Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Дико Тодоров от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква служба изпълняваше.

– Влязох миналата година по това време и то така. Един ден Герго Стойков и Марин Попов отвориха дума за комитета и ми казаха, че ще събираме пари за касата. Аз ги попитах защо ще си събират тия пари, а те ми казаха: „После ще научиш“, не ми казаха истината. След като мина един месец, в село дошъл Димитър Дяковчанинът. Когато аз бях в дюкяна на дядо Стойко, Герговият баща, той дойде там. Там се бяха събрали още много хора. Извадиха едно писмо и го прочетоха; казаха [още], че който не влезе в комитета и който не даде пари, ще бъде убит. Тогава аз попитах: „Какво ще се прави със събраните пари?“ Димитър отговори: „През [18]56 година държавата беше обещала нещо, ще поискаме това, и ако не ни се даде ще вземем оръжието и ще се бием с мюсюлманите!“ От мене поискаха 100 гроша. Аз не ги дадох тогава. После дойде поп Стефан, дадох му сто гроша и влязох в комитета.

– Дадоха ли ти от комитета револвер?

– Не взех, аз имах още от по-рано една пушка и един револвер.

– Колко пъти ходи на комитетските събрания?

– Комитетът се събираше в хана на Герго Стойков, на оня дядо Стойко, когото споменах по-рано, и аз понеже отивах там по своя работа, както казах и по-преди, комитетът се беше [пак] събрал. [Така] и аз попаднах там. Друг път не съм ходил на събрание в тоя хан.

– Изпълнявал ли си друга Комитетска служба [и] ходи ли на нападението в Етрополе?

– Друга служба не съм изпълнявал и не съм ходил на нападението в Етрополе.

– Знаеш ли нещо друго?

– Нищо друго не зная.

6 зилкаде [12]89 [24 декември 1872] година.

[Подписал]: Дико Тодоров

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа“ Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Вутьо Нинов от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в комитета и каква служба изпълняваше?

– Аз зная, че имаше комитет, но не се записах, не влизах [в него].

– Защо те задържаха?

– Задържаха ме за кражба.

– Кажи каква беше кражбата!

– Нощем, заедно с Доко Съйков дробихме вратата на Стоян Милев със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, изнесохме го вън на полето, разбихме го; вътре имаше два топа платно и двеста гроша. Сандъка заровихме на полето заедно с платното и си поделихме парите.

– Ти имаше ли оръжие?

– Нямах. Другарят ми Съйков имаше един револвер.

– Не ви ли видя някой, когато крадяхте сандъка? Стопанинът не беше ли в къщи?

– Жените бяха горе, никой не ни видя.

– Откъде знаеше ти, че в тая къща има пари, и откъде познавахте вътрешността на къщата?

– Че има пари ми каза Доко Съйков, [а] къщата познавам, понеже Стоян Милев ми беше зет от покойната ми сестра.

– Другарят ти е влязъл в комитета, как така ти да не знаеш?

– Не зная и той не ми каза.

– Кога стана тая кражба?

– Два месеца след Гергьовден.

– Арестуваха ли те тогава, колко време стоя в затвора и взеха ли пари от вас?

– Бяхме задържани четири дни в село. Тогава ние върнахме парите на стопанина в повече, после ни закараха в Орхание и там стояхме два дни. След това от село изпратиха мазбата и ни освободиха.

[Знак за отпечатък от пръста на]: Вутьо Нинов

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Вутьо Нинов са, както са изложени по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Доко Съйков от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година по това време селските чорбаджии Герго Стойков и Марин Попов ме повикаха и ми казаха: „Ще търсим правото [си], ще съберем пари, ще купуваме оръжие и ще съберем хора.“ Те поискаха и от мене пари. Понеже аз съм беден, не им дадох. Така влязох в комитета. Мухтарът Димитър [1] искаше да изпраща чрез мене писма, но аз не отидох.

– Като каква служба изпълняваше в комитета?

– Бях кафеджия. В събранието на комитета се наговорили да отровят Димитра Стамболията, защото нямали в него доверие. Тъй като те не могли да намерят друго средство, намериха за подходящо да му дадат отровата с кафе. Те ме взеха и ме заведоха в училището дето се събираше комитета. Преди да поднесем кафетата, там дойде Герго Стойков и постави в чашата, в която бях сипал кафе, отрова, състояща се от един бял прах, и ми каза: „Това кафе дай на Димитра Стамболията, а другото дай на Марина.“ Щом Димитър турна кафето в устата си, той разбра, че е отровно, и ме попита. Аз него ден отрекох и не му казах, че е отровно, обаче на сутринта Димитър ме повика и ми каза: „Ако тая отрова е поставена от комитета, приемам, но ако не е, ще заведа дело!“ И аз му казах, че е от комитета. Димитър попитал и другите, и те потвърдили това, което му казах аз: „Ние се бояхме от тебе, затова го направихме.“

– Каква друга служба си изпълнявал, освен тая?

– Един ден с Дико Беров се връщахме от сватба. Вървейки [по пътя], той ми каза: „Да запалим купата от шума на мухтара Димитър!“ Той се отдели от мене и отиде да запали шумата. Аз не присъствах. С тоя Дико Беров беше и Йото Илев [2], който сега е във Влашко, те я запалиха.

– Ти си откраднал още и дрехите на собствената си жена от къщата ѝ. Как стана това?

– Аз исках момата, която сега е моя жена, и тя ме искаше, но понеже аз нямам нищо, баща ѝ не ми я даваше. После ние се споразумяхме с момата и баща ѝ и решихме [да се вземем]. Аз взех дрехите от ръцете на момата, а баща ѝ се оплака в село. Баща ми, за да ме отърве, се споразумял с човека и преписа най-после дюкяна на мене. Аз взех момата и делото се свърши.

– Вие сте крали, как стана това?

– Вдигнахме се нощем заедно с Вутьо Нинов и отидохме в къщата на Стоян Милев. Пробихме вратата със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, отнесохме го на полето и го разбихме. В него имаше двеста и осемдесет гроша и два топа платно. Ние взехме двестате и осемдесет гроша, от които шестдесетте дадох на Вутьо Нинов, а остатъка взех аз. Сандъка, заедно с платното, ние заровихме. После ни заловиха и ни задържаха четири дни в село. Парите и сандъка ние върнахме. След това ни изпратиха в Орхание, там престояхме два дни. После стопанинът каза, че си намерил вещите в къщи, и ни освободиха. Димитър Дяковчанинът ни повика и ни каза: „Друг път не правете такива работи, срамота е!“ Той върна парите и накара Димитра да ни затвори за около една седмица

– Имахте ли оръжие със себе си?

– Не, нямахме.

– Другарят ти казва, че ти си имал револвер, ако той дойде и ти каже това в лицето, какво ще речеш ти?

– Нямах.

– Откраднали сте още и гьон, какво е това и как стана?

– Нищо не зная за това.

– Ти си ходил във Влашко, защо ходи?

– Тоя Гергьовден ние минахме в Турну Магурели и оттам в Рожда. Бяхме отишли с трима-четирима души, имената на които не помня. Там те се заловиха с дюлгерство, а аз станах пазач на една гора. Стоях около един месец, пазарихме по една лира на месец и аз взех една лира.

– Защо напусна след един месец?

– Ние бяхме отишли, за да стоим шест месеца, но не ни хранеха, затова напуснах.

– И ти ли взе участие в нападението на къщата на Николча Арнаудов в Етрополе?

– Аз не отидох и не зная как стана това.

– Когато сте дошли на кражба в къщата на Стоян Милев, другарят ти Вутьо Нинов казва, че ти си имал един револвер, какво ще речеш ти?

– Той нека си казва, аз нямах револвер.

Повикан на очна ставка с казания Доко, Вутьо Нинов, другар на споменатия Доко при въпросната кражба, каза, че съгласно неговите показания, когато са отишли да извършат кражба в къщата на споменатия Стоян, казаният Доко Съйков имал у себе си един револвер и една дълга пушка. Споменатият Доко пък, настоявайки на своите показания, каза, че той не е имал оръжие, и че споменатият Вутьо Нинов имал един револвер, което е било известно и на изворския мухтар Димитър. Призован споменатият мухтар Димитър и запитан по въпроса, той каза, че не знае кой от двамата е имал оръжие, когато са извършили въпросната кражба, обаче когато техните къщи били претърсени заради тая краж- ба, само в къщата на Вутьо Нинов се намерила една дълга пушка. Споменатият Доко Съйков настоява, че когато са отишли да крадат, оръжие не е имало нито у него, нито у неговия другар, но впоследствие, при обиска на къщата на споменатия Нинов се намерила една пушка. Вутьо Нинов пък настоява, че когато са отишли на кражба, Доко Съйков имал една дълга пушка и един револвер, и че сам той не е имал никакво оръжие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Доко Съйков; [знак за отпечатък от пръст на]: Вутьо Нинов; подписал: Димитър мухтарът

Зададените въпроси и отговори в наше присъствие и показанието на споменатия Доко са според както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Герго Стойков от Извор

26 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се със земеделие и кръчмарство, живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си учил?

– Зная малко да чета и пиша, учил съм се в село.

– Ходил ли си някъде в чужбина?

– Не съм ходил в никаква чужда страна.

– Кога и как влезе в образувания в България комитет?

– В комитета влязох миналата година по това време по следния начин. Миналата година по това време бях отишъл в Тетевен по някаква работа заедно с няколко души. Един тетевенец ни повика в къщата на Семко Гелев. Там бяха тетевенският даскал Иван [3], Дякон Левски и още няколко души от Тетевен, обаче кои бяха – не зная. Там Дякон Левски извади една комитетска брошура от бяла написана книга и я прочете. Той каза: „Ще се събират пари, ще се купува оръжие и ще се действа според устава.“ [Ето] така се приказваше. После ние се върнахме в село – в Извор – и след няколко дни Левски дойде в нашето село, намери ме и ни каза на четиримата: на мене, на мухтара Димитър, на Марин и Дико Тодоров: „Вие имате пари, разбира се, че и вие ще дадете пари“, и ние четиримата дадохме по сто гроша. След това започнахме да устройваме събрания, които се състояха в училището. Веднъж Димитър [4] дойде у нас и остана в къщи през нощта. Свикахме комитетско събрание. Когато той посещаваше нашето село, макар и да идваше в нашата къща, не нощуваше [там]. Също, когато идваше и Дяконът, той дохождаше в моята къща. Когато Дяконът идваше, той не устройваше събрания.

– В какво се състояха устройваните събрания?

– Разисквахме върху нещата, които бяха в устава.

– Кои са тия неща, които бяха в устава?

– По свикване на събранията, да събираме пари, да ги пращаме отсреща, да доставим оръжие и да се готвим.

– Колко пари събрахте?

– Даскал Илия [5] знае колко бяха.

– Кой беше председател на вашето събрание и у кого стоеше комитетският печат?

– Всички бяхме равни, но печатът беше по едно време у Илия, понякога у Васила [6], а после у мене. Аз не го исках, но те ми го дадоха, и той стоеше у мене.

– На мухтара Димитър е била дадена отрова, понеже от страна на комитета са се съмнявали в него. Къде намерихте тая отрова и как му я дадохте?

– Тая отрова беше донесъл Дидьо Пеев от Ловеч. Една част от тая отрова вземах аз, друга – Марин, а третата част беше вземал Доко Съйков. Отровата, която взех, я поставих в дивита си и го турих на полицата. След една седмица аз взех дивита и видях, че отровата не беше вътре.

– Хвърляно ли беше жребие за поставяне отровата в чашата?

– Може да са хвърляли, аз не зная.

– Защо беше доставена тая отрова, защо я взема ти, какво щеше да правиш с нея?

– Оня, който я достави, знае за какво беше тя. На мене ми казаха: „Вземи и ти!“ И аз взех.

– Кафеджията [7] ли постави отровата в чашата на Димитра, и когато я постави, ти не беше ли там?

– Аз бях при кафеджията, но когато той даваше чашата на Димитра, влязох вътре.

– Ако Марин кафеджията каже, че ти си поставил отровата в чашата, че за поставянето на тая отрова се е теглило жребие и [то] се е паднало на тебе, какво ще речеш?

– Не е вярно.

Въпроси към Доко Съйков и Марин кафеджията в присъствието на Герго Стойков

– Кажи в лицето на Герго, кой постави отровата в чашата, от която пи Димитър?

– Той [Герго] извади от джеба си една книжка с отрова и я изсипа в кафейната чашка, в това се заклевам.

– Марине, кажи и ти: кой постави отровата в Димитровата чаша?

– Герго дойде и ми каза: „Иди в училищната стая, там седи мухтарът Димитър, ще го премахнем чрез кафе, бъди и ти там!“ Той ми каза още: „Ние ще поставим в неговата чаша отрова, в твоята чаша няма да поставяме, ти си изпий кафето!“ Аз отидох и седнах. Донесоха кафето. Отначало аз не повярвах. След това, когато Димитър отпи една глътка, той остави чашата си. Сетне и аз взех чашата му и пих малко, [кафето] наистина беше много горчиво. Поискахме мляко и пихме, [макар че] бяха велики пости. Ние всички знаехме, че Димитър ще бъде отровен.

Когато бе запитан Дидьо Пеев от Извор, който е доставил от Ловеч отровата, той каза, че донесъл отровата и че я разпределили в кафенето между Марин, Герго и Доко Съйков, но не знаел какво е станало отпосле. Мухтарът Димитър пък каза, че отровата е била донесена и разделена между Герго и Марина, и че тая работа [отравянето] са извършили и двамата. Дори Димитър заяви, че Дяконът заповядал [8] чрез Марина до Васил [9] да занесе отровата. Запитан, Васил гложенецът каза, че действително му се е съобщило чрез Дидьо Пеев да вземе тая отрова, че той я взел от Ваньо терзията [10] и я дал на споменатия [Дидьо Пеев], обаче той не може да знае кой я е бил заръчал. При това известно му е, че всички, които служат в комитета, са били длъжни да носят със себе си по един-два драма отрова, та в случай на нужда да се отровят, за да не бъдат заловени, което е обичай между комитетските дейци, та и той имал малко [отрова], като мисли, че и Дидьо Пеев е поискал за себе си. Даскал Илия пък [казва], че когато сутринта отивал в черква, той видял, че в училището нямало никой, но когато се връщал, видял Доко Съйков с джезве в ръка. После се срещнал с Герга и Марина. Те му казали: „Дадохме отрова на Димитра, обаче не можахме да свършим нищо, защото той се усети“, но не си спомня кой му е казал тия думи, дали Герго или Марин. После Марин каза, че били запитани всички комитети – дали да бъде убит Димитър, и се получило нареждане да бъде убит.

Подписали: Герго, Димитър мухтарът, Дидьо Пеев, Марин кафеджията, Доко Съйков, даскал Илия, Васил от Гложене. [11]

– Колко пари се събраха в селата и другаде, и къде се изпратиха?

– От Ябланица се получиха хиляда шестдесет и девет гроша, мухтарът Димитър ги занесе в Тетевен, кому ги даде, не зная.

– До кого бяха изпратени парите от Ябланица?

– Изпратиха се до мене, аз ги дадох на Димитра, а той ги занесе в Тетевен.

– Колко пари дойдоха от Осиковица, кой ги получи и къде се изпратиха?

– Парите, които бяха получени от Осиковица, бяха изпратени до даскала [12], а той ги дал на Пеев, който да ги занесе в Ловеч, това аз не зная. [Пари] се получиха и от Видраре, отвориха ги, но не мога да зная колко бяха.

– Кой получаваше идващите от комитета писма и какво направи ти писмото с подписа на Цанков?

– Писмата идваха на името на Изворския комитет Сюлейманоглу Дауд. Получаваха ги даскал Васил и даскал Илия [13]. Те ни събираха и ги отваряхме. После писма идваха ту до мене, ту до мухтаря Димитър, ту до Марина. Тия писма оставаха у мене. Имаше едно писмо с подпис Цанков, но понеже беше шифровано, ние не можахме да го разберем.

– Къде е комитетският тефтер?

– Ние нямахме тефтер. Книжата, които бяха у мене, ние изгорихме изцяло, след като през Орхание бяха прекарани разбойниците от мютесариф-пашата [14].

– И ти ли купи револвер?

– Зная, че имаше у Димитра, друго не зная.

– Какви са твоите сведения по убийството на дякона-владишки наместник? На Димитра било писано едно писмо, какво беше това писмо?

– По убийството на дякона не зная нищо, но след убийството, Левски беше дошъл в Тетевен. В Осиковския комитет беше получено известие от Орханийския и оттам в нашия, че го търсят [Левски]. [В известието] се казваше: „Дяконът е убит, Левски се търси, ако е там, да не стои, а да бяга!“ Аз писах в Тетевен: „Ако Левски е в Тетевен, да не стои, а да бяга!“ И изпратих [писмото] в Тетевен. Дяконът не бил там и [писмото] попаднало в ръцете на Димитра [15].

– Защо беше убит дяконът?

– Чух отпосле, че бил убит, защото щял да издаде комитетските работи на властта.

– За убийството на тоя дякон от вашето село Извор не бяха ли нагласени шест души в засадата?

– Не ми е известно. [Зная] само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стоян [16].

– Ако Димитър ти каже в лицето, какво ще речеш ти?

– В училището дойдоха Димитър и Стоян и казаха, че ще бъде поставена засада за убиването на дякона, и аз си отидох в къщи. Сутринта се срещнах с дякона-владишки наместник и му казах: „Устроена ти е засада, ще те убият, не минавай по тоя път!“ Току-що дяконът излязъл от селото, срещнало го едно момче и му казало, че ще го убият, и той се върнал в селото. Сутринта за Орхание щеше да замине Кабакчиев [487], и той отиде заедно с него.

– Кой посочи на Димитра засадата?

– Димитър Пеев я посочи на Димитра.

– Кой заповяда на Димитър Пеев да я посочи на Димитра?

– Нека той сам каже кой го е научил!

– Какво знаеш за обирачите на хазната, която идваше от Орхание?

– Преди да бъде нападната, аз не знаех нищо, чух след като тя беше обрана.

– Знаеш ли нещо друго?

– Друго не зная.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Герго Стойков

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, очната ставка и показанието на споменатия Герго Стойков са, както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Мухтарът Димитър е Димитър Крачунов Стамболията.

2Йото Илиев, а не „Илев“.

3Тетевенският даскал е Иван Фурнаджиев.

4Димитър е Д. Общи.

5Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов

6Васил с Васил Цвятков Пупешков.

7„Кафеджията“ е Марин Попов, а „Димитър“ – Д. Крачунов.

8„Дяконът“ е Васил Левски.

9Васил е Васил Йонков Гложенеца.

10Ваньо Терзията, е Иван Драсов.

11След подписите продължава разпитът на Герго Стойков.

12„Даскалът“ е Васил Цвятков Пупешков, а „Пеев“ – Дидьо Пеев.

13Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

14Иска да каже – след като арестуваните са били откарани от Орхание в София.

15Димитър Общи.

16Изречението: „(Зная) само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стояна“, не е в ред. Излиза, че дякон Паисий е отишъл в Извор, придружен от Стоян Пандура, което не е вярно. Същото изречение (на турски: „Анджак Устуян иле гелди иди дякос ьолмезден еввел“) трябва да се преведе, както следва: „(Зная) само, че той (Димитър Обши) беше дошъл със Стояна преди да умре дяконът“.

17Герго Кабакчиев.

Александър Тод (Alexander Todd)

2 октомври 1907 г. – 10 януари 1997 г.

Нобелова награда за химия, 1957 г.

(За работата му върху нуклеотидите и нуклуотидните коензими.)

Шотландският химик Александър Робъртъс Тод е роден в семейството на бизнесмена Александър Тод и Джийн (Леури) Тод в Глазгоу. Глазгоу е градът, където преминава детството и юношеството на бъдещия учен. Там той учи в училището на Алън Глен. Постъпва в университета и го завършва през 1929 г., като получава степента бакалавър в областта на органичната химия. След кратък период, през който придобива изследователски навици, Тод става аспирант в университета във Франкфурт на Майн (Германия), където учи органична химия. Там през 1931 г. му присъждат докторска степен за дисертация, посветена на химията на жлъчните киселини. След това Тод продължава заниманията си в Оксфордския университет, вече като аспирант на Робърт Робинсън.

В лабораториите на Робинсън Тод проучва антоцианите (естествени пигменти, на които се дължи червеният, синият и виолетовият цвят на растенията), особено пигментите на цвета на розата, слезта, здравеца, метличината и игликата. По това време химическата структура и химическият състав на хлорофила и антоцианите предизвикват значителен интерес. Изследват ги Рихард Вилщетер и други учени. През 1933 г. Тод получава докторска степен от Оксфордския университет за работата му върху синтеза на пигментите на цветовете. Робинсън го учи, че синтезът и разлагането на органичните съединения са не само допълнителен метод за анализ на химическите структури, но и начин да се обвържат структурите с биологическите функции на веществото.

През 1933 г. Тод се връща в Шотландия и започва да работи в Единбургския университет като асистент в катедрата по медицинска химия. Там в сътрудничество с Джордж Баргър изследва химическата структура на витамин B₁ (тиамина) като главен компонент в храната на човека. Липсата на тиамин може да предизвика заболяване на нервните клетки, известно като авитаминоза. В системата на ензимите (ферментите) тиаминът действа като коензим (част от ензима, необходима за храносмилането и ферментацията) , който осигурява окисляването на въглеводородите. В лабораторията на Баргър Тод синтезира тиамин в кристален вид и неговата технология започва скоро да се използва в английската фармацивтична промишленост за широкомащабно производство на витамин B₁. През 1939 г. Тод започва да чете лекции по биохимия в Листеровския университет за профилактична медицина в Лондон. Като продължава да проучва витамините, той съсредоточава вниманието си върху върху витамин Е (токоферола) и витамин B₁₂ (цианкобаламина). Токоферолът е витамин, разтварящ се в мазнини, антиокислител, който има тенденциите да стабилизира биологичните обвивки, особено тези, които съдържат полиненаситени мастни киселини. Витамин B₁₂е коензим, който е необходим за нормалното развитие на червените кръвни клетки. Недостигът на витамин B₁₂предизвиква злокачествено малокръвие. Докато работи в Листеровския институт, Тод установява химическата структура на витамин B₁₂. Той проучва също така лечебните свойства на Cannabis sativa (марихуаната).

През 1938 г. Тод приема предложението да заеме мястото на професор по химия и директор на химическите лаборатории в Манчестърския университет. По същото време той е професор в Калифорнийския технологичен институт, където ходи да чете лекции и да дава консултации. В Манчестър Тод завършва своето изследване върху витамин Е и Cannabis sativa. През 1942 г. е избран за член на Лондонското кралско дружество, а две години по-късно става професор по органична химия в Кеймбриджкия университет. Член е също така на университетския Крайст колидж. В ръцете на Тод е съсредоточен контролът по организирането и развитието на университетската химическа лаборатория, което е и негова мечта: отговорността и властта се допълват, отговорността без власт е безполезна.

През 1942 г. Тод започва да изследва нуклеиновите киселини и нуклеотидните коензими. С един от своите сътрудници той хвърля светлина върху важните особености на химическата структура и реакционните механизми на нуклеиновите киселини. Те синтезират също така два важни нуклеотида: флавинадениндинуклеотида (ФАД) и аденозинтрифосфорната киселина (АТФ). ФАД е коензим, участващ в биологичните окислително-възстановителни реакции. А при хидролизата на фосфатните групи АТФ отделя значително количество енергия, която се използва за биохимични реакции в живите клетки. В резултат от работата, извършена от Тод и неговите колеги през 40-50-те години, а също така от изследванията, осъществени през 50-те години от Джеймс Д. Уотсън и Френсис Крик, структурите на рибонуклеиновата (РНК) и дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) най-сетне са установени.

През 1962 г. Тод става пер и получава титлата барон на Тръмпинтън. През следващата година оглавява Крайст колидж и съдейства за създаването към Кеймбриджкия университет на Чърчил колидж.

През 1937 г. Тод се жени за Елисън Сара Дейл. Семейството има син и две дъщери.

Тод е удостоен с много награди. Сред тях: медала Лавоазиена Френското химическо дружество (1948 г.), медала Дейви (1049 г.) и Кралския медал (1955 г.) на Лондонското кралско дружество, медала Лонгстафна Британското химическо дружество (1963 г.), медала Коплина Лондонското кралско дружество (1970 г.) и златния медал Ломоносовна Академията на науките на СССР (1979 г.). От 1950 до 1973 г. ученият е разпоредител на фонда „Нафил“, който финансира научни изследвания във Великобритания, през 1952 г. е назначен за председател на правителствения Консултативен съвет на Великобритания за научна политика, а от 1975 до 1980 г. е президент на Лондонското кралско дружество. Тод е член на много други професионални дружества, има присъдени почетни степени от университетите в Дърам, Лондон, Глазгоу, Уорик, Киев, Париж, Мичиган и Страсбург, а също така от Харвард, Тафтс, Оксфорд и Кейбридж.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/todd.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 4. Отговори на въпроси на зрителите

Обещах да посветя един урок на въпроси, зададени от зрителите на моя канал в YouTube, което сега ще направя. От всички въпроси избрах, естествено, най-комфортните, най-удобните и най-безобидните. Какво пък – това е мое право.

Първият въпрос е за Чаплин. Нямам предвид Чарли, а попа Чаплин. Който не играе в нямото кино, а в съвременното. (Всеволод Чаплин – председател на Синодалния отдел за връзки на църквата с обществеността към Светия синод на Руската православна църква – бел. П. Н.)

Един път се сдърпахме с него някъде по телевизията и Чаплин страстно искаше от мене списък на педофилите в Руската православна църква. Обещах да му предоставя такъв списък, но стана ясно, че Чаплин ни е дал много сериозна работа. Той предполагаше, че имам предвид само поповете. Но вероятно има смисъл Чаплин да отиде все пак и да завърши някакви ускорени богословски курсове – сега има такива. Там ще разбере, че църквата се състои не само от попове, но и от така наречените вярващи. С други думи, не само от тези, за които говоренето от името на едно свръхестествено същество е професия, но и от тези, за които това е хоби.

Та ето че сред вторите педофилите се оказаха много, доста много. Даже аз, честно казано, не си представях колко от осъдените, с произнесена присъда, педофили са така наричащи се християни, при това, по правило, православни.

Като пример мога да посоча скандалния случай с депутата Смирнов. Който ръководеше бойскаутско православно движение и чийто „служебен“ списък от четиринадесет или петнадесет извратени по най-изтънчен начин момчета се съчетава забележително с безкрайно целуване на икони, песнопения и тям подобни манипулации.

Всички тези случаи сега се сумират и редактират. След време непременно ще издадем книга – тя ще се казва „Педофилията в Руската православна църква“ и, разбира се, на титулната страница ще има посвещение на свещеника Чаплин като вдъхновител на това произведение.

Вторият въпрос беше за това как преценявам подчертаната и, бих казал, малко натрапчива религиозност, която демонстрират руските президенти през последните десет години.

Какво мога да кажа по този повод. Разбирате ли, ако човек иска да бъде крал на папуасите, той е обречен да си забоде на главата големи пера, да си окачи на шията огърлица от най-големите мидени черупки и да танцува най-буйно от всички определени танци.

Съвсем неразбираемо е, наистина, кой внушава на първите държавни лица мисълта, че в Русия има толкова много папуаси и че тези папуаси имат някакво влияние в мащабите на страната. Не е така. Както показаха последните избори за Държавна дума, папуасите у нас не са толкова много. А както показаха гастролите на един известен предмет от гардероба на една богиня – за него ще стане дума в следващия урок, - те са в общи линии съвсем малко. ВЦИОМ (център за изследване на общественото мнение в Русия – бел. П. Н.), както знаете, дава тъжна за православните цифра – около 3% живеещи по църковните канони в страната.

И истерията в средствата за масова информация, и безумието в пресата, и постоянното показване на безкрайни опашки доведоха като резултат до това, че по цялата страна, в шестнадесет града, за четиридесет дена гастроли се събраха около три милиона души. Това е даже по-малко от трите процента, които дава ВЦИОМ.

Забавно е, че чиновниците, които винаги копират робски телодвиженията на своето ръководство, също станаха поголовно безумно православни.

Но тук трябва да помним, че за този етап православието е задължителен ингредиент, също като тениса по времето на Елцин. И вероятно, когато се смени настроението на началството, всичките чиновници, които сега се кръстят непрекъснато и държат свещи, и палят кандила, и пълзят някъде на колене, ще захвърлят с удоволствие всичките икони някъде на боклука и на най-видно място ще поставят друг символ, угоден на следващия президент (или през президент).

Имаше в списъка още един малък въпрос. Той засяга това, че забележителният писател Александр Андреевич Проханов взе и публикува някога една пределно груба, непристойно ругателна статия за мене. Но вие знаете, че аз не се обиждам.

Първо, Александр Андреевич е наистина забележителен писател.

Второ, трябва да помним, че той е член на секта. А това, приятели, е съвсем друга история. Сектите изискват да се мразят, да се ругаят и да се заливат с помия хората, които мислят иначе от тези, които не са в съответната секта.

Освен това знаем много добре, че в религиозните секти има доста строги, може даже да се каже – свирепи наказателни системи.

Например не е изключено на Александр Андреевич да му забранят да участва в колективното ядене на божията плът.

Или да му забранят цяла седмица да не целува ръцете на дебели мъже.

Всичко това може да бъде за него извънредно болезнено.

Във всеки случай мога да ви кажа, че тази статия изобщо не повлия на прекрасното ми отношение към него.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Пламена Грозева - учи европеистика в СУ "Св. Климент Охридски".

Откакто България е член на Европейския съюз имам право да гласувам на изборите за Европейски парламент. Необходимо ли е обаче да участвам в този вот? Как се осъществява той? Важни ли са функциите на Европейския парламент и евродепутатите и по какъв начин те влияят на мен и моя живот?

На първо място – какво представлява Европейският парламент?

Европейският парламент (ЕП) е една от трите най-важни институции на ЕС. Той е и единственият европейски орган, чиито членове (евродепутатите) се избират пряко от хората. На всеки 5 години гражданите на държавите членки на ЕС участват в избори, чрез които те избират всичките 751 депутати в ЕП.

Как се осъществява гласуването?

Изборите за ЕП се провеждат във всяка една държава членка. При тях се следва както националното законодателство, така и няколко норми, поставени от ЕС. Най-важното общо правило предвижда използването на пропорционалната избирателна система.Например въпреки че Великобритания използва мажоритарната система при парламентарните си избори, тя е задължена да приложи пропорционалната при изборите за ЕП. (Информация относно разликата между двете избирателни системи мога да открия тук.)

Въпреки това обаче много други важни въпроси, свързани с условията и начина на провеждане на изборите, се определят от националните закони. Така например в Австрия както на националните, така и на европейските избори гласуват всички граждани над 16 години. Във всички други държави от ЕС (включително и България в гласуването могат да участват единствено граждани над 18-годишна възраст.

Важно! Мога да гласувам за избор на ЕП освен в България и в друга държава членка на ЕС. За целта обаче е нужно да съм регистрирам в съответната страна. Например ако живея в Германия, макар да съм български гражданин, ще мога да гласувам там и моят глас ще бъде отчетен. В този случай обаче аз ще гласувам за германските кандидати за евродепутати, а не за българските.

Какъв е съставът на ЕП?

Общият брой на избраните евродепутати е 751, като те са неравномерно разпределени. Всяка държава членка в зависимост от населението си има на разположение определен брой депутатски места. Колкото по-голямо е населението й, толкова повече представители ще има тази държава в ЕП. Например Германия като държава с най-многобройно население има 96 евродепутати, а Люксембург (с най-малкото население) има 6. България се нарежда сред държавите със средно голямо население, поради което тя има 17 депутати в Европейския парламент.

Важно! По време на гласуването за ЕП кандидатите биват поставени в партийни листи спрямо националните партии. Следователно, когато гласувамза избирането на български евродепутати, аз ще дам моя вот в зависимост от партиите в България.

Въпреки това обаче избраните кандидати не остават представители на националните си партии, а стават част от една от европейските партии в ЕП в зависимост от политическата си ориентация. Например ако бъде избран за евродепутат кандидат от някоя либерална българска партия, то той ще стане член на политическата група на ЕП – Алианс на либералите и демократите за Европа. Това е партия, която не съществува в националните държави, а единствено в Европейския парламент. По този начин евродепутатите се групират и гласуват според политическите си позиции, а не спрямо своята националност.

Какви са функциите на избраните евродепутати?

Най-важното задължение на евродепутата през 5-годишния му мандат е да защитава чрез своята дейност интересите на съгражданите си. На практика избраният от мен евродепутат изпълнява ролята на мой представител в ЕП. Той носи отговорност за своя начин на гласуване пред мен и пред другите български граждани, поради това, че той е бил избран пряко от нас, за да ни представлява в ЕС.

Как решенията на евродепутатите влияят на мен и моя живот?

• Европейският парламент, заедно с Европейската комисияи Съветът на ЕС, осъществяват законодателния процес на Съюза.Той се изразява накратко в изготвяне на предложение за закон от Европейската комисия, а след това Европейският парламент и Съветът на ЕС (министрите на държавите членки) гласуват дали да приемат предложението. (Подробна информация относно законодателния процес в ЕС мога да открия тук.)

Важно! На практика без одобрението на мнозинството от евродепутатите не може да бъде приет закон в ЕС.Тези гласувания на членовете на ЕП оказват пряко влияние върху мен и моето ежедневие, тъй като създадените европейски закониса абсолютно задължителни за всички държави членки. Приетите актове създават права и задължения както на мен като гражданин, така и на моята фирманапример.

• Евродепутатите също така одобряват и бюджета на ЕС. Финансовата рамка определя какви европейски програмище се осъществят, кои области и политики ще бъдат финансирани и колко голяма финансова помощ ще бъде отпусната за тях. От това зависи не само възможността ми да кандидатствам за финансова помощ по някой проект, но и определя до известна степен начина, по който би могъл да се обнови града, в който живея.
  
• Европейският парламент одобрява председателя на Европейската комисияи останалите еврокомисари. Това е важна функция, поради това, че Комисията е основният двигател на ЕС, давайки почти всички законодателни предложения. Евродепутатите също така имат възможност да гласуват вот на недоверие, с който да задължат Комисията да подаде оставка.
• Евродепутатите упражняват правомощия за контрол и надзор над останалите европейски институции. Те наблюдават как работят останалите органи и по какъв начин се изразходват парите на европейските граждани, в това число и моите. ЕП може да задава въпроси дори на Комисията и на Съвета на ЕС.
  
• Европейският парламент избира също така и европейския омбудсман. Това е независима инстанция, която разследва обвинения в лоши административни практики от страна на институция/орган на ЕС. Подобна жалба мога да подам и аз, като от тукмога да получа подробна информация за процедурата.
  
• Европейският парламент одобрява и търговските договори със страни извън ЕС. Ще бъде нужно съгласието на ЕП, за да се подпише например споразумение за свободна търговия със САЩ. Този договор, както и всички подобни, ще окажат въздействие върху предлаганите стоки и храни в магазините.
• Имам право да отправя и петиция до членовете на ЕП за проблеми, попадащи в правомощията на ЕС. Петициите се разглеждат от Комисията по петициите към ЕС. Допълнителни насоки за това кога и как мога да отправя петиция мога да открия тук.

ДО ТУК:ПРЕДИСЛОВИЕ, ГЛАВА 1. МАСАДА, ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

Еврейският народ имал особено отношение с Бог. Той бил народ, избран от Господ. „Вие ще ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ – казал този бог на евреите (Изход, 19:6).

Това бил единственият Бог, който в действителност съществувал. Всички останали богове не съществували. Те били в най-добрия случай просто идоли – издялано дърво, бронзови отливки, камъни и бои. Всички тези езически богове били създадени от хората.

Напротив, еврейският бог създал целия свят. Той разделил светлината от тъмнината и сътворил човека.

Когато целият свят потънал в грях, Бог му изпратил потоп, а когато хората намислили да построят кула, за да стигнат по нея до небето, размесил езиците им.

След това бог се отчаял да спасява цялото човечество и се заел с потомството на един човек, Авраам. Бог и Авраам сключили договор. Според този договор Авраам се задължавал да се обрязва и да спазва закона, а в замяна на това той и неговото потомство получили като вечно владение Ханаанската земя (Битие, 17:8).

Наследник на Авраам станал неговият син Исаак, а наследник на Исаак – сина му Яков. Заради своя син Йосиф, който достигнал висока длъжност при египетския фараон, патриарх Яков се преселил със своите роднини в Египет и евреите след това попаднали в египетско робство.

От робството ги извел техният лидер на име Мойсей, комуто Господ се явил в планината Хорив сред горящ храст. Именно на Мойсей Бог за първи път казал своето име.

Отговаряйки на въпроса на Мойсей за неговото име, Бог казал: „Аз съм Този, Който съм“ – древноеврейски израз, чиито първи букви образуват акронима „Яхве“ (Изход, 3:14). Господ заявил на Мойсей: „Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Бог Всемогъщ, но не им бях познат с името Си Яхве“ (Изход, 6:3).

Това име – Яхве – било табу за евреите и по-късно можел да го произнася на глас само един път в годината първосвещеникът в Светая светих в Ерусалимския храм. Гърците го нарекли „тетраграматон“, което ще рече четирибуквие, и в гръцките преводи на Библията (например Септуагинта) то се пишело с еврейски букви. Латинските преводи използвали четирибуквието YHWH.

За да изведе евреите от робството, Яхве извършил множество чудеса. Той поразил Египет с девет бедствия. Той разделил водите на Червено море и той вървял пред евреите като огнен стълб през нощта и като облачен стълб през деня.

На планината Синай той слязъл при Мойсей и сключил с него завет, което ще рече договор. Според този завет евреите се задължавали да се покланят на Яхве и само на Яхве, а Яхве в отговор се задължавал да им даде за местоживеене Ханаан. Като ревнив бог, Яхве поискал от тях да не се съюзяват с ханаанците и да ги унищожат заедно с техните богове: „Внимавай да не направиш договор с жителите на земята, където отиваш, да не би да стане примка сред теб. А да събориш жертвениците им, да строшиш стълбовете им и да изсечеш ашерите. Защото ти не бива да се покланяш на друг бог, понеже Господ, чието име е Ревнив, е ревнив Бог“. (Изход, 34:12–14). „Подложи ги на херем, не се съюзявай с тях и не ги щади“ (Второзаконие, 7:2).

Думата херем, употребена в тази заповед е една от ключовите думи в Стария завет.

Херемима същия корен като арабската дума „харам“, забрана. Хереме и проклятие, и забрана, и джихад. Това е свещена война, в хода на която се изтребва цялото население на дадена земя, а неговото имущество се унищожава или се предава на жреците на Яхве.

Именно осъществяването на хереме главното условие за владеенето на Обетованата земя. Във „Второзаконие“, последната, заключителната книга от Петокнижието на Мойсей, Мойсей предупреждава Израил: „Но в градовете на тези народи, които Господ, твоят Бог, ти дава като наследство, да не оставиш живо нищо, което диша, а ги подложи на херем: хетейците и аморейците, и ханаанците, и ферезейците, и евейците, и евусейците, така както Господ, твоят Бог, ти заповяда“ (Второзаконие, 20:16–18).

Ако Израил спазва тези правила, чака го щастлив живот в Обетованата земя. Ако не, Израел ще бъде изтребен и изхвърлени от Обетованата земя (Второзаконие, 29:24–25).

В Книгата за съдиите процъфтяването на едни или други потомци на Израил се свързва със строгото изпълнение на херема.

Там се съобщава, че потомците на Юда са поразили с меч всички хора в дадената им земя (Съдии, 1:4–18). Именно затова бъдещото царство Юдея било изградено върху здрави основи. Напротив, потомците, които се заселили в бъдещото царство Израил, не изтребили ханаанците, както предписвал Господ (Съдии, 1:27-35). Този непоправим грях станал причина за падането на царството Израил.

Историята за сътворението на света и за еврейския народ до пристигането му в Обетованата земя се разказва в първите пет книги на еврейското Свещено писание: Битие, Изход, Числа, Левит и Второзаконие. Тези пет книги били продиктувани от Господ на Мойсей непосредствено в планината Синай. Те били еднакво свещени за евреите и за повечето християни. Християните ги наричат Петокнижие на Мойсей, а евреите ги наричат просто Тора – което ще рече „Закон“.

По-нататъшната история на евреите от идването им в Ханаан до падането на Първия храм била разказана в следващите шест книги на Библията: книгата Исус Навин, книгата Съдии и четирите книги Царе.

Книгата Исус Навин разказва за мълниеносния блицкриг, който осъществил приемникът на Мойсей – Исус Навин, и за херема, на който подложил съпротивляващите се градове. Книгата Исус Навин е книга за това, че няма нещо, което да не може да направи един народ, начело на който стои самият Господ.

Тя продължава темата за чудесата, които Господ върши за избрания народ. Всичките тези чудеса носят ярко изразен военно-приложен характер. Господ осигурил на евреите брод през Йордан, разделяйки водите на реката; той разрушил с тръбни звуци стените на Ерихон и именно той мятал при Гибеон върху враговете на евреите огромни камъни от небето.

Затова веднага след завземането на Обетованата земя Исус Навин събрал евреите и построил огромен олтар на открито, както му завещал Мойсей (Второзаконие, 26:7).

Имайки предвид бъдещата роля на Ерусалим в юдаизма, бихме могли да очакваме, че този олтар ще бъде построен на Храмовия хълм. Но това не е съвсем така. Олтарът, който Исус Навин издигнал според завещанието на Мойсей, бил разположен според книга Второзаконие в планината Хевел до града, наречен Сихем, в самия център на Ханаанското възвишение, сърцевина на бъдещото царство Израил.

За удивителното разположение на този олтар ще поговорим малко по-късно.

Според Библията след завземането на Обетованата земя евреите живеели известно време на отделни кланове под ръководството на шофети (съдии) – особено избрани от Бог хора. Но когато започнали да ги притискат филистимците, помолили последния шофет, пророк Самуил, да се помаже за цар.

Пророк Самуил също нямал никакво отношение към Ерусалим. Той живеел в град Шилом и в този град се намирал ковчегът на Яхве.

Пророк Самуил бил категорично против желанието на евреите. Той произнесъл тираноборческа реч. С остри думи пророкът описал всичките последици от абсолютната монархия: произвол, нарушаване на правата на частната собственост и превръщане на свободните хора в роби. Всеки, който иска да прочете аргументите срещу едноличното управление, може да види речта на пророк Самуил в 8-ма глава на Първа книга Царе.

Нещо повече, Самуил заявил, че избирането на цар ще бъде поредната измяна от страна на Израил по отношение на Господ, също толкова отвратителна, колкото направата на Златния телец и поклонението на Астарта и Ваал.

„Не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях“ – съобщава Господ на Самуил (1 Царе, 8:7).

Но народът настоявал на своето: не искаме бог, искаме цар, след което пророк Самуил им поставил за цар Саул от рода на Вениамин.

Уви, Саул се оказал лош цар. Той нарушил договора с Яхве. Започнал война с амалекитяните, на не ги подложил на хереми даже запазил живота на амалекитянския цар Агаг. Затова Самуил свали Саул от царския пост и предал поста на младия Давид (1 Царе, 16:13).

Това потвърждавало приоритета на пророка над царя. С гласа на пророка говорел бог. Пророците сваляли и назначавали царете, но царете не можели да направят нищо на пророците.

(Следва)

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Дико Беров от Извор

26 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква длъжност изпълняваше?

– Беше миналата година по това време. Герго Стойков, даскал Васил, даскал Илия и Стоян Съйков отидоха в Тетевен. Те се върнаха оттам. На другия ден дойде Дякон Левски. Събраха ни в училището [и] там Дякон Левски чете комитетски книжа. Тогава влязох, но пари не дадох. После Дякон Левски ме беше извикал в Ловеч, за да ме изпрати оттатък. Аз отидох в Ловеч и той ми даде някакви книжа, за да ги изпратя отсреща, аз обаче не ги занесох, върнах се обратно и си отидох в Извор. След петнадесет дни [Левски] ме повика пак чрез Васил гложенеца. Аз отидох при Дякона в Ловеч, и той искаше да ме назначи да разнасям писма по селата, [но] аз не приех. После той повикал Дидьо Пеев и го направи куриер.

– Какво пишеше в прочетените книжа?

– Да се събират пари за купуване на оръжие, такива неща имаше. Много от тях не си спомням, има ги в устава.

– Като събирахте пари и купувахте оръжие, какво щяхте да правите? – Купувайки оръжие, ние щяхме да се бием с мюсюлманите, защото така беше писано в устава, щяхме да действаме според устава.

– Как и защо откраднахте говеждите гьонове?

– Герго Стойков и Марин Попов искаха от нас пари, ние отговорихме, [че] нямаме, а те ни рекоха: „Продайте добитъка си или откраднете!“ Аз, Доко Съйков, Йото Илиев, който сега е във Влашко, и Вутьо Нинов отидохме заедно и откраднахме една биволска кожа от колибата на Петко Найденов и я скрихме на тавана в къщата на мухтара Димитър. След една седмица мухтарът Димитър, Герго Стойков, Марин Попов и даскал Илия ни казаха: „Занесете това, което сте откраднали, в Гложене и го продайте!“ Аз и другарите ми натоварихме кожата на комитетския кон на Дидьо Пеев, закарахме я там и я продадохме на едного, на име Христо, за сто и двадесет гроша. Взехме парите и си ги поделихме по тридесет гроша. Парите ни поискаха за комитета. Аз дадох на мухтара Димитър двадесетте гроша. Дали другите са му дали или не, не зная.

– Кажи какви сведения имаш по убийството на дякона-владишки наместник и по обира на хазната!

– Аз бях отишъл с брашно в Бяла поляна [1], [та] не мога да зная. Сведения аз нямам, и за хазната моите сведения са толкова.

[Подписал]: Дико Беров

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Дико Беров са протоколирани по-горе в наше присъствие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Попов от Извор

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– Аз съм от Голям Извор, занимавам се със земеделие и живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си се учил?

– Зная малко, учих се в Извор.

– Къде си ходил в чужбина?

– Не съм ходил в никоя чужда страна.

– Кога влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Беше миналата година по Димитровден. Един ден ние с Герго Стойков от Извор и още няколко други бяхме отишли в Тетевен по търговия. След като си свършихме работата, седнахме в кафенето на Въльо Пеев. Като седяхме, Въльо ни покани в една стая близо до кафенето, ние влязохме там и той ни каза: „Тая вечер ще ви заведа на едно събрание.“ След това, щом мръкна, той ни взе и ни заведе в къщата на Семко Гелев. Там беше и Дякон Левски с около тридесет-четиридесет тетевенци. Седнахме и ние. Дякон Левски извади една книжка, прочете я пред всички ни и ни запита: „Схванахте ли смисъла и разбрахте ли работата?“ Някои от нас казаха, че са разбрали, а други – че не са разбрали. Тогава Дякон Левски каза: „Утре ще отида в Гложене и след три дни ще дойда във вашето село Извор [и тогава] ще ви обясня подробно.“ Оттам ние се пръснахме. Три дни след [това] в нашето село дойдоха Дякон Левски, Димитър и Васил гложенецът [2] и отседнаха в дома на Герго Стойков. Герго Стойков и видрарският поп Георги дойдоха вкъщи, взеха ме и ме заведоха при тия хора. Те бяха в училището и ние отидохме там. Състоя се събрание. Имаше около двадесет-тридесет души. Дяконът четеше една книжка, писана на ръка. Това, което той четеше, беше уставът. Аз попитах: какъв ще бъде резултатът на това? Той каза: „Ще поискаме обещаното по договора от [18]56. Трябва да съберете и ми дадете малко пари, нужни са за разноски.“ Тогава аз нямах пари [и] не можах да дам. След един месец дадох на Герго една жълтица за комитета. По тоя начин влязох в комитета.

– След като по тоя начин ти постъпи в комитета, колко пъти свикахте събрание, за да разисквате комитетските работи, и каква служба изпълняваше в комитета?

– След това, когато Дяконът и Димитър идваха в нашето село, те отсядаха в къщата на Герго Стойков и свикваха там събрание. И аз ходих на два пъти и присъствах на събранието, [в което] ние говорихме [по] комитетски работи. Веднъж те ме изпратиха в Лопян, Брусен и Видраре да събирам пари за вестника. Аз отидох и събрах в Брусен и Лопян по сто и двадесет гроша от комитетските хора на [тия] села: в Лопян от Марин Татарчев и Станчо [3], а в Брусен от Петьо Бояджиев и Кольо Стойнов [4]. Тия пари аз дадох на Герго Стойков в Извор. Тоя Герго Стойков беше касиер на нашия комитет в Извор. Когато отидох по същата работа във Видраре, [там] не ми дадоха пари, защото оставих коня си на мегдана и [затова] ме смъмриха: „Щом ти обикаляш така открито, ти не можеш да се пазиш и ще изкарате нашето дело наяве!“ След три-четири деня от Ловеч дойде съобщение. Герго Стойков ми каза: „Ще отидете заедно с Дидьо Пеев в Ловеч!“ И ние отидохме там заедно. Аз слязох в хана на Тодор Станчев, а другарят ми Дидьо влезе в града, но не зная къде отиде. На другата сутрин той дойде, взе ме и ми каза: „Да отидем на баира!“ Ние се изкачихме заедно на един баир и там намерихме Левски, който ме смъмри: „Ти си ходил явно из Видраре, ще ни издадеш! Тоя път ти прощавам, но ако още веднъж обикаляш така явно, няма да знаеш кой ще те убие!“ Оттам, на сутринта, аз се върнах в село, а Димитър [5] остана там. Веднъж аз занесох в Ловеч писмата, които Димитър Стамболията и Герго Стойков ми бяха дали, и ги дадох на Никола халача, както бяха подпечатани. Той взе писмата от мене и отидохме заедно в хана, [къде- то] той ми плати разноските за хана и ми каза: „Хайде, ти си върви!“ И аз си отидох на село.

– Кой беше действителният куриер на вашия комитет и с какво отиваше той на мястото, на което ходеше?

– Куриер на нашия комитет беше Дидьо или Димитър Пеев, който извършваше комитетската служба с един кон, подарен на комитета от Димитър Стамболията, председател на комитета. Веднъж аз щях да карам дъски в село Тлачене, Врачанска околия [6]. Нашият председател, Димитър Стамболията, Димитър Дяковчанинът и Герго Стойков ми дадоха едно подпечатано писмо и ми казаха: „Ще го дадеш на Мито Иванчев Цветков, търговец във Враца.“ По тоя начин аз занесох писмото и го дадох на споменатия. Там бяха и Стефанаки Христов и Мито Цветков [7]. Имената на тия хора беше написал Димитър Дяковчанинът, когато беше в Извор, и беше ми ги дал. Оттам аз се върнах обратно, отговор не ми дадоха. След това, веднъж, аз пак бях отишъл във Враца и бях казал пред тия хора, че пътят, по който върви Димитър Дяковчанинът, е лош. Те казали тия мои думи на Димитра и той беше се заканил да ме убие.

– Когато правихте събрания в дома на Герго Стойков, върху какво разисквахте?

– Аз бях ходил само два пъти. Те не се доверяваха толкова на мене и пред мене не правеха събрание. Когато бях на тия две събрания, на първото те ме изпратиха в Ловеч, а на второто по селата, за да събирам пари.

– Какви сведения имаш по въпроса за убийството на дякона-владишки наместник?

– Те бяха намислили да убият по-рано мене, ето защо не ми съобщиха нищо за това, [та] не зная.

– Какво знаеш по въпроса за хазната?

– Те бяха вдигнали доверието си от мене и по това не ми казаха нищо.

– По каква причина и какъв начин искахте да отровите вашия председател Димитър Стамболията и откъде се издаде заповед за неговото отравяне?

– Тоя Димитър беше в същност председател на комитета. Аз сгреших във Видраре, както и по-горе казах, така и тоя Димитър сгрешил на едно-две места, вследствие на което от Ловеч дошло нареждане – той да бъде отровен, затова и се прибягна до неговото отравяне. После от Ловеч се донесе отровата за Димитра, един ден след което при мене дойде Герго Стойков и ми каза: „Хайде, иди в училищната стая и седни, ние ще дадем на Димитра отровно кафе!“ Аз отидох и, като седяхме с Димитра, кафеджията Доко донесе две чаши с кафе. Той даде първо едната чашка на Димитра, а другата даде на мен. Щом Димитър отпи една глътка, от горчивината на кафето разбра, че то е лошо, и каза: „Какво е това кафе?“ Сетне той погледна в моето кафе и отпи една глътка и каза, че в неговата чашка има отрова. Аз взех неговата чашка и близнах малко – наистина неговото кафе беше горчиво и аз го оставих. Уплашени от това, ние поръчахме да ни донесат малко мляко и пихме от него, за да не се отровим.

– От кои лица се състои Ловчанският комитет и какви други сведения имаш?

– Понеже Димитър Пеев ходеше и дохождаше оттам, той знае от кои лица се състои Ловчанският комитет. Аз друго нищо не зная.

9 зилкаде [12]89 [27 декември 1872] година.

Подписал: Марин Попов от Извор

Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Марин са протоколирани в наше присъствие, както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12] 89 или 27 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоро, Мито.

Разпит на Димитър Пеев от Извор

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се с дюлгерство и земеделие живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш, къде си се учил и ходил ли си в чужбина?

– Зная малко да чета и пиша, учих се на село. Преди десет години ходих във Влашко и слугувах две години, живеех в Турну Магурели [8].

– Кога и как постъпи в образувания в България бунтовнически комитет и каква служба изпълняваше?

– Миналата година по това време в нашето село Извор бяха дошли Дякон Левски и Димитър Дяковчанинът. Те ме повикаха в селското училище и аз отидох. Там Дяконът ми прочете една книжка и тая книжка беше с червени корици, наричаха я устав. След това аз узнах за комитетските работи, приех ги и влязох в комитета. Една седмица след това, Васил гложенецът и Дяконът пратили известие и искали един човек от нашето село за Ловеч. Членовете на нашия комитет: Герго Стойков, Марин Попов и Димитър Стамболиев, намирайки за подходящ мене, ме изпратиха в Ловеч при Дякона. И ние с Васил отидохме в Ловеч. Аз останах в хана на дядо Станчо. Васил намерил Дякона в къщата на Ваньо терзията, понеже Дякон Левски се намираше или в къщата на Ваньо терзията, или в къщата на Марин поп Луканов. Техните домове бяха тайните комитетски къщи. След това Васил ме заведе при Дякона. Той ме попита: „Ти в хана ли си?“ Аз му казах: „В хана съм.“ Той каза на Васила: „Заведи тогова в нашата къща!“ Васил ме заведе в една къща на края на града. Там ми посочи една стая и ми рече: „Ще седиш тук!“ Аз останах там. Денем понякога излизах из чаршията, купувах хляб, а нощно време спях пак там. Там останах около три месеца.

– Какво прави през тия три месеца?

– Веднъж носих писмо в Троян, което Дякон Левски ми даде, и два пъти носих [Писма] в Тетевен. След това Дяконът остана в Ловеч, а мене изпрати в село, за да извадя за себе си едно пътно тескере за Пловдив. Аз отидох в село, взех от мухтара свидетелство, извадих от Орхание тескере и отидох пак в Ловеч при Дякона. От там ние със споменатия [Левски] тръгнахме и отидохме най-напред в Троян. Там той събра няколко души и направи събрание във Василовия хан, но аз не присъствах. Там ние преспахме три нощи, [след което] отидохме в Карлово. В Троян аз не видях да са събирани пари. В Карлово слязох в хаджи Василовия хан, а Дяконът отиде на едно тайно място. В Карлово останахме две нощи. Оттам отидохме в Черноземен. Аз отидох пак в един непознат мен хан, а Дяконът пак на едно тайно място. След като останахме една нощ, отидохме в Царацово и слязохме в къщата на Божил арабаджията, дето стояхме една нощ. На сутринта тръгнахме оттам и отидохме в Пловдив, но Дяконът замина преди мене. Сетне дойде един човек, взе ме и ме заведе в Пловдив на един хан. Аз останах в хана, а Дякон Левски отиде в една къща оттатък моста. Него ден ние прекарахме там. Понеже [Дяконът] ми беше казал: „Завери тескерето си!“ – аз го заверих. Привечер тръгнахме оттам и отидохме пак в Царацово, в къщата на Божил арабаджията, [дето] пренощувахме. На сутринта Дяконът ми позволи да си отида на село, а сам, вземайки със себе си един от хората на къщата, в която пренощувахме, отидоха към Пазарджик. Двадесет деня след като си отидох на село, той ми изпратил пак известие с Васил гложенеца, за да извадя отново тескере за отиване във Влашко, да взема тескерето и го занеса в Ловеч. Аз обаче не извадих ново тескере, а заверих старото за отиване във Влашко, взех го и отидох в Ловеч. Реченият Дякон Левски взе от мене моето тескере и заедно с Васила заминаха за Влашко. Аз се върнах обратно на село без тескере и се залових за работата си. Те отишли във Влашко. Впоследствие аз, понеже исках да отида във Влашко да работя, поисках в село свидетелство, обаче ми казаха: „Дяконът ще дойде от Влашко, ти ще отидеш да го срещнеш!“ И не ме пуснаха. Въпреки че им казах: „Имам дълг!“ – те ми отвърнаха: „От комитета ще ти дадат пари!“ След това, когато Димитър Стамболията, мухтарът, изпращаше селските храни в Оряхово, той ми рече: „Върви и ти, хем ще свършиш тая работа, хем като дойде Дяконът отсреща, вземи го и го доведи!“ После аз отидох в Оряхово. След като предадохме храните, Дякон Левски дойде отсреща [и] заедно с него ние отидохме в Ловеч. В Ловеч Дяконът отиде в къщата на Николчо халача. На мене той даде петдесет устава с червени корици и едно писмо, [които] аз занесох и предадох на Димитра Дяковчанина в Тетевен. След това се върнах на село. Когато предадох уставите и писмото на Димитра, [там] бяха и Петко Милев, Марко Йон- чев, Лальо Попов, Иван хекиминът, даскал Иван [9] и някои други, които не познавам, и [това] стана в Дочовата къща. Димитър отвори пред тях писмата и книжата. След като се завърнах на село, започнахме вършитба. Една вечер беше дошъл сам Дяконът. Той потърси един човек от селото, за да отидат заедно с него във Враца. Намериха за подходящ мене. Макар и да им казах, че си имам работа на хармана, комитетските хора ми отвърнаха: „Ние ще накараме друг да вършее на твоя харман, ти ще заминеш заедно с Дякона!“ След това заедно с него ние отидохме във Видраре и слязохме във Вутьо Пеловия дом. Нея вечер се събраха: Йосиф, Фильо, поп Георги и още [някои] други и сутринта направили в училището събрание. Аз не присъствах и не можах да чуя какво са при- казвали. Оттам ние отидохме в Караш Иван [10], [където] преспахме една нощ. След това заминахме за Враца и отседнахме в един хан на края [на града]. На сутринта отидохме в черква, излязохме оттам, аз отидох на пазара, а Дякон Левски и един поп отидоха някъде. После аз отидох пак на хана, дойде и Дяконът и после още трима души; името на единия [беше] Мито [11], на другия Кръстьо [12], името на третия не зная. Те пиха по една ракия. Оттам Дяконът, аз и тримата души излязохме от града и седнахме под едно дърво. Дяконът започна да чете писма и книжа, но тъй като беше пазарен ден и минаваха и заминаваха много хора, те отидоха в една къща в града. Аз си отидох в хана. След пладне доде [и] Дяконът [и] ние похапнахме малко. Часът стана осем. Той ми каза: „Ти се качи на коня и излез на края, ще дойдат няколко души, с които ще си поприказвам, аз ще те стигна!“ Аз излязох от там и отидох до новия манастир [13]. Дяконът дойде вечерта там. Пренощувахме. На сутринта след закуска ние се дигнахме оттам и отидохме в Боженица [14], преспахме в хана една вечер и на другия ден пристигнахме в Орхание в Гаврииловия хан. Нея нощ дойдоха Васил бояджията, Мито и Васил Наков [15]. Аз бях зает долу с добичетата, та не мога да зная какво са приказвали те. На сутринта станахме оттам и отидохме в Цветковия хан. [Там] дойдоха един еднорък даскал и един поп [16] и заедно с Дякона те отидоха в Правец. Аз останах в хана. Вечерта заедно с Цветко отидохме [17] в Правец. Ние отидохме там, за да отворим пътя за бунт в Македония. В Етрополе попитаха дошъл ли е даскалът Тодор; съобщили, [че] не е дошъл. Нея нощ в хана се събраха някакви хора и разговаряха за покупка на оръжие и водене на борба. Сутринта ние станахме оттам и отидохме в Осиковица в хана на Цветко Цолов. Там не стояхме, защото Анастас плевненецът беше съобщил във Видраре, че иска да се види с Дякона. Ние отидохме в Тетевен, и в хана те се срещнаха с Анастас. Привечер отидохме с Дякона в Ябланица. Там той свика на два пъти събрание. На сутринта ние станахме оттам и отидохме в Тутманици в къщата на поп Георги. От Тутманици [Дяко- нът] попита в Етрополе дошъл ли е даскал Тодор. Той поиска [по] един човек от селата Лопян и Брусен. От Лопян дойде тахсилдарът Лальо, а от Брусен дойдоха Пано бояджията и Начо, синът на големия поп, дойде и даскал Тодор. Той [Дяконът] запита даскал Тодора: „Какво направи из местата, които обикаля?“ А той отговори: „Раздадох книжата, които носех и свърших добра работа.“ Нея нощ се устрои събрание, [на което] се говори: да се събират пари, да се купи оръжие и да се готвим. На другия ден, към второ пладне, ние се дигнахме оттам и отидохме във Видраре, за да помирим видрарския поп Георги и даскал Илия, [защото] се бяха скарали. Нея нощ останахме там, а на другия ден отидохме в Гложенския манастир, там преспахме една нощ. [Дяконът] прати известие и Васил гложенецът и още двама други отидоха с него в Гложене, а аз се върнах и си отидох на село. След два-три деня Дяконът изпрати от Тетевен известие и аз отидох в Тетевен. Там ние останахме една вечер, а на другия ден отидохме в Ловеч. Там преспахме една вечер; аз се върнах пак на село, а Дяконът замина към Пловдив. Оттогава насетне не съм се виждал с Дякона.

– Кой и защо ти поръча отровата? – Аз щях да ходя в Ловеч. Марин Попов ми каза: „Кажи на Васил гложенеца, че бях му казал нещо, припомни му, нека го вземе, да ти го даде и го донеси!“ Аз казах на Васила и Васил ми донесе нещо в една книжка. Аз го попитах: „Какво е това?“ А той ми каза: „Отрова е.“ Занесох я в хана на Герго Стойков. Там бяха Марин Попов, Стоян Съйков и даскал Илия. Аз извадих [книжката] и я оставих пред тях на тезгяха. Те я разделиха на три: малко взема Марин Попов, малко Герго Стойков и малко Стоян Съйков. И даскал Илия видя. Когато аз занесох най-напред отровата, не знаех защо е, после чух, че била поръчана, за да отровят Димитра.

– Кажи какво знаеш по убийството на дякона и по обира на хазната!

– Един ден в нашето село бяха дошли Димитър и Стоян пандурът и ме повикаха. Аз отидох в училището и ги намерих. [Там] бяха Герго Стойков, Марин, Герго Кабакчиев и още други тетевенци, но кои – не зная. В събранието те ми казаха: „Вземи Димитра и другарите му и ги заведи на засада!“ Аз ги взех и заведох в лозята. После се върнах назад. Беше по пладне, когато Герго Кабакчиев дойде и ми каза: „Иди и им кажи, че дяконът ще отиде във Видраре, нека тръгнат!“ После ние отидохме с Кабакчиев и аз му посочих мястото, гдето щяха да отидат на засада, и заедно с него ние отидохме при тях. Кабакчиев ми каза: „Дяконът ще отиде във Видраре, а ти да им посочиш пътя!“ Аз заедно с него вземах хората и им казах: „[Дяконът]ще мине оттук!“ И като им посочих пътя, върнах се назад. После братовото момче на мухтара Димитър съобщило на дякона и той се върнал от пътя, и после дойде в село. Нея нощ [той] остана [там]. На другия ден [дяконът] с мухтара Димитър и мнозина други замина за Орхание. Тия ми са сведенията по това. По обира на хазната не зная нищо.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

Подписал: Димитър Пеев

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие и показанието на споменатия Димитър Пеев са според както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12]89 или 27 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Повторен разпит на Дико Беров от Извор

6 януари 1873

– Веднъж ти, Доко Съйков и Йото Илиев, който се намира във Влашко, и тримата, връщайки се от сватба, сте запалили шумата на Димитър мухтара; къде беше тая шума и защо я запалихте?

– Аз не зная нищо по тая работа. Ние бяхме седем-осем души, когато се връщахме от сватба, и аз си отидох право в къщи. Между затворниците тук има, които знаят, че съм си отишъл в къщи.

– Доко Съйков казва, че сте останали по пътя с Йото Илиев. Ако той сега ти каже това в лицето, ти какво ще речеш?

– Нека дойде и ми каже, аз казах какво зло съм извършил. Ако бях извършил и това, щях да го кажа, не съм го извършил и не зная.

Въпрос към Доко Съйков при очна ставка с Дико Беров

– Ти казваше в твоите показания: „Връщайки се от сватба, бяхме с Дико Беров, и когато дойдохме до шумата на Димитра [18]., те останаха там, за да запалят шумата, а аз си отидох в село.“ Дико отказва това, какво ще речеш ти?

– Ние отидохме заедно до хана, пийнахме малко, оттам тоя Дико Беров и Йото Илиев се върнаха назад, като казаха: „Ние ще запалим шумата!“ и се върнаха, обаче кой от тях е запалил шумата – не зная.

19 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

[Знак за отпечатък от пръст]: Дико Беров

Подписал: Доко Съйков

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Село Бяла поляна („Акче алан“), община Перперек, Кърджалийска околия.

2Димитър Общи и Васил Йонков.

3Станчо поп Николов.

4В турския текст името „Петьо Бояджиев“ може да се чете и „Пеньо Бояджията“. Името на Кольо Войнов е сгрешено на „Стойнов“.

5Димитър е Дидьо Пеев.

6Село Тлачене, което днес спада към околия Бяла Слатина.

7Мито Цвятков Бакалбашиев и Стефанаки Христов Савов, членове на Врачанския революционен комитет. На Мито Цвятков Левски възложил да уреди прехвърлянето на комитетските хора и писма през Лом и Оряхово за Румъния (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 597, 609).

8Вместо „Турно Магурели“ в турския текст стои „Могилица“.

9Иван Хекимина е Иван Стоянов Ибришимов, а даскал Иван – Иван Фурнаджиев.

10Село Караш, Врачанска околия.

11Мито е Мито Цвятков.

12Кръстьо Д. Новкиришки, председател на Врачанския комитет (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 976).

13Под „новия манастир“ тук се разбира Черепишкият манастир.

14Село Боженица, Ботевградско.

15Васил Петров, Митьо Петков и Васил Наков.

16„Попът“ трябва да е свещеник Марко Тодоров. Що се отнася до „едноръкия даскал“ („бир чолак даскал“), то, знае се, че по него време учители в Правец са били Илия Тодоров от Сопот и Захари поп Кирилов от Пирдоп; последният е бил куц, но не „еднорък“ (П. Ценов, пос. съч., стр. 143, 146).

17След „отидохме“ са изпуснати думичките „и ние“. Турският текст на следващото изречение трябва да се чете така: „Акшамъ Исветко иле берабер Прафчая биз де гиттик ве Македония тарафъна фесад ичун йол ачмга гиден (преписвачът погрешно е написал „гиттик“) даскал Тодор гелмишми дею Етрепола хабер гьондермишлер. Гелди дею хабер гелди.“ На български изречението трябва да се преведе както следва: „Вечерта отидохме и ние с Цвятко заедно в Правец. Бяха запитали в Етрополе дали се е завърнал даскал Тодор, заминал за Македония, за да отваря пътя за бунт. Дойде известие, че не се е завърнал.“ Това място от показанията на Дидьо Пеев е много важно, защото то разрешава спора по въпроса за обиколката на Тодор Пеев из Македония – сам или заедно с Димитър Общи.

18„Димитър“ е Димитър Крачунов, мухтар на с. Гол. Извор.

Който ме знае отдавна, знае също така, че имам слабост към интересни снимки от стари времена.

Този интерес ме караше някога да се ровя по най-различни книжни албуми, шкафове, сандъци и кашони, а днес – в множество електронни албуми, разхвърляни къде ли не из интернет пространството.

Един от тези интересни албуми е The Library of Congress, където можете да видите какво ли не и кого ли не – от мадам Кюри с двете ѝ дъщери до някоя неизвестна, но апетитна бродуейска танцьорка.

Интересен раздел от този албум е Civil War Faces, който съдържа 1 225 снимки от времето на Гражданската война в САЩ (1861-1865) – виждаме привърженици и на Съюза, и на Конфедерацията (ама нашите хора от Севера са повече все пак!).

Тук съм подбрал само няколко снимки, такива, от които можем да се запознаем с най-различни униформи и въоръжения, а който иска повече – да отиде на горните адреси (там има и най-подробни обяснения за всяка снимка поотделно).

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 5. Предмет от гардероба

Мисля, че има смисъл да си поговорим подробно за един предмет, който беше донесен в Русия в края на 2011 година. Според убеждението на вярващите това е, ако не се лъжа, пояс или някаква друга част от гардероба на една от богините [1]. Всички видяхме многокилометричните опашки, наблюдавахме истерията по всички канали на телевизията, във всички вестници и изобщо навсякъде, където беше възможно.

И ето какво искам да кажа. Ако някой смята, че станалото в Москва, а също така в шестнадесетте други града на Русия в продължение на четиридесетдневните гастроли на този предмет е тържество на вярата, този човек вероятно греши.

По-скоро това беше тържество на рекламата и на великолепните пиар технологии, защото истерията, както помните, се нагнетяваше и нагнетяваше с всеки изминал ден.

В резултат от това имаме някакви цифри, които също неизвестно защо се приемат, че са тържество на религиозната идея.

Става въпрос за три милиона вярващи. За три милиона, които изразиха към този предмет покорност, които се обърнаха към него с молби.

Но това, обърнете внимание, е в шестнадесет града за четиридесет дена, плюс това при такова истерично нажежаване на рекламата.

Да повярваме на цифрата на църковните дейци и да приемем за даденост, че да се поклонят на предмета от гардероба са дошли три милиона души. Та, имайки тези три милиона, ние имаме точно тази тъжна, печална цифра, която посочва ВЦИОМ [2], когато оценява така наречените реално вярващи в Русия.

Иначе казано – около 3%. От сто и четиридесет милиона това ще бъде даже още по-малко, но, хайде, да дадем на църковните дейци 1,5 %, просто от добро отношение.

Както обаче знаем, за да се демонстрира такъв мащаб на посещаемост, в повечето случаи не е необходима никаква вяра. В тази цифра изобщо няма нищо монументално.

В края на 2011 година почина лидерът на Северна Корея и тълпите бях още по-големи – без всякакъв примес на религиозност.

И си мисля, че ако през 90-те години на миналия век, в дните на славата на Анатолий Михайлович Кашпировский, на гражданите на Русия бяха предложили да докоснат някаква част от неговото тяло, за да се излекуват от разни болести, и го бяха поставили в някое здание, щеше да се събере още по-впечатляваща опашка.

Даже не говорим за опашките пред „Макдоналдс“ в дните на неговото откриване. И после, нима сте забравили какво ставаше пред Мавзолея в продължение не на някакви си четиридесет дена, а на почти петдесет години? Така че масовостта в действителност не означава нищо.

Ще оставим зад кадър този момент, че, ако не се лъжа, организатор на гастролите на споменатия предмет беше някакъв гръцки религиозен деец и едновременно с това търговски агент, вече осъждан за мошеничество или поне намиращ се под следствие за мошеничество.

Да обсъдим по-добре възникналата след гастролите своеобразна представа, че визитата е оздравила необичайно атмосферата в страната, повишила е чудодейно равнището на вежливост, спокойствие и доброта на гражданите на Русия. Като обърнем внимание на простия факт, че в продължение на четиридесет дена в шестнадесет града на много хора, които не разделяха възторга по отношение на предмета от гардероба на богинята, им бяха създадени сериозни трудности.

За обслужването и сигурността на опашките бяха отделени и изхарчени значителни държавни средства. Няма значение за какво – и за извозване на биологичните тоалетни, които опашките постоянно пълнеха. И за многобройните милиционерски кордони, за отцепление, за охрана, за работа на „Спешна помощ“, за работа на службите за безопасност.

В общи линии, бяха хвърлени много пари и труд.

А качеството на живота на огромно количество хора през тези дни се влоши съществено – за сметка на спирането на движението, за сметка на образувалите се задръствания, за сметка на невъзможността да се добереш до дома си.

И обърнете внимание: никой – нито представителите на Руската православна църква, нито така наречените вярващи, които би трябвало да са достигнали необикновено просветление в морален смисъл, стоейки на опашката – никой даже не помисли да се извини на гражданите за всичките неудобства, които им бяха причинени.

Аз разбирам, че това е дреболия. Но твърде характерна дреболия.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Става дума за така нареченият честен пояс на Пресвета Богородица.

2Център за изследване на обществетого мнение в Русия.

Ян Ченин (杨振宁)

22 сепември 1922 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Ли Цундао)

(За задълбоченото изследване на така наречения закон за четността, довело до важни открития в областта на елементарните частици.)

Американският физик от китайски произход Ян Ченин е роден в Хъфей (провинция Анхуей); той е най-голямото дете от петте деца на Ян Кечуан, професор по математика, и жена му, чието моминско име е Ло Менхуа. През 1929 г. семейството се мести в Пекин, където професор Ян преподава в университета „Цинхуа“, а синът му посещава средно училище. Когато Япония нахлува в Китай, университетът „Цинхуа“ е прехвърлен в град Кунмин и там се присъединява към Националния югозападен обединен университет. Ян постъпва в новия университет, където по-късно негов състудент става Ли Цундао, и получава през 1924 г. степента бакалавър по физика, след като пише дипломна работа, свързана с теорията за групите и молекулярните спектри. През 1944 г. Ян получава степента магистър, като представя дисертация, посветена на статистическата теория за преходите от подредено към неподредено състояние. През 1945 г. със стипендия на Националния югозападен обединен университет постъпва в Чикагския университет, за да работи под ръководството на Енрико Ферми. Докторската му дисертация, представена през 1948 г., е със заглавие „За ъгловото разпределение в ядрените реакции и измеренията на съвпаденията“ („On the Angular Distribution in Nuclear Reaction and Coincidence Measurements“).

Оставайки в Чикаго още една година, Ян работи като преподавател по физика, след което започва работа в Института за фундаментални изследвания в Принстън (щат Ню Джърси). През академичната 1953/54 г. той е главен физик на Брукхейвънската национална лаборатория в Лонг Айлънд (Ню Йорк). Става професор по физика в Института за фундаментални изследвания през 1955 г. и остава на този пост повече от 11 години, а след това се мести в Университета на щата Ню Йорк в Стоуни Брук, Лонг Айлънд, като професор и директор на Института за теоретична физика.

Именно по това време Ян осъществява редовни срещи с Ли, който е вече в Колумбийския университет, за да продължат обсъждането на проблемите на физиката, което са започнали, докато учат в Чикаго. През май 1956 г. те обръщат внимание на един проблем, засягащ закона за запазването на четността. Запазването на четността следва от една от симетриите в природата, призната от физиците. Това между другото означава, че природата не е ориентирана нито надясно, нито наляво, така че огледалното отражение на взаимодействието на частиците трябва да се подчинява на същите закони, на които се подчинява взаимодействието, ако четността се запазва.

В квантовата механика всяка частица или система от частици се описва с определен математически израз, който се нарича вълнова функция. Огледалното отражение води до замяна на пространствените координати х, у и z с - х, - у и - z. Ако при това знакът на функцията се сменя с противоположен, четността на частицата или на системата е равна на – 1 (нечетна). А ако функциите не се променят, четността е равна на + 1 (четна). Законът за запазване на четността, формулиран за първи път през 1925 г., твърди, че общата четност (произведението на четността на всички участващи частици) е еднаква както преди, така и след взаимодействието. Законът получава всеобщо признание, защото води до полезни теоретични и експериментални резултати, а вероятно и защото отговаря на желанието на физиците да намират в природата подобни симетрии. Повечето чувстват интуитивно, че природата не предпочита дясното пред лявото и обратно.

Проблемът за запазването на четността възниква във връзка с два съвсем различни К-мезона, нестабилни частици, наблюдавани сред другите фрагменти след високоенергетична бомбардировка на атомни ядра. Единият то тях (тета) се разпада на два пи-мезона и тъй като пи-мезонът притежава известна четност – 1, общата четност на двата пи-мезона е (–1)·(–1) = +1. Следователно родителската тета частица трябва да има четност +1. Напротив, тау частицата, която дава началото на три пи-мезона, трябва да има четност (–1)·(–1)·(–1) = –1. Следователно, от една страна, ако тета или тау мезоните имат различни четности, те трябва да са различни частици. От друга страна, експерименталните данни, като например тези, че притежават еднакви маси и време на живот, карат да се предположи, че става дума за една и съща частица. Като се задълбочават в тази на пръв поглед неразрешима дилема, Ян и Ли решават да намерят експериментално потвърждение на закона за запазване на четността.

При взаимодействието на частиците участват четири сили: силно взаимодействие, съединяващо протоните и неутроните в ядрото; електромагнитна сила, действаща върху заредените частици; слабо взаимодействие, свързано с излъчването на частици по време на радиоактивното разпадане, и гравитация – сила, действаща върху масата. За свое учудване Ян и Ли откриват, че има многобройни експериментални потвърждения за запазване на четността при силното и електромагнитното взаимодействие, но такова потвърждение отсъства напълно за слабите взаимодействия. Гравитацията е дотолкова относително слаба сила, че при взаимодействието на елементарните частици обикновено се пренебрегва. В нито един от отчетите на учените няма потвърждение на принципа за запазване на четността при слабите взаимодействия, макар че разпадането на тета и тау частиците на пи-мезони включват такива взаимодействия. Ян и Ли измислят бързо как да осъществят експерименти, позволяващи да се даде точен отговор на въпроса запазва ли се четността при слабите взаимодействия. Понеже са теоретици, те предоставят самото провеждане на експериментите на други.

Първи, който откликва на техния призив, е Ву Цзянсюн от Колумбийския университет заедно с физиците от Националното бюро за стандартите на САЩ. През 1956-1957 г., след шест месеца изнурителна подготовка за трудния експеримент, Ву поставя радиоактивен кобалт в електромагнит и го охлажда до температура, близка до абсолютната нула, за да сведе до минимум влиянието на топлинното движение. Кобалтът излъчва бета-частици (електрони) и неутрино (незаредени частици с нулева маса). Понеже атомите имат поведение на малки магнити, техните направления са паралелни на електромагнитното поле, задаващо определената ориентация. Ако четността се запазва при радиоактивното разпадане на кобалта, което е слабо взаимодействие, по посока на северния и южния полюс на магнита би трябвало да се насочват равен брой излъчвани електрони. Ву открива, че повече електрони се насочват към южния край. Четността не се запазва. Последвалите след това експерименти на други учени потвърждават почти веднага нарушаването на закона за запазване на четността при разпадането и превръщането на пи-мезоните в мю-мезони и на мю-мезоните в електрони и неутрино (или антинеутрино). В мю-мезоните и електроните се проявява асиметрия на направленията напред-назад.

Поради неизпълнението на закона за четността Ян и Ли изказват предположението, че тета и тау са наистина една и съща частица, способна на два различни вида разпадане. Нарушаването на закона за запазването на четността предизвиква лавина от теоретични и експериментални изследвания. С тях учените свързват надеждите си да бъде създадена единна теория за полето, обединяваща четирите известни взаимодействия – идея, който е свързана пряко с името на Алберт Айнщайн.

Основните научни интереси на Ян лежат в областта на теорията за полето, на елементарните частици, на статистическата механика (науката за атомния произход на топлинните явления) и на принципите на симетрията. Новият принцип за описване на взаимодействието на частиците и полето, който предлага през 1954 г. заедно с Робърт Л. Милс, работещ по това време в Брукхейвънската национална лаборатория, става основа за много изследвания в областта на фундаменталната физика, известна като калибровъчна теория. Смята се, че калибровъчният принцип лежи в основата на всички основни взаимодействия в природата.

Ян посещава Китайската народна република ежегодно от 1971 г. насам, помагайки за установяването на взаимно разбирателство и дружба между своята родина и Съединените щати. Той се жени за Ту Чили през 1950 г.; семейството има двама сина и една дъщеря. Преди да замине за САЩ през 1945 г., Ян решава да си избере име, което американците да произнасят лесно. Избира си името Франклин, защото се възхищава от Бенжамин Франклин, чиято биография познава добре, и американските му приятели го наричат Франк. Става гражданин на САЩ през 1964 г.

Ян има почетни докторски степени от Принстънския, Минесотския и Дърамския университет, а също така от няколко института. Присъдена му е паметната награда Алберт Айнщайнна университета „Йешива“ (1957 г.) и медала Ръмфордна Американската академия на науките и изкуствата (1980 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество, на Бразилската академия на науките, на Венесуелската академия на науките и на Американското физическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/yang.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Диктатори и политически клоуни побеждават и в страните от бившия СССР, и в страните със западна демокрация: защо?

Държавният ръководител на Казахстан Нурсултан Назарбаев напусна президентския пост, но не напусна другия, много по-важен пост – поста на владетел на Казахстан.

Като цяло, думата „президент“, употребена по отношение на ръководителите на републиките от бившия СССР, изглежда толкова двусмислено, колкото и думата „лугал“, използвана за ръководителите на древните шумерски градове. Думата „лугал“ в общи линии означавала първоначално избираем ръководител – Гилгамеш например бил лугал на град Урук и като такъв трябвало да се съобразява едновременно с две градски събрания: на войниците и на старейшините. Но в повечето преводи от шумерски „лугал“ се превежда като „цар“, защото лугалите много бързо се превърнали в царе.

Така че по-приемливо е да наричаме Назарбаев лугал на Казахстан, също както Лукашенко – лугал на Беларус и така нататък.

Веднага след краха на СССР Франсис Фукуяма написа известната статия „Краят на историята“, чийто смисъл се състоеше в това, че демокрациите от западен образец са възтържествували по цялата планета, нямат никаква алтернатива и никакви пертурбации в човешката история вече не се предвиждат. Рядко някога дипломиран културолог с голям апломб е писал по-голяма глупост.

Като начало: никъде в постсъветското пространство, с изключение на балтийските страни и не без сложности в Украйна, демокрациите не оцеляха.

При това изобщо не можем да кажем, че не оцеляха заради някакви злобни машинации на елитите, на пребоядисалите се партийни секретари, останали на власт – съвсем не. Когато беларусите си избираха диктатора Лукашенко, беше съвсем ясно, че избират диктатора Лукашенко. Когато в Украйна на изборите през 2010 година победи Янукович, нямаше как да се съмняваме в това, че повечето от избирателите гласуваха за бивш дребен престъпник и бъдещ дребен диктатор.

И съвсем позорна история се случи в Грузия, където „революцията на розите“ издигна през 2003 г. на политическия олимп наистина значителна фигура – фигурата на Михаил Саакашвили, човекът, който реформира напълно грузинската държавност, установи равни правила на играта за всички и направи от Грузия за няколко години образцова прозрачна държава.

По време на изборите през 2012 г. се оказа, че демократична прозрачна държава не е нужна нито на грузинския елит, нито на грузинския избирател. На елита, защото е свикнал с гешефтарството и корупцията и държава от друг вид смята за нарушаване на правата му. А на избирателя – защото иска чешма, от която да тече мед и мляко.

Ръководителят на „грузинската мечта“, милиардерът Иванишвили, обеща преди изборите, че ще намали цените на бензина. И какво? В навечерието на изборите таксиметровите шофьори не зареждаха на бензиностанциите, казваха: „Утре бензинът ще стане по-евтин“. Бензинът, разбира се, не стана по-евтин, но Иванишвили така и не изпусна властта.

Днес реформаторите са в затвора по измислени обвинения, а изборните секции в Грузия се ръководят от бандити и, което е най-интересното, елитът, който виждаше даже песъчинката в окото на Саакашвили, сега от упор не вижда никаква греда.

А за Русия даже не говоря. Защото нашият проблем не е само в това, че през 1999 г. страната гласува за Путин. Не помните ли коя беше неговата алтернатива? Лужков.

И какво щеше да се промени, ако беше избран Лужков? Освен че сега Сечин щеше да се казва Батурина.

Плюс това, както бързо стана ясно, страните от бившия СССР не бяха изключение, а правило. По целия свят, особено в Африка и Латинска Америка, без ни най-малка подкрепа на съветските другари и даже често в резултат на избори на власт започнаха да идват лугали като Ево Моралс в Боливия или Николас Мадуро във Венесуела.

Това обстоятелство изискваше бързо обяснение и обяснението се намери. Известният полско-американски политолог Адам Пржеворски разясни, че демокрациите не оцеляват в бедни страни.

„Демокрацията – написа Пржеворски през 1996 г. – живее средно 8,5 годинив страна с доход на глава от населението по-малко от 1000 долара.

И 100 години– в страна с доход на глава от населението 4 до 6 хиляди долара.

Над 6 хиляди долара – и демокрацията сигурно ще оживее при всякакви изпитания“.

В това обяснение са забележителни две отправни точки. Първо, то не беше съвсем вярно. Разликата между евреите в Палестина през 1948 година и арабите в същата Палестина през същата година съвсем точно не се състоеше в равнището на доходите. Но евреите изградиха демократичен Израел, а палестинците изградиха тоталитарно организираната престъпна групировка ХАМАС.

Второ, никой не ни казваше какво да правим в такъв случай с бедните страни, ако всичките наши избори, както ехидно се изрази по този повод бившият глава на Южна Родезия Ян Смит, са „един човек, един глас, един път“. Странно… Бедна страна, едва освободила се от диктатурата, се обръща за подкрепа към „по-големите братя“ и първото, което чува от САЩ, от Европейския съюз, от ООН, е: „проведете всенародни избори“.

И за какъв дявол са ни всенародните избори, като ще бъде избиран вечно родът Назарбаев?

Трето, Адам Пржеворски формулира своето заключение през 1996 година – когато от края на СССР бяха минали само пет години. А всичките съвременни западни демокрации, основаващи се именно на всеобщото избирателно право, бяха при това на не по-малко от един век. Съвсем неразбираемо е какви именно статистически сметки са заставили Пржеворски да обяви богатите демокрации за вечни.

Минаха само двадесет и пет години и стана ясно, че даже в богатите демокрации повечето от избирателите – също като в бедната Грузия – жадуват за муфта и държавна издръжка. Стана ясно, че богатите демокрации при липсата на геополитическа опасност предоставят очевидни преимущества на тези политици, които под различни предлози умножават броя на хората, зависещи от държавните подаяния. Видя се, че в Британия лидер на лейбъристите стана Джереми Корбин, в САЩ на изборите за конгрес победи социалистката Окасио-Кортес, а на изборите за президент на САЩ победи Барак Обама, който казва: „Ако имате бизнес, не сте го създали вие“.

Не трябва да си дипломиран политолог, за да видиш, че даже САЩ се намират от Венесуела на Мадуро само на няколко електорални цикъла.

Достатъчно е да се отвори границата, да се вкарат още няколко милиона мигранти, да се замени избирателната колегия с преки избори – и край, победата на другарката Окасио-Кортес на изборите е осигурена. С всичките произтичащи последици…

Демокрацията, тоест всеобщото избирателно право, съвсем не е следствие от пазарната икономика. Напротив. Тя е несъвместима с нея и това са го знаели прекрасно класиците. Чистата демокрация – пише Джеймс Медисън – „е несъвместима с личната сигурност и правата на собственост“. Тя ще бъде унищожена от „болестта, наречена социализъм“ – казва лорд Актън.

Има една система, която е способна да се противопостави на избирането на Назърбаевци, Лукашенковци, Мадуровци и Окасио-Кортесовци.

Това са изборите, но избори с ценз.

Може да има различни видове ценз. Например това могат да бъдат избори, при които право да гласуват имат само тези, които получават поне един цент по-малка субсидия от платените данъци. Това могат да бъдат избори, при които избирателят, дошъл да гласува, да има право, вместо да гласува, да получи за това, че не е гласувал, просто пари или бутилка водка. Това могат да бъдат избори, за които може да се полага – съвсем прост – изпит.

Мисълта, че избирателното право е неотменимо право на всеки човек, е комунистическа пропаганда и огромна лъжа. Откъде накъде? Ние даже родителски права отнемаме!

Защо отнемаме родителските права на наркоманката, неспособна да възпитава своето дете, а продължаваме да твърдим упорито, че тя има право да решава съдбата на нацията?

Изборите не трябва да са всеобщи. Не всеки гражданин трябва да бъде избирател. Именно всеобщите избори се превръщат рано или късно в диктатура, защото, както е писал още Диодор, навсякъде, където тълпата е привикнала да дели имущество, непременно ще си намери водач.

Хората трябва да разберат, че всеобщите избори не са гаранция за свобода, права и пазар. Напротив – те са заплаха за тях.

Именно сляпата увереност в справедливостта на всеобщото избирателно право води до победа на диктаторите в бедните страни и на левите политици в богатите страни. Именно тя води до това, че президентите се превръщат в лугали.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Елвира Димитрова - завършила право в русенския университет “Ангел Кънчев”.

След като вече знам как да попълня годишната си данъчна декларация, трябва да знам, че освен на хартиен носител мога да я подам и онлайн – чрез електронния портал на НАП. Това ще ми спести време, усилия и дълго чакане по опашки.

Наистина ли, ако подам годишната си данъчна декларация онлайн, ме чака отстъпката?

Да, така е – отстъпката е 5 на сто от данъка за довнасяне по годишната ми данъчна декларация, но не за повече от 500 лв. Например, ако данъкът ми за довнасяне е 100 лв., отстъпката която мога да ползвам е 5% от 100 лв. – получава се 5 лв. Следователно остатъкът за плащане след отстъпката ще е 95 лв.

За да се ползвам от отстъпката обаче, освен, че трябва да подам декларацията си по електронен път, трябва да отговарям едновременно и на следните условия:

• да подам декларацията си в срок до 31 януарина следващата година. Така, за да подам декларацията си за 2018г., трябва да го направя между 1 и 31 януари 2019г.;
• към момента на подаване да нямам подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. Това означава да нямам задължения към държавата, които не съм изпълнил като например: данък върху недвижимото имущество, такса битови отпадъци, различни глоби (например тези от КАТ);
• данъкът за довнасяне по годишната ми данъчна декларация е внесен в срок до 31 януарина следващата година. Т.е., ако подавам декларацията си за 2018г. – трябва да довнеса данъка по нея до 31 януари 2019г.

Дотук добре. А как да намеря декларацията онлайн?

За да подам онлайн декларацията си трябва да вляза в електронния портал на НАП. Когато го отворя ще видя, че системата изисква да въведа ЕГН/ЛНЧ и персонален ПИК-код (персонален идентификационен код). Ако все още не съм си извадил такъв, към днешна дата мога да го получа единствено лично във всички офиси на НАП. За целта трябва да попълня на заявление по образец, което ще получа на място.

След като вляза в портала и въведа ЕГН/ЛНЧ и ПИКот менюто избирам: Декларации, документи или данни, подавани от физически лица > Декларации по ЗДДФЛ > Декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ. Появява се страница с указания за попълване и меню в ляво, където ще намеря необходимите раздели и приложения.

Как да попълня различните раздели без грешка?

Улеснението тук, е че в раздел „Данни за декларатора“– личните ми данникато име, ЕГН, адрес са директно попълнени и няма да се налага да ги вписвам наново. Разбира се, имам възможност да ги коригирам, в случай че някои данни са вече различни или има грешка в изписването им.

Специфичното тук е, че при попълване на част ІІІ – „Приложения към декларацията“– указвам кои приложения ще използвам и в последствие само те ще бъдат отключени за попълване (ще видя бяла точка пред името на всяко приложение, която след като го попълня ще се оцвети в зелено). Така се губи възможността да попълня по погрешка някое приложение или да го пропусна.

Подробно описание на приложенията и в кои случаи трябва да ги попълня ще открия в Правото “Как да попълним годишната си данъчна декларация без грешка?”.

В част ІV – „Изчисляване на данъка върху общата годишна данъчна основа“– попълвам, както декларацията на хартия – тукмога да намеря подробна информация как да направя това.

Важно! След като попълня всеки раздел/част натискам бутона “Потвърди” в долния десен ъгъл на страницата. Така запазвам попълнената от мен информация.

Дотук добре. А какво правя с Приложенията?

В най-долната част на менюто от ляво след всички изброени приложения ще намеря раздел „Прикачени документи“. Тук трябва да прикача всички документи, които иначе бих дал като приложения към декларацията на хартия – такива например са: служебни бележки за доходи от работодател, служебни бележки за получаване на наеми други.

Важно! След като прикача документа задължително избирам бутона „Потвърждаване и подаване“, за да се запази информацията в системата.Това правя след всяко едно прикачване на документ.

Всичко е попълнено. Следва изпращането?

След като съм попълнил всички необходими раздели и приложения избирам от хоризонталното меню в горния ляв ъгъл „Проверка и подаване”, където още веднъж преглеждам данните си и потвърждавам изпращането им. Потвърждение за това ще получа и на посочения от мен имейл за контакти.

След това служители на НАП ще прегледат декларацията и ще проверят нейната коректност. Тогава ще получа втори имейл с резултатите от обработката и линк, където мога да ги проследя. Ще получа и трети имейл, с който ще ме уведомят, че мога да се възползвам от 5% отстъпка върху данъка за довнасяне.

Мога да подам декларацията си и след 31 януари, но няма да мога да се възползвам от отстъпката. Трябва да я подам до 30 април. Ако я подам след тази дата или изобщо не я подам – ме очаква глоба до 500 лв.

Мога ли да коригирам грешка?

Вече съм подал декларацията от бутона “Проверка и подаване”, но след това до 31 януари откривам грешка. Добрата новина е, че мога да я коригирам, като подам нова декларация. За мое улеснение данните, които последно съм попълнил, са запаметени в системата и мога да нанасям корекциите си направо върху тях.

Ако открият грешка в декларираните от мен данни и обстоятелства след срока за подаване на декларацията (31 януари), имам право да подам нова. Но мога да го направя само веднъж в срок до 30 септември. Например подавам декларация за 2018г., но ми откриват грешка на 5 февруари 2019г. Следователно мога да подам новата, вече коригирана декларация до 30 септември 2019г. Като за това трябва да направя специално отбелязване в новата декларация.

Важно! Не трябва да забравям, че нося наказателна отговорност, ако декларирам неверни данни в своята годишна данъчна декларация. Наказанията, които ме очакват, са глоба от 100 до 1000 лв. или дори до 3г. затвор.

Вече знам как да попълня годишната си данъчна декларация онлайн и мога да кажа “чао” на висенето по опашки.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

70

Препис от петото съдебно следствие на обирачите на хазната и комитетските хора, извършено от нарочната комисия. Сверено с оригинала [1]

От стр. 1 до стр. 15.

[Разпит на] Станчо поп Николов от село Лопян

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква ти беше службата?

– Една вечер в къщата ми дойде поп Георги от Видраре [2], извади и ми прочете комитетски книжа. Той искаше да ме убеди, [но] аз се уплаших и не приех. Той ми каза: „За тая работа има нарочен човек, който обикаля.“ Каза ми [още]: „Ако не приемеш, има смърт!“ Аз отговорих: „Да става каквото ще, аз не влизам.“ След няколко деня дойдоха Димитър и даскал Васил [3] [и] пак ми предложиха тая работа, обаче поради това, че в село беше чиновникът по тапиите, те не останаха. След няколко деня поп Георги дойде пак заедно със сина на изворския поп [4]. Те поискаха пари за вестник. Моят съселянин Марин Татарчев извади и даде сто и двадесет гроша. После, няколко седмици след Гергьовден, поп Георги дошъл в къщата на Марина [и] заедно те дойдоха при мене; прочетоха книжата и ме убеждаваха [да вляза в комитета]. Аз извадих и дадох две лири. Те ми казаха: „Да те запишем [в комитета]!“ Аз отговорих: „Не искам, [ето] дадох две лири!“

– Не си ли услужвал с друго?

– Не, не съм услужвал никак.

– Ти си разменил с Димитра едно добиче?

– В Орхание Димитър ме намери в Гаврииловия хан [и] ми [каза]: „У мене познават кулестия кон, който купих от Батовци [5], ела да го сменим с твоя кон!“ „Добре, казах аз, но нека идем на данъчното да сменим тескеретата! „Добре“, каза той [и] даде тескерето на поп Георгиевия чича, Йото. Ние отидохме в данъчното, дадохме таксите и разменихме конете.

– Каква беше комитетската работа и правихте ли събрания?

– По местата, които сме ходили, ние нямахме отделно събрание, защото бяхме двама души. Георги разясняваше комитетската работа.

– Как я разясняваше?.

– Казваше да се отделим от мюсюлманите и да станем като Влашко и Молдава.

– Колко гроша дадохте вие на комитета?

– Двеста гроша дадох аз и двеста гроша даде Марин. Той обаче дал отделно и за вестник сто и двадесет гроша.

– Знаеш ли нещо по въпроса за обира на хазната?

– Когато се обра хазната, аз бях в Плевен. Чух, [че] била обрана. След осемнадесет деня аз ходих към Ябланица, Вельо Минчов [ми] каза, [че] я обрал за комитета Димитър с тетевенците. [Ето] сведенията ми по това.

– Какво знаеш по убийството на дякона?

– Петнадесет деня след убийството чух, че го убил Димитър.

– Не знаеш ли друго по това?

– Не зная.

Подписал: Станчо поп Николов

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Станчо са протоколирани в наше присъствие, както са по-горе.

9 зилкаде, [1]289 [27 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Кольо Войнов от село Брусен

27 декември 1872

– Кога влезе в комитета и каква ти беше службата?

– В такава работа аз съвсем не съм влизал и не зная.

Очна ставка на Кольо Войнов със Станча

– Кажи за бога това, което знаеш, влиза ли тоя Кольо в комитета?

– Когато влязох в комитета, аз не зная той да е давал пари, но поп Георги имаше една книга. Там беше записано, че той [поп Георги] е взел от село Брусен сто и двадесет гроша, обаче имена нямаше. За селото имаше нарочно наименование, само [че] аз не зная добре наименованието.

Подписал: Станчо

Очна ставка на Кольо с поп Георги

– Кажи за бога: беше ли тоя Кольо в комитета?

– Мисля, че трябва да е бил в комитета, как е постъпил, не зная, защото пари [от него] не съм вземал.

Подписал: поп Георги

– Беше ли тоя Кольо в комитета, кажи истината, за бога!

– Когато събирах пари за вестник, тоя Кольо и Пано бояджията дадоха сто и двадесет гроша, а председателят на Изворския комитет Герго Стойков даде на тогова [Кольо] още и един револвер.

10 зилкаде [12]89 [28 декември 1872] година.

– Какво знаеш още за тоя Кольо?

– Когато взех парите му за вестника, писа се писмо в Ловеч, което мина през Извор. Той влиза в комитета.

Подписал: Марин Попов

Очна ставка на Кольо с Герго Стойков

– Влиза ли тоя Кольо в комитета, кажи правото, за, бога!

– За Кольо чух от поп Георги, че влязъл в комитета. Когато един ден Левски беше в нашето село, той отиде заедно с Дидьо за селото на Кольо. [Кольо] станал на Левски другар [по пътя].

– Кореспондираха ли те с вашия комитет?

– Ние не си пишехме писма един другиму.

– Ти си продал на Кольо един револвер, Марин Попов каза това!

– Аз не съм му го продал.

Подписал: Герго Стойков

– Сега тия казват така, сиреч, бил си в комитета и си купил един револвер.

– Аз не съм в комитета, но преди една година купих от Дидьо Пеев един револвер заедно с петдесет патрона за три лири и половина.

Въпрос към Дидьо в присъствието на Кольо

– Ти си продал на Кольо един револвер, за колко гроша му продаде тоя револвер?

– Аз не съм продавал револвер, ние с Дякон Левски не продавахме… [6] Кольо идваше, но ние не отидохме в неговата къща, отидохме в Тутманици, в къщата на поп Георги. Из пътя Кольо ни стана другар, обаче дума за комитета никак не е ставало.

Подписал: Дидьо Пеев

– Дидьо не ти е продавал револвер, от кого го купи?

– Преди се е разбрало погрешно. Аз не казах: „Купих го от Дидьо“. Казах: „Купих го от Вутьо Нинов.“

Въпрос към Вутьо Нинов в присъствие на Коля

– Ти си продал на Коля един револвер?

– Не съм продавал. Кольо ми [каза]: „Иди в Извор, пазарил съм с Герго Стойков един револвер за триста и петдесет гроша, вземи го [и] ела!“ Той ми даде триста и петдесет гроша и аз отидох при Герго, [който] ми даде един револвер с малко патрони, аз го дадох на Коля обаче колко патрона бяха – не [ги] броих, не знам.

Подписал: Вутьо Нинов

Въпрос към Герго Стойков

– Ето, Вутьо Нинов казва, че е купил от тебе донесения на тоя Кольо револвер, какво ще кажеш ти?

– Не, аз не съм го продал на Коля и не съм го изпращал с тоя Вутьо, но сега си спомних: от дошлите в наше село револвери, аз купих един, тоя револвер продадох на Вутьо Нинов.

Подписал: Герго Стойков

Повторен разпит на Коля

– Казваш, че си купил тоя револвер, защо го купи, каква нужда имаше [от него]?

– Аз живея в планината, нужен ми е, за това го купих.

Подписал: Кольо

Зададените въпроси и отговори и разпитът на споменатия Кольо, извършените очни ставки на Марина, Герго, Вутьо и Дидьо са записани по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 или 28 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Са- лим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на поп Стоян Пенков от Желява

28 декември 1872

– Откъде си, какво работиш и къде живееш?

– От Желява съм, свещеничествам и живея в Желява.

– Къде си се учил?

– Учих се в София и в Желява.

– Ходил ли си в чужбина?

– В чужбина не съм ходил.

– Кога и как влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Миналата година през месец февруари Димитър Дяковчанинът дойде в нашето село, отседна в дома на Тоне [7] [и] се представи като търговец. По това време той ни попита: „Имате ли училище?“ и накара намиращия се до него даскал Васил [8] да прочете някакви книжа. След прочитането на книжата, понеже на мястото, дето бяхме, дойдоха няколко души, той скри книжата. Ние станахме и отидохме по къщите си. Сутринта аз видях, [че] споменатият Димитър ни търсеше, за да купува кожи. Той ме попита: „Кои хора познавате в София?“ Аз отговорих: „Познавам даскал Христо Ковачев.“ На което споменатият каза: „Идете при него и съобщете за мене!“ След като мина един месец оттогава, ние дойдохме с моя съселянин чорбаджи Тоне в София. Минавайки по улицата на митрополията, срещна ни даскал Христо и ме попита за Тоне: „Човекът с тебе от Желява ли е?“ Аз му казах: „Той е мой съселянин.“ На това той каза: „Елате, ще ви кажа нещо!“ Взе ни и ни заведе в училището. Той ни каза: „Ще ви изпратя двама души.“ Ние отговорихме: „Преди един месец идваха такива двама души, но ние се уплашихме.“ На това споменатият Христо каза: „Не се плашете, те ходят за право, не се съмнявайте, каквото и да ви предложат, каквото и да ви кажат, каквито и книжа да ви дават – приемайте ги!“ Ние си отидохме на село. След като минаха два месеца оттогава, един ден пак тоя Димитър дойде в село заедно с Васила [и] отседна в къщата на Стоян Мечката [9]. През нощта, към два-три часа, дойде Стояновият син и ме извика. Аз отидох там, намерих Димитра и Васила, а и нашият чорбаджия Тоне беше там. Димитър ни каза: „Съберете пари, ще купувам оръжие, аз имам хора!“ На това чорбаджи Тоне извади и даде сто гроша, двадесет гроша даде Стоян Мечката, аз пък взех на заем от Велчо Стойнев едно бяло меджидие и го дадох на споменатия Димитър. По тоя начин влязох в комитета.

– Колко червени устава ви даде Димитър?

– Аз не зная за устави, не ни е давал.

– Колко пъти е идвал Димитър във вашето село?

– Идва два пъти.

– Кои още от вашето село дадоха пари на Димитра и за какво дадоха тия пари?

– Велчо Стойнов и Тошко [10] дадоха по двадесет гроша. Тия пари се събираха за купуване на оръжие, щяхме да се бием, за да възвърнем земята на нашите бащи.

– Ти, който под покровителството на султана си служител на държавата и представител на народа, как се довери на думите на няколко безделници от такъв род, влезе в комитета и последва тая идея?

– В началото Димитър ни заплаши: „Който ни издаде, се застрелва.“

– Какво друго знаеш?

– Нищо друго не зная.

– Кой беше председател в комитетската работа на вашия селски комитет?

– Беше чорбаджи Тоне.

– Каква нужда имахте, [та] влязохте в такъв комитет?

– Нямаме никаква нужда, мене ме заблуди Тоне. В комитета влизат още Велчо и Тошко.

10 зилкаде [1]289 [28 декември 1872] година.

Подписал: поп Стоян

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия поп Стоян се записаха по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

Подписали: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Стоян Младенов от село Желява

28 декември 1872

– Откъде си, имаш ли образование?

– Желявец съм, образование нямам, в чужбина не съм ходил.

– Как влезе в бунтовническия комитет?

– Преди десет месеца дойдоха заедно Димитър Дяковчанинът и даскал Васил. Седнахме в една стая в моята къща: Тоне, поп Стоян и аз. Димитър отвори и прочете някакви книжа. Той казваше да събираме пари, да купуваме оръжие, да се бием да вземем земята си.

– Колко гроша даде ти?

– Аз дадох едно бяло меджидие.

– Колко пъти идва в къщата ти Димитър [и] прави ли събрания?

– Идва два пъти.

– Колко души се записахте от вашето село и колко пари дадохте?

– Бяхме пет души. Аз дадох едно меджидие, колко дадоха останалите – не зная.

– Кой беше председател на събранието ви?

– Тоне и попът знаят да четат, те бяха.

– Имаш ли сведения за друго нещо?

– Не, нямам.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Стоян Младенов

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Стоян Младенов се записаха по-горе-в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на чорбаджи Тоне Иванов от Желява

28 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш, какво образование имаш?

– От село Желява съм, занимавам се със земеделие и кръчмарство, учих се в Желява.

– Кога влезе в комитета?

– Беше преди десет месеца. Един ден Димитър Дяковчанинът и даскал Васил дойдоха в моя хан. Там бяхме: аз и съселянинът ми Велчо. Изваждайки ни няколко книжа, той [Димитър] ги прочете и обясни идеята на комитета. „На комитета са нужни пари, ще се събират пари, ще се купува оръжие, ще дойде време да се отървете от това тегло. Не виждате ли, мюлтезимите пишат две кола сено за три [11], ето затова да събираме пари, да купим оръжие, [за] да се отървем от тия тежки работи. Най-на- пред да поискаме правда, не може ли – да се бием!“ Той искаше да ни даде комитетския устав, [но] ние се уплашихме [и] не го взехме. Те ни казаха [12]: „Ако вие ни обадите на властта, ще ви убием!“ Ние рекохме: „Няма да казваме.“ Те станаха и си отидоха. След един месец ние дойдохме със Стояна [13] в София на пазар. При владишкия конак срещнахме даскал Христо [14]. „Желявци ли сте?“ - ни попита той. „Да“, отговорихме ние. Той ни заведе в училището и ни каза: „Има двама души, [които] ходят като търговци, но те не са търговци, [а] комитетски пълномощници; те ще дойдат във вашето село [и] ще ви разяснят целите на комитета. Каквото и да кажат, каквито и наставления да дадат – приемете ги, не се бойте!“ Ние казахме „добре“ и си заминахме за село. След двадесет деня ние пак дойдохме на пазар [и] пак отидохме в къщата на даскала. Той ни запита: „Идва ли Димитър?“ „Не е идвал“, казах аз. „Ако тия дни дойде, предупредете го да не идва в София. Ние имаме тук препирня с даскалите, да не видят, че Димитър идва у мене, защото ще ме обадят на властта.“ След това ние си отидохме на село. След 3–5 дена в нашето село дойдоха Димитър и даскал Васил. Ние [му] съобщихме това, което даскал Христо ни каза и постъпихме в комитета. Димитър ни даде три устава и аз [му] дадох сто гроша.

– Къде останаха уставите!

– Той заповяда един да остане у нас, един да се предаде на Димитър ножара [15], за да го предаде на игумена на Драгалевския манастир – Генадий, аз му го дадох. „От село Елешница ще дойде Стоил Величков, и нему ще дадеш един!“ После Величков дойде и аз му го дадох.

– Колко пъти идва Димитър, колко събрания правихте и къде ги правихте?

– Той идва три пъти: веднъж в моя хан и два пъти у Стоян Младенов, там правихме събрание.

– Колко пари събрахте?

– Аз дадох сто гроша, попът, Стоян, Тошко и Велчо [16] дадоха още по двадесет гроша…

– За какво бяха тия пари?

– За разноски или за купуване на оръжие, щяхме да се бием.

– Кой беше председател на събранието и как беше името на комитета?

– В събранието всички бяхме еднакви. Димитър каза името на комитета, но аз не го запомних.

– Имаш ли други сведения?

– Нямам. Ние никога не се доверявахме на Димитра, доверявахме се на даскал Христо.

Подписал: Тоне Иванов

Разпит на софийския даскал Христо Петров Ковачев [17]

28 декември 1872

– Откъде си родом, какво работиш, къде си се учил?

– Аз съм от Сопот, от четири години даскалувам в София. Учих се в Сопот и Пловдив.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, не съм ходил.

– Как постъпи в комитета?

– Димитър идва два пъти и ми предложи да се запиша в тоя комитет, обаче аз не приех. Един ден, през великите пости, той дойде в къщата ми и каза: „Даскале, ти си учил, знаеш ли да четеш турски, виж тескеретата ми, мои ли са?“ Аз ги прегледах. После той ми каза: „Как се поминувате тук с османлиите?“ „Много добре се поминуваме“, казах аз. Димитър ми рече: „Ти не си добър човек. Вчера минах през село Желява. Там разговарях с двама души, те са добри хора. Аз ще ги изпратя при тебе, но нищо не им казвай, [защото] после зле ще патиш!“ Макар и да предположих, че е шпионин или комитетски човек, [все пак], не можах да го разбера добре. След няколко деня от Желява дойдоха попът [18] и [още] няколко души. Намерих ги пред софийската митрополия. Попитах ги: „Идва ли такъв и такъв човек? Какво направихте?“ Какво казаха те, не помня, но те рекоха: „Идва, разговаряхме, иска ни пари и ние му дадохме.“ После аз им казах: „Ако бяхте задържали тия пари за училището, щеше да бъде по-добре.“ Когато Димитър дойде втори път при мене, [той] ми каза, че трябва да постъпя в комитета, и ми донесе едно писмо. Казах му, че не влизам, това не е моя работа. Тогава Димитър ми рече: „Ти си шпионин, ако ти не приемеш тая работа и обадиш на властта, знай – ще умреш!“ След това аз казах: „Няма да обаждам никому.“ По- сле Димитър ми каза: „Не [ми] останаха [пари за] харчлък, дай ми малко пари за харчлък!“ „Нямам в себе си пари, друг път ще ти дам“, отговорих аз, „Не, няма време за друг път, може да [ме] обадиш, сега ми дай!“ каза той. Тогава аз отговорих: „Ще ти донеса пари, иди си [и] ела след малко пак.“ Той каза: „Аз ще вървя, [но ти] ела бърже!“ Аз рекох: „Ти вър- ви, привечер мини от тук, ще ти ги дам.“ На това споменатият запита: „Колко лири да запиша за тебе?“ „Не говоря за такива пари, казах аз, ако дам, мога да дам две меджидиета.“ И той си отиде. Вечерта аз избягах от дома и, да не го срещна, не си идвах в къщи до два часа през нощта. Когато след два [часа] си отидох в къщи, аз не попитах дали Димитър е идвал нея вечер или не.

– Какво пишеше в писмото, което ти остави Димитър?

– Покана от комитета със следните въпроси: колко оръжие, колко хора и колко кола сено може да се събере.

– Кой беше подписал това писмо и какво стана с него?

– Имаше няколко подписа, помня само един – Кърджалъ [19]. Писмото аз изгорих после.

– Ти казваше, че съвсем не си бил в комитета и не познаваш Димитра. Като не си в комитета, как Димитър току-така може да дойде и ти даде писмо?

– Когато Димитър дойде при мене, преди него от село беше дошъл един човек. Поради навалицата [човекът] не могъл да влезе при мене. Аз попитах [Димитра]: „Кое е това лице?“ Той ми каза: „Щом не влизаш в комитета, няма да ти го кажа!“

– Не си бил в комитета и не си обещавал на Димитра да постъпиш в него. Ако обаче Димитър дойде и каже, какво ще речеш?

– Аз не съм бил в комитета и не съм обещавал на Димитра.

Призова се Димитър Дяковчанинът и се извърши очна ставка със споменатия даскал Христо. Димитър се е срещал много пъти с Христа и с Дякон Левски. „После Левски изпрати и мене при тогова [Христо], аз дойдох [в София], намерих го [и] водихме комитетски разговор.“ [20] Димитър в предишните показания казва, че споменатият Христо е бил измежду комитетските хора, давал [му] е [и] преди писма. Отначало той [Димитър], като не могъл да убеди желявчани, изпратил ги при споменатия Христо. Христо убедил желявчани, дори той приемал писмата с радост. Споменатият Христо се съгласил да влезе в комитета и говорил всякакви работи, отнасящи се до него. Той [Христо] възприел с удоволст- вие думите му [на Димитра], ако не беше ги възприел, той нямаше да ходи още веднъж при споменатия [Христо]. Споменатият Христо му дал още пет бели меджидиета и два пъти [Димитър му] донесъл писма: едно от Левски и едно от Ловчанския комитет. Друг път изпратил на споменатия [т. е. на Димитра] писмо с пощата и каза дори, че [Христо] имал прозвище Исак Хаим. Споменатият Христо се придържа о предишното си показание, заради което се състави настоящето, подписано и от два- мата.

10 зилкаде [12]89 [28 декември 1872] година.

Подписал: даскал Христо

[Отпечатал пръст]: Димитър от Дяково

Призоваха се още поп Стоян и чорбаджията Тоне от село Желява. Извърши се очна ставка със споменатия даскал Христо. На зададените им въпроси: „Вие казахте: „Видяхме даскала в София при митрополи- ята,“ тоя ли е даскалът и какво ви каза той?“, споменатите отговориха: „Ето, тоя даскал Христо ни извика в училището и ни каза: „Във вашето село ще дойдат двама души“ и ни описа външността им. „Те ще ви ка- жат някои неща, да ги изслушате!“ Ние казахме на даскала: „Те идваха при нас, но като не ги познахме, не ги приехме“. Щом казахме: „Не ги приехме“, даскал Христо рече: „Те ще дойдат още веднъж във вашето село, не ги отбягвайте, защото и ние знаем за това, и слушайте какво ще ви кажат.“ Когато после Димитър дойде в селото ни, както и по-горе казахме, ние приехме и него, и неговите думи.“ Те признаха, че са влезли в комитета по негови изказвания [на Христо], но ако той не е бил в комитета и не им е говорил, те не щели да постъпят в комитета. Христо отказа: „Аз не съм ги убеждавал, не съм казвал нито една дума: влезте или не влизайте!“ Той се придържа о предишните си показания, за което се състави настоящето и се подписа от всички.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

Подписали: поп Стоян, чорбаджи Тоне, даскал Христо

Зададените въпроси и отговори, показанията на споменатия Христо и извършените очни ставки с Димитра, поп Стоян и Тоне се записаха по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 или 28 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Петото съдебно следствие обхваща разпитите на отделни революционни дейци от Софийския комитет и от селата в Софийско.

2Поп Георги Тутмаников.

3Димитър Общи и Васил Бошаранов.

4„Синът на Изворския поп“ трябва да е Марин Попов.

5Село „Батовци“ (тур. „Батофча“) в Тетевенско няма. Очевидно и тук преписвачът е сгрешил името на с. Батулци.

6На мястото на многоточието в тур. текст стои думата „вино“, а цялото изречение гласи: „Биз Дяко Левски иле шараб (?) сатмадък“ = „ние с дякон Левски не продавахме вино“ (?). Предполагаме, че преписвачът е направил някоя грешка, която причинява безсмислието в това изречение.

7Тоне Иванов Крайчев.

8Даскал Васил е Васил Бошаранов.

9Стоян Младенов Мечката.

10Тошко е Тошко Стойнов.

11„Мюлтезими“ = закупчици на данъците, които са ограбвали населението, като фалшифицирали данните за приходите на селяните, за да вземат от тях по-голям юшюр (десятък). Подобно изказване за злоупотребленията на „юшюрджиите“ прави и Левски в последния си разпит на 9 януари 1873 г. Той казва: „Десетте коли сено, чрез услугите на мухтарите, юшюрджиите записват за 15 коли“ и пр.

12„Те ни казаха“, т. е. Димитър Общи и Васил

13Стоян Младенов.

14Даскал Христо е Христо Ковачев.

15Димитър Петров Ножаров, родом от гр. Неврокоп, но преселил се в София. Бил е касиер на революционния комитет в София.

16Касае се за поп Стоян поп Пенков, Стоян Младенов, Тошко Стойнов и Велчо Стойнов.

17Христо Петров Ковачев, учител в София, секретар на комитета (за него вж. Л. Дойчев, пос. съч., стр. 392 и 432).

18„Попът“ е поп Стоян поп Пенков.

19„Кърджалъ“ е псевдоним на Левски.

20Поставеното в кавички изречение трябва да отиде към следващото на нов ред изречение след думата „казва“, и то като пряката реч бъде превърната в непряка.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

ЦАР ДАВИД

Ако се вярва на Библията, отначало Давид бил цар само на южното царство Юдея, на след това, като Саул преди него, станал цар на двете еврейски царства: южното – Юдея, и северното – Израил.

Именно Давид завзел от иевусейците и направил своя столица град Ерусалим. До това време столицата на Давид била в Хеврон. Давид пренесъл съща така в Ерусалим ковчега Господен. Това деяние се харесало толкова на Яхве, че той сключил с Давид завет, според който властта над евреите винаги ще принадлежи на цар от дома на Давид (2 Царе, 7:13).

За разлика от заветите, сключени с Авраам и Мойсей, този завет бил безусловен. Яхве не поставял на царете от дома на Давид никакви условия. Правото да управляват евреите се прикрепяло за вечни времена към царете от дома на Давид независимо от това какво са извършили и на кого са се покланяли. Офертата била неотменима.

„Той ще построи дом за Името Ми и Аз ще утвърдя престола на царството му до века. Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син. Ако извърши неправда, Аз ще го накажа с жезъла на мъжете и с ударите на човешките синове, но милостта Ми няма да се оттегли от него, както я отнех от Саул, когото махнах отпред теб. И домът ти и царството ти ще се утвърдят пред теб до века; престолът ти ще бъде утвърден до века“ (2 Царе, 7:13–16) – казал Господ на Давид чрез придворния пророк Натан.

Именно този предсказан от Господ син на Давид, Соломон, издигнал могъществото на Юдея и Израил до нова висота. Именно той построил в Ерусалим Първия храм. Мъдростта на Соломон била известна по цялата земя, Савската царица го посетила с подаръци и „среброто в дните на Соломон се смятало за нищо“ (3 Царе, 10:21).

На пръв поглед може да ни се стори, че авторът на Третата книга Царе се възхищава от Соломон. Но в действителност той разказва за него няколко много неприятни истории.

Той разказва, че Соломон убил своя брат Адония, когото първосвещеникът Авиатар от Сило помазал за цар. След това Соломон пратил в изгнание първосвещеника Авиатар и го заменил с първосвещеника Садок. И Садок, и Авиатар били потомци на Аарон, но били от различни негови синове.

Но дори този грях с убийството на Адония не бил нищо в сравнение с това, което направил Соломон в старостта си. Защото, въпреки че построил Първия храм, той бил освен това грешник и сластолюбец, чиито чуждестранни жени в края на царуването му го накарали да извърши най-страшния грях от всички възможни грехове – грехът да се покланя на чуждоземни идоли.

Вдясно от Елеонския хълм, точно по диагонал от Храмовия хълм, Соломон построил още три храма: на Ашер, сидонската мерзост, на Хамос, моавската мерзост, и на Мелхом, амонитската мерзост (4 Царе, 23:13).

Това негово отстъпничество станало заради чуждестранните му жени.

„И когато Соломон остаря, жените му отклониха сърцето му след други богове; и сърцето му не беше неразделено с Господ, неговия Бог, както сърцето на баща му Давид… И Соломон извърши зло пред Господ и не следваше напълно Господ, както баща му Давид“ (3 Царе, 11:3–6).

Заради това след смъртта на Соломон царството се разпаднало. Още докато бил жив Соломон, порок Ахия от Сило помазал за цар един от неговите поданици – Йеровоам.

Но, както помним, Господ сключил с Давид неотменим договор. Той обещал, че домът на Давид винаги, каквото и да стане, ще царства над евреите. Затова Ахия не помазал Йеровоам да царува над целия народ. Като го срещнал, той раздрал дрехата си на дванадесет части и дал десет от тях на Йеровоам като знак, че му дава властта над десетте Израилеви колена, живеещи в Израил.

Ахия предсказал също така, че една част от царството, от уважение към Давид, Бог ще остави завинаги на Давидовия дом. Ако Йеровоам, заявил Ахия, спазва завета на Господ, домът му ще процъфтява, както преди това дома на Давид.

„И ако слушаш всичко, което ти заповядвам… Аз ще бъда с теб и ще ти съградя сигурен дом, както съградих на Давид, и ще дам Израил на теб. И ще смиря заради това потомството на Давид, но не завинаги“ (3 Царе, 11:38–39).

Така, според Трета книга Царе, евреите се разделили на две царства: северно, Израил, което наричали така по името на всички евреи, и южно, Юдея, което се населявало само от едно коляно – коляното на Юда.

Над Израил се възцарил Йеровоам, а над Юдея – Соломоновия син Ровоам. Това разделение станало, защото Соломон взел за жени чуждоземни принцеси и изменил на Господ. Той извършил най-страшния гняв, забранен от Тората.

Като имаме предвид нагледното и незабавно наказание, постигнало Соломон, бихме могли да очакваме, че Йеровоам, помазан за цар от силоския пророк Ахия, ще се държи много по-благоразумно.

Но къде ти!

От помазването не се получило нищо добро. Йеровоам също изменил на Господ – и как още!

Като се страхувал, че евреите от неговите владения ще ходят на поклонение в Ерусалим, той направил два златни телеца и поставил единия в Дан, до северната граница, а другия във Ветил, на юг.

„Затова царят реши и направи два златни телеца, и каза на народа: „Не трябва да ходите до Ерусалим; ето боговете ти, Израил, които те изведоха от египетската земя“ (3 Царе, 12:28).

Тази постъпка на Йеровоам разгневила Господ. В момента, когато той стоял във Ветил до жертвеника и се готвел да кади, бил проклет от още един пророк. Йеровоам заповядал да хванат пророка, но ръката му моментално изсъхнала. Пророкът извикал срещу олтара чрез Господнето слово и казал: „Олтаре, олтаре, така казва Господ: Ето, син ще се роди на Давидовия дом, на име Йосия. Той ще заколи върху теб свещениците на високите места, които кадят върху теб, и човешки кости ще се изгорят върху теб“ (3 Царе, 13:2).

Това пророчество поразява с необикновената си точност. Пророкът, заплашващ Йеровоам, не му предсказвал просто зла участ. Той назовал конкретен цар, цар Йосия от Давидовия дом, който триста години след описваните събития ще унищожи ветлиския жертвеник. Това е невероятна точност. Това е все едно съвременник на Джордж Вашингтон да му предскаже, че през 2016 година американците ще изберат за президент човек на име Доналд Тръмп.

Така или иначе, заради отстъпничеството на Соломон единното еврейско царство се разпаднало на северния Израил и южната Юдея.

Всички царе на Израил били отцепници, узурпатори и нечестивци. Всички вършели лоши неща пред очите на Господ и затова Господ се отвърнал от Израил, който през 722 г. пр. н. е. бил завзет от асирийците.

Работите на съседна Юдея, където царствал законният Давидов дом, вървели значително по-добре. Много нейни царе спазвали завета и забранявали служенето на чуждоземни богове.

С голямо усърдие към Господ се отличавал цар Езекия (715–696 г. пр. н. е.). Но най-усърден от всички бил цар Йосия, който управлявал от 641 до 609 г. пр. н. е. Именно Йосия бил този цар, чиято поява 300 години преди рождението му предсказал на Ветилския жертвеник проклелият го пророк.

В самото начало на царстването на Йосия в храма била намерена древна книга. Донесли я на царя първосвещеникът Хилкия и пророк Шафан.

Като чул думите от книгата, царят разкъсал дрехите си и започнал мащабна кампания за религиозно пречистване.

Йосия изнесъл „от Господния храм всичките вещи, направени за Ваал, за ашерата и за цялото небесно войнство, и ги изгори извън Ерусалим, в полетата на Кедрон, и отнесе пепелта им във Ветил. И премахна жреците на идолите, които юдовите царе бяха поставили и които кадяха по високите места в юдовите градове и околностите на Ерусалим, и тези, които кадяха на Ваал, на слънцето, на луната и на дванадесетте зодии, и на цялото небесно множество. Изнесе ашерата от Господния дом извън Ерусалим при потока Кедрон и я изгори при потока Кедрон, стри я на прах и хвърли праха ѝ по гробовете на синовете на народа“ (4 Царе, 23:4–6).

Йосия въвел тотална забрана на изображенията. Той изгонил жреците, които кадели на Ваал. Осквернил хълмовете и отменил конете, които юдейските царе посветили на Слънцето, а колесницата на Слънцето изгорил. Разрушил храмовете на Ашер, Хамос и Мелхом, построени от Соломон на Елеонския хълм, строшил статуите, изсякъл свещената гора и осквернил свещените места, като разхвърлял по тях човешки кости; унищожил издигнатия от Йеровоам жертвеник във Ветил и изгорил отгоре му човешки кости.

„Отмахна и всичките храмове на високите места, които се намираха в самарийските градове и които израилевите царе бяха направили и бяха разгневили Господ, и постъпи с тях точно както беше направил във Ветил. И изкла всичките жреци от високите места, които бяха там, на жертвениците и изгори върху тях човешки кости… Освен това Йосия премахна запитвачите на духове и врачовете, домашните идоли и кумирите, и всичките гнусотии, които се намериха в юдовата земя и в Ерусалим…“ (4 Царе, 23:19–24).

Пред нас е впечатляващата картина на културна революция от края на VII век пр. н. е. – пълно, тотално изтребление на всички традиции на народа, на всички негови богове, вяра и навици, извършено с невиждана жестокост, религиозен тоталитаризъм, изкореняващ всичко, което съставя вярванията на народа, в полза на удивително навреме намерената древна книга.

Но авторът на Четвърта книга Царе твърди, че всичките реформи на Йосия не били нововъведение. Те станали след намирането на древната свещена книга. Те били връщане към началото.

„Преди него не е имало цар като него, който да се е обърнал към Господ с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила, според целия закон на Мойсей. А и след него не се издигна такъв като него“ (4 Царе, 23:25).

(Следва)

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 6. Два въпроса към вярващите

Искам да задам, колкото и странно да прозвучи, два въпроса на вярващите.

Аз имам свои отговори, но е възможно те да не са правилни. Възможно е да разбирам някои неща грешно или неточно.

И ми се иска да науча отговорите, които могат да ми предложат вярващите, или така наречените вярващи, или тези, които се смятат за вярващи – не е толкова важно.

А е важно, че двата въпроса се отнасят до тяхната главна книга – така нареченото „свещено писание“, по-точно засягат непосредствено самото Благовестие, иначе казано – Новия завет. Разделът се нарича Деяния на апостолите, а моят въпрос за пета глава, конкретно – за случката с Анания и Сапфира.

Ще припомня: за да влезе човек в общината на първите християни, било необходимо да продаде всичко, което има, а парите – пълната сума, до последната сестерция – да донесе и да ги даде на апостол Петър.

И ето че една семейна двойка – Анания и Сапфира – решават да влязат в християнската община. В глава пета пише буквално:

„А един човек на име Анания, с жена си Сапфира, продаде имота си и задържа от полученото със знанието на жена си; и донесе една част и я сложи пред краката на апостолите“.

Иначе казано, Анания продал всичко, което имал, но скрил част от парите – вероятно поради някакви битови съображения.

„Тогава Петър му каза: „Анания, защо позволи на Сатаната така да завладее сърцето ти, че да излъжеш Святия Дух и да задържиш част от парите от продажбата на земята?

Нали тази земя беше твоя, преди да я продадеш! След като я продаде, парите бяха твои да се разпореждаш с тях, както намериш за добре. Защо намисли да извършиш това нещо? Ти излъга не хората, а Бога.“

Като чу тези думи, Анания се свлече на земята и издъхна. Всички, които научиха това, много се изплашиха.

Младежите станаха, покриха тялото му, после го изнесоха и го погребаха.

След около три часа влезе жената на Анания, която не знаеше какво се беше случило“.

Ще добавя от себе си: никой не е казал на Сапфира за смъртта на мъжа ѝ, която всъщност е настъпила в съвсем близко време.

„Петър я попита: „Кажи ми, за толкова ли пари продадохте нивата си?“

„Да, за толкова я продадохме“ – отговори тя.

Тогава Петър ѝ каза: „Защо вие двамата сте се наговорили да подлагате на изпитание Духа на Господа? Виж! Онези, които погребаха мъжа ти, са стъпили вече на прага; и теб така ще изнесат.“

В същия миг тя падна в краката му и издъхна. Когато младежите влязоха, я намериха мъртва, изнесоха я и я погребаха до мъжа ѝ“.

И точно тук се появява моят въпрос.

Как всъщност са умрели Анания и Сапфира? Кой е техният убиец?

Ако това е така нареченият всеблаг бог, който е любов, ние знаем, че всеблагият бог имал все пак навика да убива по много по-изтънчени и екзотични начини – например с превръщане в солен стълб. Или още някак си все така изкусно.

Между другото, идеята за превръщане в солен стълб би била тук по-оправдана, защото би могло да поставят и Анания, и Сапфира в християнското светилище като нагледни експонати, прикрепяйки им някакъв надпис от рода на: „Те не дадоха всичките пари на апостолите“. Би могло и на три езика – на арамейски, гръцки и латински.

И все пак – кой е техният убиец, ако това не е така нареченият всеблаг бог? Ще напомня, че освен Бог, Анания, Сапфира и групата християни на мястото на произшествието нямало никого. Не се споменават никакви други действащи лица.

На мене ми се иска много да чуя отговора на този въпрос.

Вече казах, че имам свой отговор, и допускам напълно, че той може и да не е верен.

Аз смятам, че тук виждаме единствено схематична илюстрация на това как се създава всяка тоталитарна секта, чиято цел са преди всичко парите, бизнесът. Според мене историята, която цитирах, показва по най-добър начин това.

Ако не съм прав, предложете, моля ви, своя отговор.

Вторият въпрос засяга непосредствено разпятието.

Ние знаем, че героят на вашата книга - а именно Новият завет, или Евангелието – Исус Христос, равин по професия, проповядващ в синагогите, имал доста печална за земните мерки съдба: бил разпънат.

Смята се, че по този начин той е пожертвал себе си.

Наистина, получава се така, че той е пожертвал себе си на себе си. Защото нееднократно казва, че той и Бог Отец са едно и също нещо.

Той нееднократно се преобразява на планината Тавор, заставайки пред учениците си с всякакви бялоблестящи одежди. Той знаел предварително цялата драма и даже предсказал на Петър, че, преди да пропее петелът, ще го предаде три пъти. Иначе казано – той безусловно бил бог и руската православна канонична традиция само потвърждава това.

Нека си спомним: (Тук следва откъс от стар руския православен тропар за разпънатия Христос – „цар на ангелите“)

С други думи, никакви съмнения, че Христос е Бог, православните християни не би трябвало да имат.

Но ако бог е абсолютно всезнаещо, всемогъщо, всевластно, всепроникващо същество, той по всяка вероятност знае всичко, което е станало, и всичко, което ще стане.

Така в евангелската драма той участва като автор на сценария, продуцент и режисьор-постановчик, който по дефиниция е запознат със сценария и в общи линии знае много добре как ще се развият събитията.

По тази логика, отивайки на така наречената кръстна смърт, той е знаел прекрасно, че с него няма да се случи нищо лошо. Че нищо не заплашва нито живота му, нито здравето му, нито властта му, нито благополучието му. Че ще минат някакви си тридесет и шест часа и той, абсолютно невредим, ще стане и ще продължи да функционира.

В какъв смисъл тогава се е жертвал?

Защото ако това е спектакъл, ако хепиендът на това същество е бил гарантиран просто защото така е било заложено в сценария и изпълнителят на главната роля го е знаел прекрасно – смъртта престава да бъде смърт. И мъките престават да бъдат мъки. Това повече прилича на някакъв туризъм в екстемални условия.

Възможно е да греша. Възможно е моята трактовка да е абсолютно невярна и вие да имате своя. Но аз вече ви обърнах внимание, че това е само въпрос.

Как така се е жертвал, след като хепиендът е гарантиран?

Предполагам, че тези книги са се писали за така наречените първи християни. Ние помним, че това са били работници в лупанариумите, прокажени, местни клошари, освободени роби и роби – накратко казано, абсолютно безпросветни хора, без какъвто и да е критичен, скептичен или аналитичен подход към въпроса. На тях можело да им се набие в главите всякакво нещо.

Възможно е да не съм прав.

Ще чуя с интерес вашите отговори.

А по време на следващите уроци непременно ще поговорим за това как да предпазим децата от попската пропаганда по време на така наречените уроци по православна култура в училищата. Мисля, че мога да ви подскажа как да го направите.

Освен това задължително ще организираме малки библейски четения и аз ще се постарая да обясня на атеистите как е най-добре да се разговаря с вярващите.

(Следва)

И тази събота ще гледаме малко стари снимки.

Снимките този път са на засукани красавици (sexy women, както пише на страницата, откъдето ги задигнах) от края на 19-ти и началото на 20-ти век.

Сниманите особи не са известни с изключение на две: шестата снимка ни показва обожаваната по това време танцьорка от „Фоли бержер“ Ев дьо Мило, а десетата, направена предполагаемо през 1902 г. – Жан Дьорвал, колежка на госпожица Дьо Мило от знаменитото парижко кабаре.

Снимките са били някога черно-бели, но са колоризирани с помощта на съвременната техника, за да им се радваме по-пълноценно от някогашните джентълмени.

Ли Джендао (李政道)

24 ноември 1926 г.

Нобелова награда за физика, 1957 г. (заедно с Ян Ченин)

(За задълбоченото изследване на така наречения закон за четността, довело до важни открития в областта на елементарните частици.)

Китайско-американският физик Ли Джендао е роден в Шанхай. Той е третото от шестте деца на бизнесмена Ли Дженкун и Чанг Минчан. След като завършва през 1943 г. средното училище „Дзянсу“ в Канчу, Ли постъпва в Националния университет „Чеузян“ в Куейчу. След нахлуването на японците в Китай университетът се премества в Кунмин, където влиза в състава на обединението на евакуираните институти, получило названието Национален югозападен обединен университет. Ли се евакуира със своя университет през 1945 г. По същите причини студент в университета в Кунмин е и Ян Ченин, който по-късно е колега на Ли. Бакалавър на физическите науки Ли става през 1946 г. През същата година, като получава стипендия от китайското правителство, той постъпва в Чикагския университет, където се занимава под ръководството на Енрико Ферми. Там се запознава с Ян, който също е стипендиант на китайското правителство. Дисертацията за получаване на докторска степен, която Ли защитава успешно през 1950 г., се нарича „Съдържанието на водород в белите джуджета“ („Hydrogen Content of white Dwart Stars“).

През 1950 г. Ли прекарва няколко месеца като асистент-изследовател по астрофизика в Йеркската астрономическа обсерватория до езерото Женева (щат Уисконсин). През следващата година работи като асистент-изследовател по физика в Калифорнийския университет в Бъркли. Ли и Ян се срещат отново през 1951 г. в Института за фундаментални изследвания в Принстън (щат Ню Джърси). През 1953 г. Ли става асистент-професор във физическия факултет на Колумбийския университет, а през 1956 г., на двадесет и девет години, вече е професор. Той е най-младият професор за цялата история на Колумбийския университет. От 1960 г. до 1963 г. Ли заема поста професор в Института за фундаментални изследвания, а през 1963 г. се връща в Колумбийския университет.

Дружбата му с Ян укрепва през двете години, прекарани в Принстън. Тя продължава е лед това, когато Ли се връща в Колумбийския университет, а Ян остава в Института за фундаментални изследвания. Всяка седмица те се срещат, за да обсъждат научни проблеми. Един от тях се отнася за двата различни вида К-мезони – нестабилни частици, откривани след бомбардирането на атомните ядра с високоенергийни частици. К-мезоните се различават по характера на своето разпадане: единият от К-мезоните (наречен тета мезон) се разпада на два пи-мезона, а другият К-мезон (наречен тау мезон) – на три пи-мезона. Но според някои експериментални данни се получава, че тау и тета мезоните са една и съща частица, по-точно – имат еднакви маси и период на съществуване. Най-голямо основание да се смятат тау и тета мезоните за различни частици е законът за запазване на четността. Освен всичко друго, този закон посочва, че взаимодействията на частиците и огледалното отражение на тези взаимодействия удовлетворяват едни и същи закони и не се различават помежду си. Природата няма предпочитания нито към лявото, нито към дясното и затова сме прави да очакваме, че изходът от всеки експеримент ще бъде стабилен. Частиците или енергетичните състояния притежават определена четност и се наричат четни (+1) или нечетни (–1). Законът за запазването на четността твърди, че четността на разпадащата се частица е равна на произведението на четността на частиците, на които се резпада, затова пълната четност остава непроменена. Тъй като четността на пи-мезона е равна на –1, четността на системата от два пи-мезона е равна на (–1)·(–1) = +1. Следователно тета мезонът, който се разпада на два пи-мезона, трябва да има четност, равна на +1, а тау мезонът, който се разпада на три пи-мезона – четност, равна на (–1)·(–1)·(–1) = - 1. Така запазването на четността изисква тета и тау мезоните да са различни частици. Но напълно надеждни експериментални данни, свидетелстващи за тяхното сходство, противоречат на този извод. И Ли и Ян се заемат да размишляват над тази нерешена загадка.

Законът за запазването на четността е формулиран за първи път през 1925 г. и оттогава е всеобщо признат, защото прилагането му в теоретичните и експерименталните изследвания се оказва необичайно плодотворно. Освен това, запазването на четността се възприема интуитивно като нещо очевидно: защо природата трябва да предпочита едно нещо пред друго? На физиците са известни четири фундаментални взаимодействия: силно (между нуклоните – частиците, от които се състои ядрото), електромагнитно (между заредените частици), слабо (при излъчването на частици по време на радиоактивното разпадане) и гравитационно (между масите). Търсейки решение на проблема за тета и тау мезона, Ли и Ян анализират експерименталните данни, потвърждаващи запазването на четността. За свое учудване, те откриват, че съществуват множество данни, удостоверяващи запазването на четността при силното и електромагнитното взаимодействие, но няма данни, потвърждаващи запазването на четността при слабото взаимодействие. Гравитационното взаимодействие, най слабото от четирите, обикновено е пренебрежително малко при взаимодействието на субатомните частици. Експериментаторите никога дотогава не подлагат на пряка експериментална проверка запазването на четността при слабото взаимодействие, може би защото са вътрешно убедени в него. В процесите на разпадане на тета и тау мезоните главна роля играе именно слабото взаимодействие.

Ли и Ян са преди всичко теоретици, но предлагат няколко експеримента, предназначени да дадат окончателен отговор на въпроса за симетрията на дясното и лявото при слабите взаимодействия. След шест месеца трудна подготовка един от експериментите е осъществен през 1956-1957 г. от сътрудничката на Колумбийския университет Ву Дзинсян и други физици от Националното бюро за стандартите на САЩ в Станфорд. Радиоактивен кобалт, който се превръща при разпадането си в никел и излъчва енергия във вид на бета-излъчване (електрони) и неутрино (частица с нулева маса и нулев заряд), е поставен между намотките на електромагнит и охладен до температура, близка до абсолютната нула, което свежда до минимум влиянието на топлинните ефекти. Понеже атомите и техните ядра имат в някои отношения поведение на миниатюрни магнити, повечето атоми на кобалта се подреждат паралелно на силното магнитно поле в бобината, чиято посока е опорна. Бета-разпадането (излъчването на електрони) е резултат от слабото взаимодействие. Ако четността се запазва при разпадането на кобалта, по направление на северния и южния магнитен полюс източникът би трябвало да излъчва еднакъв брой електрони. Ву получава убедително доказателство, че към южния магнитен полюс се насочват повече електрони отколкото към северния. Така четността при слабите взаимодействия не се запазва. Изходът от експеримента е неочакван даже за Ли и Ян, въпреки изказаната от тях дръзка хипотеза.

Скоро това намира потвърждение при други експерименти, осъществени в Колумбийския университет от Ричард Л. Гаруин, Леон Ледерман и Марсел Вайнрич. Тези експериментатори използват разпадането на пи-мезоните и мю-мезоните, последвано от разпадане на мю-мезоните на електрони и неутрино (или антинеутрино). Те откриват, че мю-мезоните и електроните не се насочват нагоре и надолу симетрично, както би трябвало да се очаква, ако четността се запазва. Следващите експерименти, направени в различни лаборатории, доказват, че четността не се запазва и при разпадането на други частици.

Нарушаването на просъществувалия доста дълго закон за запазването на четността облекчава решаването на загадката за тау и тета мезоните: разпадането на една или друга частица може да става по два различни начина. Всичко това открива нови хоризонти за научните изследвания и заражда надеждата за възможността да се върви към постигането на целта, набелязана още от Алберт Айнщайн - създаване на единна теория, обхващаща и четирите фундаментални взаимодействия.

Научните интереси на Ли са разностранни. Той работи успешно в съвсем различни области на физиката като теорията за полето, статистическата механика (науката за атомния произход на топлинните явления), хидродинамиката, теорията за турбулентността и астрофизиката.

През 1950 г. Ли се жени да Чин Юйджан (Жанет), семейството има двама сина. Колегите на Ли го характеризират като скромен и затворен човек. Самият Ли смята, че основното му занимание е да размишлява. В свободното си време той чете романи със загадъчни сюжети и слуша музика. През 1963 г. Ли става гражданин на Съединените американски щати.

През 1957 г. Ли получава наградата Алберт Айнщайнна университета „Йешива“. През 1958 г. Принстънският университет го избира за свой почетен доктор. Той е член на Националната академия на науките на САЩ и на Американското физическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/lee.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Велчо от Желява

30 декември 1872

– Как ти е името, как е името на баща ти, откъде си, какво работиш и на колко си години?

– Велчо, бащиното ми – Стойно, желявец съм, на четиридесет години, занимавам се с овчарство.

– Числил си се към комитета, образуван за бунтуване на българското население, кога и как постъпи?

– Аз винаги овчарувам в планината, в село слизам един-два пъти в месеца, не знам за такива работи.

– Защо казваш, че не знаеш? Тоне, поп Стоян, Стоян Младенов, Тошко и ти сте били вътре [в комитета], давали сте пари [и] ти си дал двадесет гроша.

– Аз изобщо не ги познавам, аз нямам пари дори да си купя сол, как ще дам двадесет гроша!

– Ако тия твои другари дойдат и ти кажат в лицето, какво ще речеш?

– Повикайте ги да кажат, ако искат нека ме набедят, аз такава работа не зная.

[Отпечатал пръст]: Велчо Стойнов от Желява

Когато се направи очна ставка между Велчо Стойнов и чорбаджията Тоне, поп Стоян и Стоян Младенов от Желява, споменатите казаха, че при идването на Димитра, Велчо бил заедно с тях, дал двадесет гроша и приел [да влезе] в комитета. Споменатият Велчо подържа предишните си показания.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал поп Стоян, Тоне също, Стоян Младенов отпечатал пръст, Велчо Стойнов също.

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Велчо се протоколираха по-горе в наше присъствие.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на желявеца Тошко

30 декември 1872

– Името ти, името на баща ти, откъде си, на колко си години и какво работиш?

– Тошко, бащиното ми – Стойно, от Желява съм, на четиридесет години, занимавам се със земеделие и овчарство.

– Бил си в бунтовническия комитет, кога и как влезе?

– Аз паса овцете, живея в планината, такива работи не съм чувал; занимавам се със своята работа, старая се да си плащам данъка и търся своето спокойствие под покровителството на падишаха. За работите в село аз не зная нищо.

– Поп Стоян, Стоян Младенов, Тоне, Велчо и ти сте постъпили в комитета. И ти си дал двадесет гроша?

– Такава работа не зная, аз нямам пари за бръснене, та ще дам двадесет гроша!

– Ако тия ти кажат в лицето, какво ще речеш?

– Ако кажат, нека кажат, аз зная себе си, такава работа не приемам.

Когато се извърши очна ставка между поп Стоян, Тоне, Стоян Младенов и Тошко, споменатите казаха, че Тошко е влязъл заедно с тях в комитета и е дал двадесет гроша. Споменатият Тошко каза, че няма сведения за такива работи. Те и да са правили [такива неща], той не щял да приеме такава работа, че търсил спокойствието си под царското покровителство и се молил за здравето на падишаха.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал поп Стоян, чорбаджи Тоне също, Стоян Младенов отпечатал пръст, Тошко също.

Показанието на споменатия Тошко от Желява и очните ставки на Тоне чорбаджията, Стоян Младенов и поп Стоян се протоколираха по-горе и се извършиха в наше присъствие.

13 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на ловчанския търговец Димитър Николов Пъшков

30 декември 1872

– Откъде си, какъв ти е занаятът, знаеш ли да четеш и да пишеш, ходил ли си в чужбина?

– Ловчанец съм, търгувам със зърнени храни, чета и пиша, учил съм в Ловеч, никъде не съм ходил.

– Кога и как постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население?

– Нищо не зная.

– Не си ли чувал за комитета?

– Не съм чувал.

– Първият комитет се образува във вашия град Ловеч. Димитър и Левски са дохождали толкова пъти, може ли да не си чувал?

– Не съм чувал и не зная такава работа.

Подписал: Димитър Пъшков

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Димитър Пъшков се протоколираха в наше присъствие.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Призоваха се Димитър Дяковчанинът и Анастас плевненецът и се направи очна ставка с Димитър Пъшков. Споменатият Димитър от Дяково разказа, че Димитър Пъшков е член на комитета, че в Ловеч много пъти са правили събрания заедно, че той [Д. Пъшков] разпространявал книжата, които идвали отсреща [Букурещ] за Ловчанския комитет. Анастас плевненецът разказа, че когато го повикали в Ловчанския комитет, споменатият Димитър Пъшков се намирал на събранието, дори той [Анастас] седял до него, попитал го как се казва, че той [Д. Пъшков] съобщил, че се казва Димитър Пъшков, че споменатия [Д. Пъшков] се числял към комитета. Присъстващият Стоян пандурът разказва, че макар да е видял споменатия Димитър Пъшков в хана му, на комитетско събрание не го е виждал. Димитър Пъшков заяви, че не познава никого от тия, че няма сведения за тия работи, и продължава да крие и отрича, за което се състави настоящето и всички се подписаха.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

Димитър от Дяково отпечатал пръст, Анастас от Плевен подписал, Стоян пандура отпечатал пръст, Димитър Пъшков подписал.

Очните ставки на споменатия Димитър Пъшков с Димитър Дяковчанина, Анастас плевненеца и Стоян пандура се извършиха в наше присъствие.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Попов

30 декември 1872

– Кажи кога и как постъпи в бунтовническия комитет?

– Такава работа аз нито съм чувал, нито пък зная, нямам сведения.

– Ако хора, които знаят, ти кажат в лицето, че си бил в комитета и че си имал сведения за всички комитетски работи, какво ще речеш?

– Нека дойдат да кажат, аз такава работа не зная.

Когато се направиха очни ставки между Марин Попов и Димитър сърбина, Анастас плевненеца и Дидьо Пеев, Димитър сърбинът разказа, че ходил седем-осем пъти в къщата на Марин Попов, че постоянно ходил в Мариновата къща и правил събрание, че комитетските книжа изхождали винаги от Ловеч, че Дякон Левски и убитият в Русе Ангел Кънчев ходели винаги в къщата на споменатия, че комитетските събрания ставали в Мариновата къща, че големите комитетски събрания ставали [пак] в Мариновата къща. Марин купил на Дякон Левски, на Ангел Кънчев и нему [на Общи] за три хиляди гроша коне, за да обикалят комитетските места. От Мариновата къща в Ловеч се разпространявали всички комитетски бунтовнически книжа и в неговата къща се получавали всички комитетски книжа, идващи от околните [комитети]. Минаващите от Влашко хора идвали направо в неговата къща и се изпращали за бунтуване навсякъде чрез него. Анастас плевненецът даде по- казания, че донесените отсреща четиридесет револвера от Мариновия брат Тошко [1] били изпратени в Ловеч на Марина, и че неговата къща в Ловеч е била комитетска, че Марин бил в комитета, и че всичко ставало с негово посредство. Дидьо Пеев разказа също така, че Мариновата къща била комитетска, че Дякон Левски нощувал там, че и той ходил с Дякон Левски три пъти в тая къща, че там се срещали, и че идващите книжа от комитетите се давали на Марина. Вутьо Ветьов [2] каза, че когато нападнали с Дякон Левски къщата в Ловеч [3] и убили човека, излезли пак от Мариновия хан. Идващите от комитетите книжа се получавали от Марина, неговият хан бил комитетски [4], че когато след нападението те избягали в лозята [5], братът на Марина с малко повреденото око докарал коня в лозята и че той оставил взетото за нападението облекло в Мариновия хан.

Споменатият Марин Попов отрича всичко казано и остава при старото положение.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал: Димитър [6], Анастас също, Дидьо Пеев също Вутьо Ветьов също, Марин Попов също.

Призова се Стоян пандурът и се извърши очна ставка със споменатия Марин. Стоян заяви, че споменатият Марин поп Луканов е от Ловеч, че той [Стоян] донасял от Тетевен пет-шест пъти писма и ги предавал на Марина, че идващите у него [у Марина] вземал той и ги носил, че вина- ги разговаряли по комитетски работи, че е бил [Марин] в комитета, [и] че напразно отрича. Споменатият Марин отрича категорически и настоятелно да познава дори Стояна и да му е давал да носи такива книжа, за което се направи настоящето и те се подписаха.

12 зилкаде [12]89] [30 декември 1872] година.

Стоян отпечатал пръст, Марин поп Луканов подписал.

Горните очни ставки на споменатия Марин с Димитра, Анастаса, Дидьо Пеев, Вутьо Ветьов и Стоян пандура се извършиха и протоколираха по-горе в наше присъствие.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Татарчев от село Лопян

31 декември 1872

– Как ти е името, как е името на баща ти, какъв е занаятът ти, на колко си години, знаеш ли да четеш и пишеш, ходил ли си в чужбина?

– Марин Татарчев, бащиното ми – Никола, лопянчанин съм, занимавам се със земеделие и съм на четиридесет и две години, зная да чета и пиша, учил съм в Етрополе, в чужбина не съм ходил.

– Казват, че си бил в комитета, образуван за бунтуване на българското население, как постъпи?

– Аз не зная и не познавам такъв комитет.

– Дал си дори на поп Георги сто и двадесет гроша, какви са тия пари?

– Аз не съм дал нито пара.

– Твоят съселянин Станчо поп Николов казва, че тия сто и двадесет гроша са за вестник, ако той ти каже в лицето, какво ще речеш?

– Аз не мога да чета вестник, нека дойде и да каже, аз съвсем не познавам такава работа.

Подписал: Марин Татарчев

Извърши се очна ставка между лопянчанина Станчо и Марин Татарчев. Станчо разказа, че споменатият Марин дал на Марин Попов сто и двадесет гроша за вестник, това той не е видял, но когато поп Георги дошъл в Мариновата къща, той дал два алтъна, два алтъна дал и Марин [Тататарчев]. Марин заяви, че наистина е дал два алтъна, но не ги е дал за попа, а за пасене добитък в планината. Поп Георги каза, че получил от Станча две лири за комитета, дал дори и разписка. От Марин Татарчев той не получил нито пара и не е разговарял със споменатия за комитета.

13 зилкаде [12] 89 [31 декември 1872] година.

Поп Георги подписал, Станчо подписал, Марин Татарчев подписал.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1„Мариновият брат“ е Тошко поп Луканов, деен член на Ловчанския комитет.

2В тур. текст стои погрешно „Вутьо Нинов“ вместо Ветьов.

3Говори се за нападението в къщата на Денчо Халача.

4„Комитетски хан“, т. е. ханът на Ариф ефенди, който най-напред се държи от Марин поп Луканов, по-после от Коста Ненков, но той задлъжнява и през 1874 год. комитетът вкарва там Тодор Кирков, на когото дела плащал комитетът (вж. Комитетски местопребивалища и скривалища в Ловеч, Ловеч и Ловчанско, кн. IV, стр. 85).

5„Левски и Вутьо се скриха из лозята в една малка пещера на баира на хаджи Тома Кайряка“ – пише д-р П. Стоянов (пос. съч., стр. 23).

6Димитър Общи пред съда заявил, че не е грамотен и навсякъде под показанията си отпечатвал пръста си. Тук преписвачът погрешно е отбелязал „подписал“, като се е подвел от подписите на следващите лица.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Боряна Русева - завършила право в СУ “Св. Климент Охридски” през ноември 2016 г.

Скоро пътувах с влак от София до Велико Търново. Гледката, особено в района на Искърското дефиле, е много красива. Освен за пейзажа обаче се замислих за нещо, което се надявам да не ми влезе в употреба като знание, но знае ли човек… Какви са всъщност правата ми, ако се случи някакъв инцидент? Повече мога да науча в следващите редове.

Купувайки си билет от гишето на жп-гарата или пък онлайн, аз на практика сключвам договор за превоз. В цената на този билет (независимо дали плащам редовната цена или ползвам някакво намаление) е включена и застраховка „Злополука”. “Български държавни железници” ЕАД (БДЖ) е длъжно да сключи застраховка „Злополука”, когато началната и крайната точка на пътуването са на територията на Република България (както е при моето пътуване). Застрахователното покритие (т.е. сумата, която ще бъде изплатена като обезщетение) по тази застраховка се осигурява от определено застрахователно дружество.

Важно!Имам качеството на пътник не само когато съм вътре в самия влак, но и когато се намирам в непосредствена близост до него – преди да се кача или след като сляза. Т.е. ако се случи някакъв инцидент, докато се качвам във влака, и аз пострадам, ще имам право на обезщетение. Същият е случаят и ако вече съм слязъл – отново имам това право, въпреки че вече съм слязъл от влака.

Какво покрива тази застраховка (застрахователни рискове)?

Обезщетение се изплаща от застрахователя само при настъпване на определени неблагоприятни събития. Съществува вероятност тези събития да настъпят и затова аз се застраховам именно срещу настъпването им. Тези събития се наричат застрахователни рискове.

Задължителната застраховка, която БДЖ сключва покрива следните застрахователни рискове:

1. Смърт.
2. Трайна загуба на работоспособност – налице е когато не се очаква да съм в състояние отново да полагам труд. Повече за трайната загуба на работоспособност мога да науча тук.

Минималната застрахователна сума за всяко събитие е 50 000 лв. Това означава, че БДЖ ме застрахова (в качеството ми на пътник) за минимум 50 000 лв.

Смъртта и трайната загуба на неработоспособност се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Злополука на пътниците”. Т.е. това е застраховката, която БДЖ е длъжно по закон да сключи за своите пътници.

Освен по задължителната застраховка (за смърт и трайна загуба на неработоспособност) БДЖ е застраховало своите пътници допълнително и за още един риск, а именно временна загуба на неработоспособност (над 20 дни).

Ето още нещо, което като пътник ме касае: Ако в резултат на инцидента почина или здравето ми бъде увредено, превозвачът освен за това е отговорен и за изгубването или повреждането на предметите, които съм носил върху себе си или със себе си като ръчен багаж. Отговаря и ако съм носел със себе си животни, които са пострадали.

Как да получа обезщетение?

Ето няколко примера за инциденти – няколко вагона са се е запалили поради техническа неизправност; влак е дерайлирал; при прикачването на дизелов локомотив към влака локомотивът се е ударил в първия вагон на влака и в резултат има пострадали пътници… Все неприятни събития.

Ако се случи нещо подобно, на първо място следва да изискам от БДЖ да ми издаде акт за транспортна злополука, в който да се съдържа подробно описание на случая.

За да ми бъде издаден въпросният акт за транспорта злополука, трябва да попълня и подам писмено заявление към Централно управление на „БДЖ – Пътнически превози” ЕООД – с адрес: гр. София, п. к. 1080, ул. „Иван Вазов” № 3. Към заявлението задължително прилагам:

• Билета си за пътуване.
• Документи, които доказват че съм претърпял съответния покрит риск (например трайно съм загубил работоспособността си). На практика при трайна загуба на работоспособност или временна такава това е експертно решение на ТЕЛК или НЕЛК. При смърт – моите наследници следва да представят смъртен акт.

И така – снабдил съм се вече с акт за транспортна злополука, следва да предявя претенцията си към застрахователя – „ДЗИ Общо застраховане” АД. Това става, като попълня писмено искане, към което прилагам следните документи:

• отново билета за пътуване – за да докажа, че съм пътувал във въпросния влак;
• актът за транспортна злополука, който ми е издаден от превозвача;

препис от акта за смърт и удостоверение за наследници в оригинал – в случай на смърт или експертно решение на ТЕЛК/НЕЛК – при трайна/временна загуба на работоспособност;

• по искане на застрахователя може да се наложи да представя и други документи – например епикризи, болнични листове и други медицински документи (затова е важно да пазя всички документи).

Кога не ми се дължи обезщетение?

Нямам право на обезщетение от застрахователя, ако нещо ми се случи, когато се качвам или слизам от влака, докато той е в движение. Освен това, ако се качвам или слизам извън определените за целта места (например опитам през прозореца) – също няма да получа обезщетение.

Дори трайно да съм загубил работоспособността си или да съм починал, застрахователят не дължи плащане на обезщетение на мен, респективно наследниците ми, когато причинената смърт или трайна загуба на работоспособност е вследствие на:

• война, размирици или действия, имащи военен характер, бунтове, граждански вълнения и други;
• терористичен акт (освен когато превозвачът и застрахователят изрично са договорили това да се включва в застраховката);
• опит от моя страна да извърша престъпление от общ характер (грабеж) или извършване на такова;
• опит да се самоубия или ако го се самоубия;
• заболяване, от което страдам (например ако имам заболяване на сърцето и получа инфаркт);
• земетресение или атомни и ядрени експлозии, радиоактивни продукти и замърсявания от тях, радиационно (йонизиращо) лъчение.

Например ако се возя във влак и той дерайлира вследствие на силно земетресение и аз пострадам тежко, загубя трайно работоспособността си или още по-лошо – живота си – няма да получа обезщетение

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

Така – накратко преразказана – изглежда историята на еврейския народ според Библията.

Днес, разбира се, можем да кажем, че тази картина не е била съвсем точна.

Например Петокнижието на Мойсей не е било продиктувано на Мойсей лично от Господ на планината Синай. Още през XIX в. великият немски библеист Юлиус Велхаузен доказал, че то се състои от четири текста, които някога са били разрязани и слепени помежду си.

Хипотезата на Велхаузен била за библеистите това, което е хипотезата на Дарвин за биологията. От времето на Велхаузен тя се уточнявала и усложнявала много, но всичките опити да бъде опровергана изглеждат изумително жалко.

Затова преди да преминем към археологията и да видим какво можем да кажем за реалната история на евреите, ще се постараем, макар и накратко, да характеризираме тези четири текста.

Първият от тях е известен като J, или Яхвист. Писан е в Юдея, при двора на царете от Давидовия род, и не по-късно от VIII в. пр. н. е., а може би и значително по-рано.

Това е единственият текст от влезлите в състава на Тората, който не е писан от жрец. Най-вероятно негов автор е някой придворен писар или родственик на управляващия цар [1].

Този текст отразява интересите на южното еврейско царство – Юдея. По-специално в него се твърди, че умиращият патриарх Яков е благословил за свой приемник четвъртия син на Юда, същия, от чийто род произлиза цар Давид (Битие, 49:10).

Яхвист е най-завладяващата от съставните части на Тората. Необикновени приключения, смели обрати на сюжета, психологически портрети с изумителна задълбоченост – това е Яхвист. Исав, който купува от своя брат правото на първородство за лещена чорба, историята на Рахил и Дина, историята на Йосиф, който е продаден от своите братя в Египет и им прощава – това е Яхвист. Без Яхвист нямаше да я има Тората и историята на еврейския народ – просто нямаше да я запомним.

Авторът на Яхвист е най-ранният и най-гениалният романист на всички времена и народи.

Но едновременно с това Яхвист е най-„езическата“ от съставните части на Тората. Яхве се появява там като обикновено антропоморфно божество. Той лично затваря вратата на Ноевия ковчег, лично се бори с Яков при брода, без официалности яде под Мамврийския дъб шишчета с Авраам – нещо повече, явява се под дъба с двама спътници. Основният интерес на Яхвист е насочен към патриарсите, а Мойсей, героят на Изход, има за него доста малко значение.

За нас най-важното е това, че даже в днешния си редактиран вид, Яхвист не знае нищо за по-късните монотеистични табута. Патриарсите в Яхвист поставят жертвеници на Яхве върху всяка височина и под всяко известно дърво, Рахил, бягайки с Яков, взема със себе си идолите на баща си (Битие, 31:19), а съпругата на Давид, за да измами убийците, изпратени от Саул, слага в постелята му терафим (1 Царе, 19:13), който терафим е бил или прост истукан, или, ако се вярва на Талмуда, изсушена човешка глава [2]. Нито избраникът на Яхве Саул, нито избраникът на Яхве Давид смята посочения по-горе терафимза нещо неподобаващо.

Единствената забрана, която съдържат Десетте заповеди във вида, в който ги цитира Яхвист, е забраната „не си прави излетибогове“ (Изход, 34:17).

Както видяхме по-преди, излети богове, тоест излети от злато телци, имало във Ветил и в Дан, в царството Израил.

В Първия храм в Ерусалим, където живеел авторът на Яхвист, също имало златни крилати телци – херувими. Но те не били излети. Те били изрязани от дърво и покрити със златни листи (Изход, 25:18).

Така забраната на Яхвист да се правят излети статуине позволява удивително успешно почитането на златните телци, които се намират в конкурентните Ветил и Дан. Той ги определя като негодни за почитане заради начина, по който са направени. Но не забранява почитането на златните крилати телци, които се намират в родния му град [3].

Другият текст, влязъл в състава на Петокнижието на Мойсей, е Е, или Елохист. Той е писан приблизително по едно време с Яхвист, но в северното царство Израил. Неговата перспектива отразява политическите и теологичните интереси на съперника на Юдея – Израил.

Той например не се тревожи много за патриарсите, но затова пък се интересува от Мойсей – главния герой на царство Израил.

Яхвист е наречен така, защото в него богът на евреите се нарича от самото начало Яхве. Но в Елохист до момента, когато Мойсей го среща в горящия храст, той се нарича Елохим. След това също започва да се нарича Яхве. Елохист придава голямо значение на това, че Мойсей е първият човек, на когото се открива истинското име на бога. Помните ли?

„Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Ел Шаддай, но не им бях познат с Името Си Яхве. (Изход, 6:3).

Най-известният от родовете, управляващи Израил – родът на цар Ахан, произлизал от коляното на Ефрем. Затова в Елохист Яков, умирайки, не благославя Юда, а най-малкия син на Йосиф – Ефрем (Битие, 48:14).

Елохист, за разлика от Яхвист, не знае нищо за забраната да се правят излети богове. Неговият вариант на Десетте заповеди изисква: „Не си прави песел“ (Изход, 20:4).

Песелне е просто идол. Това е резбовано изображение. Не е изключено в ранния вариант на Елохист Господ да забранява резбованите идоли, подобни на резбованите херувими, намиращи се в Ерусалимския храм, и да не казва нищо за излетите идоли, намиращи се във Ветил и Дан [4].

Елохист съдържа голямо количество свещени закони и е написан от жрец. Ако се съди по всичко, този жрец е потомък на Мойсей. Именно потомците на Мойсей били жреци в северния Израил. По-специално били жреци в Дан, където се намирало това, което по-късните монотеисти наричат в полемичния си ентусиазъм Златен телец и което в Псалмите се нарича „Абир Яков“, иначе казано – Бикът на Яков (Псалми, 132:2) [5].

Трети съставен текст на Тората е Жреческият кодекс, или Р. Това е първият напълно монотеистичен текст, намиращ се в нея. За времето на написването и за авторите му ще поговорим малко по-късно, а сега да преминем към четвъртия текст, който никой не е слепвал и не е разрязвал. Този четвърти текст е Второзаконието, петата заключителна част на Тората.

Това е единствената книга, за която знаем точно кога, къде и даже от кого е била написана. Написана е в самия край на VII в. пр. н. е. при двора на праведния цар Йосия.

„Второзаконието“ е „древната книга“, която първосвещеникът Хелкия и писарят Шафан намерили в храма и я занесли на цар Йосия. Именно след откриването на тази книга цар Йосия започнал да унищожава идолите и да екзекутира техните жреци.

През 1943 г. немският библеист Мартин Нот доказва, че всичките шест книги след Второзаконието – Исус Навин, Съдии и четирите книги Царе – са написани от същия човек или поне от същия авторски колектив, който е написал „Второзаконие“. Всичките шест книги носят названието Девтерономична история, а авторът им често се нарича Девтерономист.

Нашият съвременник Ричард Елиът Фридман смята, че Девтерономист е единственият от съавторите на Тората, когото знаем по име. Това не е някой друг, а е пророк Еремия [29].

При това думата „пророк“ по отношение на Еремия не е съвсем оправдана. Защото обикновено под „пророк“ разбираме вдъхновен от бога босоног самотник в дрипи. Що се отнася до Еремия, той бил могъщ царедворец и водач на жреческата партия, която била главната движеща сила на реформите на Йосия. Той имал свой писар – Барух. Той имал власт.

Правилно е да сравняваме Еремия с персонажи от рода на Лев Троцкий или на Мао Цзедун. Понякога са на власт, понякога я губят, понякога колят съперниците си, понякога седят в затвора – но винаги са могъщи водачи на влиятелни партии.

Ако нашият Девтерономист е наистина Еремия, лесно можем да разберем как в една от неговите книги пророк Ахия предсказва така успешно триста години преди разрушаването на ветилския жертвеник, че жертвеникът ще бъде разрушен от цар Йосия. Защото Еремия е бил всъщност човекът, чиито привърженици са разрушили жертвеника и са изгорили върху него костите на неговите жреци.

Ние можем да разберем също така лесно защо Девтерономист отделя толкова внимание на откриването на „древната книга“, вдъхновила цар Йосия да се бори за монотеизма. Защото тази „древна книга“ е написал самият той, също както самият той е организирал успешното ѝ намиране с помощта на писаря Шафан, чиито родственици били верни последователи на Еремия, и първосвещеника Хелкия, носещ, съвсем случайно, същото име като бащата на Еремия.

Ако Еремия наистина е написал или е редактирал шестте библейски книги, разказващи за историята на евреите от момента на завземането на Ханаан до разрушаването на Първия храм, разбираме какви проблеми ни създава това.

От една страна, разбира се, този човек е живял много отдавна. Девтереномист/Еремия е съвременник на много от събитията, които описва, а за описването на други събития е използвал почти съвременни нему текстове.

Затова изобщо не можем да кажем, че описва някакъв мит. Напротив, много от неговите текстове са удивително рационални. Например в неговата история за управлението на цар Давид не се споменава нито едно чудо. Това е напълно поразяваща трезвост, с каквато не могат да се похвалят дори римските историци, обожаващи да започват всяка биография с разкази за знамения, предвестия и чудеса.

Но от друга страна, много от това, което ни казва Еремия за древната еврейска история, съвпада поразително с пропагандните му интереси като могъщ поданик на един от юдейските царе – Йосия – и не по-могъщ противника на четиримата му приемници.

Все едно да знаем историята на Европа след гибелта на Римската империя само по описание на Лев Троцкий. Не можем да кажем, че Лев Давидович би лъгал много за събитията, но неговият начин на подбор на случилото се и неговата гледна точка биха били, меко казано, доста пристрастни.

Това нямаше да бъде история. Това щеше да бъде пропаганда.

А можем ли ние да уточним някак си някои моменти от разказа на Девтерономист, опирайки се на неговата пропаганда, но като имаме предвид текстовете на съседните народи и данните от археологията?

В общи линии, да.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Richard Elliot Friedman. Who Wrote the Bible? HarperCollins, 1997.

2В дадения случай споделям предположението, изказано от Ричард Елиът Фридман, че автор на Яхвист е същият човек, който е написал „Придворна история на цар Давид“; вж. Richard Elliot Friedman. The Lost Book of the Bible.

3 Richard Elliot Friedman. Пос. съч., p. 75.

4 Thomas Römer. The Invention of God, Harvard University Press, 2015, p. 147.

5В синодалния превод - 131:2.

6 Richard Elliot Friedman. Указ. соч, ch.6.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 7. Как да разговаряме с вярващите

Много важен въпрос – как изобщо да разговаряме с вярващите или с тези, които смятат себе си за вярващи.

По принцип, разбира се, такива разговори е по-добре да се избягват. Но ако все пак са ви провокирали да разговаряте, трябва да говорите много доброжелателно и ласкаво.

Помнете, че всички подобни теми за вярващите са прекалено сложни и болезнени, а освен това тези хора лесно преминават в състояние на силна истерия. Затова е по-добре да скриете кибрита, да махнете острите и тежки предмети и, повтарям, всячески да демонстрирате търпение, ласкавост и доброжелателност.

При това не си струва да се занимавате с глупави разговори за някакъв си бог – това е празна тема. Всеки вярващ, ако му предложат да докаже съществуването на бога, след три-четири минути започва да се чувства като идиот и точно тогава може да го обземе въпросният бяс. Това не трябва да се прави.

Най-добре е да се предложи на вярващия да докаже, че наистина е вярващ.

Работата е в това, че колекционирането на иконки или други картинки, на кръстчета, на малки сушени хлебчета, участието в елементарни представления с изяждането на плътта на бога или без това изяждане, туристическите екскурзии до определени места, съответната фразеология, съответните одежди – всичко това не доказва така наречената вяра. Това е само доказателство, че участваме в някаква ролева игра.

Но тяхната вяра изисква от тях – при това изисква твърде сурово – много лишения, силно себеотрицание. Затова винаги е необходимо да предлагаме на така наречения вярващ човек да докаже, че е вярващ именно в евангелския смисъл на тази дума.

Да изясни на кого от просяците е подарил жилище, на кого е дал коженото си палто, на кого от бедняците е приписал колата си, колко прокажени е целунал по устата, има ли намерение да отиде, да речем, в Судан или на брега на езерото Чад и да проповядва там християнството, както му е заповядано. Обикновено такива неща поставят вярващите в задънена улица.

Те, разбирате ли, се провъзгласяват за вярващи и като Магаренцето от известната книга за Мечо Пух започват да се цупят обидено и да казват: „Знаете ли, ние сме едни такива особени, пред нас не трябва да се споменава думата „балон“.

Но за да не се споменава пред вас, като пред Йори, думата „балон“, докажете, че също сте Йори! Докажете, че наистина сте особени – а то засега само го декларирате.

И ето тук, по правило, се появява интересен казус. На тях им е много трудно да докажат, че са наистина вярващи. Оставете ги насаме с тези мисли. И можете да бъдете уверени, че в тях ще покълнат непременно някои зърна на съмнението, зърна на схващането, че на този свят така наречената вяра не е чак толкова просто нещо, колкото се представя в синодалните списанийца.

След това можете да им предложите да коментират няколко факта на съвсем откровена лъжа. При което не заемайте никаква своя гледна точка. Дайте им възможност да се замислят.

В какво се състои откровената лъжа?

Преценете сами. Църквата казва, че проповядва вяра в някакъв бог, нали?

Добре, нека приемем гледната точка на църквата. Но става ясно, че тя не проповядва вяра в един бог, а вяра в един от боговете.

Наглостта на всичките попове, взети заедно, не стига, за да бъдат зачеркнати от историята на човечеството всички останали богове, които хората са познавали от времената на Шумер и Вавилон. Тези богове са около триста или четиристотин.

В такъв случай, ако може да се вярва в един от боговете – така наречения Исус, - защо вярата в Зевс, Озирис или Кетцалкоатл се обявява за абсурдна? С други думи казано, какво прави един бог по-добър и какво прави друг по-лош? Точно тук за вярващите също настъпва момент на определени съмнения и размишления.

След това, естествено, се появява въпросът за Русия, за руската самоидентификация и за връзката с православието. Тук също е желателно да им бъде дадена думата: как се е получило така, че именно тази идеологическа система е довела до пълния крах на държавата през 1917 година?

Напомнете им, че цялата духовност се е крепяла изключително на четиринадесет члена от Наказателния кодекс, на множество подзаконови актове, на страха от каторга, на страха от отнемане на имуществото и заточение в Сибир – с други думи, на доста много неприятни неща. И всичко това съвсем по времето, когато православието се е смятало за народна религия.

Помолете ги да коментират тезиса, че православието е вече продупчен билет и да се опитваш да използваш този билет втори път за пътуване с „трамвая на историята“ е най-малкото наивно.

Наистина, имаме исторически „медицински“ факт: крах на държавата, която в продължение на седемстотин години нямала нищо друго освен тази идеология. Съвсем нищо. И нищо друго не се допускало.

И колко в такъв случай члена от Наказателния кодекс са нужни: двадесет и осем, петдесет, шестдесет? Какви още наказателни мерки и средства са необходими, за да се осигури цялата тази духовност?

Ясно е, че православието може да се задържи само с помощта на щиковете. Без съответната помощ от държавната власт то се разпада веднага на множество малки секти и самото то се превръща в една от тези секти.

Ето това може и трябва да се предложи за коментар, след което пак ще оставим така наречени вярващи насаме със своите мисли.

Защото какво е атеизъм?

Атеизъм не са критики за това, че няма бог. Той не е даже издевателство над една или друга догматика, над риториката на вярващите. Съвсем не.

Атеизъм означава право на мисъл. Атеизмът е тържество на свободомислието, умение да се разсъждава критично и скептично, и да се преценява всичко преди всичко чрез самостоятелен анализ. Атеизмът предлага критическо осмисляне на всички написани или казани думи. Така казва великият лекар и философ Жулиен Офре дьо Ламетри, и великият просветител Пол Анри Холбах.

И към моите думи трябва да се отнасяте толкова критично, колкото и към някой стих от Библията.

Към всичко трябва да се отнасяте критично.

И щом този критицизъм, скептицизъм и умение и желание да се анализира се превърне в норма – боговете сами издъхват. Или емигрират там, където все още има място за тях. Някъде по бреговете на Чад или в Нова Гвинея.