АВТОР: ДМИТРИЙ КАРАСЮК, СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В световната и особено в азиатската история евнусите са оставили лош спомен. За да компенсират може би своите загуби, те се промъквали към придворните върхове и започвали да движат нещата по своя преценка. Това рядко се нравело на поданиците. Много повече хората харесвали гласовете на певците-кастрати.

Процедурата кастрация е известна от най-стари времена. Едни мъже режели най-драгоценното на други мъже за наказание. Според древните китайски хроники още през 2281 година преди нашата ера се появил закон за лишаване от мъжко достойнство на престъпниците и военнопленниците.

Скоро мъжете, загубили своята полова принадлежност, станали незаменими слуги при дворовете на царе и императори. На евнусите (тази гръцка дума в действителност се появила по-късно) можело да се повери грижата както за жените и наложниците на владетеля, така и за неговата собствена драгоценна персона. В Китай, където императорът се смятал за син на небето и за жив бог, обикновените поданици не можели да го оскверняват със своите докосвания, затова на господаря на Поднебесната империя прислужвали само евнуси. Подобен обичай бил разпространен не само в Китай, но и в други азиатски страни.

Няколко столетия по-късно владетелите осъзнали, че евнусите могат да бъдат използвани не само като прислужници. Кастратите имали огромно преимущество пред останалите придворни: те не можели да основат физически нова династия, следователно нямали никакви изгледи за престола. Затова управниците започнали да им доверяват на драго сърце високи държавни длъжности. От XIX преди нашата ера има сведения, че асирийските царе започнали да назначават евнуси, които преди това са били само телохранители, за управители и наместници в завоюваните области. Скоро някои особено перспективни в държавното управление царедворци започнали да се кастрират доброволно-принудително. Отсъствието на мъжко достойнство било своеобразен пропуск към висшите държавни длъжности. От асирийците тази практика приели персите и други азиатски народи. В историята на Персия е известен високопоставеният евнух Багой, който качил на трона няколко царе, а след това бил екзекутиран за прекомерното си властолюбие от Дарий III.

Кастрацията била известна и в античния свят. В древногръцките митове за сътворението на света се разказва, че Уран бил прекалено любвеобилен и плодовит. За да облекчи постоянните страдания на своята майка, богинята на земята Гея, един от синовете на Уран, богът на времето Кронос, скопил баща си със сърп.

Кронос скопява баща си Уран.

Бащата на медицината Хипократ смятал, че кастратите заемат средно положение между мъжете и жените. „Те, като жените, не са способни да контролират своите желания за ядене, пиене и физически удоволствия“. За това, че евнусите са по-скоро жени, отколкото мъже, пишат също така Аристотел и Гален.

В Рим първите роби-евнуси се появили при разкошния двор на изтънчения покровител на изкуствата Меценат. С неговата благословия те станали бързо модерни и започнали да се смятат за предмети на разкоша, уподобявайки своите господари на източните царе. Римските поети им се възхищавали и възпявали в стихове вечно младите кастрати, на които, за разлика от останалите мъже, не им растяла брада.

Кастратите се споменават и в Новия завет. В своето евангелие Матей пише: „Има скопци, които от майчината си утроба са родени така; и има скопци, които са скопени от хора; и има скопци, които сами са се направили скопци заради Царството небесно“. Първите християни се отнасят към кастратите без предубеждения, смятайки, че те са преднамерено опазени от греха на блудството и разврата.

В края на I век римският император Домициан забранил със закон кастрирането на своите поданици. Но неговата власт не се разпростирала върху съседните на Рим народи и там се появил добър бизнес: варварите кастрирали своите пленници, а понякога и по-бедните си съплеменници, а след това продавали три пъти по-скъпо дефицитната жива стока в Рим, където търсенето на евнуси, както и цената за тях, непрекъснато нараствали. През III век евнуси се появили при двора на император Диоклетиан. Владетелите на Рим се страхували от заговор също като техните източни колеги, затова нямащите претенции за трона кастрати поели бързо и във Вечния град ролята на „прослойка“ между императора и останалите придворни. Те често се назначавали на високи длъжности.

Могъществото на евнусите разцъфнало особено силно в Източната Римска империя. Вече при двора на приемника на Константин Велики, Констанций II, влиянието на многобройните кастрати било толкова силно, че главният от тях, Евсевий, управлявал фактически държавата. „Те скоро се умножили и малко по малко се запознали отначало с тайните помисли на Констанций, а след това поели и управлението - пише за евнусите английският историк Гибън в своето произведение „Залез и упадък на Римската империя“. - Отвращението и презрението, с което се отнасяли всички към тези осакатени хора, сякаш ги развратили и им придали тази неспособност за всякакво благородно чувство и всякаква благородна постъпка, каквато неспособност им приписвало общественото мнение“.

Силата на константинополските „безбради“ не намаляла и по-нататък. Евнусите използвали с все сила близостта си до първия човек, филтрирали получената от него информация, вземали подкупи за височайшите аудиенции. Историкът Амиан Марцелин се възмущава в края на IV век от това как придворните евнуси „със своите изкусителни и независимо от възрастта им вечно детски гласове нашепват на императора клевети за пълководеца Урсициан“, и си спомня с тъга за законите на Домициан, които забранявали „подобни мерзости“.

Изглежда, че моралистите като Марцелиан не били много във Византия. Лекотата, с която подкрепящите се един друг евнуси достигали до властта и богатствата, предизвиквала завистта на всички. Константинополците, които желаели държавна кариера за своите деца, започнали да осакатяват собствените си потомци. Мнозина също така кастрирали своите роби, като ги препродавали след това три пъти по-скъпо. Процедурата не била безопасна: по статистика от VI век сред 90 пациенти, подложени на кастрация, оживявали само трима.

Император Юстиниан I се опитал да се бори с подобни практики, използвайки по отношение на кастриращите лекари талиона, според който наказанието трябва да съответства на престъплението. Ако скопените по постановление на съда лекари оживявали, били изпращани доживотно на галерите. Наказанието, наистина, не се прилагало за тези, които правели операции по медицински показания или по молба на самия пациент. Ако пациентът се случел малък, съгласие можели да дадат неговите родители, с други думи - превръщането в евнуси на малките византийци (най-често операцията се правела, когато момчето е на 6-12 години) не спряло.

Стремежът да се даде на децата възможност да забогатеят бил по-силен от страха пред закона или даже пред смъртта. Всички знаели колко високо се издигат евнусите, попаднали в императорския дворец. Почти няма длъжности, които в историята на Византия да не са се заемали от кастрати. Законодателството им забранявало да бъдат само префекти на градовете, квестори и доместици. На някои възлагали дори командването на армиите и флотилиите, макар че, с редки изключения, евнусите не проявявали пълководски таланти.

Православната църква уподобявала мъжете, които са се лишили от своите достойнства, на безполовите ангели, затова не е удивително, че много евнуси ставали свещеници. Във Византия имало даже отделни манастири за кастрати. Други мъже (освен близки роднини и грохнали старци) не се допускали там, вероятно за да се избягнат греховните помисли при вида на вечно младите монаси. Не малко евнуси ставали патриарси, оглавявайки Вселенската православна църква. В хрониките се споменава как обвинили патриарх Методий I (IX век), че има връзка с някаква жена. Той отначало не разбрал за какво става дума, а когато му разяснили същността на обвиненията, „се изправил малко от креслото, вдигнал одеждата си и разкрил срамния си член, чуден и не като у хората“. Освен това патриархът пояснил, че такава свобода от страстите му дарили усилените молитви към апостол Петър.

Приемникът на Методий, патриарх Игнатий (около 797−877 година), бил син на император Михаил I. Когато момчето станало на 16 години, баща му паднал жертва на държавен преврат. Новият владетел на Византия заповядал да кастрират наследника и да го подстрижат за монах. Игнатий направил отлична църковна кариера и станал патриарх - дори два пъти. Прекъсването на патриаршеството му било свързано с изгнание заради остра свада с роднините на поредния император. След смъртта си Игнатий бил причислен към лика на светците. Но той не е единственият скопен светец. Историците сочат четирима като него, а в пълната комплектност на още няколко се съмняват.

Император Лъв V заповядва да скопят Игнатий.

В мирския живот евнусите изобщо не били светци. Надеждите на императорите, че преданите кастрати ще предотвратяват заговорите, насочени срещу владетелите на Византия, се оказали преждевременни. Евнусите наистина не претендирали за трона, но нямали нищо против да поставят на него свои роднини. Императрица Зоя (978−1050) например станала по внушение на евнуха Йоан отначало любовница брат му Михаил, а след това се оженила за него и го короновала. Венценосната двойка била бързо изместена от управлението на държавата и да се разпорежда с нея се заела придворната партия на евнусите. Тя не била еднородна. При двора едни кастрати плетели яростни интриги срещу други, опитвайки се по всякакъв начин да се доберат до върха на властта и до несметните богатства.

Ролята и значението на евнусите западнали много при управлението на Андроник Комнин, който не обичал кастратите. През 2014 година Константинопол бил завзет от кръстоносците, двадесет хиляди придворни евнуси се разбягали ужасени в покрайнините на империята и в съседните страни. След няколко години мнозина от тях се върнали и разбирали, че вече няма да си върнат предишното влияние при двора: представителите на новата династия на Палеолозите виждали в кастратите преди всичко осакатени хора, а новите закони за наследяване на престола лишавали от смисъл дейността на евнусите като придворни защитници от заговори. След покоряването на Византия от турците евнусите се установили в харемите, където пазели покоя и съпружеската вярност на жените и наложниците на своите господари. Повечето харемни кастрати били чернокожи, в Истанбул ги изпращали от васалните османски страни в Африка.

Евнуси на османски султан.

Едновременно със загубата на властта от „безбрадите“ във Византия евнусите се добрали до върховете на могъществото в противоположния край на Азия - в Китай. Императорите на Поднебесната империя се ограждали от стари времена с кастрати, но с възцаряването на династията Мин властта на скопците достигнала невиждани висоти. До този момент основа на чиновничеството били мандарините, които при постъпване на държавна служба трябвало да държат трудни изпити. Тези богати и образовани хора били привърженици на конфуцианството, можели да си позволят да не се подчинят на императора и да подадат оставка, ако не са съгласни с неговите повели. По-голямата част от евнусите били неграмотни, но затова път техният живот и благосъстоянието им зависели напълно от властелина, което било залог за лична преданост. Това в очите на императора компенсирало с лихвите тяхната неграмотност и евнусите заели практически всичките придворни длъжности.

Безполовите същества запълнили целия Забранен град, в центъра на който се намирал императорският дворец. Те не само прислужвали на монарха, на неговите жени и наложници, но и произвеждали всичко, което заобикаляло Сина на небето: облекло, мебели, сгради, ювелирни украшения. Придворните кастрати произвеждали хляб и пасели добитъка, цепели дърва и носели вода, с една дума - осигурявали всичко, върху което можело да попадне окото на императора. При излизането му от двореца евнусите метели пътя, по който други евнуси носели императорския паланкин.

През XV-XVI век евнусите изместили мандарините от всички повече или по-малко значими държавни длъжности. Те оглавили армията и изпълнявали дипломатически поръчения, събирали данъци и наказвали престъпниците. Евнухът Джан Хе застанал начело на китайския флот, който навлязъл през 1405 година в Индийския океан. Всички кораби от тази огромна флотилия се командвали също от евнуси.

Китайски император гледа как евнуси играят с топка.

Историята на Китай е писана от мразещите кастратите мандарини, които изобразяват евнусите изключително като бъркащи в държавната каса и вземащи подкупи. Може би е било така и обикновените китайци наистина не са обичали евнусите - та кой обича бирниците и чиновниците? Но китайците, въпреки забраните, кастрирали масово своите деца, надявайки се, че те ще направят кариера в Забранения град. Много бедняци се скопявали сами със същата цел. Когато това излизало наяве, виновните били пращани да служат като войници и в китайската армия имало няколко подразделения, съставени напълно от кастрати. При падането на династията Мин през XVII век в Китай живеели сто хиляди евнуси.

По-нататък значението на кастратите в китайската йерархия намаляло, но ролята на обслужващ персонал при членовете на императорското семейство те запазили до началото на ХХ век. Последният от възпитателите на император Пу И, евнухът Сун Яодзин, почина през 1996 година, малко преди да навърши 94 години.

В Западна Европа през вековете кастрацията служела единствено за лично отмъщение. Например френският философ, поет и свещеник Абелар загубил мъжкото си достойнство през ХI век от чичото на любовницата си Елоиз, която поетът съблазнил без разрешението на този неин роднина. Кастрацията затворила за Абелар пътя към високите църковни длъжности - католическата църква не харесвала скопците. Своеобразна мода на кастратите избухнала в Европа в началото на XVII век. Папските капелмайстори си спомнили как много години преди това на ангелските гласове на кастрираните в младежките им години певци се наслаждавали византийските императори. Появата на кастрати в папската капела решила проблема с изпълнението на много вокални партии, защото във Ватикана не се допускат жени. Скоро специално за певци-кастрати започнали да пишат партии във водещите опери и в Европа се разразил истински бум.

Някои кастрати ставали истински звезди, а най-известен от тях бил Фаринели (1705−1782). Когато починал баща му, придворен неаполитански композитор, семейството се озовало на ръба на разорението. Гениално икономическо решение на проблема станала кастрацията на най-малкия 12-годишен син, който имал вокални заложби. Рискът оправдал себе си: Фаринели с неговия глас, обхващащ три октави, започнал да получава бързо огромни хонорари и спасил семейството от нищета. Той, като всички останали певци-кастрати, имал много почитателки. Те изпитвали към обектите на своето поклонение съвсем не само естетически чувства, но да им отговорят с взаимност звездите от оперната сцена нямали никаква възможност. Кастрирането на момчета-певци забранил папа Лъв XIII през 1878 година. Оттогава партиите, написани за кастрати, се изпълняват в съвременните постановки на стари опери от жени.

Днес кастрацията (химическа или хирургическа) се използва в някои страни за наказание на непоправими сексуални маниаци. Подложените на тази процедура субекти вече и да мислят не смеят за някакви привилегии, да не говорим за държавни длъжности.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Василена Христова

Живея с приятеля си Георги от 10 години. Споделяме апартамент, делим си всички разходи, а най-важното е, че имаме дете на 6 години (което Георги е припознал). Въпреки това нямаме сключен брак. Често чувам изразите “фактическо съжителство” и “живот на семейни начала” и искам да разбера какво означават и какви права ми дават.

Какво е фактическо съжителство?

Фактическото съжителство, познато също като живот на семейни начала, е ситуация, при която една двойка дели жилище, финанси, имущество и пр., но няма сключен брак.

Очевидно съм във фактическо съжителство, но какво значение има това от правна страна?

Сключването на брак води до възникването на редица праваи задълженияза мен и моя нов съпруг. Тези последици обаче не настъпват при фактическото съжителство. Като не сключваме брак, Георги и аз не поемаме всички задължения и рискове, които този съюз предполага. Следователно, няма и да се възползваме от предимствата и защитите, които бракът предоставя. Ето кои са някои от основните разлики между фактическото съжителство и брака:

• Ако живеем на семейни начала, може да прекратим съжителството по-всяко време. Ако имаме брак – трябва да се разведем.
• При фактическо съжителство родителят, който се грижи за децата, няма право да претендира за ползването на семейното жилище, ако то е собственост на другия родител или на трето лице. Тази възможност съществува при развод.
• При фактическо съжителство е невъзможно да търся издръжка от бившия/бившата. Ако съм разведен/а, мога да поискам издръжка от бившия/бившата съпруг/а.
• При сключен брак съществува презумпция, че бащата на дете, родено по време на брака, е съпругът на майката. При фактическото съжителство няма такава презумпция и бащата трябва да припознае детето (как става това мога да разбера тук).
• Ако сме женени можем да осиновим дете, но ако живеем на семейни начала не можем.
• Фактическото съжителство е несигурно. Лесното прекратяване е както предимство (например ако Георги ми изневери, аз мога още на следващия ден да си събера багажа, да се изнеса и повече да не общувам с него), така и недостатък.
• Няма документ, който да доказва, че аз и приятелят/приятелката ми живеем във фактическо съжителство. Ако се наложи да доказваме това (например ако се разделим, не можем да се разберем при кого да остане детето и прибегнем до съд), ще трябва да разчитаме на роднини и приятели, които могат да свидетелстват за съществуването на съжителството.

Какво се случва с детето ни, ако се разделим?

От известно време връзката ми с Георги не върви добре. Най-накрая и двамата се съгласихме, че е време да прекратим съжителството си. Но какво ще се случи с детето ни? При кой родител ще живее то?

Като родители, независимо дали имаме сключен брак, или не, имаме равни права и задължения спрямо децата си. Ние сме длъжни да се грижим за развитието и образованието на детето си и да защитаваме неговите интереси. Когато не живеем заедно, можем сами да стигнем до решение къде и с кого да живее детето, колко време да прекарва с другия родител и каква издръжка да получава. За по-голяма сигурност можем да поискаме районният съд по настоящия адрес на детето да утвърди споразумението ни.

За съжаление, възможно е да не успеем сами да постигнем съгласие. В тези ситуации трябва да се обърнем към районния съд по настоящия адрес на детето, който ще определи къде и с кого да живее то, колко време да прекарва с другия родител и каква издръжка да получава. При вземането на тези решения съдът трябва да има предвид най-добрия интерес на детето. За да прецени какво е в най-добрия интерес на детето, съдът взема под внимание редица фактори – например възрастта и пола на детето, желанията и чувствата му, неговите потребности (физически и емоционални), способността на родителите да се грижат за него и пр. Съдът също така проучва:

• качествата ни като родители (образование, култура, морал) – като родител трябва да мога да напътствам детето си, да му давам положителен пример за подражание и да отговарям за моралното му възпитание;
• какви грижи сме полагали и какво е отношението ни към детето – възможно е съдът да предпочете да остави детето при родителя, който е полагал и продължава да полага най-големи грижи за него (например хранил го е, къпал го е, водил го е на детска градина или училище, организирал му е срещи с други деца и пр.);
• какво ние желаем – има случаи, в които единият родител демонстрира нежелание да се грижи за детето си и да изпълнява родителските си задължения; в такива ситуации е нелогично детето да остане при този родител;
• към кого от нас детето е по-привързано;
• дали има кой да ни помага в грижите – помощ от баби, дядовци, лели, чичовци и пр. е важна, особено когато родителите работят;
• какъв социален живот водим – тук се проучва обкръжението ни (семейство, приятели, познати, колеги), тъй като то въздейства върху възпитанието на детето;
• материалните ни възможности – възможностите на всеки родител се вземат предвид, но това не означава, че съдът автоматично ще предпочете по-заможния родител.

Когато не живея с детето си, дори да не дължа издръжка на бившия/ата, детето винаги има право да получава издръжка от мен.

А какво се случва с имуществото ни и как да защитя правата си?

Апартаментът, в който живеем с Георги, се води само на негово име. Мога ли аз да имам някакви претенции относно собствеността на жилището?

Фактическото съжителство не поражда имуществени последици като тези при брака. От това следва че, макар и да съм живяла в него 10 години, аз не мога да претендирам за права върху апартамента на Георги. Имуществото, придобито по време на фактическото съжителство не е общо, а е на този, който го е купил.

Все пак има как да защитя правата си, но това изисква да съм внимателен/на и организиран/а. Големи покупки като апартамент, къща или кола е желателно да се купуват общо. В такъв случай те ще са съсобствении всеки от нас притежава равна идеална част от закупения имот. Ползването и продажбата на общите имоти са регламентирани по закон, което ги прави много по-ясни. По-дребни покупки като мебели, домакински уреди и други вещи, необходими в една къща, принадлежат на този, който ги купи. Затова ако много държа при разпадане на връзката да запазя за себе си удобния диван и антикварната масичка, за които платих, е желателно да имам издадена фактура на мое име или поне касов бон, за да мога да докажа, че разходите по тези вещи са мои. Ако и тези предмети за закупени с общи средства, те също се явяват съсобственост.

За щастие ние с Георги не се разделяме драматично и с лоши чувства, затова сами се разбрахме как да си поделим общото имущество. Ако подобно разбирателство е невъзможно, мога да предявя иск и да водя дело за делба.

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 11 януари 2019 година Националната асамблея обяви Хуан Гуайдо за временен президент на Венесуела. След дванадесет дена на митинг в Каракас той положи клетва като временен президент, а неговите съратници заявиха, че ще отменят признатата от Венесуела „независимост“ на Абхазия и „Южна Осетия“. Сухуми и Цхинвали изпаднаха з истерия.

Няколко дена преди полагането на клетвата от Хуан Гуайдов Каракас се състоя тържествената инаугурация на Николас Мадуро, за която даже пристигнаха марионетните лидери на Абхазия и „Южна Осетия“. На официалните страници в социалните мрежи бяха публикувани десетки снимки, на които Анатолий Бибилови Раул Хаджимбасе намираха като равни до равни сред гостите на церемонията, по-голямата част от които дребни и едри диктатори, представители на страните с отмиращ социализъм. Разбира се, полетът до Каракас, както и предходните посещения на марионетките в Сирия, беше платен от Москва. А посещението пресата представи като безусловно признание от Венесуела на окупираните от Русия сепаратистки територии.

Венесуелският режим на Уго Чавеспризна Абхазия и „Южна Осетия“ на 10 септември 2009 година, веднага след Русия и Никарагуа. На 12 юли 2010 година в Сухуми пристигна посланикът на Венесуела в Русия Уго Хосе Гарсия Ернандес, назначен по съвместителство и за „посланик“ в Абхазия, и двете страни установиха „дипломатически отношения“. В същия ден посланикът връчи копия на акредитивните си писма в Министерството на външните работи на Абхазия. Грузия протестира, като нарече заявлението на Уго Чавес „крайно недружелюбно“.

За „посланик“ на Абхазия във Венесуела беше назначен бившият треньор по бокс, 57-годишният Заур Гваджава. Когото избраха от меркантилни съображения: след 1998 година той беше старши треньор по бокс на отбора на Венесуела, живееше в Каракас, затова нямаше нужда от разходи – да наема жилище и помещение за „посолство“. Единственото междудържавно събитие през цялото време на „дипломатическите отношения“ беше участието на „министъра на външните работи“ на Абхазия Заур Ковев погребението на Уго Чавес. През 2015 година в Каракас пристигна и Анатолий Бибилов като председател на „парламента“.

„Посланикът“ на другата окупирана територия, „Южна Осетия“, не живее във Венесуела – това е много скъпо дори за руския бюджет, затова той посещава понякога Каракас, където на летището го посреща не официален представител на Министерството на външните работи на Венесуела, а „посланикът“ на Абхазия – като колега по сепаратизъм. В прессъобщението за едно подобно посещение се казваше, че на срещата са били обсъдени текущото състояние на отношенията между двете страни и организационните въпроси във връзка с идването на делегациите на Република Абхазия и на „Южна Осетия“ за участие в церемонията по инаугурацията на отново избрания Президент на Боливарианската република Венесуела.

Главното събитие, инаугурацията на Николас Мадуро, беше на 11 януари. А на 12 януари венесуелският диктатор се срещна с грузинските сепаратисти, направени бяха снимки, написаха се репортажи, за да могат в Абхазия и „Южна Осетия“ да видят триумфа на Раул Хаджимба и Анатолий Бибилов. Руските агенции съобщиха: „Инаугурацията на Николас Мадуро, освен Бибилов и Хаджимба, посетиха: делегация на Руската федерация начело със заместник-председателя на Съвета на федерацията Иляс Умаханов, президентът на Никарагуа Даниел Ортега, председателят на Държавния съвет и на Министерския съвет на Куба Мигел Диас-Канел, президентът на Боливия Ево Моралес, президентът на Салвадор Санчес Серен, вицепрезидентът на Турция Фуат Октай“.

В деня на инаугурацията на Мадуро Националната асамблея на Венесуела публикува заявление за пресата, в което беше потвърдено намерението на Гуайдо да поеме президентските пълномощия. Парламентаристите, основно от опозиционната политическа партия на Венесуела, се позоваха на член 233, 333 и 350 от Конституцията на страната, като заявиха, че не смятат своите действия за държавен преврат. Те посочиха, че много чужди държави не признават легитимността на избора на Мадуро за втори мандат.

На 12 януари Гуайдо получи писмо от председателя на Висшия съдебен съвет на Венесуела в изгнание, който се намира в Панама, с призив да поеме пълномощията на президент на страната. На 19 януари силите за сигурност на Венесуела задържаха Гуайдо, но бяха принудени да го пуснат, страхувайки се от реакцията на Вашингтон. На 23 януари по цялата страна преминаха протестни акции под лозунга Sí, se puede! („Да, можем!“), на които, по думите на Хуан Гуайдо, „народът поиска пълноправно от Николас Мадуро да прекрати узурпацията и да уважава волята на венесуелците“. Вечерта на същия ден Гуайдо положи клетва и се провъзгласи за временен глава на Венесуела – той пое формално пълномощията на ръководител на изпълнителната власт вместо Николас Мадуро и обеща да сложи край на „тиранията и узурпацията на властта“.

След няколко часа официален Вашингтон призна законността на действията на Гуайдо, а след него – почти всички държави на американския континент с изключение на Боливия, Мексико, Никарагуа и Куба. На 24 януари Грузия – единствена от постсъветските страни – призна официално Хуан Гуайдо за ръководител на Венесуела, което беше заявено през деня от министър-председателя, ръководителя на парламента и министъра на външните работи. В тази прибързаност имаше рационално зърно – подкрепяйки своя стратегически партньор, САЩ, Грузия се надява, че Хуан Гуайдо ще отмени признаването на „независимостта“ на Абхазия и „Южна Осетия“, а също така ще възстанови дипломатическите отношения с Тбилиси, скъсани след признанието на сепаратистите през 2009 година.

Почти веднага с Грузия се чу реакцията от Сухуми и Цхинвали: тя беше обичайна, а лексиката – от съветската пропаганда, чак до повтарянето на идеологическите щампи за „цялото прогресивно човечество“ и „американския империализъм“. Максим Гвинджилия, в миналото „министър на външните работи“ на Абхазия, отбеляза, че народът на Венесуела „трябва сам да реши своето бъдеще“, разбирайки под народ не милионните акции по цялата страна, а режима на Мадуро.

Лидерът на сепаратистите в „Южна Осетия“ Анатолий Бибилов беше рязък и по комунистически фееричен: „Южна Осетия е една от страните, попаднали под ударите на демона, наречен Америка, която снабди униформи, оръжия и техника Грузия, за да унищожи народа на Южна Осетия, но благодарение на Русия ние се измъкнахме от нейните ръце“.

„Министърът на външните работи на „Южна Осетия“ Дмитрий Медоевсе присъедини също към истерията: „Мадуро е заслужено уважаван и авторитетен в своята страна и всякакви опити да се внесе хаос в тази страна са несъстоятелни“. Той заяви, че събитията във Венесуела и революциите в Украйна и Грузия имат един режисьор. „Процесите, които наблюдаваме във Венесуела, напомнят изцяло за цветните – „розовата“ грузинска и „оранжевата“ украинска – революции, които преминаха през постсъветското пространство, техният сценарий и техният поръчител е един и същи“. „Парламентът на Южна Осетия“ изрази „пълна подкрепа на законно избрания президент на Венесуела Николас Мадуро“ и осъди „грубата намеса на Съединените щати във вътрешните работи на суверенната държава“.

Събитията във Венесуела рушат градената старателно и с титанични усилия политика за признаване на завзетите от Русия грузински територии. Съвсем наскоро в Сухуми и Цхинвали се поободриха, като получиха признание от Сирия, даже успяха да отидат там и да стиснат ръката на Башар ал Асад, а сега великото международно бъдеще на сепаратистите е отново под велик въпрос. След Русия Венесуела изглеждаше голяма и впечатляваща на картата на света, ако трябва да се сравни с малката Никарагуа и съвсем дребната Науру. И когато тя оттегли своето признание, картината ще заприлича на финалната сцена от приказката за рибаря и златната рибка – пак пробито корито, празен бюджет и разсейваща се мъгла на спомените за „независимост“ на чужда сметка.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Стоян пандура

14 декември 1872

– Ти ли си Стоян пандурът, чието име е означено в досегашното дознание?

– Да, аз съм.

– Откъде си родом, знаеш ли да четеш и пишеш, ходил ли си в чужбина, и, ако си ходил, къде си ходил и на колко си години?

– Родом съм от Тетевен, не зная да чета и пиша, не съм ходил никъде и съм на тридесет и пет години.

– Кога постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население, и каква служба си изпълнявал?

– Постъпих в комитета миналата година по това време. Първом ме извика даскал Иван [1] и ми даде едно писмо да [го] занеса в Извор, Ловеч, Гложене и Орхание. Занесох писмото и го дадох в Орхание на Васил бояджията, в Извор – на даскал Васил, в Гложене – на Васил Йонков и в Ловеч – на Марин кафеджията. Те ми дадоха отговорите си, [които] за- несох и предадох на даскал Иван [2]. После хаджи Станьо, [Марко] Йончев и даскал Иван, тримата заедно ме повикаха [и] хаджи Станьо ми каза: „Където и да отиде Дякон Левски, ти ще вървиш с него, и каквото върши той, ще го вършиш и ти. Аз ще ти плащам разноските и ще ти храня децата.“ Аз му казах: „Добре!“ Това беше в училището на даскал Иван.

– Имаше ли някой друг освен тебе? Дяконът там ли беше?

– Дяконът беше в Ловеч. Хаджи Станьо ми извади тескерето, за да отидем в Ловеч заедно с Димитър Пеев, който беше дошъл от Изворския комитет, та да го намерим.

– Дадоха ли ти писмо и кой го даде?

– Хаджи Станьо и даскал Иван ми дадоха едно писмо, за да го дам на Дякон Левски.

– Казаха ли ти тия чорбаджии каква служба ще изпълняваш?

– Както казах преди, те ми казаха: „Ще правите, каквото той каже!“ И ние отидохме.

– После какво направихте?

– Взехме писмото заедно с Димитра, излязохме от Тетевен и отидохме в Ловеч; намерихме Дякон Левски в къщата на Марин поп Луканов, дадохме му писмото и той ни изпрати в дядо Станчовия хан. Там ние останахме две нощи. На третия ден сутринта се приготвихме и излязохме на полето. Той ни беше съобщил по един човек, че ще се срещнем с него там. Ние излязохме и се срещнахме на полето. Оттам отидохме в Троян и слязохме в хана на Васил Спасов. Нея нощ дойдоха някои хора в хана, но не отвориха дума в наше присъствие. На следния ден Дяконът излезе и обикаля, но понеже не ни каза къде е ходил, не мога да зная. Нея вечер спахме пак в хана. На следния ден излязохме оттам и отидохме в Карлово. Понякога ние го запитвахме [Левски], но понеже бяхме още новаци, той не ни казваше нищо. В Карлово слязохме в хана на хаджи Васила [3], [а] Дяконът отиде в една къща, обаче чия е къщата – не зная. Той обикаля там два дни [и] две нощи, при нас не дойде. На третия ден дойде ханджията и ни каза: „Заверете тескеретата си, утре сутринта ще заминете с Дякона за Черноземен. [4]“ Ние заверихме тескеретата си. На следния ден Дяконът дойде в хана и ни взема. Качихме се [на конете] и отидохме в Черноземен. Тримата слязохме в един [и същи] хан, ханджията не зная кой е. Там преспахме една нощ, обаче тук не дойде никой. Дигнахме се и оттам и отидохме в село Зелково [5], близо до Пловдив, и слязохме в къщата на едного, на име Божил. За пътя от Зелково до Хасково Дяконът имал един комитетски човек, на име Иван [6]. Дяконът повика тоя Иван и го изпрати да научи, време ли е да отиде в Пловдив, или не. Иван дойде и съобщи, че е време да отиде. Ние четиримата, заедно с Ивана отидохме в Пловдив, обаче край Пловдив Дяконът каза на мене и Димитра: „Вие стойте тук, аз ще вляза вътре и след половин час ще ви изпратя известие.“ Той отиде; след половин час дойде Иван, взема ни и ни отведе в Пловдив в хана на Гаваза. Ханджията ни завери още същия ден тескеретата. Нея нощ ние не спахме там, излязохме [още] привечер, и четиримата заедно отидохме пак в Зелково [7], в Божиловата къща. После Дяконът ни даде едно отворено писмо, отправено до комитетите в Тетевен, Извор и другаде, [в което се казваше]: „Всички сме здрави и читави, ние сме готови да отидем отсреща [като] пълномощници, пригответе и вие вашите пълномощници.“ Той ни заръча и устно: „Аз ще замина за Пазарджик и другите околни села [и] ще се върна. Когато дойда в Ловеч, ще ви съобщя, пригответе и вие вашите пълномощници!“ Той ни даде малко пари за разноски и ние се върнахме в Тетевен.

– Когато ходехте с Дякона, какво ви говореше той по пътя?

– Когато отидохме с Дякона в Ловеч, той ни каза: „Ще дойдат пълномощници, да съберем пари да купим оръжие; аз обикалям да записвам хора. Ще подадем една молба до падишаха, за да ни даде правата, ако не ги даде, ще въстанем и ще се бием.“ Ние му казахме: „Добре!“

– Когато отидохте в Тетевен, кому дадохте писмото и какво направихте?

– Дадохме го на хаджи Станьо. Те прочетоха писмото в училището и го дадоха на Димитра от Извор. Димитър го занесе в Извор [8]и на други места [и го] обяви. Аз останах в Тетевен.

– Каква длъжност изпълняваше ти в комитета?

– Носех писма на Ловчанския комитет и от Ловчанския комитет на Тетевенския комитет.

– Когато комитета се събираше на заседание, присъстваше ли и ти?

– На събранията аз не присъствах. След събранията ме повикваха хаджи Станьо и Петко Милев, даваха ми книжа и ми казваха: „Не ги показвай никому!“ Аз действах тъй, както ми заръчваха: носех и донасях писма на комитетите и по тоя начин, до залавянето ми бях посредник на кореспонденцията.

– Освен тия служби, още какви други длъжности изпълняваше?

– Преди пет месеца, или по време на жетва, един ден даскал Иван ме повика в училището [и ми] каза: „Свикахме събрание [и] решихме: „Лечо ковачът, Генчо Михайлов, Въльо Станчев, Петър Велев, Димитър и ти, шестимата, ще отидете в Извор и ще устроите засада. Наместникът на владиката – дяконът – ще предаде нашия комитет на властта, убийте го!“ Аз събрах тия хора и им съобщих тая работа. Взех и Димитра. Хаджи Станьо даде всекиму от нас разни дрехи за преобличане, а на ония, които нямаха оръжие, той даде и оръжие. Ние ги взехме и шестимата заедно се скрихме в една отделна стая на училището в Извор. Нея нощ ние останахме там. Сутринта дойдоха Димитър Пеев от Извор и Герго Стойков, взеха ни оттам и ни заведоха в една колиба в лозята, намиращи се на четвърт час разстояние от селото. Герго се върна назад, [а] ние заедно с другото момче чакахме до към пладне. Герго дойде пак и ни каза, че дяконът ще тръгне сам, [и] се върна назад. Димитър Пеев, който беше с нас, ни заведе всред непожънатите ниви, на половин час разстояние, и ние се скрихме там. Стояхме повечко от един час там. Селският пъдар, чието име не зная, гръмна веднъж. Тоя изстрел беше знак, че дяконът няма да дойде. Ние разбрахме, че дяконът не ще дойде. Дигнахме се оттам и приближихме до селото. Щом стигнахме наблизо, ние останахме там, [а] Димитър от Дяково влезе в селото, за да разбере причината за неидването на дякона [9]. След [известно] време той дойде и ни съобщи причината за неидването му. Всички заедно, ние отидохме в Тетевен.

– Защо дяконът, който по-късно беше убит, не е дошъл тоя ден?

– Едно момче, като научило, че ние сме се скрили там, за да го убием, отишло и му казало, и той не дойде.

– После, в Тетевен, къде отидохте и какво направихте? – Отидохме си по къщите, [а] Димитър отиде в Станчовия хан. Мина известно време. Един ден хаджи Станьо, даскал Иван и Петко Милев ме повикаха. Черновитският [?] чорбаджия Петко Милев ми каза: „Аз говорих на [хората] от нашето село: Въльо Станчев, Марин Станчев, Йото Генков, Цако Михайлов и Атанас Толев [10], иди и ги намери. Аз им дадох оръжие и облекло за предрешване. [Намери също] и Тодор Кръстев от Брезово, Марин Павлов и от селото – Лечо ковача. Минавайки през Крушов дол, Дяковчанинът ще вземе още двама души. Ще се съберете всички и оттам ще отидете да нападнете хазната.“ Докато бях още в Тетевен, Станчо ми даде един кат дрехи. Един от външните хора също нямаше дрехи. Взех и за него и оттам отидох в Черни Вит. Събрахме се всички в къщата на Въльо Станчев. Дигнахме се оттам. Когато бях в Тетевен, бяха ми казали: „Димитър ще отиде в Правец в Цветковия хан, ще дойде човек, за да съобщи кога хазната ще тръгне от Орхание, и в помощ ще дойдат [още] хора, идете там!“ Ние потеглихме през нощта от къщата на Въльо Станчев, [но] не можахме да стигнем и до сутринта, та останахме на баира. Щом стигнах там, аз оставих другарите си и отидох в Правец в Цветковия хан. Намерих Димитра и му съобщих, че пристигнахме с другарите. Тоя ден останахме там. Дойдоха още двама Правчани, именно Вълко Колев [11]и още братът на Никола бояджията. Привечер и четиримата заедно отидохме на баира. Станахме оттам всички и отидохме през балкана до Белия камък. Там Божил и Велчо донесоха храна и ракия и останахме през деня до вечерта. Привечер пак Божил ни донесе храна, взема ни и ни заведе на мястото на засадата, отдето щяхме да нападнем хазната. Два дни останахме там и през нашето стоене Велчо ни носеше хляб и ни осведомяваше за тръгването на хазната. В петък пак Велчо ни донесе хляб и съобщил на нашия преден пост, че хазната ще дойде. Докато дойде постът и ни съобщи, двамата души, които бяхме поставили по-рано на Скалата, за да наблюдават хазната, дойдоха и ни казаха, че тя идва. Оттам ние слязохме долу. Докато слезем отгоре до долу, хазната пристигна. Първи измежду нас стреляха Тодор и Въльо. Конете на стражарите бяха ударени, а стражарят гръмна три пъти. После всички от нашата дружина стреляхме. Стражарите избягаха, остана колата с хазната. Ние взехме дисагите и отидохме в храсталака, прерязахме ги, всеки взема, колкото може да носи, и се изкачихме на балкана. Оттам Вълко етрополчанинът [12]заведе всички ни през балкана чак до колибата си. Там ни извадиха малко хляб и се наядохме. Димитър взе моята чанта, чантата на Лечо, чантата на стопанина на колибата Вълко и на Никола [13]и заповяда на деветте души тетевенци: „От тия пари няма да харчите нито стотинка, идете и ги скрийте в Тетевен, в колибите. Когато ви съобщя, ще ги донесете всичките.“ Заедно с тях потеглихме аз и Лечо, всичко единадесет души, и заминахме, а стопанинът на колибата – Вълко – ни водеше, докато преминем дерето. После той се върна, а ние отидохме право в колибата на Въльо Станчев в Черни Вит. Там оставихме дрехите и оръжията си. Другарите ни вземаха парите и отидоха по къщите си. Всеки скри парите у себе си. Освен парите, които дадох на Димитра, когато режех торбите на хазната, в ръцете ми попадна една торбичка със жълтици, която бях скрил в пазвата, без да видят другарите ми. Преди да си отида в къщи, аз я зарових на полето на едно определено място [и] си отидох у дома. След два дни Димитър дойде, свика чорбаджиите и им каза: „Да съберем парите!“ Те му отговориха: „Сега още не е време.“ След петнадесет деня изпратил, чрез Петко Милев, Леча да съобщи [на хората] да донесат парите. Чети- рима души занесли парите, които бяха взели, и му ги предали. Между това повика и мене и ми даде като награда за службата ми една торбичка металици [и] няколко бели меджидиета. Взех тия пари и ги скрих там, гдето бях заровил жълтиците. После дойде мютесариф-пашата [и], като ме заловиха, аз посочих мястото, дето бях скрил парите. Извадих ги и ги предадох.

– Не те ли запита Димитър за жълтиците, които бяха у тебе?

– [Той ми каза]: „Научих от касиера, че в хазната имало и злато.“ Аз отказах, не ги дадох.

– Когато дойде мютесариф-пашата, ти какво правеше?

– Първо дойде юзбашията. Чорбаджиите ме предупредиха. Аз се крих два дни, [но] когато дойде пашата-мютесариф, на другата сутрин от идването му, без да съобщя на чорбаджиите, сам отидох право при него, разправих му всичко подробно, като му дадох и парите. Съобщих му също и мястото на комитетските книжа.

– Вършил ли си някоя друга работа?

– Освен това, нищо друго не съм вършил.

26 шеввал [12]89 [14 декември 1872] година.

Отпечатал пръст: Стоян пандурът

Показанията на Стоян пандура, дадени в наше присъствие, както и въпросите и отговорите са, както са изложени по-горе.

26 шеввал [12]89 или 14 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

2Васил Петров, председател на комитета в Орхание; даскал Васил Братанов Бошаранов, секретар на Изворския комитет; „Марин кафеджията“ е Марин поп Луканов, председател на Ловчанския комитет; даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

3Хаджи Васил е Васил Караиванов.

4Село Черноземен (в тур. текст „Кара топрак“), Карловско.

5Село „Зелково“, както е означено в оригинала, в Пловдивско няма. Но щом като Дяконът е отседнал в къщата на „едного, на име Божил“ (а това е Божил Георгиев от Царацово), явно е, че преписвачът е сгрешил името на село Царацово.

6Иван е Иван Атанасов Арабаджията от Царацово.

7И тук „Зелково“ е погрешно написано името на Царацово.

8Димитър от Извор е Дидьо Пеев.

9„Дяконът“ е Паисий.

10Атанас Тулов, а не „Толев“.

11Вълко Цолов, а не „Колев“

12Вълко е Вълко Цолов, но не от Етрополе, а от Правец.

13Никола е Никола Цвятков от Правец; деветте души тетевенци, участвали в обира на хазната, освен Стоян Пандура, Лечо Николов и двамата правчани – Вълко Цолов и Никола Цвятков, са: Тодор Кръстев, Павел Лалов, Марин Павлов, Атанас Тулов, Найден Вълков, Вълко Станчев, Марин Станчев, Цако Генчев и Йото Генков, но последните четирима са всъщност от Черни Вит.

Този, който надниква от време на време в моя блог, вероятно е попадал на някои преведени от мене миниатюри на Тамрико Шоли. Но да не губим време с връщане назад и да чуем няколко думи за нея:

„Украинската журналистка и писателка Тамрико Шоли (истинска фамилия - Шошиашвили) е родена в Луганск, но през 2000 година се установява в Киев. Получава диплома за магистър по право в Киевския национален търговско-икономически университет. Работи в различни издателски къщи, изминава пътя от кореспондент до ръководител на проекти. Първата си платена статия пише през 2006 година. Първата си книга „Мъжът отвътре“ („Внутри мужчины“) издава през 2012 година, а втората си – „Жената отвътре“ („Внутри женщины“) – през 2014 година“. (от руския книжен портал „LiveLib“)

Не съм чел книгите на Тамрико Шоли, но следя профила ѝ във Фейсбук и се радвам на нейните свежи и оригинални мисли и хрумвания. Това ме кара понякога да превеждам някои неща от нея в блога. Тук обаче съм превел едно интервю с Тамрика Шоли, взето от Елизавета Даниловская за изданието „IVETTA“.

С писателката Тамрико Шоли се срещаме в един от уютните столични пъбове. Тамрико поръчва чаша вино, аз включвам диктофона. Няколко години самата тя е канела на среща мъже и жени, слушала е техните истории, след което се е появила дебютната книга „Мъжът отвътре“ и логичното нейно продължение „Жената отвътре“.

Постига успех, позната е като авторка на бестселъри и я сравняват с макар измислената, но най-известна журналистка, пишеща за вечната загадка на човешките взаимоотношения – Кари Брадшоу. Коя е тя, която успя да разговори за най-съкровеното повече от двеста реални мъже и жени? Да дадем думата на самата писателка.

За дебютната книга

Наложи ми се да напечатам първата си книга за моя сметка. Изпратих първите глави и резюме до практически всичките съществуващи тогава украински издателства, но не получих никакъв отговор. Възможно е даже никой да не е прочел тези писма. Но не съжалявам, това беше огромен опит.

Между другото, с много герои от моите книги общувам и до ден днешен (книгите „Мъжът отвътре“ и „Жената отвътре“ се основават на реални интервюта – бел. ред.). Радвам се, че се срещнахме тогава, когато „ги болеше“. Сега, струва ми се, не биха споделяли с мене толкова лични откровения.

Преосмисляне

Разочаровах се от всички тренинги за личностно развитие. Смятам, че това не действа, цялата им философия е изградена върху управление на съзнанието, като изобщо се забравя за физиологията и биологичните процеси в тялото. Колко пъти се случваше вечерта да анализирам нещата и да разбера как трябва да живея по-нататък, направо достигах до въпросния дзен. А на сутринта ставам и чувствам, че шията ми е отекла, пък и дъжд вали, пък и хормоните влияят силно на организма. И край – от дзена следа даже няма!

В защита на манталитета

Не малко ми е обидно, когато чета/слушам: „бях в Берлин, сега се върнах, а тук, в Украйна, всички са така намръщени“. Но за това не са виновни нашите хора: трудно е да се усмихваш, когато нямаш вкъщи топла вода месеци наред. Да, битът ни е много сложен, но има и преимущества.

Киев е отлична платформа за младите хора, за тези, които са на 17-25 години. Във въпросната Германия има много юридически и бюрократични ограничения, за да проявиш себе си. Освен това студентите там практически никога не могат да спечелят толкова, че да отидат на ресторант. А в Киев предприемчивите младежи могат да си позволят в този смисъл значително повече.

Защо по-рано е по-добре

Това, че в нашата култура се създават по-рано семейства отколкото на Запад, не е толкова лошо. Сега има огромна прослойка от германци, които към четиридесетата си година не са били нито веднъж женени. Един мой немски приятел се замисли за семейство едва след петдесетте, но на мене ми се струва, че никога няма да го създаде. Той не може да поддържа продължителни отношения, а това също е навик.

Колкото си по-възрастен, толкова по-трудно можеш да създадеш семейство, а не обратното. С възрастта не ставаме по-гъвкави. С възрастта приемаме повече себе си, а не другите хора. Изработваме си свой режим, който трудно може да бъде променен. Свикваме с определен бит и ни е сложно да пуснем там нов човек. Има мнение, че на Запад икономическите условия са по-добри и затова могат да си позволят да живеят без партньор. Но това е пълна безсмислица.

Никой не харесва да бъде сам, даже в много комфортно жилище. Всички искат да бъдат обичани. Това е нормално. Просто на Запад са се научили да не го казват на глас и да не задават излишни въпроси на другите. А нашата нетактичност е все така жива. Но аз отдавна не се обиждам на въпроси като „какво, още ли не си се омъжила?“. Само ни се струва, че така искат да ни унизят. Възприемам го като грижа да не бъда сама в старостта си. И винаги отвръщам с усмивка: „Всяко нещо с времето си“.

Източник на сили

Моето вдъхновение е сега в близките ми хора. Дълго робувах на стереотипа, че нашите родители със съветския си подход са допуснали море от грешки във възпитанието и ние – децата от онова време – сме травмирани завинаги. Днес разбирам, че да се търсят постоянно грешки в детството, е по начало загубена работа: концентрираш се върху отрицателното. Сега се опитвам да си спомня какво хубаво съм имала в детството.

Моите родители са от различни националности, носители на различен културен код, аз растях в края на осемдесетте и деветдесетте години в Луганск. Времето беше сложно, но в него имаше и много положителни моменти. И благодарение на това аз станах каквото съм. Разбрах, че ако се концентрирам дълго върху лошото, което се е случило в миналото, не мога да вървя напред. Да приемеш своите родственици е колосално важно. Защото ние сме смес от нашите родители, по характер или по външност съчетаваме в себе си техните черти.

Едно момиче е наследило например фигурата на своята майка, но техните отношения са сложни. Голяма вероятност има момичето да намрази своето тяло, защото ще вижда в него връзка с майка си. Или ето още едни пример. Моя приятелка, домакиня, има практически идеално семейство, мъж и три деца. Но се оплаква постоянно, че е с малко абонати в инстаграм. Когато някой се възхищава от семейство ѝ, тя само свива рамене – доброто семейство не е постижение. И едва след време стана ясно, че в семейството ѝ са говорили винаги лоши неща за сестрата на майка ѝ, която била домакиня. Та нещата изобщо не опираха до абонатите в инстаграм, а до това, че в нейното съзнание образът на домакинята е нещо лошо.

Тайната на добрия текст

„Мъжът отвътре“ се появи поради това, че прекъснах една връзка и трябваше да се ориентирам в ролята на половете. Но нямаше как иначе. Аз винаги акцентирам по време на своите уроци по писателско майсторство: трябва да пишете само по тема, която ви вълнува най-много сега и отговора на която не сте намерили. Независимо дали е пост във фейсбук, или е книга. Ако пишете от позицията „Аз зная единствения вариант на отговора“, се превръщате във всезнаещ експерт, а това дразни.

Още една тайна: по-интересен е този персонаж, с който читателят може да се асоциира. Ако сега например Анджелина Джоли издаде книга а ла „тайните на моята фигура“, тя ще предизвика по-малък отзвук от книгата „как постигнах мечтаната фигура“ на някоя си Маша от някакво малко градче. Защото тя, като повечето читатели, не е имала нито милиони, нито армия от спортни треньори и масажисти.

За приемането на себе си

Сега ме интересува въпроса за връщането към себе си, за приемането на себе си чрез своята култура. Аз винаги съм била разкъсана между изтока и запада. И това предизвикваше у мене много противоречия. Но сега престанах да променям безпощадно чертите на своя характер в угода на обществото. Например обичам повече класиката отколкото съвременните тенденции. Постоянно ме упрекват, че това е старомодно и пречи на пласирането на авторското ми име на пазара, но съм такава и не искам да бъда друг човек.

Защо жените са от Венера, а мъжете от Марс

Очевидно е, че мъжете и жените са равни в своите граждански и юридически права, но са различни в биологичен смисъл. Елементарен пример е майчинският инстинкт, който се различава от бащинския. Ако този инстинкт не съществуваше, въпросът за оцеляването на новите поколения би бил под голям въпрос. А за да съществува този инстинкт, са ни необходими различни хормони и различна психика.

Тайната на щастливите отношения

Не зная тайната на щастливите отношения, защото в живота нещата са много-много различни. Но се отнасям скептично към идеята, че в отношенията никой никому за нищо не е длъжен. Има такъв израз: „самоограничението е атрибут на формираната личност“. И аз съм склонна да се съглася с него.

За тези, които са на път

Преди се занимавах постоянно с това, че надувах слабите си страни. Това ми отнемаше много време, ресурси и нерви. Но ми се струваше, че това е единственият начин за развитие. Съвсем наскоро погледнах на това под нов ъгъл и започнах да надувам своите… силни страни.

Някой би си помислил защо, след като те и така са развити. Но като използваме силните си страни, ние ще успеем да направим повече качествени неща отколкото ако отделим същото време да насилваме слабите си черти. Аз например планирам лошо нещата си, но съм забележителен аналитик. Също така нямам добре развито чувство за време, затова пък съм прекрасен оратор и мога да говоря с часове пред публика.

Да работиш със силните си черти е по-лесно, хабиш по-малко енергия. А за да оправиш слабите си страни – повече, което означава, че за година ще направиш по-малко. А това не е за нас, нали?

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 60-те години на 19 век в Лондон била публикувана серия от антропоморфни карти на европейските страни. Англия като кралица, Ирландия като две селянки, Франция като повелителка на модата, Италия като революционер, Прусия като Фридрих Вилхелм и Бисмарк, а Русия като мечка. В изданието се сочело, че авторът на скечовете е юноша, но съдържанието и вида на картите ни карат да се съмняваме в това.

Уолтър Х. Братейн (Walter H. Brattain)

10 февруари 1902 г. – 13 октомври 1987 г.

Нобелова награда за физика, 1956 г. (заедно с Уилям Б. Шокли и Джон Бардийн)

(За изследването на полупроводниците и откриването на транзисторния ефект.)

Американският физик Уолтър Хаузър Братейн е роден в град Амой (Сямън) в Югоизточен Китай. Син е на Рос Р. Братейн, учител в частно училище за китайски деца, и Отили (Хаузър) Братейн. Той е най-големият от петте им деца. В ранните години на Братейн семейството се връща в щат Вашингтон, родното място на прадедите от рода Братейн, и се установява в Тънаскит. Бащата купува участък земя и става стопанин на скотовъдно ранчо и мелница. Момчето ходи на училище в Тънаскит, след това постъпва в колежа „Уитмън“, като избира за профилиращи предмети математиката и физиката. Става бакалавър през 1924 г., получава степента магистър в Орегонския университет през 1926 г. и защитава докторска дисертация по физика в Минесотския университет през 1929 г. Макар че харесва живота в ранчото, сред природата, Братейн не обича фермерския труд. „Ходенето в прахта след трите коня и браната ме направи физик“ - казва по-късно тай.

В рамките на докторската си програма Братейн прекарва академичната 1928-1929 година в Националното бюро за стандарти на САЩ, където работи над увеличаването на точността на измерването на времето и на честотата на колебанията, а също така помага да се разработи портативен генератор с температурно регулиране. През 1929 г. постъпва в лабораториите на „Бел телефон“ като физик-изследовател и работи там до излизането си в оставка през 1967 г., след което се връща в колежа „Уитмън“, за да преподава физика и да се занимава с изучаването на живите клетки.

През първите седем години в лабораториите на „Бел“ Братейн изучава явления като влиянието на адсорбционните плаки върху електронните емисии от нагорещени повърхности и електронните сблъсъци в живачните пари, занимава се с магнитометрите, инфрачервените явления и еталоните за чистота. По това време основно електронно усилвателно устройство е триелектродната вакуумна лампа (триода), изобретена от Лий де Форест през 1907 г. Още в края на XIX в. Томас Едисън, изследвайки проблемите на електрическото осветление, открива, че между нажежената жичка и втория електрод, ако се поставят в херметична вакуумна колба и се свържат с батерия, се появява електрически ток. Така възниква двуелектронната лампа (диодът). По-късно физиците доказват, че жичката излъчва електрони, които имат отрицателен заряд и се привличат от положителния електрод. Понеже провеждат ток само в едно направление, диодите започват да се използват като токоизправители, превръщащи променливия (променящия направлението си) ток в постоянен, протичащ само в едно направление. Де Форест поставя проводникова мрежа (решетка) между излъчвателя на електрони (катода) и положителния електрод (анода). Малка промяна на напрежението в мрежата води до голяма промяна на тока, протичащ през нея между катода и анода, като позволява по този начин да се усили сигналът, приложен към мрежата. Високата температура, необходима за електронната емисия, намалява срока на годност на катода и разваля електронната лампа. Братейн открива, че някои тънки катодни покрития осигуряват удовлетворителна емисия при по-ниски температури, усилвайки ефекта и увеличавайки срока на годност на лампата.

Когато през 1936 г. в лабораториите на „Бел“ идва Уилям Шокли, той се включва бързо в изследването на свойствата на материалите, наречени полупроводници. Целта му е да замени вакуумните електронни лампи с прибори от твърди материали, които да са с по-малък размер, по-малко чупливи и енергетично по-ефективни. Електропроводимостта на полупроводниците е междинна по отношение на електропроводимостта на проводниците (преди всичко металите) и електропроводимостта на изолаторите и се променя силно при наличието на дори малко количества примеси. В първите полупроводникови радиоприемници се използва контакт между намотка от тънка жичка и парченце галенит (полупроводников минерал) за детектиране на слаби сигнали от приеманите от антените радиовълни. Изследвайки полупроводниците, Братейн и Шокли търсят материал, който би могъл едновременно да детектира и да усилва сигналите. Изследванията им са прекъснати от войната. От 1942 до 1945 г. те работят в отдела за военни изследвания към Колумбийския университет, където се занимават с приложение на научните изследвания в борбата с подводниците. Шокли се оттегля от изследванията малко по-рано, за да работи над радара.

Когато след войната Братейн и Шокли се връщат в лабораториите „Бел“, към тях се присъединява физикът теоретик Джон Бардийн. В това съдружество Братейн изпълнява ролята на експериментатор, който определя свойствата и поведението на изследваните материали и прибори. Шокли изказва теоретичното предположение, че като се въздейства на тока с електрическо поле от приложеното напрежение, може да се получи усилвател с полево въздействие. Това поле трябва да действа аналогично на полето, което се появява на мрежата на триодния усилвател. Групата създава много прибори, за да провери теорията на Шокли, но всичко е безрезултатно.

Тогава на Бардийн му хрумва мисълта, че полето не може да проникне в полупроводника заради слоя електрони, разположени по неговата повърхност. Това довежда до интензивно изследване на повърхностните ефекти. Учените подлагат повърхностите на полупроводниците на въздействието на светлина, топлина, студ, промиват ги с течности (изолиращи и провеждащи ток) и ги покриват с металически слоеве. През 1947 г., когато групата усвоява задълбочено поведението на полупроводниковите повърхности, Братейн и Бардийн конструират прибор, в който за първи път се появява това, което по-късно става известно като транзисторен ефект. Този прибор, наречен точков контактен транзистор, се състои от германиев кристал, съдържащ слаба концентрация от примеси. От едната страна на кристала има два контакта от златно фолио, от другата има трети контакт. Положителното напрежение се прилага между първия златен контакт (емитер) и третия контакт (база), а отрицателното напрежение – между втория златен контакт (колектор) и базата. Сигналът, постъпващ в емитера, влияе на тока в контура колектор–база. Макар че този прибор усилва сигнала, както е замислено, принципът на неговата работа не намира удовлетворително обяснение, което предизвиква нова серия от изследвания.

Макар че теорията за полупроводниците е разработена вече доста с помощта на квантовата механика, предсказанията на тази теория още не намират адекватното количествено потвърждение в експериментите. Атомите в кристалите се държат заедно с помощта на електроните, които са най-слабо свързани със своите ядра. В съвършения кристал връзките, както е прието да се казва, са „наситени“ или „запълнени“. Електроните могат да бъдат откъснати трудно, те се придвижват трудно, което довежда до много високо електрическо съпротивление. Такъв кристал е изолатор. Но въвеждането на чужди атоми, които не подхождат изобщо на дадената структура, води или до поява на излишни електрони, способни да участват в електрическия ток, или до дефицит на електрони, известен като „дупки“. В математическия модел дупките се движат като положително заредени електрони, макар и с друга скорост. Фактически дупките са места, напуснати от електроните, и следователно дупките все едно се движат в обратно направление, докато електроните се движат направо, запълвайки празните преди това места и образувайки нови дупки там, откъдето са се отделили. Оказва се, че за обяснение на действието на транзистора трябва да се имат предвид комплексното взаимодействие на примесите от различните видове и концентрации, локалният характер на контактите между различните материали и приносът за тока както на електроните, така и на дупките. Важната роля на дупките не е достатъчно предвидена преди това.

Шокли предсказва, че приборът може да се подобри, като се заменят металните полупроводникови контакти с по-качествени контакти между различни видове полупроводници, в един от които доминират излишни електроните (n-тип), а в други - дупки (p-тип). Успешният модел, наречен плоскостен транзистор, е създаден през 1950 г. Той се състои от тънък слой p-тип, разположен – като в сандвич – между два слоя n-тип с металически контакт във всеки слой. Този прибор работи така, както предсказва Шокли. Плоскостните транзистори започват да се използват широко заедно с точково контактните, защото се произвеждат по-лесно и работят по-добре. Ранната идея на Шокли, за транзистор с полево действие, дълго не може да се осъществи, защото сред достъпните материали няма подходящи. Работещият полеви транзистор е създаден на основата на силициевите кристали, когато методите за създаване и пречистване на кристалите се придвижват далече напред.

Подобно на електронната лампа, транзисторите позволяват на слаб ток, течащ в един контур, да контролира много по-силен ток, течащ в друг контур. Транзисторите бързо изместват радиолампите навсякъде, с изключение на тези случаи, когато са необходими много големи мощности, като при радиопредаванията или в промишлените нагревателни радиочестотни прибори. Биполярните транзистори обикновено се използват там, където е необходима висока скорост, както и във високочестотните прибори, които нямат настоятелна необходимост от използване на електронни лампи. Полевите транзистори са основния вид транзистори, които се използват в електронните прибори. Те се произвеждат лесно, а използват енергия по-малко даже от биполярните транзистори. Макар че част от транзисторите все още са германиеви, много от тях се изготвят от силиций, който е по-устойчив на въздействието на високите температури. С по-нататъшното развитие на технологията става възможно да се разполагат в едно парче силиций до милион транзистори и този брой продължава да расте. Подобни силициеви блокове служат основно за бързото развитие на съвременните компютри, свързочните средства и средствата за управление.

По-нататъшните изследвания на Братейн, посветени на свойствата на полупроводниците и на техните повърхности, са извънредно важни за полевите транзистори, които са много чувствителни към повърхностните дефекти, и за слънчевите батерии, чиито свойства се определят от електрическите свойства на повърхностите.

През 1935 г. Братейн се жени за Карън Джилмър, доктор по физическа химия; семейството има един син. През 1957 г. Карън умира, а след една година Братейн се жени за Ема Джейн Милър. Той е известен като прям и искрен човек. Сред неговите увлечения са голфът, риболовът и четенето на книги.

Сред наградите на Братейн са медалът Стюарт Балантайнна института „Франклин“ (1952 г.), наградата Джон Скотна град Филаделфия (1855 г.) и почетната наградана завършилите Орегонския университет (1976 г.). Той има пет почетни докторски степени, член е на Националната академия на науките и на Почетното дружество на изобретателите, а също така е член на Американската академия на науките и изкуствата, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американското физическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/brattain.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Петко Милев

14 декември 1872

– Ти ли си Петко Милев, чието име се среща в дознанието?

– Да, господине, аз съм.

– Откъде си родом, знаеш ли да четеш и пишеш? Ходил ли си в чужбина?

– Тетевенец съм, чета и пиша, учих се в Тетевен, никъде не съм ходил.

– Кога постъпи в комитета, съставен с цел да вдигне на въстание населението на България, каква, служба изпълняваше и какви бяха целите на комитета ?

– Постъпих преди шест-седем месеца. Един ден ме повикаха хаджи Станьо и даскал Иван. Комитетският тефтер се намирал у хаджи Иванчо, баджанак на хаджи Станьо. Взеха го от него и ми казаха: „Нека тоя тефтер стои у тебе!“ Аз им казах: „Не искам!“ Те ми отговориха: „Вземи го, ако стои у тебе, никой не ще го подири.“ Взех тефтера, влязох в комитета и дадох двеста гроша.

– Какво представляваше комитетският тефтер и какво беше записано в него ?

– Бяха записани имената на ония, които влизаха в комитета, и на ония, които бяха дали пари.

– Докато ти беше, колко пари се събраха и къде ги изпратихте ?

– Не зная. Пише го в тефтера, но аз не съм го прочел. На мене предадоха тефтера и осемстотин гроша.

– През това време, или през времето, докато тефтерът стоя у тебе, колко пари се събраха?

– Даскал Иван и Станчо ми дадоха от събраните пари триста гроша, Димитър Дяковчанинът ми даде четири наполеона и две златни меджидиета.

– Къде изпрати ти събраните около две хиляди гроша?

– От тия пари шест лири дадох на Васил гложенеца, пътни по отиването [му] като представител в отсрещния комитет; двеста гроша се дадоха за комитетския кон, който Димитър яздеше. Сто и седемдесет гроша дадох на Станчо ханджията за разноски на Димитра по стоенето [му] в хана. Остатъка предадох на властта, когато ме заловиха.

– Когато събирахте тия пари от населението, къде ги изпращахте и защо ги изпращахте?

– Събираха се пари, щеше да се купи оръжие. Щяхме да искаме от държавата права. Ако не [ги] дадеше, щяхме да воюваме. Така говореше Димитър.

– Къде се събирахте в Тетевен по тая работа и колко събрания свикахте ?

– Събирахме се в Станчовия хан, аз ходих и присъствах два пъти. Четеше се уставът, който беше изпратен от Букурещкия комитет.

– Какво беше писано в тия книжа?

– Понеже аз не съм толкова учен, не [ги] разбирах, тоест, четях и разбирах, но като на сън, не [ги] запомнях.

– От колко души се състоеше събранието ви и кой беше председател?

– Събранието се състоеше от хаджи Станьо, Марко Йончев, Иван хекиминът [1], аз, даскал Иван, Петър Вълев, който сега се намира във Влашко, Димитър Милчев от Оряхово [2], Станьо и Станчо. Председател беше пак хаджи Станьо.

– Къде разпространи ония червени книги, които дойдоха отсреща?

– От Ловеч идваха само за нас, другите не ги зная. Ние не изпращахме никъде, защото Димитър ни беше поръчал: „Четете ги и после ги крийте, да не ви види някой!“ И ние ги прочитахме и ги скривахме.

– Къде ги криехте?

– Криеше ги майката на Станьо и Станчо хаджи Иванови [3].

– Откъде дойде оръжието, което раздадохте? На кого го дадохте и колко броя беше [то]?

– Да, зная, че оръжието дойде и се раздаде, [обаче] подробностите му не зная. Анастас [4]знае, нека каже той!

– Какво щяхте да правите с това оръжие?

– Да, зная, че оръжието дойде и се раздаде, [обаче] подробностите му не зная. Анастас знае, нека каже той!

– Какво щяхте да правите с това оръжие?

– Както казах в първия си разпит, събирахме пари и щяхме да купим оръжие, щяхме да пресечем проходите, да излезем по планините, да се бием и да си възвърнем земята на бащите си. Събранието разискваше винаги тоя въпрос. Когато оръжието дойде, аз ги запитах и те ми казаха [пак] така.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник, и как стана [то]?

– Преди аз нямах сведения по това убийство, след убийството Димитър каза на всеки, каза и на мене.

– Как се нареди работата [около] обирането на хазната? Разкажи ни какво знаеш по това!

– Един ден Димитър, хаджи Станьо и аз бяхме заедно. Димитър каза: „Отсреща искат пари“ и [ни] поиска десет хиляди гроша. Хаджи Станьо му каза: „Толкова пари има винаги готови у мене. Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите [и] си свърши работата!“ Аз му рекох: „Ето, оттук-оттам събираш пари, да не правим това злоупотребление на падишаха, грехота е!“ Димитър каза: „Това си е моя работа.“

28 ш е в а л [12]89 [16 декември 1872] година.

– Кой намери четиримата души от Черни Вит, които участваха в нападението на хазната?

– Аз не съм ги намерил, те сами знаят, нека кажат!

Очна ставка между Петко и Димитър

– Кой намери хората от Черни Вит, за да нападнат хазната?

– Събра ги Стоян пандурът, обаче хаджи Станьо и Петко Милев ги подготвиха.

– Кой им даде приготвените дрехи и оръжия?

– Стоян пандурът събра тия хора, той знае.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Въпрос, зададен на Стоян пандура присъствие на Петко Милев

– Кой даде хората от Черни Вит, за [да участват в] нападението на хазната?

– Хаджи Станьо, Петко Милев, даскал Иван и други, [обаче] в същност главните организатори бяха хаджи Станьо и седящият насреща ми Петко Милев.

– Кой им даде оръжието и дрехите?

– Петко Милев поръчал да ушият облеклото на Въльо Станчев и Йото Генков; на мене той даде един нож; на Въльо Станчев даде един нож, едно кебе и един фес. Ако е дал някому и още [нещо] друго, той сам ще каже [т. е. оня, комуто е дадено].

[Отпечатал пръст]: Стоян пандурът

Въпрос към Въльо Станчев в присъствието на Петко Милев

– Кой ви организира от Черни Вит за нападението на хазната? – Стоян и Лечо ни казаха: „Ще нападнете хазната.“ После ни извикаха. Стоян донесе едно кебе и ми каза, [че то е] на Петко Милев.

[Отпечатал пръст]: Въльо Станчев

Въпрос към Марин Станчев в присъствието на Петко

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Повикаха ни в къщата на Петко, когато и той беше там, и ни казаха: „Ще нападнете хазната, ако не я нападнете, вие ще бъдете виновни.“ Ние отидохме, нападнахме хазната [и] сега [пак] ние излязохме виновни, [а] те се теглят настрана.

– Кой ти даде оръжието и дрехите?

– Оръжието и дрехите бяха мои. Стоян ми даде само една кърпа за глава, [която] аз привързах.

[Отпечатал пръст]: Марин Станчев

Въпрос към Йото Генков в присъствие на Петко

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Петко Милев ми каза първоначално: „Ще ти изпратим Стояна и Леча [и] ще нападнете хазната.“ После те дойдоха, отидохме заедно и нападнахме хазната.

– Кой ти даде оръжието, което имаше?

– Два месеца преди случилото се, Петко Милев ми даде един пищов и пари, с които купих една ока барут.

[Отпечатал пръст]: Йото Генков

Въпрос към Цако Генчев в присъствие на Петко Милев

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Петко Милев ми каза в Тетевен: „Бъди готов, ще отидете да нападнете хазната.“ После дойдоха Стоян и Лечо, отидохме заедно и нападнахме хазната.

– Кой ти даде оръжието и откъде го намери?

– Оръжието беше мое собствено.

[Отпечатал пръст]: Цако Генчев

– Кой е [оня], който ви организира да нападнете хазната?

– Тоя Петко Милев ми каза шест пъти: „Ще нападнете хазната!“ Ние отидохме и я нападнахме. Парите, които взехме, аз занесох в Петковата къща. Той ги взе и ги скри, [а] сега отрича. Шест пъти ми каза: „Ще отидете, ще я нападнете, [защото] накрая има [и] смърт.“ Имам десет деца, извърших тая работа поради неговата лошотия!

[Отпечатал пръст]: Лечо ковачът

– Ето, сега в твое присъствие толкова хора разправят, че ти и хаджи Станьо сте ги организирали и подбудили да нападнат хазната, какво ще кажеш?

– Техните думи са лъжливи, клеветят ме.

– Щом не си дал нарежданията, [как] в твоята къща се намериха много от парите на хазната, как прие ти тия пари в къщата си?

– Ето, тия четири наши селяни – Въльо Станчев, Марин Станчев, Цако Генчев и Йото Генков – донесоха парите и аз ги приех. Дойде Димитър, изпратихме известие на тия [хора], след това те донесоха парите, Димитър ги преброи и остана три нощи в моята къща. През тия нощи, една нощ беше дошъл и хаджи Станьо.

– Защо нападнахте хазната?

– Трябваше да се купят пушки и барут.

– Какви други сведения имаш още?

– Нищо друго не зная.

[Подписал]: Петко Милев

Гореизложените въпроси и отговори, показанията на Петко Милев и очната му ставка с далите сведения [по обира] се извършиха в наше присъствие.

28 шеввал [12] 89 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Иван Хекиминът е Иван Ибришимов; даскал Иван е Иван Фурнаджиев.

2Не е известно по какъв случай Димитър Милчев от Оряховския комитет присъства на събранието в Тетевен.

3„Майката на Станьо и Станчо“ е Милка.

4Анастас е Анастас поп Хинов.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Зюмра Исмаил – юристка, завършила Нов български университет.

По стечение на обстоятелствата се случи така, че да бъда обвиняем и сега ми се налага да бъда разпитан от т.нар. разследващи органи. Бях призован и сега ми предстои да отида в полицията. Всъщност кои са разследващите органи? Каква е разликата между разследващ полицай и следовател? Аз от кого ще бъда разпитан?. Имам нужда да се запозная малко по-подробно с правомощия им преди сблъсъка с тях, за да знам какво могат и какво не могат да предприемат срещу мен.

Първо трябва да знам кои са разследващите органи?

Това са:

• следователите;
• служителите от Министерството на вътрешните работи, назначени на длъжност “разследващ полицай” и служителите от Агенция “Митници”, назначени на длъжност “разследващ митнически инспектор”;
• полицейските органи в Министерството на вътрешните работи и митническите органи в Агенция “Митници”.

Какво е общото и различното между всички разследващи органи?

Както подсказва и самото наименование “разследващи органи“, общото между тях е, че те провеждат разследване. Разследването е първият етап от досъдебното производсто или с други думи – всичко онова, което се случва преди делото да отиде в съда, като например събирането на доказателства и т.н. Т.е. разследващите органи са органи на досъдебното производство по дела от общ характер. Какво означава това?За престъпленията, при които извършеното не е така опасно, се завеждат дела от т.нар. частен характер. Тези престъпления не са толкова сериозно наказуеми, защото най-често засягат единствено мои интереси. Такива например са дела за обида, клевета, лека телесна повреда.Това означава, че по такова дело няма да има досъдебно производство (т.е. няма разследващи органи) и ще трябва аз да докажа вината на съседката си. По друг начин стоят нещата обаче, ако съм откраднал/а кола. В такъв случай делото ще е от общ характер и прокурорът ще внесе обвинението в съда. Именно по такива дела преди внасянето на обинението в съда ще участват разследващите органи.

Разлика между отделните разследващи органи е, че всички те провеждат разследване по отделни категории наказателни дела.Например ако съм причинил ПТП, ще бъда разпитан от разследващи полицаи. Но ако отвлека някого, ще бъда разпитан от следовател поради фактическата сложност на делото.

Какви правомощия имат следователите?

Следователите провеждат разследване по т.нар.”сложни дела”. Това са делата за:

• престъпления против Републиката;
• тежки умишлени престъпления против личността като убийство или отвличане;
• за престъпления, извършени от съдии, прокурори и следователи, от други лица с имунитет, от членове на Министерския съвет или от държавни служители;
• престъпления, извършени в чужбина;
• с фактическа и правна сложност и др. Какво означава това? Такива дела могат да бъдат за тежко умишлено престъпление, по които няма достатъчно доказателства или свидетели, или обратното – има прекалено много и разкриването на извършителя е по-трудно. Най-често тази дела се характеризират и със засилен обществен интерес.

Как започва досъдебното производство и какви са правомощията на разследващите органи?

Досъдебното производство се образува с постановление на прокурора или съставянето на протокола за първото действие по разследването. Какво означава това? Първо действие по разследването ще е например, ако съм бил претърсен или съм бил разпитан за престъпление, за което има данни, че съм извършил, в случай че незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства. След като бъде съставен такъв акт, предстои привличането ми като обвиняем.

NB! Важно е да знам, че разследващите органи няматправо да ме задържат, без да имат основание и въпреки това, ако се случи имам право да се защитя. Освен това те нямат право да прилагат сила, без да имат основание за това (а такова ще имат например ако се съпротивлявам или застрашавам живота на някого).

Какво трябва да включва протоколът за първото действие по разследването?

1. датата и мястото на издаването му;
2. органът, който го издава;
3. трите ми имена и деянието, за което съм привлечен;
4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;
5. мярката за неотклонение (гаранция, подписка, задържане под стража), ако такава се взема;
6. правата ми на защита, включително и правото ми да откажа да дам обяснения, както и правото ми да имам защитник.

Какво включва правото ми на защита?

Като обвиняем имам право да науча за какво престъпление съм привлечен/а и въз основа на какви доказателства; да давам или да откажа да давам обяснения по обвинението; да се запозная с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства, да правя необходимите извлечения; да представям доказателства; да прави искания, бележки и възражения; да се изказвам последен/на; да обжалвам актовете, които накърняват правата и законни ми интереси и да имам защитник. Като обвиняем имам право защитникът ми да участва при извършване на действия по разследването и освен ако изрично съм се откзал/а от това право.

Какво означава привличане на обвиняем и предявяване на постановлението?

Когато са събрани достатъчно доказателства за виновността ми в извършване на престъпление от общ характер и не са налице основанията за прекратяване на наказателното производство (напр. деецът е починал или деянието не представлява престъпление), разследващият орган докладва на прокурора и аз бивам привлечен като обвиняем със съставяне на съответният акт (протокол или постановление). Разследващият орган предявява постановлението за привличане на мен и моя защитник срещу подпис, като ни дава възможност да се запознаем с пълното му съдържание, а при нужда ни дава допълнителни разяснения. Разследващият орган не може да извършва действия по разследването с мое участие, докато не изпълни задълженията си по съставянето на протокола.

Какво ще се случи, ако съм призован и не се явя?

Аз съм длъжен да се явя (освен ако имам уважителни причини да не го направя като например ако съм тежко болен и нямам физическата възможност да се явя), ако съм редовно призован, т. е ако ми е била връчена призовка по надлежния ред. Ако не се явя, ще бъда доведен принудително, т.е. ще бъда придружен от органите на реда, за да се явя.

Какво предстои след това?

След предявяване на постановлението за привличане на обвиняеморганът на досъдебното производство незабавно пристъпва към разпита ми.След това, ако намери, че са извършени всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина, разследващият орган докладва делото на прокурора.После разследващият орган ми предявява разследването. Това означава, че разследващият орган ми предоставя всички материали по него за проучване.Разследващият орган определя срок, в който мога да се запозная с материалите, а аз имам право на искания, бележки и възражения по тях.След приключване на разследването разследващият орган незабавно изпраща с писмено мнение делото на прокурора.След като получи делото, прокурорът има няколко възможности. Той може:

• • да прекрати делото (напр. ако намери, че обвинението не е доказано);
  • да спре наказателното производство (напр. когато извършителят на престъплението не е разкрит и при невъзможност единствен свидетел очевидец да бъде разпитан);
  • да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание;
  • да внесе предложение за споразумение за решаване на делото;
  • да повдигне обвинение с обвинителен акт. Прокурорът съставя обвинителен акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на истината и за повдигане на обвинение пред съда. Трябва да знам, че чрез обвинителния акт се осъществява привличането към наказателна отговорност за извършено престъпление от общ характер.
    
    

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкурсът за снимки, който провежда списание „National Geographic“, е признат днес за един от най-престижните в света. И напълно заслужено – достатъчно е да видим това, което са ни представили финалистите и победителите за миналата година.

Голямата награда и първо място в категорията „Места“ (Ясен Тодоров)

Второ място (Николас Моир)

Трето място (Кристиан Вернер)

Първо място в категорията „Дивата природа“ (Пим Волкерс)

Второ място (Йонас Бейер)

Трето място (Елисон Лангевад)

Първо място в категорията „Хора“ (Миа Колис)

Второ място (Тод Кенеди)

Трето място (Авишек Дас)

Избор на читателите

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът на Уилям Адамс е сюжет, напомнящ за филма на Скорсезе „Мълчанието“, в който един езуит остава за цял живот в току-що откритата от европейците Япония. Английският мореплавател попада в японски затвор след донос от враговете си, но спечелва доверието на шòгуна, остава да служи при неговия двор и дори получава званието самурай.

Още като дете Уилям Адамс свързва съдбата си с мореплаването. На дванадесет години го вземат за ученик в лондонската корабостроителница. Като усвоява корабното дело, Адамс постъпва в кралския флот и попада на служба при легендарния Френсис Дрейк. Под негово началство нашият герой участва във войната с Испания, завършила с разгрома на Непобедимата армада в Гравелинското сражение през 1588 година. После следват експедиции към отвъдморски страни от африканското крайбрежие до арктическия край.

Като навигатор Адамс си сътрудничи с холандците и плава на техните кораби. Съдбоносно е пътешествието му към Япония, започнало през 1598 година и имащо търговски цели. Маршрутът предполага да се премине Атлантическия океан, да се заобиколи Южна Америка и да се влезе в Тихия океан. Плаването отнема година и половина и се оказва крайно изтощително. Само един кораб от петте потеглили в началото достига до Япония.

Първите европейци, достигнали по вода до Страната на изгряващото слънце през 1542 година са португалците. Именно португалските езуити, проповядващи на остров Кюшу, убедили местните власти, че холандския кораб „Лифде“ с екипаж от двадесет и четирима души е пиратски. Доносниците се страхували да не се засили влиянието на европейските им конкуренти и насъскали срещу чужденците цялото административно войнство. През пролетта на 1600 година бъдещият шòгун Токугава Иеясу (в романа на Клавел „Шòгун“ – Йоши Торанага, бел. П. Н.) затваря екипажа на „Лифде“ в тъмница.

В началото на XVII век португалският език бил единственият европейски език, усвоен от японските дипломати. Когато затворените мореплаватели се изправили пред избора кого от другарите си да изпратят за преговори с шòгуна, единственият им избор се оказал Уилям Адамс (в романа на Клавел „Шòгун“ – Джон Блакторн/Миура Анджин, бел. П. Н.). Само навигаторът знаел португалски. При срещата англичанинът направил на Иеясу силно впечатление. Той решил да почака с екзекуцията на неканените гости и даже поканил още няколко пъти Адамс на гости, разпитвал го за науката, търговията, географията и историята на Европа.

Митарствата на затворените моряци продължили цял месец. Накрая Иеясу ги освободил, но им забранил да се връщат в родните си места. Велможата направил Адам свой съветник, подарил му имение със селяни и го удостоил с титлата самурай. В комплект със статута на феодал дошло и новото му име Миура Анджин (三浦按針 – навигаторът от Миура, бел. П. Н.). Под това име англичаните в Япония го помнят и до ден днешен. В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шòгуна. За по-нататъшната съдба на другите участници в експедицията не се знае практически нищо.

Англичанинът изпълнявал съвестно своите задължения, но неговият сюзерен така и не пуснал своя гост в Европа. Адамс оставил в родината си жена и дъщеря. С помощта на чуждестранни търговци, посещаващи източните страни, той дори успявал да изпраща на семейството си пари. Но независимо от това се оженил за японка и имал от нея още две деца. Миура Анджин живял в Япония само двадесет години.

При Иеясу Адамс станал влиятелен и богат човек. Положението на чужденеца се разклатило след смъртта на шòгуна. Новият владетел Хидетада не обичал съветника. Но Адамс изживял спокойно определеното му от природата време и предал мирно богу дух през 1620 година на петдесет и пет години. Наследството си мореплавателят разделил между своите две семейства – японското и английското. През ХХ век в град Хирадо му издигнали паметник. В Токио има „квартал на навигатора“, наречен така в чест на Уилям Адамс. През 1965 година жителите на Хирадо пренесли на гроба на самурая няколко камъка от гроба на английската му съпруга.

През 1609 година благодарение на съдействието на Миура Анджин холандците получили от шòгуна правото да търгуват във всичките пристанища на страната. Разрешено им било и да построят фактория на остров Хирадо. Но времето показало, че тези дипломатически успехи са били напразни. През 1630 година островната държава се затворила напълно за чужденци и провъзгласила политика на самоизолация, отменена едва в средата на XIX век.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на тетевенския даскал Иван [1]

28 декември 1872 година

– Откъде си родом, къде си се учил и какво работеше?

– От Сопот съм, Пловдивска околия. Учил съм се в сопотското училище. Учителствам от осем години насам. Отпреди една и половина-две години учителствам в Тетевен.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, никак не съм ходил.

– Кога влезе в комитета, за какво и с какви намерения влезе в тая работа, каква ти беше службата в комитета?

– Когато отидох първоначално в Тетевен да даскалувам, сиреч да учи- телствам, аз нямах понятие от такива работи. Преди една година, или девет месеца, една вечер дойде хаджи Станьо и ми каза: „Утре, три-четири часа преди съмване, трябва да запалиш мангалите и да приготвиш [стаята], ще има събрание, ще се събираме.“ И аз, понеже те всякога се събираха и правеха събрание, помислих, че ще правят пак такова събра- ние, запалих мангалите [и] приготвих [стаята]. Сутринта отворих и училищната стая, Три часа преди съмване дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев, Марко Йончев, Иван хекиминът, чорбаджи Тихол, Марин Братанов, хаджи Иванчо и седнаха в приготвената от мене стая. Между тях имаше и един непознат за мен човек. Те седяха, а аз влизах и излизах при тях, за да им прислужвам. Непознатият мен човек бил Дякон Левски. Ето, тоя Дякон беше отворил някакви книжа и ги четеше. После ме повикаха вътре. Левски казваше: „Нашите работи досега бяха леки, сега напредват [и] се затрудняват, отсега нататък вие ще имате повече, вам ще е потребен един секретар.“ На това хаджи Станьо отговори: „Ето нашият даскал Иван, той ще ни стане секретар.“ Когато аз [ги] попитах защо ще им бъда секретар, хаджи Станьо стана и рече: „Ти не си ли българин, твоята кръв не е [ли] българска? Аз съм отдавна в тая работа, ти в същност няма да вършиш нищо, ще правиш какво реши събранието, не се страхувай!“ „Много до- бре“ казах, но в началото не се съгласих. На това хаджи Станьо и Дяконът казаха: „Тъй като ти научи толкова много работи, ако не влезеш [в ко- митета], ще те убием.“ На това аз склоних. След това от централния или Ловчанския комитет започнаха да идват писма, [които] даваха на мен. Щом пристигнеше писмо, тия, които споменах, се събираха пак и отваряха писмото, [което] аз прочитах. В тия писма винаги искаха пари. На три пъти [им] изпратиха пари: първия път – две хиляди и триста гроша, втория път – хиляда сто и петдесет и два гроша, третия път – още две лири. Един път в събранието аз казах на чорбаджиите: „Не знаете ли, [че] по едно време се беше появил един човек, който казваше: „Ще купя фабрика [и] ще произвеждам американска прежда“, [така] той събра хиляда-две хиляди лири, после взе парите и забягна в Букурещ, да не би и тоя да е от същия род?“ На това хаджи Станьо и другите от събранието казаха: „Ти не знаеш, това е за народа, а не като памука!“ Заради това те дори ме отстраниха от секретарството и дошлото писмо по отстранението ми е между книжата, които се намират тук. Преди да бъда отстранен, понеже постоянно идваха писма за пари, те ме накараха да напиша едно писмо [със следното съдържание]: „Ние [ви] пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови“. Аз го написах. Това пис- мо се написа и замина. След няколко деня пристигнаха шест револвера. Научих се, че те дошли в къщата на хаджи Ивановите синове – Станьо и Станчо. Когато хаджи Станьо дойде в училището, аз му казах: „Стоката ви е пристигнала.“ Той ми рече: „Иди донеси един да го видя!“ Когато хаджи Станьо видя в адресуваното до комитета писмо, донесено от Станчо хаджи Иванов, че е поставена цена по три и половина лири [за револвер], той, макар и да я намери прекомерно висока, задържа единия за себе си, другия взема Иван хекиминът, а третия – Иван Петков, като дадоха па- рите на Станчо. Трите останали броя те изпратиха на Изворския комитет, [защото] и те бяха изпратили пари. [за револвери]. Парите за получения револвер хаджи Станьо беше дал на мене, аз ги предадох на Станчо и ги изпратиха на Ловчанския комитет.

– Не писа ли ти отговор за Ловеч по пристигането на оръжието и изпращането на парите?

– Не, ако те са писали, не зная. По това време те бяха започнали да губят доверието си в мене.

– Добре, после какво направихте?

– Както казах и по-преди, по това време дойде писмото за моето от- странение и не гледах техните работи, занимавах се със собствената си работа. След един месец дойде Димитър Дяковчанинът, извика ме и ми каза; „Ти си напуснал, това не може да стане, ти чете устава, не може да се оттегляш.“ Той ме заплаши и каза на хаджи Станьо да ме разубеди. На това аз отново приех секретарството на комитета, започнах пак, обаче техните работи [бяха] криви. Отидох при хаджи Станя, подадох си оставката [и му] казах: „Уредете даскалската ми сметка, ще си отида на село.“ Той ми каза: „Пари няма, дори и без пари да си отидеш, пак жив не ще си отидеш, не можеш да избегнеш от тая работа.“ Димитър сега разказва дори, че съгласно заповедта на хаджи Станя, той ме причаквал няколко пъти, за да ме убие. От страх аз не излизах от къщата си и бях напуснал [комитета].

– Не знаеше ли, че ще бъде нападната хазната?

– Три месеца преди да бъде нападната хазната, Димитър говореше [все]: „Пари, пари!“ Когато те тримата бяха заедно, хаджи Станьо, Петко Милев и Иван хекиминът, както казах и миналия ден, при очната став- ка с хаджи Станя, хаджи Станьо каза на Димитра: „Ти всякога говориш: пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!“

– Не знаеш ли [нещо] по организуването на обира на хазната?

– Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.“ Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим оръжие! [2]“ После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците ц ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!“ [И] замина. Между това минаха няколко деня [3], дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.

– Освен това, знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: даскал Иван

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанията на даскал Ивана са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1] 289 или [15 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1„Тетевенският даскал“ е Иван Лилов Фурнаджиев.

2Изразът „да търсим оръжие“ би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама“ („да търсим оръжията“), вместо „гасъпларъ арама“ – „да търсим нападателите“.

3Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни“.

ИЗТОЧНИК: „Vintage Everyday“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Роденият през 1923 година в Сен-Жени-Лавал френски фотограф Марк Рибу прави първата си снимка през 1937 година, използвайки фотоапарата на баща си Vest Pocket Kodak. В младежките си години по време на Втората световна война е активен участник във Френската съпротива от 1943 до 1945 година. След войната учи за инженер в Екол сентрал дьо Лион от 1945 до 1948 година.

До 1951 година Рибу работи като инженер в лионските фабрики, но веднъж си взема една седмица отпуска, за да прави снимки, и това го вдъхновява да стане фотограф.

През следващите няколко десетилетия Рибу пътува по целия свят. Снимките му се появяват в редица списания, включително Life, Géo, National Geographic, Paris Match и Stern. Лауреат е на много престижни награди, има големи ретроспективни изложби в Музея на модерното изкуство в Париж и в Международния център по фотография в Ню Йорк.

Следват портрети на известни личности, направени от Марк Рибу от 50-те до 90-те години на миналия век.

Владимир Набоков, 1959 г.

Владимир Набоков, 1959 г.

Вили Брант, 1961 г.

Юрий Гагарин, 1961 г.

Бертран Ръсел, 1962 г.

Хенри Милър, 1962 г.

Джеймс Болдуин, 1962 г.

Фидел Кастро, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Джон Ленън, 1964 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Жан Даниел, 1969 г.

Папа Павел VI, 1972 г.

Джорджо Армани, 1987 г.

Изабел Юпер, 1994 г.

Андре Ф. Курнан (André F. Cournand)

24 септември 1895 г. – 19 февруари 1988 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Вернер Форсман и Дикинсън Ричардс)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Американският физиолог Андре Фредерик Курнан е роден в Париж в семейството на лекаря Жул Курнан и Маргьорит (Вебер) Курнан. Блестящ футболист и алпинист в детството си, на девет години Курнан решава да стане хирург. След като завършва начално образование в лицея „Кондорсе“, той получава през 1913 г. званието бакалавър по изкуствата в Парижкия университет (Сорбоната). През следващата година, вече с диплома по физика, химия и биология към природонаучния факултет на университета, Курнан постъпва в медицинско училище. Първата световна война обаче прекъсва обучението му.

От 1915 до 1918 г. Курнан служи в пехотата на френската армия като санитар, по време на службата си е отличен с три бойни награди. След края на войната продължава медицинските си занимания в Парижкия университет. Като стажант-лекар от 1926 до 1930 г. се обучава при известния невролог Жорж Гилен. Докторската си дисертация посвещава на разсеяната склероза, едно от заболяванията на нервната система. По време на стажа си придобива добра клинична практика по вътрешни болести, педиатрия и белодробни заболявания.

След като получава медицинска степен в Парижкия университет през май 1930 г., Курнан заминава за САЩ, където заема мястото на чуждестранен специалист в нюйоркската болница „Белвю“ към Колумбийския университет. През следващите три години изминава пътя от помощник до главен чуждестранен специалист. През 1934 г. е назначен за преподавател по медицина в лекарския и хирургическия колеж към Колумбийския университет. През същата година в кардиопулмоналната лаборатория в болницата „Белвю“ Курнан започва своите изследвания на дихателната система, а през 1935 г. - своята двадесет и пет годишна съвместна работа с Дикинсън Ричардс. Курнан и Ричардс знаят за експериментите на Вернер Форсман от Еберсвалдската хирургическа клиника в Германия. През 1929 г., опитвайки се да разработи достъпен метод за контрол на състоянието на сърцето по време на неговите заболявания, Форсман въвежда катетър (дълга тънка тръбичка) в своята лакътна вена и го придвижва на около шестдесет и един сантиметра до десните дялове на сърцето. Курнан и Ричардс решават да разработят аналогичен метод за измерване на кръвното налягане в сърцето и белите дробове. През 1930 г. те започват серия от експерименти, насочени към развитието на метода за катетеризация на сърцито, предложен от Форсман, и към 1936 г. осъществяват манипулацията върху кучета и шимпанзе в кардиопулмоналната лаборатория към болницата „Белвю“. Понеже методът е нов, възникват сложни проблеми. Първият проблем засяга катетъра: той трябва да бъде достатъчно твърд, за да предава точно налягането на пулса чрез стълб течност с височина четири фута (122 сантиметра), но в същото време трябва да е достатъчно подвижен, за да минава по кръвоносните съдове и вътре в сърцето, без да ги поврежда. Първите катетри – с вътрешен диаметър малко повече от милиметър – са направени от тъкан, напоена с пластмаса. Катетърът се пълни с течност (физиологичен разтвор) и външния му край се прикрепя към манометър – прибор, използван за измерването на кръвното налягане.

През 1941 г. Курнан и неговият асистент, доктор Джилмърт Ренджис от медицинското училище към Нюйоркския университет, правят първата след експеримента на Форсман през 1929 г. катетеризация на сърцето. Курнан и неговите колеги откриват, че катетрите могат да бъдат оставяни в кръвния поток на човека до седем часа, без да се допусне образуването на тромби или възникването на други усложнения, с което потвърждават безопасността на процедурата. Методът позволява да се измери кръвното налягане в кръвоносните съдове и сърцето, съдържанието на кислород в кръвта, взета с помощта на катетъра, а също така общото кислородно количество, употребено при дишането. Тази информация позволява на лекарите да измерят скоростта на белодробния кръвен поток. Към края на 40-те години катетеризацията на сърцето се използва като стандартен метод за изследване в няколко академични медицински центъра.

През 1945 г. Курнан става американски гражданин, а през следващата година е назначен за асистент-професор по медицина в медицинския колеж към Колумбийския университет. По време на Втората световна война под ръководството на Ричардс изучава в болницата „Белвю“ състоянието на шока и методите за неговото лечение по поръчение на ведомството за научни изследвания и развитие към правителството на САЩ, като едновременно с това работи и за химическите военни служби. През 1945 г. е назначен за адюнкт-професор по медицина в медицинския колеж, а през 1951 г. става професор.

Като използва метода катетеризация на сърцето за свои по-нататъшни изследвания на белите дробове, Курнан става първият учен, прокарал катетър през дясното предсърдие и сърдечния вентрикул в белодробната артерия, по която кръвта от сърцето постъпва в белите дробове. Той измерва също така за първи път налягането в белодробната артерия, което му позволява да направи заключение за взаимната връзка между съдържанието на кислорода в кръвта и кръвното налягане в артерията. Сътрудниците на лабораторията разбират, че емфиземата и други хронични белодробни заболявания водят до недостатък на кръв в организма, така наречената хипоксия, и до високо кръвно налягане в малкия кръг на кръвообращението. Курнан иска да разбере как са свързани равнището на кръвното налягане в белодробната артерия и съдържанието на кислород в кръвта. Той иска също така да си изясни дали хипоксията предизвиква увеличаване на обема на кръвта в белодробните кръвоносни съдове, което предизвиква повишаване на кръвното налягане, или води до рефректорен спазъм на белодробните артериоли с последвало го повишаване на кръвното налягане. В процеса на своето изследване Курнан достига до извода, че един от механизмите не участва в процеса. Той предполага, че тънките артериоли от малкия кръг на кръвообращението реагират непосредствено на съдържанието на кислорода в кръвта. При ниско съдържание на кислород мускулите на стените на на артериите се свиват и кръвното налягане се увеличава. Хипотезата на Курнан е потвърдена от следващите изследователи.

Курнан катетризира настойчиво сърцата на деца в ранна възраст с различни видове вродени сърдечни пороци. При дефект на междупредсърдната преграда се среща липса на отвор между дясното и лявото предсърдие. Курнан успява да прокара катетър в лявото предсърдие на болни от този порок и да измери кръвното налягане в камерата.

През 1924 г. Курнан се жени за Сибиле Блумър, като осиновява детето от първия ѝ брак. На семейството се раждат три дъщери. След смъртта през 1959 г. на първата си жена Курнан се жени през 1963 г. за своята бивша лаборантка Рут Фабиан. През следващата година напуска поста си в кардиопулмоналната лаборатория на болницата „Белвю“. Рут умира през 1973 г. и Курнан се жени за Беатрис Бърл. Съпружеската двойка живее в Ню Йорк и Нортъмптън, щат Масачузетс.

Ученият умира в Грейт Барингтън.

Курнан е носител на сребърния медал Андерс Ретзиусна Шведското медицинско дружество (1946 г.), на наградата Албърт Ласкърна Американското дружество за национално здраве (1949 г.), на почетната награда Джон Филипсна Американското дружество на лекарите (1952 г.) и на златния медална Белгийската кралска академия по медицина (1956 г.). Удостоен е също така с почетни звания на университетите в Страсбург, Лион и Пиза, на Колумбийския университет и на Свободния университет в Брюксел. Той е член на Националната академия на науките на САЩ, на Американското физиологично дружество, на Асоциацията на торакалните хирурзи и на Американското торакално дружество, а също така почетен член на Лондонското кралско медицинско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/cournand.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Много години даже след смъртта на византийския император Лъв I жителите на Константинопол сочели с удоволствие на гостите на града дюкянчето, в което през младостта си бъдещият господар търгувал с месо. Заради предишното си занятие Лъв I получил прозвището Касапина (още бил известен и като Λέων ο Θράξ – Лъв Тракиеца, бел. П. Н.). А за какво го нарекли Велики?

Лъв I (401-474) е императорът, чието управление се паднало през епохата, когато Средновековието сменяло Античността. Именно той станал първият човек, коронован от църковен глава. По-късно тази средновековна традиция била приета както от католиците, така и от православните.

Лъв не можел да се похвали с царски произход. Той бил обикновен човек от Тракия, който се издигнал до длъжността трибун. За качването му на престола през 457 година помогнал военачалникът-варварин Аспар. Няколко години преди това Аспар направил Маркиан (450-457) император, а сега заложил на нова своя креатура. За да се подчертае законното поредеване на властта, бил организиран обред на короноване с участието на константинополския патриарх Анатолий като главно действащо лице.

V век е епохата на великото преселение на народите. Малко преди Лъв да дойде на власт умрял вождът на хуните Атила. Източната империя, както и Западната, трябвало да определи политиката си по отношение на варварите, които или нарушавали мира, или се опитвали да се асимилират с „цивилизования“ елит. Лъв I предпочитал да се бори с германското влияние. Много готи, заемащи важни длъжности в империята, били лишени от влиянието си и своите пълномощия. Един от тях бил Аспар – човекът, който помогнал на Лъв да стане император (и гот по рождение).

Аспар и други лидери на германската партия.

„Чистката“ в средите на чиновниците и офицерите, както показало времето, помогнала на Константинопол да устои в смутното време. А Рим, където политиката била противоположна, скоро паднал. Наистина, разправата с чужденците се отличавала с жестокост, заради което прозвището Касапина се обяснява и с жестокостта на императора. И макар че асимилиралите се германци приемали християнската вяра, преселниците и наемниците (федератите) не се харесвали на всички ромеи.

Борбата на Лъв с варварите се водела не само в своите редици, но и в чужбина. Именно по време на неговото царстване се състоял последният съвместен поход на армиите от двете империи, в който участвали около сто хиляди души. Това се случило през 467 година, когато римски император станал кандидатът на Лъв, гъркът Флавий Прокопий Антемий. Целта на похода били вандалите. Първите новините обнадеждавали. Римският пълководец Марцелиан завладял Сардиния, а византийската флота спечелила няколко морски битки и блокирала Картаген. Но столицата на вандалите не била превзета. Крал Гейзерих натоварил своите кораби с горящи материали, пратил ги на бой и опожарил голяма част от корабите, обсадили града.

Империята при Лъв I.

Започналият успешно поход завършил с безусловен провал. За неуспеха бил обвинен Аспар, чиито кандидати оглавявали войската и претърпели поражение. През 471 година германците, ръководещи армията, били убити или хвърлени в тъмница. Аспар бил поканен в двореца, където евнусите го насекли с мечовете си. След тази разправа влиянието на варварите във византийската армия повече никога не станало така значително, както било в средата на V век, макар че някои германски вождове се опитвали периодично да получат „наследството на Аспар“.

Борбата между германската и исавърската партия завършила със сътресения през 471 година. Именно заради отслабването на варварското влияние Лъв I получил прозвището Велики. Скоро след разгрома на германското партия императорът починал мирно на седемдесет и три години. Наследил го внукът му Лъв II (син на Зенон и Аркадия). Само след десет месеца седемгодишното момче умряло скоропостижно от болест. Негов регент бил баща му Зенон – той станал новият император, който управлявал седемнадесет години.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Юрия Марковска – завършила право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Работих в чужбина. Реших да се завърна в България и ето ме сега на прага на пенсионната възраст. Искам да получавам пенсията си именно тук, защото България остана едно от малкото места по света, където пенсията не е облагана с данъци. А и защото у дома си е най-добре. Ще се зачитат ли годините, които съм работил/а в чужбина, при преброяването на стажа ми за получаване на пенсия?

Ако съм работил/а в държава-членка на ЕС?

През годините, в които съм работил/а в държава-членка на ЕС, различна от България, работодателят ми (или работодателите ми) е внасял задължителни осигуровки за мен спрямо правилата на законодателството в съответната държава. При определяне на пенсията ми в България НОИ е длъжен да зачете стажа ми в друга държава-членка на ЕС. Броенето е същото, като да съм работил/а в България.

Важно!Може да работя в държава-членка на ЕС, различна от България, и работодателят ми да внася задължителните осигуровки според законодателството там, но аз да продължа да се осигурявам в български фонд за допълнително доброволно осигуряване. Обратното също е възможно – може да работя за български работодател и да съм задължително осигуряван/а спрямо българския закон, но въпреки това да се осигурявам допълнително във фонд в друга държава-членка на ЕС. Това ми дава възможност да получавам освен българска пенсия, така и допълнителна пенсия от чужбина, стига да съм бил/а осигуряван/а за такава.

Как НОИ зачита стажа ми, придобит в държава-членка на ЕС?

Най-напред трябва да подам заявление до НОИ за изчисляване на пенсията ми. След като от НОИ установят, че има периоди от време, през които съм работил/а в друга държава-членка на ЕС (т.нар. осигурителни периоди), осигурителният орган изпраща служебно до компетентната осигурителна институция в съответната страна (т.е. еквивалента на НОИ в дадената държава) формулярите E 202 BGи Е 205 BG. С формуляр E 202 BG НОИ цели да проучи моята молба за пенсия за старост, като служебно изисква от въпросната държава да бъде изпратен формуляр Е 205. С формуляр E 205 пък се удостоверяват осигурителните ми периоди в дадената държава-членка на ЕС.

Важно!;">Всичко това се извършва служебно от НОИ и от мен не се изисква да доказвам стажа си или пък да превеждам формуляри със заклет преводач.

В ЕС има ясна процедура за удостоверяване на стажа в чужбина и съм в значителна степен улеснен/а.

Как се зачита осигурителният ми стаж в държава, която не е членка на ЕС?

• • Швейцария– осигурителните ми периоди в Швейцария се зачитат от НОИ при определяне на пенсията ми. Процедурата по обмен на информация между институциите в Швейцария и България е същата, която е предвидена за държави-членки на ЕС. Това е така, защото Швейцария е сключила споразумение с ЕС за координиране на схемите за социална сигурност с държавите-членки на ЕС.
  • Норвегия, Исландия и Лихтенщайн– тези три държави въпреки че не са държави-членки на ЕС, са членки на Европейското икономическо пространство (ЕИП).Точно поради тази причина законодателството на ЕС в частта за социалната сигурност се прилага и по отношение и на тях. Това означава, че стажът ми, придобит там, ще се признае при определяне на българската ми пенсия. Процедурата отново е предвидената за държави-членки на ЕС.
  • Канада– ако съм работил/а в Канада повече от 1 година, то времето, през което съм осигуряван/а там, се счита за осигурителен стаж в България.
  • САЩ– Стажът ми в САЩ не се зачита в България. Американска пенсия в България бих могъл/-гла да получавам единствено ако съм натурализиран американски гражданин.
  • Русия, Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Казахстан и Узбекистан – Министерството на труда и социалната политика е в процес на преговори с държавите от бившия СССР. Към момента стажът, придобит в някоя от тези държави, с изключение на Русия, не се признава. Работният ми стаж и доход в Русия се признават от НОИ в пълен размер.
  • Украйна, Сърбия, Черна гора и Македония – стажът, придобит в Украйна, Сърбия, Черна гора или Македония, се признава и в България. Ако съм придобил/а право да получавам някаква специална пенсия в Украйна, то мога да я получавам паралелно с българската пенсия.
  • Израел и Корея – според сключените между България и Израел и България и Корея споразумения, периодите, през които съм бил/а осигуряван/а в Израел или Корея, се зачитат само ако стажът ми в България не достига, за да получа пенсия. Стажът в Израел или Корея се зачита до тази степен, че да запълни липсващия стаж за получаване на българска пенсия.

Важно! България все още няма сключени спогодби за социална сигурност с държави като САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Япония, Китай, Турция и др. Това означава, че трудовият/осигурителният ми стаж в тези държави няма да се зачита при изчисляване на пенсията ми от НОИ. В момента правителството ни се намира в преговори с Албания, провинция Квебек в Канада, както и с държавите от бившия СССР, а влизане в сила на спогодби с Бразилия, Мароко и Алжир предстои.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Лечо ковача от Тетевен

16 декември 1872

– Ти ли си Лечо ковачът, чието име се споменава в следствието?

– Да, аз съм.

– Кога постъпи в комитета, каква ти беше службата и в какво се състояха целите на комитета?

– Преди шест-седем месеца Петко ме повика чрез Стояна; отидохме в къщата на Петко Милев. Той ми каза: „Ще ходиш ли, където ще те пра- щам, и ще вършиш ли каквото ще ти кажа?“ Понеже е чорбаджия, аз [му] казах: „Добре.“ После, веднъж Петко Милев ми даде едно писмо, [кое- то] аз занесох и предадох на даскал Васила в Извор [1], и се върнах. След това един ден чорбаджията Петко Милев ме повика пак и ми рече: „Ще убиете в Извор владишкия наместник.“ Аз отидох с дружината, която отиваше там, влязохме в засадата, [обаче] някой съобщил на владиката [2] и той не излезе. Ние не останахме [там], а се върнахме обратно. Когато отидохме да убием владиката, Петко Милев ми даде един чепкен и едни червени чакшири, за да се преоблека, един пищов и една дълга пушка.

– Не попитахте ли защо ще убивате владишкия наместник?

– Да, запитахме. Казаха ни, че у себе си той имал пари. „Щом падне, вземете ги и ги донесете!“

– Какво щяха да правят те с парите?

– Събираха ги за комитета.

– Какво щеше да ги прави комитетът, като ги събираха?

– Щяха да ги пратят на централния комитет, и щяха да купят оръжие.

– Когато нападнахте Николчовата къща в Етрополе, и ти ли беше там?

– Не, не бях.

– Колко души нападнахте хазната, как ви се съобщи и кой ви даде заповед да я нападнете?

– Хаджи Станьо и Петко Милев ме повикаха три-четири пъти и [ми] казаха: „Ще нападнете хазната, и на тебе ще дадем пари!“ Аз [им] казах: „Страхувам се, после ще загина, имам десет деца, гладни ще останат.“ Те ми отговориха: „Не бой се, там няма да мрете, пазете да не убиете човек, там парите са готови!“ Чорбаджи Петко ми даде един червен чепкен, едни черни потури и един фес. Станчо хаджи Иванов ми даде една пушка. Събрахме се от нашето село и Черни Вит единадесет души. Дрехите си сменихме там, в къщата на тоя Станчо. Дигнахме се оттам и отидохме на баира срещу Правец. Съмна се, останахме там. През нощта при нас дойде Димитър с двама души и станахме четиринадесет души [3]. Оттам Вълко ни заведе на мястото, дето после беше обрана хазната. Две нощи останахме там. На третия ден, петък, ние видяхме, че хазната иде. Първи гръмна Димитър, после Тодор, след това няколко души. Стражарите избягаха, ние завзехме хазната, дигнахме торбите, оттеглихме се настрана, разрязахме ги с нож, разделихме парите. Всеки се натовари, колкото можеше да вземе, натоварих се и аз. Оттам се дигнахме и отидохме в колибата на един от другарите ни, Вълко, близо до Правешкия баир. Нахранихме се набързо с малко качамак. Моите пари, парите на двамата души от Правец, чиито имена не зная, и парите на Стоян пандура взема Димитър и каза; „Хайде, вървете си!“ Оттам ние си отидохме по къщите.

– Не ти ли дадоха после от парите на хазната?

– Когато на Правешкия баир Димитър взе парите, с които се бяхме натоварили, той ми даде една торбичка с пари и рече: „Носи това в къщи!“ После, когато събираха парите в Тетевен, те ми дадоха пак в една кърпа двадесетачета.

– В Тетевен в чия къща събраха парите и кой извика [хората] да ги занесат там?

– Мене ме повика Петко Милев и ми каза: „Иди при Цако Генчев в Черни Вит [и му кажи] да донесе взетите пари. Нека съобщи на другарите си и те да ги донесат!“ На това аз отидох, казах на Цако и се върнах обратно. На следния ден другарите ни донесоха парите; дойдоха най-напред при мен и ги занесохме в къщата на Петко Милев. Там беше и Димитър Дяковчанинът. Ето, тогава, както казах и по-рано, донесените пари, след като бяха предадени, се изпратиха на мен по Стоян пандура в един вързоп. После те бяха потърсени. Петко Милев ги беше изпратил в моята къща.

– Какво стана после?

– После ги потърсиха. Петко Милев беше изпратил парите в моята къща. Сетне ги поискаха и аз ги дадох.

– Как предаде ти твоите пари?

– Първо ми поискаха една част от тях, после дадох и остатъка.

– Когато се стреля върху хазната, и ти ли стреля?

– Най-накрая и аз гръмнах веднъж.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не.

Отпечатал пръст: Лечо ковачът

28 шеввал [1] 289 [16 декември 1872] година.

Горезаписаните въпроси и отговори и показанията на споменатия Лечо ковача се извършиха в наше присъствие.

28 шеввал [12]89 [16 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Даскал Васил е Васил Бошаранов, секретар на комитета в Гол. Извор.

2Преписвачът погрешно е написал „владиката“, вместо „владишкия наместник“, т. е. Паисий.

3Събрали се от Тетевен 7 души, от Черни Вит – 4 или всичко 11 души, към които, като прибавим 2 души от Правец и Димитър Обши, ще се получи целия брой на четата – 14 души, които извършили обира на хазната.

ИЗТОЧНИК: „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Най-красивата жена на XIX век се казвала Клеопатра, по-точно Клеопатра (Клео) Диан дьо Мерод. Тя била дъщеря на белгийския художник (всъщност австрийски, но от белгийски род – бел. П. Н.) Карл дьо Мерод и още като дете започнала да прави кариера на танцьорка.

Красотата ѝ била ослепителна и това карало тогавашните вестници да твърдят, че всеки що-годе известен мъж по онова време е неин любовник. Най-много слухове се носели за връзката ѝ с жестокия и безпринципен крал на Белгия Леополд II, на чиято съвест лежат 15 милиона убити жители на Конго.

Клео дьо Мерод се родила през 1875 година в Париж и още в крехка възраст станала истинска суперзвазда. По популярност приличала на Queen, Лейди Гага, Мадона и кой ли не още, взети заедно.

В общи линии можем да я наречем първият професионален фотомодел в историята. Майка ѝ (по съвместителство и гениален мениджър) разбрала каква маркетингова сила се крие зад фотоизкуството. Благодарение на това се запазили десетки снимки на Клео и то през епоха, когато даже от кралете оставали в най-добрия случай само няколко парадни фотографии.

Въпреки своята красота (а по-скоро – заради нея) Клео дьо Мерод така и си останала сама – не създала семейство, нямала даже постоянен любовник. В средата на ХХ век успяла да възстанови доброто си име, като осъдила феминистката Симон дьо Бовоар, която я посочила в своя книга като пример за елитна куртизанка.

Клео доживяла мирно и тихо до деветдесет и една години, криейки се от хорското общество и всякаква слава. Нейната „извънредна“ красота я превърнала в призрак до края на живота ѝ.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 19

Ще дадем най-прост пример за повърхностност, допустима за решаването на задачите, които сме си поставили.

Когато говорим за произхода на живота, е трудно да не зададем въпроса за геологическата "развитост"на една или друга планета.

Кой е елементарният индикатор за подобна развитост?

Разбира се, на първо място това е многообразието на минералния състав на кората.

Какво могат да кажат всъщност минералите за планетата, където са се появили?

Доста много неща.

Като знаем приблизителното количество на минералите и химизма, който ги създава, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим "портрета"на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Наличието или липсата на сулфати, арсенати, борати, хлориди, флуориди, въглеродни съединения и нитрати дава ясна представа за вулканизма, релефа, наличието и вида на течностите, температурата, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже ъгловата скорост на въртенето по оста на планетата в различни периоди.

Както е известно, колкото по-голяма е скоростта на въртенето по оста, толкова по-полегат става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга.) А слягането променя донякъде минералогичния портрет на горния слой на планетата.

Разбира се, за да говорим за минералите, трябва да си представим ясно тяхната еволюция.

Тя, като всичко останало, започва с възникването на Вселената.

И ето че произнесохме съдбоносни думи. Отворихме бездна, гъмжаща от астрофизически и космологични теории. Бездна живописна, безбрежна и съблазнителна.

Ще отбележим, че нямаме работа там.

Нещо повече, за да обсъдим спокойно въпроса за произхода на минералите, трябва да избегнем участието в безкрайните спекулации за общия произход на материята.

Ние само трябва да подредим тези факти, които днес изглеждат относително безспорни.

Затова трябва да си спомним наставлението на следващия картезианец, професор А. Д. Сперанский, любимият ученик на Иван Петрович.

"За да може една неподвижна група разединени факти да оживее, не е необходимо да се добавя в нея някакво количество нови факти. Трябва само фактите да бъдат съединени в динамична система. Ако това се постига по отношение на една безпорядъчна група неизползвани факти, то по същия начин и със същия успех може да се постъпи и със стария материал, вече влязъл в състава на едни или други комбинации, защото фактите нямат самостоятелно и изолирано значение".

На нас ни предстои сега да направим една много сложна маневра. За да стигнем до нашите минерали, трябва да се промъкнем между свирепо хапещите чудовища на основните космологични хипотези.

Главната опасност се състои в демоничното обаяние на теоретическата физика и астрофизика. Те поглъщат и изяждат без остатък даже тези, които просто минават покрай тях по своя си работа. Да не говорим за безумците, които са решили да сърфират по горящите вълни на теориите за произхода на Вселената.

Тъй като нашата задача е значително по-скромна от критичното осмисляне на "началото на началата", ние ще вземем за основа така наречения "Стандартен модел", който е общоприет в съвременната астрономия и астрофизика. Именно Стандартният модел има косвено, но силно потвърждение във фундаменталното уравнение на Фридман и в трудовете по космология на Вайнберг, Хабъл, Сейгън и Хокинг.

И така.

Отначало нямало нищо. Нито време, нито пространство, нито материя.

В това "нищо"протекъл взрив. Обикновено го наричат "Голям", с което по принцип можем да се съгласим. Дори и защото определението "Малък"явно не му подхожда.

"След това за миг се появило не просто нещо, а всичко, на което предстояло да съществува, и всичко наведжъж. В този момент обемът на Вселената бил по-малък от атомно ядро". (R. M. Hazen The story of earth 2012)

Във факта, че е имало някакъв взрив, не би трябвало да се съмняваме, защото реликтовото излъчване на Хабъл наистина доказва, че цялата енергия и материя на Вселената е получила в един момент рязко и съществено ускорение, чиято сила не отслабва и до днес.

Всичко наистина се е разлетяло и продължава да се разлита. В това можем да се убедим лесно и самостоятелно, като съпоставим наблюдаемата и абсолютната светимост на звездите или като погледнем известната система на Бъркоф.

Но!

Космологията днес е направила всичко възможно, за да стане произходът на Големия взрив напълно необясним. Взривът се появява като изневиделица. Без всякаква причина и без каквато и да е необходимост.

Разбира се, като добавка към Стандартния модел се прилага и версията за някаква сингуларна точка. Когато тя бъде приложена към хипотезата за Големия взрив, се появява възможността всичко окончателно да се обърка и да се обезсмисли.

Ще я формулираме, като се опираме на известните произведения на Хокинг, Краус, Хайзен, Потър, Хабъл, Хойл, Вайнберг и Сейгън.

И така.

Сингуларната точка е съществувала, когато още не е имало нищо и не е могло да има. Макар че не е имало нищо, все пак е имало нещо и това „нещо“ било затворено в свръхплътен обем с неустановимо малък размер. Въпреки че всичко вече го е имало, нищо не е имало, никакъв размер, че даже и самата точка. Но въпреки това, че нищо не е имало, нещо е имало и то даже гръмнало така, че материята, а също така всякакви дупки и парчета от време и до ден днешен се разлитат от точката, в която никога не ги е имало.

Сингуларната версия, разбира се, очарова със своята абсурдност, на която биха завидели дори бащите на църквата. Взрив е имало и си остава слабото място на космологията и астрофизиката. Между друго, от него намирисва не на бог, а на най-обикновена неразвитост на науката, простима за дивия XXI век.

Вероятно след няколко столетия сингуларността и версията за „изневиделицата“ ще забавляват космолозите приблизително така, както сега ги забавлява „препуциумът на Христос“ в трактовката на професор Леон Алатиус.

Ще подчертаем дебело: съмняваме се не във факта на Големия взрив, а в неговата безродност. В това, че не е бил предшестван от дълга редица квантови и кваркови космологични събития. Да, ние все още не ги знаем и не можем даже да фантазираме за тях. Но те несъмнено са се случили, защото Взривът има всички характеристики на доста сложно, многокомпактно и, ако можем да се изразим така, доста „развито“ събитие.

Отношението към Взрива като към „начало на началата“ е толкова абсурдно, колкото и обявяването на антракозавъра за начало на целия земен живот.

Ще поясня.

Да предположим, че нашите палеонтологични находки са ограничени само до протогеринуса (разновидност на антракозаврите), доста симпатично гущероподобно същество от карбон.

Наистина, определена част от земната фауна води своя род именно от него. Антракозавърът дал еволюционно начало (и) на зверозъбите гущери терапсиди, а на тях се паднал еволюционният жребий да дадат живот на млекопитаещите.

А тези животни, които са предшествали антракозавъра, нямаше да можем да ги открием и нямаше да имаме за тях никакво понятие.

Ние нямаше да имаме класификатори, според които нашият протогущер е бил предшестван от акантостеги, ихтиостеги, латимерии и прочее. Нямаше да знаем тези наименования и нямаше да имаме щастието да се докосваме до скелетите на тези същества.

Разбира се, нямаше да знаем и за по-раншните му предци: за ткрилобитите, аномалокарисите и меките организми от едиакарския период.

Щяхме да имаме само протогеринус. Великолепен, но самотен. И много би му подхождало наименованието „сингуларен“.

Но въпреки това морфологическата сложност и развитието на нашия гущер никога не биха ни позволили да смятане, че с него „е започнало всичко“.

По една проста причина ние сме в състояние да забележим доста съществената разлика между протогеринуса и късните рептилии, неговите преки потомци.

Като сравним нашия „сингулярен“ гущер с диметродона, а след това с доста по-развитите синапсиди, ще видим всички белези на продължаващото усъвършенстване на мозъка, организма, функциите и морфологията.

Тези белези на несъмненото развитие „нагоре“ ни задължават да предположим, че е необходимо и „обратно броене“. От антракозавъра надолу, към все по-прости и по-прости особи.

Пред нас би се изправила задачата да ги търсим и да ги намерим.

Долу-горе същата е и историята с Големия взрив.

Няма никаква възможност да предположим, че в космическата верига той е бил „първото“ събитие, че неговата природа е някаква мистична сингуларност, която няма обяснение.

По всяка вероятност Взривът е бил предхождан от дълга поредица явления, която вероятно ще стане известна някога на астрофизиката. Взривът ще престане да бъде „сираче“, ще се появят не само породилите го фактори, но и понятните причини. Сингуларността или ще бъде предадена в архива, или ще получи ясно обяснение.

Вероятно най-перспективната посока на търсене ще бъде хипотезата за „квантовата пяна“. По-скоро тази нейна част, в която С. Билсън-Томпсън е изказал предположението за възможността субкомпонентите на елементарните частици да се самоорганизират. (Примкова квантова теория).

Тъй като нашият път към минералите преминава през грандиозните етапи на космическата история, ще ни се наложи да уточним още един момент.

Въпросът е в това, че ние не можем да вървим на каишка, дори ако тя е приготвена за нас от Сейгън или Вайнберг.

Да се върнем към Взрива. Същността на работните теории се свежда до това, че преди 13,7 милиарда години протоенергията е излязла от точката на събитието. Но за да излезе от нея, протоенергията е трябвало да се овеществи. (Приблизително същата картина можем да видим, като наблюдаваме през пролетта пъпките на което и да е дърво.)

Астрофизиците говорят за едно такова събитие. Но по логиката на нещата подобни опити (за излизане от точка) би трябвало да са квадрилиони.

Само този опит, при който се е задействал „естественият подбор“, при който, в крайна сметка, се е осъществил начинът на овеществяването, е станал начало на Вселената.

Този начин се състоял в нужната пропорция на слабото и силното ядрено взаимодействие, а също така на гравитацията и електромагнитните сили.

Тогава по всяка вероятност е възникнал и петият фактор (времето), който дал на силите да направят известна маневра и позволил накрая да заработи техният механизъм.

Неуспешни опити за сътворение на Вселената, при които протоенергията е оставала сама в себе си, безсилна да напусне „квантовия мехур“, по всяка вероятност е имало безкрайно много. Може би неуспехи е имало и малко по-късно, когато настъпвал изходът, но неправилният баланс на силите не позволявал на протоматерията да набере необходимата мощ на движението и температурата. Тогава всичко умирало още с раждането.

От всички без изключение примери ние сме се убедили многократно, че всичко в природата става в резултат от секстилиони „проби и грешки“ и само с постепенно еволюционно развитие и старателно подбиране на работещи схеми.

Моментът на успех настъпва като следствие от неизбежна случайност.

Нейната неизбежност е обусловена от неограничената възможност за „експерименти“ и от тенденциите на материята за самоорганизиране.

Това обяснява всичките загадки на „първите мигове“. И точността на подбраната температура, и отгатнатата скорост на разширяване на пространството. И отчасти суперсиметрията.

През нито един етап от еволюцията нищо не се получава от „първи път“, а красивият принцип на „внезапността“ никога не работи.

Ние нямаме никакво основание да предполагаме, че Големият взрив е имал някакъв друг произход от което и да е друго природно явление, подчинено на четирите сили (плюс времето). Разбира се, неговата разгадка е в неговата история. Но тя все още е незнайна.

Но нека с това се оправят астрофизиците, защото към произхода на минералите то няма голямо отношение.

Квантовата теория на полето допуска нарастване на първоначалния квантов мехур до 10-27 степен, което е достатъчно да започне в нея първият процес, изискващ известно „време“, тоест особен вид пространство за възможността от последователни действия на силите. Най-добре го е казал Айнщайн: „Времето съществува, за да не се случва всичко едновременно“.

Какви още „сили“ и фактори, освен тези, са се използвали тогава, но са били бракувани от напиращата да напусне своята точка протоенертия като неефективни за решаването на конкретно този проблем, вероятно няма да научим скоро. С някои от тях вероятно се срещаме в квантовия свят, но „не се поздравяваме“, защото „не се познаваме“, а за тяхното примерно обозначаване в нашия език няма нито думи, нито термини, нито понятия.

Ще се опитаме да обясним още по-разбрано. С още по-прост пример.

Историята на Големия взрив (по всяка вероятност) напомня долу-горе епопеята с възникването на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Големият взрив дал някога живот на барионната материя и на пространството, благодарение на което се появила Вселената с квазарите, пулсарите и другите атрибути на космоса.

Всичко се оказало по-сложно, отколкото изглеждало през първите няколко мига, когато „свръхплътният космос се появил във вид на чиста еднородна енергия и никакви частици не нарушавали неговото абсолютно еднообразие“. Тази красива картина, уви, довела до образуването на звездите и планетите, до гравитационния грабеж на черните дупки и до количката на Хокинг.

Приблизително същата история, но в по-малки мащаби, се случила с ДНК.

Някога ДНК създала органиката, проявявайки удивителна ловкост при използването на аминокиселините. По всяка вероятност е имала някакви дълбоко лични причини (в този момент). Но еволюционният механизъм изведнъж заработил и ДНК станала главнокомандващ на доста специфична форма на живот, обречена вечно да изгражда от аминокиселините белтъчини, от белтъчините клетки, а от клетките организми.

До момента обаче, в който ДНК получила своите златни еполети, тя била само дезоксирибонуклеинова киселина, една от многото киселини, които се появили на Земята в резултат от първоначалния химизъм.

Историята на нейната поява не съдържа нищо необичайно или извънредно. Тя, разбира се, е високомолекулярно, но не много сложно изградено съединение на производните на рибозата и фосфорната киселина.

Най-първата епоха, която се нарича Хадейски еон, наплодила голямо количество подобни киселини.

Наистина, нуклеиновата киселина (лежаща в основата на ДНК) има много романтична подробност в своята биография.

В някои метеорити, долетели на Земята от дълбокия космос през последните петдесет години, е открит гликоалдихид. През верига от прости реакции той може да се превърне в рибоза, ключов ингредиент на рибонуклеиновата киселина (РНК). При изваждане от нея на един атом кислород РНК лесно се превръща в ДНК.

Но особена необходимост от космически произход на дезоксирибонуклеиноваат киселина не е имало. Тя била обречена да се появи и в резултат от естествените процеси върху ранната Земя.

Ние помним, че през епохата на нейното раждане всички елементи са имали ежесекундната възможност да осъществят помежду си всякакви реакции.

Хадейският еон бил време на велика химическа оргия, която, уви, няма да се повтори никога.

Цялата планета била една лаборатория, снабдена с ретортите на хиляди вулкани, с екстректорите на хидро- и геотермалните извори, а също така с всякакви видове природни реактори, дефлегматори, дестилатори, хладилници и изпарители.

Да, всичко това се е запазило отчасти и до ден днешен, но интензивността на последователните химическите коитуси тогава е била милион пъти по-голяма от днешната. И толкова пъти по-ефективна.

Защо се решаваме да твърдим това?

Първо, защото вездесъщият свободен кислород, който умее да замърси и „да препъне чрез окисление“ всеки експеримент, още нямал власт на Земята. Просто тогава не го е имало. Следователно не е имало и никакъв защитен озонов слой. Имало е сочна смес от радиоактивни пари и нажежени газове, уловена и задържана от гравитацията на Земята, а всички видове космически радиации правели с нея (а едновременно и с литосферата) каквото им хрумне.

Второ, защото палитрата на енергетичните въздействия върху елементите и техните връзки била значително по-богата.

Тя включвала всичките видове излъчвания, взривната и разрядната енергия, всичките видове нагрявания, охлаждания и налягания. Както вече установихме, нищо не пречело на късовълновия ултравиолет и на метеорния дъжд да горят, облъчват и бомбардират планетата.

Радиоактивността на ранната Гея била безумна. По това време всичките радиоактивни елементи били млади, изпълнени със сила и дори не си помисляли за някакво разпадане или полуразпадане.

По най-груби сметки торият е бил четвърт пъти повече от сега, а уранът 238 и 235 – три пъти повече. Съдържанието на трансурановите елементи (плутония и кюрия) е достигало може би на отделни места 1%. От недрата излизал нажежен водород, който въвличал трансураните в локални термоядрени реакции, а взривното и повърхностното изливане на вулканичните лави издигало нагоре и радиогенен аргон, който добавял пикантност на цялата картина.

Следва да споменем също така, че значително по-голяма е била и електроразрядната (мълнийната) активност, атакуваща с милиони волта адската смес от свободен водород, сероводород, въглероден двуокис, серни хлорни, флуорни пари и вода. В този коктейл се кондензирали и трансмутирали киселините, ту падащи като дъждове, ту покриващи всичко с окиси.

Върху окисите се трупали облаци от космически прах, изпълнени с всякакви видове кристали и молекули на тежки елементи.

Ударите на астероидите и метеоритите осигурявали безкрайни взривове, земетресения, ударни вълни, разпуквания на тънката кора и температурни скокове. Освен това астероидите носели със себе си на планетата все нови и нови елементи. Това, което се раждало само в дълбокия космос, при взривяването на звездите.

Ще напомним, че интензивността на метеорните бомбардировки надвишавала стотици пъти днешната, защото Слънчевата система още не била окончателно оформена и космосът бил изпълнен с остатъци от образуването на планетите.

Милиони квадратни километри реактивни химически маси се пресовали, раздробявали, отново се спичали и изстивали. Коктейлите от радиоактивни пари и газове ги нажежавали пак, а вулканите ги заливали с дълбока магма и ги засипвали с извънредно съдържателна радиоактивна пепел, предизвикваща тънки реакции. Вулканичната пепел, както се знае, е богата (също така) на азот, което в съчетание с множество други фактори просто не би могло да не стартира синтеза на азотни съединения.

Слънцето ту се приближавало, ту се отдалечавало.

В съответствие с това се колебаела и силата на неговото гравитационно въздействие върху Земята, ту забавяйки, ту ускорявайки нейното въртене.

От това започнала да се движи още съвсем тънката тогава кора, която се образувала в процеса на първоначалното изстиване на външния слой на планетата.

Кората се опъвала, пукала се и се гърчела, изпускайки от своите дълбини магмени вълни и диапири. Образували се разломи. А в тях нахлували киселинно-водните океани, които успели да се кондензират на повърхността. Това предизвикало отново взривове от пари със стотици километри дължина и невероятни комбинации и рекомбинации на елементите. Възможно е през този период да са се образували фосфатните киселини, които били така необходими за създаването на ДНК.

По зоните на разломите вървяла и дегазацията на връхната мантия, насищаща първичната атмосфера с уранов, серен и волфрамов хексафторид, а също така и с живачни пари.

В такт с нарушаването на въртенето, както винаги, се активизирали земетресенията. Те смесвали водоносните хоризонти и подземните извори с разтопени магмени слоеве. Всичко отново се взривявало, сливало и смесвало, обогатявайки още повече концентрацията на реагенти и облекчавайки техните връзки.

Но най-главен и най-неповторим фактор на Халдейския еон, по всяка вероятност, е бил именно съюзът на разклонените верижни химически и верижни ядрени реакции. Благодарение на това веществото е можело да премине през всичките мислими стадии на своите промени. Разбира се, при намирането на някаква оптимална форма то „се спирало“, както „се спрели“ в кварцовия кристал „срещналите се“ силиций и кислород.

Цялото великолепие на процесите е невъзможно да бъде описано, както е невъзможно да си представим техния мащаб. Но е важно да помним, че в ядрено-химическите трансмутации милиарди години наред е участвал ежесекундно всеки микрограм от огромното планетно тяло.

Разбира се, ние говорим сега само за щатните, относително спокойни ситуации. Всичко, което ставало в момента, когато Луната се отделила от Земята или когато я бомбардирали особено едри тела, било още по-живописно. По-специално Р. Хайзен предполага, че гравитационните сили на Луната, намираща се първоначално от Земята само на 24 000 километра, са били демонично големи. Под нейното въздействие „всеки няколко часа разтопената магма на повърхността на Зевята се надигала на гигантски вълни с височина повече от километър“.

Сега, като имаме някаква представа за мощта на лабораторията, в която било необходимо да се окислят само няколко фосфата и чрез енергетични въздействия да се получи рибоза, а след това чрез проста N-гликозидна връзка да се обедини фосфорната киселина с производните на рибозата в полинуклеотид, трябва да сме сигурни, че процесът не е бил прекалено сложен, макар че продължил дълго и досадно.

Дезоксирибонуклеиновата киселина губи репутацията си на „сложна“ киселина, когато разгледаме съставните ѝ части. Да вземем за пример пурина. Молекулата му се състои от пет атома въглерод, четири атома азот и четири атома водород.

Артър Корнбърг, разбира се, синтезирал ДНК лабораторно. Не му трябвали нито милиарди години, нито земетресения. Нито попадения на особено големи метеорити в лабораторията му. Но той взел вече образувалите се елементи.

Ние имаме прекалено много примери за образуване на химични съединения, осъществено през този период, които превъзхождат ДНК по сложност.

Вероятно са минали не по-малко от половин милиард години в непрекъснато търсене на краен субстрат, който вече притежава химическа пълнота и може да осъществява ефективни реакции. Даже не била необходима „космическа“ рибоза, донесена от неведоми области на галактиката, макар че за застраховка я имаме и нея предвид.

В резултат от безкрайното множество геохимични събития, в един момент се събрали заедно и се разпределили, най-сетне, в нужните пропорции аденинът, тиминът, гуанинът и цитозинът (+ някакъв протофермент, чието име засега не е установено, но който напълно би могъл да бъде нуклеотид). Дезоксирибонуклеиновата киселина се появила и започнала да функционира.

Ние сме в правото си да предположим, че и първоначалното овеществяване е било доста досаден процес. Но така било само в началото, в епохата на „квантовата пяна“, с други думи - на тези безброй мехурчета, от които се родила вселената.

Нататък всичко се развивало по-живо.

„Протоенергията“ се устремила най-сетне вън от точката и придобила чертите на енергия вече в по-разбираемия смисъл на тази дума.

Всяка следваща стъпка (това, което се нарича „фазов преход“) се диктувала винаги от ежеминутната необходимост и винаги се предизвиквала от някаква конкретна причина.

Те до една в някаква степен са изчислими, но ще се спрем на най-главната и най-простата.

Тя се състои в това, че енергията, озовала се във властта на „сместа“ от ядрени взаимодействия, гравитацията, електромагнетизма и времето, не можела да има никакво друго поведение.

Да, самата „смес“ (вселенската ДНК) още се образувала и формирала (несъмнено е, че и тя имала своята еволюция, скрита от нас в дълбините на квантовия свят). Но нейната интегративна мощ не оставяла никакъв избор за младата материя. „Сместа“ управлявала създалата я среда все по-уверено и по-деспотично.

Но енергията също не стояла със скръстени ръце. Тя получила каквото искала. Най-вероятно това било така нареченото „развитие“, иначе казано – възможността за безгранично разпространение, в резултат от което се появява пространството.

Като следствие от всичките тези събития почти мигновено се образувала така наречената кварк глуонна плазма, състояща се от всички видове кванти, кварки, бозони, глюони и така нататък.

Разбира се, никакви елементи и цели атоми в състава на плазмата още нямало, но „силите“ веднага започнали да подреждат лошо управляемите квантови частици в нещо по-солидно. В нещо, което би им било напълно покорно.

Това не се оказало сложно. Наложило се само да бъдат затворени част от кварките в протони и неутрони, да се моделира ядрото и да му се прикачат електрони.

Именно тогава силното ядрено взаимодействие получило за първи път възможността да се ободри порядъчно и да придобие професионални навици. Но дадените процеси са описани толкова красиво от квантовата хромодинамика (КХД), че да се добави към Фейнман, Алтарели или Индурайн нещо ново засега не изглежда възможно.

Като резултат се появил първият атом. Той бил лек, обикновен, но най-важното е, че вече (почти) напълно се детерминирал от силите.

Пътьом, както свидетелства космологията, ставали множество много важни събития: образуване на антиматерия, суперсиметрия и снижаване на температурата от „температура на Планк“ (10₃₂) до 10₂₇.

(Тук не всичко е много ясно, защото остава напълно неразбираемо на кого именно е била прехвърлена част от температурата, след като около големия плазмен облак, който в този момент представлявал пространството, не е съществувало още нищо, способно „да поеме“ част от градусите. Най-вероятно не е имало никакво „даване“ на на температура, а е настъпило капсулиране, благополучно затворило енергията в атомите.)

Но за суперсиметрията, антиматерията, тъмната материя и енергия, а също така и с „температурния часовник“ на образуващата се Вселената нека се карат все така астрофизиците. Ние не ще позволим да ни въвлекат в това, защото по въпроса за произхода на минералите то не е прекалено съществено.

Така или иначе нашите „генерали“ (силите) получили първия си „войник“ (атома), способен да изпълнява заповеди.

Квантовата анархия, разбира се, не отишла никъде, но тя (частично) се преместила във „войника“ и по груба аналогия може да бъде уподобена на клетъчните и междуклетъчните процеси, опаковани във войнишкия организъм. Те, разбира се, са могъщи и могат да попречат на изпълнението на заповедта на генерала, но могат и да не попречат.

Тези процеси могат например да заставят войника да предпочете седенето в тоалетната пред участието в парада. Подобно нещо е, разбира се, възможно, но върху статистическата картина, както показва историята на вида homo, не влияе чувствително. Паради се провеждат редовно.

И така, появил се първият атом.

Макар че това събитие не било отбелязано с банкет, по силата на известни причини именно този момент можем да смятаме за официалното начало на процеса на общата еволюция на барионната (видимата) материя.

(Малко по-късно историята на възникването на водородния атом ще се повтори отчасти с протоклетката, която ще даде начало на вече следващия етап на еволюцията, органичния).

Но водородът не бил съвсем самотен. Малък процент от общата маса на младото вещество се заемал от атоми на хелия, деутерия и ако се съди по всичко, на лития. Това било вече практически видимо овеществяване.

Отново заработили силите, които отново уголемили обектите на своето въздействие. Появили се първите доста прости по своята конструкция молекули. След известно време част от пространството било обвито от газово-молекулярна мъгла.

Гравитацията завъртяла бойко от мъглите огромни дискове и продължавала да ги върти. Техните центрове все по-силно се свивали, защото все по-силно ги притискали периферните маси. Това били (водородно-хелиеви) сфери от турбулентен газ, осъдени от своето циклопско вещество да изпълнят ролята на ядрен взрив. Но настъпва момент, когато подобна звезда, когато изгори водородния си запас, се превръща в червен гигант и започва да гори своя хелий. Това горене позволява да се образуват въглеродни и кислородни ядра. След това възникват все по-тежки и по-тежки елементи, гори въглеродът, произвеждайки неон, магнезий и още повече кислород. Реакциите отново се променят, новообразуваните елементи започват да си взаимодействат. Но в същото време продължава да работи гравитационната сила, довеждайки атомите и електроните до пределно притискане. После започва да действа принципът на Паули. Най-последните процеси създават вече и железни атоми. Ако това горящо нещо бъде набързо разглобено и изследвано, в него вече може да се открият (освен водород, хелий, кислород, деутерий, въглерод, неон и желязо) още множество различни елементи, включително сяра, магнезий, силиций и азот. А всичко завършва с взрив. За всеобщо удоволствие всичко гръмва по дяволите и изпълва вселената с нови елементи вече във вид на облаци. Малко по-късно взаимодействието на четирите основни сили ще формира от газово-праховите (небуларните) облаци космически тела.

Ние знаем, че литосферата на Земята се състои от няколко хиляди различни минерала. По-голямата тяхна част има собствена вещественост и осезаемост. По-малката присъства във вид на отделни атоми и молекули, намиращи се в други субстрати и породи.

Осезаемите (стабилните) минерали се делят по своя произход на утаечни, хидротермални и магнетични.

Тук е много важно да не потънем в тягостното блато на академичните спорове между научните школи, които броят и класифицират тези минерали малко различно. Да, това „блато“ е възхитително, но то наброява няколко стотици тома и се състои от доводи и контрадоводи на съветската, американската и европейската школа.

Съветската астрогеология, където до ден днешен господства сянката на Катерфелд, признава за „стабилни“ едва 2 000 земни минерала, авторът на теорията за „минералната еволюция“ Робърт Хейзън смята за такива не по-малко от 3 700, а планетологът Анди Ноул защитава съвсем други цифри. При желание можем да съберем още около 30 мнения по дадения повод, които си противоречат, но изглеждат напълно академично и обосновано.

Цялата работа е в това, че Катерфелд брои само „химически чистите“ минерали, образували се в добиологичния период на планетата, а (например) Хейзън признава за минерали и тези, които са се формирали под влиянието на зародилата се органична форма на живот.

Категорично се различават и данните за количеството минерали на Луната и Марс. Катерфелд предполага, че можем да говорим уверено само за 89 лунни минерала. Това е справедливо, защото в 400-те килограма лунна почва, доставена от корабите „Аполо“ в земните лаборатории, те са именно толкова. Американската астрогеология обаче оценява минералния потенциал на Луната още по-щедро.

Съща е историята с Марс.

(Колкото и яростно да се дърпат помежду си геолозите, астрогеолозите и планетолозите от различните школи, всички те са по принцип съгласни както за наличието на съществена количествена, така и на качествена разлика между Земята, Луната и Марс)

Като знаем тези цифри и химизма, който създава минералите, комбинирайки елементите при различни условия, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим „портрета“ на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Чрез тези много прости данни ние получаваме представа за вулканизма, релефа, наличието на течна вода, температурите, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже за ъгловата скорост на въртене на планетата около оста ѝ през различните периоди.

Както се знае, колкото по-голяма е скоростта на въртенето около оста, толкова по-плосък става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга). А слягането несъмнено променя до някаква степен минералния портрет на горния слой на планетата.

Същественият дял на боратите и флуоридите ни подсказва, че планините са сравнително скорошна придобивка на Земята. Следователно някога скоростта на въртене около оста е била значително по-голяма. Разбираме, че земното денонощие е продължавало 4-6-8 часа, релефът е бил плосък, а следователно моретата по-малки и по-горещи.

Тези изводи прибавят живописни подробности.

Разбира се, за да произнесем присъда за развитостта и неразвитостта на едно космическо тяло, ще ни трябват за сравнение още няколко планетни обекта от (примерно) същия тип като Земята.

Да вземем добре проучената Луна.

В онези 400 килограма нейна почва, които са доставили корабите „Аполо“ в земните лаборатории, ще видим само 89 минерала. Да допуснем щедрото предположение, че те са три пъти повече от събраните. Но минералната развитост на Земята и Луната все едно ще остане несъпоставима.

Долу-горе същата ще бъде историята с Марс, където е открит базалт, андезит, дацит, фелдшпат, но няма нито кварц, нито слюда. Внимателни предположения за състава на Йо и Енцелад характеризират тяхната минерална развитост като доста средна в сравнение със Земята.

Всичко това ще ни даде правото вече уверено да определим понятието „развитост“ по отношение на такива свръхсложни тела като планетите и да направим необходимите аналогии.

Разбира се, изброеното от нас е едва една стохилядна от знанията, които науката има за космическите обекти. Ние проявихме възмутително лекомислие, като разказахме за взаимните връзки на минералите и развитието на планетното тяло. Това трябваше да се направи чрез триизмерни диаграми, с изчисляване на хелиоцентрично разстояние от планетните тела и на „съдържанието на силикати в зависимост от близостта до Слънцето“.

В астрогеологията на Катерфелд значението на масата, размера, плътността и вулканизма на планетата се определят по формулите Mk = 6х1022 кг, Dk=3.300 km, dk = 3,25 g/sm. В еволюционната минералогия, която днес се представлява блестящо от професор Хейзън, към същите изводи трябва да се върви по съвсем друг път.

Произходът на минералите може да се определи по Вернадский и по Шопф. Можем да се ръководим от Брайзър или Хайзен. Това са спорещи школи. Те виждат процесите на минералотворенето малко по-различно.

Всичките тези нюанси ще бъдат свръхпринципни за планетолозите. Но на нас те са ни съвсем безразлични.

Ние обрахме своя „каймак“. Получихме инструмент, който ни позволява по отношение на самоорганизиращите се архисложни структури да приложим понятието „развитост – неразвитост“.

В добре разработената наука изводите и формулировките по правило са така очевидни, че може без всякаква деформация да се пренесат в картезианската „тъкан“ на обобщенията. Декартовият метод позволява да оперираме с данни от всякакви дисциплини, като се освободим почти напълно от тях.

Завършвайки тази лекция, следва още един път да си спомним думите на картезианеца Питър Медауар (1915–1987) и неговата блестяща формулировка: „С прогреса на науката конкретните факти се поглъщат от нея и в известен смисъл изчезват в общите твърдения с нарастваща обяснителна сила. На нас не ни е необходимо повече да си представяме в явен вид целия обем от факти. Във всички науки ние се освобождаваме постепенно от товара на единичните примери, от тиранията на конкретното“.

КРАЙ

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16

47. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 17

48. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 18

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Тодор Кръстев от Тетевен

16 декември 1872

– Числиш ли се в комитета, съставен с цел да вдигне на въстание населението на България, ако се числиш, кога постъпи и каква служба изпълняваше?

– Аз съм овчар, такъв комитет не знам.

– Когато отидоха първи път да убият дякона, и ти ли ходи?

– Викаха ме три пъти, но аз не отидох.

– Кой те вика?

– Петко Милев и хаджи Станьо ме повикаха и ми предложиха на три пъти: „Дяконът, владишкият наместник, щял да предаде комитета на властта, ще отидат и други, иди и ти с тях, убийте го!“ Аз обаче не приех. Дори аз съобщих на мютесариф-паша комитетската работа.

– Когато отидохте да нападнете хазната, кажи кой те повика и как отидохте?

– Петко Милев и хаджи Станьо ни повикаха в къщата на Петко Милев и в хана на хаджи Ивановия син и ни казаха: „Ще отидете да нападнете хазната, ако не отидеш, ще унищожим и тебе, и децата ти!“ Аз казах: „Много добре!“– защото в Тетевен хаджи Станьо е по-голям от пашата.

– Дадоха ли и на тебе, както на другите, дрехи и оръжие и кой ти ги даде?

– Стоян ми донесе един елек, една кърпа за глава и една дълга пушка. Той даде и по една пачка патрони. Дигнахме се оттам предрешени и, събирайки се единадесет души, тръгнахме оттам през нощта. Там на баира близо до Правец дойде и Димитър с двама души и станахме четиринадесет души. Стояхме там два дни. На третия ден хазната пристигна, ние слязохме малко надолу, стреляхме, стражарите избягаха, ние взехме хазната, занесохме я горе, разрязахме дисагите и разделихме парите. Оттам отидохме в колибата на Вълко и похапнахме малко. Парите на четирима души останаха у Димитра. Димитър вървеше пред нас. Ние отидохме по домовете си с парите и ги скрихме. След като мина известно време, чорбаджиите ни съобщиха чрез Лечо ковача да донесем парите. Аз не можех да оставя овците и не можах да занеса парите, те останаха [у мене]. После пристигна пашата. Дойде юзбашията в моята колиба и попита за взетите от нас пари от хазната. Аз ги показах, взехме парите и отидохме заедно. Ето, това е, което зная.

– И ти ли отиде заедно със стражарите да търсиш обирачите?

– Аз оставих овците и отидох.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Отпечатал пръст: Тодор Кръстев

Въпросите и отговорите и показанията на споменатия Тодор Кръстев, извършени в наше присъствие, са, както са изложени по-горе

28 шеввал [12]89 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Найден Вълков от Тетевен

16 декември 1872

– И ти ли си в комитета, образуван с цел да вдигне на въстание населението в България?

– Аз не зная [такъв] комитет.

– Кажи как отидохте да нападнете хазната и кой ви извика?

– При мене дойдоха Стоян, Лечо и Павел Лалов и ми казаха: „Ще отидем да нападнем хазната, ако не дойдете [и вие], ще ви убием.“ „Много добре“, казахме ние. Аз имах една пушка, взех я, взех [и] един-два-три патрона. Стоян и Лечо ми дадоха едни черни чакшири, [които] аз надянах. Заедно с тях [Стоян и Лечо], ние отидохме в колибата на Въльо Станчев. Там станахме единадесет души. Дигнахме се оттам, отидохме на Правешкия баир. Там дойде Димитър с двама души и станахме четиринадесет души. Аз не познавах Димитра отпреди, видях го там. Станахме оттам и за два дни отидохме в една гора. На третия ден дойде хазната, слязохме долу, пукнаха няколко пушки, но аз не стрелях. После отидохме, взехме хазната, изкачихме се малко нагоре, срязахме дисагите и напълнихме торбите си. След това отидохме на Правешкия баир, Димитър остана там, а Вълко ни посочи пътя и ние заедно със задигнатите пари си отидохме по къщите. Скрих парите. След петнадесет деня дойдоха Стоян и Димитър и поискаха парите. Аз ги извадих от мястото, дето ги бях скрил, [и им ги] дадох. Те ми дадоха петдесет меджидиета и една кесия с хиляда [гроша] и ми казаха: „Да не харчиш тия пари, [за- щото] после работата ще излезе наяве и ще ни заловят.“ Аз ги скрих пак. После дойдоха стражарите в колибата, заловиха ме и, вземайки ме заедно със скритите от мене пари, закараха ме в Тетевен [440я].

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

Отпечатал пръст: Найден Вълков

Въпросите, отговорите и показанията на споменатия Найден Вълков се извършиха в наше присъствие и са изложени, както са по-горе.

28 шеввал [12] 89 или 16 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Станчев от Тетевен

16 декември 1872

– Кога и как постъпи в българския комитет?

– Нямам сведения за комитета, аз не зная такива работи. – Какво знаеш за начина на убийството на дякона-владишки на- местник, убит в Орхание?

– Аз нямам никакво известие по тая работа, не зная.

– Как нападнахте хазната и тебе кой те извика?

– Първоначално ме извикаха в хана хаджи Станьо и Станьо и Станчо хаджи Иванови и ми казаха: „Ще ви изпратим да нападнете хазната, не бойте се, умиране няма да има, ще вземете само парите.“ Те ми дадоха и една пачка патрони. После дойде Стоян пандурът и донесе в колибата на Въльо Станчев един шал за връзване на главата и един фес и ми ги даде.

– Преди да бъдеш заловен, ходи ли със стражарите да търсиш обирачите?

– Аз не отидох, бях при овцете си, обикалях един ден [и] пак се върнах. Ходиха останалите ми другари.

– Казаха ли ви тия чорбаджии защо ще се нападне хазната?

– Чорбаджиите ми казаха: „Ти свърши работата, която ти казваме; [пък] не питай, какво ще правим.“ И аз не ги питах и не зная причината.

– Знаеш ли нещо друго?

– На друго място не ме изпращаха, друго нещо не зная.

Отпечатал пръст: Марин Станчев

28 шеввал [12]89 Ç16 декември 1872] година.

Въпросите и отговорите и показанията на споменатия Марин Станчев са дадени в наше присъствие и са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1]289 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир бей ефенди, не присъствал, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Йото Генков от Черни Вит

16 декември 1872

– Разправи как постъпи в българския революционен комитет

– Аз не зная нищо за подобна комитетска работа.

– Какво знаеш по, въпроса за убийството на наместника на ловчанския владика?

– И за това не зная нищо. За убийството на тоя дякон чух тук.

– Как ограбихте хазната, която идваше от Орхание за София, по чия заповед и нареждане отиде да обираш хазната и кой ти даде оръжието?

– Първом Петко Милев ми каза: „Ще отидете да нападнете хазната, ще дойдат Стоян и Лечо да ви вземат.“ Аз си имах една пушка, а това лято Петко Милев ми беше дал една ока барут и един пищов. Взех ги със себе си, а после дойде Стоян и ме взе. Събрахме се единадесет души в колибата на Въльо Станчев. Станахме оттам и отидохме на Правешкия баир. Там дойде Димитър с още двама души. Всички ние, станали четиринадесет души, се дигнахме оттам и отидохме на мястото, дето нападнахме хазната. Там се бавихме два дни. На третия ден, петък, щом като се научихме, че хазната пристига, докато слезем долу на мястото на засадата, колата с хазната беше дошла и ние започнахме да стреляме. Стражарите се разбягаха и колата остана сама. Димитър ни каза: „Елате и вземете парите!“ Ние взехме парите, срязахме торбите и всички ги натуряхме в чантите си. После отидохме в Правец. До едно място, близо до колибата на Вълко Цолов, Вълко ни донесе от колибата си качамак и се наядохме. Той ни посочи път до Етрополския дол и си отидохме по къщите. Аз бях скрил задигнатите пари на едно място недалечно от моя- та колиба. После дошъл Лечо и казал на другарите ми да занесем парите в дома на Петко Милев. После взех парите, отидох у Лечо, а той ме заведе в къщата на Петко Милев, дето в присъствието на Димитра предадох парите на Петко, в мазето под къщата му. Дори, като дял, той ми беше дал хиляда и петстотин гроша. После, когато ме заловиха, аз предадох тия пари. Похарчих само три бели меджидиета. Когато занесох парите в Петковата къща, той ни донесе храна и ни даде вино. Наядохме се и пихме.

– Колко дни обикаля ти със стражарите, за да търсиш разбойниците?

– Търсил съм нападателите на хазната четиринадесет деня.

– Щом като сте предали хазната и ти предаде парите на Петко Милев, защо, когато по това време негово превъзходителство мютесарриф-пашата е бил там, ти не му съобщи и не му каза истината?

– Бояхме се от чорбаджиите, затова не обадихме.

28 шеввал [12] 89 [16 декември 1872] година.

Отпечатал пръст: Йото Генков

Въпросите и отговорите, зададени на поменатия Йото Генков, както и неговите показания, дадени пред нас са, според както са изложени по-горе.

28 шеввал 1289 [16 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Шакир бей ефенди, не присъствал, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо То- доров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

440Найден Вълков е от колибите Крушов дол, затова той казва: „Закараха ме в Тетевен“.