ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Създаването на семейство е важен елемент в обществения живот. Но „традиционните“ представи за съюза на мъжа и жената през Средните векове предизвикват много въпроси.

Кому е нужно?

Любителите да предполагат, че Средновековието е било изключително от мъжки пол, винаги са обичали да се уповават на безправието на жените и на ниското им положение в социума. Но влиянието на прекрасната половина от човечеството върху различните процеси в обществения живот на Средните векове винаги се е колебало и е било неравномерно. Материалното положение на дамите съвсем не било за пренебрегване, но статутът на съпругата не се ценял много високо. Разбираемо е, че от природата и инстинктите не можеш да се скриеш: Средновековието осъждало съжителството и го приравнявало с блудството. Прототипът на библейския съюз между Адам и Ева бел необходим на двете страни, но църквата не можела да допусне единение само заради плътските утехи.

Важни детайли

Основа на основите е искреното съгласие на съпрузите. В съвременния свят отделни фактори влияят в равна степен на сближаването на двама души: характерните сходства и физическото влечение могат да изиграят решаваща роля при вземането на съдбоносното решение. Средновековието разглеждало по-надеждни варианти и това било напълно обяснимо.

„Портрет на Джовани Арнолфини и съпругата му“, Ян ван Ейк, 1434 г.

Каноническото право и декретът на Грациан постановявали, че госпожиците, навършили дванадесет или четиринадесет години, вогат да се оженят. Тази била детеродната възраст за момичетата по това време. Юношите можели да се венчаят със своите дами от шестнадесетата си година нататък. Но как може да се разчита на искреност между двама млади, ако те изобщо не са наясно със своите чувства или даже техният партньор направо им е бил противен? В дадения случай, по правило, на момичетата им налагали принципното съгласие.

Брачен договор

Случвало се чувството между потенциалните съпрузи да се появи малко по-късно и тогава за работа се захващали патриарсите на семействата. Разбира се, те имали свои, особени мотиви: една изгодна сделка можела да даде осезаеми икономически и политически резултати. Истински „пазар“ на девойки и юноши функционирал в средите на съсловния елит. Простолюдието в този случай спазвало принципа за приблизително равенство на бъдещите съпрузи. Без съвет от приятели и свещенослужители подготовката за встъпване в брак не можела да започне.

Жребият е хвърлен

Младежът по време на пролетните празници оставял в дома на своята избраница цветя или зелени клонки. Това било знак, който символизирал взетото решение. По-нататък следвал годеж и публична клетва. Двойката обещавала да се ожени. За да протече целият процес гладко, били необходими няколко месеца. Семействата на жениха и невестата се оглеждали взаимно, търсели слаби места в репутацията и материалното положение и преценявали перспективите за в бъдеще. И едва когато страните бивали удовлетворени, преминавали към сватбата.

Венчавка

Средновековната сватба е хибрид от германски, римски и християнски традиции и обичаи. Това е пищно и многолюдно мероприятие: множество роднини, приятели, скитащи музиканти и актьори, купища подаръци и храна. Подобни разходи можели да оставят без пукната пара дори генуезки или венециански търговец от XIV век. Италианците даже въвеждали специални ограничения на разкошно празнуваните бракосъчетания.

По правило сватбената церемония протичала в дома на невестата. Там се стичали всичките гости, които обличали най-хубавите си рокли и костюми. Освен по разкошните си (за онова време) одежди младите се различавали от общата маса и по шапките си. Невестата трябвало да се яви в деня на бракосъчетанието с цветна рокля. Цветът обикновено бивал червен.

Над двойката държели венчално покривало, бащата давал ръката на дъщеря си на жениха. Кулминацията бележел процесът на обещанието за бракосъчетание и размяната на пръстените. Нямало никаква възможност за отказ: на церемонията присъствали няколко свидетели. Свещенослужителят и нотариусът заверявали фактически бракосъчетанието. По-нататък кортежът отивал в църквата, а там младите давали обети и получавали благословия. Но молебенът в църквата и множеството необходими (според канониците) ритуали не стрували евтино.

Сватба

Сватбата протичала с размах, публиката беснеела, тъпчела се до пръсване и пеела гръмки песни. Невестата не се хранела до края на церемонията. Върху нея лежал целия товар на отговорността за крайния етап на процеса – съвкуплението. Освещавали постелята, присъстващи на сватбата жени събличали младоженците. Съпругът трябвало да премине през още един любопитен ритуал. Той се състоял в това, че завързвали половия член на мъжа с ленти, а след това го развързвали. Така освобождавали мъжката му сила. По-нататък на младите донасяли десерпти и ароматни вина, които довеждали младоженците до необходимото състояние.

И накрая двамата оставали сами, но съвсем не винаги. Някоя уважавана матрона прекарвала нощта наблизо и докладвала на публиката за случващото се.

В крайна сметка цялата необходима информация стигала до ушите на гостите и церемонията по бракосъчетанието се приемала за приключила.

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За новата филмова версия по романа на Стивън Кинг. Не се впечатлявайте от правописната грешка в заглавието, тя е една-единствена, а в оригинала са цели три: „Pet Sematary“ вместо правилното „Pet Сemetery”.

(Павел Николов).

Филмът „Гробиште за домашни любимци“ се основава на едноименния роман на Стивън Кинг. Той разказва историята на Луис Крийд (Джейсън Кларк), който заедно със съпругата си Рейчъл (Ейми Саймец) и двете си деца се преселва от Бостън в селска местност на щата Мейн. В гората близо до дома си Луис открива тайнствено гробище. Когато се случва чудовищна трагедия, той се обръща за помощ към своя странен съсед Джъд Крендъл (Джон Литгоу). Опитът да се наруши естественият ход на живота освобождава ужасно зло. Последиците от неразумната постъпка са необратими и наистина кошмарни.

Режисьори на „Гробиште за домашни любимци“ са Кевин Колш и Денис Уидмайър („Очите на звездата“). Едноименният роман на Стивън Кинг е адаптиран от Мат Гринберг. Главните роли се изпълняват от Джейсън Кларк („Първият човек“, „Уинчестър“, „Еверест“), Ейми Саймец (сериала „Игран а гаджета“), Жете Лорънс („Снежният човек“; сериалът „Американци“) и Джон Литгоу („На гости на третата планета“, „Декстър“).

Ролата на котката Чърч изпълнява бездомният мейн кун с прозвище Тоник. За „актьорската игра“ на звездата е отговаряла дресьорката Мелиса Милет.

Сцена от филма „Гробиште за домашни любимци“

Един от продуцентите на филма е Лоренцо ди Бонавентура. За него това е втора екранизация по произведение на Стивън Кинг – преди това Бонавентура продуцира психологическия трилър „1408“. „Аз съм запален любител на психологическите филми на ужасите – признава си продуцентът. - „Гробиште за домашни любимци“ е много емоционална история, която проучва такива сложни теми като опита да се справиш със смъртта и скръбта“.

Стивън Кинг се слави със своето умение да смесва всекидневното с невероятното, неговите мистични трилъри изследват най-отдалечените кътчета на човешкото съзнание. Романът от 1983 година „Гробиште за домашни любимци“ е плашил не едно поколение читатели. Един от най-известните автори в историята на литературата разглежда в своята проникновена и смразяваща кръвта сага за семейство Крийд страшната понякога взаимна връзка между любовта и загубата.

Повдигнатата в книгата тема не губи актуалността си до ден днешен и е достойна за нова екранизация. Според продуцента основната трудност се е състояла в това да се запази очарованието на първоизточника, което е омагьосвало читателите в продължение на десетилетия, но заедно с това да се създаде и атмосфера на съвременен, оригинален трилър.

Режисьорите Колш и Уидмайър отбелязват особено факта, че героите на историята не губят никога своето човешко лице, дори когато се сблъскват със свръхестественото. „Това може да се види във всичките произведения на Кинг – посочва Уидмайър. - Неговите романи са страшни, но ако решите да махнете всичките ужаси и кошмари, ще остане напълно самостоятелна драма и именно това е интересното за нас. От всички книги на Стивън Кинг „Гробиште за домашни любимци“ разказва за може би най-силната човешка емоция: скръбта“. Колш твърди, че новият филм ще бъде по-скоро тяхна интерпретация на романа на Кинг, а не римейк на филма от 1989 година. „Виждаме го като съвсем нова адаптация – казва режисьорът. - Аз харесвам много филма на Мери Ламбърт, но ние искахме да разкажем наша версия на историята, като включим в нея някои събития от книгата, които не са попаднали в първата екранизация. Няколко интересни изненади очакват почитателите на Кинг, защото черпихме вдъхновение именно от книгата“.

Смразяващо чувство на страх започва да сковава читателя на книгата „Гробиште за домашни любимци“ много преди да почне истинският кошмар. „Ние разбираме подсъзнателно какво може да се случи – казва Уидмайър. - Аз обожавам филмите на ужасите, чието действие се развива в домашни условия, а в това отношение Стивън Кинг е истински професионалист. Например „Сиянието“ разказва фактически за едно семейство, което се разпада заради пиянство и насилие. Филмите на ужасите, които разглеждат обикновени човешки проблеми, са винаги най-интересни“.

За Колш и Уидмайър е важно преди всичко да намерят и да спазят баланса между реалния и свръхестествения свят. Една от най-значителните промени в сюжета може да шокира поклонниците. В книгата двегодишният син на Крийд загива под колелетата на камион. Във филма на Колш и Уидмайър мястото на малкия Гейдж заема неговата сестра – осемгодишната Ели. Според режисьорите да се прави такава значителна промяна в любимата на много читатели история било малко страшно. Оправдавало ги само това, че промените са им помогнали да покажат по-добре отношенията в семейството.

Режисьорите са убедени, че Луис и Рейчъл се отнасят по различен начин към по-голямото си дете, поради което аудиторията се привързва емоционално именно към момичето, а не към неговото братче. Нещо повече - това позволява да се избегне използването на много специални ефекти, когато детето оживява. Момичето може да предаде голяма гама от емоции с помощта на мимики и жестове, а в случая с малкото дете това би трябвало да се замени със специални ефекти.

Австралийският режисьор Джейсън Кларк, който играе бащата, смята, че „Гробиште за домашни любимци“ е едни от най-страшните филми от всички, в които се е снимал. „Филмът изследва дълбините на истинското понятие за страх – казва Кларк. - В книгата има една забележителна реплика. Когато върви през блатото и вижда Вендиго, Луис си казва: „Помисли си“. И все пак прави това, което е намислил“.

Сцена от филма „Гробиште за домашни любимци“

Ейми Саймец, която играе майката, отбелязва, че в книгата на Кинг има още един интересен елемент: отрицанието. „Това е може би най ужасното – отрицанието на смъртта – казва Саймец. - Ние все едно ще умрем рано или късно. Това може да стане във всяка една секунда. Тази мисъл пронизва цялата история и именно тя прави филма по-страшен и по-емоционален от всичките други филми на ужасите“.

Сцена от филма „Гробиште за домашни любимци“

Джъд Крендъл, най-близкият съсед на семейство Крийд, става причина за верига от трагически събития. Той живее отдавна в тази местност и знае историята на общността и местния фолклор, вероятно даже ги знае прекалено добре. Добродушен чудак, той се сдружава със семейството на Крийд, особено с малката Ели. Продуцентите не крият, че от самото начало са искали да видят в ролята на Джъд именно Джон Литгоу, носител на наградите „Тони“, „Еми“ и „Златен глобус“, а също така два пъти номиниран за наградата „Оскар“.

Джъд има свое мнение за свръхестествената същност, която се крие в гората. Старецът смята, че това е Вендиго – древен дух, описван в легендите на местното племе. И по всяка вероятност Вендиго продължава да живее в блатото зад къщата на семейство Крийд. „Вендиго може да връща към живот мъртвите, но за висока цена – обяснява Литгоу. - Когато котката на семейство Крийд загива, Джъд се мъчи от дилемата дали си струва да разкрие тайната на своите съседи. Но той харесва семейство Крийд и прави фатална грешка“.

Сцена от филма „Гробиште за домашни любимци“

Актьорът твърди, че зрителите на филма „Гробиште за домашни любимци“ ще видят завладяваща и шокираща атракция. „Всичко започва простичко и пасторално, нищо не предвещава беда. След това режисьорът посява в сърцата на публиката тревожни семена, които постепенно започват да дават кълнове. Ставащото засмуква като блато. Стивън Кинг наистина може да се гордее със своята книга – историята е пределно реалистична, пробужда у читателя естествени и дълбоки чувства, а след това тези чувства се превръщат в негово мъчение“.

Литгоу изобщо не може да каже как би постъпил на мястото на Луис. „В това е прелестта на тази история – твърди актьорът. - Всеки от нас има близки, които обича толкова, че не може да си представи живота без тях. Какво бихте направили, ако имахте възможността да съживите умрелите? Това е дилема от рода на фаустовските“.

Даниел Бове (Daniel Bovet)

23 март 1907 г. – 8 април 1992 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1957 г.

(За откритията му, засягащи синтетичните съединения, блокиращи действието на някои вещества в организма, по-специално за откриването на тяхното въздействие върху съдовата система и мускулите.)

Швейцарско-италианският фармаколог Даниел Бове е роден в Ньошател. Негови родители са Пиер Бове, професор в Женевския университет, и Еми Бове (Бабю). Освен Даниел семейството има още три дъщери. По-късно Бьове пише: „Ние, децата, бяхме за баща ни опитни зайчета, върху които той проверяваше своите теории за обучението, и това беше просто чудесно“. Пиер и Еми Бове подтикват своите деца да правят различни опити, сред които отглеждането на плесени в буркани и на гъби в мазето. Като получава под ръководството на баща си училищно образование, Бове постъпва в Женевския университет, за да учи зоология и сравнителна анатомия. През 1927 г. той е удостоен с магистърска степен, а след две години работа като асистент по физиология в медицинския факултет получава и степента доктор на науките.

Като приема предложението да работи в института „Пастьор“ в Париж, Бове става асистент на Ернест Форно, ръководител на лабораторията по химиотерапия. Форно оказва много силно влияние върху по-нататъшната дейност на Бове. През 1935 г., когато все още работи в института „Пастьор“, Бове научава за резултатите от изследванията на немския биохимик Герхард Домаг, който открива, че червено-оранжевото багрилно вещество на сулфанилдиаминобензена убива стрептококите - болестотворни микроорганизми, предизвикващи много заболявания. Въпреки че големите молекули на багрилното вещество се оказват ефективни при инжектиране в човешкия организъм, Бове не може да постигне същия ефект в лабораторни култури. От това той прави извода, че може би ефектът на въздействие се крие в участък от молекулата, освобождаващ се при деленето ѝ в организма. Бове, заедно с А. Щауб, започва работа за определяне на този специфичен участък и след няколко месеца напрегната работа успява да изолира сулфаниламида, който убива стрептококите както в организма, така и в културите. Това довежда до създаването на първия „вълшебен куршум“ – вещество, действащо непосредствено върху възбудителя на заболяването. По-нататък Бове синтезира множество производни на сулфаниламида, опитвайки се да получи вещество, в което силното противобактериално въздействие да се съчетава със слабоизразени странични ефекти. Оказва се, че най-ефективните в това отношение производни включват сложна въглеродна групировка, заместваща в сулфаниламидната молекула водородните атоми. Бове създава цяла група сулфаниламидни препарати.

През 1939 г. Бове, след като сменя Форно на поста ръководител на лабораторията по химиотерапия, започва да изследва патологичните възпаления, предизвиквани от хистамина – биологически активно вещество, срещащо се нормално във всички тъкани на организма. Когато един или друг дразнител (например цветен прашец или ужилване на пчела) предизвика местно хиперпроизводство на хистамин, се появява възпалителен оток, който може да се окаже по-вреден за организма от самия дразнител. Бове проявява интерес към факта, че хистаминът, за разлика от някои хормони на организма, които проучва, няма естествени антагонисти. В същото време той знае, че хистаминът е близък по своята структура до адреналина и ацетилхолина, които имат антагонисти. Бове знае и това, че хистаминът може да оказва токсично въздействие освен в случаите, когато се всмуква от червата. От тези данни той прави извода, че – както в случая със сулфонамида, само някой участък от молекулата на хистамина е активен и тази активност при нормално състояние се потиска. Следователно задачата се състои в това да се намери вещество, способно да блокира надеждно ефекта на свободния хистамин. Бове започва с проучването на две групи вещества – симпатолитиците и холинолитиците, блокиращи съответно въздействието на адреналина и ацетилхолина. След една година той синтезира първото антихистаминно съединение – тимоксидиетиламина. Оказва се обаче, че това вещество е прекалено токсично за клинично приложение, поради което от 1937 до 1941 година Бове прави повече от три хиляди опита, с които се опитва да намери по-малко токсично съединение. Именно тогава той открива структурните закономерности на повечето антихистаминни вещества, които се използват днес.

През 1947 г. Бове се мести в Рим и заема длъжността ръководител на лабораторията по химиотерапия в държавния Висш здравен институт. Заминаването му за Рим е свързано не само с това, че съпругата му Филомена Нити, с която се венчава през 1939 г., е италианка, но и с по-добрите условия за научна работа отколкото в института „Пастьор“. Съпрузите имат един син, свързват ги не само семейните интереси, но и съвместната им работа. През 1947 г. Бове става италиански гражданин.

В Здравния институт Бове започва да се интересува от релаксиращото (разслабващото мускулите) въздействие на курарето – силно токсичен алкалоид, екстрахиран от сока на различни тропически растения и използван като отрова, с която южноамериканските индианци мажат върховете на стрелите си. За да се запознае лично с веществото, Бове прекарва известно време сред индианците в Бразилия. Курарето блокира нервномускулните съединения и затова се използва при спиране на спазмите от тетанус, при лекуването на мускулна спастичност и при обща анестезия. До използването на курарето за неутрализирането на мускулните спазми при хирургическите операции се прилагат големи дози наркоза, а това е опасно за болния.

Десет години преди Бове да започне изследването на курарето, активното му начало в растителните екстракти е изолирано от Харолд Кинг, а в химически чист вид е получено от Томас Кулън и един от неговите асистенти. Тъй като ефектите от курарето са слабо предсказуеми, Бове решава да намери негов синтетичен аналог, който да е повече „управляем“ от естественото вещество и в същото време да запазва свойствата му. Тази цел е постигната през 1946 г., когато Бове синтезира галамина. През следващите осем години, като търси още по-прости синтетични аналози на курарето, той създава повече от четиристотин съединения, сред които и широко използвания препарат сукцинилхолин.

През 60-те години Бове започва да се занимава активно с проблемите на взаимодействието между химическите вещества и мозъка, предполагайки, че „ключът за разгадаването на психическите заболявания лежи в областта на химията“. През 1964 г. той става професор по фармакология в университета „Сасари“, а от 1969 до 1975 г. е директор на лабораторията по психобиология и психофармакология към Националния изследователски съвет в Рим. От 1971 г. е професор по психобиология в Римския университет.

Освен с Нобелова награда Бове е удостоен с наградата Мартин Демурена Френската академия на науките (1936 г.), с Наградата на генерал Мутона Италианската академия на науките (1941 г.), с наградата Буржина Бернския университет (1949 г.) и със златния медал Адингъмна университета в Лийдс (1952 г.). Той е награден с френския Орден на Почетния легион (1946 г.) и с Почетния орден на Италианската република (1959 г.). Член е на научни дружества на много страни, сред които Френското химическо дружество, Италианската национална академия на науките, Американската академия на науките и изкуствата и Лондонското кралско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/bovet.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Какво печата официалното списание на военното ведомство, което „се свежда до целия ръководен състав“.

Не успя нашата власт да приеме закона за фалшивите новини и Министерството на отбраната ни зарадва с това, че скоро руски военни телепати ще изпепелят със силата на мисълта си чиповете в компютрите на противника, ще прочетат през стоманените сейфове всичките секретни документи, а също така ще се запознаят с мислите на враговете, използвайки съвременни технологии за метаконтакт и невербален разпит.

Изобщо казано, вижда се, че авторът на статията, публикувана в официалното списание на Министерството на отбраната, е чел много военна фантастика. Алтернативно е предположението, че е ял много гъби и съвсем не от белите.

Наистина, не е напълно ясно защо списанието на Министерството на отбраната, когато описва всичките тези потресаващи технологии, се съсредоточава върху военното им приложение.

Съгласете се, че ако можем да четем от разстояние мисли и документи и да се включваме със силата на руската духовност в компютрите, и без всякаква война ще бъдем първи в света.

За тази цел ще трябва само да се научим на заклинания, които не само ще разрушават чиповете, но и ще ги създават! Представете си какво преимущество ще получим, когато ще можем със силата на мисълта си за щамповаме чипове със стъпка 6 нм, докато жалките американци, затънали в своя материализъм, експериментират с Extreme Ultraviolet и прочее груби технологии! А какви възможности се откриват за създаване посредством заклинания на термоядрени електростанции, на хиперпространствени двигатели и на свръхзвукови ракети! Защото историята знае добре умението, описано, например, в епоса „Калевала“:

Доблестният Вайнемойнен,

белобрадият вълшебник,

с песен стягал свойта лодка,

с думи — свойта платноходка...

Съгласете се, някак си кощунствено е да предполагаме, че един езически Вайнемойнен може да прави това, което не може да прави нашето патриотично военно ведомство.

Но да оставим шегите. Съдбоносният текст на полковника от запаса Николай Поросков за метаконтактите и военната телепатия е публикуван в официалното списание на Министерството на отбраната. Списанието може да се намери на сайта на ведомството и „се свежда до целия ръководен състав на Въоръжените сили“. То се казва „Армейски сборник“ и това е вече втори опус на полковника. Първият беше посветен на акустичните куршуми, болезнените лъчи, вортекс технологиите и генетичните бомбардировки.

Корица на списанието „Армейски сборник“

От статията на полковник Поросков научаваме, като начало, че науката парапсихология „е била подвластна на египетските и вавилонските жреци“, а в Германия по времето на Хитлер с нея се е занимавала организацията „Анербе“.

Тук аз, трябва да си призная, съм малко объркана. Не става ясно все пак за съдбоносни бъдещи постижения ли става въпрос, или за стародавни тайни, който са владеели още древните египтяни?

Освен това достиженията на египетските и вавилонските жреци не ме впечатляват. Някак си не мога да си обясня защо египтяните, които уж владеели парапсихологията, са били покорени от диваците хиксоси през XVII век пр. н. е., от морските народи през XII век, а след това от Александър Македонски, който – доколкото знаем от Плутарх и Ариан – изобщо не се е занимавал с парапсихология! По същия начин не мога да разбера защо напредналите вавилонски парапсихолози са били разгромени от най-обикновените персийски стрелци с лъкове още през VI век пр. н. е.

Моят скепсис е свързан с това, че не само египтяните и вавилонците, но даже и техните победители, хиксосите и персите, не са били много напреднали в използването на военната техника. XII век пр. н. е., ако помните, е бил епоха на бойните колесници.

Знаете ли защо на колесници? Защото цялата могъща военна вавилонска и египетска парапсихология не измислила не само балистични ракети и танкове, но се оказала неспособна да измисли даже седлото и да опитоми коня до такава степен, че да бъде яхнат по време на битка. И ето – сега ни казват, че египетските бойни колесници били голяма работа. В тях явно се е криела военната парапсихология.

Прототип на военен екзоскелет, руска разработка.

Но авторът продължава да дава газ: „Едно от главните преимущества на тази наука е в това, че позволява да се победи противникът с безконтактни методи. Руските командоси използваха бойните методики на парапсихологията в чеченските кампании“.

Наистина ли? В такъв случай защо Москва профука тези кампании?

Защото в първата Руско-чеченска война победи Чечня, а във втората – Кадиров. Получава се, че военната парапсихология не ни е помогнала срещу чеченците повече отколкото на египтяните срещу хиксосите.

„Парапсихологичните техники – продължава Поросков - позволяват на човека да овладее някои свръхвъзможности: дълго време да не се храни и да не пие вода, да е на водна диета, при която водата замества храната, а освен това да не спи по цели денонощия, като остава в отлично бодро състояние. Тези техники са владеели бродещите японски монаси ямабуши (в превод: „спящи в планините“) и монасите от Шаолин – последователи на Буда“.

Интересно е откъде авторът на статията е получил своите необикновени сведения за тайните на Шаолин – от фирмите на Брус Лий или от „Разкази за необичайното“ на Пу Сунлин? Залагам на Брус Лий, защото не съм толкова сигурна, че авторите на подобни текстове са специалисти по класическа китайска проза.

При това в историята има една съвсем конкретна война, която монасите от Шаолин и подобни на тях духовни личности водели срещу европейците. Тя се нарича въстание на ихетуаните, което избухнало точно на границата между XIX и XX век. Ихетуаните, наричани още боксери, били местни китайски патриоти, които смятали искрено, че имат гигантски парапсихологически преимущества пред западните колонизатори. Вождовете на ихетуаните разказвали на своите последователи как летят нощем над вражеските градове Лондон и Париж и сеят там чума. Освен това, те твърдели, че куршумите не ги ловят, което колонизаторите коварно използвали. Те направо разстрелвали от упор високодуховните главорези. Просто Холивуд още не съществувал и невежите европейци не знаели, че си имат работа с изключителни духовни практици.

Фрагмент от публикацията на Поросков

Научната рота на Руската гвардия

Статията на полковник Поросков в официалното списание на Министерството на отбраната, между другото, не се ограничава само с описание на военно-полевите магии на Вавилон и Шаолин. Авторът смята също така за свой дълг да ни предупреди за гнусните западни магьосници, които изтребват човечеството с помощта на ваксини, радиация и ГМО.

Да-да! Ваксините, ако не знаете, са престъпни средства, измислени на Запад с цел геноцид.

„Според постъпващи оскъдни сведения населението се намалява с помощта на ваксини“ - съобщава Поросков.

Точно така! За това са писали още през XVIII век: ако те ваксинират срещу едра шарка, ще се превърнеш в крава. Но на западните магьосници не са им достатъчни само ваксините! Те са разработили изкуствени мутиращи грипни щамове и генномодифицирана храна. А „американската компания „Епицид“ е създала сорт царевица, чиято употреба за храна води до стерилност“. (В действителност обаче Епицид е само сиракузки тиранин, управлявал през III век пр. н. е.)

„От 40-те до 60-те години на стотици бременни жени в САЩ са давани радиоактивни хапчета – твърди по-нататък авторът, без изобщо да се позовава на някакъв източник, - а на новородени деца са правени инжекции с радиоактивни вещества, на стотици затворници са облъчвани половите органи. И всичко това заради заблуждението, че радиацията е уж полезна за здравето. Нещо повече, обречени жертви на автомобилни катастрофи са инжектирани с плутоний, за да се види как организмът ще го отхвърля“.

Ау! Наистина ли? В САЩ са инжектирали на хората плутоний? Е, вече разбираме какво е се е случило с Александр Литвиненко – просто някой е искал да повтори американския опит.

Още един път: всичко това е напечатано в официален орган на Министерството на отбраната. И не трябва да казваме, че авторът е гледал прекалено много японски мултипликационни филмчета. Защото за генетично оръжие разказва и нашият президент – някой му казал, че може да се създаде оръжие, насочено срещу „генотипа на руския човек“.

Наистина, в историята има множество примери, когато една или друга култура е започвала да си въобразява, че владее някакво духовно оръжие, способно да смаже западните магьосници. Класически пример е избухналото през 1896 г. въстание на войните от племето матабеле. Те били ръководени от живия бог Млимо, който обещал да превърне куршумите на белите във вода, а снарядите им – в орехови черупки. Всички свършило с това, че белите застреляли коварно неуязвимия Млимо по време на сакрален танц.

Войни от африканското племе матабеле

Още по-рано, през 1889 година, аналогично движение избухнало сред американските индианци. То се наричало Танц на духовете и пророкът Вовока също обещал на своите последователи неуязвимост. Всичко свършило с клането при Уундейд ний – танцът не помогнал.

В същото време, когато Млимо и Вовока обещавали да превърнат куршумите на белите във вода, в Русия, в Алтайския край, се зародило движението на Белия бурхан. Един от местните шамани обещал същото като Млимо и Вовока – и тълпата алтайци била лесно разпръсната от руските войски, които разчитали не на магията, а на най-обикновените пушки.

И ето че сега Русия измина пътя от страна, която се е справила с Белия бурхан, до страна, в която статии за скорошното пришествие на Белия бурхан се печатат в официални издания на Министерството на отбраната.

Макар че разлика, разбира се, има. Млимо и Вовока съвсем сигурно не са пръскали държавни пари за проекти, обещаващи да превръщат куршумите на белите в орехови черупки.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Юрия Марковска - завършила право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Налага се да ме приемат в болница. Здравноосигурен съм и ми казват, че трябва да премина през клинична пътека с някакъв номер. Добре е да знам правата си в такъв случай.

Какво е клинична пътека?

Клиничната пътека е вид здравна дейност – услуга, която е включена в пакета от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК. Тя е болнична медицинска помощ за диагностика и лечение. Тя е такава медицинска дейност, при която аз съм пациент със заболяване, изискващо престой в болница за наблюдение. Лекуващите лекари следват определени указания и стъпки при лекуването ми, предвидени за дадената клинична пътека. Времето на престой в лечебното заведение не може да е по-малко от 48 часа.

Клиничната пътека е болнична услуга, защото се провежда в лечебно заведение, където престоявам. Медицинска дейност е, защото лечението ми се ръководи от лекари-специалисти, завършили медицинско образование. Гарантирана от бюджета на НЗОК е, защото аз съм здравноосигурено лице и имам право на медицинска помощ, която ще се заплати на лекарите от бюджета на НЗОК.

NB! Здравноосигурени лицаса всички български граждани или българските граждани с двойно гражданство, които живеят постоянно в България. Още – чужденците, които имат право на дългосрочно и постоянно пребиваване в България, лицата със статут на бежанец, хумнитарен статути тези, на които им е предоставено право на убежищев България.

Кога се стига до прием по клинична пътека?

Тук има две възможни ситуации:

1. Съмнения относно здравето ми ме довеждат в кабинета на личния ми лекар (джипи). Личният ми лекар установява, че е необходимо да ме прегледа специалист в областта на заболяването ми. Изписва ми направление и в срок от 1 месец аз трябва да посетя избран от мен лекар-специалист. Трябва обаче лекарят или болничното заведение, в което работи, да е сключило договор с НЗОК. Понеже съм с направление, единствената сума, която трябва да заплатя, е потребителската таксаот 2.90 лв. за извънболничния преглед от личния ми лекар. При повторния ми преглед лекарят-специалист решава, че е необходимо да ме наблюдават в стационарни условия, за да се избегне рискът от усложнения при провеждане на лечението ми. Това означава, че ме хоспитализират (приемат в болница) по определена клинична пътека. Лекарят-специалист издава второ направление за настаняване в лечебно заведение и амбулаторен лист.
2. Пропуснал съм етапа с прегледаот джипи и директно съм отишъл при лекар-специалист. Ако заведението работи с НЗОК, заплащам потребителската такса от 2.90 лв. и лекарят-специалист ми издава направление за хоспитализация. Ако заведението не работи с НЗОК, лекарят-специалист не може да ми издаде направление и съответно не мога да се ползвам от правото ми на медицински услуги, включени в здравноосигурителния пакет. В такъв случай няма да мога да “измина” клинична пътека и ще заплатя не потребителската такса от 2.90 лв., а таксата за цялостното лечение, което е проведено. Тази такса за цялостно лечение се изплаща от НЗОК, когато ме хоспитализират по клинична пътека в заведение, което работи с НЗОК. 

NB!Ако по време на лечението за дадения здравен проблем лекарят-специалист прецени, че е необходим преглед от друг лекар – специалист в друга област, той ми издава направление за съответния вид преглед. Всеки лекуващ лекар ще ми издаде амбулаторен лист, който е необходимо да занеса на личния си лекар. Той е длъжен да пази цялата документация за всички прегледи и изследвания, които са ми направени. Какви са изискванията и какви документи са необходими за прием по клинична пътека?

Изискванията, за да приемат по определена клинична пътека са:

• да съм здравноосигурено лице. Това означава, че трябва работодателятми или аз като самоосигуряващо се лицеда съм внесъл всички здравноосигурителни вноски. В противен случай здравният ми статус ще е прекъснат и трябва да заплатя липсващите вноски преди хоспитализацията. Ако съм пенсионер, дете до 18-годишна възраст, ученик под 22-годишна възраст, студент редовна форма на обучение под 26-годишна възраст, неработещ инвалид, държавен служител, военен, бежанец или ми е предоставено убежище, грижа се за роднина инвалид с 90-100% неработоспособност, получавам обезщетение за безработица, здравните ми вноски се внасят за сметка на държавния бюджет.
• да имам издадено направление за хоспитализация и амбулаторен лист.

Как да разбера какво включва клиничната ми пътека?

Направлението ми за хоспитализация включва номер на клинична пътека. Чрез номера на клиничната пътека ето тукмога да направя справка за всички клинични процедури, които включва всяка отделна клинична пътека. Клиничните процедури са всички дейности/услуги, които лекарят трябва да извърши по време на престоя ми в болничното заведение (т.е. докато трае клиничната пътека) и след изписването.

NB!Лекуващият лекар е длъжен да ме осведомява за здравното ми състояние, необходимостта от провеждане на даденото лечение, по коя точно клинична пътека трябва да бъда приет и какви дейности включва тя.

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През миналата сряда в столицата на Ингушетия 65-годишният Ахмед Барахоев беше задържан по решение на съда за десет денонощия. Обвиниха го в провеждането на публична акция без съгласуване с властите, макар да има много потвърждения и свидетелства, че обвинението е лъжливо.

Арестът на 65-годишен старейшина е извънредно събитие за Кавказ и Ингушетия. Ахмед Барахоев беше един от активните участници в протестните акции от самото начало, когато стана ясно, че ръководителите на Ингушетия и Чечня са подписали тайно документ за преминаване на част от ингушетската територия под контрола на Грозни. Още в края на януари 2013 година Рамзан Кадироводобри закон, в съответствие с който редица селища от Сунженския район на Ингушетия трябва да преминат под юрисдикцията на Чечня. След няколко месеца апетитът се усили и Кадиров поиска да се включи в състава на Чечня и ингушското селище Аршти.

Събитията се развиваха нарастващо: на 1 август 2014 година на територията на Ингушетия до административната граница с Чечня се сблъскаха със стрелба ингушски и чеченски войници. През август 2018 година чеченски строители започнаха да изграждат път, като твърдяха, че това е тяхна територия. На 26 септември миналата година Рамзан Кадиров и Юнус-Бек Евкуровподписаха Съглашение за укрепване на границата между Чечня и Ингушетия. След една седмица в социалните мрежи се появиха първите призиви към ингушите да защитят земята си и да не допуснат в парламента на Ингушетия да се гласува закон за новите граници.

Юнус-Бек Евкуров (л) и Рамзан Кадиров

Рано сутринта на 4 октомври 2018 година край зданието на парламента започнаха да се събират жители на Ингушетия от различни райони на републиката. Тогава се появи информация за първи сблъсък с полицията, която ограничи влизането в Магас по федералното шосе „Кавказ“. Когато силовите органи блокираха пътя за града, участниците в акцията отидоха до центъра на ингушетската столица пеша.

Неочаквано, в същия ден, Конституционният съд на Ингушетия застана на страната на протестиращите, като на практика осуети гласуването в парламента, защото подобни въпроси трябва да се решават с референдум. Председателят на Конституционният съд на Ингушетия заяви: “Позицията на ингушския народ по този въпрос е абсолютно законна и справедлива. Който иска, може да се изправи и да говори за някакви си блага или длъжности - историята ще прецени всеки и ще отсъди. Но те нямат право да казват, че не сме прави. Всеки ингуш знае това на подсъзнателно равнище”.

В Москва възприеха с огромно напрежение събитията в Магас, особено след като отишлият при протестиращите ръководител на Ингушетия Юнус-Бек Евкуров беше освиркан, а полицията, опитвайки се да усмири хората, започна да стреля във въздуха. Тогава Евкуров за първи път заплаши, че ще предприеме всички мерки за силово разпръскване на протестиращите. Хората му отговориха, като останаха и през нощта: разпънаха палатки, постлаха килимчета за молитва, запалиха огньове да се греят, съпричастните с тях започнаха да им карат продукти. Ръководителят на правозащитната организация „Машр“ Магомед Муцолговсъобщи, че на площада са останали да нощуват около хиляда души. Един ден по-късно там вече имаше тринадесет хиляди души. В отговор властите изключиха мобилния интернет, за да не достига информацията до социалните мрежи.

Бойци от специализираните полицейски части ОМОН и участник в протестната акция срещу промяната на границите между република Ингушетия и Чечня, 5 октомври 2018 година

На третия ден от протестите, 6 октомври, силовите части преградиха с тежка техника главните улици на Магас. При протестиращите отиде бившият президент на Ингушетия Руслан Аушев, след това в Магас започнаха да идват известни обществени дейци от различни региони на Северен Кавказ. На 11 октомври жители на Ингушетия депозираха в Назрановския районен съд и в районния съд на Магас два административни иска, оспорващи действията на Евкуров при сключването на съглашението за границата. Едновременно с това организационният комитет на митинга призова да се отмени това съглашение и на 14 октомври Евкуров заяви, че Путинго е призовал да не разгонва митинга, като го посъветвал „да се договори мирно с протестиращите“.

Юнус-Бек Евкуров разговаря с участници в протестния митинг срещу промяната на границите между Ингушетия и Чечня, октомври 2018 година

Акцията перманентно продължаваше, всякакви опити да се преговаря с представителите на федералната власт не даваха никакви резултати. На 17 октомври Рамзан Кадиров заяви, че въпросът за границата е решен окончателно и нареди да се строи път „по чеченската територия“. Той отиде в ингушското село Сурхахи, като стовари цялата вина за ситуацията върху ръководителя на Ингушетия. На 30 октомври в Назрани се състоя Световен конгрес на ингушския народ, който прие обръщение към президента на Русия Путин, в което, между другото, се казва: „Изразяваме решителен протест срещу дейността на региовалните власти, които, пренебрегвайки изискванията на действащото законодателство, залагат бомба със закъснител под по-нататъшните добросъседски отношения между ингушския и чеченския народ“.

Протестен митинг срещу промяната на границите между Ингушетия и Чечня. Ингушетия, град Магас, 31 октомври 2018 година

На 8 октомври 2018 година ситуацията се усложни, след като на сайта на чеченския парламент беше публикувана карта с новите граници на републиката. Първите арести станаха на 17 ноември при мемориала на Паметта и Славата в Назрани, където беше насочено огромно количество техника и силови части, задържан беше блогърът Руслан Яндиев, а по данни на Изабела Евлоеваса били задържани още няколко души. На 6 декември Конституционният съд на Руската федерация прие решение да бъде признато за законно съглашението за предаване на земята. Ръководителят на ингушския регионален отдел на партията „Яблоко“ Руслан Муцолгоевнарече заключението на Конституционния съд „политическо“ и заяви: „Решението беше прието в угода на чиновниците, то руши федералното устройство на страната. Ние си запазваме правото да провеждаме митинги, да се обръщаме към международните институции“. След това решение започнаха репресии – бяха уволнени от работа Анжела Матиеваи Зарифа Саутиева, две активистки, участвали в акциите срещу съглашението за границата на Ингушетия и Чечня.

Нова вълна от протести започна на 26 март тази година. Този път хората се събраха, за да протестират срещу закона за референдумите, в който са ограничени въпросите за обсъждане на някои проблеми, включително и въпроса за предаването на земи. Съпредседателят на Световния конгрес на ингушския народ и член на Ингушския комитет за народно единство Муса Малсаговобяви митинга в Магас за безсрочен, участниците в митинга заявиха, че са готови да протестират, докато парламентът на републиката не бъде разпуснат, а Юнус-Бек Евкуров не подаде оставка. Съпредседателят на съвета на тейпите Ахмед Барахоевпопита митингуващите искат ли да спрат протестната акция. „Няма да си тръгнем!“ – отговориха му от тълпата. „И аз няма да си тръгна“ – отвърна той.

Участници в протестния митинг срещу приемането на законопроекта „За референдумите в Република Ингушетия“. Ингушетия, град Магас, 26 март 2019 година

Вечерта в Магас се събраха повече от две хиляди протестиращи, градът беше отцепен от силови части. На следващия ден силовите части направиха два опита да разпръснат протеста, но избягаха позорно от площада. Ахмед Барахоев и други лидери на протестните действия призоваха хората да си отидат по домовете, за да се избягнат кръвопролития. На 2 април за участие в несанкционирани митинги в Магас и Назрани съдът осъди на десет денонощия арест петима жители на републиката, а двама глоби с 10 хиляди и 20 хиляди рубли. На 3 април започнаха масови арести и обиски по домовете: задържани бяха Ахмед Погоров, Барах Чемурзиев, Муса Малсагов и Ахмед Барахоев, обискирани бяха Багаутдин Хаутиев, Зафира Саутиева, Ахмед-Башира Аушееви офисът на Съвета на тейпите. Броят на задържаните и осъдените се увеличава с всеки час.

Ингушетия е най-малкият руски субект, с площта само 3628 квадратни километра, образуван през 1992 година след разпадането на бившата Чечено-Ингушска автономна съветска социалистическа република. Тя е завзета от Руската империя през 1772 година още преди началото на Кавказката война. През 1917 година територията на съвременна Ингушетия се включва в състава на Планинската република, която съществува само две години. Автор на Декларацията за независимост и на Конституцията на Планинската република, а също неин министър на финансите е ингушът Васан-Гирей Джабагиев. След една година гражданска война на болшевиките с войските на генерал Деникин през 1920 година е провъзгласена съветска власт и отначало е образувана Планинската автономна съветска социалистическа република, след това Ингушската автономна област, а през 1934 година е създадена Чечено-Ингушската автономна област, която на 5 декември 1936 година се превръща в Чечено-Ингушска автономна съветска социалистическа република.

След това депортация – на 23 февруари 1944 година са изселени всички ингуши. Голяма част от Ингушетия влиза в състава на Северо-Осетинската автономна съветска социалистическа република като Назрански район, планинската част на Пригородния район преминава към Грузия, по-голямата част от изоставените домове са дадени на осетински семейства. След обявяването на независимостта и образуването на Република Ингушетия върналите се от местата на депортиране ингуши поискаха да им се дадат земите и домовете, в които вече живееха етнически осетинци. През 1992 година избухна въоръжен конфликт, който по официални данни отне живота на повече от четиристотин ингуши. Кремъл застана на страната на Северна Осетия, Пригородният район така и не беше върнат. Ингушетия загуби 1460 квадратни километра, тоест четвърт част от историческата си територия.

Мемориалът за жертвите на депортацията в Назрани

Апетитите на семейство Кадирови се проявиха още през 2001 година, когато Кадиров поиска . да бъде върната Ингушетия под крилото на Чечня и когато само авторитетът на първия президент Руслан Аушев не позволи на този план да се осъществи. От 2008 година ръководител на републиката е генерал-майор Евкуров, известен със своя рейд в Прищина през 1999 година в нарушение на статута на международните миротворчески сили. През 2018 година Евкуров беше преизбран за държавен глава за още пет години, до 2023 година. Но ако съдим по последните събития, той трябва да е развалил окончателно отношенията си със Съвета на старейшините на ингушските тайпи Мехк-Кхел, който взе решение да не се сключват бракове с рода Евкурови до седмо коляно, а това, както съобщава информационният сайт Сaucasustimes, е най-позорящото решение, което може да вземе обществото по отношение на отхвърлените от него, то се равнява на проклятие.

Решението на старейшините не е просто привилегия на древния и уважаван орган за самоуправление на ингушите, това на практика е непризнаване на светската власт. То е свързано с интригите около границата, но в действителност повод стана публичното оскърбление, което си позволи генералът-десантник по адрес на старците: изказвайки се по телевизията, той заяви: „Заврете си своето мнение някъде по-надълбоко“. Подобно нещо не са си позволявали даже окупаторите по времето на Руската империя. Ингушите са малоброен народ, някъде към половин милион души, но показват пример за гражданска активност и мъжество при противопоставянето на руската власт.

Трудно е да предположим как ще завърши конфликтът. Още по-сложно е да си представим бъдещите отношенията между двата родствени народа – чеченския и ингушкия, които по волята на кремълската марионетка са поставени пред по-скоро политически отколкото мисловен избор. Събитията в Ингушетия, без преувеличение, се наблюдават от целия Северен Кавказ, всеки регион е натрупал много въпроси към руските власти още от времето на голямата Кавказка война и с развитието на събитията задаването на тези въпроси ще става постоянно. А изглежда, че руската власт прилага същите методи за потискане на малките народи като преди двеста години.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

71

Съдебно-следствен разпит на главатаря на бунтовническия комитет Васил Дякон Левски и на двамата му другари, извършен от нарочната комисия [1]

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година

Разпит на Васила

5 януари 1873

– Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

– Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години [2], занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

– Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

– Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко [3].

– С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?

– В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.

– Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

– Възложиха ми да обнадеждявам цяла България.

– В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?

– Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.

– Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

– Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

– Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?

– Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.

– Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

– [След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания [4]. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] и преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

– Как ти посочваха тия знаци?

– Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

– Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

– Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец, на име Ценович [5]. Тоя човек се намира в Букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова, когато ме виждаха там – когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито – ме познаваха.

– След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комисията в Букурещ?

– Аз сам отивах. Ценович имаше един свой човек, В Букурещ аз го намирах в кафенето на „Габровени“ [6] и му казвах.

– Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

– Донасях много пъти, обаче за всеки град оставях на едно място по три-четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.

– Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на същия човек, когото виждаше първи път със знак в ръката?

– Всеки път различен човек показваше знака.

– Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?

– Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.

– За къде пишеше писма и как ги подписваше? – Мястото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.

– Кажи: какви неща пишеше в твоите писма?

– Пишех, че тук работата върви добре, че тук работата е слаба, [като припомнях] да не издават дума.

– През времето, когато обикаляше, отгде вземаше [пари за] направените разноски и кой ги даваше?

– Човекът, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и парите.

– Колко време обикаля?

– С тая година обикалям три години.

– Къде е постоянното ти местожителство?

– Никъде не живеех постоянно.

– [След] колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

– Обикалях една, две, три седмици и пак отивах [в Букурещ].

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

– Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

– Никого не познавам.

– Не познаваш ли Димитра [7], който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

– Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек, и че не върши добра работа [8]. Писа се писмо: без подписа на Левски [тоя човек] да не се приема; кой е тоя човек – аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех.

– Заедно с Димитра вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

– Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък.

– Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно; и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

– Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах, [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз [не трябва] да ги познавам.

– Познаваше ли Ценовича от Букурещ, преди да постъпиш в тая работа?

– В началото се образува един комитет; той се пренесе на Балкана. По онова време аз бях в Букурещ [и] се срещнах с него [Ценович], оттам го познавах.

– Как се срещна най-напред с Ценович?

– Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го [кой е той], по тоя начин се срещнах [с него].

– Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща [с него]?

– Срещнах се [с него] три години преди да постъпя в тая работа.

– Когато излезе от родното си място – Карлово, къде отиде най-напред?

– Излязох от града [и] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една година [и] учителствах [9]. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест деня [и] заминах за Букурещ, [където] престоях десет деня. После отидох да се уча в сръбско училище.

– Къде се учи първоначално?

– Учих се в родния си град.

– Какъв език изучаваше в Сърбия?

– Учих сръбски език две години и следвах училището.

– Отгде знаеше Ценович, че ти се учиш в Сърбия в училище, [та] те извика тоя път за тая работа, чрез кого те извика, и, когато отиде в Букурещ, къде намери ти Ценовича?

– Още когато бях в училището, чух, че във Влашко се образувал комитет. Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитра, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души, затова се върнах обратно. Постъпих във военното училище, после Ценович ми изпрати едно писмо [и] ме извика. Съдържанието на писмото беше: „От всички страни се събраха българи, образува се комитет, да дойдеш час по-скоро!“ Заминах за Букурещ, на- мерих Ценовича, той ми каза, че от всички краища на България имало много хора; дошлите тука [хора] ще избират комитетски членове; пора- ди това, че те се намират в постоянни вземания и давания, в събранието ще влизат с маска. Тия маскирани хора ще гласуват за избиране на шест члена. Тогава, за да ме опознаят, не [ми] поставиха маска. Тия маскира- ни ме видяха, за да ме познават в местата, които [ще] обикалям. Събраните [там] хора избраха от намиращите се във Влашко българи шест члена, които да образуват комитетския съвет, имената им, обаче не зная, поради това, че те бяха тайни. Тия шест души избраха един таен председател; и името на председателя не зная.

– Чие име стоеше в подписа или върху печата на наставленията, които ти даваха?

– Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана „Габровени“`, посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите за определената ми работа наставления и писма. Поради това, че тия наставления бяха донасяни от човека запечатани в плик, аз не зная [чий] беше подписът и [какъв] беше печатът; донесените и предадените от тоя човек книжа не бяха надписани, казваха ми [адресите] устно и аз, за да зная, надписвах ги [сам].

– Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал? – Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович [10] от Свищов и с дадените ми от него уверения.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1По-правилно би било заглавието на тетрадката с протоколи за разпитите на Левски да се преведе така: „Съдебно следствени разпити на председателя на бунтовническия комитет Дякон Васил Левски и на двамата души негови другари пред специалната комисия.“ Левски е бил изкарван пред съда не веднъж, а шест пъти.

Заглавието се намира на лицевата страна на външната корица на тетрадката. Датата 25 зилкаде 1289 (13 януари 1873) година е денят на преписването ѝ. Двамата другари на Левски са Христо Цонев Латинеца и Никола Цвятков от Ловеч, арестувани заедно с него в Къкринското ханче и откарани в София.

2Васил Левски е роден на 6 юли 1837 година, следователно по време на процеса е бил на 36 години. За грешка у преписвача не може да става дума, тъй като възрастта е отбелязана не с цифри, а с думи. Но че Левски е скрил точната си възраст не трябва да ни учудва, понеже той изобщо няма за цел да казва истината пред турския съд.

3Вероятно тук Левски има предвид напускането на учителстването си и отиването в Румъния през 1866 или 1867 година. Разбира се, той не може да отрече фактите, че е бил зад граница – в Румъния и Сърбия, но той и не мисли да дава пред съда точни сведения за своята революционна дейност.

4Заставен да разкрие пред съда хода на своята революционна дейност, Левски, както погоре вече отбелязахме, ни най-малко не възнамерява да прави самопризнания. Предан докрай на своето дело, без да бъде повлиян от грозящата го смъртна опасност, макар и принуден да признае основните факти от тая дейност, той я описва в такива краски и така стъкмена, че с нищо да не увреди на положението на своите сподвижници, попаднали в ноктите на тиранина. Поради това не можем да търсим правдивост в показанията му относно неговите пътувания из България, относно устройването на комитети, срещи с комитетски хора и пр.

5Димитър Ценович. Името „Ценович“ тук погрешно е написано „Ченко“ (Ценко), а на другите места а протоколите го срещаме във фермата „Чено“ (Цено).

6Хотел „Габровени“.

7Димитър е Димитър Общи.

8С думите „не върши добра работа“, казани в присъствието на Общи, очевидно Левски използва случая да даде на последния да почувства отговорността си за гибелните последици от своеволието и неподчинението на организационната дисциплина, които той е проявил с извършването обира на хазната.

9Касае се за учителстването на Левски в „Баба-дааските“ села Йеникьой и Конгас. През февруари или март 1867 год. той минал във Влашко. За участието си в четата на Панайот Хитов, която тъкмо по това време минала в България, Левски тук не споменава нищо.

10Тук името на Димитър Ценович е написано правилно.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 8. Нови въпроси към вярващите

Важен момент в разговора с вярващите може да бъде въпросът, свързан с медицината.

Неразбираемо е защо изобщо така нареченият вярващ човек ходи на лекар. Защо се лекува, защо си прави операции, защо прибягва до най-новите медицински технологии или даже до обикновената фармакология? Защото по идея вярващият трябва да разчита безусловно на силата на молитвата. Освен това, ако неговото божество - едно от боговете - му изглежда толкова прекрасно същество, а моментът на срещата с него е такова вълшебство, дългоочаквано и прочувствено, защо трябва да го отлага?

На този въпрос по принцип не можете да получите ясен отговор.

Но има още един момент. Винаги може да се предложи на вярващия човек да коментира свидетелствата за Христос.

При което нямам предвид тези свидетелства за Христос, които ни предлага Евангелието, Новият завет. Тези истории не са нищо повече от древноеврейски фолклор, който не трябва да се смята от гледна точка на достоверността за нещо повече от, да речем, приказките за Змея Горянин или от чукотските митове, или от основополагащите сказания на култа вуду. Това е митология и фолклор. Тези истории не могат да са документални свидетелства за Христос и би било странно да се разглеждат сериозно като такива.

Но ние имаме документални свидетелства за Христос, които са в общи линии много по-интересни.

Какво аз, като безбожник и атеист, смятам за безусловни документални свидетелства за Христос?

За подобни свидетелства смятам многобройните доноси, които християните обожават да пишат. За такива свидетелства смятам злобата и наглостта на телевизионните попове. Смятам за такива свидетелства алчността на тези попове, които изхвърлят планетариуми, детски градини, музеи и университети от зданията, които заемат, за да станат те стопани на тези недвижими имоти.

Като свидетелство за Христос възприемам злобата и свирепостта, която са демонстрирали европейските християни, когато са унищожавали така наречените вещици, изгаряли са жени на клади и са убивали тези, които не мислят като тях. При което в Русия всичко това е имало още по-мръсен, още по-стихиен и още по-безпросветен характер - при гоненията на старообрядците например. Хората, които са убивали старообрядците, в момента на убийствата също са свидетелствали за Христос. Защото наричали себе си християни, а това значи - негови ученици. Но както вярващите би трябвало да знаят от тяхната любима книга, тяхното божество е казало буквално следното: „Където двама или трима са се събрали в Мое име, там и Аз съм сред тях“.

Следователно всичко, което правят християните, е свидетелство за Христос. И тези гнусни свидетелства има смисъл да бъдат предложени за коментар на вярващия човек.

Главният контрадовод обикновено е следният: тези, които са постъпвали така, не са в действителност вярващи. Но моля ви, как може да отказвате на хора, които са се считали за християни, правото да се наричат вярващи? При това без да имате нито основания, нито доказателства. И тук отново се появява богато поле за самостоятелни размишления.

Ето тези два посочени по-горе въпроса е винаги много полезно и уместно да бъдат предложени за обсъждане на вярващите.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

Първите селища на евреите върху ханаанските възвишения се появяват внезапно и многобройно около 1200 г. пр. н. е. Това са малки населени места от 50-100 души. В тях са открити определен тип керамика и няма олтари и свински кости [1].

В същото време на склона на хълма Гевал - мястото, което се споменава във Второзаконието - е издигнат на открито огромен олтар, жертви върху който се принасят точно според предписаните правила на кашрута [2].

Защо е важна за нас тази дата - началото на XII в. пр. н. е.?

Защото това е единствената дата, през която е можел да се осъществи Изходът. Ако в историята на евреите е съществувало някакво реално събитие, породило легендата за Изхода, то би могло да се случи само по това време.

Защо е важен за нас и олтарът на хълма Гевал?

Защото потвърждава легендата за Изхода. В началото на XII в. пр. н. е. в живота на номадите евреи се случило нещо, което катализирало прехода им към установяване на едно място. И заедно с това събитие те издигнали олтар на Яхве върху хълма Гевал. Твърде вероятно е това събитие да е било свързано с репатрирането на голяма група сънародници от Египет.

Ако вярата в Яхве е била разпространена у евреите и преди това, те биха издигнали този олтар много по-рано: номадите са майстори да издигат олтари и докато са още номади.

Олтарът на хълма Гевал е наше важно потвърждение за съществуването на Мойсей. Той, в превод от археологически език, ни казва: „Тук беше Исус Навин“. Какво можем да кажем за Ханаан през XIII в. пр. н. е.? Доста много, защото от 1270 година пр. н. е. Ханаан е провинция на Египет. Той е покорен от великия египетски фараон Рамзес II, поставил рекорд в Книгата на Гинес за Древния Изток по продължителност на управление: Рамзес управлявал в продължение на шестдесет и шест години.

Покоряването на Ханаан, който по това време бил страна на крайбрежни градове и планински диви номади (Мернептах, наследникът на Рамзес, нарича тези номади „Израил“), води до обичайните последици: някои пленници са превърнати в държавни роби и са изпратени да правят тухли и да строят пирамиди, някои ханаанците отиват да правят кариера при двора в метрополията, а част от тях се оказват на държавна служба като съюзнически войски – страшните отряди 'апиру, египетска дума, от която, както се смята, е произлязла думата „евреин“.

Както става винаги с крайграничните варвари, 'апиру или грабели империята, или служели в нейните войски. През 1213 година Рамзес починал, скоро след неговата смърт в Египет започнала гражданска война и отрядите 'апиру играели в нея огромна роля.

Началник на тези отряди и служител на фараона известно време бил пришелецът от Ханаан Бейа, наричан също така Ра-мосес Ха-ментеру. Елементът „Ра-мосес“ в пищното му име, както и в името на фараона Рамзес, означава „син на Ра“. Египетската дума „мси“ (ср. „мозес“) значи изобщо „потомък, син“.

Известно време Бейа/Мосес бил толкова могъщ, колкото германските крале при двора на последните римски императори или, или… колкото Мойсей, когото Изход описва като високопоставен чиновник, осиновен от дъщерята на фараона. „Сириец, издигнал се от нищото, стана вожд и поиска да подчини цялата страна“ – така разказва за онова време потомък на фараона Сетнахт, победителя в гражданската война [3].

Ще отложим обсъждането на увлекателната, даже фантастичната биография на Мойсей за другата книга, а засега ще отбележим, че не би било удивително, ако след поражението отрядите 'апиру са избягали във фактически отдалечения Ханаан и ако именно това събитие е катализирало процеса, довел до това да се установят на едно място техните останали в Ханаан съотечественици.

Не би било също така удивително, ако водачът на тези войски е консолидирал около себе си култа към Яхве, идентифицирайки го с бога на патриарсите Ел Шадаем.

Друг въпрос е, че този култ към Яхве във вида, в който съществувал през XII–VIII в. пр. н. е., имал малко общи неща с изтънчения монотеизъм на Жреческия документ и малко общи неща с другите ханаански, дори и по-широко – с другите семитски религии.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001, p. 107.

2 Adam Zertal. Has Joshua’s Altar Been Found on Mt. Ebal? Biblical Archaeology Review, 11:01, Jan-Feb 1985.

3 James H. Breasted. Ancient Records of Egypt, Vol No.4, (1906), p. 198–199.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

Лестър Боулс Пиърсън (Lester Bowles Pearson)

23 април 1897 г. – 27 декември 1972 г.

Нобелова награда за мир, 1957 г.

(За ролята му в преодоляването на Суецката криза.)

Канадският държавен деец Лестър Боулс Пиърсън е роден в Торонто (провинция Онтарио) в семейството на методисткия свещеник Е. А. Пиърсън и Ан Сара Боулс. Като показва забележителни успехи, на шестнадесет години Пиърсън постъпва в колежа „Виктория“ към университета в Торонто. Но през 1917 г. прекъсва обучението си и се записва в канадската армия, която се сражава в Европа. Прекалено млад, за да участва в бойните действия, Пиърсън служи в Египет, а след това на Балканите. През 1917 г. е преместен в Кралските въздушни сили и получава званието лейтенант. По време на тренировъчен полет самолетът му пада, но Пиърсън остава невредим. Няколко дена по-късно обаче е блъснат от автобус в Лондон по време на затъмнение и през април 1918 г. е отправен вкъщи по море. Именно по това време той получава прозвището Майк.

Като се връща в Канада, Пиърсън става най-сетне бакалавър, а през 1919 г. постъпва в юридическото училище „Осгуд хол“, но бързо разбира, че не го влече правото, и го напуска. Известно време работи в Хамилтън и в Чикаго, но работата не го удовлетворява и като получава стипендия от фонда „Меси“, постъпва в колежа „Сейнт Джон“ в Оксфорд. Следващите две години той нарича най-щастливите в живота си, учи история и се прославя като хокеист.

Връщайки се в Канада като магистър, Пиърсън започва да чете лекции по съвременна история в университета в Торонто. През 1925 г. се жени за една от студентките, Мериън Елспет Моуди, семейството има син и дъщеря. През 1928 г. Пиърсън става асистент и още същата година заема длъжност в канадското министерство на външните работи. Скоро го забелязва министър-председателят Ричард Бедфорд Бенет, който го включва в състава на канадската делегация за имперската конференция през 1930 г. Пиърсън участва също така в работата на Световната конференция за разоръжаване през 1933-1934 г. в Женева. През 1935 г. е назначен в представителството на върховния комисар на Канада в Лондон, където участва в работата на Лондонската морска конференция.

Като прекарва в Лондон шест години, през май 1941 г. Пиърсън се връща в Отава, където става помощник на заместника на държавния секретар по външните работи. Една година по-късно заминава за съветник към посолството във Вашингтон. От 1944 до 1946 г. е посланик на Канада в САЩ. Във Вашингтон изиграва важна роля за формирането на Администрацията на ООН, занимаваща се с помощите и възстановяването. През 1944 г. присъства на конференцията в Дъмба́ртън Оукс, където са поставени основите на ООН. През 1945 г. на конференцията в Сан Франциско, приела Хартата на ООН, протестира безуспешно срещу предоставянето на правото на вето на петима постоянни членове на Съвета за сигурност.

Заемайки поста заместник-секретар по външните работи, Пиърсън представлява Канада на конференцията през 1947 г., където се приема решението за създаване на държавата Израел. След една година либералната партия предлага на Пиърсън поста секретар по външните работи и той се потапя във водовъртежа на избирателната кампания. През октомври 1948 г. печели изборите и заема място в камарата на общините, на което се задържа девет години. Като секретар по външните работи Пиърсън подготвя за министър-председателя Луи Сен Лоран реч, в която се предлага да бъде създадена Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Като подписва през 1949 г. договора, Пиърсън оглавява делегацията на Канада в НАТО до 1957 г. Той е също така председател на съвета на НАТО през 1951-1952 г.

Между 1946 и 1952 г. Пиърсън ръководи канадската делегация в ООН и е блестящ посредник по време на кризи. През 1950 г. става член на „комисията на тримата“, разработила предложения за прекратяване на огъня в Корейската война. Примирието, подписано две години по-късно, почти копира препоръките на комисията. На 7-та сесия на Генералната асамблея на ООН Пиърсън е избран за председател.

Пиърсън е посредник през 1956 г., когато египетският президент Гамал Абдел Насър национализира Суецкия канал. Тази стъпка предизвиква тревогата на Израел, Англия и Франция. В отговор Израел окупира сектора Газа и Синайския полуостров. След два дена Франция и Англия изпращат флот и десантни части за възстановяване на статута на канала. С подкрепата на Съветския съюз САЩ внасят за разглеждане в Съвета за сигурност резолюция, призоваваща за прекратяване на огъня и за извеждане на всички войски от Египет. След като Франция и Англия налагат на резолюцията вето, тя е разгледана от Генералната асамблея и приета в леко променен вид. Уверен, че това няма да е достатъчно за прекратяването на конфликта, Пиърсън предлага проект за създаване на сили на ООН за поддържане на мира. След приемането на този проект английско-френските войски са заменени с войскови части, намиращи се под командването на ООН, което позволява да се прекратят военните действия.

Макар ролята на Пиърсън при решаването на суецкия проблем да е удостоена с международно признание, някои канадци го обвиняват, че е попречил на Великобритания да си върне канала. Когато либералите губят изборите през 1957 г., той се лишава от министерския си пост. Като става лидер на партията, Пиърсън ръководи парламентарната опозиция срещу консервативното правителство на Джон Дифенбейкър. През 1963 г. либералите побеждават консерваторите и Пиърсън става министър-председател. За пет години той успява да укрепи социалното законодателство, да заложи основите на това, което нарича „добро общество“, но администрацията му е разклатена от дребни скандали, свързани с корупция. През 1968 г. Пиърсън подава оставка и оглавява комисията на Световната банка за международно развитие. На Либералната партия завещава да се отнася по-внимателно към въпросите за канадците, които говорят френски език. През 1972 г. умира от рак в Отава.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/pearson.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „Disgusting Men“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 17 декември 1637 година избухнало Шимабарското въстание. На този ден японските християни, а заедно с тях обеднели ронини и обикновени хора, измъчени от данъците и жестокостта на управляващите върхове, се вдигнали, за да защитят с оръжие в ръка своите права. Не успели да ги защитят и в Япония до XIX век изповядването на християнство било забранено под страх от смъртно наказание.

Ето какво се случило.

Първите европейци и взаимното културно проникване

На Япония в известен смисъл ѝ провървяло – тя дълго време успявала да се намира извън зоркото внимание на западноевропейските държави. Но от 1543 година нататък всичко се променило. Именно тогава с китайска джонка на остров Танигашима дошли португалски търговци, които станали първите европейци, установили връзки със Страната на изгряващото слънце.

Връзките постепенно се подобрявали и самураите се зарадвали особено на барутните пушки, с които били въоръжени европейците. Трябва да кажем, че японците вникнали много бързо в тяхното устройство: талантливият майстор Яита Кимбей произвел първия работещ образец на местно огнестрелно оръжие за по-малко от година.

Както често става, японците измислили веднага красива легенда как майсторски излъгали глупавите гайджини (гайджин – буквално „външен човек“; чужденец, бел. П. Н.). Според тази легенда майсторът дал за жена на един португалец дъщеря си срещу чертежите на мечтаното оръжие. А дъщерята, като поскучала в Европа, уговорила мъжа си да отидат в родината ѝ, където уж скоропостижно се поминала. Във всеки случай така родителите казали на безутешния мъж, след което даже имитирали погребение. Така той си заминал за своята страна – без съпруга и без пушка, а доволните японци издигнали на напълно живата и здрава жена паметник.

Културното проникване продължавало и заедно с търговците дошли проповедниците-езуити, които започнали да покръстват местното население. Отначало управляващите даже не били против – самите те искали да попритиснат будисткото духовенство, което по това време се сдобило с прекалено голямо влияние.

Приемането на християнството в Япония е свързано с много легенди и даже исторически анекдоти. Когато например се опитвали да обясняват на новото си паство същността на монотеизма, проповедниците използвали думата „деусу“, опитвайки се да кажат думата „Deus“ („Бог“) с японско, както им се струвало, произношение. А слушателите били крайно изумени, защото тази дума много приличала на японската дума „дайусо“, която означава „голяма лъжа“.

Пак според една легенда владетелят на Япония Ода Нобунага позволил на португалския мисионер Луиш Фройш да проповядва християнството, след като получил от него като подарък стъкленица с компейто, сладка бонбонена маса, която се харесала на пълководеца.

Но с времето управляващите осъзнали, че християнизацията започва да дава и неприятни плодове. Много местни князе (даймьо), които приели християнската религия и получавали подкрепа от португалците, станали опасно независими. А когато в Япония дошли холандците и станало ясно, че съществува още едно християнство – протестантството, шòгунът окончателно решил, че е време да затвори португалския дюкян заедно с религията на варварите.

Гонения на християните

Папата приема японска делегация

Още през 1587 година фактическият владетел на Япония, военноначалникът Тойотоми Хидейоши, издал указ за прогонване на свещениците, според който християнството се признавало за лъжеучение, чието проповядване се забранява в Япония. Свещениците езуити и техните слуги трябвало да напуснат страната за двадесет дена. Езуитите не останали длъжници и започнали да разпространяват слухове, че Хидейоши е забранил християнството заради присъщата му похотливост: вярващите японки уж отказвали да споделят леглото си с него.

Веднага след указа били разрушени църквите в централна Япония, а град Нагасаки бил отнет от езуитите. При това търговията с Португалия и Испания продължавала. Още десет години отношенията се запазили на равнището „нестабилен мир“. Но през 1597 година властите преминали към открит конфликт: в Нагасаки били екзекутирани зверски двадесет и шест християни, по-късно причислени към лика на светците.

Отначало отрязали на всеки лявото ухо, заставили ги да вървят пред тълпата, а след това ги разпънали на кръст. След като един от тях започнал да проповядва направо от кръста, той и всички останали били заклани. Показателната екзекуция не попречила обаче на тълпата да свали окървавените одежди от труповете като свещени реликви.

По-нататък се разгърнал истински терор. Токугава Иеясу, основателят на шогуната Едо, забранил през 1614 година да се проповядва християнството по цяла Япония. През епохата на Токугава били убити около 3000 японски християни, останалите била хвърлени в затвора или изпратени на заточение. Много християни започнали след това да се прикриват като будисти и за разкриването на такива като тях била измислена особена практика – газене на специални икони, наречени фумие (буквално: „настъпено изображение“ – бел. П. Н.).

Фумие

Заподозрените били заставяни да настъпват християнски икони и да ги газят. Някои, особено хитри, се опитвали да тъпчат само края на иконите, без да докосват лика на изображението. Тези, които отказвали, а продължавали да упорстват, били измъчвани, обличани в сламени дрехи и запалвани. Някои, ако се вярва на хрониките от това време, били хвърляни в гърлото на вулкана в околностите на Нагасаки.

Всичко това не прибавяло любов към властта, особено в съчетание със зачестилите тайфуни и започналия глад. Повишаването на и без това непосилните данъци послужило за искра, от която на 17 декември 1637 година избухнало въстание на остров Кюшу.

Шимабарското въстание

Шимабарското въстание започнало с убийството на бирник, който изтезавал дъщерята на един ронин, за което заплатил с живота си. Бунтът веднага се прехвърлил на остров Амакуса, като достигнал широк размах. Според някои оценки в него участвали двадесет и три хиляди души, включително и жени.

Начело на въстаниците стоял Амакуса Широ, шестнадесетгодишен юноша от благородно потекло, който приел християнското име Йероним. Неговите последователи го представяли като „Четвъртия син на Небето“, месия, който ходи по водата и изригва от устата си огън, а по ръцете му кацат птици. Едно странно съчетание на християнски и японски образи.

Амакуса Широ според представите на своите съвременници

Самият Амакуса отричал постоянно своята святост, но това не пречело на последователите му да измислят за него легенди. Неговият образ е дотолкова популярен и днес в Япония, че компанията „Volks“ пусна на пазара куклата „Амакуса Широ Токисада“, която струва 92400 йени. А във филма „Възраждане от ада“ (2003 г., режисьор Хидеюки Хираяма – бел. П. Н.) Амакура се отказва от християнството, за да се превърне след смъртта си в демон и да накаже своите убийци.

Въстанието протичало с променлив успех. Като разбили трихилядната наказателна войска, въстаниците се придвижвали от един замък до друг, без да успеят да превземат нито един от тях. Така продължавало, докато не завзели полуразрушения замък Хара на полуостров Шимабара. Като възстановили крепостта, християните я направили своя столица. Там ги обсадила пристигналата правителствена армия.

Замъкът Хара

Трябва да кажем, че холандците, като протестанти, били само радостни да помогнат на шогуната в борбата му срещу въстаниците, които били основно католици. Те снабдявали обсадната армия с оръдия и обстрелвали укрепленията на замъка откъм морето, докато случаен изстрел не убил един моряк, който паднал на палубата и смачкал смъртоносно друг. След това протестантите решили да не дразнят повече съдбата и отплавали. Въпреки всичко едно тяхно гюлле попаднало в кулата на замъка и откъснало единия ръкав на Амакуса.

Любопитен факт: в обсадата участвал легендарният боец Миямото Мусаши, който в този случай едва не се покрил с позор. Знаем това от едно съобщение, в което се казва, че някакъв селянин го съборил от коня му, като ударил майстора на меча по главата със запратен камък.

Щурм на замъка Хара и паметник на Амакуса Широ

Въстаниците излизали не един път навън, като по време на едно такова излизане убили две хиляди противникови войници. Но техните сили постепенно отслабвали, а хранителните им запаси и барутът свършвали.

Като разбрали това от предател, заловен по време на нощно нападение на въстаниците, на 12 април 1638 година правителствените войски щурмували замъка и след тежки боеве го завзели на 15 април замъка. По време на сраженията Амакуса Широ загинал, а главата му била набучена на копие и изложена на видно място.

Същата участ постигнала и другите водачи на въстанието, екзекутирани били общо тридесет и седем хиляди души. Като резултат християнството било окончателно забранено, влизането на чужденци в Япония било спряно, а отношенията с Португалия и Холандия били прекъснати. Макар че това не пречело на шòгуните да търгуват полупрозрачно с холандците, получавайки от това свое изключително право невероятни приходи.

Участници в Шимабарското въстание на съвременна "икона"

Останалите живи християни минали в нелегалност, създавайки тайните общини Какуре киришитан („скрити християни“ – бел. П. Н.), маскирани като будистки секти, а Япония потънала за няколкостотин години в пълна изолация.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сега десните ще мачкат Асанж, защото е левичар, а левите ще искат от него признания за посредничество между Тръмп и Русия.

Бедни, бедни Асанж! Ето какво означава да се озовеш не на това място и не по това време!

Представете си, че Асанж беше предаден на САЩ преди девет години, когато в Белия дом се разполагаше Барак Обама, за сървърите на DNC не беше чувал никой, а Асанж беше световен герой на левичарите, които, както винаги, смятат, че държавата не трябва да подслушва разговорите на терористите, защото нарушава техните граждански права, а вместо това трябва да се грижи за своите граждани безплатно и да им трие сополите.

Съдът над Асанж би се превърнал в обвинителен процес срещу кървавия американски тоталитаризъм; CNN и MSNBC щяха да предават непрекъснато, превръщайки Асанж в един нов Че Гевара, хвърлил безстрашно предизвикателство срещу Молох и Левиатан, съдебните заседатели щяха да го оправдаят в съдебната зала, хитрите адвокати щяха да одерат Министерството на правосъдието с половин милиард долара компенсации, президентът Обама щеше да даде с широк жест на жертвата на Молох американско гражданство и Асанж щеше да бъде внесен победно на ръце в Конгреса, където би продължил борбата заедно със своите съмишленици Александрия Окасио-Кортес и Рашида Тлайб.

Вместо това борецът срещу Молох седя доброволно седем години в еквадорското посолство, довеждайки, според слуховете, персонала до отчаяние със своето нежелание да се мие. През тези седем години той беше чест гост на RT и дезинформационен рупор, чрез който руските специални служби огласяваха документи от хакнатия сървър на DNC.

Той стана токсичен. Превърна се в един от главните антигерои на сагата за намесата на руснаците в изборите.

Сега републиканците, съдиите, съдебните заседатели, демократите, CNN и MSNBC ще му го върнат тъпкано. Той ще стане единственият руски агент, до когото може да стигне американското правосъдие, ще излежи максимум един тридесетак и, когато излезе от затвора, няма да получи нищо: нито международни правозащитни награди (през 2011 година той получи три такива, а през 2012 – четири), нито статут на посланик на добра воля, нито струващи милиони холивудски договори за историята на живота му – ни-що. Нула.

Но да вървим по ред.

Както вече казах (на друго място – бел. П. Н.) – главната мисия в живота на Джулиан Асанж е кибервъстанието. Той е борец срещу потисничеството и тоталитаризма. Квинтесенцията на този тоталитаризъм съвсем не са диктаторските режими, гъмжащи в страните от третия свят, не са религиозните фанатици, не са терористите, а Съединените американски щати.

По-лоша страна на този свят няма. Затова в просветения цифров свят хакерът Асанж се бореше с американския тоталитаризъм с помощта на цифровата революция. Той даже публикува специален манифест по този повод. В него съобщи, че целта му е да дезорганизира комуникационните канали на противника и да предизвика информационен колапс в американската система.

Да направи така, че частите на системата да изгубят връзка помежду си и всичко да рухне.

Именно с цел Асанж основа WikiLeaks, където всеки можеше да изпраща анонимна информация за страшните държавни тайни на американския тоталитаризъм. WikiLeaks влачеше доста скромно съществуване (софтът му не беше нещо особено, копиран от Wikipedia), докато духовният съмишленик на Асанж сержант Брадли Манинг не му изпрати от Ирак цялото съдържание на своя комп, а именно – видеозапис от багдадското прочистване на 12 юли 2997 година, 251 хиляди дипломатически телеграми и почти 500 хиляди вътрешни рапорта на войските, воюващи в Ирак и Афганистан.

Брадли Манинг, който влезе в затвора за издаване на държавна тайна, поиска от американското правителство да му плати операция за смяна на пола, постигна своето и стана Челси Манинг.

Челси Манинг, 2017 г.

Не ме разбирайте криво – аз се отнасям с уважение към това, че Брадли Манинг е поискал да стане Челси Манинг. Не мога да разбера друго: защо човек, който искрено смята, че държавата не трябва да има нито армия, нито специални служби, смята толкова искрено, че държавата е длъжна да му плати операцията за смяна на пола.

Грандиозният план на Асанж за събаряне на американския тоталитаризъм чрез публикуване на дипломатически телеграми рухна, преди всичко защото в телеграмите не се намери никакъв компромат за САЩ.

Точно обратното: оказа се, че американската политика вътре е същата като вън. За други страни това не можеше да се каже. Стана ясно например, че Саудитска Арабия порицава публично намесата на проклетите неверници във вътрешните работи на правоверните мюсюлмани, но на тих глас подстрекава американците да нанесат удар срещу Иран. А САЩ - каквото говорят тайно, това правят.

Същото се отнасяше и за военните рапорти. От тях стана ясно например, че афганските съюзници на САЩ крадат американските пари безбожно, а бедните американци не споменават това публично, за да не бъдат обвинени в колониализъм и прочее. Но по отношение на самите американски войски никакъв особен компромис не беше открит.

Либералната преса, наистина, изстиска от тях всичко, което можа, и Guardian даже публикува дивна статия, в която съобщи любезно, че е преброил за читателите си колко души през годините на война в Ирак са загинали от мини и колко от куршуми. „Гардиан“ съобщи, че от 109 хиляди фиксирани в рапортите смъртни случаи 66 хиляди са от страна на гражданското население на Ирак. Само едно „Гардиан“ забрави да напомни и да преброи, а именно: че в абсолютното си мнозинство гражданското население е убито от иракските терористи. От изчисленията на „Гардиан“ можем да си помислим, че когато самоубиец се взриви по време на сватба и резултатът е 200 трупа, това също е дело на кървавия американски Молох.

Единствената сериозна последица от публикациите на WikiLeaks беше тази, че терористите в Ирак и Афганистан получиха възможност да разкриват и убиват хората, които сътрудничат на американците.

Колко трупове и сълзи лежат на съвестта на Асанж и Манинг, е трудно да се каже.

Така или иначе, цялата слава на WikiLeaks, целият негов coup е Манинг, който наистина рискува не на шега, беше заловен, изобличен и получи 35 години затвор.

Тук би трябвало Асанж да надигне глас в негова защита, да подчертае, че целият успех на WikiLeaks е Манинг, да го постави на първа линия.

Нищо подобно: Манинг беше вече в затвора, а Асанж продължаваше да получава международни награди, подчертавайки навсякъде, че WikiLeaks е той.

През 2009 година по време на полет Асанж даде три лаптопа от четирите, които носеше, за багаж и подаде жалба срещу американското военно разузнаване, когато лаптопите изчезнаха. Този човек беше толкова инфантилен, та не му дойде на ум, че борец срещу американския тоталитаризъм, чиито публикации заплашват живота на хора, сътрудничещи на американците в Ирак и Афганистан, не би трябвало да си дава лаптопите за багаж: може да си ги вземе и със себе си.

През август 2010 година Асанж отиде в Стокхолм по покана на една от водещите шведски леви маргиналки, заслужилата боркиня за правата на животните, палестинците и жените – Ана Ардин. Фрекен Ардин беше по-напредничава особа от Асанж. Ако Асанж се бореше само срещу американския тоталитаризъм, фрекен Ардин се бореше срещу цели три милиарда човешки самци, които са организирали заговор срещу три милиарда човешки самки, и публикуваше в своя блог дълги инструкции за отмъстителните „седем стъпки“ по отношение на самците.

По-късно привържениците на Асанж разказваха словоохотливо историята как уж фрекен Ардин обвинила един от своите студенти в тормоз заради това, че по време на лекции не гледал нея, а записките си – според Ардан това било проява на „техника за потискане“.

По време на своето пътуване Асанж си прекарал весело: отначало онождал без презерватив фрекен Ардин, в чието жилище се настанил, а след това и нейната приятелка София Вилен. Двете били първоначално в екстаз и пишели по този повод възторжени есемеси, но след това съпоставили нещата и решили, че са ги изнасилили. Защо Асанж, който умее да си служи с компютър, не е отишъл на блога на фрекен Ардин и не е съобразил от каква порода е неговата партньорка, трудно можем да кажем.

Заявлението на шведките разцепи прогресивното човечество на два лагера. Една група правоверни леви заклейми техните действия като „примамлив капан“, заложен ловко от американския Молох. Друга, напротив, откри, че Асанж, видите ли, също е носител на whitemale priviledge и rapeculture!

Бившият президент на Еквадор Рафаэл Кореа и сегашният президент Ленин Морено.

Асанж се скри в посолството на Еквадор, чийто президент Рафаел Кореа също като него се бореше срещу американския тоталитаризъм. Оръдия в борбата на Рафаел Кореа бяха задушаването на пресата, фалшифицирането на изборите, чудовищната корупция и отвличането на политически противници.

На следващата година друг знатен борец срещу американския тоталитаризъм, Едуард Сноудън, получи политическо убежище в Москва.

По някаква причина тези двама възторжени киберлевичари, готови винаги да видят сламката в окото на САЩ, се озоваха на издръжката на авторитарни режими и нито веднъж не видяха гредата в техните очи.

Образът на Асанж помръкна значително – особено когато започна да се появява по RT, а на WikiLeaks беше открита хакната от руснаците кореспонденция от сървъра на DNC.

Асанж все още имаше шанс: през септември 2016 година той заяви, че ще се предаде на САЩ, ако президентът Обама помилва Челси Манинг. Обама веднага я помилва, но Асанж помаха с ръка и загърби обещанието си.

В същото време президентът Рафаел Кореа в Салвадор се отказа да поеме властта за четвърти път и постави на своето място президент с красноречивото име Ленин Морено. Но въпреки името си, Ленин залитна надясно, започна да води разумна политика и изрита Асанж от посолството. Дотогава Асанж вече беше омръзнал на сътрудниците на еквадорското посолство повече от всичко на света с фантастичния куп боклуци в стаята си, със своята депресия, с навика си да изключва камерите за наблюдение и да прониква в кореспонденцията на дипломатите.

Както лесно се вижда от тази история, Джулиан Асанж е преди всичко страхливец.

Образът, под който се представя – образ на борец срещу най-ужасния тоталитаризъм на планетата, - не съответства изобщо на реалния Асанж: на разглезения и инфантилен левичар, който не намери сили в себе си да се предаде с триумф на американските власти тогава, когато не го заплашваше практически нищо, но му беше гарантирана световна слава. Вместо това той седя доброволно седем години в еквадорското посолство.

И ето какъв извод можем да си направим от тази история: при всяка параноя краищата се събират. Ако заявяваш, че си борец срещу Четвъртия американски райх, рано или късно ще станеш марионетка на други борци срещу този Райх – като Еквадор, Иран, Судан или Русия. Именно това се случи с Асанж.

И тъй като руската намеса в американските избори, чийто инструмент беше, стана водещ фактор в американската политика, Асанж вече не може да чака пощада от никого. Десните ще го мачкат, защото е ляв, а левите ще искат да си признае, че е бил посредник между Тръмп и Русия.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Русия Владимир Путин подписа указ за създаване на генетични паспорти. Указът се казва „За основите на държавната политика на Руската федерация в областта на осигуряването на химическа и биологическа сигурност“ и предвижда „генетична паспортизация на населението“. С паспортизацията ще се занимава Съветът за сигурност. Тази история, честно казано, ни вкарва в задънена улица.

Става дума, доколкото може да се разбере, за пълно декодиране на генома на всеки руснак със съответно записване в база данни.

В развитите страни, и особено в САЩ, тази услуга е широко разпространена. Предлага я, например, компанията „23andМe“, основана от Ан Вождицки, професионална биоложка и бивша съпруга на Сергей Брин. Анализът на генома в „23andМe“ струваше през 2007 г. 1000 долара, а днес цената се колебае от 100 до 200 долара. За 13 години съществуване на компанията нейни клиенти са станали 5 милиона души от 48 страни по света.

В лаборатория за съхраняване на човешки генетичен материал

За съжаление руската наука (да не говорим за бизнеса) не може да се похвали с подобни резултати. Например през декември 2009 г. институтът „Курчатов“, ръководен от Михаил Ковалчук, обяви наперено, че „е разшифровал генома на руския човек“. Тази поразителна новина беше подхваната от всички държавни средства за масова информация. Скоро се появи и публикация: тя излезе в новото списание „Actae Naturae“ и се казваше „Комбиниране на две технологични платформи за пълногеномното секвениране на човека“. От текста можеше да се научи, че учените от Курчатника (подигравателно прозвище на изследователския институт „Курчатов“, буквално: „кокошарник“ – бел. П. Н.) са купили два чуждестранни секвенатора и са секвенирали с тях генома на някакъв нещастник, болен от рак. Както ми каза ехидно един от най-известните руски биолози, заглавието на статията би могло да се интерпретира така: „Ура! Купихме две вносни машинки и те работят.

Ще припомня, че статията излезе, когато „23andМe“ вече беше направила секвенирането рутинна търговска операция. Със същия успех някъде в Кот д'Ивоар в местно списание, напечатано върху палмови листа, би могла да излезе статия на тема: „Ура, направихме за първи път анализ на урина и имаме резултат!“

Какво именно означават думите „разшифрован геном на руския човек“, е пълна загадка. Просто е бил секвениран геномът на един конкретен болен човек. „Геном на руския човек“ по принцип не съществува. „Руският геном“ не се различава по нищо от българския или чешкия.

Структура на молекулата на ДНК в съветски научно-изследователски институт, 80-те години на миналия век

По-нататък… Преди един месец в „Медуза“ (интернет издание на руски език, регистрирано в Латвия – бел. П. Н) излезе потресаващ репортаж на Саша Сулим за групата полицаи под ръководството на Артьом Дубин, която петнадесет години се опитва да залови „ангарския маниак“ (руски сериен убиец, в момента в затвора с две доживотни присъди – бел. П. Н.) въпреки спънките от страна на началството. Една от причините за протакането е и това, че групата няма възможност да прави повече от 10-12 анализа на ДНК за една година.

Както вече казахме, в целия свят със секвенирането на генома се занимават частни търговски компании. Изобщо не става ясно защо в Русия с това трябва да се занимава Съвета за сигурност на Руската федерация и кой именно от неговите членове е специалист в областта на биотехнологиите.

Не е ясно и това по какъв начин страната, в която са обявили една най-обикновена операция за секвениране на генома на един-единствен човек (с помощта на чуждестранни машинки) за епохално научно достижение, ще може до 2025 г. да ощастливи с „генетични паспорти“ всички руснаци.

За 13 години от своята дейност „23andМe“ е секвенирала 5 милиона генома. Кремъл иска в Русия за 6 години да се секвенират 140 милиона. И това в страна, в която, за да заловят един маниак, не могат да секвенират повече от десет генома за една година!

А кой ще плаща за удоволствието?

Има и друг въпрос във връзка с „генетичните паспорти“. По-правило хората секвенират генома си, за да разберат рисковете от наследствени заболявания. Например Сергей Брин, използвайки услугите на компанията на своята съпруга, научи, че има 50% възможност да заболее от болестта на Паркинсън, което го подтикна между другото да харчи огромни суми за медицински изследвания. Анжелина Джоли, след като разбира, че има мутация в гена BRCA1, което прави много висока възможността да заболее от рак на гърдата, си направи превантивна мастектомия.

Лечението на болестите все повече и повече е свързано с генома. Вече има поредица от лекарства, които например лекуват от рак притежателите само на един, определен тип геном – но затова пък лекуват забележително.

Във връзка с това е естествено да възникне въпросът с какво всъщност може да помогне „генетичният паспорт“ при днешното състояние на руската медицина?

Колко работнички от някоя провинциална плетачна фабрика, като научат, че имат мутация в гена BRCA1, ще могат да си направят превантивна мастектомия? Къде в нашата страна на безкрайния арбидол ще намерят специални лекарства?

Състоянието на руското здравеопазване днес е по-лошо от състоянието на здравеопазването в съветските времена. Имаме епидемия от туберкулоза. Десетки региони са обхванати от енцефаритна епидемия, защото беше унищожена системата от действащи по времето на СССР противочумни станции.

Може би преди да се заемем с генома, е по-добре да се справим с кърлежите?

А в действителност причината за указа е напълно разбираема. Около президента се тълпят множество хора, които, използвайки неинформираността на Кремъл, пробутват най-фантастични идеи, свързани с генетиката и биологията. В резултат от това президентът ту подписва укази за зловредните ГМО, ту споделя с народа подробности за разработването на чуждестранно генетично оръжие, насочено срещу „руския геном“. Можем да предположим, че за оръжието срещу „руския геном“ разказват същите хора, които тръбят за неговото успешно секвениране. Сигурно и в този случай са изрекли цяла камара лъжи…

Средновековните владетели живеели в страх от магьосници и търсели философския камък. Върховете, които ни управляват, също си страхуват – но се страхуват от „генетичното оръжие“ и се надяват, че някакви вълшебни научни средства ще им осигурят тотален контрол над обществото. Този страх и тези надежди се експлоатират от лъжеучени, които подхвърлят за подпис подобни законопроекти. Никаква всеобща генетична паспортизация в Русия до 2025 година, разбира се, няма да има, но някой ще заработи от това неимоверно много пари.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Повторен разпит на споменатия Васил Левски

5 януари 1873

– Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

– През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов [1]. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадохме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто [2]. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор [3] Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана Ики капу. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

– Взе ли отговорите на тия писма?

– Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

– Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

– Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети [4]; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен [5], тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов за- държаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, не давайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

– При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът] Или не?

– При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

– Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам? – При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо [6], в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението [7].

– Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

– Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

18 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

Подписал: Дякон Васил Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1В началото на чай 1869 година Левски предприема втората си обиколка в България, но той е минал не от Гюргево в Свищов, а от Турно Магурели в Никопол.

2Костов (не Косто!). В тур. текст стои погрешно „Коско“.

3Името Тодор е написано неправилно във форма, която се чете „Фердо“.

4Пред съда Левски по понятни причини разправя, че проектоустава на организацията е получил от Букурещ и го разпратил на комитетите, когато всъщност той е негово дело.

5Окончателното приемане на проектоустава става на общото събрание в дома на Караве- лов ма заседанията му от 29 април до 4 май 1872 година.

6Левски действително е получил, (на 21 ноември 1872), и то не едно, а две писма от Централния комитет в Букурещ, от Каравелов. Куриерът, носещ писмата, го намерил в Сливен, а не в Пловдив. С едното писмо Каравелов подканял Левски да освободи по насилствен начин арестуваните в София лица, а с другото настоявал да се обяви революция: „Обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш минута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ и от Сърбия и Черна гора.“

7В действителност Левски накарал Старозагорския комитет да пише на Каравелова и намислил лично да отиде в Букурещ, за да обясни положението (Ал. Бурмов, пос. съч., стр. 80–81). Показанието му, че бил решил да отиде в Цариград да потърси големи личности като съдиите му и пр., е скроено за пред съда.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 9. Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

И така, днес ще говорим за това как да спасим детето от така наречените основи на православната култура – а всъщност от пряката, лицемерната и пределно наглата религиозна пропаганда, която вече нахлу и в училищата.

Да се спаси детето от религиозната пропаганда не е трудно и по-нататък аз ще обясня как се прави това технически. Важно е самите вие да вземете решение – естествено, оценявайки също така критично и моите думи. Но предполагам, че все пак мога да ви дам някакви основания за размисъл.

На първо място помислете: какво е православието?

Въпреки своето богатство, въпреки ревящите камбани и брадатите протодякони, то е фактически също такава секта, каквато са всички останали тоталитарни религиозни организации, претендиращи за монопол над истината, твърдящи, че са неоспорими, смятащи, че имат последната дума по всички важни житейски въпроси. Днес ние виждаме до каква степен нагло и безцеремонно тази огромна православна секта се навира навсякъде и иска да контролира науката, да контролира киното, да контролира телевизията, да контролира обществения живот.

Това е много характерно за всяка секта. Не е важно дали сектата е голяма или малка, бедна или богата – от това същността ѝ изобщо не се променя. А свирепостта, която демонстрира руската православна секта по отношение на всички останали секти, е обусловена единствено от съвсем разбираемата конкуренция на пазара на магическите услуги и в тази конкурентна борба православната секта, разбира се, използва всичките свои не малки възможности. Никакви други причини за разногласия, освен строго финансови, там няма.

Трябва да напомним, че между представителите на всички така наречени конфесии се води постоянно, да речем, невидима война. Води се вечна, нестихваща битка за всяка рубла, за всеки сандвич с хайвер, за всеки литър коняк, за всеки „Мерцедес“. Естествено, поповете от различните конфесии са готови да си прегризат един на друг гърлата. Единствено това обяснява защо руската православна секта се отнася толкова свирепо към всички други дребни християнски конфесии, които, разбира се, ѝ отвръщат със същото.

Трябва да помните, че потапяйки или позволявайки да бъде потопено детето в православната реалност, потапяте абсолютно емоционално беззащитно същество в реалността на секта, която, каквото и да ни казват, е и ще бъде в пълно противоречие и в неимоверен конфликт с огромна част от човешката култура. На първо място с науката, защото науката е преди всичко пълно и абсолютно свободомислие. Без свободомислие, без ирония, без разбиране за относителността на всичко не съществува наука. И това свободомислие няма да бъде прието никога от църквата, а следователно тя ще се намира винаги в конфликт с науката.

Трябва да помним, че безрезервното – а в детска възраст, за съжаление, това е възможно – приемане на православните догми огражда автоматично човека от практически всички най-важни достижения на науката: и на биологията, и на медицината, и на химията, и на физиката, и на астрофизиката, и на неврофизиологията – от всичко, което е създала нашата цивилизация.

Защото, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че и Алберт Айнщайн, който нарича Библията глупава и груба приказка, и Пиер-Симон дьо Лаплас, и Чарлз Дарвин, и Иван Михайлович Сеченов, и Стивън Хокинг, и Иля Илич Мечников, и Иван Петрович Павлов, и Леонардо да Винчи, за когото Джорджо Вазари в своите „Животоописания на прославените живописци, скулптори и архитекти“ казва, че все пак е предпочел да бъде „философ, а не християнин“ – всички те са крайно далече от каквито и да е форми на религиозност. Да не говорим за Ернст Хекел, Томас Хъксли и Зигмунд Фройд. Цялата наука всъщност е или атеистична, или няма никакво отношение към много локалния православен култ. И когато се опитват да ни разказват за някаква религиозност на сър Исак Нютон, сме длъжни да напомним, че Нютон, който е до голяма степен привърженик на арианството, рядко срещано и незначително разклонение на, да речем, християнския мейнстрийм, се е намирал поради своето вероизповедание в дълбок конфликт с цялата останала християнска традиция.

Трябва също така да напомним, че приемането на религиозните основи огражда човека и от световната философия: и от Мишел Монтен, и от Волтер, и от Дени Дидро, и от Жан-Жак Русо, и от Пол Анри Холбах, и още повече – от гигантския масив на блестящата материалистическа философия, олицетворявана например от Лудвиг фон Фойербах. Тук ще бъде прокарана твърда демаркационна линия, обозначаваща, че там, от другата страна, се намират врагове и хора, които мислят различно.

Всички разговори, че православието и руската култура представляват някакво единство, са, честно казано, съвсем за наивници. Ще бъдем откровени: всичко, което засяга непосредствено християнския култ, култа към Исус, е изцяло, напълно, стопроцентово еврейска история, която няма никакво отношение нито към славянството, нито към руския етнос. Просто сме длъжни да признаем това – при цялото ни уважение към евреите и при цялата ни симпатия към тяхната митология.

Не случайно главният герой на книгата в стил ранно фентъзи – имам предвид Евангелието – е равин. Който, между другото, в Евангелие от Матей обяснява, че е „пратен само при загубените овци от дома Израилев“. Равин, който ходи и проповядва по синагогите, което можем да видим споменато на не по-малко от дванадесет места във всички Евангелия. Например в Евангелие от Марк, глава първа: „И дойдоха в Капернаум. И веднага в съботата Иисус влезе в синагогата и поучаваше“.

Ето още, пак там: „И влизаше в синагогите им по цяла Галилея, като проповядваше и изгонваше бесове.“.

И отново там, в шеста глава: „Когато настъпи съботният ден, той започна да поучава в синагогата.“.

На никого, освен на равините, не било позволено да поучават в синагогите и разговорът, че Исус е имал някаква странна професия от рода на дърводелската, е разговор за игрално кино или за комикс.

Освен това виждаме, че евангелската история се преподава в основите на православната култура като нещо безусловно положително и учещо на добро. Но това не е така.

Нека сравним лицемерния, розовия и лакирания вариант, който ще бъде предложен на децата, с това, което пише наистина във въпросното вероучение. Уверявам ви, че няма да намерите нищо общо.

За контраст на обичайната слюнчава сладникава картина ще прелистим Евангелие от Лука и ще намерим там думите на същия главен персонаж на книгата, равина, който казва: „Огън дойдох да хвърля на земята; и как желая вече да се е разгорял!“В глава дванадесета е казано: „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима. Ще се разделят баща против син, и син против баща; майка против дъщеря и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.“

А в глава десета на Евангелие от Матей всичко е още по-откровено. Исус описва последиците, които трябва да настъпят в резултат от неговата проповед: „ Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му. Брат брата ще предаде на смърт, и баща сина си; и деца ще се надигнат срещу родителите си и ще ги умъртвят.“Ето я цената на цялата тази добронамереност.

Но да се върнем към въпроса за руската култура, по-специално за руската литература. Трябва да помним, че руската литература не е само религиозният фанатик Фьодор Михайлович Достоевский с неговите откровено пропагандни книги. Трябва да помним, че тя е и атеистите Александр Иванович Херцен, Иван Сергеевич Тургенев, Висарион Григоревич Белинский, Дмитрий Иванович Писарев, прокълнатият от църквата Лев Николаевич Толстой, полукатоликът Пьотр Яковлевич Чаадаев, сатанистът Михаил Афанасевич Булгаков, изобщо неразбираемият какъв, но по-скоро атеист Михаил Юревич Лермонтов, масонът Александр Николаевич Радишчев. Руската литература е огромна културна традиция, която е почти напълно откъсната от църквата, като изключим споменатия Достоевский, с други думи – в нея има много широко представена маса от съвсем други възгледи. Та да се говори, че православието има някаква непосредствена връзка с руската култура, не е обосновано.

Между другото, когато се възхищаваме на творчеството на Достоевский, трябва вероятно да имаме все пак на ум фактите, които описва неговият биограф Николай Страхов: как води при Достоевский в банята непълнолетни селски момичета – и много други любопитни подробности.

Що се отнася до истинското отношение към науката… Разбирам, че моите думи могат да бъдат възприети критично. Също така критично може да бъде възприето и мнението на Алберт Айнщайн, и мнението на академик Иван Иванович Шмалхаузен, на Алексей Николаевич Северцов, на Иван Соломонович Бериташвили, на Леон Абгарович Орбели, на нобеловия лауреат Сантяго Рамон и Кахал.

Но нека си спомним един безусловен факт, с който е безсмислено да се спори. През времето, когато православието господствало безгранично в Русия, когато всичко му било подчинено, Русия поставила рекорд, достоен за Книгата на Гинес. В продължение на почти осемстотин години огромният и „безкрайно талантлив“ народ не дал на света нито един учен. Първото научно действие, осъществено в Русия, е когато Михаил Василевич Ломоносов наблюдавал през 1761 година преминаването на Венера пред слънчевия диск. Преди това седемстотинте шестдесет и една години, изминали от момента на Покръстването, се характеризирали само с въшки, икони, кандила, мръсотия и безкрайна покорност.

Трябва да имате предвид всичко това, когато вземате решение дали си струва или не си струва да хвърлите детето в тази идеология, която съвсем вероятно най-напред ще го подчини, защото адептите на въпросната идеология са отработили великолепно за две хиляди години методите за привличане и съблазняване. Спомнете си, в края на краищата, Адам Козлевич и ксендзовете (история от „Златния телец“ на Илф и Петров – бел. П. Н.).

Какво трябва да направите, когато решението ви е готово?

Трябва да вземете химикалка, хартия и старателно да напишете следното заявление:

След като се запознах с учебника, в който се предлагат така наречените основи на православната култура, и открих в него откровена религиозна пропаганда, моля да не допускате детето ми до тази пропаганда в съответствие с члена от Конституцията, който гарантира свобода на съвестта. Освен всичко останало, въпросните възгледи не са приети в моето семейство, което се придържа, естествено, към здрави научни възгледи“.

Вероятно това е труден избор, като се има предвид масовата хипноза, като се има предвид, че епидемията се разраства, като се има предвид, че мракобесието и сектантството са тръгнали отново на бой със свободомислието, с науката, със свободата преди всичко. Но тези учени, които изброих, са хората, които са създали света, в който живеем. Именно на тях дължим нашия комфорт, нашата сигурност, нашата продължителност на живота. Защо тогава това, което те са смятали да безусловно зло и против което са стояли до смърт, изведнъж ще се поднася на нашите деца като нещо прилично, допустимо, че и добро?

Изборът обаче направете вие…

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

РЕЛИГИИТЕ НА ДРЕВНИЯ ХАНААН

От времето на Възраждането всеки образован европеец се чувствал сред боговете от античния пантеон като риба във вода. Той пишел стихове за лирата на Аполон, прославял бойните подвизи на Марс и възкликвал: „Юпитер, ти се сърдиш, значи си неправ“. Той даже болестите наричал „венерически“. Той говорел за „танталови мъки“ и „сизифов труд“.

Боговете на Древния Ханаан не били част от европейския културен багаж. Вие няма да намерите у европейските поети стихове за колесницата на Шемеш или за борбата на Баал с Ям. В най-добрия случай европеецът си представял ханаанската религия като аналог на елинската – тоест като огромна смесица от божества, почитане на ручеи, нимфи, дървета, богозверове, без порядък, без смисъл, истинско брауново движение от богове, вечно променящи имената си и без всякакви проблеми идентифициращи се със своите чуждоезични аналози.

Но в действителност ханаанските богове – особено ако става въпрос за боговете на номадите – се различавали съществено от елинските.

Първо, за Древния Ханаан бил характерен култът към Върховния бог, Ел. Вярата във Върховния бог била една от главните черти и на семитската, и на шумерската религия. В Шумер този бог се означавал с клинописен знак, който се четял „Ан“, а в семитския акадски език същият знак се четял „ел/ил“. „Ел“ е коренът, който срещаме в думите „Аллах“, „Баал“ и „Израил“.

Ханаанският Ел седял на престол, подкрепян от крилати херувими [1]. Той имал дълга брада и рога на бик [2]. Негово жилище били планината и скинията на събранията [3]. Неговите епитети били „милостив“, „милосърден“, „Творец“ и „баща на времето“ [4].

Той бил „Съдия“ и „Ел на Завета“ [5]. Гърците отъждествявали Ел с Кронос, включително и заради това, че именно в жертва на Ел принасяли деца [6].

Ще припомня, че в Стария завет Бог често се нарича „Ел“, а още по-често в множествено число: „Елохим“.

Освен това за Ханаан бил характерен култът към персоналния бог на народа. Персоналният бог на моавитите бил Камош (Числа, 21:29), а на филистимците – Дагон (Съдии, 16:23). Персонален бог на едомитите бил някой си Котзе, наричан също така Кос или Кавс [7]. Във Вавилон особено почитали Мардук, а в град Угарит – Баал Хадад, по-често известен просто като Баал; изобщо думата „баал“ се използвала като нарицателно и собствено име и означавала „Господар“, „Господ“.

Персоналният бог на номадските народи бил ревнивбог. Ако в уседналия Рим и в Гърция чуждите богове се асоциирали лесно със своите, при номадите било точно обратното. Персоналният бог на народа винаги искал от хората да унищожават своите събратя. Той искал от подвластния му народ да върши херем. Думата херембила общосемитско понятие. На стелата на моавитския цар Меша, изсечена през VIII в. пр. н. е., Меша се хвали, че е унищожил евреите и че ги е направил херемна своя бог Камош. А в друг надпис от същото време царят на Сабейското царство в Южна Арабия се хвали с градовете, които е предал на херемв името на бог Ел Макаха, наречен също Баал Аваел, коего ще рече Господ на козлите [8].

Стелата на моавитския цар Меша. Тя използва две главни концепции, характерни за номадските ханаански народи. А именно: концепцията за персоналния бог на народа, на когото единствено трябва да се покланяш, и концепцията за херема, свещената война, по време на която цялото население на противника се унищожава, а отнетото имущество се посвещава на този бог. Меша съобщава, че постигнал успех тогава, когато предал покорените от него евреи на херем в името на бог Камош.

Народът винаги трябва да се покланя на своя бог. Да се покланяш на чужди богове било забранено, точно както на американския войника е забранено например да слуша чужд, а не американския президент. Но това не означавало, че народът не признавал съществуването на други богове: той само смятал, че да им се покланяш е акт на измяна. Този тезис е формулиран пределно ясно още в края на XIX в. от Юлиус Велхаузен: „Моав, Амон и Едом, най-близките родственици и съседи на Израил, били монотеисти точно в този смисъл, в който бил по това време Израил“ [9].

С какво персоналният бог на народа заслужил своето високо положение? С каквото и земният владетел – с победа над враговете. Персоналният бог на народа бивал обикновено Бог на Бурята и Победител на Водното чудовище. Той се явявал с Небесно войнство върху облаците.

Най-известният ханаански текст, намерен при разкопките на ханаанския град Угарит, е именно текстът за борбата на Бога на Бурята, „ездача на облаците“ Баал, с Морското чудовище, наречено Ям.

Митът за Победата над Чудовището е имал винаги важно политическо измерение, защото с появата на царската власт царят на един или друг град се асоциирал неизменно с Бога на Бурята (Баал, Хадад или Мардук), който побеждава чудовището, а неговите противници – със самото чудовище.

„Когато ти [Зимри-Лим] седна на трона на своя баща, аз ти дадох оръжието, с което се сражавах срещу Морето (тамтум)“ – така пише пророкът на име Нур-син до Зимри-Лим, цар на Мари, от името на бог Баал Хадад [10].

„Левиатан“, Гюстав Доре.

Книга Битие твърди, че Бог е създал света само с думи. Това я различава силно от останалите митологии на Древния Изток, в които светът е създаден с убийството на Водно чудовище. Но в други части на Библията са се запазили спомени за унищожаването на Морско чудовище от бога на бурята Яхве. Понякога Чудовището носи името Левиатан, понякога – Ям, понякога – Танин. Всички те са езиково родствени чудовища с Лотан, Ям или Тиамат, унищожени от угаритския Баал и от вавилонския Мардук.

Какви отношения са свързвали Всевишния и Персоналния бог на един или друг народ – Баал, Камош, Яхве?

Малко опростявайки нещата, можем да кажем, че персоналните богове на народите са били Синове на Ел и неговата съпруга Ашера/Атират/Астарта. В угаритския цикъл за Баал госпожа Атират е наречена майка на седемдесет бога, които явно са били персонални богове на седемдесет народа [11]. Тези богове съставяли съвета на боговете - още едно важно за Ханаан понятие.

Правейки малко уточнение, можем да добавим, че Победителят на Чудовища, Персоналният бог на народа, е приемник на Ел, нов ръководител на Съвета на боговете, изтласкал своя прародителя в периферията на историята, даже като му отнемал понякога и Ашера.

Угаритският Баал, победител на чудовището Яма, се наричал ту син на Ел, ту син на Даган. Вавилонският Бог на бурята Мардук, победител на Тиамат, бил наследник (но не син) на Ан. А хуритският Бог на бурята Тешуб бил син едновременно на двама богове в резултат от едно удивително събитие: бог Кумарби се борел с Върховния бог Ану и по време на борбата отхапал члена му и забременял. От този космически полов акт, наподобявайки донякъде брачните обичаи на богомолките, се родил Тешуб, победителят на чудовището Уликуми.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Marvin H. Pope. El in the Ugaritic Texts, Brill, 1955, p. 34–35.

2. C. F. — A. Schaeffer. Les Fouilles de Ras Shamra-Ugarit. Huitieme campagne. Syria. vol. 18 (1937). pl. XVII (ANEP, pl. 493).

3. Frank Moore Cross. Canaanite Myth and Hebrew Epic, Harvard University Press, 1973, p. 36.

4. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 19; Mark S. Smith. The Early History of God: Yahweh and the Other Deities in Ancient Israel, Grand Rapids: Eerdmans, 2002, p. 38.

5. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 39.

6. Пак там, p. 26.

7. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 7, 9.

8. Lauren A. S. Monroe. Israelite, Moabite and Sabaean War-ḥērem Traditions and the Forging of National Identity: Reconsidering the Sabaean Text RES 3945 in Light of Biblical and Moabite Evidence, Vetus Testamentum, Vol. 57, Fasc. 3 (2007), p. 318–341.

9. Julius Wellhausen. Prolegomena to the history of Israel, NY, 1957, p. 440.

10. Mark S. Smith. Пос. съч., p. 96.

11. CAT 1.IV 46, The Ugaritic Baal Cycle, Supplements to Vetus Testamentum, vol. 114, Brill, 2009.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ:МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ

Щом, благодарение на посещението на Слънцето, излезли на свобода всички сенки, хвърлени в тъмницата със съдебно решение на Нощта, принцът и жена му се върнали на обичайното си място. Като искали времето от сутринта до обяд да мине весело, те извикали музиканти и започнали да танцуват с голямо увлечение: танцували Роджиеро [1], Виланела [2], Приказката на орка [3], Сфесания [4], Напердашения селянин [5], Целия ден с гълъбицата [6], и „Забравящият“ [7], „Мазето на нимфите“ [8], „Циганката“, „Капризната“ [9], „Ясна моя звездице“ [10], „Мой сладък любовен огън“, „Тази, която търся навсякъде“, „Кокетката и малката кокетка“, „Подмазвачът“ [11], „Ниско и високо“ [12], „Киаранцана с потропване“ [13], „Виж в кого се влюбих“, „Отвори на този, когото чакаш“, „Облаци по въздуха се носят“, „Дяволът с риза“, „Да живееш с надежда“, „Смени ръката“, „Каскарда“ [14], „Малката испанка“, а накрая изиграли „Кучката Лучия“ [15], за да направят удоволствие на слугинята. Така незабелязано за тях минало времето и когато настанал час да хапнат, какви ли само небесни блага не им поднесли. А когато вдигнали масата, Цеца, изгаряща от нетърпение да разкаже своята история, започнала така:

КАНЕТЕЛА

(CANNETELLA)

Първа забава от третия ден

КАНЕТЕЛА НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИ МЪЖ ПО ВКУСА СИ И ТАЗИ ГРЕШКА Я ВОДИ В РЪЦЕТЕ НА ЕДИН ОРК, ЖИВОТЪТ Ѝ С КОГОТО СЕ ОКАЗВА ЗА НЕЯ МНОГО ПЕЧАЛЕН; НО Е ОСВОБОДЕНА ОТ ЧИСТАЧ НА НУЖНИЦИ, ВАСАЛ НА БАЩА Ѝ.

Не си струва, господа, да търсим по-добър хляб от пшеничения; иначе ще свършим с това, че ще търсим плесенясали корички. Трябва да бъдем доволни по мярката на честните хора, защото този, който иска всичко, ще загуби всичко; този, който върви по върховете на дърветата, има толкова безумие в главата си, колкото опасност под петите си. Така се случило с една принцеса, за която ще ви разкажа сега.

Имало едно време едни крал на Бело Пуойо [16], който мечтаел премного за продължение на рода – повече от гробарите, които мечтаят за нови погребения, след които да съберат недогорелите свещи. И дал той обет на богиня Сиринга, че ако има дъщеря, ще я нарече Канетела (Тръстика), като паметен белег за това как богинята се превърнала в тръстика [17]. И толкова молил и умолявал, че накрая получил благоволение и Ренцола, неговата съпруга, му родила една хубава пикла [18], на която дал обещаното име.

Канетела растяла педя след педя, станала дълга като върлина и кралят ѝ казал: „Дъще моя, ти порасна и нека Небето те благослови със здраве и дълголетие като непоклатим дъб [19]. Дойде време да си намериш мъж, достоен за това прелестно лице, за да дадем потомство на нашия дом. И понеже те обичам като себе си и ти желая само доброто, бих искал да зная какъв съпруг искаш? Какъв ще ти бъде по сърце? Човек на книгата или на меча искаш? Млад момък или зрял мъж? Чернокос, светлокос или риж? Висок до тавана или много нисък? С тънка талия или охранен като бик? Ти избирай, а аз ще приема твоя избор“.

Канетела, като чула тези обширни предложения, благодарила на баща си и му казала, че е решила да посвети девствеността си на Диана и няма никакво намерение да се занимава с някакъв си съпруг. Но кралят я умолявал всячески и тя накрая казала: „За да не си помислите, че не ценя вашата любов, съгласна съм да изпълня вашето желание, ако ми намерите човек, какъвто няма друг като него на света“.

Като чул този отговор, бащата ѝ стоял от сутрин до вечер на прозореца, преценявал, сравнявал и разглеждал прилежно всички мъже, които минавали по площада пред двореца. Минал накрая един човек с добра външност и кралят рекъл на дъщеря си: „Ела тук, Канетела, и кажи дали не отговаря на твоето желание?“ Тя казала да го поканят и приготвили богата трапеза, на която имало всичко, каквото човек може да си пожелае. Но докато се хранели, една бадемова ядка паднала от устата на жениха, той се навел, грабнал я набързо и я пъхнал под салфетката. Когато пиршеството свършило, гостът си отишъл, а кралят попитал Канетела: „Хареса ли ти жениха, сърце мое?“ А тя му отговорила: „Избави ме от този нескопосник, защото как може такъв голям, едър човек като него да изпусне бадем от устата си!“

Чул кралят отговора и отишъл да гледа пак през прозореца, а когато минал един порядъчен мъж, извикал дъщеря си да види дали е подходящ. Канетела казала да пуснат и него; поканили човека да влезе и го настанили на трапезата, по-богато отрупана от предишната; а когато хапнали и гостът си отишъл, кралят попитал дъщеря си дали го харесва. „Какво ще правя с този бедняк? – отвърнала принцесата. – Да беше дошъл при мене поне с двама слуги, че няма кой плаща да му свали от раменете“.

- Що за бъркотии? – казал кралят. – Така увъртат тези, които не искат да платят за свършена работа! Нарочно обираш каймака, за да не ми е вкусно. Но решавай, защото твърдо мисля да ти намеря съпруг, който да ме дари с наследник!

На гневните му думи Канетела отговорила така: „Мисля, татко и господарю, че с тези приказки дълбаете морето и си правите криво сметката. Защото никога няма да се подчиня на някой мъж, ако няма златна глава и златни зъби“. И нещастният крал, като виждал колко е твърдоглава дъщеря му, наредил да обявят по кралството, че ако има такъв мъж, какъвто тя иска, трябва да се яви пред него, за да вземе принцесата за жена и кралството заедно с нея.

А кралят имал един зъл враг на име Фиораванте, който не можел да го гледа и на стена нарисуван. И той, като разбрал за кралския указ и понеже бил изкусен чародей, привикал тълпи от нечестиви същества и им наредил да му направят веднага златна глава и златни зъби. Те отвърнали, че това е много трудно, защото такова нещо по света не съществува, и че много по-лесно могат да му направят златни рога, защото това украшение е обичайно и подходящо за нашето време; но принудени от заклинанията и магиите, те все пак направили това, което му било нужно.

И като получил глава и зъби то двадесет и четири карата злато [20], Фиораванте излязъл да се поразходи под прозорците на кралския дворец. Когато кралят видял точно това, което искал, извикал дъщеря си и тя казала: „Ето такъв ми трябва, по-добър няма да се намери, даже и със своите ръце да съм го правила!“ И когато след трапезата Фиораванте се канел да стане и да си тръгне, кралят му казал: „Почакай малко, братко, виж само колко си припрян. Все едно си взел пари срещу залог от евреин! [21] Или имаш живак в задника си? Или бодил под опашката? Сега ще ти дам имане и слуги: те ще съпроводят тебе и дъщеря ми, която искам да стане твоя жена“. „Благодаря ви – отвърнал Фиораванте. - Няма нужда. Дайте ми само един кон, за да я сложа на него и да я отведа у дома. А там и имот, и слуги имам в изобилие“.

Побъбрили още малко за това и онова, а накрая Фиораванте получил принцесата, качил я на коня и си тръгнали.

А вечерта, когато от колелото на небесната мелница разпрягат червените коне и запрягат белите бикове, те стигнали до една конюшня, където на яслите дъвчели храна няколко коня. Фиораванте завел вътре Канетела и ѝ казал: „Слушай сега: трябва да си отида у дома, а аз живея на седем години път от тук. Стой в конюшнята, чакай ме и не излизай, така че никой да не те вижда; иначе така ще се разправя с тебе, че ще ме помниш цял живот“. А Канетела отговорила: „Аз съм в твоята власт и ще направя всичко, което ми кажеш; но бих искала да зная с какво ще се храня през всичкото това време“. Тогава Фиораванте ѝ казал: „Ще ядеш това, което остане в яслите след конете, стига ти толкова“.

Сега можете да си представите какво почувствала нещастната Канетела и с какви думи проклела часа и мига, когато споменала за златната глава. Студувайки и гладувайки, когато не ѝ достигала храна, тя гълтала сълзите си, оплаквайки своя жребий и упреквайки звездите, че са превърнали двореца в конюшня, благоуханията в миризма на конски фъшкии, одеялата от мека козина в слама и сладките залъци в остатъци от конска храна. В такива премеждия прекарала няколко месеца; някой – тя не виждала кой – слагал овес в яслите и с това, което оставало в тях след конете, успявала да поддържа своето тяло.

Но веднъж през една дупка в стената Канетела видяла възхитителна градина с такова множество сплитки от тиквички и тикви, цветни лехи, плодни дървета, лозови масиви, да се ненагледа човек. И тя съзряла една красива чепка сицилийско грозде; и толкова ѝ се приискало да я откъсне, че си казала: „Ще отида тихичко да я откъсна и да става, каквото ще става; да не би да ми падне небето на главата; и ако стане така, че той разбере, какво ще ми направи? Все пак искам анзолия, а не корничела“ [22]. Така тя излязла от конюшнята и подкрепила духа си, изнурен от глада.

Скоро след това, още преди да изтече условеното време, се върнал мъжът ѝ и един от конете в конюшнята издал Канетела, че е излизала за грозде. Тогава Фиораванте, разгневен, извадил ножа си, искал да я убие, но тя започнала да го моли на колене за пощада, защото гладът я изкарал от конюшнята, както изкарва вълка от гората. И толкова го молела, че Фиораванте най-сетне казал: „Сега ти прощавам и ти дарявам живота, но ако още един път те съблазни нечестивият и разбера, че те е видяло слънцето, ще те нарежа на парчета. Сега ще си тръгна и ще се върна точно след седем години. А ти внимавай, защото повече няма да има прошка: ще си платиш и за старото, и за новото“.

Той си тръгнал пак и Канетела проляла река от сълзи, удряла се по гърдите, скубела си косите и нареждала: „О, да не бях се раждала никога, за да не ми се падне този горчив жребий! О, как ме подведе баща ми. Но защо се оплаквам от него, когато сама си търсех белята, сама си причиних това нещастие? Поисках златна глава, за да потъна като олово и да умра от желязо! Ето го наказанието на Небето, защото трябваше да направя това, което казваше моят баща, а не да мрънкам и капризнича. Който не слуша майка си и баща си, тръгва по кривия път“. Не минавал и ден да не повтаря тези жалби, така че очите ѝ се превърнали в два фонтана, а лицето ѝ така се отпуснало и пожълтяло, че да ти е жал да го гледаш. Къде отишли блестящите очи? Къде се дянали румените ябълки на бузите? Къде изчезнал смехът по устните ѝ? Дори баща ѝ вече не би могъл да я познае.

И ето че, когато минала една година, минал по пътя кралския чистач на клозети, Канетела го познала и го повикала. Но той не можал да познае нещастната млада жена, толкова много се била променила, и се спрял в недоумение. Но като чул коя е тя и защо се е променила така, отчасти поради жалост, отчасти за да заслужи кралското благоволение, я сложил в една от празните бъчви, които карал, и обърнал назад към Бело Пуойо. Като пристигнал в кралския дворец в четири часа през нощта, започнал да тропа по вратата и слугите, като погледнали и видели, че това е чистачът на тоалетни, започвали да го навикват сърдито, да го наричат нагло животно, защото вдигнал от съня им всички и заслужава за това да му строшат главата.

Като чул тези викове и разбрал от слугите кой е дошъл, кралят веднага заповядал да го пуснат, защото решил, че след като чистачът на нужници е дошъл в толкова необичайно време, сигурно има някаква важна причина. И ето че, като разтоварил каруцата, чистачът на клозети отворил бъчвата и оттам излязла Канетела. Но сега, за да я познае баща ѝ, вече не били необходими само думи; и добре че показала бенката си на лявото си рамо, иначе кралят можел и да я върне обратно. Но като се убедил, че е тя, прегърнал веднага дъщеря си и я целунал хиляди пъти, след което наредил веднага да приготвят ваната, да я измият хубаво, да я преведат в пълен ред и да я нахранят добре, защото нямала и капка кръв в лицето си от глад.

Когато Канетела дошла малко на себе си, баща ѝ рекъл: „И кой би ми казал, дъще моя, че ще те видя в такова положение! И че това лице е твоето лице! Но как стигна до такава беда?“ И тя отвърнала: „Така се случи, скъпи господарю мой! Този турчин от Варвария [23] ми причини страдания като на куче; все едно постоянно бе захапал със зъби душата ми. Но не искам да ти разказвам, какво съм преживяла, защото до каквито предели достига човешкото страдание, човешкият ум не може да достигне. Да оставим миналото; сега съм тук, скъпи татко, и искам винаги да бъда в нозете ти. По-добре да съм робиня в дома ти, отколкото кралица в чужд дом; по-добре да ходя в дрипи там, където си ти, отколкото да нося златна мантия там, където те няма; по-добре да въртя шиша в твоята кухня, отколкото да държа скиптър под балдахин при другиго“.

В същото време Фиораванте се върнал от далечния край и конете му разказали как чистачът на тоалетни откарал Канетела в празната бъчва. И той, като чул, съкрушен от срам, разгорещен от ярост, препуснал веднага към Бело Пуйо и там, като открил една старица, чийто дом се намирал срещу кралския дворец, ѝ казал: “Колко искаш, госпожо моя, за да ми дадеш да видя кралската дъщеря?” Тя поискала сто дуката и Фиораванте, като бръкнал в кесията си, ги наброил веднага.

Тя скрила парите, пуснала го да се качи на балкона и оттам той видял Канетела, която, седейки в галерията на двореца, сушала косите си. В този миг Канетела, както я подтикнало сърцето, се обърнала към балкона и, като видяла засадата, хукнала с всички сили надолу по стълбата, викайки на баща си: „Господарю мой, ако не ме затворите в стая зад седем железни врати, загинала съм!“ „Едва те намерих и да те изгубя отново? – възкликнал кралят. – Окото ми да изтече, ако не направя всичко, което иска милата ми дъщеря!“ Веднага се заели майстори за работа и направили железни врати.

Като разбрал това, Фиораванте се върнал при старицата и ѝ рекъл: „Кажи какво още искаш от мене, за да отидеш в кралския дворец, все едно продаваш руж за лице, а когато влезеш в стаята на принцесата, да пъхнеш незабелязано между дюшеците това листче. И като го пъхаш, да кажеш шепнешком: „Всички други да заспят, само Канетела да е будна“.

Старицата се уговорила с него за още сто дуката и направила това, което искал. О, колко е нещастен този, който пуска в дома си подобни отвратителни вещици, които уж продават руж, а ти посягат на честта, че и на живота! И ето че когато старицата свършила своята добра работа, всички в двореца заспали като заклани. Само Канетела останала с отворени очи и като чула как отвън разбиват вратите, започнала да вика така, както би викала, ако я пекат на огън, но не се намирал никой, който да се притече на нейните викове. Накрая Фиораванте, като повалил на пода и последната врата, влязъл в стаята и издърпал Канетела от леглото ѝ заедно със завивките, за да я отнесе вън от двореца.

Но в този миг, както било угодно на съдбата, магьосническото листче, което старицата пъхнала, изпаднало от постелята. И се вдигнал прах, и се събудил целият дом; всички хукнали към Канетела, като я чули да вика, даже кучетата с котките; хвърлили се дружно върху злодея и го разкъсали на малки парчета. Така, уловен в капана, който приготвил за нещастната Канетела, Фиораванте потвърдил за свое нещастие, че

по-голяма беда няма

от тази да паднеш във своята яма.

--------------------------------------

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.Красив хълм.

17.За това как нимфата Сиринга, преследвана от похотливия Пан, се превърнала в тръстика, разказва Овидий в „Метаморфози“.

18.В оригинала: bella squacquara.

19.Дъб и на италиански (quercia), и на неаполитански (cercola) е от женски род.

20.Най-висока проба.

21.В смисъл: бързаш като човек, който в крайна нужда е взел на заем пари срещу залог и няма търпение да ги изхарчи.

22.Анзолия (варианти: инзолия, ансония, асоника и други) - бяло сладко кръгло грозде, отглеждано в Южна Италия, предимно в Сицилия; корничела – сорт грозде от Кампания, също сладко и бяло, с продълговати и извити зърна, напомнящи рогчета или фалос. Базиле намеква, разбира се, и за названието, произлизащо от „рог“ (итал. corno), и за формата.

23.Правилно: Барбария (Варвария, като в текста на Базиле, е гърцизиран вариант); така са наричали приморските области на Алжир през XVII в.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Теодора Доненчева - студент по право в СУ "Св. Климент Охридски".

От няколко години имам малък цех за произвеждане на дрехи. Сам управлявам дейността и се грижа за всичко, свързано с нея. Напоследък обаче започнах да получавам все по – малко поръчки, клиентелата ми се сви доста и печалбата спадна трайно заради икономическата обстановка в страната. Колкото и да искам да избегна тази крайност, за да продължа да работя и да си покривам разходите, както и да отговарям на очакванията на клиентите за качество на дрехите, ми се налага да прекратя трудовите договори на някои от шивачите и шивачките в цеха. Как обаче да стане това? Имам ли някакви специални задължения? С какви срокове трябва да се съобразя и трябва ли да уведомявам други институции? А обезщетения?

Подбор – какво е това?

В случая съм изправен пред намаляване на обема на работа. Това е изрично предвидено като основание за прекратяване на трудово правоотношение с предизвестие, т.е мога спокойно да освободя от длъжност работниците, като се позова на него. Първото, което трябва да направя обаче, не е да им връча предизвестието, което обикновено се счита за достатъчно. Като работодател имам законоустановеното задължение да извърша подбор. Чрез подбора мога да си избера да останат на работа онези работници, които са ми най-полезни. Така се гарантира най – вече моят интерес – остават само тези , с труда на които ще се постигне по-висока ефективност на дейността и по-добри резултати от нея. Няма обаче някаква конкретна процедура, която трябва да следвам, за да си подбера хората. Важно!Макар законът да говори за право на подбор, в моя случай съм длъжен да го направя , тъй като не възнамерявам да уволнявам всички работници, а уволнявам само някои, като всички те изпълняват еднородни длъжности.Ако наруша задължението си, ме грози опасност уволненият работник да оспори уволнението като незаконно.

За да извърша подбора, трябва да се ръководя от обективни и прозрачни критерии каквито са по-високата професионална квалификация и нивото на изпълнение на работа от работниците. Трябва да преценя не само образованието им, но и деловите и професионалните качества и уменията за изпълнение на длъжността. (Например ако 2-ма работници са завършили курс за шивачи, но на единият му е по-трудно ушиването на бродерия, то другият ще я превъзхожда и с тъкмо с него трябва да запазя правоотношението)

Длъжен ли съм да дам предизвестие?

След като съм извършил подбора, мога да премина към оформянето на предизвестие. То трябва да е писмено.В него ясно и точно трябва да изразя това, че прекратявам трудовия договор. Трябва да съдържа:

• името, ЕГН, постоянен адрес на работника/служителя;
• основанието за прекратяване на трудовия договор, вкл. и точната законова разпоредба (на основание чл.328 ал.1. т.3 КТ намаляване обема на работа – а именно трайно спадане на продажбите на продукцията за последната календарна година с 40%);
• от коя дата се счита за прекратен договорът;
• обезщетенията, които трябва да се изплатят;
• подписа ми в качеството ми на работодател и др.

Трябва да връча предизвестието на работника. В него е посочен и срокът, след който се прекратява договорът.Този срок аз трябва да съм уговорил, още когато съм сключвам договора.Той може да варира от 1 до 3 месеца, като през това време работникът ще продължава да работи при мен.

След като срокът на предизвестието изтече, трябва да съставя и да връча на работника/служителя заповед за прекратяване на трудовия му договор. В нея посочвам основанието за прекратяване, а именно съкращаване на щата, констатирам, че съм връчил предизвестие на работника/служителя, както и че срокът на предизвестието е изтекъл.

А обезщетения?

Може да ми се наложи да изплатя различни обезщетения:

1. за неизползван платен годишен отпускобезщетението е в размер на среднодневното брутно възнаграждение за последния календарен месец, през който работникът е работил поне 10 дни;
2. за неспазен срок на предизвестието – в случай че сметна за най-правилно, че няма смисъл да се възползвам от работата му през срока на предизвестието, мога да прекратя договора веднага.Дължа като обезщетение брутното възнаграждение за неспазения срок. (например ако предизвестие е било със срок 3 месеца, а заплатата – 1000лв. на месец, а аз реша да го освободя още след първия, трябва да платя 2000лв.)
3. за освобождаване на основание намаляване обема на работа.Длъжен съм да платя брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Ако в този срок постъпи на работа с по-ниско трудово възнаграждение, трябва да изплатя разликата между двете заплати за същия срок.

Какви други документи трябва да оформя?

Като работодател съм длъжен да се погрижа да впиша своевременно всички необходими обстоятелства, касаещи трудовото правоотношение в трудовата книжка. Трябва да впиша:

• заемана длъжност и организационно звено, в което работи;
• уговореното трудово възнаграждение;
• дата на постъпване на работа;
• дата и основание за прекратяване на трудовото правоотношение;
• продължителност на времето, което се признава за трудов стаж, както и на времето, което не се признава за трудов стаж;
• изплатени обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение и др.

Важно! Ако наруша това си задължение или задържа трудовата книжка, отново трябва да понеса отговорност и дължа още обезщетения.

Трябва ли да уведомявам други институции?

Да! Трябва да изпратя уведомление по образец, до териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП).Мога да избирам между няколко начина на изпращане:

1. чрез подаване в компетентната или във всяка една ТД на НАП;
2. по електронен път чрез използване на квалифициран електронен подпис;
3. чрез препоръчано писмо с обратна разписка.

Разполагам само със 7 дни да направя това! Така че, за да спася предприятието си от фалит, е добре да побързам и да обърна внимание на всички детайли.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

6 януари 1873

– Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

– Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие, или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписки. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

– Защо събирахте тия пари?

– Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

– Купено е било някакво оръжие, как стана това?

– Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

– Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?

– Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.

– Как си пишехте с тия комитети?

– Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

– Не ги познавам и тогава не ги познавах.

– И куриерите ли не познаваше?

– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам,

– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше – той знае.

– В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

– В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.

– Значи познаваш Марина?

– Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.

– И в Карлово ли имаше такова кафене?

– В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.

– И в Сопот ли е така?

– Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.

– До къде се простираха границите на твоята дейност?

– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

– Как се казват [там] кафеджиите?

– Имената им не зная [1].

– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

– Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

– Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действа добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.

– Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

– Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен пълномощник [2].

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.

– Не познаваш ли никого в село Царацово?

– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

– Не си спомням.

– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

– Не зная.

– С пътно тескере ли отиваше, и кой го изваждаше?

– В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тескере на името на Стан Станчулеску.

– С едно тескере ли остана и обикаля през трите години?

– Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.

Въпроси към Дидьо Пеев в присъствие на Дякона

6 януари 1873

– Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дяконът отрича, какво ще кажеш?

– Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.

– В коя къща останахте в Царацово?

– Останахме в къщата на Божил арабаджията.

– Как извади тескере на Дякона?

– Той взема моето тескере и мина отсреща.

[Подписал]: Дидьо Пеев

Нови въпроси към Дякона

– Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

– Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

– Между книжата ти е и тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

– Защо отрече преди малко?

– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

– Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

– Кои бяха в Ловеч?

– Познавам Ваньо терзията [3]. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.

– Кои познаваш в Търново?

– Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

– Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

– Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих, и оттогава до залавянето ми аз не го видях.

– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсим ония, които не влизат в комитета.

– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

– Кои познаваш в Пловдив?

– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

– А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

– Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията [4], той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Турският текст не е преведен буквално, Там въпросът гласи: „Кахфеджисинин неми не дир?“, т. е. „как се казва там (в Сопот) кафеджията?“ Независимо от това, че Левски говори вече за Свищов, Ловеч и пр., съдията се връща пак към предишния си въпрос за Сопот. Съответно с това и отговорът гласи: „Исмини билмем“ – „не знам името му“ (а не „имената им“).

2След „подбуждаха“ е изпуснато „и управляваха“. Със „самостоятелен пълномощник“ е преведен турският израз „мемур-и мюстакил“ („мемур“ = натоварен с една работа, на- значен; „мюстакил“ = независим, самостоятелен, изключителен, единствен).

3Ваньо Терзията е Иван Тодоров Драсов, член на Ловчанския комитет, но по това време намиращ се вече извън границите на Турция.

4Иван Атанасов Aрабаджията, живущ в с. Царацово.