Бертран Ръсел (Bertrand Russell)

18 май 1872 г. – 2 февруари 1970 г.

Нобелова награда за литература

(Като признание за неговите разнообразни и значими произведения, в които защитава хуманни идеали и свободата на мисълта.)

Английският философ, математик, логик и обществен деец Бертран Артър Уилям Ръсел е роден в Рейвънскрофт, графство Монмаутшир (днес графство Гуент, Уелс). Той е най-малкото от трите деца в семейството на Джон Ръсел, виконт Амбърли, и Кетрин (Стенли) Ръсел. Родът Ръсел участва активно в британския политически живот от началото на XVI в. Най-известния представител на този род, лорд Джон Ръсел, дядо на философа, става два пъти по време на управлението на кралица Виктория министър-председател и получава титлата първи граф Ръсел през 1861 г. (трети граф Ръсел става през 1931 г. Бертран Ръсел). Лорд Джон, който през 1832 г. внася законопроект за реформа на парламента, има радикални възгледи и често се разминава във възгледите си с консерваторите.

Когато Бертран е на две години, умират майка му и сестра му, а след година и половина – баща му, и през 1876 г. той и брат му се преместват да живеят при баба си, графиня Ръсел, в Пембрук лодж, където ги възпитават и обучават швейцарски и немски гувернантки и английски домашни учители. Като проявява интерес към геометрията на Евклид, Бертран се увлича от математиката и философията и скоро, за огорчение на своята набожна баба, заявява, че не вярва в бог.

На 18 години Бертран постъпва в Тринити колидж към Кеймбриджкия университет, където през 1894 г. получава степента бакалавър по изкуствата. Дж. Е. Мак-Тагърт го запознава с идеалистичната философия на Хегел, но юношата се интересува повече от изследванията в областта на аналитичната философия на Дж. Е. Мур, опираща се на изконните английски традиции на емпиризма във философията на Джон Лок и Дейвид Юм. През 1895 г. Ръсел е избран за член на научното дружество на Тринити колидж, а през 1897 г. пише дисертацията си „За основите на геометрията“ („An Essay on the Foundations of Geometry“).

След като завършва през 1894 г. Кеймбридж, Ръсел заминава за Париж като почетен аташе в британското посолство, а през декември същата година се жени за американката Елис Уитъл Пирсъл Смит, дъщеря на квакер. През 1895 г. младоженците заминават за Берлин, където Ръсел учи икономика и събира материали за първата си книга „Германската социалдемокрация“ („German Social Democracy“, 1896 г.). Като прекарва 1896 г. в Съединените щати, Ръсел се връща в Англия и живее в графство Съсекс, където пише книгата „Критическо тълкуване на философията на Лайбниц“ („A Critical Exposition of the Philosophy of Leibniz“, 1900 г.), в която са събрани кеймбриджките му лекции.

През най-важната 1900 г., както я нарича по-късно в спомените си философът, Ръсел и преподавателят в Тринити колидж Алфред Норт Уайтхед участват в международния философски конгрес в Париж и, като се запознава с произведенията на италианския философ Джузепе Пеано и германския философ Готлоб Фреге, двамата основатели на символичната логика, Ръсел пише книгата „Принципите на математиката“ („The Principles of Mathematics“, 1903 г.), която му донася международно признание и в която стига до извода, че математиката и формалната логика са идентични и че цялата математика е изградена само върху няколко принципа.

През следващите години Ръсел и Уайтхед продължават теоретичните си изследвания по тази тема и от 1910 до 1913 г. издават тритомните „Математически принципи“ („Principia Mathematica“), произведение, което оказва силно влияние върху европейските философи, които отхвърлят по традиция английския емпиричен подход към метафизическите проблеми. Според Ръсел и Уайтхед главната функция на философията се състои в тълкуването на естествените науки, а логиката е основен компонент на научното изследване. От тяхна гледна точка философията не трябва да има нищо общо нито с етиката, нито с богословието; противодействайки на „разлагащите“ тенденции на идеалистичната мисъл, философията трябва да се ограничава с прост, обективен анализ на явленията. Ръсел и Уайтхед са убедени, че емпиричното познание е единствения начин да се постигне истината, а всички останали знания са субективни и следователно погрешни.

С течение на времето Ръсел се усъмнява, че емпиричният метод е единствено средство за познаване на истината. В своите лекции, прочетени в Харвард през 1914 г. и публикувани през същата година под заглавие „Познанието ни за външния свят като поле за действие на научния метод и философията“ („Our Knowledge of the External World as a Field for Scientific Method in Philosophy“), а също така в следващите си философски изследвания Ръсел признава противоречивия характер на логиката и допуска, че много неща във философията наистина зависят от хипотези, които не могат да бъдат доказани посредством опита.

Работейки над „Математически принципи“, Ръсел се занимава активно също така с обществена и политическа дейност. В продължение на няколко години той и жена му са членове на „Фабианското дружество“, създадено за пропагандиране на социалистическите идеи във Великобритания; философът участва в кампанията за предоставяне на равни избирателни права за жените. През 1910 г., като преподавател в Тринити колидж, Ръсел издига кандидатурата си за парламента от страна на либералите, но не получава подкрепа в партията заради възгледите си за религията.

Принципен противник на участието на Англия в Първата световна война, през 1914 г. Ръсел става член на пацифистката организация „Противодействие на призива за военна служба“, изказва се против войната в „Принципи на социалното преустройство“ („Principles of Social Reconstruction“, 1916 г.), „Правосъдие по време на война“ („Justice in Wartime», 1916 г.), „Политически идеали“ („Political Ideals“, 1917 г.) и „Пътища към свободата“ („Roads to Freedom“, 1918 г.). Книгите не остават незабелязани, но Ръсел привлича истинското внимание към себе си едва тогава, когато е глобен със солидна сума и е пратен в затвора за памфлет, осъждащ практиката да се затварят хора за отказа им да служат в армията. След глобата и затварянето следва уволнение от Тринити колидж, разпродажба на библиотеката му, за да бъде платена глобата, и отказ на правителството да му издаде паспорт за Съединените щати, където трябва да чете лекции в Харвардския университет. Но въпреки преследванията Ръсел продължава да се изказва срещу войната и през 1918 г. се озовава отново в затвора – този път за четири месеца заради критиката, която отправя към САЩ за влизането им във войната. В Бригстънския затвор Ръсе л пише книгата „Увод в математическата философия“ („Introduction to Mathematical Philosophy“, 1919 г.).

През 20-те години Ръсел пише популярни книги по различни научни дисциплини, сред които „Мисловен анализ“ („Analysis of Mind“, 1921 г.), „АБВ на атомите“ („The ABC of Atoms“, 1923 г.), „АБВ на относителността“ („The ABC of Relativity“, 1925 г.) и „Анализ на материята“ („Analysis of Matter“, 1927 г.). През 1920 г. прекарва пет седмици в Съветския съюз, където се среща с Ленин, Троцкий и Горкий. Макар че се отнася със симпатия към идеите на социализма, Ръсел критикува остро съветския режим в книгата си „Практика и теория на болшевизма“ („The Practice and Theory of Bolshevism“, 1920 г.). През 1920 и 1921 г. пътува из Азия, преподава философия в Пекинския университет и се изказва с възхищение за Изтока в книгата си „Китайски проблем“ („Problem of China“, 1922 г.); от 1924 до 1931 г. пътува с лекции по Съединените щати.

След развода с първата си жена, от която няма деца, Ръсел се жени през 1921 г. за Дора Уинифред Блак; семейството има дъщеря и син. Ръсел се увлича от педагогиката и открива експериментално училище; възгледите му за образованието са отразени в книгите „За образованието“ („On Education“, 1926 г.), „Образование и порядъчен живот“ („Education and the Good Life“, 1926 г.), „Брак и морал“ („Marriage and Morals“, 1929 г.) и „Образование и социален ред“ („Education and the Social Order“, 1932 г.).

През 30-те години Ръсел засяга в своите произведения международни проблеми, по това време той пише „Свобода и организация“, 1814-1914 г.“ („Freedom and Organization, 1814...1914“, 1934 г.), „Кой е пътят към мира?“ („Which Way to Peace?“, 1936 г.), „Власт: Нов социален анализ“ („Power: A New Social Analysis“, 1938 г.). През 1935 г. Ръсел се развежда отново и се жени за своята секретарка Патриша Спенс, от брака с която има син. Заедно с жена си той заминава за САЩ, където преподава философия в Чикагския (1938 г.) и Калифорнийския (1939 г.) университет.

След нахлуването на нацистите в Полша през септември 1939 г. Ръсел се отказва от пацифизма и се изказва в подкрепа на военната подготовка на Англия, но в САЩ неговите политически възгледи не са популярни; през 1940 г. назначаването му за професор по философия в нюйоркския Сити колидж предизвиква недоволство от страна на духовенството и членове на градския съвет. Въпреки това през 1940 г. той чете курс лекции в Харвард, които през същата година са публикувани под заглавие „По въпроса за значението и истината“. Действието на петгодишния му договор за четене на лекции в Марион (щат Пенсилвания) от октомври 1940 г. е прекратено през 1942 г., поради което Ръсел съди колежа, печели делото и получава 20 хиляди долара компенсация. Частично прочетените лекции в Пенсилвания са включени по-късно в „История на западната философия“ („A History of Western Philosophy“, 1945 г.).

През 1944 г. Ръсел се връща в Тринити колидж, Кеймбридж, където пише „Философия и политика“ („Philosophy and Politics“, 1947 г.) и „Човешкото знание. Обхват и граници“ („Human Knowledge. Its Scope and Limits“, 1948 г.). През 1948 и 1949 г. чете цикъл лекции, които се предават по радиото и са издадени по-късно в книгата „Власт и личност“ („Authority and the Individual“, 1949 г.). През същата година Ръсел е награден с една от най-високите британски награди – ордена „За заслуги“.

През следващите 20 години Ръсел се бори активно за мир, участва в манифестации и конференции на привържениците на мира. От 1945 г., когато се правят първите опити с водородна бомба, философът се изказва за ядрено разоръжаване, става член на Движението за ядрено разоръжаване (1958 г.) и на „Комитета на стоте“ (1960 г.). През 1961 г. е осъден на краткотраен затвор за нарушаване на обществения ред по време на демонстрация пред зданието на парламента. През 1962 г. по време на Кубинската криза Ръсел се обръща към президента на САЩ Кенеди и ръководителя на Съветския съюз Хрушчов с предложение за мирни преговори.

През 1963 г. Ръсел напуска „Комитета на стоте“ и се занимава енергично с работата на Фонда за мир „Бертран Ръсел“ и на Атлантическия фонд за мир, организации на миролюбиви сили, борещи се срещу надпреварата в ядреното въоръжаване. В края на 60-те години заедно със Сартр и други известни дейци Ръсел създава антивоенна комисия, която признава вината на САЩ за военни престъпления във Виетнам.

През 1952 г. Ръесл се жени за четвърти път, негова съпруга става Едит Финч, мести се в Северен Уелс, където продължава литературната си дейност. Умира на 97 година.

„Влиянието на науката върху обществото“ („The Impact of Science on Society“, 1952 г.), „Портрети по памет“ („Portraits From Memory“, 1956 г.), „Факт и измислица“ („Fact and Fiction“, 1962 г.) и тритомната „Автобиография“ („Autobiography“, 1967-1969) са най-важните произведения, написани от Ръсел след получаването на Нобеловата награда.

При оценката на научната и литературната дейност на Ръсел критиците обикновено поставят ударението върху това, че знаменитият философ е бил и доста противоречива политическа фигура, с която характеристика по всяка вероятност ще си остане в историята. В рецензията на втория том от автобиографията на Ръсел английският критик Майкъл Холройд пише през 1968 г., че Ръсел е „едно от най-невероятните явления през нашия век… неговият жизнен път е изтъкан от удивителни парадокси“. За разлика от американския философ Сидни Хоук, който намира в третия том на автобиографията на Ръсел „аристократично презрение към масите“, останалите критици, включително и американският философ Ъруин Едмън, сравняват свободолюбивия иконоборец Ръсел с Волтер. „Не случайно Нобеловият комитет го награди с наградата за литература – пише през 1951 г. Едмън в рецензията си на „Непопулярни есета“ – Като своите знаменити съотечественици, философите от старото време, той е майстор на английската проза“.

Автобиографията на Ръсел започва с думите: „Три страсти, прости, но силни, пренесох през целия си живот: жаждата за любов, научното търсене и непоносимата жал за страданията на човечеството“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/russell.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Имал съм случай вече да казвам, че когато американци филмират руска литературна класика, се получава същата несериозна работа като каубойски филм, сниман от руснаци.

Англичаните явно са по-предпазливи, по специално мога да кажа това за Уилям Олдройд, чийто филм „Лейди Макбет“ („Lady Macbeth“, 2016 г.) гледах тези дни.

Филмът няма нищо общо с Шекспир и с неговата знаменита трагедия, както би си помислил всеки на пръв поглед, а пие сокове от повестта (авторът я определя като „очерк“!) „Лейди Макбет от Мценския уезд“ („Леди Макбет Мценского уезда“, 1864 г.) на руския писател Николай Лесков.

Произведението на Лесков, по същността си – криминално четиво, позволяващо атрактивна интерпретация, не остава далече от погледите на творците от други сфери на изкуството: три пиеси, една музикална драма, една опера (на Дмитрий Шостакович) и шест филма преди този на Олдройд, единият от които е на маестро Анджей Вайда, сниман в Югославия със сръбски актьори („Сибирската лейди Макбет“, 1962 г.).

Олдройд, както вече споменах, е постъпил предпазливо (и много умно!), като се е отказал да прави от англичаните руснаци: действието на неговия филм се развива също през XIX век, но не в Русия, а в Англия по времето на кралица Виктория.

Иначе скелетът на литературното произведение си стои същият.

Млада жена с по-възрастен, груб и често отсъстващ съпруг…

Енергичен любовник в разцвета на силите си…

Подозрителен и строг свекър…

Подозренията на свекъра не продължават дълго, отровата ги прекъсва заедно с живота му…

Идва ред и на съпруга…

Малкият претендент за наследството заспива последния си сън, през нощта ще бъде удушен с възглавницата…

И тук английският режисьор напуска коловоза на литературния източник.

Докато сибирската лейди Макбет, изпратена на заточение за делата си, намира своята смърт в студените речни води, викторианската лейди Макбет на Олдройд надиграва правосъдието и каторгата остава за другите...

Да, злото побеждава не само в живота, понякога го прави и във филмите...

Автор: П. Длуголецки, полски историк

Победата на съюзниците през пролетта на 1945 г. във войната с хитлеристка Германия е извън всякакво съмнение. Отворен остава само въпросът на коя дата и чии войски ще влязат първи в Берлин. Часът, в който е подписан актът за капитулация, показва, че краят на войната в западните страни се отбелязва на 8 май, а в Русия и други страни от бившия СССР и Източния блок победата над фашизма се празнува един ден по-късно.

На 30 април 1945 г., преди да се самоубие, Адолф Хитлер посочва за свой приемник адмирал Карл Дьониц. Въпреки че официално обявяването му няма правна сила, на практика Дьониц, в качеството си на президент и върховен главнокомандващ на Вермахта, участва във взимането на решението по подписването на окончателната капитулация.

Първоначално Дьониц не мисли за капитулация, а за примирие и предаване на оръжието на Западния фронт и продължаване на борбата срещу Червената армия. Идеята е да спечели време и да се създадат условия, в които да изтегли колкото се може повече германски войници и цивилни граждани на териториите, заети от западните съюзници. Събитията обаче се развиват много бързо. На 2 май капитулира Берлин, а три дни по-късно капитулират германските войски в южната част на Германия, Тирол, западна Австрия, Дания и Холандия. Дуайт Айзенхауер отказва да чуе за сепаратистки мир и отхвърля германското предложение.

В резултат на това, на 07 май (в 2.41 ч. през нощта) в главната квартира на Съюзническите експедиционни сили във френския град Реймс е подписан актът за безусловна капитулация. От германска страна актът е подписан от генерал Алфред Йодл (действащ от името на Дьониц), в състава на германската делегация влизат също така генералите Вилхелм Оксениус и Ханс-Георг фон Фридебург. От името на съюзниците актът подписва американският генерал Валтер Бедел Смит, а като свидетел – френският генерал Франсоа Севез. Актът за капитулация е подписан също така и от представителя на СССР генерал Иван Суслопаров.

След като западните съюзници информират Суслопаров за планираното подписване на капитулацията, той веднага се обръща към Москва за инструкции. Но отговор така и не идва, затова съветският генерал, опасявайки се, че в акта за капитулацията няма да фигурира СССР, решава да сложи подписа си върху документа. Сталин обаче има съвсем други планове, отзовава Суслопаров в СССР, иска повторно подписване на акта за капитулация и упълномощава маршал Георгий Жуков да подпише акта от името на Съветския съюз.

Тъй като документът, подписан на 7 май, предвижда възможността да се подпише нов, „общ” акт, западните съюзници се съгласяват да бъде подписан друг документ. Церемонията е насрочена за 8 май, но поради опасения, свързани с участието на представителя на Франция, актът е подписан едва в 22.43 ч. От германска страна подписите си слагат Вилхелм Кайтел, Ханс-Георг фон Фридебург и Ханс-Юрген Щумпф, от името на съюзниците актът подписват Георгий Жуков (СССР), Артър Тедър (Великобритания), а като свидетели – Карл Андрю Шпаац (САЩ) и Жан дьо Латр дьо Тасини (Франция).

Изглежда, че западните съюзници подценяват пропагандното значение на превземането на Берлин и въпросите, свързани с подписването на капитулацията. Сталин прекрасно разбира това, за него е неприемливо актът за капитулация да бъде подписан на територията на Франция. Актът трябва да бъде подписан в превзетия от Червената армия Берлин и основният участник трябва да е висшият представител на СССР. В крайна сметка, победата над фашизма ще бъде важен елемент на съветската политика през следващите години. В резултат документът, подписан на 7 май, е наречен „Предварителен протокол за капитулацията на Третия райх”, а като обвързващ се приема подписаният по-късно документ. Освен това подписването на акта в 22.43 ч. по московско време всъщност означава 9 май 00.43 ч. В резултат на това се получава куриозна ситуация, при която през следващите години в западните страни краят на войната се празнува на 8 май, а в Съветския съюз и страните от бившия Източен блок победата над фашизма се отбелязва един ден по-късно.

Генерал Кайтел преподписва Акта за капитулация на Германия

В Полша въпросът се урежда с декрета на Болеслав Берут от 8 май 1945 г. , в който се отбелязва, че „9 май, като ден, в който се слага край на военните действия, ще бъде Национален ден на победата и свободата”. В комунистическа Полша тази ситуация предизвиква съмнения - в акта на капитулацията ясно е отбелязана датата 8 май и допълнително в него е уточнено, че краят на военните действия ще бъде сложен на 8 май в 23.01 ч. Полската комунистическа власт се опитва да заглади това разминаване с аргумента, че трябва да се празнува на 9 май, защото това е първият ден на свободата след края на войната.

Не трябва да забравяме, че подписването на акта за капитулация не означава автоматично прекратяване на военните действия. Последните германски войски в Европа капитулират едва на 15 май (в Югославия), а Втората световна война приключва окончателно с капитулацията на Япония на 2 септември 1945 г.

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Министерството на отбраната“ на Абхазия осъди коалиционната операция в Сирия и я прецени като „провокация за предизвикване на голяма война“. В съобщението се казва, че „Въоръжените сили на Абхазия са готови да се изправят в защита на сирийския народ и да помогнат с професионално подготвени специалисти, сред които и летци“. Официалният Тбилиси мълчи – можем да предположим, че е от вежливост, за да не се смее.

Най-голям смях предизвиква споменаването на „летците“ – Абхазия няма бойни самолети, разполага само с няколко учебни Л-39, Як-52 и Ан-2, а също така с шест вертолета Ми-8 и Ми-24П, разположени на територията на летището Бабушера. Ако Сирия е готова да приеме съветски „кукурузник“ [1] и да му предостави територия за хвърляне на бомби, най-вероятно всичките врагове на Дамаск ще се разбягат по разни посоки от недоумение. „Въоръжените сили“ на Абхазия, които наброяват 2 100 души, са в по-голямата си част подчинени днес на Русия. За „заместник на министъра на отбраната“ на Абхазия беше изпратен Анатолий Хрулев - бивш командир на 58-ма руска армия, напуснал безславно Грузия през 2008 година, като изгуби 12 самолета и разгромената си щабна колона.

Засега се знае за военните действия на сепаратистите в Донбас – там през 2014 година създадоха така наречената 15-а бригада, „пятнашката“ [2]. Отначало в нея имаше само абхазци, но сега повечето наемници са от „Южна Осетия“. За участие на сепаратисти от „Южна Осетия“ във войната на територията на Сирия не е известно, но има сведения за боевики [3] от руската Осетия; през 2013 година в Сирия загинаха двама жители на селището Чикола – 42-годишния Алан Караеви 29-годишния Едуард Цомаев. Една година по-рано - Егише Царукян, бивш заместник на бившия североосетински мюфтия Али (Сергей) Евтеев, напуснал поста си след интервю, в което признава, че се е обучавал в лагерите за подготовка на Хатиб. Свои мюсюлмани в „Южна Осетия“ няма, затова няма и причини да се участва във войните в Близкия Изток.

Но в самата Сирия има и осетински, и абхазки общини. Осетинците са малко, около 300 души – това са потомци на тези, които са били изселвани насилствено от територията на Северен Кавказ през втората половина на 19 век заедно с черкезите, абхазците, кабардинците и други народи, чиято вина е била само в това, че са мюсюлмани. Част от мухаджирите [4] са били насочени към турските провинции Алепо и Дамаск. Там те основали малката осетинска община на бъдещата Сирия. Хората, наричащи се абхазци, са в Сирия около две хиляди. Между тях има лекари, известни спортисти, военни, сред които генерал-лейтенант Абаза Махмуд Хамди, бивш началник щаб на ВВС на Сирия, представител на княжеския род Маршан, а също така и популярната актриса от арабските „сапунени опери“ Тадж Хайдар-Гогуа. От 2012 година в Абхазия започнаха да идват потомци на мухаджирите, абхазките средства за масова информация писаха, че са около 500 души, но част от тях не можаха да свикнат с постсъветските правила, с руския език и се върнаха в Сирия. Въпреки близките си отношения с Владимир Путин, сирийският диктатор Башар ал Асадне призна „независимостта на Абхазия“ и „Южна Осетия“, затова заявленията на сепаратистите могат да бъдат преценени като за някакви желани отношения, но без надежда за нещо по-добро.

На самия Башар ал Асад не му е до постсъветските сепаратисти – по-скоро на кремълските протежета от Сухуми и Цхинвали им се иска да се примъкнат до някоя от страните, за да разказват на гражданите по телевизията за „огромните успехи във външната политика“. Например на IV Ялтенски международен икономически форум „министърът на икономиката“ на Абхазия Адгур Ардзинбасе срещна със сирийския министър на икономиката и външната търговия Мухамед Самер Халил. Адгур Ардзинба подчерта при срещата, че народът на Абхазия е солидарен с народа на Сирия. През този месец „президентът на Абхазия“ Раул Хаджимбаизпрати на Башарр ал Асад телеграма за Деня на независимостта на Сирийската арабска република, а през ноември миналата година го поздрави с рождения му ден.

Всяка година абхазките лидери осъществяват пътувания, които в Сухуми наричат официални. По време на такова пътуване на делегация за Дамаск журналистите попитаха кога Сирия ще признае „независимостта“ на Абхазия. На това „министърът на външните работи“ Даур Ковезаяви: „Въпрос на перспектива. Ние не пришпорваме събитията. Днес говорим за взаимодействие във всички области“. За перспективи говореше и предишния „министър“ Вячеслав Чирикбаоще през 2015 година, но всичко си остана по старому, въпреки старанията на Москва. Преди две години в Сухуми беше организирана кръгла маса на тема „Сирия: далечна и близка“, на която с приветствено слово се обърна към участниците „посланикът“ на Русия в Абхазия Семьон Григорев. Той отбеляза, че „в Сирия е даден за първи път отпор и е оказано противодействие на политиката на управленчески хаос, прокарвана от САЩ в продължение на последното десетилетие“. Но отново нито дума за признаване. Единствено събитие в сътрудничеството стана доставката на 12 тона бутилирана питейна вода от Абхазия за Сирия с посредничеството на Министерството на отбраната на Русия.

Другата окупирана територия на Грузия – „Южна Осетия“ – също претендира за особени отношения със Сирия. По време на икономическия форум, който се проведе в Ялта, ръководителят на „Южна Осетия“ Анатолий Бибиловпокани президента на Сирия Башар ал Асадда посети републиката. „Южна Осетия“ установи първите си контакти със Сирия след среща в Москва на „посланика“ Знаур Гасиевс посланика на Сирия в Русия Рияд Хадампрез 2015 г. Тъй като двамата не са обвързани с нищо, тогава прозвуча дежурната фраза за „диалога като най-важна крачка за развитието на доверието между двете страни“.

След коалиционната операция на 14 април от Цхинвали започнаха да се чуват остри изявления по адрес на САЩ: „За пореден път цялата международна общност може да види как страните, които се смятат за лидери на цивилизования свят, нарушават грубо основополагащите норми на международното право“. Ръководителят на „парламента“ Пьотр Гасиевзаяви, че „ударите по Сирия са държавен тероризъм. Тази с нищо неоправдана акция, повече приличаща на класическа военна авантюра, ще причини несъмнено голяма вреда на крехкия мир, установен между многогодишната гражданска война в Сирия“.

Едва ли сирийският президент ще дойде някога в Цхинвали, даже и защото от близкия хълм, контролиран от Тбилиси, територията на Цхинвали се вижда като на длан, поради което елементарните мерки за сигурност не позволяват на никого от чиновниците с висок ранг да идват в центъра на окупирания Цхинвалски регион. Както и при Абхазия, поканите да се посети „Южна Осетия“ се разпращат изключително за пропаганда, за да може населението на региона да се възгордее от смелостта и отчаяността на кремълските марионетки.

Още една сепаратистка територия, свързана косвено със Сирия, е Карабах. Според различни данни в Сирия живеят около 100 хиляди етнически арменци. По-голямата част са бежанци от 1915 година, които са се присъединили към коренните арменци, живеещи в Дамаск, Алепо, Паяс и Александрета от 4-5 век. Всъщност арменската община в Сирия и населението на Армения са пряко свързани само по етническа принадлежност, а не по родствени отношения, както е при абхазците и осетинците. Въпреки това сирийските арменци намират приют в Армения и от началото на сирийския конфликт през 2011 година почти 20 хиляди сирийски граждани от арменски произход идват в Армения. По данни на Агенцията на ООН за бежанците (UNHCP), над 80 процента са останали там и са намерили защита. Днес, според данни на арменското министерство на диаспората, общността в Сирия е намаляла на 14 хиляди души, от които половината се намират в Алепо. Именно в този град е роден първият президент на Армения Левон Тер-Петросян.

Въпреки това хора от Армения и Карабах воюват в Сирия. На 14 август там загина Нубар Озанянроден в Турция, но живял дълги години в Армения. Ако съдим по биографията му, той е професионален боевик - през 1988 година е воювал в Палестина, през 1992 година - в Карабах, а последните две години - в Сирия срещу ИДИЛ. Озанян, роден в бедно арменско семейство, учи в училището „Карагезян“, след това - в Дпреванк, където се запознава с един от лидерите на турските комунисти Арменак Бакри се увлича от комунистическите идеи. В края на 80-те години се присъединява към военното крило на комунистическата партия, участва в няколко операции. Редакторът на излизащия в Турция арменски вестник „Акос“ Баграт Естукянзаяви за изданието armeniasputnik.am, че „Озанян не е единственият арменец, воюващ в Сирия. В кюрдските отряди има и други арменци, информацията за които е засекретена“.

Може би единствената територия, която има намерение да търгува с Дамаск, е окупираният Крим. И, както обяви марионетният ръководител на Крим Сергей Аксьонов, става дума за договор, възлизащ на 95 милиарда рубли (почти милиард и половина долара). Като имаме предвид отдавнашната традиция за хвалене, Аксьонов се държи в случая като колегите му по сепаратизъм в Абхазия и „Южна Осетия“, иначе казано - играе си на пропагандата. Нормалните държави отказват да имат отношения с аутсайдери, само страни от третия свят от аутсайдери се превръщат в основни партньори на несъществуващи държави.

---------------------------------------------

1.Селскостопански самолет; от руската дума „кукуруза“ – царевица.

2.Пятнашка – монета от петнадесет копейки и прозвище на Петнадесета интернационална бригада от чужди наемници в сепаратистката Донбаска народна република.

3.Боевик – член на бойна група, влизаща в състава на неформална, обикновено терористична, организация.

4.Мухаджири – мюсюлмани, които по времето на пророк Мохамад се преселват от Мека в Медина (622 година). Днес – тези мюсюлмани, който отива в чужда страна, за да запазят своята вяра.

Не, не обичам гробищарските истории, защото повечето са долнопробно примитивни.

Не гледам филми на ужасите под равнището на Роман Полянски, не чета литература на ужасите под равнището на Едгар По, заглеждам се наистина в градските легенди на ужасите, но те са друго нещо, защото са фолклор.

Хумор обаче приемам с удоволствие всякакъв, включително черен, значи и гробищшарски.

Затова съм наредил тук едни снимки, показващи различни любопитни надписи върху надгробни плочи: попаднах на тях в интернет и ми се сториха забавни.

Надписите са на английски език, но нали в днешно време всички са все англофони, няма сигурно да има проблеми.

Аз с моя калпав английски отскочих само за три думи до речника, та другите ли, които са на сто парсека пред мене, няма да се справят…

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Това стана толкова ненадейно, че руската пропаганда не разбра веднага как да пише и говори: арменците са уж вечни приятели, а ето ти нова „цветна революция“, която В Русия все още се страхуват да нарекат революция. Арменците учудиха всички – започнаха с безобиден поход по страната, а завършиха със смяна на властта.

Всички очакваха реакцията на Кремъл – от обикновените активисти, които излизаха всеки ден по улиците на Ереван, до управляващата Републиканска партия, отдавна създала си с Русия отношения – ако не робски, то напълно зависещи от благосклонността (в миналото – на Елцин, сега – на Путин).

Републиканската партия на Армения се създаваше на вълната на патриотизма в края на съществуването на СССР и през първите постсъветски години, когато бившите представители на комунистическата номенклатура от Карабах Роберт Кочаряни Серж Саргсянстанаха създатели на „карабахския клан“.

С Карабах е свързана цялата история на съвременна Армения, както и съдбата на първия президент Левон Тер-Петросян, който е роден в сирийския град Алепо, а на една година е вече с родителите си в Арменска ССР.

Ориенталистът и филолог Тер-Петросян беше удобен за арменците, на 17 октомври 1991 година избирателите му дадоха 83,4 процента от гласовете си. Новият президент нямаше номенклатурен произход, както и неговия колега Абулфаз Елчибей, също ориенталист и историк, избран за втори президент на Азербайджан половин година по-късно.

Елчибей беше отстранен от властта след военен преврат през 1993 година, Левон Тер-Петросян подаде доброволно оставка през 1998 година, а повод беше все същият Карабах – макар окупиран от арменската армия, той си остана главен проблем на бъдещата Армения. От една страна, арменският народ се вдъхнови от „събирането на земите“, спомняйки си изчезналата през 428 година „Велика Армения“, от друга – независимостта на Карабах не беше призната от никого, въпреки огромната активност на арменската диаспора. През всичките тези години Карабах беше обект на вдъхновения и предмет на дипломатически търг, след като създадената през 1992 година Минска група ОССЕ [1] изобщо не можа да помръдне разрешаването на конфликта.

През 1998 година Левон Тер-Петросян предложи план за регулиране на карабахсикя конфликт. Той включваше демилитаризиране на конфликтните зони и връщане на Азербайджан на редица населени места, завзети по време на бойните действия през 1992-1994 година. Главни противници на този план бяха министър-председателят Роберт Кочарян, министърът на отбраната Вазген Саркисяни министърът на вътрешните работи и на националната сигурност Серж Саргсян, двама от тях станаха след това последователно президенти на Армения, а Вазген Саркисян загина по време на терористичния акт в парламента на 27 октомври 1999 година. Тогава загинаха осем души и повече от тридесет бяха ранени, поводът отново беше Карабахският конфликт, а последствието – укрепване на „карабахския клан“ във властта на Армения и силно привързване на страната към руската геополитика.

„Карабахският клан“ е доста странна формация от различни групировки и криминални личности, които са обединени от два важни ипостаса в съвременното арменско общество: властта и Кремъл. Властта дава възможност за безопасно движение на криминалните пари и за поддържане на дяловете и подкупите, Кремъл си затваря очите за всичко това, като заменя укорително помахващия пръст с безусловна подкрепа. Карабах се превърна за Москва в удобен предмет за търг – Азербайджан може да бъде държан изкъсо за шантаж, Армения е обгърната от кремълско покровителство в замяна на разполагането на 102-ра руска военна база в Гюмри, а също така на участието на Армения във всички постимперски проекти – от ОНД [2] до ОДКС [3] и ЕАИС [4].

Така беше изгодно за Путин, който мечтае да възстанови „великата Русия“, и всичко щеше да си остане в този вид, ако не беше развитието на Азербайджан с невероятно бързи темпове. Нефтът и газта превърнаха „победената“ в карабахския конфликт страна в мощна държава, а отношенията ѝ с Турция помогнаха да се създаде боеспособна армия, която може, както твърдят в Баку, да възстанови териториалната цялост. „Карабахският клан“ на Серж Саргсян продължи да приема всички кремълски проекти, докато не се случи исторически колапс – за президент на Грузия беше избран Михаил Саакашвили. Той се стараеше да има еднакво равни отношения с конфликтните страни, но ако Армения остана само съсед, Азербайджан се превърна в икономически и геополитически партньор. Азербайджан помогна на Грузия да стане независима от руския газ, а Грузия предостави своята територия за азербайджанските магистрални тръбопроводи.

Голяма част от кавказкия политическия и идеологическия живот през последните 200 години е била и си остава свързана с руската мотивация: в Грузия тя е минимална, почти същото е в Азербайджан, но е максимална в Армения. Явно затова в Кремъл не обръщаха внимание на някакъв си поход на някогашния журналист Никол Пашинянв перифериите на Армения. Точно така в Кремъл не се развълнуваха много през 2013 и 2016 година, когато в Ереван протестираха срещу посещението на Путин и Лавров.

Русия и Армения са свързани през последните векове не само поради подкрепата за руската армия от „дружеското християнско население“ в Османската империя, което винаги вдигало въстание, преди Русия да започне поредната война. През 1827 година генерал Иван Паскевич отвоювал част от Персия – Ереванското ханство, което нарекъл „Руска Армения“, а благодарните етнически арменци от многочислената диаспора започнали да се отнасят положително към руската имперска политика, та чак до Първата световна война. Предприемчивите арменци трупали огромни състояния от бакинския нефт. Новата държава Армения успяла да повоюва през 1918-1920 година и с Турция, и с Грузия, опитвайки се за първи път да завземе Карабах. А през септември 1987 година, още при всевластието на СССР и КГБ на СССР, в Армения се създава „движението за освобождение на Карабах“, което през 1991 година стана инициатор на карабахската война.

Помните ли кога престана да съществува СССР? През декември 1991 година. А бойните действия с използване на съвременни оръжия започнаха през септември, когато още формално съществуваше съветска армия и въоръжените сили на СССР са подчиняваха на Кремъл. Когато в началото на 1992 година започва разпределението на съветското военно имущество, конфликтът се разгоря с нова сила. Както си спомня Левон Тер-Петросян, „истинската война започна на 7 декември 1993 година и продължи до 12 май 1994 година. Това беше война, при която и двете страни разполагаха с истински армии“. Какво правеше Русия през това време? Наблюдаваше как двата народа, които са живели столетия заедно, се избиват помежду си. Както наблюдавала, когато турската армия смазвала въстанието на арменците, които били провокирани и призовавани да се бунтуват от руската армия – и през 18-ти, и през 19-ти и в началото на 20-ти век.

Карабах се превърна в символ, вдъхновяващ патриотите, но той стана причина и за геополитическото положение на Армения, която по волята на Кремъл представлява сега проруски анклав в Южен Кавказ. Транспортните ѝ коридори – и автомобилният, и морският – са само през Грузия, частично – през Иран. Армения е на 108-мо място в рейтинга на Индекса за възприемане на корупцията (Corruption Perceptions Index), преди своята покровителка – Русия, но след Монголия и Шри Ланка. Всички опити на опозицията да промени геополитическия вектор и да превърне Армения в проевропейска държава завършваха с увещанията на „карабахския клан“, че всичко може да доведе до загубата на Карабах. Както Путин плаши постоянно руското население с нахлуването на НАТО. Резултат от тази политика е огромната миграция на населението: според твърденията на журналистката Наира Айрумянвсяка година повече от 50 хиляди арменци напускат страната безвъзвратно. За държава с 3-милионно население това е огромна цифра.

Много арменци отиват в Русия, където се отнасят благосклонно към „братския християнски народ“, но не правят нищо за спирането на емиграцията. За Русия е важно разположението на военните бази, удовлетворяващи имперските ѝ амбиции, както беше до 2006 година в Грузия, както е до ден днешен в Киргизстан, Таджикистан и Беларус. Вътрешните проблеми на постсъветските страни Русия решава само тогава, когато има изгода да укрепи още повече своето влияние.

Нито в Азербайджан, нито в Грузия има руски военни, затова за Кремъл е толкова важна Армения – там се намира военният ѝ контингент близо до границите с Грузия, Иран и Турция. Ето защо за Русия е толкова неочаквана появата на Никол Пашинян – той се обяви не толкова за борба с корупцията, колкото срещу „карабахския клан“, който държеше в юзда арменското общество през последните двадесет години.

Но това съвсем не означава, че Кремъл ще се успокои и ще наблюдава мълчаливо как новата власт в Армения създава съвременна държава. Историята на взаимоотношенията между Русия и Грузия потвърждава, че на Кремъл това няма да се хареса. Предимството на Пашинян е в това, че е подкрепян от младежите и от диаспората, а и Русия далеч вече не е същата, за да си позволи резки движения. Трябва да се отдаде дължимото на властите в Азербайджан – те чакат търпеливо какво ще стане по-нататък и ще осъзнае ли новата власт в Армения необходимостта от решаването на карабахсия проблем.

-------------------------------------

1.Група от държави, които търсят пътища да мирно регулиране на Карабахския конфликт.

2.Общност на независимите държави.

3.Организация на Договора за колективна сигурност.

4.Евразийски икономически съюз.

Едуин М. Макмилън (Edwin M. McMillan)

18 септември 1907 г. – 7 септември 1991 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Глен Сиборг)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският физик Едуин Матисън Макмилън е роден в Редондо бийч (щат Калифорния) в семейството на лекаря Едуин Харбо Макмилън и Ан Мари (Матисън) Макмилън. Скоро семейството се мести в Пасадена, където Макмилън получава начално и средно образование. Докато учи в средното училище в Пасадена, той посещава публични лекции в Калифорнийския технологичен институт, където по-късно специализира физика, като получава през 1928 г. степента бакалавър, а на следващата година става магистър по природни науки. Докторска степен му е присъдена през 1932 година в Принстънския университет за дисертацията му, разглеждаща въпросите на молекулярните снопчета. След това работи в Калифорнийския университет в Бъркли като стипендиант на Държавния научноизследователски фонд. Когато през 1934 г. Ърнест О. Лорънс основава радиационна лаборатория в Бъркли, Макмилън става един от нейните сътрудници. През годините на работа в лабораторията той допринася значително за усъвършенстване на технологията на циклотрона, а също така за развитието на ядрената физика и химия.

През 1938 г., опитвайки се да създадат нови химически елементи чрез въвеждане на неутрони в ядрото на урана, немските химици Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер получават вместо това деление на урановото ядро. Макмилън прави с циклотрона в радиационната лаборатория „Лорънс“ аналогични опити, за да проучи въздействието на неутроните върху урана. През 1940 г. той и неговият сътрудник Филип Абелсън откриват, че някои от атомните ядра на урана не се делят при бомбардиране с неутрони. Вместо това, както предсказва шест години по-рано Енрико Ферми, те се разпадат, образувайки нов елемент, в чието атомно ядро има 93 протона и електрона. Този елемент, наречен нептуний по името на планетата Нептун, става първият синтезиран трансуранов (по-тежък от урана) елемент. Изследването, започнато от Макмилън, е продължено от Глен Т. Сиборг и неговите колеги, които през 1941 г. откриват плутония.

По време на Първата световна война Макмилън, изпълнявайки поръчки на военното ведомство, се занимава с хидролокатори, микровълнови радиолокационни установки (радари) и ядрено оръжие, работейки в Бъркли, в Масачузетския технологичен институт (1940-1941), в лабораторията за радио- и звукова връзка към военноморските сили на САЩ в Сан Диего (1941-1942), и с осъществяването на Манхатънския проект в Лос Аламос (1942-1945). След войната получава мястото на професор по физика в Калифорнийския университет в Бъркли, а през 1945 г. става заместник-директор на радиационната лаборатория на Лорънс. От 1958 г. до излизането си в оставка той оглавява лабораторията, който от 1971 г. започва да се нарича Лаборатория „Лорънс“ в Бъркли.

През 1945 г. Макмилън се заема с проблем, засягащ циклотрона. Орбиталният период на частицата в циклотрона остава постоянен само тогава, когато масата на частицата остава постоянна. В съответствие с теорията за относителността на Алберт Айнщайн, когато скоростта на едно движещо се тяло приближава скоростта на светлината, масата на тялото нараства. Оттук следва, че кинетичната енергия на тялото може да достига много високи равнища без значително увеличаване на скоростта, защото по-голямата част от енергията отива за увеличаване на масата на тялото. Но с нарастването на масата на намиращата се в орбита частица е необходимо все повече време за пълен оборот. Така нейният ритъм престава да съвпада с ритъма на колебаещите се електрически импулси в циклотрона. Предложеното от Макмилън решение на този проблем се състои в промяната на силата на магнитното поле или на честотата на електрическите импулси така, че да съответстват на намаляващата скорост на движещите се по орбита частици, които се заставят да се движат в кръг с постоянен радиус, а не по спирала като в циклотрона. (Макмилън не знае – тъй като съветските научни списания не се разпространяват в САЩ по време на Втората световна война, - че една година по-рано руският физик Владимир И. Векслер е предложил абсолютно същата концепция). Енергията, която може да се постигне в подобни ускорители, наречени синхротрони, е ограничена само от диаметъра на ускорителя и от силата на магнитното поле, създадено да удържа вътре в него получаващите енергия частици.

След получаването на Нобеловата награда Макмилън продължава да се занимава активно с научно-изследователска дейност до излизането си в оставка от Калифорнийския университет в Бъркли през 1973 година.

През 1941 година Макмилън се жени за Елси Блюмър, дъщеря на декана на Иейлското медицинско училище. Семейството има дъщеря и двама сина.

Освен с Нобелова награда Макмилън е награден за научните си достижения от Американската научноизследователска корпорация (1951 г.) и получава наградата „За мирен атом“на Фонда „Форд мотър къмпани“ (1963 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското физическо дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Американското философско дружество. Член е на много организации, занимаващи се с политика в областта на науката и физиката на високите енергии, сред които Комисията за ядрена енергия на САЩ, на „Ранд корпорейшън“, на Международния съюз за чиста и приложна физика и на Станфордския център за линейни ускорители.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/mcmillan.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ [1]

Всички загинали „за родината“ са дали живота си за глупости, грешки или капризи на режима.

За ветераните от Великата отечествена война, а също така за всички останали реалии на СССР или на Руската федерация този текст изобщо не се отнася. Всички съвпадения са случайни.

През 70-те години на 19 век дагеротипите (първите фотографии) престанали да бъдат нещо екзотично и започнали да се разпространяват в Европа. Именно това обстоятелство позволило на съдържателките на публични домове в Хамбург да повишат многократно доходите на своите заведения. При това без каквито и да е разходи за обновления или подобряване на щата.

По какъв начин?

Много просто. На попийналите моряци показвали снимки на девици с неописуема съблазнителност. Съдържателката се кълняла, че именно това същество ще се падне на щедрия клиент.

Моряците се разпалвали, обръщали джобовете си и заставали на опашката. А стопанката, използвайки сложните системи от врати на бардака, изчезвала някъде.

След известно време се чувал глас на звънче, вратата се отваряла и морякът получавал възможността да се качи върху „гения на чистата красота“. Разбира се, всичко ставало в пълна тъмнина. По правило ролята на „съвършенството от дагеротипа“ играела самата съдържателка, която успявала да притича, да свали вмирисаните си гащи и да се разположи в удобна поза. Тъмнината и краткотрайността на контакта я спасявали от разобличението, а морякът до края на годините си оставал с убеждението, че животът му не е минал напразно.

Както вероятно вече се досетихте, сценката в лупанария [2] илюстрира схемата на отношението на човека с режима и „родината“. Илюстрацията е коректна. Защото и на „родината“ по-голямата част е скрита в тъмнината на историята, което дава на властта възможност да пробута на клиента каквото ѝ е изгодно.

Режимът може да бъде колкото си иска глупав, злобен и пагубен. Той може да се къпе в „кръвта и гнойта на народа“, да насилва, да унижава и да убива милион свои поданици. Но ако умее да покаже един-единствен фокус, убиваното и насилваното население ще му бъде винаги благодарно.

От режима се иска само да успее да се престори на „родина“. Да се направи това не е просто, а много просто. Работата е в това, че понятието „родина“ е толкова абстрактно и илюзорно, че лесно се трансформира във всяка една политическа материя. Образува се забавен конструкт, в който илюзията и реалността са слети без всякакви видими шевове и преходи. Къде свършва едното и къде започва другото, е почти невъзможно да се различи.

Разбира се, 99,9 процента в този конструкт са чист режим. Но не трябва да се преумалява и ролята на илюзията. Тя има важна наркотична функция, която позволява на властта да реже жива плът, творейки „в името на отечеството“ всякакви пакости.

Практически всеки режим преодолява лесно тази подмяна. Разбира се, това е чиста проба мошеничество, но народът жадува да бъде баламосван. Той си иска родината. Да му я откажеш е още по-голяма жестокост от това да го мачкаш в лагерите и да го разстрелваш.

Направо казано, прекрасното понятие „родина“ е чисто мошеничество. Никаква „родина“ никой никога не е имал. Имало е само поредица от режими, които са се разпореждали с населението за свое собствено благо. За да живеят „дълго и щастливо“, режимите тъчели своята митология и я напоявали с отровата на патриотичната романтика. С тази паяжина омотавали поколение след поколение.

Разбира се, понякога подобни паяжини са изтъкани виртуозно, макар че най-често се срещат по-обикновени образци. Най-добрата суровина за тяхното изготвяне са приказките за подвизите на предците. Както е известно, подобни приказки могат да се генерират в неограничени количества. В пределите на своя език и на своята култура никоя нация не се ограничава в тези фантазии. Илюзията „родина“, съставена от такива инградиенти, осигурява прекрасно послушание и длъжната енергичност на баламосаните.

Естествено, от режима се изискват известни усилия, за да бъде патриотичната паяжина здрава, лепкава и отровна. Защото всички загинали „за родината“ са давали всъщност живота си за режима. За неговите глупости, грешки и капризи. (Те, разбира се, са мислели иначе.)

Ще отбележим, че „родините“ не водят войни и не организират репресии. Те са безплътни и съществуват само във въображението. Войните и репресиите са винаги забава на режимите.

Във всичко това няма нищо страшно. Това е обикновен, приемлив за всички ред на нещата. Загиналите по правило са доволни, а осакатените са минимум удовлетворени. Нещо повече, трикът с подмяната действа безотказно, а сама по себе си войната е рядка и приятна възможност за населението да се докосне до величието на историческите процеси, до подвига, до светостта, до жертвеността и до всяка една друга безсмислица.

Дълго време режимите са концентрирали паметта за своето военно величие в парадни портрети и в паметници на властителите. Оживялото в сраженията малцинство било хвърляно да гние в нищета и забрава. След това дошло осъзнаването, че култът към накачени с дрънкулки старички войничета, дали за режима очи и крака, може да работи за него по-продуктивно от всякакви портрети и триумфални арки.

Изиграло своята роля и гениалното изобретение във вид на военни награди. Както е известно, тази древна хитрост позволява на всяка власт да направи много изгоден обмен. Човекът дава за режима слуха си, зрението си, годините си или крайниците си, а в замяна получава лъскава дрънкулка. По правило жертвата на подобно мошеничество се радва много на това, че са я баламосали, и се гордее със символа на своята глупост.

В лупанариите на Рим грохналите любители да подрънкат с медалите си били наричани „апии“, иначе казано целини (от лат. apium). Вероятно това прозвище е дошло от традицията да се украсяват с клонки от апиум гробниците, но може би е по-скоро от приликата на физиономиите на ветераните с корена на целината.

С времето апиумната съставка се превърнала във важен детайл от илюзията „родина“. Започнало възторжено почитание на апиите, въпреки че именно те ставали инвалиди и получавали своите дрънкулки.

Но!

Ние знаем, че има режими, за които дори да умираш, е престъпление. Тези, които превръщат страните си в затвори и напояват всичко с робство, доноси и смърт. Тези, които убиват и тъпчат милиони свои граждани, а недоубитите и недозатворените унижават и насилват.

Но ако се появи външна заплаха, също се използва старият трик, нареден „родина“. И той отново работи. Милиони се строяват и вървят с песни за възможността да живеят и по-нататък в смъртта.

А като защитят режима и се върнат, победителите покорно се напъхват обратно в своите вериги и клетки. И след това дълго още си спомнят как са спасили „отечеството“, макар че в действителност са извоювали само правото си да мизерстват, да пишат един за друг доноси и умират в ямите за разстрел.

Този екзотичен избор може да ни се стори загадка, ако не знаехме за всемогъществото на стария трик. Остава само един въпрос: колко дълго, а вай-важното – защо трябва да се пази спомена за този избор?

-----------------------------------------------------

1.Заигравка със заглавието на песента „Не стареют душой ветераны“ („Не стареят по душа ветераните“).

2.Лупанарий – публичен дом в древния Рим.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

Вероятно мнозина са видели това съобщение, което се появи в интернет пространството, по специално - във Фейсбук.

Връзката от него обаче не отвежда до никаква новина, а до следната задънена страница.

Оставяме настрани цялата гнусотия на всичко това.

Защото все пак сме обявили, че тук ще става дума не за гнусотията, а за лъжата.

А в случая имаме само една микро лъжа.

На която изобщо не трябва да се учудваме.

Защото как няма да има микро лъжи, когато поголовно се лъже на високо държавно (макро) равнище.

Бойко например ни проглуши ушите, че е дупе и гащи със западните лидери, а Георги Марков добави към това как Макрон му викал „мон шери“.

Вярно, вика му и наскоро му каза (перифразирам дипломатическия език на Макрон на обикновен): „Мон шери, ние вървим напред, а вие, като искате да гниете в блатото, гнийте си!“

И, при вида на този явно спукан балон за всеобхватната любов на западните лидери към него, Бойко реши да прекрачи цял океан и започна да разправя как Доналд Тръмп му изпратил „топло и мило писмо“ (точен цитат!), с което го канел да обсъдят проблемите на Западните Балкани.

Ако някой прави класация за най-тлъста лъжа на годината, тази направо да я слага отсега на първо място.

Защото само пълен дебил може да повярва, че Тръмп си няма други играчки, та се е засилил да си играе на Западни Балкани заедно с Бойко!

Ergo:

Лъже се най-безобразно на макро равнище, ето защо не трябва изобщо да се чудим, че ни лъже някакво си мършоядно сайтче, което е решило да натрупа малко повече посещения на гърба на една човешка трагедия…

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Подобно нещо като че ли става за първи път в постсъветското пространство – срещу властта въстанаха хипстърите. Това стана практически веднага след провеждането на „спецоперация“ на МВР на Грузия в нощните клубове на Тбилиси. Хората бяха потресени от жестоките методи на спецназа [1], който нахлу в нощните клубове с бойна екипировка и с готови за стрелба автомати – и тогава хипстърите излязоха на улицата.

Официалното обяснение беше просто – спецоперацията е насочена срещу наркотърговците, които, оказва се, били следени няколко месеца и били заснети на видео. Но спецназът нахлу в нощните клубове все едно имаше намерение да обезоръжи най-малко един батальон на ИДИЛ. Хората бяха хващани наред, събаряни на земята или влачени в полицейските коли, липсваха само овчарките и високоговорителите, напомнящи за безполезността на съпротивата и за необходимостта всички да се предадат.

В действителност Грузия има и без това много проблеми с наркополитиката: депутатите в парламента през предишния мандат обсъждаха, но така и не приеха либерални поправки в Наказателния кодекс, които биха смекчили наказанието за употреба на леки наркотици, преди всичко на марихуана. Грузинският парламент пристъпи към разглеждане на пакет от законопроекти, които предвиждат освобождаване от наказателна отговорност на наркоманите и премахване на най-строгото наказание – доживотен затвор – за престъпления, свързани с наркотиците, едва след 2015 година. Приетите поправки в Наказателния кодекс на Грузия смекчиха наказанията за всички престъпления, свързани с наркотиците: премахнато беше наказанието лишаване от свобода за незаконно приготвяне, производство, придобиване, съхранение, пренасяне, препращане или продажба на наркотични средства, техни аналози, прекурсори или нови психоактивни вещества.

Но в действителност полицията използва все още репресивния закон срещу гражданите. През януари тази година международната правозащитна организация Human Rights Watch (HRW) нарече грузинските закони в областта на наркотиците „крайно сурови“, грузинските граждански активисти и експерти ги наричат репресивни. През 1915 година Конституционният съд на Грузия призна, че нормата лишаване от свобода за притежаване на марихуана е противоконституционна. След две години парламентът предприе законодателни промени и премахна лишаването от свобода като наказание за притежаване на марихуана до 70 грама, но запази наказателната отговорност за притежаването ѝ в големи количества. Както се казва в доклада на HRW, въпреки нововъведенията, „криминалните престъпления, свързани с наркотиците, често водят до непропорционални срокове затвор, глоби и други санкции, предвиждащи лишаване от права“.

Грузия е много малка страна, чиито жители знаят един за друг достатъчно, за да говорят, че държавата използва репресивни закони за потискане на правата и свободите: вече са установени достатъчно много случаи, когато полицията подхвърля наркотици, за да утежни вината на заподозрените. Затова много обществени организации предполагат, че борбата с наркотиците често става повод за репресии или за създаване на илюзия, че правозащитните органи вършат някаква работа. Част от активистите и пострадалите се обединиха в движението White Noise („Бял шум“), което се опитва да обърне внимание на положението в страната. Самото движение започна от историята на един от неговите създатели, художника Беки Цикаришвили, когото преди пет години полицията залови с 65 грама марихуана и го заплашваха 6 години лишаване от свобода. Именно заявление на Цикаришвили накара Конституционния съд да разгледа проблема – активистите победиха, държавата призна репресивността на законодателството.

В действителност това, което стана на 12 май, се превърна не толкова в повод за искания да се преразгледа законодателството, колкото привлече вниманието към жестокото превишаване на полицейската сила по време на проведената спецоперация в нощните клубове на Тбилиси – Bassiani, който според версията на онлайн сървъра Hostelworld се нарежда в двадесетицата на най-добрите нощни клубове в света, и още четири клуба, сред които и популярния Cafe Gallery. В началото на май активистите на White Noise обърнаха вниманието на властите върху това, че в Грузия се е появил нов опасен наркотик, довел до гибелта на двама млади хора. Като резултат от спецоперацията в нощта на 12 май бяха задържани осем души, заподозрени, че търгуват с наркотици, а също така над 70 души, които са се намирали в клубовете или около тях. Самата операция беше проведена така, че да създаде впечатлението за неутрализиране на голяма престъпна група – по това време в клубовете е имало повече от хиляда души. Сред задържаните се оказаха кандидатът за президент на Грузия от партия „Гирчи“ Зураб Джапаридзеи гражданинът на Великобритания Майло Травес.

Превишаването на силата и нарушаването на правата на човека при задържането са основната причина, която накара младите хора да излязат в центъра на Тбилиси на централния проспект „Руставели“ и да спрат движението. Полицията изкара и там спецназа и две водни оръдия, но младежите се увеличаваха и МВР реши да отстъпи. В социалните мрежи обаче започна да се разпространява информация, че в центъра на града са се събрали „наркомани и проститутки“. А в действителност младежите се организираха бързо – докараха апаратура и направиха малка сцена, лидерите на протеста обявиха, че смятат действията на полицията за прекомерни, а наркополитиката на правителството за репресивна. Малко преди нощта на 13 май протестиращите обявиха в ултиматум към министър-председателя и министъра на вътрешните работи, че искат тяхната оставка, а ако това не стане, ще разпънат палатки, каквито наистина се появиха още в полунощ. Акцията започна да се превръща от обществена в политическа. През нощта тя беше прекратена, за да не се нарушава закона за тишината, с обещание протестът да бъда подновен на сутринта.

В първите часове след спецоперацията правителството предпочиташе да мълчи. МВР пускаше бодри рапорти за задържаните, опозиционните политици започнаха да коментират случилото се. Бившият кмет на Тбилиси и един от лидерите на партия „Европейска Грузия“ Гиги Угулава: „Това беше най-долно, некачествено шоу с една-единствена цел – да се накажат младите хора, които обичат клубните развлечения“. Бившият премиер на Грузия, лидер на партията „Единно национално движение“ Михеил Саакашвили: „Нападението на клубовете в най-натовареното и многолюдно време няма нищо общо с борбата с наркотиците, личността и адресите на всички едри нарокотърговци са известни, както и каналите за доставка“. За провеждането на свой мониторинг на случилото се заявиха апаратът на омбудсмана на Грузия и администрацията на президента на Грузия.

Сутринта на 13 май към мястото на акцията започнаха да прииждат активисти от националистическите организации „Национално единство на Грузия“ и „Младежки национален алианс на Грузия“, с червени ленти на ръцете и нацистки поздрави. Тези организации се активизираха преди шест години, след като дойде на власт „Грузинска мечта“, когато журналистът Малхаз Гулашвили, избягал в Москва и по-късно съден за незаконно преминаване на границата, създаде народно православно движение, полувоенна организация, чиито активисти носеха черни ризи с бели ленти на ръцете. Сега подобни организации има повече и властите използват периодично техните услуги, когато е необходимо да се изостри обстановката в страната, като да се проведе например „Грузински марш“ по подобие на „Руския марш“. Или да се набият африканските студенти само защото имат друг цвят на кожата.

Както и в Русия, националистическите организации в Грузия са идеологически съюзници на властта, особено на тази радикална част от правителството, която мечтае за по-добри отношения с Русия. В Грузия има силно гражданско общество, което се отнася много болезнено към всички случаи на задържани от окупационните руски власти хора край административните граници с „Южна Осетия“, но радикалните организации винаги заобикалят въпроса за окупацията и руската политика по отношение на Грузия. Те обаче се появяват навреме там, където властта чувства слабост, както в нощта на 13 май в центъра на Тбилиси.

Към средата на неделния ден стана първият сблъсък на протестиращите с радикалите, по площада плъзнаха слухове, че идва тълпа от няколкостотин души, патриаршията на Грузинската православна църква беше принудена да направи изявление за прекратяване на насилието. Думата взе и министър-председателят Гиорги Квирикашвили: „Аз лично съм гарант за това, че днес никой няма да заплаши вашата свобода на словото и на действието“. Но протестиращите сметнаха тези думи за неадекватни. В нощта на 14 май огромно количество полиция, включително и спецназът, който громеше нощните клубове, успя да изведе протестиращите от площада и да задържи няколко десетки радикали.

На пръв поглед събитията в Тбилиси нямаха никакво пряко отношение към политиката (всичко стана спонтанно, веднага след полицейската спецоперация), ако не се смятат исканията за оставка на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи. На площада бяха забелязани няколко политици, но те не се изказаха, само коментираха ставащото за телевизионните канали. Протестиращите даже нарекоха своята акция „Танц за свобода“, в паузите между изказванията на активистите те танцуваха под звуците на клубна музика. Незабелязано властите се озоваха пред още една сериозна сила, която може да стане основа за една либерална опозиция, защото протести имаше през тези дни не само в Тбилиси, но и в други големи градове – Батуми и Кутаиси. Ако не бяха притеклите се да помогнат на властите радикали, акцията би могла да се разшири и да стане безсрочна, към Тбилиси бяха готови да тръгнат колони симпатизанти от цяла Грузия.

Два дена Грузия наблюдава качествено нов протест. Понякога се създаваше впечатлението, че центърът на Тбилиси се е превърнал в подобие на Уудсток, американския рок фестивал, не само заради гръмката музика и факлите, но и заради младите хора с необичайни прически и необичайно облекло, все едно са хипита, дошли от миналото. Сред тях се срещаха и хипита, но вече с побелели коси и гледащи с уважение младежите, които скандират постоянно: „тависпулеба-тависуплеба-свобода-свобода“. Грузия отново става такава, каквато е била преди няколко десетилетия - докарваща до свирепа ярост съветската власт с борбата си за свобода и независимост. Но засега това беше само протест на хипстърите.

---------------------------------------

1.Спецназ – полицейско подразделение със специално предназначение; специални сили.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

Скорошният конфуз [1], случил се с притежателя на „Сребърния галош“ [2], доказа една стара истина: патриархът може да бъде какъвто и да е, само не гол. Той може да бъде мрачен развратник като Феофил, или, напротив, весел кастрат като Стефан I, станал „светейш“ на 18 години. Може да е покрит с брадавици като тайния еретик Кирил Лукарий или да се прослави с невероятната си сила и с гърмежа на изпусканите газове като Йоан Граматик – „свещи гасящ и хорове заглушаващ“.

Константинополският, Ерусалимският, Антиохийският и другите патриаршески престоли пазят отпечатъците на най-благочестивите задници на света. Често техните притежатели са били глухи, куци, плешиви и кривогледи. Понякога имали припадъци, а понякога страдали от диария, подагра или напикаване. Но, както станало ясно в продължение на две хиляди години, всяка специфика на външността, поведението или здравето нямала и няма никакво значение за изпълнението на задължението на „светейшия“.

Но едно строго табу е съществувало винаги: никога и при никакви условия патриархът не можел да бъде гол. Още повече не можел да дефилира в такъв вид, търсейки дребни курортни удоволствия. И въпросът съвсем не е в старческото „обвисване на телесата“, и не е в забавните обикновени „гащи“, а в това, че патриархът, като всеки друг актьор от историческия театър, „е направен“ точно 100 % от своя костюм, грим и роля. „Тъй като брокатът е кожата му, а параманът – тялото му“. Патриархът не трябва да бъде разсъбличан, защото даже в руски език думата разсъбличам има отчетливо двоен смисъл [3], включително и крайно неприятен за разсъбличания. Лишен от облеклото и аксесоарите, преоблечен в просто „тяло“, всеки патриарх се лишава от своята ролева магия, „десакрализира се“ и се превръща в най-обикновено старче, чието място е на опашката за бира.

Но въпросът съвсем не е в многострадалния Кирюша [4], който успя да се набута в поредния скандал. В дадения случай той служи само за нагледно пособие, с помощта на което можем да илюстрираме мисълта за крехкостта на всеки „височайш“ образ и чрез това да се доближим до неестествеността на такива понятия като „личност“, „харизма“ и „пасионарност“ [5].

Както виждаме, голотата е почти смъртоносна. В една или в друга степен това засяга всеки персонаж както от църковната, така и от светската история. Понятието „голота“, разбира се, не трябва да се приема само в прекия смисъл на думата. Позлатена кора на всеки сакрален „плод“ са не само монашеската качулка, панагията, доспехите, мундира или перата. Това са и украсените героични фантазии, и „навлечените“ на персонажа нужни факти, които се щамповат лесно от летописците и се коригират от историците. Като махнем кората, почти гарантирано получаваме нещо доста жалко. Трябва да помним, че всяка „историческа фигура“ прилича на реалния човек, от който „е направена“, долу-горе толкова, колкото Мики Маус прилича на истинска мишка.

Ще поясним.

Има многомилиардна търговска марка: блестящият Мики е герой на световен култ. Тази мишка заема пиедесталите в Дисниленд и е там обект на своеобразно поклонение. Милиони хора се красят с изображенията на Мики и с неговата символика (ушичките), участват в шествия, посветени на него, във фойерверки, празници и изобщо по всякакви начини „се умиляват от неговото име“. Но има и реален прототип на милия Мики - Mus musculus: гризач със специфична миризма на пикня и способността да опропасти всичко, до което се докосне.

Като поучастват в диснилендовския култ на мишката и свалят „ушичките“ , поклонниците на неотразиимя Мики обикновено тровят своите „мауси“ с цинков фосфид и трошат гръбнаците им в капаните за мишки. Те могат да бъдат разбрани. Прототипите на героите, по правило, заслужават именно фосфид. И това се отнася не само за мишките.

Ако разрежем позлатените телеса на историята или културата, непременно ще открием, че те гъмжат от прототипи и техните деривати (производни). По правило връзката между тях е напълно обусловена от „закона на Мики Маус“. Законът действа както в едната, така и в другата посока: реални персонажи се окичват с красиви митологеми, а на митически герои „се прикачат“ свойствата на реални хора.

Даже вълшебното дървено момче Пинокио, както разбираме, е „прекопирано“ от възрастния инвалид алкохолик Пинокио Санчес, който се прехранвал с демонстриране на своите протези по панаирите на Тоскана. Санчес имал дървени крака, дървена лява ръка и дървена част от носа. Неговите спектакли не се отличавали с режисьорски деликатности: със сгъващата се протеза на крака си Санчес удрял своя асистент под задника. Той падал с вопли, а вечно пияният Пинокио „козирувал“ с дървената си ръка и се покланял кокетливо.

Между другото. „Законът на Мики Маус“ поставя точка на дискусията за историчността на И. Христос. Като го използваме в една толкова деликатна тема, няма да оставим в нея никаква интрига. Напълно е възможно някакъв екзалтиран равин с тежка съдба и именно с такова име да е живял действително и да е умрял в Юдея през I век, а конструкторите на християнството просто са го използвали като „закачалка“, на която са увесили паранормални способности и други подобни „дреболии“ на антично божество (непорочно зачатие, чудеса, възкресение и т. н.).

Да си спомним също и за Маугли. В легендата на Киплинг той е обсипан с блясъка на древноиндийското злато разговорлив красавец, а също така приятел на кобри, слонове и селянки. Но! Ние знаем от кого е копирал Киплинг своя Маугли. И можем да оценим контраста между знаменития образ и действителността.

В мисионерските приюти на Султанопур и Агра писателят имал възможността да побутне с края на бастуна си истинските „диви“ деца. Отличителна черта на „горските“ момчета били кървящите мазолести подутини на лактите и коленете с размер на „кекс за двама души“, тъй като те се движели само на четири крайника. Истинските „мауглита“ се отличавали с пълно отсъствие на реч и на какъвто и да е проблясък на интелект. Изследващият ги доктор Д. Уишау свидетелства, че „индуските дивачета са пълни идиоти, каквато и да е причината за техния идиотизъм“. Те замърсявал всичко със своите фекалии, хапели до кръв краката на обслужващия ги персонал и постоянно мастурбирали. Впрочем, в условията на приюта те по принцип умирали много преди у добрите индуси да узрее окончателното решение да ги удушат.

Понякога наличието на прототип е очевидно, но самият той остава скрит за потомците и изследователите. Това позволява на романтиците да се надяват, че например „Малкият принц“ е бил само плод на педофилските халюцинации на френския летец, но не е съществувал in carne (в действителност).

Култът към богове, пророци, герои, пълководци и други „пасионарии“ [6] е един от най-любимите култове на homo. Човечеството примира от пера, мундири и „харизми“, а с имената на своите любимци маркира цели епохи. На този култ се основават религиите, историята и културата. Уви, за неговото разрушаване не е достатъчен един, та дори и химически чист цинизъм с най-висока концентрация. Необходимо е нещо по-съществено.

Илюзията, че в човешките стада съществуват личности, надарени с извънредни свойства, отличаващи ги качествено от другите хора, е много устойчива. Има даже дял от историята, която изучава сериозно „пасонариите“. Хората обичат да приписват глобални събития на особеностите на една или друга „личност“.

Тази забавна заблуда има много корени. Един от тях е липсата на разбиране, че практически всички „харизматични личности“ са 100 % оформени от случайни обстоятелства, а също така от изискванията на политическата мода и от спецификата на своето време. В малко по-друга реалност те щяха да са нищо, а техните „удивителни“ качества не биха оказали никакво влияние нито на историята, нито на културата. (Представете си Моцарт в ранния неолит, Ръдърфорд по време на кръстоносните походи или Хитлер като жител на блокирания Ленинград.)

Когато оценяваме „великите имена“, не трябва да забравяме, че зад всеки Мики Маус се крие една най-обикновена мишка. Особено добре се вижда това по още „топлите“ примери с Наполеон, Хитлер Сталин, Мао или подобни на тях фигури. На тях се стоварва всичката кръв и всичките глупости, макар че дадените фигури са били само „черешката на тортата“ на своите епохи и народи. Цяла Германия е била Хитлер, целият СССР е бил Сталин. За станалите трагедии личните качества на вождовете не са имали никакво особено значение.

Разбира се, всички те са можели да влияят отчасти на процесите, но не поради наличието на някаква „харизма“, а защото са имали чисто механичната възможност да го правят. Но да напомним, че те не са изобретатели на тази възможност, а само използват властовия механизъм, който се е оформил по времето на фараоните и не е претърпял съществени промени.

Обаче! Сред тях не се намира хипнотизаторът Саурон, който може по вълшебен начин да внуши на добрия и наивен народ идеята за райха или за „руския свят“. Диктаторите и президентите са само ръководители на полкови оркестър, които с помощна на „жезъла на властта“ определят ритъма на злобата и възторга, възникващи в масите по естествен начин. Ако жезълът бъде спуснат или издигнат, „оркестърът“ няма да престане да свири.

По всяка вероятност която и да е роля на личността в историята е поредна самоизмама, а нечия интелектуална и поведенческа уникалност е мит, несъществуващ в реалността и нямащ влияние върху нищо.

Поне дотогава, докато оставаме в така нареченото културно-историческо поле, където всичко е оценъчно и неустойчиво, твърденията си остават само декларации. За да ги докажем, трябва да се прехвърлим в качествено други сфери.

За щастие, освен с военните, пророците и вождовете, чийто образ сам по себе си е подчинен на „закона на Мики Маус“, ние разполагаме и с образи от друго качество. Тези, които наистина са променяли реалността на света или са повишавали шансовете на нашия вид да оживее. Имаме предвид творците на науката. Като ги сочим за пример, ще се опитаме да докажем недоказуемото: колко е глупава и изсмукана от пръсти представата за уникалността на личността.

Ще напомним, че взаимната връзка на учения с неговите открития е несъмнена и общоприета догма (толкова несъмнена, колкото е връзката на особените качества на Сталин с репресиите). А може би същественият принос в науката е наистина резултат от съвършено особени, неповторими свойства, присъщи само на конкретен учен и на никого другиго? Пълната сигурност в това, че нещата стоят именно така, е била еднозначно изказана от множество творци на съвременното знание. По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда Джон Карю Еклз, виждащ именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за „великия фактор на личността“.

Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“.

Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“, така че теорията за относителността на Айнщайн, според Дьо Дюв, носи „отпечатъка на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна. Но само на пръв поглед. А при докосване с фактите от това красиво предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения, а също така открития на природни закони и свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Вероятно тук трябва да установим и конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

А какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако до него са достигнали учени, нямащи възможност да заимстват мисли и идеи един от друг. Ще приложим кратък подбор от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди; Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък; Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск; Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия; Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията; Адамс и Леверие откриват планетата Нептун; Маркони и Попов изобретяват радиото; Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата; Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете; Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Скалигер и Арецио осъзнават съществуването на кинестезията; Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите; фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума; Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък; Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената; Борели и Жюрен откриват капилярните явления; Херц и Лодж фиксират елетктромагнитните вълни; Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните; Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенсън и Галилей създават часовника с махало; Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка; Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината; Бенет и Еанди моделират електроскопа; Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода; Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява ня хемиплегията; Майел и Джоул разбират принципа за еквивалентността; Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето; Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете; Далтон и Волта описват поведението на парите; Менделеев и Мейр откриват периодичния закон; Вайнбирг и Харди доказват закона за генетичното равновесие; Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите; Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг пишат квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките); Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“; Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и немарливци, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени. В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности. Но ние знаем, че всеки homo има много живописна обратна страна.

Подозирайки това, ние можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни: между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те, независимо един от друг, в едно и също време са стигнали до едни и същи съдбоносни изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически разлики не са играли никаква роля.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения? Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел. Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“. Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел засега даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Абиогенетичната била независимо разработена от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, различието на научните школи и най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР). Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Нееднозначен произход имат и следните теории: квантовата, за генетичния код, за относителността и за условните рефлекси. При цялото ни (условно) благоговение пред имената на Айнщайн, на Павлов, на Крик и на Планк нито един от тях не може да бъде наречен техен „автор“ (в примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател. Всичките компоненти на личността нямат никакво значение. Както впрочем и самата личност. Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор. За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му. Или цветът на очите му.

Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли. Но и всичко това също не означава нищо. В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки. Впрочем, както станало ясно, нещата не се ограничили само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставили и своите имена.

Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристики на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена. Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина. Като направим това, ще намерим ли в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен? Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин? Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа. Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, прехвърлящ в ръцете си стъклени топчета (с тяхна помощ в магазините проверявали качеството на плата)? Отначало той просто се забавлявал. А след това, като комбинирал ту топчетата, ту техните половинки, търговецът на платове видял през тях движението на сперматозоидите в „лепкавата течност, събрана след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли в окуляра на микроскопа поне някакво указание с какъв форма е била шапката на този търговец на платове или на какво божество се е кланял в неделните дни? Разбира се, не. Няма.

Както виждаме, всичко личностно отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение. Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка.

И така. Виждаме с каква лекота може да се разруши един от основните митове на културата. Митът за личността и нейното „извънредно значение“.

Но какво получаваме в замяна на това?

Почти нищо, само образа на науката като реалност, живееща по своите закони. Най-великите имена в нея се оказват почти слепи изпълнители на закона за неизбежното развитие на интелекта. Същият този интелект, който винаги ще постави на истинските им места и палавия Кирюша, и Бонапарт, и самия Мики Маус.

------------------------------------

1.Фотографирането на патриарх Максим по плувки на луксозна яхта.

2.На руски: „Серебряная калоша“ – подигравателна награда, учредена от радио „Серебряный дождь“ („Сребърен дъжд“), която се дава за съмнителни постижения в шоу бизнеса. Патриарх Кирил е един от лауреатите на наградата.

3.Руската дума „разоблачать“ означава „разсъбличам“ и „разобличавам“.

4.Патриарх Кирил.

5.Пасионарност – характеристика на пасионариите (виж следващата бележка); вътрешна жажда за дейност, която да доведе до осъществяването на някаква цел.

6.Пасионарии - според лъженаучната теория на Лев Гумильов: хора, които могат да абсорбират енергия от външната среда в по-голямо количество от останалите и да я насочват към изпълнението на определена задача.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

ИЗТОЧНИК:ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР:ЮРИЯ МАРКОВСКА - завършила Право в пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Не мога да продължа да работя или вече не мога да работя както преди и да изкарвам същата заплата. Това е така, защото болестното ми състояние не ми го позволява. Трябва да се пенсионирам преди да съм навършил пенсионна възраст и преди да съм достигнал минималния работен стаж. И в този случай имам право да получавам пенсия.

Кога имам право на пенсия по болест?

Мога да се пенсионирам по болест, когато:

1. Съм се разболял от някаква болест, която няма общо с полагането на труд от моя страна. Тогава имам право на инвалидна пенсия поради общо заболяване. По-подробно относно този вид пенсия и условията за пенсиониране при нея вижте тук.

2. Заболяването ми е възникнало в резултат на полагането на труд от моя страна (професионална болест) и е довело до невъзможност да работя (неработоспособност). Ако заболяването ми е временно, то тогава имам право на обезщетение (т.нар. краткосрочно осигуряване.) Ако обаче болестта е постоянна, имам право на пенсия професионална болест (т.нар. дългосрочно или пенсионно осигуряване.)

3. Болестта ми се е появила внезапновследствие на трудова злополукаи е довела до невъзможност да работя. И тук има значение дали неработоспособността ми е изгубена временно, или за постоянно. В първия случай имам право на обезщетение, а във втория – на пенсия трудова злополука.

4. Съм военен, пострадал съм по повод военната ми служба и това е довело до инвалидност. За мен се отваря възможността да получавам пенсия за военна инвалидност. Такава пенсия мога да получавам и ако не съм военен, но инвалидността ми е настъпила, докато съм съдействал на военните за извършване на военна работа. Ако съм загинал или безследно изчезнал при извършване на военните ми задължения или при съдействие за такива, то моите наследници имат право да получат пенсия за военна инвалидност.

5. Докато съм помагал по време на бедствие или съм пострадал при акция на органите на властта, съм останал инвалид. Мога да получавам т.нар. пенсия за гражданска инвалидност.

6. Болен съм и не мога да работя, а и не отговарям на условията за получаване на каквото и да е обезщетение от общественото осигуряване. Тогава имам право на социална пенсия за инвалидност. Всичко за този вид пенсия и как да я получавам мога да разбера тук.

Какви са изискванията, за да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

Законът приравнява двата вида пенсии поради общия между тях критерий – възникване по повод работа (професионални). Условията, на които трябва да отговарям, за да получавам такава пенсия, са следните:

1. Наличието на инвалидност. Това означава, че неработоспособността ми трябва да е определена на 50% или повече с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

2. Да съм бил в трудови взаимоотношения – работник или служител или държавен служител, член-кооператор в производствена кооперация, управител или прокурист на търговско дружество или др.

3. Болестта ми да е определена като професионална или злополуката да е определена като трудова. Това означава, че трябва да са възникнали в резултат на или по повод на извършваната от мен работа.

NB!Няма изискване да съм натрупал осигурителен стаж. Също така, мога едновременно да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука и трудово възнаграждение. Как да започна да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука?

Подавам следните документи в териториалното поделение на НОИ:

1. писмено заявлениеза отпускане на пенсия.

2. документи за осигурителен стаж. NB!При поискване работодателят е длъжен да ми издаде такива безплатно.

3. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни годиниот последните 15 години осигурителен стаж по мой изборза период от преди 1 януари 1997 г.

4. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след 1 януари 1997 г.до датата на пенсионирането. NB!За времето от 1 януари 2000 г.се вписва годишното ми брутно трудово възнаграждение или доходът ми, върху който са внесени осигурителните вноски. NB!Когато за времето след 31 декември 1996г. или за част от него нямам документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните, които работодателят ми или аз като самоосигуряващо се лице съм предоставил на НАП.

В 4-месечен срокот подаване на документите НОИ се произнася с разпореждане да ми се отпусне пенсия или не. Ако ми отпуска такава, разпореждането включва информация също в какъв размер и какъв е начинът за получаването й. Отказът за отпускане на пенсия или разпореждането за отпускане на пения в частта относно размера или начина на получаване мога да обжалвам в 14-дневен срокот получаването му пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ.

Как се определя размерът на пенсията за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

При изчисляването на размера на пенсията НОИ взема предвид:

- степента на намалената ми работоспособност – в зависимост от нея числото, с което се умножава индивидуалния ми коефицент, варира (над 90% – 0,4; 71-90% – 0,35; 50 – 70,99% – 0,30).

- средномесечния осигурителен доход за страната през последните 12 календарни месеца преди пенсионирането ми – обявява се от НОИ всяка година;

- средномесечния ми осигурителен доход за 3 последователни години, през които съм работел преди 1 януари 1997г. (по мой избор);

- средномесечния ми осигурителен доход за периода от 1 януари 1997г. до момента на пенсиониране.

NB! Разликата между формулата за изчисляване на обикновената пенсия за осигурителен стаж и възраст и тази за инвалидност поради трудова злопоука и професионална болест е именно в числото (също коефициент), отговарящо на степента на намалената ми работоспособност. След като с това число се умножи индивидуалния ми коефициент, се компенсира липсата на стаж. Така размерът на пенсията ми няма да е по-малък в сравнение с обикновената пенсия за стаж и възраст заради това, че числото на стажа ми е по-малко.

Дали американската авторка на криминални повествования Патриша Хайсмит достига летвата на Артър Конан Дойл или на Агата Кристи (за Едгар По не отварям дума – той е недостижим!), ми е трудно да кажа, но във всеки случай най-малкото ги догонва на финалната права.

Още първият ѝ роман „Непознати във влака“ („Strangers On A Train“, 1050 г.) влиза в полезрението не само на критиката, но и на майстори на криминалната проза като Реймънд Чандлър и на виртуози на остросюжентия филм като Алфред Хичкок.

„Непознати във влака“ (1951 г.), сценарист Реймънд Чандлър, режисьор Алфред Хичкок

Киното, можем да кажем, обича Патриша Хайсмит – тринадесет екранизации от 1951 до 2016 година по нейни произведения не са малък капитал.

„Американският приятел“ („Der amerikanische Freund“, 1977 г.) – филм на Вим Вендерс по поредицата на Патриша Хайсмит за Том Рипли

Романът на Патриша Хайсмит „The Cry of the Owl“ („Плачът на кукумявката“ – предпочитам този мой превод пред „Викът на совата“, защото по ми се връзва със сюжета!) се появява дванадесет години след „Непознати във влака“ и… също не остава скрит за киното, макар и доста време по-късно.

Към него се обръща през 1987 година един от колосите на френската „нова вълна“ – режисьорът Клод Шаброл (1930-2010), и създава своя филм „Викът на совата“ („Le cri du hibou“).

Филмът на Шаброл обаче не е много сполучлив: интересното начало преминава в не толкова интересно развитие на сюжета и завършва крайно разочароващо, което обаче е дефект и на литературния първоизточник.

Силната финална монологична реплика в романа: „Не го докосвай… Да не си посмял да го докоснеш“ (за ножа, с който е извършено убийството) е бледа като внушение, макар и изведена в едър кинематографичен план; спасява я частично фонограмата, наподобяваща глас на сова.

Клод Шаброл обаче не остава сам.

През 2009 година по екраните тръгва филмът на Джейми Тревис „Викът на совата“ („The Cry of the Owl“) – пак по едноименния роман на Патриша Хайсмит.

Сюжетът е същият, кинематографичното качество – и то е същото, иначе казано - за тройка, даже филмът на Клод Шаброл като че ли стои малко по-отгоре.

Финалната сцена с ножа тук е фатално безлика, безвъзвратно развалена и лишена от всякакъв израз на драматизъм - не вътрешният глас спира героя, а някаква пърхаща край прозореца птица (може би сова?).

Но всичко това са само мои съображения и мисли: друг може би ще намери в двата филма много повече същности, отколкото намерих аз.

Само едно предупреждение: ако търсите филмите да ги гледате на руски (както направих аз), внимавайте да не налетите на сериала „Крик совы“ („Викът на совата“).

Този сериал е руска милиционерска боза, няма нищо общо с романа на Патриша Хайсмит и изобщо не си изплаща усилието да му бъде обърнато внимание...…

Глен Т. Сиборг (Glenn T. Seaborg)

19 април 1912 г. – 25 февруари 1999 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Едуин М. Макмилън)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският химик Глен Теодор Сиборг е роден в Ишпъминг (щат Мичиган), в семейството на механика Херман Теодор Сиборг и Селма Олива (Ериксон) Сиборг, шведи по произход. Десет години по-късно Сиборг, баща му, майка му и сестра му се местят в Лос Анджелис, щат Калифорния. В местното училище бъдещият учен не проявява отначало особен интерес към науките. Всичко се променя в средното училище благодарение на учителя му по химия. А при завършването на училището през 1929 г. Сиборг произнася реч от името на класа. Пари за следване в Калифорнийския университет му се налага да печели сам. Работи като хамалин, берач на кайсии, селскостопански работник, асистент в лабораторията на компания за производство на каучук и помощник-печатар. През 1934 г. получава в Лос Анджелис степента бакалавър по химия и се мести в Калифорнийския университет в Бъркли, за да се занимава с ядрена химия при известния химик Гилбърт Н. Люис. За изследването му на взаимодействието на бързите неутрони с оловото на Сиборг е присъдена през 1937 г. докторска степен. След това той става асистент на Люис, а от 1939 г. преподава химия.

Ранните проучвания на Сиборг засягат влиянието на изотопните отклонения върху химията на елементите. Изотопите са разновидности на един и същ елемент, чиито атоми имат еднакъв брой протони, но различен брой неутрони. Заедно с колегите си Сиборг открива много нови изотопи на обикновените елементи. През 1934 г. италианският физик Енрико Ферми предприема опит за създаване на нови елементи, които да са по-тежки от урана, като бомбардира с неутрони уранови атоми. Четири години по-късно в Германия Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер, като повтарят този експеримент, получават при бомбардировката с неутрони не по-тежки (наречени трансуранови) елементи, както очакват, а делене на урановите атоми на атоми с по-малка маса, което се съпровожда с отделянето на огромно количество енергия. Майтнер и Ото Р. Фриш обясняват атомното делене през 1939 г. Тяхната работа вдъхновява Сиборг да продължи търсенето на трансуранови елементи, такива, на които атомното ядро е по-тежко от атомното ядро на урана, най-тежкия от известните по това време елементи.

Един от колегите на Сиборг, Едуин М. Макмилън, генерира с циклотрона, който се намира в радиационната лаборатория „Лорънс“ в Калифорнийския университет в Бъркли, неутрони (насочвайки сноп протони от циклотрона към берилиева мишена), които след това бомбардират уранова мишена. Макмилън забелязва, че не всички подложени на ударите на неутроните атомни ядра се делят. Поведението на ядрата, които поемат неутрони, е в съответствие с предсказанията на Ферми: те, подложени на бета-разпадане, повишават атомното си номер (броя на протоните) от 92 на 93 и образуват нов елемент. Този нов елемент е наречен нептуний – по името на планетата Нептун, чиято орбита се намира зад орбитата на Уран, в чест на който е наречен уранът.

През 1941 г. Сиборг, Макмилън, Емилио Сегре, Джоузеф Кенеди и Артър Уол откриват, че в резултат от по-нататъшното бета-разпадане нептуният образува елемент с атомен номер 94. Те наричат новия елемент плутоний – по името на Плутон, най-отдалечената от Слънцето планета. Става ясно, че при бомбардиране с бавни неутрони изотопът плутоний-239 се дели с освобождаване на неутрони и отделяне на голямо количество енергия. Изследователите достигат до извода, че тази реакция притежава „необходимия потенциал да послужи за взривно устройство в атомна бомба“, както казва по-късно Сиборг. Разделящият се изотоп на уран-233, открит от Сиборг и неговите колеги приблизително по същото време, е още един възможен източник на делящо се вещество за този вид оръжие.

През 1939 г., скоро след началото на Втората световна война, Алберт Айнщайн и няколко други учени предупреждават правителството на САЩ, че Германия може да направи опит за създаване на атомна бомба. В отговор на тази възможност през 1942 г. е учреден Манхатънският проект. През същата година 30-годишният Сиборг си взема една година отпуск от Калифорнийския университет, за да се присъедини към Манхатънския проект, като работи в металургичната лаборатория на Чикагския университет. Там той е назначен за ръководител на отдела, занимаващ се с разработката на технология, която би позволила да се осъществи широкомащабно разделяне на плутония от урана. Този проблем има голямо значение, защото учените разполагат само с микрограмове от необходимите вещества (един микрограм е една милионна част от грама). Освен това голямото химическо сходство между плутония и урана прави разделянето на тези елементи извънредно трудно. Сиборг и неговите колеги разработват нова технология, която позволява да се правят опити с малки количества радиоактивен материал, поставяйки по този начин началото на експерименталния метод, известен днес като ултрамикрохимичен анализ. Плутоний е открит в незначителни количества и в природата - в уранинита, аутонита и карнотита. През 1944 г. групата на Сиборг постига обхватно разделяне на плутония от урана и други делящи се радиоактивни частици. Към 1945 г. е получен достатъчно плутоний, за да се създадат двете атомни бомби, които разрушават японските градове Хирошима и Нагасаки.

Малко преди края на войната, през 1944 г., Сиборг се връща към изучаването на химията на трансурановите елементи. Тъй като може да се получи само микроскопично количество от нужните вещества, е важно да се създадат основи за предвиждане на химическите свойства на новите елементи. В периодичната система, разработена през 1869 г. от руския химик Дмитрий Менделеев, химичните елементи се разполагат според нарастването на атомните им номера. Те са подредени в редове и колони, като елементите от всяка колона имат сходни химически свойства. Елементите, започващи от 57-мия и завършващи със 71-вия номер, са тясно свързана група, която е наречена първоначално група на редките земни елементи, а днес тези елементи се наричат лантаноиди. Сиборг достига до извода, че радиоактивните елементи, започващи от 89-тия и завършващи с 94-тия номер (иначе казано – от актиния до плутония), са нова серия, аналогична на серията на леките лантаноиди. Това му позволява да предскаже съществуването на елементи с 95-ти и 96-ти номер, а след това да ги открие. Разделянето на тези два елемента се оказва толкова трудно, че сътрудниците в лабораторията ги наричат на шега „пандемоний“ и „делирий“. Когато са окончателно идентифицирани, елементът с номер 95 е наречен америций, а елементът с номер 96 – кюрий (в чест на Пиер Кюри и Мари Кюри).

През 1946 г. Сиборг се връща в Калифорнийския университет в Бъркли със звание професор (което му е присвоено още през 1945 г., когато е в отпуск) и продължава да изследва трансурановите елементи в радиационната лаборатория „Лорънс“. Той и неговите колеги откриват още няколко елемента, влизащи в новата серия на актиноидите: берклий (атомен номер 97), калифорний (98), айнщайний (99), фермий (100), менделевий (101) и нобелий (102). Те откриват и 106-ти елемент, наречен днес сиборгий. Работата на учените става все по-трудна и по-трудна, защото елементите стават все по-малко стабилни: броят на протоните и неутроните в ядрата им нараства. С други думи – периодът на полуразпадане става все по-кратък с увеличаването на атомната маса. Период на полуразпадане на елемента е времето, необходимо за разпадането на половината от първоначалното количество на веществото. Периодът на полуразпадане на най-дълготрайния изотоп на урана е 4 трилиона и 510 милиона години. Периодът на полуразпадане на 106-тия елемент е по-малко от секунда. Краткият живот на свръхтежките елементи пречи на техния синтез по пътя на постепенното добавяне на неутрони. Затова изследователите ги синтезират, като сблъскват атомни ядра, които се сливат преди разпадането. Физиците предлагат теория, според която атомното ядро може да се състои от протонни и неутронни обвивки с възможни „островчета на относителна стабилност“, където обвивките „са запълнени“ („затворени“) също така, както електроните в атомите се групират в обвивки, „затворени“ при химически устойчивите елементи. Затвореността на протонните и неутронните обвивки означава намаляване на радиоактивността и по-продължителен период на полуразпадане. Ако при прибавянето в ядрото на протони или неутрони може да се постигнат условия за затваряне не обвивките, има възможност да се създаде нова серия свръхтежки елементи с достатъчно продължителен период на полуразпадане, за да могат да се идентифицират добре и да се определят химичните им свойства.

От 1954 до 1958 г. Сиборг е заместник-директор на радиационната лаборатория „Лорънс“ и едновременно с това оглавява научно-изследователската секция по ядрена химия. През 1958 г., като се отказва от по-нататъшна изследователска работа, той става за три години президент на Калифорнийския университет в Бъркли. През 1961 г. е назначен за ръководител на Комисията по атомна енергия. Напускайки този пост през 1971 г., Сиборг се връща в Бъркли като професор по химия в Калифорнийския университет. Грижите му за научното образование довежда до това, че през 1983 г. той оглавява университетската аспирантура.

През 1942 г. Сиборг се жени за Хелън Л. Григс. Съпрузите имат четири сина и две дъщери. През свободното си време ученият обича да играе голф, да чете и да работи в градината.

Сиборг е удостоен с много награди, сред които наградата Енрико Фермина Комисията по атомна енергия на САЩ (1959 г.), медала Франклинна Франклиновия институт (1963 г.) и медала Пристлина Американското химическо дружество (1979 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското химическо, физическо и ядрено дружество, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, а също така е чуждестранен член на десет национални академии на науките. Присвоени са му почетни степени на повече от четиридесет университета. Талантлив администратор и политик, Сиборг участва активно в работата на много организации, свързани с науката, с образованието, с осъществяването на телевизионни предавания и с влиянието им върху обществото.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/seaborg.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

„Бащата на църквата“ Ориген Александрийски бил истински християнин. Затова изпълнил дословно поръката на своя бог, дадена в Евангелието (Мат. 19:12), и с широк жест отрязал детеродния си орган чак до тестисите, като се превърнал в скопец „заради царството небесно“.

За съжаление не всички християни последвали неговия благочестив пример, макар че размяната на пениса за „царството небесно“ би трябвало да бъде от тяхна гледна точка нещо съвсем изгодно. Сделката на живота им, може да се каже.

В руската църква това евангелско предложение също, като правило, се пренебрегвало. Митрополити, архиепископи и епископи, да не говорим за братята монаси и миряните, избирайки между „царството небесно“ и пениса, избирали уверено пениса. Това е двойно печално, защото именно опитът на Ориген би могъл да предпази Руската православна църква (РПЦ) от множество неприятности в миналото и настоящето, а също така да я научи на твърдост, която вероятно скоро ще ѝ потрябва.

Много дълго съществуваше илюзията, че РПЦ умее да се прилепва плътно до всякакъв вид държавна идеология, а да загине може само с нея. Именно на това учеше православните специално измислената история на Русия. Именно нещо подобно им е внушил идеологът на руския нацизъм Фьодор Достоевский. Това винаги е придавало на поповете необикновена увереност в съдбата на собствения им бизнес и в корпоративното им благополучие.

Разбира се, църковната търговия е свръхдоходен бизнес. Но и извънредно крехък, защото зависи напълно от капризите и настроенията на властта. А също от това доколко властта е уверена в ефективността на църквата.

Спасявайки трескаво страната от разпадане, днешният Кремъл, разбира се, дава ход на всичко, което му попадне под ръката. На всичко, което може да „обедини“ страната, без особено да се разбира качеството на това обединение. Дава ход и на църквата. Но не е изключено рано или късно абсолютната неефективност на РПЦ да бъде забелязана.

Какво ще стане тогава?

РПЦ, разбира се, се е самозабравила и не е дооценила опасността от подобно разобличение.

Както помним, църквата винаги е твърдяла, че е вечно понятие и че никакви „врата на ада няма да я преодолеят“. Но днешното православие вероятно си представя слабо истинския потенциал на тази „врата“.

Ако разобличението се състои и за пореден път стане ясно, че църквата не обединява никого с никого, вероятно ще се случи следното.

Този път няма да има никакви „ревящи лъвове, жадуващи за плътта на християните“ и никакви матроси с щикове. Никой и с пръст няма да докосне поповете. Всичко ще бъде много по-лошо.

Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще изгуби моментално неприкосновеността си във всички средства за масова информация.

Ще заскърца, ще се отвори онази „врата“ и от нея ще удари синя [1] мълния.

Всички основни телевизионни канали ще се напълнят с разплакани клисари, иподякони, послушници, семинаристи и млади иноци. И всеки от тях ще описва картинно злощастните приключения на своя анус, терзан ежедневно от „митрополити, архиепископи и епископи“. И терзан не винаги с молитва.

Шоумени, предано мляскащи до вчера ръцете на поповете, ще размахват гневно папки с наказателни дела, измъквайки от плачльовците пикантни подробности за аналните практики, а като ги научат – ще ридаят заедно с тях, „кривейки лицата си от ужас“.

Разбира се, не всички скандали ще бъдат боядисани в чисто син цвят. Ще се намери в ефира място и за няколкостотин черни педофилски истории. Тук „вратата“ ще се отвори още повече и ще заплачат не само жертвите и шоумените.

В този случай ще ридаят всички: майки, поверили децата си на поповете, самите деца, далечни баби по скайпа, оператори и студийни клакьори. Даже суровите криминалисти, поканени в ефир да разкажат за спецификата на вагиналните и сфинктерните разкъсвания на непълнолетните, също „ще проронят своята сълза“.

Трябва да помним, че ридателният потенциал по дадената тема не е, разбира се, бездънен, но е достатъчно дълбок. Средствата за масова информация ще го обработят от край до край, като вероятно ще си спомнят не един път за Ориген Алексанрийски.

Публиката, разбира се, не трябва само да плаче, но и да се посмее. Да се осигури веселие на църковна тема също няма да бъде трудно.

По тази линия отлична информационна стока могат да станат страстите в женските манастири. Гражданите ще научат най-сетне какво означава „синя сестринска“ целувка, ще разберат истинския смисъл на това да се отглеждат от монахините тиквички сорт цукини и ще им стане ясно какво е действителното предназначение на младите послушнички.

Не е трудно да се предскаже и всичките следващи промени в медийните ястия.

Скръбни катаджии ще залеят с кръв ефира, като разкажат хиляди истории за попски своеволия по пътищата.

Учителки ще подхванат с пълен глас песента за абсурда да се учат „основите на православието“ в училище.

Прозрели административни ръководители ще разгърнат батални платна, описвайки своите битки с алчните попове за социални недвижими имущества и държавни земи.

Ще се събудят лелките от Санитарно-епидемиологичната служба. Те ще се впуснат в дълги приказки за вирусните везикули в устната кухина, за кандидозите, за гнойните флегмони и други болести, предаващи се неизбежно, когато стотици не много здрави хора използват една и съща лъжица и един и същи съд, както става при обреда причастие.

Медийният пазар е ненаситен за всякакви сочни страхотии: „вратата“ ще се отвори до края и на РПЦ ще ѝ бъде припомнено всичко. Което е било и което не е било. Подгонените попове ще търсят камбанарии, за да бъдат хвърлени оттам [2], но няма да ги намерят; ще посягат към чашите с отрова, но в тях ще се окаже само стар кефир.

А шоубизнесът, затъжил се през годините на руската пролет за нещо свежо, ще продължи да разпъва нещастниците.

Особено ще се стараят тези, които най-много са се мазнили по време на религиозни шествия и молитвени бдения: депутати, държавни певачки, мотоциклетисти и други разносвачи на православната духовност.

Разбира се, веднага ще се намерят желаещи да се поровят в загадъчната смърт на Ридигер (Алексий II) и в църковните финанси. Уви, една проверка само на паричните заигравки на духовенството ще превърне епископата на РПЦ в тълпа печални затворници. Поповете ще бъдат изгонени от училищата и армията, а присвоените от тях планетарии и болници ще бъдат върнати на държавата.

Последният и най-страшен удар на „вратата“ ще бъде поставянето в църквите на касови апарати. След което пазарът на магическите услуги ще рухне.

За такива „гонения“ РПЦ ще се окаже абсолютно неподготвена. Под смеха на публиката Гундяев [3] ще избяга, преоблечен като разпънатото момче от Донбас [4]. Чаплин [5] ще си купи бомбе на старо, ще си пусне най-сетне нормални мустаци и ще продължи да използва своята фамилия в някой московски мюзикхол. А самата църква ще се спаружи и ще замълчи за дълго.

Тя, разбира се, ще има избор: или да изчезне окончателно, разтваряйки се в стотината други култове, или да оживее и продължи борбата за връщането на своите клиенти.

Да оживее ще ѝ бъде трудно.

Ватиканът, оказал се в сходно, но по-малко сложно положение, игра ва банк. Той измете моментално от масата отпедофилените от него младенци като „несъществуващи“ и направи рязка имиджова реформа. Вместо папа истукан предложи папа хулиган. Това беше силен ход, но със синината под окото и с трамвайния билет на Франциск все още не може да се прикрие напълно „големият ватикански срам“. Следващата стъпка вероятно ще бъде прашка, открита случайно от ЦРУ в личните вещи на понтифика. В крайна сметка йезуитите възлагат всичките си надежди за спасението на католицизма именно на нея.

А РПЦ няма да успее да се отърве лесно. Ще ѝ се наложи да смени не само „девиците“, но и мебелите. Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще бъде принудена да се подчини на свирепите закони на шоубизнеса. Ще трябва да се направят кардинални промени в обредите и литургийните практики. Много добре ще изглежда например излизането на новия патриарх от царските врати с едноколесен електрически мотор, а също и ако има някакви енергични „танци с чаши“. И тъй като силен медиен отзвук имаше досега само един прецедент на танци в църква, да преподават хореография в семинариите вероятно ще бъдат поканени Pussy Riot.

Възможно е РПЦ да изобрети още някакви примамки. Възможно е да си върне част от своите стари клиенти и, необиждана повече от никого, да съществува под щракането на касовите апарати в тъмните ъгълчета на страната. Разбира се, под бдителния надзор на данъчните органи и на Санитарно-епидемиологичната служба, тя ще се руши постепенно от тежестта на собствената си ненужност. Но до никакви съществени въпроси и събития РПЦ вече никога няма да бъде допусната. Така че ако на Русия е съдена по-нататъшна история, тя явно ще протича без участието на поповете.

--------------------------------------

1.В Русия синият цвят се асоциира с хомосексуализма.

2.След завземането на властта от болшевиките в Русия на някои места болшевишките активисти хвърлят поповете от камбанариите на църквите.

3.Патриарх Кирил. 4.Тоест: по долни къси гащи. През 2014 година в Русия е разпространена фалшивата новина за тригодишно руско момче, разпънато полуразсъблечено в центъра на град Славянск от украински войници.

5.Всеволод Чаплин - московски свещеник, често осмиван от Невзоров заради религиозния си фанатизъм.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

Автор: Лукан Ахмад Уей, професор в University of Toronto

Източник: FOREIGN AFFAS

Превод от английски: Павел Николов

През април Серж Саргсян, проруският автократичен лидер на Армения, се сблъска с масови протести на опозицията, напомнящи за вълната от „цветни революции“, която премина по Източна Европа през първото десетилетие на века. Подобно на миналите политически революции в Сърбия през 2000 година, в Грузия през 2003 година и в Украйна през 2004 година, протестите в Армения блокираха столицата и поставиха акцент върху разочарованите млади хора, както и върху хумора, за да предизвикат утвърдените автократични елити.

Водени от бившия журналист и политически затворник Никол Пашинян, демонстрантите поискаха оставката на Саргсян и на неговата Републиканска партия на Армения (РПА), която господства в арменската политика почти две десетилетия. Саргсян стана президент за първи път през 2008 година, като смени Роберт Кочарян, който дойде на власт през 1998 година. Тъй като мандатът на Саргсян изтичаше, РПА организира преход от президентска към парламентарна система с намерение избере Саргсян избере за министър-председател. Избирането му на 17 април обаче предизвика десетки хиляди хора да излязат на улицата срещу неговото управление.

Тези протести очевидно бяха съществено предизвикателство за руския президент Владимир Путин. Путин се плаши от потенциално разрастване на масови антидиктаторски движения в страната си и отдавна е обсебен от заплахата, която носят „цветните революции“ в региона. Отчасти заради това той се намеси не един път в защита на автократите от съседните на Русия страни. Путин подкрепи диктаторския украински президент Виктор Янукович, който се изправи пред протести в Украйна през 2013-2014 година, и се набърка в широк кръг от избори в региона, включително президентските избори в Беларус през 2006 г. и в Украйна през 2004 и 2014 г. (И, разбира се, Путин се опита също така наскоро да подкопае демократичния процес в САЩ и Западна Европа).

Няколко руски коментатори се обезпокоиха, че арменските протести са част от западна конспирация, целяща да се разпали студентска революция пред прага на Русия, и че опозицията може да обърне Армения срещу Русия. Саргсян е стар сътрудник на Русия. През 2015 година, подложен на руски натиск, той вкара Армения в доминирания от руснаците Евразийски икономически съюз. От своя страна Русия подкрепя отдавна арменското правителство, като доставя субсидиран природен газ, както и необходимата на Армения военна помощ в тридесетгодишния ѝ конфликт с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах. Русия има 5 000 войници, разположени в Армения и помагащи да се патрулира границата на страната с Турция. Като се има предвид вложеното от Русия в режима и историята на намесата ѝ в региона, можеше да се очаква, че Путин ще подкрепи изцяло Саргсян и РПА. Наистина, сред като Саргсян беше принуден от протестите да подаде оставка на 23 април, Русия заработи отначало зад кулисите, за да организира прехвърлянето на властта на Карен Карапетян, бивш ръководител на контролирания от Русия „Газпром“ в Армения. Подвластни на Русия медии започнаха да наричат протестите „още един майдан“, режисиран от Запада.

Но кагато РПА не успя да наложи Карапетян заради масовите безредици, Путин неочаквано млъкна. Руските медии спряха усилията си да дискредитират Пашинян и руските власти не се опитаха да окажат натиск върху арменските власти за използване на сила срещу опозицията, както направиха в Украйна в началото на 2014 година. Когато Пашинян беше избран за министър-председател на 7 май с подкрепата и на 13 депутати от РПА, Путин беше сред първите, които го поздравиха, макар че като бивш политически затворник и водач на протестите Пошинян е почти противоположен на лидерите, с които Путин обикновено обича да работи. Как да си обясним това, че Русия очевидно прие последната евразийска революция?

Приоритетите на Путин

За да разберем поведението на Путин, е важно да поправим някои частично погрешни схващания за руската външна политика и за нейното влияние в региона. Първо, въпреки репутацията си на насърчител на автокрацията, Путин се интересува много повече от геополитическото властово равновесие, отколкото от това дали страните извън Русия са демократични или авторитарни. В резултат на това Путин е изключително непоследователен в подкрепата си за автокрациите извън границите на Русия. (В Русия очевидно не е така.)

Русия се опитва да подкопава демокрациите в страни като Украйна, които са доминирани от антируски сили. Путин подкрепяше проруски диктатори, състезаващи се с антируски претенденти, като Леонид Кучма в Украйна през 2004 година, Янукович през 2013-2014 година и молдованеца Владимир Воронин през 2009 година. Но той беше също така доволен да подкрепи избори и дори протести, които целят разклащането на антируски правителства. След като автократичният президент на Киргизстан Курманбек Бакиев наруши през 2009 година обещанието си да не дава достъп на Съединените щати до въздушната база в Манас, руското правителство започна да разпространява за него позорящи истории в руските медии в Киргизстан и увеличи цената на горивата - действия, които доведоха до протести и свалянето на Бакиев през 2010 година. Кремъл подкрепи много по-демократичните президенти Роза Отунбаева и Алмазбек Атамбаев. По същия начин Путин направи почти всичко, за да дестабилизира автократичния и антируски президент на Грузия Михеил Саакашвили и приветства демократичната му замяна с Гиорги Маргвелашвили през 2013 година. Путин очевидно не е привърженик на демокрацията, и ако имаше избор, би предпочел несъмнено да работи с такива диктатури като неговата. Но има малко доказателства, че е готов да полага сериозни усилия за насърчаването на авторитарни управления заради самите тях.

Владимир Путин и Никол Пашинян, Сочи, май 2018 година

Примирението на Путин с Пашинян в Армения е почти сигурно улеснено от факта, че Пашинян е ярко противоположен на опозицията в Украйна през 2013-2014 година и заложи на запазването на геополитическото статукво.(Въпреки факта, че неговият малък избирателен блок „Елк“ призоваваше за по-близки отношения с Европа.) На протестите не се виждаха знамена на Европейския съюз или други символи, показващи, че новите сили биха оспорили регионалната господство на Русия. Освен това уязвимата международна позиция на Армения и зависимостта ѝ от руската военна помощ правят скъпо удоволствието един арменски лидер да напусне руската орбита - факт, който вероятно допринесе за спокойствието на Русия по време на протестите. Паричните преводи от арменци, които работят в Русия, са значителна част от брутния вътрешен продукт на Армения. Руските компании контролират почти цялото енергийно снабдяване на страната. В стремежа си да подчертаят какво ще струва промяната в ориентация на Армения, руските власти предупредиха неотдавна, че могат във всеки момент да спрат вноса на арменски плодове и зеленчуци.

За да разберем поведението на Кремъл, трябва също да поправим една друга обща грешна представа за руската външна политика: че Путин е грасмайстор на външната политика, способен да контролира политическите резултати както в съседните на Русия страни, така и в по-могъщи държави като Съединените щати. Всъщност Путин е одобрил може би кандидатурата на Пашинян, защото е сметнал, че всякакъв опит да се спаси правителството на РПА няма да успее. В края на краищата руските намеси имат относително слаб процент на успеваемост в постсъветския регион. Факт е, че предпочитаните от Кремъл кандидати са загубили седем от единадесетте документирани случаи на изборна намеса след разпадането на Съветския съюз. През 2005 година например Русия се опита да предотврати преизбирането на Комунистическата партия в Молдова и не успя. А след като промени виждането си и реши да подкрепи комунистите през 2009 година, партията се изправи пред протести.

Нещо по-показателно - през 2004 година Путин инвестира огромни средства и собствения си авторитет в Украйна, за да подкрепи украинската президентска кампания на тогавашния министър-председател Янукович. Действията му обаче доведоха да обратна реакция и подтикнаха Оранжевата революция, която завърши със свалянето на Янукович. Десетилетие по-късно широката руска намеса не успя да предотврати идването на власт на ярко антируско правителство в Украйна. Въпреки че Путин придоби контрол над Крим, действията на Русия обрекоха трайно всякаква перспектива за украинско навлизане в руска орбита и маргинализираха проруските партии, които някога доминираха украинския политически живот. Украинската подкрепа за Евразийския икономически съюз намалява драстично от 2014 година насам. След опита на Русия в Украйна Путин би трябвало да се притеснява, че откритата подкрепа на непопулярен в Армения режим би предизвикало подобно всеобщо противопоставяне.

Демокрация под руска хегемония

Могат ли последните събития да предскажат възникващ модел на демокрация под руска външна хегемония? Чрез избягване на открити предизвикателства към руската външна политика дори малките и зависими държави като Армения могат да се демократизират без страх от намеса. Сравнително демократичният и проруски Киргизстан, в който властта се смени мирно и след избори в края на 2017 година, може да ни послужи за още един пример. Този модел, разбира се, лишава страните от правото им да избират външни съюзници. Но това е по за предпочитане от страни, които нямат нито външна автономия, нито вътрешна демокрация.

В крайна сметка съдбата на демокрацията в Армения ще зависи много повече от вътрешните фактори, отколкото от действията на Русия. Провалът на демокрациите в доминираните от Русия държави има всъщност много повече общи неща с вътрешните им фактори, отколкото с всичко, което е направила Русия. Все още не е ясно дали Пашинян ще поведе Армения към демокрация, или ще продължи авторитарните практики на бившата управляваща партия. Но има няколко положителни признака. Първо, Пашинян, някогашен опозиционен журналист, е един от малкото външни хора, които поемат властта в постсъветския регион, където опозиционните лидери обикновено са отцепници от предишния автократичен режим. Второ, Пашинян почти няма партийна организация, която да застане зад него, и така вероятно ще има проблеми с монополизирането на властта, дори и да иска да направи това. И накрая, може би най-важното, бившата управляваща РПА обеща да предаде контрола над правителството и да излезе в опозиция. Все още не е ясно дали партията ще остане непокътната, или в крайна сметка ще бъде кооптирана от новото ръководство. Но за арменската демокрация ще бъде добре да има една последователна и опозиционна Републиканска партия, която да подлага на изпитание възможностите на новото правителство.

Като цяло има малко неща, които Армения или нейните постсъветски съседи могат да направят, за да се избавят от Путин или да намалят военното и икономическото господство на Русия в региона. Но това не пречи на тези страни да станат демокрации в рамките на своите граници.

----------------------

БЕЛЕЖКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: Тъй като английският език не е моята сила и преводът ми може да страда от някои, надявам се - дребни, недостатъци, ето оригинала на статията, ако някой иска да я прочете такава, каквато е: СТАТИЯ.

България се извини за „газовата грешка“, пишат руските проправителствени медии.

България ли?

Доколкото зная, в Русия беше Румен Радев.

Той трябва нещо да се е извинявал.

На Путин.

Може и ръка да му е целувал.

Може и друго.

След него щял да ходи Борисов.

И той вероятно ще се извинява, и той ще целува - я ръка, я друго.

Да ходят, да целуват, да се извиняват!

Но не от името на България, следователно не и от мое име, защото аз съм също част от България.

И ако трябва да се извинявам на разни путиновци-мутиновци по въпроса, моето извинение може да бъде само едно.

Ето го:

Това е.

Имам – впрочем - и по-дълго извинение, но ще го запазя за друг път…

Нещо от Владимир Висоцкий, което никога не е звучало като песен.

Странно, ще каже може би някой, но всъщност няма нищо странно.

Висоцкий не един път е подчертавал приживе, че не е певец, а поет.

Както, между другото, определят себе си Окуджава, Городницкий, Визбор, Кукин, Ким (не Ким Чен Ун, а Юлий Ким) и прочее други руски поети, които не рецитират, а пеят своите стихотворения.

И понеже няма запис, на който Висоцкий не само да пее, но и да рецитира стихотворението си „Трябва някого с някого да скараш…“ („Надо с кем-то рассорить кого-то…“, 23 март 1970 г.), ето го в изпълнение на актьора Сергей Безруков (а после и превод, разбира се).

Надо с кем-то рассорить кого-то -
Только с кем и кого?
Надо сделать трагичное что-то -
Только что? Для чего?

Надо выстрадать, надо забыться -
Только в чём и зачем
Надо как-то однажды напиться -
Только с кем, только с кем?

Надо сделать хорошее что-то -
Для кого, для чего?
Это может быть только работа
Для себя самого!

Ну, а что для других, что для многих?
Что для лучших друзей?
А для них земляные дороги
Души моей!

Трябва някого с някого да скараш.
Но с кого и кого?
Трябва да направиш нещо трагично.
Но какво? За какво?

Трябва да изстрадаш, да се отдадеш.
Но на какво и защо?
Трябва някак някой път да се напиеш.
Но с кого, но с кого?

Трябва да направиш нещо красиво.
За кого, за какво?
Може би това е само усилие
за самия себе си!

А какво остава за другите, за многото?
За най добрите приятели?
За тях са земните пътища
на моята душа!

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

Дългоочакваната точка на историята с царските останки

Идентификацията на скелета на Николай II се осъществява с такова усърдие, че все едно костите му са събрани не за символично погребение, а за приготвяне на уникална пача.

Двадесет години много скъпи комисии се дуелират с нечии пищяли и пробиват ушите на чиновниците с генетична терминология. Двадесет години криминалисти си мажат лицата с кал от „ганинаяма“ [1] и „понасенковлога“ [2], а патриотите репетират ридания над гроба на последния цар. Пресата и публиката тръпнат от очакване на деня хикс, когато под хилядогласно пеене останките на Николай Кървавия ще бъдат поставени тържествено в саркофаг в Петропавловската крепост.

Макар че, както всяко друго погребение, и това има доста условен смисъл. Никаква автентичност на скелета не е необходима. Главното е „качеството на костюма“; на надгробната плоча трябва да има рекордно количество двуглави орли и екстраординарна династична терминология. Това ще бъде напълно достатъчно. И в действителност няма никакво значение какви кости ще бъдат сложени под нея. Това могат да са останките на който и да е портиер или на двадесет и пет морски свинчета. Нещо повече, в саркофага може да няма нищо. А може да сложат вътре няколко подови бърсалки или задграничния паспорт на Кобзон.

Каквото и да има там, казаците от почетния караул няма как да не се разчувстват, очаквайки заупокойната водка. А на народа му е абсолютно безразлично какво има в гроба. Приливите на неговите чувства не се регулира от сходството на ДНК, а от силата на отцеплението и от присъстващите на церемонията „първи лица“.

Ще напомним, че съвсем наскоро беше проведен експеримент с така наречения „пояс“ [3]. По степен на автентичност тази вещ може да се сравни единствено с „истинската“ перка на Карлсон, която беше показана неотдавна на изложбата „Светът на малките ненормалници“.

Но! Експериментът излезе успешен. Влезе в действие „паметта на материала“: Русия използва първия предлог, за да заеме обичайната си форма на огромна разплакана опашка. В известен смисъл мероприятието се оказа дори по-успешно от опитите с други светини: Мавзолея и Макдоналдс. Вероятно се получи така, защото организаторите на „пояса“ успяха да реализират огромния целувателен потенциал на народа.

Разбира се, при запълването на царския саркофаг трябва да се привлече активно Руската православна църква с нейния огромен опит да прави гражданите на идиоти.

Да си спомним двадесетте години. Тогава болшевиките отворили показно най-известните църковни хранилища на мощи. Освен гнили кости, какавиди и личинки на молци те намерили там дамски подмишници, чайници и дори стъкленица с фиксатор за коса „Брокар“. Всичко ставало публично, заснемало се с фотоапарат и кинокамера, но това изобщо не се отразило на бъдещото почитане на артефактите.

Щом злодеите с пейси и кожени якета сложили „мощите“ обратно, вярващата публика продължила молитвените си общувания с чайниците и фиксаторите за коса.

Този драгоценен опит може да се приеме И в историята с царските останки.

Тоталното възкръсване на мъртвите, което обещава християнската догматика, вероятно ще се съпровожда от различни катаклизми и обявяване на извънредно положение. В тази ситуация няма особена разлика какво именно ще излезе изпод надгробната плоча в Петропавловската крепост: морски свинчета, портиер или половината от Николай II.

Разбира се, при подготовката на деня хикс трябва да се поработи над образа на последния цар, който засега прилича само на познат чичко с цигарка.

Вероятно освен неговите умения да ръководи масови разстрели на Невския проспект трябва да споменем и страстта му да прави геометрични фигури от котки и врани, които лично е убил.

Не трябва вероятно да се прави само едно. В никакъв случай не трябва върху капака на саркофага в Петропавловската крепост да се споменава илюзорния рейтинг на този чичко.

----------------------------

1.Ганина ама – популярно название на Исетския рудник (близо до Екатеринбург), където – твърдят - са намерени останките на разстреляното от болшевиките царско семейство (запазен е начинът, по който Невзоров е изписал названието в оригинала).

2.Неразбираем за мене неологизъм, намекващ вероятно за историка Евгений Понасенков; той, както и Невзоров, има крайно отрицателно отношение към Николай II.

3.Става въпрос за донесения в Русия за поклонение „честен пояс на пресвета Богородица“, който се пази във Ватопедския манастир (Атон) и се смята за една от най-значимите източноправославни християнски светини.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

9. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

ИЗТОЧНИК:HOLISTIC NEWS (с позоваване на Independent)

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Нарекли го „Свещеният Граал“ сред корабните останки. Тримачтовият испански галеон „Сан Хосе“ бил потопен от британската флота през 1708 година, а заедно с него на дъното отишли злато, сребро и смарагди. Богатствата идвали преди всичко от Перу и Боливия и трябвало да се озоват в съкровищницата на Филип V. Корабът легнал на няколкостотин метра под повърхността и не видял никога испанския бряг.

Следите на кораба били открити съвсем случайно през 2015 година от американската фирма „Woods Hole Oceanographic Institution”. Нейни работници търсели в Карибско море друг потопен кораб. Тази област е истинско подводно гробище. Смята се, че в продължение на няколкостотин години колониално управление край бреговете на Колумбия са потънали почти хиляда ветроходни плавателни съда – както галеони, така и търговски кораби.

Лежащият на дъното „Сан Хосе“ е нещо изключително – той бил от така наречените „златни галеони“, или кораб, който пътува по маршрута от испанските колонии до Европа и обратно. Веднага след откриването на останките, е изчислено, че в тях има ценности на стойност около един милиард долара. Сумата бързо нараснала. Три години по-късно стойността на находката се изчислява на около… 17 милиарда долара! Нищо чудно, че местонахождението на кораба се пази в тайна. Проблем може да бъде също така собствеността на намереното. За права над подводното съкровище претендират Колумбия, в чиито води се намира „Сан Хосе“, открилата го фирма и Испания, чиято собственост е корабът. Правителството в Богота е обявило вече търг за изваждането на останките.