагуа и Науру, а САЩ обявиха санкции срещу тези, които се опитат да сътрудничат с марионетния режим, желаещите да вложат пари в строителството или производството в Абхазия се оказаха малко, само редки наивни хора. След това започнаха да ги убиват и да им отнемат бизнеса. Според идеята инвеститорите трябваше да проверят бизнес климата, да проучат криминалната обстановка, да проверят историята на другите инвестиции. По всяка вероятност руските бизнесмени повярваха все пак на своята власт и започнаха да идват в Абхазия, особено след 2008 година, вече не просто като на окупирана от руските войски територия, а като в „държава“, получила от Кремъл статута „независима“.

Един от тях се оказал Михаил Панов, който решил да произвежда в Абхазия пластмасови тръби за водопроводи, напоителни системи и канализации. През 2015 година той отворил завод, който започнал да носи печалби, и почти веднага се сблъскал с проблем – абхазкият му партньор, който според договора трябвало да се занимава само с реализация на продукцията, решил да измъкне цялото производство. Започнал със силова операция, при която целият руски персонал бил качен насилствено на превозни средства и транспортиран в Русия. На Панов му казали направо: „Не идвай, заминавай си, това е наше, ще те убием!“.

Това не било просто заплаха – в Абхазия вече имало няколко убийства на хора, които възнамерявали да се занимават с бизнес. Почти едновременно с Михаил Панов в Абхазия се появили Сергей Клемантовичи помощничката му Оксана Скаредновая, които искали да се запознаят с условията на местния бизнес. Те изчезнали безследно през 2012 година и едва през октомври 2013 година телата им били открити в един изоставен селски кладенец. В обвинителната реч на прокурора по време на съдебния процес са споменати имената на престъпниците: Квициния Нодик, Бигвава Джумбер, Цвижб Аслан, Гопия Ахра и Хмаил Рамин. Посочена е и причината за престъплението – „организиране на отвличане за откуп и умишлено убийство от користни подбуди“.

Имената на повечето от обвиняемите не говорят нищо, но организаторът и поръчителят на престъплението Нодик Квициния се оказа депутат в „парламента на Абхазия“. Именно депутатът дал на своите съучастници идеята, че руснаците „трябва да бъдат отвлечени и държани до получаването на откуп в размер на 2 000 000 щатски долара за освобождаването им“. Но след един ден похитителите се уплашили от постъпката си и, за да заметат следите, убили заложниците. Едва през октомври 2016 година всичките участници в престъпната група бяха осъдени на 13 до 20 години лишаване от свобода. Буквално до заключителното заседание и обвинителната присъда Нодик Квициния изпълнява длъжността си на депутат, даже му позволяват да ходи в „парламента“ и да гласува.

На Михаил Панов му провървяло – не го отвлекли и не го убили, защото или се оказал прекалено твърд, или в Абхазия вече са станали предпазливи след убийството на Клемантович и неговата помощничка. Панов се бори вече няколко месеца, търка праговете на началниците в Абхазия, като се започне от самия „президент“ и се завърши с руския „посланик“, но все напразно. В разговор с руски журналисти, същите, които преди десет години пишеха за „светлото бъдеще“ на Абхазия, за това как сега ще заживее „независимата държава“, Михаил Панов не крие своето разочарование: „Тук – показва той стълбовете на граничния ККП – трябва да виси предупреждение за бизнесмените. С големи букви: „Правителството на Русия предупреждава: да се прави бизнес в Абхазия е опасно!“ И листовки трябва да се раздават тук на предприемачите, като на туристите, които отиват в Сомалия… За да знаят къде ще ги ограбят, а къде ще ги убият“.

Още един пострадал е Игор Варов, собственик на най-големия търговски център в Абхазия „Континент“, който работи в Гагра от 2004 година. Оттогава Варов е обект на няколко покушения, опитват се да затворят търговския център и това се реализира през юни 2014 година, когато въоръжена група окупира зданието. Оказва се, че въоръжените хора са рекетьори, те искат от бизнесмена да им плаща всеки месец определена сума пари, но Варов не се съгласява с условията. Той така и не успява да върне бизнеса си. „Прокурорът ми каза: „Игор, разбирам, че законът е на ваша страна, но това е Абхазия – трябва да се договаряте!“ Съдии, депутати и даже един министър ми казаха същото. Някои престъпници и представителите на властта са все хора от един кръг: престъпен план, престъпна републиканска общност, която се поощрява от всички страни. Тук правният нихилизъм е основен житейски принцип, особено по отношение на дошлите отвън. И всичко започна с управлението на днешния президент Раул Хаджимба“.

Предприемачът Алексей Тверскойоткрива през май 2016 година в Сухуми офис за велосипеди под наем. Веднъж през юни 2017 година идват няколко клиенти, които се оказват сътрудници на криминалната полиция – искат да вземат велосипеди под наем, желателно е безплатно.

„Казах им цената, те се възмутиха, че е скъпо. Уговорихме се, че ще платят по-малко, но ще карат велосипедите половин час. Върнаха се след час и половина, единият велосипед беше неизправен. Започна неприятен разговор, те казваха, че трябва изобщо да им давам велосипедите безплатно. Стигна се до заплахи – ще ми видят сметката и ще ми вземат бизнеса. Имах познат чиновник, комуто позвъних и се оплаках. Мислех, че ще може да повлияе на положението. Но още същата нощ отнесоха половината ми велосипеди – най-скъпите и най-търсените“ – разказва Алексей пред кореспондент на Радио „Свобода“.

Тверский решава да продаде останалите велосипеди и да се върне в Русия. Той разбира доста бързо как стоят нещата и, ако се съди по всичко, няма желание да се бори. Клановостта и всесилието на абхазката власт не се състои само във възможността да загубиш бизнеса си и дори живота си, но ако потрябва, ще бъде използвана и пропагандата. Откакто Михаил Панов започва да разказва публично за своите проблеми и да дава интервюта, абхазките масмедии започват като отговор информационна кампания, наричайки Панов „враг на Абхазия“, в социалните средства текат бурни обсъждания, които приличат повече на съревнование кой ще хвърли повече кал срещу Панов. Най-обикновеното пожелание от абхазките потребители на интернет е - „да си обира крушите, докато е жив“.

От 2015 година в Абхазия е регистриран Център за подкрепа на руския бизнес „Аидгилара“, който има сайт, програма и двама сътрудници, а на масата на генералния директор Анна Калягинаястои руското знаме. Ако се съди по описанието на дейността му, центърът предоставя услуги в областта на регистрирането, счетоводството, правото. Но на сайта не може да се намери информация за рисковете – за клановете и криминалните ситуации, за алчността на чиновниците и за рекета.

Всъщност положението в Абхазия е опасно не само за бизнеса, там често грабят, насилват и убиват туристи. И не само. Най-нашумялото престъпление беше убийството през септември 2013 година в Сухуми на първия секретар на консулския отдел на „руското посолство“ в Абхазия Дмитрий Вишерневаи жена му. Дипломатът беше известен с това, че защитаваше собствеността на руснаците в републиката. Дали е бил свързан с руските специални служби, или не – не е всъщност важно. За отбелязване е, че убийството стана сутринта в центъра на града.

Според сътрудника на Института за страните от СНГ Михаил Александровгибелта на дипломата от руското „посолство“ може да бъде свързано и с „доста високото равнище на бандитизма“ в републиката: „Особеност на бандитизма в Абхазия е това, че престъпниците нападат преди всичко чужденци – тоест туристи, сътрудници на организации, фирми и така нататък. Това е свързано с факта, че в Абхазия е разпространен все още институтът на кръвното отмъщение и убийството на свои хора там би се наказвало много строго. И ето че срещу хора, дошли отвън, се извършват, разбира се, повече нападения“. Сега, 25 години след началото на окупацията на Абхазия от руските войски и десетилетия след признаването на „държавната независимост“ на грузинската република, руските чиновници свиват рамене и мрънкат някакви оправдания за „високо равнище на бандитизма“ или за „кръвно отмъщение“.

Журналистът Антон Кривенюк, жител на Абхазия в близкото минало и ярък пропагандист на „независимостта“, живее сега в Русия и пише за своите разочарования. „Набезите, различните криминални истории, в които попадаха руските предприемачи в Абхазия, на първо място убийството на бизнесмена Клемантович и на неговата помощничка Скаредновая, са, разбира се, основната причина за прекратяването на работата на руските компании в републиката. Това е основната причина страната да попадне фактически в черния списък на руския бизнес“ – анализира Кривенюк, който само преди 10-15 години е бил активен абхазки патриот.

Днес някогашните съотечественици на Кривенюк защитават честта на Абхазия, коментирайки поведението на Михаил Панов. Нона Гумба:“Тази гадина плаши целия народ! Намерил се господин, пан или нещо такова! Чуй, пан гадино! Ако Русия няма никакви интереси към тази страна, тук ще намерят с удоволствие своите стратегически интереси други страни… Те са много, така да знаеш, интригант такъв! По дяволите такъв инвеститор! Направо без своя изгода руснаците съжалиха абхазците! Ти, който не помниш своите корени, не ни диктувай как да живеем!“.

Не е трудно изглежда да се разбере, че окупираните територии се превръщат доста бързо в подобие на окупаторите. Бандитското завземане на Абхазия предопредели нейното бъдеще – Абхазия се превърна в бандитска държава. Същото става и с другите сепаратистки територии в постсъветското пространство. Още никой не е обърнал внимание на този детайл – в много мемориални гробища на сепаратистките градове лежат герои на Наказателния кодекс, на такива именно принадлежи победата, която завоюваха за Кремъл. А сега сърбат попарата.

Има едни анкети, след чието попълване попадаш във вид на малка точка в обсега на една координатна система и веднага разбираш какъв си: комунист, социалист, либерал, консерватор, анархист, либертарианец или алдебаранец.

Нещо като тази координатна система долу, но доста по-сложна, за да обхване всички цветове на политическата дъга.

Да вярва човек в подобни анкети и в истинността на фиксираното от тях позициониране е същото като да вярва в предсказанията на улична врачка, ама и аз се изкуших един път.

Анкетата трябваше да определи в какво политическо пространство бих се намирал, ако живеех по време на Гражданската война в Русия (1917-1922).

Скритата надежда ми беше, че ще се озова някъде около отрядите на Нестор Махно.

И отговорих на всичките въпроси от анкетата (доста бяха!), без да си кривя душата, честно.

В резултат от което се озовах в координатния отговор точно там, където който и да ме пипне, би ме накълцал с шашката си – бил той червен, бял, махновец, петлюровец и прочее.

Оттогава не си лепя политически етикети.

На въпроса „какъв съм“ (като политическа ориентация), отговарям категорично: „аз съм!“.

И съм много спокоен.

Защото ми е все едно кой ще ме накълца с шашката: ляв, десен, центрист, син, червен, зелен, пембен или някой, дошъл от Алдебаран…

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

Ако съдим по всичко, „руският бог“ не се справи с основните си задължения. Въпреки че мащабният му култ беше развит за ускорено време, Йехова-Исус се оказа неспособен да осигури дори такава дреболия като заместители на вноса. Да не говорим за цените на нефта и поне що-годе точното бомбардиране.

Може би трябва да сменим бога?

Трябва да напомним, че на небесния пазар на труда се мотаят стотици временно безработни, но все още достойни богове и богини. Те предлагат своите услуги както на частни лица, така и на цели народи, гарантирайки решаването на продоволствено-търговския дефицит и вечността на режима, който ги е избрал.

Сега например е абсолютно свободна древноегипетската специалистка по плодородието богиня Мут. Нейният образ би трябвало да е много близък до „руския свят“. Тя е ненаситна кръвожадна майка, която ражда възрастни войници и изяжда с усмивка техните трупове. Тя е против абортите, козметиката, астрономията и туризма. Тя има прекрасна препоръка от последното си работно място: колегите ѝ по пантеон, а също така множество папируси от пирамидите характеризират Мут като настойчива и отмъстителна извратенячка. Особено ценно е това, че красивата богиня има невероятна по размер вагина, което ще позволи да захлупи с нея остатъците от наука и промишленост в Руската федерация. И тогава нищо вече няма да попречи да се установи в страната ни тотална духовност.

Ще отбележим, че материалната страна на култа към тази богиня е съществено по-икономична от православието. Няма необходимост от километри коприна и изящна бижутерия. Но независимо от това обрядът за единение с Мут е много по-зрелищен от процесиите и литургиите.

Един път в годината върховните жреци и първите държавни мъже трябвало да се съберат на брега на „пълноводната река“ и да мастурбират публично над водите ѝ. Древноегипетските началници изливали семето си в Нил. Но ще пасне и всякаква друга акватория, като Волжката, Невската или Москва река. Никакво нарушаване на йерархията няма да е необходимо. Църковното ръководство само ще трябва да бъде обръснато и малко разсъблечено. Според уверенията на Книгата на мъртвите изпълнението на това тайнство гарантира плодородие на земите и ръст на националната валута.

Въпросът за тази древноегипетска скрепа [1] може да бъде решен в най-кратки срокове. Ако Русия се отнася сериозно към една религиозна глупост, защо да не се отнесе със същата почит и към друга?

Днес можем да наблюдаваме как зрее циреят на националното величие. И вече е ясно, че руснаците са изпълнени с решимост да го увеличат до извънредни размери и в името на този рекорд са готови на всичко. На отказ от свободи, права, продукти, медицина, курорти, развитие, благополучие и технологии. На обедняване и изолация. На пълно скъсване с цивилизацията. На тях им се иска, като се изолират от света, да смучат своята самобитност и да лелеят драгоценния цирей.

Това е несъмнено доста възвишен избор. Разбира си, той не е много оригинален. Нациите вече са отглеждали не един път нещо подобно.

За съжаление е доказано експериментално, че подобни циреи съдържат само болка, нищета, разруха, опашки и известия за убити войници. При това в такива неограничени количества, че стига за всички. И за тези, които жадуват за страдания, и за тези, които не изпадат във възторг от вестта за убитите. Нищо повече няма в подобни циреи. А и гнойта не се отличава с особена хранителност.

Наивната Русия смята, че нейният цирей ще е нещо друго. Че неговата сочност оправдава липсата на благополучие у две-три поколения. Че друсането на кокошници [2], търбуси, кръстове, бради и ръждиви ракети ще доведе до самоподкрепящо се процъфтяване и вечно общонародно щастие.

Но, както става ясно, националното величие е рядко безсмислено нещо, което няма никакво практическо приложение и никакъв смисъл. То не е способно нито да облече, нито да нахрани, нито да излекува. То може само да изстиска сълзи на възторг от физиономиите на участващите в изборите черносотници, които празнуват победата над различното мислене и презервативите.

И нищо друго. Стремежът към него е напразно губене на време, отнето от истинското развитие. Ще минат няколко години и циреят ще се спука. Разорената и рязко поумняла страна ще започне да намига пак на съседите си по свят, да им прави реверанси и да се запознава с тях отново.

Вероятно съседите ще повярват и този път и ще сложат настрани приготвените за Русия трепетликови колци. Което, между другото, е малко вероятно. Изсмукана от своя цирей, Руската федерация ще бъде така слаба и безпомощна, че съседите ѝ ще се удържат трудно от изкушението да я разкъсат окончателно. И тогава „руският бог“ наистина няма да я спаси. Цялата надежда ще бъде само в красавицата Мут и в ефективността на стария египетски обред на брега на реката.

----------------------------

1.Скрепа - духовна основа, обединяваща обществото в съвременна Русия. (бел. прев.)

2.Кокошник - старинно руско женско украшение за глава. (бел. прев.)

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III