Вернер Форсман (Werner Forssmann)

29 август 1904 г. – 1 юни 1979 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Андре Ф. Курнан и Дикинсън Ричардс)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Немският лекар Вернер Теодор Ото Форсман е роден в Берлин в семейството на адвоката Юлиус Форсман и Еми (Хинденберг) Форсман. Начално образование получава в берлинската Асканийска гимназия. През 1916 г., когато е на дванадесет години, баща му – капитан от германската армия – загива по време на Галицийското сражение. През 1922 г. Форсман става студент в медицинския факултет на Берлинския университет. Икономическата ситуация в страната след войната е такава, че той е принуден да търси средства и става временно банков служител. Въпреки това взема предварителните медицински изпити, а след две години следдипломен стаж, през 1928 г., и държавните изпити. Една година по-късно, когато защитава дисертация за влиянието на лечебното хранене върху съдържанието на серумния холестерин и върху количеството на еритроцитите в кръвта, му е присъдена медицинска степен от Берлинския университет.

През 1929 г. Форсман постъпва в Еберсвалдската хирургическа клиника, където започва серия от експерименти, насочени към демонстриране на анатомичните и функционалните особености на болното човешко сърце с помощта на катетеризация. Методът се състои в това, че в сърцето се въвежда през вената катетър. До опитите на Форсман в тази област е направено много малко. През 1861 г. двама френски физиолози катетеризират сърцата на експериментални животни. По-късно, през 1912 г., немски лекари се опитват да въвеждат катетри в коремната аорта на жени, страдаща от послеродов сепсис, за да осъществят по-ефективна лекарствена терапия. Жените не изпитват някакви вредни последици от тази процедура. През 1928 г. италиански изследовател въвежда катетри в сърцето на експериментални животни и на човешки трупове. През 1929 г., като прави върху трупове подобни опити за въвеждане на катетър в десните дялове на сърцето, Форсман си поставя за цел да докаже безопасността на метода в клиничната практика. Той уговаря един от сътрудниците на Еберсвалдската хирургична клиника да му помогне да осъществи експериментално процедурата върху себе си. Колегата на Форсман успява да въведе катетър (тръбичка с дължина около 65 сантиметра и диаметър 1 милиметър) в лакътната му вена. Но когато започва да придвижва катетъра по посока на сърцето, той се побоява, че това може да бъде прекалено опасно, и спира опита.

След една седмица, като не получава разрешение и даже не информира за това своя ръководител, Форсман катретеризира сам сърцето си. В присъствието само на една медицинска сестра той си прави местна упойка, отваря с разрез вената си, въвежда в нея катетър и го придвижва на около 60 сантиметра, докато той не влиза в дясното му предсърдие. В рентгеновото отделение с помощта на медицинската сестра, която държи огледало, Форсман, гледайки екрана на рентгеновия апарат, се убеждава, че краят на катетъра е достигнал сърцето му. По-нататък той провежда още няколко аналогични експеримента, като броят им достига девет. В два от случаите ученият въвежда в кръвта си контрастно вещество, което му позволява да направи по-детайлни рентгенови снимки на сърцето си. След завършването на тази серия от експерименти Форсман публикува статията „Сондиране на десните сърдечни дялове“, в която описва методиката на катетеризацията и разглежда нейните потенциални възможности за проучване на анатомичните и функционалните особености на сърдечно-съдовата система при нормални условия и когато има някакво заболяване. Опитвайки се да усъвършенства своя метод, Форсман пристъпва към серия от опити с използване на лабораторни животни, но недостигът на средства в клиниката го принуждава да ги прекрати.

Форсман съобщава за резултатите от своите изследвания на XXV конференция на Германското хирургическо дружество през април 1931 г. Но авторитетите в германската медицина не обръщат внимание на цялата важност на неговите експерименти. След една година той е приет на работа при Фердинанд Зауербух в берлинската болница за бедни. Но скоро, когато един от берлинските вестници публикува сензационно съобщение за неговите изследвания в Еберсвалдската клиника, колегите на Форсман стоварват върху него лавина от критики. Зауербух стига до това, че го нарича шарлатанин и го уволнява. Форсман е толкова оскърбен от случилото се, че решава да прекрати своите изследвания.

Същевременно в Съединените щати Андре Курнан и Дикинсън Ричардс от колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет научават за експериментите на Форсман в Еберсвалдската клиника. При това тяхната позицията се оказва съвсем противоположна на тази, която заемат германските медици. Като разгръщат през 30-те години широка изследователска програма, те постигат като резултат тези цели, които си поставя първоначално Форсман. През 1941 г. Курнан осъществява първата катетеризация на сърце в САЩ. В края на 40-те и началото на 50-те години разработената от Форсман сърдечна катетеризация, следвана от рентгеново изследване, се превръща в обичаен диагностичен и изследователски метод.

Като прекъсва изследванията на сърдечно-съдовата система, Форсман започва да се специализира през 1932 г. в областта на оперативната урология под ръководството на Карл Хойш в болницата „Рудолф Вирхов“. Една година по-късно се жени за уроложката Елсбет Енгел (семейството има шест деца). По-късно става ръководител на хирургическата клиника към градската болница в Дрезден (район Фридрихщад), и в берлинската болница „Роберт Кох“, където се занимава с хирургия и урология до началото на Втората световна война. По време на войната Форсман служи като лекар във вермахта, оперирайки ранените; получава званието майор. В началото на 1945 г., когато става очевидно скорошното поражение на Германия, той се предава на американците. Освободен в края на войната, Форсман работи известно време като дървосекач в Шварцвалд, а след това той и съпругата му започват отново хирургическа практика.

През 1950 г. семейство Форсман се мести в Бад Кройцнах, малко градче на брега на Рейн; по-късно Форсман нарича своята работа там „робски труд на застрахователен лекар“. През 1954 г. той публикува статия за развитието на метода за катетеризиране на сърцето, като се спира специално върху белодробните заболявания.

Две години след получаването на Нобеловата награда Форсман е назначен за ръководител на хирургическото отделение към Евангелистката болница в Дюселдорф. От 1962 г. до смъртта си той е член на изпълнителния комитет на Германското хирургическо дружество. Напуска хирургическата практика след пенсионирането си през 1972 г. Умира по време на почивка в Шварцвалд от сърдечен удар.

Награден е с медала Лайбницна Германската академия на науките (1954 г.) и със златния медална Дружеството за хирургическа медицина във Ферара, Италия (1968 г.). Член е на Американския колеж за гръдна медицина, на Германското дружество на уролозите и на Германската асоциация за детско здравеопазване; избран е за почетен член на Шведското дружество на кардиолозите.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/forssmann.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИСЛОВИЕ

“Така казва Господ, царят на Израил

и негов Изкупител,

Господ на Воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният,

и освен Мене няма Бог“.

(Исая, 44:6)

„Те ще се съвкупляват в мое име и ще колят своите деца“.

Иисус Христос, „Евангелие от Юда“

Както било добре известно през последните хиляда и петстотин години – от момента на триумфа на християнството до средата на ХХ век, – в началото на I век в Палестина имало две религиозни течения.

Едното била страшната и могъща „четвърта секта“, описана от Йосиф Флавий – зилотите и сикариите. Те били терористи, които спазвали фанатично юдейския закон, проповядвали джихад, осъществявали терористични актове и в края на краищата предизвикали Юдейската война. Накратко, това била еврейската ИДИЛ.

Другото течение се оглавявало от Исус Христос. Той бил проповедник на мира, доброто и любовта. Той учел, че не трябва да се спазва юдейския закон и че враговете трябва да бъдат обичани. Кървавите зилоти, въпреки цялото си могъщество, били унищожени от римляните и изчезнали безследно. Мирните християни, въпреки че били мъничко ручейче, се разлели постепенно в могъща река, която подчинила целия свят.

В продължение на почти век и половина, по времето, когато християнската църква притежавала монопола над грамотността и образованието, тезисът, че Исус Христос е проповядвал мир, всеопрощение и любов към враговете, не се оспорвал от никого. Да се оспорва било опасно. Всеки, който се усъмнял в мирния характер на християнството и в неговата любов към враговете, би бил изгорен на клада.

С времето на Просвещението нещата започнали да изглеждат по-зле. Херман Самуел Раймарус (1694–1768) първи предположил, че посланието на Исус не се е отличавало по нищо от посланията на другите пророци на омразата, ходещи по онова време из Юдея. Алберт Швайцер (1875–1965) се съгласил с неговите изводи и книгата си „В търсене на историческия Исус: от Раймарус до Вреде“, преведена на английски през 1911 г., отворил нова епоха в библеистиката.

Фундаменталното произведение на Роберт Айслер (1882–1949) „Цар Исус“, издадено през 1929 г., изпреварило своето време и е до значителна степен било игнорирано. Но след появилата се през 1967 г. книга „Исус и зилотите“ на англиканския свещеник Самуел Джордж Фредерик Брендън специфичната юдейска миленаристка съставка в учението на Исус вече не можела да се пренебрегва.

От времето на основателя на тюбингенската школа Фердинанд Кристиан Баур (1792–1860) и на Уилям Вреде (1859–1906) в библеистиката се е вкоренило твърдо тактичното предположение, че истинският основател на християнството е апостол Павел и че без него последователите на Исус Месията така и са щели да си останат една от дребните миленаристки юдейски секти.

Въпреки цялата колосална разлика между каноничния Исус, отхвърлящ юдейския закон и проповядващ любов към враговете, и Исус – проповедника на омразата, какъвто го рисуват Раймарус и Брендън, двамата имат една важна обща черта: те са абсолютно незначителни персонажи, чиято смърт била забелязана единствено от най-близките им съратници.

Най-добре тази гледна точка е формулирал един от най-добрите съвременни популярни библеисти и автор на бестселъри Барт Ерман. Той се съгласява, че да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски проповедник на омразата. Но е бил много незначителен пророк.

Бил е малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и болезнен начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в противоречие със закона и бил разпънат като дребен престъпник“. [1]

Тази забележителна картина на незначителния Исус не съответства обаче на редица факти.

Първо.

Йосиф Флавий съобщава, че през 62 г. от стените на Ерусалимския храм е бил хвърлен Яков, брата на Исус [2].

Нещо повече – първоначалният текст на Йосиф Флавий свързва именно тази смърт с причината за Юдейската война [3]. В съвременния текст на Флавий този цитат е станал жертва на хиляда и петстотингодишната християнска цензура, но той е бил видян и цитиран от такива стълбове на църквата като Ориген [4], Евсевий Кесарийски [5] и блажения Ероним [6].

„Това се случило с юдеите като отмъщение (έκδίκησιν) за Яков Праведника, брат на Исус, наричан Христос“ – цитира невнимателно въпросното изречение Евсевий.

Лесно е за разбиране, че Юдейската война би могла да бъде отмъщение само за една смърт – смъртта на водача на сектата на сикариите. В този случай въстанието било отмъщение именно за тази смърт. Но предположението, че братът на Исус, Яков, е ръководел сикариите и зилотите, се съгласува зле с хипотезата за незначителността на Исус.

Ние не знаем какъв е бил Исус, но след неговата смърт брат му е ръководел „четвъртата секта“. Също като във вица: не зная кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев [7].

Второ.

Кой след Яков, брата на Исус, оглавява сектата? Трудно е да се каже. Нашите християнски източници са неясни [8].

Но ние знаем кой е оглавил Юдейското въстание, което, според нецензурирания Йосиф, е станало заради екзекуцията на Яков. Този човек се казвал Менахем. Той бил потомък на Юда от Галилея, основателя на страшната „четвърта секта“, и очевидно бил Месия от рода на Давид, защото по това време потомък от никой друг род не можел да претендира да бъде Помазаник.

Какво ни казва Новият завет за Месията Менахем? Колкото и да е странно, доста много, защото в Евангелието от Йоан Исус през цялото време предрича идването на земята на някакъв Утешител.

„И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан, 14:16–18). „Утешителя, Светия Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Йоан, 14:26). „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелства за Мене“ (Йоан, 15:26). „Ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас“ (Йоан, 16:7).

Как се превежда Утешител на арамейски?

Менахем.

Това, съгласете се, не е приятна мисъл.

Исус пророкува, че ще дойде Менахем, че той ще бъде Дух на Истината, че ще свидетелства за Исус и даже ще бъде ново въплъщение на Исус.

И Менахем идва, и се оказва кървав палач и водач на секта фанатици.

А може би става дума за съвпадение?

Проблемът е там, че римляните явно не смятали това за съвпадение.

Факт е, че след Юдейската война Веспасиан заповядал да се изтребят всичките членове на Давидовия род, към който принадлежал Исус [9]. През 80-те години аналогична заповед издал Домициан [10]. За трети път да се открият и убият всичките потомци на Давид наредил император Траян. Точно тогава бил разпънат на кръст споменатият вече Симеон бар Клеопа [11].

Съгласете се, че след Юдейската война Веспасиян би трябвало, по логиката на нещата, да заповяда да се изтребят родствениците на Месията на сикариите, на Менахем. Защо той изтребвал родствениците на мирния Исус? И как тези систематични преследвания на рода на Исус от римските императори се съотнася с твърдението, че те едва ли не до IV век не са знаели нищо за християнството?

Трето.

Веднага след разрушаването на Храма, фарисеите, които се събрали в Явне, учредили биркат ха миним, с други думи – ежедневно проклятие за еретиците, произнасяно като част от всекидневната молитва [12]. „Миним“ (еретиците – бел. П. Н.), върху които трябвало да падне проклятието, били юдействащите християни.

Както се знае, фарисеите стоварили отговорността за Юдейската война и за гибелта на Храма върху „четвъртата секта“. Как да си обясним тогава факта, че събралите се в Явне най-напред след гибелта на Храма предали на проклятие не „четвъртата секта“, а едно малко и никому неизвестно, пък и плюс това изключително мирно течение?

Четвърто.

Съвременните последователи на Исус се наричат християни. Тази дума не е самоназвание. Тя произлиза от думата „Христос“, която, на свой ред, е буквално преведената на гръцки език древноеврейска дума „Машиах“, иначе казано – „Помазаник“ (аналогичната арамейска дума е „Машиаха“). Исус и неговите апостоли не говорели на гръцки език и по тази само причина не биха могли да наричат себе си християни.

И наистина, в Новия завет Исус и неговите последователи са наречени „светци“, „праведници“, „назореи“, „следващи пътя“ и даже „зилоти“ (ζηλώται) (Деяния, 21:20). Думата „християнин“ се употребява в Новия завет само три пъти и при това всеки път тя е вложена в устата на враговете на сектата или на властите. Така например цар Агрипа II казва насмешливо на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деяния, 26:28).

Напротив, римските официални източници от самото начало наричат християните „християни“. В кореспонденцията на Траян с Плиний Младши, у Тацит и в многобройните протоколи от съдебни процеси срещу християни, които са достигнали до нас от II век, се употребява именно думата „християни“.

Разумно е да предположим, че думата „християни“ е била римски юридически термин, с който са означавали последователите на Исус. Но в такъв случай терминът се е появил много рано. В „Деяния на апостолите“ се казва, че това е станало след бягството на последователите на Исус от Ерусалим, вероятно още през 30-те години: „И първо в Антиохия учениците бяха наречени (χρηματίσαι) християни“ (Деяния, 11:26).

Ние ще се върнем пак подробно на въпроса кой, къде и защо е започнал да преследва последователите на Исус. А сега ще се позовем на двама съвременни италиански библеисти – М. Сорди и И. Ромели, които предполагат, че християнството е било забранено със сенатус консулт още по времето на император Тиберий, иначе казано – не по-късно от 37 година [13]. В такъв случай въпросното изречение от „Деяния на апостолите“ се отнася пряко за този епизод.

Но как да съгласуваме тази ранна поява на римския юридически термин с твърдението за никому неизвестния Исус? И как е станало така, че в същото време, когато в Галилея се развивала и укрепвала ужасната „четвърта секта“, Сенатът не забранил нея, а забранил мирните и кротки християни?

Всичките тези въпроси обаче бледнеят в сравнение с най-очевидния и най-главния, а именно - въпросът за така наречените „преследвания на християните“.

Всеки уважаващ себе си християнин знае, че Римската империя е преследвала мирната религия на Христос. Причините за тези преследвания са изложени в десетки оригинални предположения, правещи чест на ума и изобретателността на техните автори.

Вие можете да прочетете, че римляните преследвали мирната религия на християните, защото били обзети от Сатаната. Че християните нарушили установения ред на нещата. Че римляните ги смятали за магьосници. Глупавите и невежи римляни предполагали, че по време на своите събрания християните пият кръв и блудстват. Християните отказвали да се покланят на императора и с това нарушавали Pax Deorum. И така нататък, и така нататък.

Всички тези обвинения пренебрегват един прост и очевиден факт. А именно – Римската империя била тотално веротърпима. До началото на преследването на християните Рим забранил само две религии.

През 186 г. пр. н. е. със сенатус консулт били забранени вахканалиите. Два века по-късно по времето на Тиберий Сенатът забранил религията на друидите. За тези забрани нямало никакви идеологически причини: двете религии били забранени заради човешките си жертвоприношения.

През цялата история на Рим в него нямало преследване на хора само за това, че вярват. Както ехидно отбелязал някога Ернест Ренан, за да започне подобно преследване, трябвало да дойде триумфът на религията на мира, прошката и любовта.

И въпреки това римляните по-малко или повече систематично, като се започне от 30-те години, преследвали тези, които „били обявени за християни“. Като тестовете, които римляните предлагали на християните (да се отрекат от Господа и да принесат жертва на императора или на боговете) напомняли буквално тестовете, които след края на Юдейската война били предлагани на сикариите и зилотите.

Очевидно въпросът за преследването на християните няма правилен отговор, защото е формулиран неправилно. Безсмислено е да се пита: „Защо римляните са преследвали християните?“

Трябва да се пита: какво са направили християните, за да ги преследват римляните?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 188.

2Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

3 Robert Eisenman. James, Brother of Jesus, London, 2012, p. 35–36.

4Ориген. Против Цельса. 1.47, 2.13; Комментарий на Евангелие от Матфея, 10:17.

5Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 20.

6 Hieronymus. De Viris Illustribus, 2; Commentarii in epistulam Pauli apostoli ad Galatas, 396 (1:10).

7Вицът е от съветско време. На партийния и държавен ръководител Леонид Брежнев му се приискало да кара служебния автомобил и си сменил мястото със своя шофьор. Влизат така в Кремъл, на входа войниците от почетния караул вземат за почест, а след това единият пита другия: „Кой беше в колата?“. Другият отговаря: „Не видях кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев“. – бел. П. Н.

8Евсевий Кесарийски съобщава, че приемник на Яков е братовчедът на Исус Симеон бар Клеопа. Но след това казва, че Симеон бар Клеопа е екзекутиран по времето на Траян, вероятно през 117 година. Възрастен човек, станал приемник на Яков през 62-ра, да доживее до 117-та, меко казано, е малко вероятно. Това би бил абсолютен рекорд на Гинес за управление сред ръководителите на църкви, оставящ далече след себе си 31-годишното управление на Пий IX.

9Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 12.

10Пак там, 3, 20.

11Пак там, 3, 32, 6.

12 Berakhot 28b-29a.

13 M. Sordi, I. Ramelli. Il senatoconsulto del 35 contro i Cristiani in un frammento porfiriano, Aevum 78 (2004), 59–67; виж също: M. Sordi, «I cristiani e l’impero romano», Milano, 2004, p. 27–29.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Диляна Георгиева - студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”.

Знам, че на всеки четири години гласувам за кмет, който управлява моята община. Освен общини обаче нашата страна се подразделя и на други териториални единици – области. Те са доста по-големички и включват в себе си различен брой общини. Начело на всяка област стои областният управител – за него знам – не гласувам. Но каква е неговата роля в моето ежедневие и какви са неговите основни компетентности?

Щом не се избира от нас – гражданите, от кого?

Областният управител, за разлика от кмета на общината, се определя с решение на Министерския съвет. Друга разлика е в неговата същност като орган на властта. Докато кметът е отговорен по въпросите на местното самоуправление, областният управител отговаря за държавната политика, която Министерският съвет определя да бъде приложена в областта. Това произтича от същността на двата органа – кметът упражнява власт, която му “даваме” ние, гражданите, чрез местните избори, докато областният управител е един вид “назначен” да се грижи за работите на централните органи.

Какво прави областният управител?

Е, хубаво, провежда централната политика, но как, какви са му правомощията? Основна задача на областния управител е да осигури съвместяване между местните и централните интереси, да “бди” за това едните да не влизат в противоречие с другите. Поради тази причина той може да упражнява контрол за законосъобразност на актовете наобщинския съвети кмета. Иначе казано – следи за съответствието на тези актове със законите и другите актове, с които следва да бъдат съобразени. Нещо повече – той може да да отменя незаконосъобразни актове на кметовете на общини в 14-дневен срок от получаването им или от сезирането му.

Областният управител има и други важни задачи:

• грижи се за опазването на държавната собственост на територията на областта;
• следи за законността на територията на областта, като следи работата на органите на местно самоуправление – кмета и общинския съвет;
• следи работата на териториалните поделения на централната администрация (като например Регионална здравна осигурителна каса, Регионално управление на образованието);
• организира и ръководи дейностите по защитата на населението, културните и материалните ценности, околната среда при бедствия –например Областна администрация Варна е партньор в проект „ Устойчивост на системата земя – море за стратегии за екотуризъм“, който цели да подобри устойчиво управление на крайбрежните зони, опазване на техните екосистеми и биоразнообразието им, на природното и културно наследство.

Как може да се търси отговорност на областния управител?

Тъй като има сериозната задача да бъде “балансьор” на интереси от различно ниво, то е важно да може да му се потърси отговорност, да се проследява дейността му. Именно затова той представя ежегоден доклад за дейността на областната администрация пред органа, който го е избрал – Министерски съвет.

В изпълнение на своята работа областният управител издава заповеди. По своята същност те са административни актове, които мога да обжалвам, в общия случай, пред областния административен съд – например кмета на община Плевен обжалва акта, с който областният управител е отменил негова заповед.

По принцип всеки административен акт следва да съдържа пред кой орган и в какъв срок мога да обжалвам. Стандартно, този срок е 14-дневен от узнаването на акта, ако друг не е посочен. Жалбата подавам пак чрез областния управител до компетентния съд. В тридневен срок от изтичане на срока за обжалване той е длъжен да изпрати жалбата ми до съда и да ме уведоми за това. След като съдът приключи с разглеждането на делото, има едномесечен срок , за да се произнесе с решение.

Важно! Въпреки че областният управител е административен орган,неговите актове не мога да обжалвам по административен ред пред по-горестоящия административен орган, а само по съдебен път. Какво може да направи областният управител за мен?

След всички тези обяснения лесно мога да си помисля, че областният управител е просто поредният чиновник, назначен в администрацията. Неговата фигура обаче е от особена значимост, тъй като именно той често е включен в процеси важни за нас, обикновените граждани.

Именно неговата преценка е важна например при образуване на нова община в рамките на областта – той проверява законосъобразността на искането на гражданите да образуват нова община и предлага на общинския съвет да вземе решение за провеждане на общ референдум в тези места. Често той насърчава и подкрепя културни, социални или други благотворителни проекти – това е негово право, но и задължение! За всички проекти, с които се е ангажирала моята областна администрация, мога да се информирам на съответните уеб страници.

Как мога да се информирам за дейността на областния управител?

Като ръководител на администрация областният управител е длъжен да осигури прозрачност в дейността ѝ, за да може ние – активните граждани да се информираме. Важно е да знам, че достъпът ми до обществена информацияе свободен, но за да я получа трябва да подам заявление, за да ми бъде предоставен такъв.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 1. Битов атеизъм

С какво е свързана необходимостта да се появят тези текстове, посветени на въпросите на атеизма?

Изключително с това, че в днешното медийно пространство православната цензура стана до крайна степен безсрамна, свирепа. Фактически за сериозен, свободен, волнодумен и здравомислещ разговор за религията остана място само в Интернет.

Ние ще говорим за атеизма. Макар че вероятно е трудно да бъдеш по-голям атеист от самите служители на култа, от поповете [1]. Особено що се отнася до огромната по същество тоталитарна секта, каквато е в днешно време Руската православна църква.

При това аз съм дълбоко убеден, че в 99% от случаите, когато говорим за така наречената вяра, става дума за абсолютна преструвка. Никаква вяра в действителност няма и не може да има. Преценете сами: познаваме добре тяхната литература и техните нормативи за поведение, които са установени в тази литература, и знаем, че е казано: „Идете и проповядвайте“. Там в общи линии са казани много неща. Но ние виждаме, че от доста сложния комплекс от указания, съществуващи в тяхната религия, те са избрали само позлатените одежди, бижутерията и пустословието в едно или друго топло студио.

Неизвестно защо нито един от тях не отива да се целува с прокажени например в някой лепрозорий. Никой не дарява своите жилища или леки коли на клошарите. Подобни случаи науката не познава.

Освен това, ако толкова ги мъчи сърбежът да проповядват, те биха могли да го удовлетворят напълно, като отидат по места, където все още не е прозвучало така нареченото слово божие – например в Афганистан. Никой не им пречи да си купят билети и да заминат да проповядват там, където словото божие е прозвучало вече, но не е направило особено впечатление, защото не са длъжни да спират по средата на пътя.

Въпреки това обаче ние виждаме, че никой от тях не проявява характерните за вярващия човек особености. Проявява се само това, което съпътства не вярата, а идеологията: злоба, агресивност, нетърпимост и страст да се пишат доноси в полицията и прокуратурата, страст да се обиждат, страст да изпадат в истерия и страст да погребват под себе си и средствата за масова информация, и издателствата на книги, и изобщо всичко, което ги заобикаля.

Защо говоря с такава увереност за поповете като образци на атеизма?

Нека да погледнем най-напред поведението на техния главатар. Фамилията му е Гундяев, някога го наричали Владимир Михайлович. [2]

Много се говори за това, че го пази Федералната служба за охрана, при което всички обръщат внимание на юридическата пикантност на ситуацията – тоест на това, че лицето, което няма право на такава охрана, въпреки това я получава. Но покрай юридическата има не по-малко пикантна, така да се каже, религиозна страна. Гледаш охраната на Кирил Гундяев и разбираш, че едно са думите, а друго делата.

Играта със златни парцали, разговорите с проникновен глас за душата и нравствеността, за вярата и вечността са едно нещо, а реалният живот е нещо съвсем различно. И, разбира се, в този реален живот Федералната служба за охрана е значително по-надеждна от някакъв си теоретически бог.

Иначе казано, даже не се предполага, че в ситуация на внезапна зла умисъл срещу този знатен персонаж някакви ангели или някакъв бог ще го спасят самостоятелно от бедата. Подобна версия изобщо не се разглежда. Има Федерална служба за охрана, има и един главен поп, който трябва да бъде охраняван с шум и патос.

По-нататък ще видим удивителната страст на вярващите да пишат доноси до различни инстанции срещу хора, които се осмеляват да мислят свободно и волно. Разбира се, те имат в общи линии правото да пишат доноси и в това поведение няма нищо удивително, освен това, че само по себе си то е блестящ пример за битов атеизъм!

Прецените сами. На теория вярващите са прекрасно осведомени за характера на своя бог, който с лекота, за най-дребното нещо, е изтребвал цели градове с всичките им жители, включително децата, жените и стариците, поливайки ги със сяра и огън. А следователно, знаейки, че нравът на това свръхестествено същество е истеричен и крайно тежък, те напълно биха могли да предположат, че всяко свободомислие, като например в моя случай, ще бъде веднага наказано – с някакъв инсулт, паралич или нещо от този род. Да не говорим за мълнии или падащи от небето нажежени метеорити. Но те не вярват, че това ще стане. Те не допускат реалната възможност да бъдат наказани непосредствено от свръхестествените сили тези, които смятат за богохулници. И пишат доноси.

Ние виждаме ясно тези прелестни белези на чистата идеология. Ясно е, че тук няма никаква вяра – има само притворство. И бизнес, който се нуждае от това притворство. И притворство, което се нуждае от този бизнес.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Невзоров нарича попове всички служители на култа: от обикновения енорийски свещеник до патриарха.

2Става въпрос за светското име, презиме и фамилия на днешния руски патриарх Кирил.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

68

Трето съдебно следствие на обирачите на хазната и на хората от комитета, образуван за бунтуване на населението, извършено от нарочната комисия [1]

Разпит на Вутьо Ветьов от Видраре

24 декември 1872

– От къде си и знаеш ли да четеш и пишеш?

– Видрарец съм, зная малко да чета и пиша, занаятът ми е папукчийство, сега, поради нямане на работа, съм каруцар.

– Кога влезе в комитета и каква ти беше службата?

– Влязох миналата година по това време. Съселянинът ми Йосиф [2] ме извика в дюкяна си и ми каза: „Не се ли делиш от нас?“ „Не се деля“, отговорих аз. След това той ме взе и ме заведе във Фильовото кафене [3]. Там бяха Дякон Левски и Васил гложенецът; бяха още даскал Васил [4] и няколко души, чиито имена не зная, Левски каза там устно какво е комитетът, какво ще е нужно да се прави, и прочете наставления. След това аз влязох в комитета. Те ми казаха: „Пази се, никому не казвай, защото има смърт!“ Предупредиха ме, че ще пратят Димитра [5] да спи в нашата къща. В наставленията беше писано да се събират пари и да се купува оръжие и да се действа според устава, по тоя начин щеше да се работи. Димитър идва четири-пет пъти в моята къща и, щом дойдеше у нас, ставаше събрание. В събранието се говореше за събиране на пари да се купува оръжие. Събраните пари се даваха на Димитра и се изпращаха в Извор.

– Спомняш ли си колко пари бяха събрани?

– Касиерът знае, аз не зная.

– Каква беше твоята служба?

– Пренасях пощата.

– Какво ще рече това пощаджийство и къде носеше писма?

– Носех писма от Видрарския комитет на Изворския комитет. Тайното име на Видрарския комитет беше Хасан Касъм [6], а на Изворския – Сюлейманоглу Дауд.

– Когато ти носеше писмо, ако насреща ти излезеше войник или някой друг и ти го отнемеше от ръката, как щеше да постъпиш?

– Димитър каза на събранието: „Дайте на тоя куриер безплатно един револвер и тридесет патрона, [та] ако излезе насреща му някой чиновник и му вземе от ръката писмото, той да го убие, или да убие сам себе си!“ Както каза и Димитър, когато носех писмо, ако насреща ми излезеше някой чиновник или войник и ми вземеше писмото от ръката, аз щях да го убия или да се самоубия. Те ми дадоха револвер, [който] носех у себе си.

– Кой пишеше писмата и колко пъти носи писма?

– Пишеше ги даскал Васил [7], писма носих седем-осем пъти, по-късно писма пишеше и даскал Илия [8].

– Колко време обикаля ти с Дякон Левски, къде ходихте и какво правихте?

–Левски писа три писма на нашия, Видрарския, комитет и беше поискал един човек, за да обикаля заедно [с него] по селата. По него време аз отивах в Троянския манастир. Казаха ми: „Като отиваш в Троян, иди в Ловеч и кажи на Дякона, че макар и да иска човек да обикаля заедно [с него], освен тебе, друг човек няма, и че ти си и куриер, че други хора няма.“ После аз заминах за Ловеч [и] отседнах в един хан. Дяконът изпрати един свой човек на име Лукан [9], [който] ме заведе в къщата на Марин поп Луканов. Нея нощ аз спах в Лукановата къща. Сутринта пак тоя Лукан ме заведе на края на града [и] там се срещнахме с Левски. Дяконът имаше една пушка, [която] даде на Лукана да я занесе в къщи, а на мене [каза]: „Ти иди в Лукановата къща, аз ще те извикам [и] ще приказваме.“ Аз се върнах от там и отидох оттам в хана. Към пет часа през деня Лукан ме заведе в къщи, срещу къщата му имаше една порта, портата се отвори. [Лукан ми] каза: „Влез през оная порта, Левски е там!“ Аз влязох там, посочиха ми сламника, там намерих Левски, облечен с арнаутски дрехи. Едно арнаутско облекло имаше и за мене. „Съблечи тия и се об- лечи!“, ми каза [той]. Аз съблякох старите дрехи и облякох арнаутските. Той ми даде [и] една пушка, у мене имаше и един револвер-шестак. „Дошъл е един лов тук [10], ще го нападнем заедно“, ми каза той. Аз се поопънах малко. Сетне той рече: „Друга леснина няма.“ Слязохме оттам; имаше двор на една къща, заграден с дъсчена ограда, две дъски от оградата бяха извадени. И оттам, Левски пред мене, аз зад него, минахме през оградата. Остави ме отвътре в двора да наблюдавам, а той влезе вътре в къщата. После излезе, дойде при мене и рече: „Много пари не можах да взема, намерих малко пари, стой да почакаме да дойде стопанинът на къщата, [той[ е богат човек, да измъкнем повече пари!“ В това време портата се отвори и дойде слугата [11] на стопанина на къщата. Веднага Левски го хвана и завлече в една стая под сайванта. Момчето започна да вика. Лев- ски заби камата си в корема на момчето-слуга [12]; после удареното момче започна пак да вика. В това време [Левски] каза: „Вземи си пушката [и] ела след мене!“ Аз си взех пушката. Когато излязохме от вратата, там се беше събрала навалица. Ние избягахме измежду навалицата и отидохме в лозята. Оттам Левски остави [арнаутското] си облекло и оръжие на мене, защото то беше нахлузено върху неговите дрехи. Оттам той си отиде, [като] ми каза: „Ти чакай тук, догдето се върна!“ Вечерта аз спах там. Сутринта дойдоха заедно Дякон Левски, Мариновият брат Тошко и един човек, извикаха ме и донесоха дрехите ми. Аз съблякох намиращите се на мене дрехи и облякох моите“ [Левски] каза: „Конят ти е в Топузовата кория, заведоха [го] там, иди, вземи го оттам и си иди на село!“ Аз вземах коня оттам, качих се и си заминах на село.

– Когато Дяконът удари момчето с камата, ти какво правеше?

– Аз бях в двора, пред вратата, чаках да не дойде някой. Погледнах, момчето пак извика, [тогава] влязох вътре при тях, камата беше забита в корема му. [Левски] ми каза: „Вземи пушката ми да бягаме!“ Ние избягахме.

– Когато после ти отиде на село, какво прави?

– Йосиф ме попита, аз му казах: „Ходихме на нападение.“ След това върших предишната си работа.

–Какво знаеш по нападението върху Арнаудова в Етрополе, по убийството на владишкия наместник и по обира на хазната?

– По нападението върху Арнаудова аз не зная нищо. Димитър казваше: „Дяконът ще издаде на властта нашите работи, ще го убия“, обаче когато го убиха, не съм бил [там]; за хазнатарската [13] работа също така не зная [нищо], после чух.

– Ти беше при него, на колко години беше убитият от Дякона човек?

– Когато на следния ден Дяконът дойде в лозята, той ми каза, че догдето дойдат чиновниците от правителствения конак на оглед, [момчето] умряло. Убитото момче беше на около 18–20 години.

– Какво друго знаеш?

– Друго нищо не зная.

Подписал: Вутьо Ветьов

Въпросите и отговорите, [както] и показанията на споменатия Вутьо Ветьов се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 Зилкаде [1]289 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Както е отбелязано в уводните думи, втората тетрадка с протоколите на специалната комисия на Али Саиб паша липсва. Тя вероятно ще съдържа продължение на разпитите на хората от Тетевенския комитет.

2Йосиф е Йосиф поп Петров.

3„Фильовото кафене“ е кафенето на Фильо поп Петров.

4Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

5Димитър е Димитър Общи.

6Псевдонимите на революционните комитети представляват обикновено турски собствени имена на лица, тъй като те служат за целите на кореспонденцията. Псевдонимът на Видрарския комитет е правилно да се произнася „Хасан Касъм“, а

7Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

8Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

9Лукан е Лукан Цочев.

10С израза „дошъл е един лов тук“ е неправилно преведено турското изречение „Левски бана: Бир ав орая гидюп берабер басаджагъз“, което всъщност значи: – „Левски ми каза: Има лов! Ще отидем там и заедно ще го нападнем!“ Касае се за нападението в дома на Денчо Халача, ловчански чорбаджия, извършено на 15 август 1872 година.

11Името на слугата е Стойчо Гиргинов от с. Леси дрян, Тетевенско.

12Според писаното досега в историческата литература по въпроса, Левски бил забил камата си в „сърцето на момчето“ (Д-р П. Стоянов, пос. съч., стр. 23; проф. Ан. Иширков, Убийството на Стойчо Гиргинов от Васил Левски, „Ловеч и Ловчанско“, кн. IV, стр. 121–122; проф. Ст. Петков, Разяснителна бележка по убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч, „Ловеч и Ловчанско“, кн. V, стр. 13?–140).

13„Хазнатарската“ е неудачен израз („хазинедар“ = „ковчежник“). В турския текст стои „хазине ншинден“ = „по въпроса за хазната“.

ИЗТОЧНИК: „VINTAGE EVERYDAY“

ДО ТУК: ПРЕДИСЛОВИЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 1

МАСАДА

Недалече от град Ерусалим, на изток, се намира едно от най-безжизнените места на Земята – Юдейската пустиня.

Сред пустинята лежи последният остатък от древния океан Тетис, Мъртво море. Бреговете му са разположени на 419 метра под морското равнище, а пустинята е вдлъбнатина на това място, където се срещат Африканската и Арабската тектонска плоча. Затова е пустиня – въздушните маси, идващи от запад, се натъкват, без да стигнат до Мъртво море, на Юдейските планини, и пустинята лежи в „дъждовна сянка“.

Дъждове там валят само през зимата, прокарвайки вади и дълбоки проломи, и планинските маси от изсъхнал безжизнен варовик, надвесени от изток и от запад над Мъртво море, са насечени от водата през милиони години на парчета като с брадва. Според Книга Битие именно по тези места се намирали някога Содом и Гомора, унищожени от Господ с огън и сяра заради своята нечестивост.

Останки от Содом и Гомора археолозите, между другото, не са намерили, но на върха на една от планините се намират развалините на древната Масада. Крепостта е съвършено недостъпна. От изток се издигат скали, високи 400 м, от запад – 90 м. Най-отгоре има съвсем равно плато.

Масада била една от царските резиденции на идумееца Ирод Велики – полуарабин, полуюдей, изпросил от римляните срещу подкуп владичеството над евреите и покрил Юдея с мрежа от крепости, от които властвал над непокорния и мразещ го народ.

Една от тези крепости била Масада. Ирод издигнал в орловото гнездо дворец, зад който се разполагали складове, бараки и каземати. Платото било заградено с дълга стена. Малко по-ниско от главните укрепления в дебелия варовиков слой били изкопани огромни цистерни-кладенци и по време на зимните дъждове хитроумно направена система от стени и канавки насочвала към тях водния поток.

Масада имала важна митническа функция, контролирайки пътя на керваните от Червено море за Ерусалим. Този търговски път, съединяващ Изтока и Запада, бил главният източник за разцвета на царството на Ирод, а също така главната причина за стремежа на околните царства да завладеят Юдея, превръщайки територията ѝ в място на постоянни прокси войни между тогавашните регионални свръхдържави: отначало между Египет и Асирия, след това между Селевкидите и Птоломеите, а в началото на нашата ера – между римляните и партите.

Но най-вече Масада контролирала Юдейската пустиня. Пустинята в Юдея била място, където се самозараждали пророци и разбойници; в пустинята близо до Масада, в Ен-гади, се криел Давид, когато бил още разбойник, а не цар (1 Царе, 24:1), в пустинята избягал Мататия Макавей, който вдигнал въстание срещу Антиох Епифан. В пустинята отвеждали своите хора Месиите.

Избягалият в пустинята се отричал от семейството и рода си, оказвал се член на нова община и, поради липса на препитание, си набавял храната с грабежи. Евреите наричали такива хора бирйоним. Тази дума произлиза от корена „бр“ (отвън, извън) и носи уместно в себе си указанието за физическо излизане от границите на подредения свят [1].

Бирйонимса екстремисти в буквалния смисъл на думата или, ако искате, екстремисти-терористи. „Да избягаш в пустинята“ според религиозния речник на онази епоха означавало за тръгнеш по пътя на джихада и на Ирод не веднъж му се случвало да си има работа с еврейските джихадисти.

Още докато бил жив баща му, през 48 г. пр. н. е., той ликвидирал лидера на бирйоним, някой си архиразбойник Езекия, опустошаващ покрайнините на Сирия [2].

През 37 г. пр. н. е. той влязъл в схватка с разбойниците, които му се противопоставили в цяло редовно сражение, а след това се укрили в дълбоките пещери по склоновете на отвесните планини. За да ги изкара оттам, Ирод използвал химическо оръжие: спуснал от скалите железни сандъци, а войниците, които се намирали в тях, хвърляли в пещерите горящи главни и съсичали всеки, който изскочел.

Ирод предложил на бирйонимпомилване, но те отказали: един от тях убил пред очите му едно след друго всичките си деца, излизащи от пещерата, а след това и жена си [3].

Това, че сражението на Ирод с галилейските разбойници станало именно в пещерите, съвсем не е случайно. Ревнителите като цяло обичали пещерите още от времето на Макавеите (2 Макавеи, 6:11). Има пещери и в пустинята Кумран, тренировъчен лагер и крепост на религиозни терористи, унищожен именно по времето на Ирод.

През 66 г., по време на Юдейското въстание, пустинята и нейните обитатели надделели над Масада: група бирйонимначело с Менахем, потомък на Езекия, завзела крепостта и изклала намиращия се в нея римски гарнизон. От Масада Менахем заминал за Ерусалим, бил провъзгласен за Месия и убит, но братовчед му, могъщия Елеазар бен Яир, продължил да контролира крепостта. След превземането на Ерусалим към намиращите се там семейства се присъединили и тези, които избягали от града.

Римляните не бързали да превземат Масада. Нейните обитатели, затворени на върха на безплодната планина в безплодната пустиня, не представлявали за Рим никаква стратегическа заплаха. Но римляните не прощавали никога нищо, никога нищо не забравяли и през 73 г. Десети легион под командването на Луций Флавий Силва настъпил към Масада, за да отмъсти за гибелта на римския гарнизон и да унищожи гнездото на фанатиците.

Обсадата на Масада свидетелствала не толкова за командирско изкуство, колкото за инженерните достижения на римляните. Честно казано, римляните просто тренирали. За Десети легион това било нещо като учение.

Римляните обградили планината с невисока стена, за да се предпазят от нападения, а след това издигнали откъм западната планинска част насип. Насипът е запазен до ден днешен и е станал част от пейзажа. Изпод неговите варовикови камъни стърчат останки от греди, които горещият въздух на пустинята е мумифицирал. По насипа придвижили обсадна кула с таран. Кулата не се е запазила, но в края на 70-те в Холивуд замислили минисериала „Масада“ и холивудската кула, напълно съответстваща на каноните на полиоркетиката, украсява сега насипа.

Въпреки отчаяната съпротива таранът бързо пробил стените. Римляните направили почивка през нощта, но когато на сутринта нахлули в крепостта, там вече нямало жив човек. Защитниците на крепостта, като хвърлили жребий, прерязали гърлата на жените и децата, а след това убили взаимно и себе си. Две жени, които ес скрили от побоището, разказали на победителите за случилото се.

Ние даже знаем къде точно въстаниците се убивали помежду си – през 60-те години знаменитият израелски археолог Игал Ядин разкопал Масада и намерил в малко помещение пред северния дворец глинени парчета с имена. На едно от тях било начертано „бен Яир“ – Елеазар бен Яин, командирът на крепостта [4]. Игал Ядин не е някакъв кабинетен очилатко: зад гърба си има двадесетгодишна военна кариера, която започнал на 15 години в Хагана и завършил на 35 години на поста началник-щаб на Израелските отбранителни сили.

Благодарение на разкопките, които Ядин направил, Масада се превърнала за младата държава Израел в символ на непреклонно мъжество.

„Именно бен Яир и неговите другари, тяхната героична съпротива, това, че предпочели смъртта пред робството и изгорили своето скромно имущество като последно предизвикателство срещу врага, превърнали Масада в безсмъртен символ на отчаяното мъжество, символ, който вълнувал сърцата в продължение на последните деветнадесет века. Именно това кара учените и обикновените граждани да се качват до Масада. Именно това подтикна съвременният еврейски поет да извика: Масада повече няма да падне! И именно затова новобранците от бронетанковите части на Отбранителните сили на съвременния Израел дават своята армейска клетва горе на Масада: „Масада повече няма да падне!“ – пише Игал Ядин [5].

Но нещата не опирали само до непреклонното мъжество.

Защитниците на Масада избили своите семейства вместо да им позволят да се предадат, ръководейки се от едно много практично, според тяхната гледна точка, съображение: те смятали, че мъченическата смърт ще им даде пропуск за Рая.

Във всеки случай именно това обяснява у Йосиф на своите съратници Елеазар бен Яир.

Той казва, че свободата е това, което душата получава, когато се освобождава от оковите на смъртното тяло. Ной нарича душата „родствена“ на Бога. Той казва, че в съня му тази родствена на Бога душа говори с него, ходи там, където пожелае, и предсказва бъдещето. Затова „смъртта дарява на душите свобода и им отваря входа за родно светло място, където не могат да ги достигнат никакви страдания“. Именно в това се състои „божественото учение“ на сикариите, което те наследили от бащите си [6].

Иначе казано, Елеазар бен Яир обещал на своите хора, че след смъртта си ще отидат в Рая. И макар че речта му не е документална – тогавашните шахиди все още не записвали предсмъртните си обращения на видео, - ние въпреки това разбираме без съмнение, че Йосиф Флавий е бил добре започнат с подобен род аргументи и че просто е възпроизвел стандартната пропаганда на сектата.

Защитниците на Масада убивали своите жени и деца, за да се срещнат с тях в Рая. Те не можели да лишат жените и децата си от бъдещия Рай. Това би било нечестно и егоистично от тяхна страна.

Масада.

Непрестъпната крепост на Ирод, завзета от сикариите. Именно тук водачът на сикариите Елеазар бен Яир наредил на своите последователи да убият жените и децата си, за да отидат всичките заедно в Рая.

В Масада са се запазили съвсем малко текстове, принадлежащи на сектата. Но запазените съвпадат с текстовете, намерени в Кумран – главната щабквартира на фанатиците, разположена също на брега на Мъртво море на 50 км от Масада.

Иначе казано, имаме всички основания да предполагаме, че фанатиците, превзели през 66 г. римската крепост Масада, и фанатиците, контролиращи преди това Кумран, са били от една и съща секта.

Кумранските свитъци ни дават ярък психологически портрет на хора, вярващи в две неща: в рая на небесата, в който се намират душите на мъчениците в очакване на Месията от рода на Давид, и в рая на земята, който ще се възцари, когато той се върне там.

Те смятали, че Месията ще дойде с войска от духове върху облак и ще порази владетеля на този свят, Велиал, с огън от устата си. Той ще направи космически преврат, след което земята ще започне да ражда стократно. Той ще накаже грешниците и ще възнагради праведниците.

Праведнициза тях били всички, които спазват правилата на сектата, или – ако използваме терминологията на кумранците – всички, които спазват Новия завет – не предишния, стария, който Бог сключва още с Авраам, а Новия, сключен след основаването на сектата.

Грешнициза тях били всички, които не са влезли в Новия завет – следователно и непринадлежащите към сектата евреи. Страстната любов към членовете на своя колектив се съпровождала при тях с омраза към тези, които са извън Новия завет.

Въпреки че Масада не страдала от липса на запаси (Ирод ги натрупал толкова, че стигали да се преживее ядрена война), обитателите на крепостта изтребвали редовно намиращите се наблизо еврейски градчета, които били виновни за това, че не влизали в Новия завет.

С особено внимание търсачите на надсветовна свобода удостоили намиращото се наблизо заможно селище Ейн геди, забогатяло от производството на свещено благовонно масло, добивано от растящото само по тези краища и унищожено по-късно балсамово дърво. Сикариите, мечтаещи за освобождение на родствената на Бога душа от плътските окови, нападнали Ейн геди в деня на Пасхата и убили всички, които не успели да избягат, което ще рече – основно децата и жените.

„След това опразнили домовете, взели със себе си узрялото зърно и се върнали със своята плячка в Масада. Така те разграбили всички села около крепостта и по-нататък в околността“ [7].

Притежателите на души, родствени на Бога, смятали, че е нормално да убият с тояги децата в Ейн геди, защото тези деца не вярват така, както трябва. Своите деца и жени убили, за да попаднат заедно на небето.

Според тях нямало как да стоят до престола на Господа, наслаждавайки се на блаженството, докато в същото време членовете на семействата им, осквернени от римляните, врат редом в катрана. Хората на Елеазар бен Яир били шахиди, при това в прекия, лингвистичния смисъл на думата, защото арабската дума „шахид“ (свидетел) и гръцката дума „µάρτυς“ (свидетел) са калки на сирийската арамейска дума „шахдо“.

Сектата, разположила се в Кумран и завзела Масада, съвсем не била изолирана група фанатици. Напротив, тя била многобройна и влиятелна. Тя имала свои подразделения във всеки град. Нейните шахиди в продължение на няколко години тероризирали Ерусалим, убивайки безнаказано враговете направо по улиците. В началото на Юдейската война те завзели отвътре Храма, активизирайки внезапно своите спящи клетки.

Тази секта слушала фанатично своите началници - мебакерите - и всяко теологично или политическо отстъпление наказвала със смърт. Партийната дисциплина в нея била по-строга от тази в Третия интернационал.

Имуществото на членовете на сектата било общо, иначе казано – било на разположение на мебакераи по такъв начин той разполагал с гигантски материални, финансови и човешки ресурси, а всеки член на сектата можел да ходи по Палестина без пари, получавайки във всеки град подслон и подкрепа. Да управлява общината на мебакерапомагал съвет от дванадесет души.

Усещането за единство се поддържало благодарение на ритуалите. Членовете на сектата се кръщавали по няколко пъти на ден с течаща вода, измивайки от себе си греховете, и се събирали на общи трапези, по време на които мебакерътили свещеникът, председателстващ трапезата, простирал най-напред ръка, за да благослови първия хляб и новото вино. Освен това членовете на сектата участвали в ежедневни молитви, по време на които достигали до екстатично съединяване с бога. Те смятали своя Месия за Син на Всевишния и за въплъщение на Господа. Себе си смятали за членове на войската от духове и за събеседници на ангелите.

Всичко това - мистицизъм, фанатизъм и абсолютна увереност, че душата на шахида ще се озове до престола на Бога – позволило на привържениците на Новия завет да създадат в Юдея своя паралелна държава, основаваща се на идеята за чакането на Божието царство и за връщането на Месията от Дома на Давид - Свят и Велик, Господ на Славата, Вечен цар, който ще слезе да донесе милост на земята (1 Енох, 5:28).

Как се появила тази секта?

Как вярата в освобождението на душата от оковите на плътта могла да се съчетае с най-банални грабежи?

Как вярата в Господа Месия, във Втората власт на Небето, могла да хармонира с фанатичния монотеизъм и със строгото спазване на Мойсеевия закон?

И какво отношение този страшен Месия от дома на Давид имал към проповедника на любовта, доброто и мира, носещ името Исус?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Robert Eisler, The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931, p. 252.

2Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 10, 5.

3Пак там, 1, 16, 5.

4 Ygael Yadin. Masada: Herod’s Fortress and The Zealot’s Last Stand, London, 1966, p. 201.

5Пак там.

6Иосиф Флавий. Указ. соч., 7, 8, 7.

7Пак там, 4, 7, 2.

Дикинсън У. Ричардс (Dickinson W. Richards)

30 октомври 1895 г. – 23 февруари 1973 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Андре Ф. Курнани Вернер Форсман)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Американският лекар Дикинсън Уудръф Ричардс е роден в Ориндж, щат Ню Джърси. Негови родители са Сали Ричардс (Ламбер) и Дикинсън Уудръф Ричардс. Като завършва училището „Хочкис“ в Кънектикът, Ричардс постъпва в Йейлския университет и през 1917 г., след като се дипломира, получава степента бакалавър. Три месеца по-късно се записва в американската армия; през 1918 г. служи във Франция в американския експедиционен корпус.

След завръщането си в Съединените щати Ричардс се записва в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет и през 1922 г. получава магистърска степен по физиология, а през следващата година – медицинска диплома. После става стажант-лекар и практикант в Нюйоркската презвитерианска болница. След една година работа в Лондонския национален институт за научни изследвания като научен сътрудник от страна на Колумбийския университет Ричардс се връща през 1928 г. на работа в Презвитерианската болница и Колежа на лекарите и хирурзите.

Въз основа на изследванията, направени от Лорънс Хендерсън в Харвардския университет за физикохимичните свойства и дихателните функции на кръвта, Ричардс и неговият колега Андре Курнан достигат, както пише по-късно Ричардс, до „простия, но важен извод, че белите дробове, сърцето и кръвоносните съдове трябва да се разглеждат като единна система, осигуряваща транспорта на дихателните газове от атмосферния въздух към функциониращите тъкани“. Тази постановка оказва силно влияние върху по-нататъшните изследвания на Ричардс.

Ричардс започва съвместни изследвания с Курнан през 1913 г., когато работи като лекар под ръководството на Джеймс А. Милър в болницата „Белвю“ - клиника към Колежа на лекарите и хирурзите. Там той има възможността да наблюдава и проучва много болни с хронична белодробна недостатъчност, при която страда белодробният кръвен поток.

През първите три години на клинични изследвания Ричардс потвърждава факта, който вече е открит от други учени: при болните от хронични белодробни заболявания в алвеолите не може да се осъществи нормален обмен на газове. По-късно заедно с Робърт Дарлинг и Елинор Болдуин той разработва метод за оценка на белодробните функции.

По-късно Ричардс си спомня, че при изучаването на сърдечно-съдовата система е оставало „съвсем явно бяло петно, засягащо изследователските методики, а именно оценката на състоянието на кръвта, постъпваща в дясното предсърдие, на съдържащите се в нея дихателни газове, на кръвното налягане и на скоростта на кръвния поток“. Четвърт десетилетие преди изследванията на Ричардс много учени се опитват да осъществят подобни измервания. През 1929 г. немският лекар Вернер Форсман си въвежда успешно тънък каучуков катетър с дължина около 60 см през вената на ръката в дясното предсърдие (едната от сърдечните камери) под контрола на рентгенов апарат.

Разбирайки, че точното измерване на дихателните газове (кислород и въглероден двуокис) в кръвта, постъпваща от големия кръг на кръвообращението в дясното предсърдие, ще позволи „де се определи надеждно сумарния кръвен поток през белите дробове“, Ричардс и Курнан решават да използват методиката на Форсман. През 1936 г. двамата започват да правят изследвания върху кучета и шимпанзета, а през 1941 г. успяват да въведат катетър в дясното предсърдие на човек. През същата година двамата откриват, че катетърът може да остане в дясното предсърдие до седем часа без всякакви нежелателни последствия за болния. Това позволява да се измерва съдържанието на кислород и въглероден двуокис и сърдечния дебит. Освен това изследователите получават възможността да измерват кръвното налягане в дясното предсърдие, в десния вентрикул и в белодробната артерия, както и общия обем на кръвта. Тези измервания допринасят за съществен прогрес в изучаването на функциите на сърдечно-съдовата система. Методът катетеризация на сърцето и съответните измервания се оказват изключително ценни за диагностиката и лечението на сърдечно-съдовите и белодробните заболявания.

По време на Втората световна война Ричардс работи като председател на подкомисията за изучаване на шока към Националния съвет за научни изследвания. Пред него и неговия колектив правителството поставя задачата да проучи дейността на сърдечно-съдовата система при шок, да оцени влиянието на кръвотечението и травмите върху състоянието на органите на кръвообращението и да изпробва различни способи за лечение. С помощта на метода катетеризация на сърцето Ричардс и неговите колеги постигат съществен прогрес в изучаването на механизма на шока и установяват, че за неговото лечение не трябва да се използва плазма, а пълноценна кръв.

През 1944 г. Ричардс е назначен за заместник-ръководител на отдела по физиология към Комитета за медицински изследвания на Управлението за научни изследвания и развитие на науката. Там той работи до 1946 г. През 1945 г. е назначен също така за ординатор в Презвитерианската болница и за директор на медицинското отделение на Колумбийския университет в болницата „Белвю“. Този пост заема до пенсионирането си през 1961 г., когато му е присвоено званието почетен професор.

След края на войната и в началото на 50-те години Ричардс продължава клиничните изследвания в медицинското отделение на Колумбийския университет в болницата „Белвю“, изучавайки действието на препаратите от напръстник, усилващи пулсациите на сърцето, и развитието на белодробната недостатъчност. През тези години той продължава да си сътрудничи с Елинор Болдуин, чиито изследвания служат за основа на развитието на клиничните методи за оценка на белодробната дейност. През 1948-1949 г. Курнан и Болдуин предлагат класификация на белодробната недостатъчност, показвайки прогресирането на това състояние от лека степен към тежка.

Ричардс изнася нееднократно публични доклади по въпросите на здравеопазването. Така през 1957 г. в реч пред обединения законодателен комитет за проучване на наркотиците той препоръчва да се открият болнични клиники, в които на наркоманите с оформена зависимост към препаратите да се дават официално наркотици. Освен това обвинява администрацията на Ню Йорк за недостатъчното внимание към проблемите на болницата „Белвю“ и е подкрепен от 450 стажанти и практиканти и от 5 обществени комитета. През 1962 г. Ричардс става президент на асоциацията за подобряване на състоянието на „Белвю“ и по негова инициатива започва реконструкция на болницата. Той се застъпва и за широка медицинска помощ на престарелите хора, докато Американската медицинска асоциация заема по това време противоположна позиция.

През 1931 г. Ричардс се жени за Констанс Б. Райли. Семейството има четири дъщери. Ричардс умира в дома си в Лейквил, щат Кънектикът, от сърдечен удар.

Ученият е удостоен с много награди, сред които мемориалната награда Джон Филипсна Американската колегия на лекарите (1960 г.), медала Трюдона Националната асоциация по проблемите на туберкулозата (1968 г.) и медала Коберна Асоциацията на американските лекари (1970 г.). През 1963 г. става кавалер на френския Орден на Почетния легион. Член-кореспондент е на Американската колегия на лекарите и е член на Асоциацията на американските лекари, на Американската медицинска асоциация и на Американската клинична и климатологична асоциация.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/richards.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Иван Ветьов, брат на споменатия Вутьо

23 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш, знаеш ли да четеш и пишеш?

– Видрарец съм, занимавам се със земеделие, зная да чета и пиша.

– Кога влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Отначало комитетът се събираше във Фильовото кафене. После събранието ставаше в училището и в Йосифовата къща. Димитър Дяковчанинът идваше с брат ми в моята къща. Такова събрание стана четири-пет пъти. Димитър идваше повечето нощем и оставаше у дома. На сутринта той си отиваше [пак]. В комитета аз влязох миналата година.

– От кои хора се състоеше тоя комитет?

– Аз, Йосиф, Вутьо Пелов, Фильо и поп Георги, от тия се състоеше.

– Какво обсъждахте на събранията?

– Разговаряхме да събираме пари, за да купуваме оръжие, та да се бием.

– Колко пари даде ти на тоя комитет?

– Понеже съм беден, от мене пари не взеха.

– Дадоха ли и на тебе револвер от комитетските?

– Веднъж Йосиф ми предложи да купя един от тези револвери; по нямане на пари, аз не купих.

– Кой пренасяше комитетските писма? – Пренасяше ги брат ми Вутьо. Адресът на писмата, които се получаваха, беше Хасан Касъм. Щом дойде[ше] писмо, то се даваше на даскал Васил [1] [и] той свикваше събрание. Когато всички присъствахме, той отваряше [писмото] [и] го прочиташе.

– Какво пишеше в тия писма?

– Писано беше: „Събирайте пари да се купи оръжие!“

– Колко пари събрахте и колко пъти събирахте?

– Колко пари и на колко пъти събираха, аз не зная. Йосиф и Фильо ги събираха.

– Дойде ли брат ти Вутьо да ти каже, че с Дякона са убили в Ловеч един човек?

– Не, не ми каза.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник и по обира на хазната?

– Не зная нито за убийството на дякона, нито, че хазната е обрана за в полза на комитета; за обира чух отпосле.

– Знаеш ли нещо друго?

– По комитетските работи друго не зная.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписал]: Иван Ветьов

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанието на споменатия Иван Ветьов се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12]89 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Са- лим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на поп Георги от Видраре

23 декември 1872

– Откъде си и къде служиш?

– Видрарец съм, служа във Видраре. Стават четири години служа.

– Къде си учил?

– Учих се малко в Етрополе, малко във Видраре и малко в Ловеч.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, не съм ходил.

– Кога влезе в бунтовническия комитет?

– Стана една година [откакто] съм влязъл.

– Каква служба изпълняваше в комитета?

– Дякон Левски, Димитър и Васил гложенецът дойдоха в нашето село. Чорбаджиите, т. е. Йосиф, Фильо и Вутьо, ме извикаха, Левски извади една хартия и я прочете. Чорбаджиите казаха: „Ти няма да се делиш от нас!“ Тогава аз влязох.

– Каква беше хартията, която Левски чете, и какво пишеше?

– Беше един брой от още неотпечатания устав, [написан] върху бяла хартия на ръка. В книжата пишеше да се иска справедливост от правителството, ако не я даде, да се бием. И аз щях да постъпя така.

– Когато друг път ставаше събрание, какви писма идваха от главния комитет и какво пишеха?

– Всички книжа, които се получаваха, бяха [писани] според устава: „Да се събират пари да се купи оръжие.“

– Колко пари събрахте?

– Аз не бях касиер, колко бяха – не зная. Аз дадох само 550 гроша.

– С каква цел събирахте пари, да купувате оръжие и да се биете?

– Аз щях да действам според устава.

– Преди това, ти сам колко време си се занимавал с комитетски работи и колко души си записал в комитета?

– Отначало аз кореспондирах сам с етрополския даскал [2]. Тая ни кореспонденция, прочее, трая около шест месеца. Когато после Левски дойде в нашето село, [той ми] каза: „Бъди и ти заедно с нас, отделно не може [да се работи]“ – и аз, както [и] по-горе казах, влязох в нашия селски комитет.

– Дадоха ли и на тебе от комитета някакъв псевдоним?

– Моето име за комитета, като псевдоним, беше Илерючески [3]. После аз влязох във Видраре, неговото име пък беше Хасан Касъм.

– Дадоха ли ти разписка за внесените от тебе 550 гроша?

– Да, дадоха ми.

– Какви бяха писмата, които получихте за убийството на дякона?

– За това аз не зная нищо.

– Колко села обиколихте с Васил гложенеца, колко души записахте [и] колко гроша събрахте?

– С Васил гложенеца аз не съм обикалял. Получих само от Стоянчо [4] лопянеца 200 гроша пари. Левски беше в Извор, парите предадох напълно нему; когато получих дадената разписка, аз я предадох на оня, който предаде парите [Стоянчо].

– Какво знаеш по обира на хазната?

– Това не зная

– Колко [броя] ти изпратиха от червените комитетски брошури и как ги разпространи?

– Даскал Тодор ги изпращаше лично за мене, аз не ги разпространявах, после ги изгорих всичките.

– По колко гроша взе за комитета от чичовците си?

– С тях аз дори не съм говорил.

– Какво друго знаеш още?

– Друго не зная.

5 зилкаде [l2]89 [23 декември 1872] година.

Подписал: поп Георги

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанията на споменатия поп Георги се протоколираха по-горе в наше присъствие.

7 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Патьовия брат Фильо

23 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Става една година.

– Кой те въведе?

– Имахме един даскал Васил. В началото [ми] говори той. После Димитър и Дяконът дойдоха в Патьовия хан, нает от Иванчо, [и] слязоха [там]; дойдоха в кафенето, което аз държах срещу хана. Те прочетоха намиращия се у тях устав и казаха: „И ти ще влезеш в комитета!“ Аз вля- зох и дадох сто гроша. Те ми дадоха още и един револвер, триста гроша дадох и за него.

– Колко пари събрахте?

– Един път събрахме 630 гроша, сетнешните [пари] събираше даскал Васил, отбелязваше нещо, ние пък подпечатвахме и ги изпращахме в Извор, отдето получавахме разписки.

– Какво щяхте да правите събраните пари?

– Те бяха за купуване на оръжие и да се действа според устава.

– Изпратихте ли пари и на Ловчанския комитет?

– Ние изпращахме в Извор, от Извор [те] отиваха в Ловеч; направо не ги изпращахме.

– Колко пъти правихте събрание с Дякона?

– Събрание правихме два пъти.

– Кой издълба печата, удрян върху книжата, които вие изпращахте в Извор, до комитетите, до Ловчанския комитет и какво беше писано [на него]?

– Издълба се един печат със знаци п. н. б. [5], обаче кой го издълба – не зная. Тия знаци означават: бог да ни води напред.

– Знаеш ли още нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: Фильо поп Петров

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанието на споменатия Фильо се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година. V

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед. Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Фильовия брат Йосиф

23 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година [през] лятото.

– Как влезе?

– Говори [ми] най-напред даскал Васил. После Димитър и Дяконът дойдоха в нашето село, извикаха ни в кафенето на брат ми и прочетоха устава. Те поискаха от нас пари. Аз дадох пет лири. Тия пари бяха за купуване на оръжие, щяхме да действаме според устава.

– Колко гроша се събраха от Видраре и какво стана с тия пари?

– В началото се събраха осемстотин гроша и се предадоха на Дякона. [За] сетнешните не си спомням, изпратихме ги на Изворския комитет.

– Ти си бил касиер и председател на Видрарския комитет, знаеш колко пари си имал, я!

– Веднъж дадох осемстотин гроша, на Дякона дадохме после десет лири. Събирахме пари не само аз и Димитър, събираха [още] даскал Васил, поп Георги и Иван, затова не зная колко бяха.

– Колко броя бяха дошлите у тебе револвери и на кого ги дадохте?

– Пристигнаха на два пъти шест броя. От тях един [задържах] аз, дадохме един на брат ми, един на Вутьо Пелов и един на Вутьо Ветьов. Двата броя върнахме обратно.

– Колко гроша дадохте за тях?

– Купихме ги по за три и половина лири, но от Вутьо Ветьов не се взеха пари, защото от изпратените преди пари се спадна сумата за дадения нему револвер и [защото] тоя човек беше куриер на нашия комитет, ходеше до Изворския комитет и носеше писма.

– Кой отваряше пристигащите писма?

– Отваряше ги даскал Васил, четеше ги и ни ги обясняваше. В писмата се пишеше винаги за пари и оръжие. Кой пишеше вашите писма?

– Пишеше ги даскал Васил и се подпечатваха с поръчания от нас печат.

– Кого изпратихте в Букурещ за пълномощник на вашия комитет?

– Бяха ни писали: „Изпратете от Извор пълномощник!“ Ние не можахме да намерим [друг] човек [и] изпратихме Васил гложенеца.

– Какво беше пълномощието на Васила?

– Ние писахме до Извор: „Ние нямаме човек“, [ето] така писахме. После те ни съобщиха: „Васил гложенецът е пълномощник на Тетевен, упълномощете и вие него!“ – и ние го упълномощихме и му дадохме четиристотин гроша. Макар и да ги запитахме: „Защо е това пълномощно“, те ни писаха: „Вие не се бъркайте!“

– Какво беше тайното име на комитета?

– Хасан Касъм.

– Кой беше първият човек във вашия комитет?

– Всички бяхме равни.

– Какво знаеш по убийството на дякона, по обира на хазната и други?

– За тях и за други [работи] нищо не зная.

Подписал: Йосиф поп Петров

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Йосиф, са, както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Патьовия зет Вутьо Пелов от Видраре

23 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година в селото дойдоха Димитър и Дякон Левски. В свиканото от тях събрание те извикаха и мене. Прочетоха устава и ни казаха: „Ще работите според устава!“ Аз, макар и да не вярвах на такива неща, отпосле склоних и постъпих, като дадох и триста гроша пари. После купих един револвер с петдесет патрона. И за него дадох отделно три лири и половина.

– Какво се пишеше в писмата, които идваха, и какво разисквахте?

– Много неща се пишеха и много неща разисквахме, не ги помня всичките. Накратко казано, трябваше да се действа според устава.

– Колко пъти се събирахте?

– Събирахме се много пъти, щом Димитър дойдеше, свиквахме събрание.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник?

– Един ден Димитър дойде в село, той имаше в ръцете си заповед за убийството на дякона и ми съобщи. Понеже Димитър беше по-голям от мене, аз се съгласих.

– Кой беше по-първият човек на вашия комитет?

– Даскал Васил.

– Знаеш ли нещо друго?

– Друго не зная.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

Подписал: Вутьо Пелов

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Вутьо Пелов, са според както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на даскал Васил от Видраре [6]

23 декември 1872

– Как влезе в бунтовническия комитет и каква служба изпълняваше?

– Влязох в комитета преди една година, когато във Bидpaрe дойдоха Дякон Левски и Димитър. Бях секретар на комитета [и] пишех комитетските книжа.

– Даваха ли ти заплата за това?

– Не, не ми даваха.

– По чия заповед пишеше писмата, за какво се отнасяха те и откъде получавахте писма?

– Писмата, които ние получавахме, идваха от Извор, а ги даваха от Ловеч, обаче подписи те нямаха. Писмата се отнасяха до събиране на пари за разноски и за купуване на оръжие. Ние като събирахме [пари], изпращахме ги в Извор, а оттам те отивали в Ловеч; (къде отиваха] по- нататък, аз не зная.

– Как е комитетското име на Видраре?

– Хасан Касъм.

– Какъв подпис слагахте върху написаните писма?

– Слагах подписа „Хасан Касъм“ и същевременно ги подпечатвах с печата, който беше у мен, и върху който пишеше: „Бог да ни води на- пред.“

– Какъв подпис имаше на писмата, които идваха от Ловеч?

– Те идваха с псевдонима на Дякона: Арслан Дервишоглу Кърджалъ.

– Кой отваряше получените писма?

– Когато дойдеше някое писмо, аз намирах или Йосиф, или Вутьо Пелов, и го отварях в присъствието на един от двамата.

– По чия заповед пишехте отговорите, които изпращахте?

– Когато бяха всички, събираха се и каквото решение вземаха, аз пишех това. Ако на събранието не присъстваха всички, [а] присъстваха само Йосиф и Вутьо Пелов, аз пишех писмата по тяхно нареждане.

– Колко бяха парите, които събрахте от Видраре, къде ги изпратихте и получихте ли срещу тях оръжие или нещо друго?

– Аз зная за около четиридесет лири. Събраните пари изпращахме в Извор. Оттам идваше временна разписка за получаването им. От Извор ги изпращаха в Ловеч; оттам изпращаха в Извор по отделни разписки на името на изпращача, а от там [Извор] ги изпращаха нам. Временната разписка ние връщахме на Извор.

– Колко бяха пристигналите револвери?

– На два пъти дошли девет револвери за Йосифа. Той раздал шестях, а за връщането на трите ми каза да напиша писмо. Аз написах писмото и върнахме револверите.

– Кому дадохте тия револвери?

– Един взема Йосиф, един дадохме на Фильо, един на Вутьо Ветьов, един на Вутьо Пелов и един на Георги Филев; кому се даде останалият, не зная, забравил съм.

– Какво направихте [с] парите, които получихте срещу револверите, и колко гроша взехте?

– Револверите дойдоха у Йосифа, той ги раздаде и взема по три и половина лири. Тия пари се изпращаха с писмо на адрес „Българско“, къде отиваха – знае изворският куриер. Тия пари се изпращаха в един плик на Марин Луканов в Ловеч, оттам отиваха в българския комитет, а тоя комитет е главният централен комитет в Букурещ.

– Взема ли и ти револвер от тях?

– Не взех, защото имах отпреди.

– И ти ли даде пари на тоя комитет?

– Те искаха от мене, но понеже съм беден, аз не дадох.

– Колко време си изпълнявал писарска длъжност на тоя комитет?

– Служих като писар около четири месеца.

– Знаеш ли нещо друго освен това?

– Освен това не зная нищо друго.

Подписал: даскал Васил

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Васил се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12)89 [23 декември 1872] година

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Тома от Видраре

23 декември 1872

– Кажи кога влезе в комитета?

– Аз изобщо не зная нищо за такъв комитет.

– Познаваш ли Димитра от Сърбия?

– Съвсем не го познавам; видях го тук.

– Щом като Димитър не те познава, защо те клевети?

– Нека казва каквото ще, аз нито го познавам, нито пък зная за някакъв комитет; не съм участвал, нито съм купувал оръжие, нито пари съм давал. Ако има някой друг да казва, тогава запитайте го: в кое комитетско събрание съм присъствал аз и кога съм присъствал. Ако има кой да каже това, аз приемам наказанието си.

Подписал: Тома Ненов

Извикан беше и Ватьо Ненов, брат на Тома Ненов; след като се зададоха [и нему] всички въпроси, зададени на брат му Тома Ненов, той каза настоятелно, че не познава Димитра и че не знае нищо за тия работи.

5 зилкаде [12]89 [23. декември 1872] година.

Подписал: Ватьо Ненов

Показанията на Тома Ненов и на брат му Ватьо Ненов са записани, както са протоколирани по-горе. 5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито=

Разпит на видрарския даскал Илия [7]

24 декември 1872

– Откъде си родом, где си се учил, бил ли си в чужбина и ако си бил, защо си ходил?

– Родом съм от Сопот, от четири години даскалувам във Видраре, учил съм в Сопот, в чужбина не съм ходил.

– Кога влезе в комитета и каква служба изпълняваше?

– Преди една година, когато бях даскал в Извор, в училището ми дойдоха Димитър, Дяконът и от изворчаните: Герго, Дико Тодоров, Димитър Крачунов, Димитър Пеев и още няколко души, които не си спомням. Дяконът извади едно упътване и го прочете. Аз влязох тогава [в комитета] и служех като секретар.

– Откъде идваха писма?

– [Писма] нам ни идваха от Тетевенския комитет. Писмата, които пишехме, ние адресирахме до Левски и ги носеше куриерът. Името на Левски беше Арслан Дервишоглу Кърджалъ.

– Какво беше съдържанието на писмата, които идваха, и какви отговори се даваха?

– [Съдържанието] им беше: да се събират пари, да не се отказвате от тая работа, ако се откажете, ше има наказание. Ние [пък] им отговарях- ме: „Пари събираме и стоим на работата, в която се намираме.“

– Колко пари събрахте в Извор?

– Събрахме около седем-осемстотин гроша и ги изпратихме на Арслан Дервишоглу Левски.

– Получихте ли оръжие срещу тия пари?

– Срещу тия пари ние не получихме оръжие, те бяха за разноски.

– Колко време беше секретар в Извор и кореспондирахте ли с Ловеч?

– Бях секретар около четири месеци, писмата пишехме и ги изпращахме в Тетевен, с Ловеч ние не кореспондирахме.

– Кого употребявахте за куриер в Извор?

– Използвахме Димитър Пеев.

– Къде ставаха комитетските събрания в Извор?

– Те ставаха понякога в дюкяна на Герго Стойков, а понякога в училището.

– Колко време си бил секретар на Видрарския комитет?

– Там аз секретарствах от миналия Гергьовден насам и от тогава се писаха много писма. Понякога ги пишех аз, а понякога Вутьо Пелов.

– Колко пари се събраха през твое време във Видраре, и получихте ли оръжие?

– Откакто аз отидох там, пари не се събраха, и в мое време не се получи оръжие, получило се е по-рано.

– Знаеш ли нещо по нападението на Николча в Етрополе?

– Тая работа не зная.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

5 зилкаде [12]89 [24 декември 1872] година.

[Подписал]: даскал Илия

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия даскал Илия са според както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

2„Етрополският даскал“ е Тодор Пеев.

3„Илирически“, а не „Илерючески“.

4Стоянчо е вероятно погрешно написано името на Станчо поп Николов.

5Знаците „п. н. б.“ вероятно заместват думите „пази нас боже“ или по-право – „помогни нам, боже!“

6Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

7Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов, родом от гр. Сопот.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Пламена Грозева – учи европеистика в СУ „Св. Климент Охридски”.

Преди година станах жертва на домашно насилие. Благодарение на властите беше издадена ограничителна заповед срещу извършителя с цел да се предотврати нова агресия срещу мен. Планирам обаче през настоящата година да се преместя да живея за постоянно във Франция. Това ме накара да се замисля – в другите държави важат ли мерките за моята защита, или закрилата, която получавам, е само в границите на България?

На първо място – какво представлява заповедта за защита?

Ако съм жертва на домашно насилие (физическо, психическо, сексуално), на тормоз или преследване, мога да се защитя като се обърна към съда. Българските власти могат да постановят мерки за моята защита като например да отстранят тормозещия ме от съвместното ни жилище или да забранят да се приближава до мен, моя дом, месторабота и заведенията, които посещавам. По този начин се предотвратява последваща агресия срещу мен.

Важно!Тази защитна мярка важи единствено на територията на България. Тоест, ако отида на почивкав Гърция, ограничителната заповед няма да важи. Въпреки това обаче като гражданин на Европейския съюзаз получавам възможност да поискам на база заповедта, която се прилага в България, да ми издадат друга подобна в някоя друга държава членка на ЕС. Това е възможно благодарение на европейската заповед за защита.

Какво представлява европейската заповед за защита?

Това е акт, благодарение на който мога да се възползвам от защита и в други държави от ЕС.

Важно! Мога да поискам европейска заповед за защита само ако имам издадена заповед за защита в държава от ЕС и тя е по наказателно дело.

На практика това означава, че бих могъл да заявя желание за подобна защита:

• Ако имам решение за осигуряване на протекция в България и искам да бъдат взети адекватни мерки за моята защита и във Франция(или друга държава от ЕС).
• Ако имам подобно решение за защита във Франция (държава от ЕС) и искам да бъдат взети подходящите мерки, за да продължи защитата ми и в България.

Важно! Европейската заповед за защита не се прилага за защита на свидетели. Съществува и процедура, на база която се признават мерки за защита по граждански дела.

В какво се изразява протекцията на европейската заповед за защита?

Мярката за защита може да включва един, два или и трите защитни механизма, които се изразяват в:

• забрана застрашаващият ме да навлиза в определени населени места и обекти, които аз посещавам;
• забрана да контактува с мен, включително по телефони чрез социалните мрежи;
• забрана да ме доближава на по-малко от определено разстояние.

Как мога да получа Европейска заповед за защита?

Европейската заповед за защита може да се издава само по мое искане или по искане на моя настойник /попечител (aко имам такъв). Процедурата има две фази. Първата е издаването на Европейска заповед за защита от съд в една държава членка на ЕС, а втората е признаването на заповедта от другата европейска държава, в която ще се изпълнява.

Как се осъществява издаването на европейска заповед за защита в България?

Българският орган, който може да издаде европейска заповед за защита, е съдът, компетентен да разгледа делото, по което е взета мярката за защита. Искането трябва да подам писмено или устно в съдебно заседание. Задължително трябва да посоча:

• личните си данни;
• информация за другото лице, срещу което искам да бъде издадена европейска заповед за защита;
• подробна информация за обстоятелствата, на които се основава искането ми;
• данни за делото, по което е взета вече мярка за моята защита.

Съдът ще разгледа искането ми в открито заседание, в тридневен срок от подаването му. Трябва да присъствам на заседанието. Задължително участва и прокурор. След като разгледа искането ми, съдът се произнася с определение.

Важно! Ако съдът откаже издаването на европейска заповед за защита, мога да обжалвам решението пред въззивния съд в 3-дневен срок. Жалбата трябва да подам чрез съда, който е отказал да издаде заповедта, като трябва да приложа препис за другата страна.

Как протича признаването на европейската заповед за защита в България?

Признаването на заповедта в България се извършва от окръжния съд по моето местоживеене или от Софийски градски съд, ако нямам местоживеене на територията на България. Съдът ще получи от чуждестранния правораздавателен орган европейската заповед за защита и ще се произнесе в 3-дневен срок дали я признава. Забавяне може да има единствено ако българският съд поиска от чуждестранния орган, издал заповедта, да предостави някаква допълнителна информация за случая.

Ако българският съд признае европейската заповед за защита, то той определя мярка за протекция, която трябва да е предвидена в нашето законодателство. Тя трябва в най-голяма степен да съответства на мярката за защита, взета в издаващата държава, като не може да бъде по-тежка от нея. В този случай определението на съда е окончателно.

Може ли български съд да откаже да признае европейска заповед за защита?

Ако заповедта е издадена във връзка с деяние, което не представлява престъпление в България, съдът може да откаже признаването.Други аргументи за отхвърляне на молбата ми могат да бъдат например непълната информация за случая, имунитет, използван от извършителя и в случай че престъплението е погасено по давност. А какво се случва при неизпълнение на европейската заповед за защита?

Важно! Ако човекът, представляващ заплаха за мен, наруши европейската заповед за защита, то той се наказва с лишаване от свобода до 3 години или глоба до 5 000 лева.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:УРОК 1

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 2. Църква и наука: част първа

Нашата втора беседа е за науката.

В последно време можем да видим как служители на култа от всякакъв вид, от всякакъв калибър и от всякакви секти се подмилкват с необикновена страст на науката, побратимяват се с нея и изобщо се правят, че винаги са били извънредно близки до науката, дружели са с нея, покровителствали са я и едва ли не са били част от нея.

Но аз смятам, че има смисъл да напомним: своята научна кариера църквата е започнала с убийството на Хипатия – първата жена-геометър, математик и астроном. След това убийствата на учени са станали вече битова, всекидневна, стандартна норма. И става дума не само за широко известни факти като изгарянето на Джордано Бруно, униженията на Галилей или историята с Николай Коперник.

Да си спомним Мигел Сервет, откривателя на малкия кръг на кръвообращението, когото изтезавали, а след това изгорили по обвинение в ерес и волнодумство. Да си спомним Етиен Доле, великолепен философ, блестящ учен и изследовател, който също бил изгорен за волнодумство. Да си спомним Джулио Чезаре Ванини, автор на книгата „За удивителните тайни на природата, царица и богиня на смъртните“, който за ерес бил осъден да му бъде отрязан езика и да му бъдат строшени пръстите, а след като благочестивата публика свършила всичко това с него, Ванини бил изгорен и пепелта му била пръсната по вятъра. Да си спомним Пиетро Д’Абано, лекар и анатом, осъден на доживотен затвор и по заповед на духовниците удушен в килията си. Да си спомним Чеко Д’Асколи, блестящ учен, който бил просто изгорен без всякакви предварителни църковни трикове; да си спомним Пиетро Джаноне и Херман Рисвикски…

Този списък може да бъде продължен до безкрайност. Трябва да сме наясно, че и по онова време хората, които са знаели, че не всичко е точно така, както учат поповете, са били много повече. Но за да се противопоставиш на свирепата, чудовищна по своята агресивност тоталитарна машина на църквата, се изисквало огромно мъжество.

В Русия всичко било още по-лошо и по-страшно, въпреки че тук не горели никого. Просто нямало кого да горят. В продължение на около седемстотин години, като започнем от така нареченото покръстване, била създадена толкова безжизнена, толкова смъртоносна за всяка мисъл, за всяка търсене и за всяко изследване среда, че в периода от IX–Х до XVIII век в Русия просто не се появил нито един учен – не се родил и не се развил.

А когато все пак се появили учени, това, разбира се, било до най-голяма степен проблематично. Знае се как в Казан местните семинаристи под ръководството на местните архиереи разгромили анатомическия факултет, унищожавайки колекцията от образци. Как забранявали издаването на произведенията на Дарвин и на Хекел. Как издевателствали над Иван Михайлович Сеченов – санктпетербургският митрополит Исидор настоявал великият физиолог да бъде изпратен в Соловки на покаяние, а книгата му „Рефлекси на главния мозък“ да бъде забранена за печат и разпространение.

Такива случаи имало много. Но работата не е в това. Работата е в това, че днес, в периода на активното заиграване с науката, служителите на култа, използвайки неосведомеността на публиката, започнаха да придърпват към себе си наистина велики имена. За вярващи се обявяват практически всички, даже например и Иван Петрович Павлов.

По повод на Иван Петрович Павлов съществува огромно количество легенди, които започват с твърдението, че едва ли не е бил настойник на някаква църква, а това, че е бил вярващ, ни се внушават постоянно, повсеместно и много страстно. Но нека погледнем как наистина стоят нещата с Иван Петрович Павлов.

За целта ще ни помогнат спомените на неговия племенник Сергей Александрович Павлов, който доброволно поел задължението в продължение на почти цял живот да отбелязва съвестно репликите и настроенията на Иван Петрович. Трябва да отбележим, че Сергей Александрович считал себе си за вярващ човек и към тези въпроси се отнасял с необикновена сериозност и прецизност. В академичното издание от 2004 година „Спомени за Иван Петрович Павлов“ практически половината от текста принадлежи на перото на Сергей Александрович, при което значителна част от този текст е посветена на отношението на Иван Петрович към религията. Ето какво пише Сергей Александрович: „Иван Петрович не само че беше нерелигиозен човек, той беше безбожник, дълбоко и окончателно убеден, пропит от своето отрицание до дъното на душата си, стопроцентов безбожник“.

Като илюстрация Сергей Александрович привежда един характерен диалог. По време на късен вечерен чай, седейки с Иван Петрович на четири очи, той попитал: „Кажете, според вас, има ли бог?“ На което Павлов веднага и рязко отговорил: няма. Освен това, цитирам, „…добави, че да се признава съществуването на бог е предразсъдък, абсурд, признак на умствена изостаналост“.

Това може би не звучи много толерантно. И вероятно, ако Иван Петрович Павлов беше доживял до наши дни, щеше да бъде обвинен в екстремизъм, в неуважение към някого или в оскърбяване на нечии чувства. Но въпреки това – ето ви научен, строг факт за отношението на един учен от подобно – най-високо! – равнище към въпросите на религията и вярата.

(Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ:МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО.

КУМЪТ

(LO COMPARE)

Десета забава от втория ден

КОЛА ЯКОВО АГРАНКАТО [1] ИМА НАГЪЛ КУМ, КОЙТО ЖИВЕЕ ЗА НЕГОВА СМЕТКА. ТОЙ НЯМА СИЛИ ДА ГО ПРОГОНИ НИТО С УЛОВКИ, НИТО С ХИТРОСТИ И, КАТО ПОДАВА ГЛАВАТА СИ ИЗПОД ПОКРИВКАТА, ГО ПРОПЪЖДА СЪС ЗЛЪЧНИ ПРИКАЗКИ.

Разказана майсторски и изслушана с внимание, приказката била наистина прекрасна; много неща в нея ѝ придали доста сочност и вкус, за да се хареса на всички. Но тъй като всяка минута, разделяща една приказка от друга, все едно дърпала с въжето на нетърпението всички, те накарали Якова да продължи колкото се може по-скоро. И тя бръкнала с ръка в буренцето с разните забавни истории, за да утоли желанието на слушателите по следния начин:

- Заради наглостта, господа, търговецът изпуска аршина на благоразумието, архитектът не вижда ориентира на възпитанието, а мореплавателят, тръгнал по море с кораба на разсъдъка, поема в грешна посока. Наглостта, пуснала корени в почвата на невежеството, не дава други плодове освен плодовете на срама и унижението, което виждаме навсякъде; така станало и с един нахален кум, за когото сега ще ви разкажа.

Живял някой си Кола Яково Агранкато от Помиляно [2], мъж на Мазела Чернекия от Резина [3], богат като морето, който даже не знаел колко богатство има; с една дума, живеел така, че в свинарника му и сто прасета да серели, щяло да има слама за всичките. Въпреки че нямал нито дъщери, нито главоболия [4] и мерел своя „de cuibus“ [5] с тулуми, дори да тича след сто хиляди монети, нямало да изгуби от джоба си и една сто и двадесета част от карлина [6] и като се лишавал от всичко, водел кучешки живот, трупайки купчина след купчина пари.

Но всеки път, когато сядал на масата да се подкрепи, при него, като лавина от планината, се изсипвал кумът му, зло незвано, който не го оставял нито за минута сам. Все едно имал часовник в корема и клепсидра [7] в зъбите, та се явявал на гости на съпрузите точно по време на ядене и с лицето на невинен младенец така се впивал в тях, че и търнокоп не би го отделил. Той сядал на масата и броял дотогава хапките в устата им, пускайки шеги и намеци, докато не му кажели: „Не искаш ли да хапнеш?“

И тогава, без да чака дълго да го молят, той се спускал между мъжа и жената със страстта на изтерзан любовник, наточен като бръснач, насъскан като ловджийско куче, и галопирал така, както ако в корема му се намирал изгладнял вълк; той летял към масата с такава бързина, че би трябвало да го запитат: „Откъде идеш, от мелницата ли?“ [8], движел лактите си като разпален в свирнята си флейтист, въртял настрани очите си като дива котка, а зъбите му мелели като воденични камъни; гълтал храната, без да я дъвче, така че един залък не дочаквал другия; и когато вече нямало място зад бузите, а натъпканият корем се обтягал здраво като барабан, когато дъното на чинията светвало като ясен ден, а всичко бивало изметено като с метла, без да каже на стопаните даже „да сте живи и здрави“, той вдигал чашата, мляскайки с уста, пресушавал я, опустошавал я, изпивал я на един дъх до последната капка и си тръгвал по своите работи, оставяйки Кола Яково и Мазела с пръст в устата.

И те, като виждали, че кумът им изобщо не знае нито какво е скромност, нито какво е мярка, а, като разпран чувал, поглъща, всмуква, тъпче, преглъща, опустошава, разкъсва, раздробява, завлича, пуска като в дупка, измъква без остатък, изстъргва, сдъвква, унищожава и очиства всичко, което е поставено на масата, не знаели какво да измислят, за да се избавят от тези пиявици, от тази лепенка на сърцето, от този сърбеж в гащите, от тази августовска малария, от тази конска муха, от този ненаситен кърлеж, от тази кука, от тази киста, от това неизплатено задължение, от тази вечна рента, от този полип, от това робство, от тази непоносима тежест, от това главоболие и мечтаели поне един път да хапнат спокойно, без да виждат доброволния си помощник на масата си.

И така, една сутрин, когато научил, че кумът му напуснал селото, за да съпровожда вицекралския комисар [9], Кола Яково казал: „О, хвала на Слънцето [10], че един път на сто години ми се пада случай да поработя с бузите си, да отпусна поводите на челюстите си и да пъхна нещо в устата си без имам тази краста в задника! В името на това, ако Дворът не реши да ме разори, сам ще се разоря [11]! От този лайнян свят можеш да вземеш само това, което откъснеш със зъби! Пали по-скоро печката, веднага, та докато сме си поели въздух, да задвижим воденичните камъни на зъбите, да се насладим поне малко на няколко сочни късчета!“

С тези думи той хукнал да купи една угоена змиорка от Пантано, килограм пресято брашно и голямо шише манджагуера [12], а след това, докато жена му, запретнала ръкави, приготвяла прекрасна пица, той печал змиорката. Когато всичко било готово, двамата седнали на масата.

Но едва успели да се наместят, ето го кумът-готован – чука на вратата. И Мазела, като надникнала и видяла крушението на всичките свои радости, казала на мъжа си: „Кола Яково мой, не е имало никога досега в месарницата на човешките наслаждения даже и едно парче говеждо месо без кост от недоволство; никога не може човек да поспиш върху белите чаршафи на блаженството, без там да се промъкнат дървениците на безпокойството; не може да простре някой бельото на радостите, без веднага върху него да не падне дъждът на неприятностите! Ето че ще ти изкриви устата горчивият залък, ето че ще ти заседне в гърлото говеждата мръвка!“

А Кола Яково отвърнал: „Махай всичко от масата, отнеси го, прибери го, скрий го, че да не се вижда; а след това ще отвориш вратата и ще кажеш, че са ни ограбили. И може би, като види дома ни опустошен, той ще съобрази, че няма за какво да се заседява, и ще ни даде възможност да сложим в устата си по залъче от тази отрова“.

Така, докато гостът тропал настойчиво, все едно го гонели разбойници, и вдигал шумотевица като по време на свят празник, Мазела сложила змиорката в шкафа, шишето под кревата и пицата между дюшеците, а Кола Яково се пъхнал под масата, за да може през една дупка в покривката, провесила се до пода, да гледа какво ще се случи.

Кумът, който наблюдавал през една цепнатина на вратата цялата суматоха, влязъл, когато Мазела му отворила, със сериозно лице, целият уплашен и разтревожен и, като чул какво се е случило, казал: „Докато ме държеше отмалял навън, обзет от тежки мисли, докато чаках отговор като Ной гарвана, между краката ми пропълзя змия – ох, майчице, каква беше огромна и страшна! Представи си, беше дебела като змиорката, която сложи в шкафа! И аз, виждайки, че съм в беда, треперейки като тръстика, губейки ума и дума от страх, гърчейки се като червей от ужас, вибрирайки от ударите на сърцето, вдигнах един камък, голям колкото шишето, което скри под леглото, и със замах го стоварих върху змията! Направих я на пица, като тази, която сложи между дюшеците! И докато тя издъхваше и се извиваше, видях, че ме гледа така, както моят кум ме гледа изпод масата. Цялата ми кръв се дръпна от това силно преживяване!“

При тези думи, като не можел повече да мълчи, Кола Яково подал главата си изпод покривката, както Трастуло [13] иззад завесата поглежда към сцената, и казал: „Ако наистина си преживял много, това за нас е голяма радост! И точно навреме, защото на това вретено няма място повече за навиване на прежда! Ти подуши, че днес сме изпекли хляб, но ние днес спечелихме и делото! Ако с нещо сме ти длъжни, пиши в поземления съд, а ако нещо не сме ти дали, оплачи се в търговския! Ако е станало с тебе нещо, ще те изслушаме, ние сме на твоите услуги. А ако ще въртиш капризи, иди се полекувай с клизма. Ако добро носиш, добро ще получиш, ако зло в ума си имаш, заври си носа в Неапол [14]! Къде ти е мярката и какъв ти е маниерът? Ти си като войник в отпуск, готов да налети на бой, за да отхапе от чуждия залък! Достатъчно е палец да оближеш, а ти искаш с пет пръста да пипаш и с наглостта си нас от дома ни да изгониш. Който няма ум в главата си, той управлява света! Но знай: ако не се укротиш, ще те укротят и ако няма пръчка, не е беда, ще се намери за тебе я мотовилка, я здрава тояга. Чувал ли си да казват: на зла круша – зъл прът? Така че всяка жаба да си знае гьола; живей със своите радости, а на нас остави нашите горести. И ако още мислиш да свириш същата музика, откажи се: дойдеш ли тук, само ще си разходиш обувките, краката ще си умориш, но и сламка няма да получиш! Шиеше си при шивача дреха, но няма да ти е по мярка. Искаше да поспиш сладко, но леглото е далече! Обръщай се кръгом и може само да си човъркаш зъбите, ако мислиш, че тук има кръчма, отворена денонощно за твоето ненаситно гърло. Ти насам и като кон препускаше, и като змия допълзяваше, а сега забрави този дом, изхвърли го от главата си, напразно ще се мъчиш да мислиш за него, за тебе няма тук вече нито кукичка, нито стръв! Беше намерил двама миролюбиви глупаци, беше опитомил два скореца, беше яхнал две магарета и си беше разпасал пояса! Махай се, нямаш работа тук, за тебе тази къща ще е вече като облак: нито с ръка можеш да го хванеш, нито с крак да го настъпиш! И повече от мене няма нищо да получиш! А щом си такъв любител да похапнеш, такъв захапи хляб, такъв опразни маса, такъв омети гърне, такъв оближи тенджера, такъв лъсни чиния, такава помийна яма, такава водосточна тръба, ако имаш вълчи глад, ако си лаком като пожар, ако коремът ти е безмерен, ако си упорит като магаре, ако си готов да погълнеш мечка, да опустошиш цял кораб, да изгризеш свещения Граал [15], ако за пиене ти е малък и Тибър, и Арно, ако би изял и пелената на Мариачо [16], върви да просиш пред друга църква, дърпай кофите от кладенците, търси парчета хляб по бунищата, лови гвоздеи в канавките, събирай угарки на погребенията, вади съдържанието на нужниците, за да си напълниш гушата! И нека този дом да бъде за тебе като огън; защото всеки си има своите грижи; всеки сам си знае както му се мъдри в гащите и дали му е пълен коремът, та нямаме нужда от миналогодишно дърдорене, от неизплатени сметки, от продънени лодки! Който трябва да се спаси, ще се спаси; време е да те отбием от това виме, пишман кръстнико, който си иди ми, ела ми, глупак и безделник! Труди се, не мързелувай, хващай се за работа, а ако нямаш достатъчно ум, намери си господар“.

Нещастният кум, като чул тези сърдити думи, като усетил, че се пука циреят, като се почувствал сресан без гребен, треперейки и настръхвайки като крадец, хванат на местопрестъплението, като пилигрим, който е объркал пътя, като моряк, чийто кораб е налетял на риф, като проститутка, която е изпуснала клиента си, като девойка, която е изцапала чаршафа, със захапан език, с ниско наведена глава, с мокри очи, със сополив нос, със стиснати зъби, с празни ръце, със свито сърце, с подвита опашка, мълчаливо, боязливо, тихичко, онемял и засрамен, си плюл напетите и хукнал, без да поглежда назад, към дома си, за да размишляво там над това, което е казал някога един мъдрец:

кучето, ако не се го канили на сватба, да не ходи, че ще яде бой.

--------------------------------------

1.Имената на селяните у Базиле са често двойни, при което тук първото Кола е умалително от Никола: знак за широката почит в Южна Италия към свети Николай Мирликийски. По същия начин своеобразен ономастичен символ на Неапол е Дженаро – името на покровителя на града свети Януари, което име е най-срещано в града и до ден днешен. Прозвището Агранкато означава „вцепенен“, „застинал“.

2.Селище на 13 км от Неапол, днес голям индустриален център.

3.Резина - селище върху руините на древния Херкулан, на осем километра от Неапол. От 1969 година носи името Ерколано.

4.В оригинала: né figlie né fittiglie – една от обичайните селски поговорки на тема дъщери.

5.„От които“ (лат.) - графа за имущество и доходи в стари описи или счетоводни книги.

6.Сребърният карлин се равнявал на сто и двадесет медни монети, наречени кавало ("кон").

7.Макар че клепсидрата е воден часовник, в италианската реч с тази дума се означава и пясъчен часовник.

8.Така казват, когато видят някого страшно настървен и възбуден.

9.Очевидно със същата цел: да се наяде добре за чужда сметка. Разбираемо е, че комисарят и неговата свита по време на обиколката си по провинцията ще бъдат гощавани от местните жители порядъчно.

10.В оригинала не е просто Слънце, а Sole Lione, което ще реше Слънце, намиращо се в съзвездието Лъв. Това негово положение, продължаващо от 23 юли до 22 август, се смятало в астрологията за особено благоприятно.

11.Обичайно недоволство на дребен дворянин от тежките разходи за издръжка на вицекралския двор.

12.Червено вино, произвеждано околностите на град Кастеламаре.

13.Един от персонажите в италианската народна комедия.

14.Което ще рече: в задник.

15.Според легендата свещеният Граал е направен от камък.

16.Явно метафора за нещо много отвратително. Поговорка, която се употребява и в други паметници от XVII век.

(Следва)

АВТОР: ТОМ ТИТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Някога пораснах с книгите на Яков Перелман: „Занимателна физика“, «Занимателна геометрия», «Занимателна механика» и още други.

Оттам нататък популяризаторите на научни знания ми станаха много близки, което ме приобщи твърдо към реалността, защото в края на краищата единственият прогрес, който е постигнал в развитието си човекът, е научно-техническият прогрес: никакъв друг прогрес от времето на неандерталеца до днес човечеството не познава и извън това всичко друго е само обемно празнословие.

Някога, по онова време, нямаше как, разбира се, да попадна на книгите на французина Артюр Гуд (на запад от Желязната завеса всички бяха гадове!), но сега достъпът ми е свободен.

Затова, вече с развързани ръце, ще публикувам от време на време в този блог по някоя миниатюра от поредицата „Забавната наука“ на Артюр Гуд, известен като популяризатор на научни знания под псевдонима Том Тит.

Ще ги публикувам с надеждата, че ще ги прочетат не само малки, но и големи.

Павел Николов

Париж, 1 януари 1890 г.

На моя син Жан

Скъпи мой малък Жан!

Сред опитите, описани в тази книга, има прости замисли, които биха могли да бъдат развлечение за родители и деца, седнали вечерта на масата.

Има и други замисли тук – истински научни опити; те ще накарат читателя да обикне физиката, една чудесна наука, на която дължим откриването на силата на парата, на телефона, на фонографа и която, маже би, утре ще ни открие нови тайни. Всичките тези опити, и прости, и сложни, не изискват никакви особени прибори: нашата лаборатория, както знаеш, се състои от кухненски съдове, от коркови тапи, от кибритени клечки и всякакви други неща, които са ни винаги под ръка.

Като ти посвещавам днес тази книга, искам тя да ти бъде спомен за щастливите часове, които прекарахме заедно, правейки тези опити и създавайки приборите, описани в „Занимателната наука“.

Твоят баща

Артюр Гуд (Том Тит)

ОПИТИ С ТЕЧНОСТИ И ГАЗОВЕ

Опит 1

Послушните коркови тапи

Пригответе за опита

Седем коркови тапи, съд, вода

Опитай се да вземеш седем еднакви коркови тапи и да ги накараш да стоят във водата вертикално. Те упорито ще се обръщат по дължина и изобщо няма да те слушат.

А мене корковите тапи ме слушат. Ето виж.

Вземам една коркова тапа и я поставям вертикално върху масата; около нея нареждам останалите шест. След това ги вземам и седемте заедно, потапям ги целите във водата, за да се намокрят от всички страни, вдигам ги малко – тапите са потопени само в долната си част. Пускам ги и те послушно стоят във водата, плътно прилепнали една до друга.

ДО ТУК:ПРЕДИСЛОВИЕ, ГЛАВА 1. МАСАДА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2

“ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

Абсолютното мнозинство от книги по история на християнството започват от I век.

Вие ще кажете – че как иначе? Защото християнството е започнало от проповедта на Исус Христос, а Исус е бил разпънат по времето на император Тиберий, който управлявал от 14 до 37 година. Християнството, ще кажете вие, е нова религия. То се е отделило от своя прародител юдаизма.

Но за ранните християни това не било така. В I век „християнството“ като такова не е съществувало. Многобройните на вид последователи на Исус не смятали, че проповядват някаква „християнство“. Те се смятали за „Нов Израил“.

Юдаизмът през I-II век представлявал голямо множество от секти, от които постепенно се формирали две основни: равинския юдаизъм и ортодоксалното християнство, като и двете били равноправни наследници на класическия юдаизъм. По това време нямало нито една теологична позиция в християнството, която да не можела да се намери в юдаизма, и обратното [1].

От гледна точка на последователите на Исус те не проповядвали християнство, а правилния юдаизъм. Те вярвали в юдейския бог правилно. А всички останали евреи вярвали неправилно.

И най-интересното е, че в това твърдение имало известна частица истина.

Юдейският монотеизъм – ако се замислим – е бил съвсем необикновена религия.

Наоколо всички народи имали множество богове. Те обожествявали всеки храст и всяка рекичка. Те принасяли жертви в многобройни храмове, разпръснати по цялата земя. Те вярвали в предопределящите знаци и магията. Те си фантазирали какво ще стане с душата след смъртта. Техните богове слизали на земята, сношавали се с хората и създавали смъртни герои. Тези смъртни герои, на свой ред, възлизали на небето и също ставали богове.

Напротив, юдеите вярвали в един Всевишен бог. Той бил трансцендентен, всемирен и непостижим. Този бог нямал синове. В някои текстове, влезли в Тората, нямало даже ангели!

За това какво става с човека след смъртта му, този бог не казвал: в Тората не може да се намери не само доктрина за безсмъртието на душата, но дори и най-малък намек за нея. Този бог не можел да бъде видян – можело само да бъде слушан. Този, който го видел, умирал веднага (Изход, 33:20).

Той искал магьосниците да бъдат убивани (Изход,. 22:18). Прелъстителите, иначе казано - пророците, които развращават с чудеса Израил, за да служи на други богове, искал да бъдат предавани на смърт (Второзаконие, 13:5). Град, който послуша такъв пророк, искал да бъде изклан целия, не само жителите му, но и добитъка (Второзаконие, 13:15).

Всеки, който искал да принесе жертва на този бог, можел да направи това само на едно място – в Храма в Ерусалим, и само чрез една каста – кастата на жреците, които били потомци на Аарон, брата на Мойсей. Всякакви други богове, други места и други жреци – включително и потомците на Мойсей – били недействителни.

Потомците на Аарон имали пълен монопол над жертвите и над посредничеството пред единствения бог. И при това даже не обещавали на евреите безсмъртие!

Как е могла да се появи на света една толкова необикновена и противоречаща на много човешки инстинкти религия?

Кой и кога я създал?

И какво от древните вярвания на евреите при нейното създаване е било изхвърлено зад борда?

Още в средата на II век Юстин Мъченик доказвал на своя събеседник, юдея Трифон, че бог, който се явил под Мамврийския дъб на Авраам, който се борил при брода с Яков и който унищожил Содом и Гомора, е Исус Христос, девтерос теос, втория бог, Ангела на великия съвет, Сина човешки [2]. А през 351 година Сирмийския събор дори приел официално постановление в този смисъл [3].

От гледна точка на Юстин Мъченик той, последователят на Исус, е разбирал еврейското св. Писание правилно. А евреите са го разбирали неправилно.

Ние в тази книга няма да отиваме, разбира се, толкова далече като Юстин Мъченик. Неговата гледна точка едва ли може да претендира за обективност.

Но колкото и странно да изглежда, в известен смисъл (съвсем не в този, в който той е предполагал) Юстин Мъченик е имал право. Безсмислено е да разказваме историята на християнството без историята за възникването на юдейския монотеизъм. Това ще е все едно да гледаме сериал от предпоследния сезон.

Някои неща несъмнено ще разберете; но огромно количество от важни смисли, герои и пресечни точки ще се окаже изгубено за вас. Някои действия на героите ще придобият принципно друго значение.

И тъй като историята за формирането на монотеизма е сама по себе си предмет за дебела книга, ние решихме да направим така: да изнесем тази книга в отделен том, а тук да се спрем само на някои главни жалони, необходими, за да разберем генезиса на християнството.

Още един път ще подчертаем, че следващите четири глави изобщо не претендират да са пълно изложение на историята за развитието на монотеизма и не са оригинални изследвания. Те са написани по две причини. Авторът ще се постарае да докаже, че:

- християнството, особено ранното, е запазило някои важни черти на дореформения, домонотеистичния юдаизъм;

- историята на юдейския миленаризъм, една от чиито разновидности се превърнала по-късно в християнство, е безсмислено да бъде започвана от I век. Тя трябва да се започне най-малко от въстанието на Макавеите, иначе казано – от II век пр. н. е.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Daniel Boyarin. Border Lines: The Partition of Judaeo-Christianity, University of Pennsylvania Press, 2004, p. 89.

2Юстин Мученик. Разговор с Трифоном Иудеем, 60.

3Сократ Схоластик. Церковная история, 2.30 5.30.

Хуан Рамон Хименес (Juan Ramón Jiménez)

23 декември 1881 г. – 29 май 1958 г.

Нобелова награда за литература, 1956 г.

( За лиричната му поезия, пример в испанския език за висок дух и артистична чистота.)

Испанският поет Хуан Рамон Хименес е роден в Могер, малко градче в Андалусия, в семейството на банкера Виктор Хименес и съпругата му Пурификасион Мантекон и Лопес Парейро. Семейството, освен Хуан, има още две деца, а също така и дъщерята на Виктор Хименес от първия му брак. Въпреки крехкото му здраве, момчето е изпратено през 1891 г. в Кадис, в йезуитския колеж, а след като го завършва, учи право в Севилския университет. Но Хименес се занимава не толкова с юриспруденцията, колкото с рисуване, четене и съчиняване на стихове, особено се увлича от френската и немската романтична поезия, а също така от испанската поезия на Росалия де Кастро и Густаво Бекер. Ранните му стихове, напечатани в мадридското издание „Нов живот“ („Vida nueva“), когато е на 17 години, привличат вниманието на няколко известни испаноезични поети от онова време, сред които никарагуанецът Рубен Дарио, който по това време живее в Испания, и сънародника на Хименес Франсиско Виляспес, които съветват начинаещия поет да се премести в Мадрид. Като се вслушва в съвета им, Хименес изоставя нередовните си учебни занимания по право, отива в Мадрид и участва активно в създаването на две влиятелни модернистични списания - „Хелиос“ („Helios“, 1902 г.) и „Възраждане“ („Renacimiento“, 1906 г.). Най-ранните сборници с поезия на Хименес, „Теменужени души“ („Almas de violeta“) и „Водни лилии“ („Ninfeas“), се появяват през 1900 г. Подражателни, сантиментални, пропити от младежка меланхолия, стиховете му, въпреки всичко, свидетелстват за определена стилистична изтънченост на поета, за чувственост и нежна лиричност на неговата поезия. Образите на природата, с които са наситени ранните стихове на Хименес, характеризират по-късно цялото негово поетично творчество.

Внезапната смърт на бащата му потапя поета, който току-що се е върнал в Могер, в състояние на дълбока депресия. Хименес отива да се лекува от неврастения в Бордо, където скоро се поправя, но се превръща в полуотшелник, обзет от мисли за смъртта. Тези мисли ще го преследват през целия му живот. Докато е в санаториума, Хименес пише малко, предпочита да чете, основно френските символисти – Верлен, Рембо, Маларме.

Като се връща през 1902 г. в Мадрид, Хименес пише първите си зрели стихове, влезли в сборниците „Рими“ („Rimas“, 1902 г.), „Печални напеви“ („Arias tristes“, 1903 г.), „Далечни градини“ („Jardines lejanos“, 1904 г.), „Пасторали“ („Pastorales“, 1905 г.) и отличаващи се с характерните за модернистичната поезия настроения за безизходност. Но в тези стихове се чува оригинален поетически глас, изящен, музикален, с оттенък на тайнственост.

От 1905 г. Хименес живее отново в Могер, където пише стиховете, влезли в сборниците „Чисти елегии“ („Elejias puras“, 1908 г.), „Пролетни балади“ („Ваladas de primavera“, 1910 г.) и „Шумна самота“ („La soledad sonora“, 1911 г.). Със своите причудливи образи и сложни размери (александрийски стих, например) тези стихове карат читателя да си спомни за стила барок.

През 1912 г. Хименес се мести в Мадридската студентска резиденция, център на хуманитарна култура, където се запознава с американката Зенобия Кампруби. Двамата заедно превеждат индийския поет Рабиндранат Тагор. По това време Хименес издава сборника с поезия „Лабиринт“ („Laberinto“, 1913 г.), а също така широко известния цикъл от бели стихове „Платеро и аз“ („Platero у уо“, 1914 г.). В подтекста на тази своеобразна лирическа повест, в която се разказва за един поет и неговото магаренце, лежи, както пише през 1970 г. американският литературен критик Майкъл Предмор, мисълта за „смъртта и възраждането като процес на вечни преобразувания“.

През 1915 г. излиза „Лято“ („Estío“), книга с романтични любовни стихове, посветени на Зенобия Кампруби. На следващата година Хименес отива при нея в Ню Йорк и двамата се женят. Пътешествие по океана става важен жалон в творчеството на Хименес. В следващия му сборник „Дневник на поета-младоженец“ („Diario de un poeta recien casado“, 1917 г.) е отразено именно това пътешествие; сборникът „Дневник“ е забележителен и с използването на свободен стих – за първи път в испанската поезия. И макар че любовната тема играе съществена роля в книгата, тя е изцяло пронизана от темата за морето, чиято постоянна изменчивост и непрестанно движение символизират нетърпимостта на Хименес към закостенелите поетически структури, но едновременно с това морето буди у поета и тъга по постоянството.

През следващите 20 години Хименес работи като критик и редактор в испански литературни списания, а в своето творчество се опитва да изрази това, което нарича „жажда за вечност“. В книгата „Вечности“ („Eternidades“, 1918 г.) той се отрича от своите предишни стихове и се стреми към la poesia desnuda – към „разголена“, „чиста“ поезия. Стиховете в сборника „Вечности“ са строги и епиграматични, чужди на изискаността и колоритността, характерни за ранното творчество на поета.

В следващите поетически сборници - „Камък и небе“ („Piedra у cielo“, 1919 г.) и „Красота“ („Belleza“, 1923 г.) – Хименес размишлява за връзката между красотата и смъртта, между творчеството и спасението на душата. В естетико-етичен трактат от това време поетът заявява, че между нравствеността и красотата съществува връзка. От 1923 до 1936 г. Хименес работи над антологията „Кръговрат с песните на новата светлина“, издадена едва през 1946 г. и пронизана от остро чувство за царящата в природата хармония. „Името на антологията е символично – пише през 1976 г. в книгата си „Съвременна испанска поезия (1898-1963)“ американският литературовед К. Коб. - „Кръговратът“ е стремеж на поета да свърже в едно всичките сезони , всичките начала и краища, раждането и смъртта“.

Започналата през 1936 г. гражданска война в Испания нарушава творческите планове на поета. Републиканското правителство го изпраща като почетен аташе по печата в Съединените щати и макар че поетът отива там по своя воля, възприема раздялата си с Испания като доброволно заточение. През тези години Хименес – за първи път в живота си – изнася лекции пред студенти в Куба, Пуерто Рико и САЩ. Когато през 1939 г. Франко става пълновластен ръководител на Испания, Хименес и съпругата му решават да останат в чужбина.

И макар че през всичките тези години пише малко, той продължава да търси поетическата истина, достигайки почти до религиозна сила в своето духовно завещание „Звяр от дълбината“ („Animal de fondo“, 1949 г.), поетически сборник, вдъхновен от още едно морско пътешествие, този път към Аржентина. През 1964 г. американският изследовател Ховард Йънг нарича книгата „духовна автобиограхия на Хименес, синтез на неговите поетически идеали“.

През 1951 г. Хименес и съпругата му се преселват в Пуерто Рико, където поетът се заема с преподавателска дейност, а също така работи над поетическия цикъл „Бог желан и желаещ“ („Dios deseado у deseante“), предполагаемо продължение на „Звяр от дълбината“. Сборникът не е завършен, но фрагменти от него поетът включва в „Трета поетическа антология“ („ Tercera antolojia poetica“, 1957 г.).

През 1956 г., в годината, когато умира съпругата му, Хименес получава Нобелова награда за литература. В краткото писмо на поета, прочетено в Стокхолм от ректора на Пуерториканския университет, се казва: „Нобеловата награда по право принадлежи на жена ми Зенобин. Ако не беше нейната помощ, нейното вдъхновяващо участие, нямаше да мога да се трудя в продължение на четиридесет години. Сега без нея съм самотен и безпомощен“. Хименес не успява да се оправи след смъртта на съпругата си и две години по-късно умира в Пуерто Рико на 76 години.

Репутацията на Хименес като поет, свято предан на своето изкуство, продължава да е все така висока. „Хименес заема в испанската литература напълно уникално място заради стремежа си към откритост, универсалност и безконечност на своята поезия“ - пише К. Коб, който смята, че в това отношение Хименес може да се сравнява само с Йейтс и Рилке. Като тях, отбелязва Ховард Йънг, Хименес изповядва „религия, в която поезията е единствен обред, а творчеството – единствена форма на поклонение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/jimenez.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

69

Четвърто съдебно следствие на обирачите на хазната и на комитетските хора, извършено от нарочна комисия.

Разпит на Димитра, мухтар на Голям Извор [1]

24 декември 1872

– Откъде си и какво работиш?

– Аз съм от Голям Извор и съм там мухтар.

– Кога влезе в комитета? – Миналата година по това време, един месец след като бяхме влезли в постите. Един ден дойдоха в дома ми Герго Стойков и Марин Попов и ми донесоха една книжка, подпечатана с лъвски печат [2]. Те ми казаха: „Да прочетем тая книжка, но в стаята ви има много хора, да идем на скришно!“ Като излязохме оттам, те ми рекоха: „Да идем на твоя дюкян, там е твоят брат, но друг няма!“ След това ние отидохме на дюкяна. Те ми дадоха книжката. В началото личеше думата „екзарх“. От нея аз помислих, че е някакъв устав и ги попитах: „Екзархийският устав ли е това?“ Те ми казаха: „Чети от начало, това е за друго нещо, ще разбереш.“ Аз прочетох книжката и разбрах, че се говори за комитетски работи. Поставих я в джеба си, но те ми казаха: „Не може да я вземеш, ние ще я дадем на човека, който ни я даде!“ Когато излязохме от дюкяна, те ми казаха: „Ще ни дадеш ли [книжката], или добро не [може да се очаква]?“ Аз извадих книжката и им я дадох. „Хайде да отидем при хората, които ни дадоха тая книжка“, казаха те. Герго рече: „Тоя човек е в нашата къща.“ Дигнахме се и отидохме заедно в Герговата къща. Там видях трима души, които не бях виждал, нито познавах. Те ме запитаха: „Прочете ли тая книжка?“ Аз им отговорих: „Прочетох я, но нея разбрах.“ Когато ги попитах откъде са, те ми казаха: „После ще разбереш, сега не трябва да знаеш!“ Единият от тях, за когото научих отпосле, че е Дякон Левски, ми каза: „Тая книжка е за комитета и желанието на комитета е това: ще изложим най-напред със заявление до държавата, че данъците ни са големи, преди няколко години е обещала нещо, ще потърсим обещанието.“ Аз го попитах кое е това нещо, а той ми каза: „Свободата!“ Аз му казах, [че] не е лесна работа, не се дава, [а] той рече: „Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием.“ На това аз казах: „Това ще бъде лоша работа, откажете се и не обикаляйте насам!“ На което той рече: „Аз чух още от Ловеч, че ти си бил османски приятел и си вършел шпионство. Имаше много други хора като тебе, които влязоха в [правия] път, и ако ти не влезеш, ние ще му намерим леснината.“ По това време от Орхание дойде в село едно заптие, на име Мехмед. Като видяха заптието, те приготвиха добичетата, качиха се и си отидоха. След като те си заминаха, Герго и Марин ми казаха: „Ако ти не влезеш в тая работа, лошо ще си теглиш!“ Оттам всички се пръснахме по къщите си. След един месец, една вечер към два часа, аз седях във Василовата кръчма. После, когато станах да си вървя в къщи, през вратата на черквата, която е срещу кръчмата, влязоха двама конника. Като отидох до вратата, аз видях Марина и му казах: „Защо влязохте тука с конете, тук хан ли е? А кой е тоя с тебе?“ – попитах аз. Той макар да ми каза, че стоящият до него е търговец, аз му рекох: „Защо не го заведеш в твоята къща?“ Той ми отговори, че в неговата къща нямало място за коне [и] че иска да върже коня в мазето, което е под черквата, но понеже там не бивало да се върже, той ми каза да вържа коня в моята къща. „Добре,“ казах му аз. Той заведе коня и го върза в моята къща. После аз им казах: „Чакайте да пием по едно кафе.“ Той ми отговори: „Чака ме търговецът, имам работа.“ Тръгна и си отиде. Рано на другата сутрин той дойде у дома и ми поиска една-две лири на заем, за да ги даде на търговеца. „Нямам“, казах му аз. Но след като изпи кафето си, той ми каза: „Да излезем малко навън.“ Дигнахме се заедно и излязохме навън. В двора на къщата ми той пак отвори дума за пари, като ми каза: „Дай поне една лира!“ Аз извадих и му дадох едно златно меджидие. По негово желание ние отидохме в училището и той ми поръча кафе. Не зная колко бях пил от кафето в устата си ѝ колко бях глътнал, когато усетих горчивина и лоша миризма, и го изплюх. Държейки кафето в ръката си, аз извиках Доко Съйков, който беше сварил кафето, и го попитах: „Какво е туй нещо?“ Той посегна да вземе чашата от ръката ми, но аз не му я дадох. Както и да е, кафето се разсипа на земята, но аз пак не му я дадох чашата и ѝ турих в джеба си. Взех също и чашата, от която пи Марин, и, като потърсих малко мляко, докато дойде млякото, държейки и двете чаши в ръката, казах на Марина: „Виж каква е тая работа, какъв цвят има моето кафе!“ И му показах чашата. Тогава Доко каза: „В тая чаша брат ми беше сипал азотна киселина [3] и понеже не я бях измил, затова кафето е станало такова.“ След като изпихме донесеното мляко, ние излязохме заедно с Герго навън. Като му казах да отидем заедно на дюкяна, вървейки, аз го попитах: „Каква е тая работа?“ „Аз нищо не зная“, ми каза той. По това време там дойдоха Марин и Доко, повикаха Герго и поприказваха тайно, което не можах да разбера. Те станаха оттам, но аз им казах, че ще занеса и двете чаши на властта. Тогава Герго и Марин ми казаха: „Чакай, ще ти кажем нещо!“ Казвайки това, те ме задържаха и ми рекоха: „Ние ти поставихме тая отрова в чашата, за да те сплашим, понеже не искаш да влезнеш в комитета, и хвърлихме жребие кой да ти даде отровата.“ Аз им казах: „Макар да е от комитета, но аз не съм сторил никому нищо.“ Марин и Герго ми казаха: „Ти не ще можеш да отидеш дори и в града, ще те убият по пътя.“ Когато аз им казах, че ако е дошъл смъртният ми час, ще умра, те ми казаха: „Владишкият наместник в Ловеч е съобщил на каймакама, обаче му поискали документ, същото ще стане и с тебе. Ние пък ще отречем, после пак за тебе ще стане лошо, изобщо ти не можеш свободно да ходиш, ето защо нека те закълнем, за да постъпиш в комитета!“ След това аз размислих, че, ако отида при властта, може би нищо да не стане; тогава ще ме обвинят в бунтарство, та и от двете, страни [ще бъде] лошо, ето защо аз склоних. Тогава те ми казаха: „Да отидем в къщата на свещеника!“ Отидохме заедно с тях в къщата на свещеника, на име Стефан. Там бяха: поп Димитър, баща му Петър, Доко Съйков, Стоян Съйков, Дико Пеев, Лальо Пеев, Дико Беров, Моньо Симеон Татар- чев [4] и други, но от страх не можах да позная кои са. Ние седнахме там. Марин, извади от пояса си един шестак и каза: „Ще те закълнем тук, че не ще говориш нищо; ако от тебе или от някой друг излезе някое зло, да знаеш, че те чака смърт!“ След това свещениците започнаха да четат и заклеха всички ни. След клетвата Марин каза: „Тия шестаци са три: единият е мой, другият на Герго и третият на Дико Тодоров, но ти вземи моя, аз ще си набавя друг, да си говорим сега открито!“ При все че аз му казах, че от идването ми от Цариград досега не съм взимал в ръцете си и не съм си служил с такова нещо, той ми каза: „Понеже ти не го вземаш, значи имаш някакво лошо намерение, ще го кажеш!“ Макар и да му казах, че аз не съм опитен човек, той настояваше да го взема, като ме насилваше. Аз размислих и на края го взех. Той каза, че цената на револвера е три и половина лири. Аз му рекох, че не мога да ги платя. Тогава той отговори: „Ще го вземеш непременно, защото и бедните купуват!“ „Добре“, му казах аз тогава и той се съгласи да му дам парите след четири-пет деня, и аз взех револвера. Той ми каза: „Хайде да отидем заедно в Тетевен, там е главният комитет, да те закълнем и там!“ Тогава той ми върна лирата, която бях му дал в заем, и ми каза: „Ето парите, ако се беше отровил, щяхме да ги дадем дар на комитета, като съобщим, че хем го убихме, хем му взехме парите.“ Аз се приготвих и ние заедно заминахме за Тетевен. Там слязохме в хана на хаджи Ивановите синове. В хана бяха даскалът и попът. Заклеха ни пак. Оттам се върнахме и отидохме в Извор. Ето, така влязох в комитета.

– Даде ли пари на комитета?

– Бях обещал сто и петдесет гроша, но не ги дадох. Макар и да казах в първите си показания, че дадох, но не съм давал.

– Колко пъти си присъствал на комитетските събрания?

– Присъствах няколко пъти.

– Какви служби изпълняваше в комитета?

– Направиха ме мухтар [5] на комитета. Веднъж извадиха на името на Дидьо Пеев едно пътно тескере, но с това тескере щеше да мине отсреща Дяконът. Понеже Дидьо Пеев приличаше на Дякона, та той извади на свое име тескерето и Дяконът мина отсреща. Той беше отишъл по тия работи. След него заминаха и пълномощниците на комитетите. Аз под- печатах свидетелството за тескерето, което те извадиха.

– Колко пари се събраха?

– Това аз не зная, знае Герго Стойков [6], веднъж обаче чух, че били събрали седем-осемстотин гроша.

– Къде отиваха събраните пари?

– Отиваха в Ловеч.

– Откъде идваха писма за вашия комитет?

– За общ централен комитет бяха определили Извор. [Тука] идваха писма от всички комитети. За някоя по-голяма работа писмата се отправяха право за Ловеч. Името на Извор беше Сюлейманоглу Дауд. Преди той да стане център, ние имахме печат с думите: свобода и братство. После, след като станахме център, не се направи печат.

– Кой ви беше касиерът и секретарят и кой ви беше председателят?

– Председател бях аз, а касиер и секретар беше Герго, той отваряше писмата, които идваха, той беше упълномощен от мене. Подписът на писмата, които той пишеше, беше Сюлейманоглу Дауд.

– Къде свиквахте събранията?

– Повечето пъти в Герговата къща, а понякога ставаха и в училището, но когато идваха Димитър и Дяконът, те [ги] устройваха в Герговата къща.

– Какво събрание устроихте, за да нападнете къщата в Етрополе?

– По въпроса за това нападение аз нищо не зная. Димитър поиска хора, от нашето село отидоха Дико Христов, Петко Лальов и Йото Илиев.

– Кой нареди тяхното отиване и къде бе наредено то?

– Бяхме трима-четирима души, [ние] го наредихме. Герго взема моя шестак, но кому го даде той – не зная. Чух, че го дал на Дико.

– Какво знаеш по убийството на дякона?

– Един ден дяконът, владишки наместник, беше дошъл да събира пари. Дяконът ми каза: „Аз имам работа, не мога да остана.“ Тогава аз взех от няколко души пари в заем и ги дадох на дякона. Той се качи на [коня] и си замина. После, когато аз седях с бекчията Ахмед ага пред Герговия хан, дяконът се върна обратно и дойде [при нас]. „Добро виждане, пак идваш!“ рекох аз, а той ми отговори: „Вашето момче видяло няколко души в нивите, [които] били лоши хора, и ми каза: „Върни се!“ – и аз се върнах.“ След това бекчията Ахмед ага, макар и да отиде там с няколко души, но те съобщиха, че ония хора са си отишли [7]. След това, нея нощ дяконът остана в нашето село, у нас. На следния ден заминахме заедно с него за Орхание. Това е, което чух и което зная за дякона. Много след това време Димитър го убил. Видях Димитра в Цветковия хан и той ми обади.

– Какво знаеш за обира на хазната?

– За тоя обир аз нищо не зная, чух отпосле.

– Какво беше съдържанието на писмата, които се получаваха в комитета?

– Да се събират пари за оръжие, всяко оръжие да бъде игленка пушка, и парите да се дадат тогава, когато те се доставят, и че всяка една пушка струва осем лири.

– Преди четири-пет месеца във вашето село бил дошъл Дякон Лев- ски и направил [от] вашия малък комитет централен, какво ще рече това централен комитет [8]?

– [Левски] каза: „Другите села са далеч, а това село е по-близо до Ловеч, нека писмата се събират тук и оттук да се пращат в Ловеч, но догдето не получите съобщение от мене, не ги пращайте!“ Ето защо, дошлите писма се събираха у Герго и останаха там, и не се изпратиха никъде.

– Къде са тия събрани писма?

– Аз бях ги дал на Герго, какво ги направи той – не зная.

– Къде е Ловчанският комитетски център?

– Марин Попов и Дидьо Пеев знаят подробно неговите събрания, неговите председатели и техните местожителства. Освен тях знае и Иван Чолака, сестриникът на ловчанския владишки наместник, който беше съобщил на властта.

– Кой беше куриер на Изворския комитет?

– Първият беше Марин, вторият Дико Беров и Димитър Пеев.

– Веднъж ти си ходил в Тетевен, защо ходи?

– Един ден даскал Тодор ме взе и ме заведе в Тетевен. Отидохме в Станчовия хан, и Димитър беше там. Той ме попита за Дякон Левски, аз му казах: „Не го зная.“ От отсреща изпратили писмо по Фердинанд, писмото отвори Тодор. Съветът в Тетевен се беше събрал там [9]. Те прочетоха [писмото]. Съдържанието на писмото беше: „Отношенията между Димитра и Дякона били обтегнати, но това не бива да бъде така, защото, ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът, и който не го слуша, да се оттегли. Фердинанд ще обикаля да подготвя за бунт.“ После те ми дадоха писмото и ми казаха: „Когато дойде Дяконът, ще му го дадеш.“ И аз го предадох на Герго. Подписът беше на Цанков [10].

– Говорили ли сте с хаджи Станьо за комитета?

– Веднъж отидохме с Дякона в къщата [на хаджи Станя] и се разговорихме.

– Знаеш ли нещо друго, освен тия [работи]?

– Не зная.

Подписал: Димитър мухтарът

Въпросите и отговорите и показанието на споменатия мухтар Димитър са дадени в наше присъствие и са изложени [както] са по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Димитър е Димитър Крачунов, мухтар на Голям Извор.

2По-правилно изречението трябва да се преведе така „Миналата година, един месец след като бяхме влезли в постите (коледни пости, б. н.), дойдоха един ден по това време (около 24 декември, б. н.) у дома Герго Стойков и Марин Попов и т. н.“ Димитър Крачунов не отговаря веднага кога е влязъл в комитета, а описва събития, предхождащи тоя момент, с което се стреми да представи работата, че и той по принуда постъпил в комитета.

3На турски „задж-и къбрис“ (в народния говор „съчикабрус“) = витриол (а не „азотна киселина“).

4Поп Стефан, поп Димитър (баща на Марин Попов), поп Петър (турската дума „папас“ = поп, погрешно е разчетена като „бабасъ“ и преведена е „неговия баща“), Доко Съйков Маевски, Стоян Съйков Маевски, Димитър (Дидьо или Дико) Пеев Галевски, Лальо Попов („папас-оглу“, а не Пеев), Дико Беров Пашов, Моньо Симеон Татарчев(?) (има Марин Татарчев, но той е от Лопян), всички членове на комитета в Голям Извор.

5Думата „мухтар“ е употребена в смисъл на председател, това се вижда от следващите показания.

6В турския текст стои погрешно написано Герго Гиков, вместо Стойков.

7Димитър Крачунов тук описва първия опит да бъде убит дякон Паисий, извършен от Общи и неговата чета на 15 или 16 юни 1872 год. при с. Извор (С т. Заимов, Миналото, кн. 1, стр. 146–154).

8Касае се за учредяването от Дякон Левски на първия революционен окръг в началото на септември 1872 с център Голям Извор, а не гр. Орхание.

9Това е събранието, което пратеникът от Влашко, Георги Стефанов-Фердинанд, свикал в Тетевен във връзка с писмото на Централния комитет относно разпрата между Левски и Общи.

10Писмото е носело подписа на Киряк Цанков.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Боянка Рахнева – завършила юридическо образование във ВТУ „Св. св. Кирил й Методий”.

Детето ми има нужда от специални грижи и внимание. То е родено с увреждане. Моя отговорност е да му осигуря всичко, от което има нужда. Какво трябва да знам за децата със специални образователни потребности, каквото е моето? Какви са правата му и възможностите за неговото обучение?

Кои са децата със специални образователни потребности (СОП)?

При децата със специални образователни потребности са възникнали различни видове увреждания:

• Това могат да бъдат физически, сензорни (нарушено зрение или увреден слух)или умствени увреждания (умствена изостаналост).
• Разстройства от аутистичен спектър(детски аутизъм, атипичен аутизъм, синдром на Рет). Това са психични разстройства, които се появяват в ранна детска възраст.
• Децата, които иматкомуникативни нарушения.
• Специфични нарушения в способността за учене(дислексия, дисграфия, дискалкулия), както и други емоционални и поведенчески разстройства са характерни за деца, които имат нужда от специални образователни потребности.

Какво представлява интегрирано обучение и как законът закриля децата със СОП?

Чрез интегрираното обучение детето ми ще се социализира в обществото с останалите негови връстници. Това означава, че независимо какво е неговото увреждане, то ще бъде включено в общата образователна среда.Това се осъществява чрез осигуряване на подкрепяща среда, която включва подходящи архитектурни и социално-битови условия, индивидуално образователни програми, екип за комплексно педагогическо оценяване, учебно-технически средства и апаратури, помагала и други. Всички деца имат право на образованиев детските градини и училищата. Допускането на дискриминацияе неправомерно.

Добре е да не забравям, че предучилищното и училищното образование в държавните и общинските училища е напълно безплатно за децата и учениците!

NB! Важно е да зная, че обучението на децата със СОП се осъществява по подбрани програми за подготовка и обучение. За децата с нарушено зрение и увреден слух се създават индивидуални планове за въздействие и рехабилитация. Децата имат право на помощ от рехабилитатори на слуха и говора, логопеди, психолози и други специалисти.

Какво е комплексно педагогическо оценяване (КПО)?

Звучи сложно, но всъщност не е. Основата му функция е да се направипървична оценка на образователните потребности на детето със СОП, чрез която ще се изготви индивидуална обучителна програма за неговото развитие.

Важно е да се определят неговотоезиково-говорно развитие,интелектуалните му способности, комуникативни умения и други качества.

Оценката на КОПще ме насочи за вида и формата на необходимото обучение на детето, както и за подходяща детска градина или училище.

Комплексното педагогическо оценяване на децата и учениците със СОП се извършва от екип към Регионалния инспекторат по образованието (РИО) и от екипите в детските градини и училищата. Екипите се състоят от различни специалисти: психолог, педагог, логопед, слухово-речеви рехабилитатор, учител, лекар и други.

Трябва ли да съдействам по някакъв начин при изготвянето на оценката?

За извършването на КПО ще трябва да подготвя следните документи:

• Молбаот мен като родител/настойник/попечителили от директора на специализираната институция за деца, в която детето ми е настанено.
• Медицински документи, издадени от съответния лекар специалист или лекарска комисия с приложени резултати от проведени медицински консултации и изследвания.
• Психолого-педагогическа характеристика на детето. Тя се издава от учителите на група в детската градина или на ученика – от класния ръководител в училището, както и от екипа, отговорен за изпълнението на индивидуалния план за грижа, за децата със СОП, настанени в специализирани институции за деца.
• Удостоверениеза завършена подготвителна група/завършен първи клас/завършен начален етап на основно образование или свидетелство за основно образование.
• Творчески или писмени работи, рисунки на детето.

Внимание!Екипите на КПО могат да изискват и други документи, като например: акт за раждане на детето, изследвания, заключения от други специалисти, документ за самоличност на родител, удостоверение за настойничество и попечителство и други.

Приобщаването на деца със СОП в детските градини и училищата?

Какво е специалното при обучението на деца със СОП? Това обучение се осъществява поиндивидуални програми за всяко дете като например: програми за предучилищно възпитание и подготовка, учебен планове, образователни програми, програми за ранно въздействие и ранна рехабилитация за децата с нарушено зрение и за децата с увреден слух, учебни програми по специалните учебни предмети за децата и учениците с увреден слух и за децата и учениците с нарушено зрение.

Кой подпомага грижите за детето ми?В детските градини и училищата обучението на децата със СОП се подпомага задължително отресурсен учител,съобразно техните потребности.При необходимост децата имат право на помощ и от психолог, логопед, рехабилитатор на слуха.

Важно е да знам, че детето ми може да учи в специално училище, създадено за обучение и подкрепа на ученици с увреден слухилинарушено зрение. Това училище не е с нищо по-различно от останалите, защото детето има възможност да придобие основно и средно образование, както ипрофесионална квалификация.

Важно! Трябва да съм информиран за това, че детските градини и училищата не могат да отказват приемането на деца със СОП.В група в детска градина или в паралелка в училище могат да се обучават до 3 децасъс специални образователни потребности.Учениците със СОП не повтарят класа.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 3. Донесения за изповедите

Нека сега да се спрем на скандала в Българската православна църква отпреди три години.

Стана ясно, че от петнадесет действащи архиереи на Българската православна църква единадесет имат агентурни дела и тези агентурни дела бяха обнародвани. По-скоро беше обнародван фактът, че има такива дела. Във връзка с това възниква естественият въпрос: а от каква планета са долетели останалите четирима архиереи и защо това архиерейско долитане е останало незабелязано за астрофизиците и уфолозите? В края на краищата това не е някакво обикновено събитие.

И така, отнякъде са се взели цели четирима архиереи, които, работейки в системата на църквата, не са се намирали в агентурната мрежа на Държавна сигурност. Пълна загадка! Но аз мога лесно да я разгадая и да ви обявя: работата се състои в това, че ако няма агентурно дело, сътрудникът на църквата има лично дело.

Личното дело е свидетелство за това, че църковният деец е редовен, щатен офицер от секретните служби. В такъв случай, естествено, никой и никога няма да го разкрие. Разкрити са само единадесет агенти. Това е напълно обичайна практика, предвидена от правилата за оперативна работа: изхвърля се агентурата, която или не представлява ценност, или трябва да бъде изхвърлени с цел безопасност.

Вероятно същото рано или късно ще се случи в Русия. Защото да си представим църковен деец – поне от онова, съветско време, - който да не е бил в агентурна или някаква по-сериозна връзка с Комитета за държавна сигурност, е абсолютно невъзможно по различни причини.

Трябва да кажем, че българите постъпиха много хитро: представиха факта, че единадесет от петнадесет архиереи са били платени агенти, осведомители, но не разкриха съдържанието на документите. А нали най-интересното не се крие в този скучен факт. Хайде сега, чудо голямо: попове-върколаци. Знайно нещо. Докато най-прелестното при такива случаи е какво има в документите. С други думи – какво е конкретното съдържание на оперативните и агентурните дела.

Когато бях малък – първи, втори, трети клас – от училище обикновено ме вземаше адютантът на чичо ми и след това или отивахме на кино, или в секцията по фехтовка, или в някакъв друг кръжок. Но той често ми казваше, че трябва да хвърли едно око на работата. Знаех какво означава това: ще отидем в една от конспиративните квартири, за да занесем или, обратното, да вземем някакви книжа. Там трябваше три или четири часа да играя на морски шах с оперативните работници, да чета „Советский экран“ („Съветски екран“, филмово списание – бел. П. Н.) и да гледам поповете, които идваха от целия град да донасят какво са чули по време на изповедите.

Между другото, там не идваха само градски попове. В конспиративните квартири водеха и попове от близки и далечни кътчета на областта – вероятно защото по селата, където всичко се вижда, е доста сложно да се осъществи агентурна среща. Така че всичките, разбира се, ги влачеха тук – те все едно се разтваряха в огромния град, в гигантския брой квартири.

Процедурата изглеждаше долу-горе еднакво, но отделни моменти се оказваха особено забележителни.

Помня как веднъж, от някакъв манастир ли, от някакъв скит ли – учреждението не се намираше в Ленинград, а някъде в дълбоката провинция – докараха едно съвършено, напълно прозрачно старче с пухкава, като у Черномор, дълга брада.

При това не забравяйте какво време беше – тогава интелигенцията се наплоди, дисиденти всякакви. И те, дисидентите, започнаха да се влачат при всякакви там старци и старчета.

Та този старец – той и така носеше очила, но когато оперативните работници му показваха снимки, направени по някакъв оперативен начин, той слагаше върху тези очила още едни – дълго, като пъшкаше и даже от време на време стенеше, се вглеждаше в снимките, вземаше химическия молив, плюнчеше го и поставяше дебела чавка под лицето, което разпознаваше, че е било при него на изповед. А след това вече започваше да преразказва някакви най-обикновени тайни на съветския интелигент, които той му е изповядал.

Помня, че към края на събеседването устните на прозрачния старец бяха напълно сини от химическия молив. Това изглеждаше пределно комично.

Но освен занимания с чистите дисиденти имаше и занимания, така да се каже, с широките слоеве на вярващите, които заемаха основното време. Иначе казано – всякакви градски попове, които имаха свое паство и изповядваха, донасяха всичко на оперативните работници. На пръв поглед информация, представляваща някакъв безумен интерес за Държавна сигурност, там нямаше.

Но в действителност така може да си помисли или съвсем глупав човек, или човек, който просто не е запознат с принципите на оперативната работа, с изграждането на оперативни вертикали и хоризонтали в едни или други структури.

Ето представете си: идва при попа някакъв професор, мъничък, трогателен, плашлив, носещ барета с червейче, и запъвайки се и заеквайки, излага страшната си тайна: да речем, опънал е аспирантката си. Подобни лудории като че ли не могат да представляват никакъв интерес. Но не – представляват и даже голям! Докладвана на нужното място, тази информация позволява да извикат професора където трябва, да поговорят с него меко и да му предложат алтернатива: или този мил факт става обществено достояние, включително ще го научи и жената му, или професорът ще предава с голямо усърдие на заинтересованите органи всичките разговори в катедрата и всякакви подобни нюанси, които са известни само на него.

Иначе казано – трябва да помним, че реално оперативната информация се намира на много равнища и се подрежда много сложно. И това, което пред погледа на дилетанта не изглежда интересно, в действителност е много важно.

В конспиративните квартири идваха различни попове: и космати, груби в лицето дебелаци с тежки малинови носове, и пухкави, прозрачни, безплътни старци. Нито веднъж не видях да получават пари – пари на ръка. Но въпреки това ги стимулираха. Работата е там, че оперативният работник винаги имаше в папката си пачка талони.

Ако помните, в съветско време съществуваше една чудесна структура, наречена стол заказов. Към нея имаше номенклатурни отдели, от които се снабдяваха със стоки (срещу въпросните талони – бел. П. Н.) сътрудниците на градските партийни комитети, на районните партийни комитети и така нататък. За тях имаше специални поръчки. Поръчка номер три ли, две ли – сега вече не мога да кажа точно – включваше салам и нескафе. Поръчка номер пет съдържаше пушена наденица, елда и сьомга. Сьомга!

Запомнил съм това, защото всеки път списъкът на продуктите се обсъждаше задълбочено от представителите на духовенството, които получаваха своите талони за донесенията какво е казано по време на изповедите.

Ще кажа честно: не съм богослов, не съм специалист. Не зная доколко пушената наденица е по-благодатна от, например, салама. Но всеки път поповете, които идваха в конспиративните квартири, много напористо, направо алчно, с обиди и мърморене се опитваха да измъкнат талон, в който има именно пушена наденица.

След това, когато вече станах значително по-възрастен, през 90-те години, ми се случи да се запозная с голямо количество агентурни дела, засягащи именно духовенството. Там вече присъстваха и пари – сериозните по съветско време суми от двадесет и пет, четиридесет рубли, че и повече.

Но най-забележително в тези агентурни дела не е даже броят на доносите за своето паство. Впечатлява количеството на, така да се каже, вътрешните доноси – между архиереите и въобще между служителите на така наречената Руска православна църква. Поповете са се обвинявали и в антисъветска дейност, и в подривна дейност, и в шпионаж, и в криене на забранена литература. Разказвали за хомосексуализъм, за извънбрачни деца, за някакви незаконни семейства в други градове. Иначе казано – донасяли са един за друг всичко, което е възможно, основно в борба за по-богати, по-заможни и по-симпатични епархии.

Ще попитате: не е ли имало по онова време хора, свободни, да речем, от агентурни връзки с Комитета за държавна сигурност? Вероятно все пак е имало – до определен момент. Докато е още млад и се намира между стените на семинарията, попът не представлява никакъв интерес. Но след като един или друг архиерей го ръкоположи и попът вече има епархия, бит, семейство и деца – тогава става много удобен обект за работа. Същото се отнася и за различните монаси, защото едно е да имаш шанс за Москва, за някоя престижна и богата катедра, и съвсем друго – да гаснеш тихо някъде в покрайнините на Вологодска област. Макар че и там, между другото, пълномощникът по религиозните въпроси и оперативният пълномощник от Комитета за държавна сигурност изтръсквали от попа това, което е възможно да бъде изтръскано.

Има ли такава практика днес? Не зная. Нямам достоверни факти, но имам определена увереност, че все пак принципите на оперативна работа не биха могли да се променят – поради една проста причина. А тя е, че религията е била винаги удобна за държавата в следния план: освен че се събира голямо мнозинство от хора, готови да се признаят за овце, за стадо, съществува и това вълшебно нещо, каквото е концентрираната информация за всеки отделен човек. И тази информация хората споделят доброволно – по време на така наречената изповед.

Когато се изповядвате, е желателно да мислите за това и да помните какво става в този момент.

Разбира се, рано или късно това, което се случи в България, ще се повтори и тук.

Въпросът е само какви форми ще приеме.

Аз мисля – доста трагични. Работата е в това, че си спомням как тези агентурни дела – личните никой не е виждал – бяха ксерографирани и копирани от много хора. И тези копия лежат сега в голям брой екземпляри по цяла Русия, и вероятно чакат своя час, за да нанесат внезапен удар. А там, в тези дела, освен самия факт за връзки с агентурата има още доста всякакви, меко казано, съвсем мръсни подробности.

Много от героите на тези агентурни дела днес са вече благополучно починали. Но според моите сметки – съвсем не точни, защото не притежавам пълната информация – от архиереите двадесет и двама души още продължават, ако използваме стария църковен термин, да направляват духовно (на рус. окормлять – бел. П. Н.) своето паство.

Аз не зная какво означава буквално думата „окормлять“.

Може би това е намек за известния термин „корма“ (фураж - бел. П. Н.)? Но в такъв случай не се знае чий е този фураж: на архиерея ли, на паството пи, или на отделни негови представители.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новият феминизъм вместо равноправие обещава правото да се търсят компенсации за първородния грях.

Миналата година настъпи едно фундаментално джендърно (думата е употребена в истинското ѝ значение, а не така, както я разбира Каракачанов – бел. П. Н.) раздвижване. Става въпрос за движението MeToo. Не че преди него нямаше признаци за настъпващи промени, но MeToo е наистина раздвижване на парадигмата. В това раздвижване ме занимава едно нещо. Да погледнем правилата за поведение на професорите в американските университети и да прочетем какво не могат да правят отсега нататък. Те не могат да остават насаме с някоя студентка, да затварят вратата на стаята, където се намират с нея и прочее. Когато четеш тези правила, изведнъж си спомняш, че някъде вече си чел тези неща, и разбира се – това са правилата за поведение на саудитските жени!

Защото няма как със саудитска жена да остане насаме самец, който не е неин роднина. Същото не е позволено и на един професор в САЩ. И в двата случая правилата се основават на една и съща предпоставка: а именно, че самецът е насилник и негодник и, остане ли насаме с някоя жена, непременно, разбира се, ще я обезчести.

Часовниковата културна стрелка направи пълен кръг и ултрафеминизмът ни доведе до Саудитска Арабия. Затова не трябва да се учудваме, че сред лидерите на Женския марш (вълна от феминистки акции в САЩ и по целия свят през 2017 година, най-голямата от които се провежда във Вашингтон и е свързана с неполиткоректните изказвания на Тръмп за жените – бел. рус. ред.) виждаме антисемитка и ислямистка с хиджаб, а на когото това не се харесва, е ислямофоб и бял привилегирован самец.

Но да вървим по ред.

Защо сме бонобо

Първа частна собственост в историята на човечеството са били робите, а първи роби са били жените. Във всички древни култури жената е имущество.

Ако вие, например, прочетете Библията, ще забележите, че мисълта за жената като мислещо същество, изобщо не е посещавала нейните автори.

Да си спомним известната история, когато Господните ангели идват в Содом да го унищожат и всичките жители на града – от малък до голям – се събират пред вратата на дома на Лот и искат да им предаде ангелите, за да извършат с тях противоестествен полов акт. Заради което тези лоши хора отначало биват ослепени, а след това ги залива сяра и огън от Господа свише.

Няма да насочваме вниманието към това, че за такъв неизбирателен правосъден подход Господ в наше време би се озовал пред съда в Хага. Ще зададем само един въпрос: а жените в Содом? Тях за какво? Те съвсем сигурно не биха могли да участват в деянието.

Отговорът се състои в това, че авторът на този текст даже не подозира, че жената притежава някаква самостоятелна ценност, както е и у автора на книга Йов.

Господ подложил на изпитание Йов и му отнел жената и децата.

Но след това всичко свършило добре и Господ му дал нова жена и нови деца. За това се разказва така, все едно Йов е потрошил мерцедеса си и Господ му е дал ключове от нов.

Но ако мислите, че подобно презрение към жените е свързано само със стратифицираните общества, с държавите, за съжаление това не е така.

Едно от най-удивителните неща, което антрополозите забелязват, е ниският статут на жените в архаичните общества. Например при повечето новогвинейски племена именно жената вършела цялата работа.

Тя възпитавала децата, носела вода, засаждала градината, а мъжът не правел ни-що. Защо? Елементарно, Уотсън, защото е по-силен.

Защото така е уредила нещата еволюцията. Ние сме машинки за размножаване на ДНК и стратегията на човешката самка и на човешкия самец по отношение на това размножаване е принципно различна.

За самеца е изгодно да покрие колкото се може повече самки. Той инвестира в процеса ва размножаването толкова време, колкото продължава половият акт. Самката инвестира девет месеца бременност плюс осем-десет години, по време на които без нея детето ще загине. Тя има нужда от продължителен самец, който поне някак си да ѝ помага.

При хомо сапиенс, както при всички човекоподобни, масата на тялото на самката е 80% от масата на тялото на самеца, което води до това, че самецът е главен в семейството и главен в стадото. Ние имаме само един родственик, който е изключение – маймуната бонобо, наричана още малко шимпанзе. У бонобо отношенията в колектива се градят основно за сметка на хомосексуализма. 80% от тези хомосексуални връзки се падат на самките и макар че самките у бонобо са също по-малко от самците, точно те управляват колектива. Стадото бонобо се ръководи от колективен ЦК, включващ стари мъдри самки. Това са единствените от висшите маймуни, при които наистина има матриархат. Нито в едно от човешките общества няма фиксиран матриархат. Това са празни приказки.

Отношението към жената като към имущество, ходещо и разговарящо, водело след себе си естествения факт, че богатите и властни хора имали много имущество. Те имали хареми. В повечето човешки общества, в които съществувала частна собственост, богатството и властта на човека се измервали не само с броя на неговите стада, раковини в ушите, дължина на ноктите и прочее, но и с количеството на жените, които има.

Понякога тази епидемия придобивала такива форми, че останалото население трябвало да спи с лица от същия пол заради липса на свободни валенции у самките. Така например било при етническата група ашанти в началото на ХХ век. Царят имал краал и го охранявала войска от млади, пълни със сила мъже. Нещастниците, разбира се, били измъчвани от спермотоксикоза, но нямало какво да правят, защото по-голямата част от жените били собственост на царя, а останалите имали толкова висока цена, че младите хора не можели да я платят. Затова пък много по-евтино стрували момчетата.

Момичето в семейството струвало, да речем, пет овена, а момчето – две кокошки.

Младите войни се женели за момчета и ако се отнасяли добре с тях, семействата можели след това да им продадат и сестрите на момчетата.

Ето – добър човек е, отнася се добре с момчето, не го бие, значи и на жената ще ѝ бъде добре с него!

А всичко това – заради дефицита, създаден от царя.

От цялата тази общоразпорстранена парадигма – „ако си Голям човек, имаш не само много пари, но и много жени“ – имало малко изключения. Но едно от тези изключения била европейската цивилизация.

Ценната стока

По света са написани тонове книги за разликата между „западната“ и „източната“ цивилизация. В основни линии това са вторични суровини. Първо, защото една „източна“ цивилизация няма, те са много. А второ, защото голяма част от тези книги започват с разказа, че уникалността на Европа се състояла в неприкосновеността на частната собственост и прочее, докато загадката на Европа не е в това, че там уважавали частната собственост, а в това защо я уважавали.

Но въпреки това има наистина един фундаментален антропологичен признак, който отличавал отначало Гърция и Рим, а след това средновековна Европа от останалите общества – от Китай, Индия, ашанти, от древния Египет, от древния Иран, от ислямските страни, от всички.

Този принцип е – „един мъж, една жена“. А в средновековна християнска Европа той бил обвързан и с още една, съвсем фантастична за останалото човечество забрана – с невъзможността да се разведеш.

В резултат от това много преди да стане самостоятелно същество, жената в Европа станала ценна стока. С нейна помощ се сключвали съюзи между управляващите домове.

На Изток такива съюзи се сключвали също, но не стрували пукната пара, защото ако си дал дъщеря си в харема на владетеля, който има четири жени и двеста наложници, каква е разликата дали има още една?

В средновековна Европа било иначе. Жената била важна стока, както прекрасно е показано между другото от Джордж Мартин в „Игра на тронове“.

Богатите наследнички, останали без баща, изпълнявали в ранното Средновековие ролята на стабилизационен фонд. С тяхната ръка награждавали най-добрите войни. Уилям Маршал, съратник на Ричард Лъвското сърце и легендарен рицар, послужил на Джордж Мартин за прототип на Баристан Селми, започнал като обикновен рицар, а завършил като опекун на краля. Маршал взел за жена богата наследница и веднага станал един от най-едрите барони в кралството.

С помощта на женитби се създавали империи. Максимилиан Хабсбург нямал пари и не спечелил нито едно война. Но оставил на своите наследници огромна империя като женел успешно децата си. На Изток подобно нещо било невъзможно – там царствата не се наследявали по женска линия, както било в Европа, където всяко четвърто знатно семейство имало наследници само от женски пол. На Изток нямало проблем, че владетелят има само едно дете и то е дъщеря. Там имало друг проблем – че владетелят има двеста сина и всичките искат да се изколят един друг.

Много преди да стане самостоятелна личност, знатната жена в Европа станала ценна уникална стока.

На Изток тя не можела да стане такава, просто защото стоката била многобройна. Бракът няма как да бъде ценна транзакция, ако можете да го сключите двадесет пъти.

В резултат от това започнало да се случва нещо уникално. Източното общество се изграждало по принципа на вертикалната йерархия. Не е важно кой попада в харема – дъщеря на везир или робиня от пазара. И двете са еднакво безправни. Напротив, в Европа бракът на владетеля много бързо започнал да се изгражда на основата на взаимното равенство – не със съпругата, а със семейството на съпругата. Вземаш си жена, за да си осигуриш подкрепата на съседния крал и не може да я заколиш за няма и нищо. Английският крал Хенри VIII решил да смени една жена с друга – дребна работа, ако беше на Изток. Но за тази цел на Хенри VIII му се наложило да стане глава на англиканската църква.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(Продължение от ТУК)

Стопанката на Замъка

Освен че в средновековна Европа жената била ценна стока, тя била още и Стопанка на Замъка.

Замъкът, подобно на Рицарската броня, бил напълно уникален артефакт.

За нас думата „замък“ е съвсем обичайна. Тя се среща постоянно в книгите, в мултипликационните филми и в „Игра на тронове“.

Но извън пределите на средновековна Европа, ако не се смята Япония, Замъци нямало. Нямало ги в Древния Изток. Нямало ги в Рим и Гърция. Имало Крепости – укрепени места с гарнизони. Тези гарнизони се командвали, естествено, от мъже. Имало Градове – отново оградени със стени струпвания на хора с гарнизони, чиновници или градски съвети. В Рим имало Вили на частните богаташи. В Китай имало Имения. Когато в Европа започнал абсолютизмът, там се появили Фортовете.

Но Замъкът е уникален артефакт. Той фактически е жилище. Място, където живее конкретен човек и което по правило се наследява. Но е укрепено място. Със стени. С донжон, с ров, с барбакан.

Подобно жилище не можело да се построи в Китай. В Китай имало Имения, беззащитни пред императорските войски.

Опитай се да построиш там Замък и веднага би последвал императорски вик: а вие от кого се каните да се защитавате?

Тъй като правото на насилие във феодалното общество било делегирано на сеньора, той можел да си построи лична крепост. А тъй като жената на този сеньор била една, тя била също така Стопанка на Замъка. И ръководела целия му стопански живот, а понякога и отбраната – когато мъжът ѝ се сражавал по това време под знамената на своя сюзерен на друго място.

Скоро след като във Франция се появили Замъци, там се появили и трубадури, и менестрели, които възпявали Стопанката на Замъка. Трубадурите не възпявали жената изобщо. Те възпявали Жената, облечена във Власт, защото властта винаги има сексуална привлекателност.

Понятието „любов“ в съвременния му смисъл се появило в европейската култура именно тогава, в Аквитания през XII-XIII век. В някои култури то не се появявало доста дълго. В същото време, когато трубадурите във Франция възпявали куртоазната любов и пеели за Тристан и Изолда, в Япония бил съчинен пленителен епически текст - „Песен за Йошицуне“. В него между другото се споменава, че великият пълководец Йошицуне, когато се криел преди смъртта си в планините при своя брат, взел със себе си една танцьорка. В текста не се казва как Йошицуне се е отнасял към танцьорката. Колко страстно би трябвало да я обича, за да я повлече в дивите планини посред зима. За автора на „Песен за Йошицуне“ любовта не представлявала събитие и не била двигател на сюжета.

Отношението към жената като към награда, която трябва да бъде заслужена, а не като към кал под нозете, започнало да пронизва цялата европейска култура. По-голямата част от европейските романи през XVIII-XIX век разказвали за подвизите на млади самци заради самки, които са харесали. Заради тях самците тръгвали на пътешествия, изнамирали континенти и правели открития.

Така се оформила фундаменталната разлика между европейския самец, който през цялото време влизал в единоборство за самката, и неговия източен събрат, за когото жените били дребен домашен добитък. Пред тях не трябвало да се докарваш. Не трябвало да ги заслужиш. Напротив – на тях можело да си го изкараш за всичкото неравенство и унижение, царящо в обществото.

На пазара те е напердашил надзирателят на падишаха? А ти отиваш и напердашваш жена си. И се чувстваш истински самец.

Сексуалната революция

Тъй като до ХХ век жената била собственост даже в Европа, правилата за владеене на тази собственост били, разбира се, много строги.

Неприятно ли ви е, когато получите пратка от Amazon, а тя е цялата изпоцапана и с разкъсана опаковка? Така че жената също трябвало да идва в цяла опаковка. Ако опаковката бивала разкъсана, жената се бракувала. Опитът да се разкъса опаковката водел до множество роднински реакции. Представете си какво би се случило с дворянин през XIX век, ако по време на бал в пияно състояние плесне някоя дама по задника. Как какво би се случило? Дуел.

ХХ век донесъл на Европа не само техническата революция, но и нейното следствие – сексуалната революция. Жената казала: стоп. Аз не съм вещ. Не съм ходеща матка, в която отглеждат наследници. Със своето тяло се разпореждам сама. Сама решавам кога да ми разкъсат опаковката.

Това било едно от най-великите завоевания на ХХ век – сексуалната свобода на жените.

И ето че сега с нарастването и задълбочаването на MeToo стана ясно едно удивително нещо. Излиза, че сексуалната свобода и нейната обратна страна – сексуалната безотговорност – съвсем не са това, което жените винаги искат. Защото главен биологически бенефициент на сексуалната свобода са безусловно мъжете. На които им стигат няколко минути, за да се размножат. Жената, на която за това ѝ трябват минимум девет месеца, се нуждае биологически от друго. Тя като машинка за размножаване на ДНК има нужда от надежден партньор, който ще се грижи за нейното дете в замяна на награда във вид на секс.

Преди няколко месеца в САЩ утвърждаваха за поста на съдия във Върховния съд Брет Кавано и тъй като го предложи Доналд Тръмп, съпротивата на демократите беше огромна. Наред с другото се намериха и няколко жени наведнъж, които обвиниха Кавано в сексуални посегателства. Всичките претенции бяха лъжливи, но аз се интересувам сега от друго – а именно как бяха структурирани.

Една от обвинителките се казваше Джули Светник. На младини сменяла любовниците си като носни кърпички и отблъснала един от тях, заявявайки, че обича груповия секс. Сега изведнъж стана ясно, че това я травмирало.

Другата обвинителка се казваше Дебора Рамирес. Тя обвини съдията Кавано, че веднъж била пияна по време на парти, а той си свалил пред всички панталоните и размахал пениса си пред лицето ѝ. Както бързо се изясни, не го е направил Кавано, но не за това е думата. Думата е за това, че през XIX век подобно нещо не можело да се случи. Не можело да се случи девойки с висок социален статус да се съберат на парти, където мъже да си размахват пред тях в пияно състояние пенисите. А през 70-те години можело – yes! Ура! Сега сме свободни жени.

И както стана ясно, на Дебора Рамирес това изобщо не ѝ харесва.

Третата обвинителка беше Кристин Блейзи Форд, която разказа, че когато била на петнадесет години, непознат млад човек я съборил в леглото по време на парти на втория етаж и започнал да я разсъблича. Тя била с бански, разсъбличането не вървяло добре, върху тях скочил и неговият приятел, тя се измъкнала изпод двамата и избягала.

Не всички знаят, но ФБР намери човека, който е посегнал на младата госпожа Форд. Този човек, чието име не беше разкрито (но не е Кавано), каза, че всичко е било точно така: парти, втори етаж, бански, тя избягала, когато върху тях скочил приятелят му, но мисли, че всичко е било по взаимно съгласие.

Съдейки по всичко, по времето на тази история госпожа Форд е била порядъчно пияна и случилото се е било за нея толкова обичайно събитие, че даже не е запомнила къде и кога е станало. Но после решила, че това е прекършило живота ѝ.

Ето я същността на въпроса. Защото, макар че госпожа Блейзи Форд послъгваше, в показанията и на трите жени имаше един много важен момент. А именно – поведението, което през 70-те години се разглеждаше като триумф на женската независимост, в действителност не се е харесвало много на жените.

Защото на жените много повече им харесва, когато заради тях трошат копия на турнири, отколкото когато пияни непознати мъже размахват пред тях пениси.

Нов Домострой?

Всяка свобода – включително и сексуалната – е невъзможна без отговорност.

MeToo предполага, че жената е винаги свободна, а мъжът е винаги виновен. Ако пияна девойка е преспала по своя воля с пиян младеж, а след това, един ден по-късно, се посъветва със специално определен човек в университета и реши, че са я обидили – тя е жертва на изнасилване. И всеки човек, който се съмнява в това, виктимизира жертвата. Той внушава на жертвата, че тя е виновна.

Но не! Тя не е виновна. И младежът също не е виновен. Никой не е виновен. Shit happens. В живота ни се случват много гадости. И не всички могат да се регулират с помощта на съда.

Разумен изход от този парадокс няма. За да излезем от него, трябва да се върнем към нов домострой (от „Домострой“, древен руски сборник с правила за поведение – бел. П. Н.) и да извършваме всеки сексуален акт с разрешение на съответна комисия. Всъщност в традиционните култури това се нарича сватба.

Или пък сивата зона трябва да се изключи от областта, която носи след себе си отговорност, защото създаването на сива зона е главното завоевание на сексуалната революция.

Защо съвременният ляв феминизъм се съсредоточи така върху белите самци?

Ако целта на феминистките е освобождението на жените, защо не се борят срещу културите, в които жените наистина се намират и до ден днешен в положението на робини? Защо не се борят срещу хиджаба, срещу женското обрязване? Защо обект на борбата им е белият космат самец, който – о, ужас! - е пипнал някоя девойка преди двадесет години по коляното и оттогава нейният свят е рухнал?

Отговорът е лесен. И се състои в това, че, за разлика от суфражистките, които реално са се борили за равноправие на жените, целта на днешните феминистки изобщо не е освобождението на жените. Тяхната цел е да внушат на жените, че са ги обидили. И че някой им дължи нещо.

Такава е стандартната цел на всеки левичар. В началото на ХХ век левите внушавали това на пролетариата. Сега пролетариатът се свърши и затова го внушават на лумпените, на мигрантите, на расовите и сексуалните малцинства – и на жените. Всички мъже са им длъжници.

На мигрантите белият европейски самец им е длъжник заради Кръстоносните походи, а на жените – чак заради Содом и Гомора. Откъдето идва фактически съюзът между феминистките и ислямистите. Затова начело на Женския марш стои ислямистка с хиджаб, която разказва как Аллах защитава правата на човека.

В общество, в което жената е свободна, абсолютно всяка ще намери случай, когато е била много обидена от някого. Това е обратната страна на сексуалната свобода. Като не искаш – стой си у дома сред четирите стени и се омъжи чрез сватовници. Тогава със сигурност до сватбата никой няма да те обиди.

В какво се състои тук заблудата? В това, че в живота на всички хора – и мъже, и жени – се случват неприятности и трагедии. Провалени изпити, „приятелят ми ме изостави“, двойка в училище, несправедлива учителка, близки, които не те разбират, тяхната, не дай боже, болест или смърт. И всичките тези неща оставят реални душевни травми – къде по-сериозни от това, че са те пипнали по задника.

Погледнете списъка с причини, поради които се самоубиват юношите. Причина „вчера ме пипнаха по задника“ там просто няма. Тормоз от съученици, груби учители, получена двойка, за компания, изобщо е тъжно да се живее. Причина, и то рядко, е някое истинско страшно изнасилване. Но такива като Диана Шуригина (изнасилена през 2016 година в пияно състояние и дала след това телевизионна гласност на случилото се – бел. П. Н.) не се самоубиват.

И изведнъж от тава количество реални проблеми, които не могат да бъдат наказани, подредени, предотвратени, защото животът е изобщо сложен и несправедлив, съвременните феминистки избират един проблем и казват на възрастната жена: малка ти е заплатата? Не си постигнала желаното? Не си намерила подходящ самец? Я си спомни, всичко това е, защото преди двадесет години са те помилвали не както трябва по коляното.

Това е електорална стратегия на новите леви.

В нея е ужасно преди всичко това, че щом внушите на някого, че всички са му длъжници като представител на определена група (пол, нация, раса), този човек е свършен като личност. Не му е нужно вече да доказва на себе си нищо. Да се стреми към нещо. Всички са му длъжници. Всички са виновни пред него. Обидили са го.

Какво да кажем? Скъпи жени! Бъдете личности. Използвайте фантастичните възможности и фантастичното равенство, което няма аналог почти в нито една култура по света и което ни е дадено на нас, жените, от развитието на науката и техниката на Запада. Основоположници на това развитие са били белите привилегировани самци. Участвайте в това развитие. Умножавайте го. Не позволявайте да ви използват новите леви.

А ако трябва наистина да се борите за правата на жените – борете се за тях в тези части на света, където наистина и до ден днешен жените са робини.