ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 10. За моето отношение към църквата и за древните митове

Често ми задават любопитния въпрос, свързан с момента, в който се промени личното ми отношение към Руската православна църква. Неизвестно защо мнозина са убедени, че този момент е бил някак си трагичен, сложен.

В действителност аз познавам още от детските си години коварството на църквата - за това съм разказвал. По времето на „секундите“ (телевизионното предаване „600 секунди“ на Александр Невзоров - бел. П. Н.) също често, много и не по най-приятен начин ми се случваше да имам допирни точки с поповете. Въпреки това в някакъв момент настъпи, така да се каже, определен прелом, който може да се характеризира по следния начин (искам да подчертая, че това не е пряка аналогия, не искам да обидя никого, така че не трябва да се отъждествява напълно ситуацията с описаната от мене картина).

И така, представете си, че се озовавате често във физиологична лаборатория, където виждате плъхове. Тези плъхове седят в малки клетки, в главите им са забодени електроди, те гризат непрекъснато нещо и, разбира се, предизвикват и жалост, и симпатия. Вие искате да им донесете зелев лист, да ги пуснете за няколко минути да се разходят, да ги приласкаете по някакъв начин. Но след това настъпва момент, в който наплодилите се плъхове строшават клетките, измъкват се на свобода и започват да унищожават или да изяждат всичко, което им попадне под зъбите и лапите, а след това напълно решават, че отсега нататък именно те ще ръководят научния процес в лабораторията и изобщо всички процеси.

В този случай, въпреки цялата ви предишна симпатия към въпросните плъхове, е необходимо да употребите варфарин, иначе казано - отрова за плъхове. По отношение на изходната ситуация - да използвате сарказъм. Пак ще подчертая, че това не е пряка аналогия. Не е изключено да съм се изразил неумело. Всичко става.

А сега искам да разгледам още един въпрос - с доста странно съдържание.

Става дума за това, че някакъв служител на култа се усъмни, че майката на Херакъл е била девственица. Трябва да кажем, че за един църковен деец е вече голямо и потресаващо постижение това, че знае поне думата „мит“.

Предисторията на ситуацията е такава: бях преди известно време в ефира, където се сдърпах с поредните попове и, като разказах историята за Херакъл, обясних, че тя в действителност не се различава по нищо от така нареченото земно животоописание на главния герой на Евангелието - Исус Христос.

И ето че този поп веднага пое риска да блесне с познанията си по митология и съобщи, че Алкмена - майката на Херакъл - не е била девственица. Което не е така. Макар че, повтарям, това, че един служител на култа има макар и минимални познания, е много добре. Но тук в общи линии виждаме типичният резултат, до който води изучаването на митологията от детските издания. Предлагам ви да вземем академичното издание на Робърт Грейвс „Гръцките митове“ - най-авторитетния и най-пълния сборник с препратки към Хезиод, Аполодор и Пиндар.

Като прелистим книгата, ще намерим лесно информация за това, че “благочестивата Алкмена не пожелала да раздели ложето си с Амфитрион, докато той не отмъсти за смъртта на осемте ѝ братя“. И именно като се възползвал от това, че Амфитрион, мъжът на Алкмена, заминал на война, Зевс приел неговия образ, явил се при Алкмена и заченал Херакъл. А братът на Херакъл, Ификъл, пак според нашия академичен източник, бил заченат от Амфитрион една нощ по-късно, когато той се върнал при жена си.

Най-главното е, че от това абсолютно не следва, че Херакъл наистина е живял някога. Известно е, че в митологията на Древния Египет имало един персонаж - сега вече никой не знае името му, - чийто образ по всяка вероятност също е бил откраднат или компилиран от някакви по-ранни източници. Същността е в това, че Херакъл и египетският юнак са много сходни по описание и имат относително еднаква биография. И достоверността, че е съществувал единият или другият, е абсолютно равна на достоверността за съществуването на така наречения Исус Христос, иначе казано - на непосредствения герой в Евангелието.

Искам да кажа с това, че всички религии са сглобени от едни и същи детайли. Просто понякога детайлите се разполагат в малко по-друг ред.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

По какво първоначалният яхвизъм - почитането от евреите на бог Яхве - се е различавал от религиите на техните близки родственици?

Ако трябва да отговорим накратко, по нищо.

Представата за Яхве като Персонален бог на евреите се е запазила на много места в Библията. Така пророк Михей твърдял, че „всички народи ходят всеки в името на своя бог“ (Михей, 4:5). В Книга Съдии израилтяните казват на Сихон, аморейския цар: „Не владееш ли ти това, което ти е дал Камош, твоят бог? И ние владеем всичко онова, което ни е дал за наследие Господ, Бог наш“ (Съдии, 11:24).

Подобно на другите Персонални богове на народа, Яхве първоначално е бил по всяка вероятност син на Всевишния и член на съвета на боговете.

Едно от най-поразителните потвърждения за това се съдържа в така наречената „Песен на Мойсей“ - древен химн, влязъл в състава на Второзаконието. В ранната си редакция този химн твърдял направо, че броят на народите по света е равен на броя на боговете и че Яхве, Богът на евреите, е Сина на Ел: „Когато Всевишният (Елион) даваше дялове на народите и разселяваше синовете човешки, тогава тури граници между народите по броя на синовете на Ел; защото част на Господа е Неговият народ; Яков е Негов наследствен дял“ (Второзаконие, 32:8) [1].

Това твърдение дотолкова противоречало на по-късния монотеизъм, че след I в. словосъчетанието „синове на Ел“ било заменено с безсмисленото „синове на Израил“.

Като всички персонални богове, победители на Чудовища, Яхве бил Бот на Бурята. Той се появявал с небесно войнство върху облаци. „Той наведе небесата и слезе... седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени криле“ (2 Царе, 22:10–11).

Яхве имал и женска половина, Ашера [2].

Многобройни рисунки, намерени в Кунтилет Ажруд и Хирбет ел Хом, изобразяват „Яхве и неговата ашера“ [3]. Ашера се почитала от патриарсите във вид на свещени горички: „И насади Авраам при Вирсавия дъбрава, и призова там името на Господа, Вечния Бог“ (Битие, 21:33). Или във вид на дървета край олтара (Съдии, 6:25). Жените тъчели за тези дървета одежди във вид на пъстри цветни ленти (4 Цар. 23:7). Малки фигурки на Ашера от X–VI в. пр. н. е. се откриват и досега на територията на Израел. Няколкостотин такива са намерени в две пещери светилища, разположени на триста метра от Първия храм [4].

Древните евреи почитали също така съвета на боговете (наречен още Съвет на Светците или Велик съвет), председателстван от Господ. Книга Йов започва със сцена от съвета на боговете, а 81 псалм - с думите: „Бог стои в съвета на боговете, съди сред боговете (Пс. 82:1) [5]. Псалм 89 твърди, че Яхве е най-силният бог в съвета на боговете. „Кой между синовете Божии ще се уподоби на Господа? Страшен е Бог във великото множество на светиите“ (Пс. 89:7–9) [6].

Като всеки уважаващ себе си Бог на Бурята, Яхве имал своя свита. Това била свитата на Небесното войнство. Това войнство видял пророк Михей: „Видях Господа да седи на Своя престол, и цялото небесно войнство стоеше при Него отдясно и отляво“ (3 Царе, 22:19).

Това Небесно войнство видял и пророк Елисей: „И Господ отвори очите на слугата, и той видя, и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея“ (4 Цар. 6:17).

Тези огнени коне били същите коне, които оформяли войнството на Яхве: „Божиите колесници са безброй - хиляди хиляди; посред тях е Господ на Синай, в светилището“ (Пс. 68:17) [7].

Това небесно войнствобило такава важна съставка от мощта на Бога на Бурята Яхве, че даже в периода на победилия монотеизъм негов постоянен епитет бил „Яхве Цеваот“, иначе казано - „Господ на войските“, което по-късно се превърнал в изкривеното „Господ Саваот“.

Предводителят на това Войнство се явил на Исус Навин по време на завоюването на Обетованата земя (Навин, 5:14) и провел с него дълъг и вероятно цензуриран по-късно разговор. Звездите, членове на войнството, се сражавали със Сисара (Съдии, 5:20).

Сред членовете на войнството вероятно бил и богът на Слънцето - Шемеш. Във всеки случай през епохата на Съдиите в Израил живеел вожд на име Самсон/Шимшон. Той се появил на бял свят в резултат на чудодейно зачатие и имал огромни размери, като великаните, заченати от „божите синове“ (Битие, 6:4). Мястото, където се родил, се наричало Бейт Шемеш, защото там имало храм на бога на Слънцето, Шемеш [8].

Иначе казано, в оригинала Шимшон е бил син на Шемеш и това не било изобщо несъвместимо с култа към Яхве - защото слънцето/Шемеш слушало Яхве и дори по молба на Исус Навин спряло над Гибеонската долина, точно както звездите послушали пророчицата Девора и по нейна молба се сражавали със Сисара.

Евреите още от времето на Мойсей са се покланяли несъмнено на Бога на Войските. Това поклонение било системообразуващо за нацията. Който се покланял на Яхве, бил евреин. Който се покланял на Кемош или Дагон, не бил евреин. Но това поклонение имало съвсем друг характер от по-късния рафиниран монотеизъм на Жреческия кодекс, забраняващ Небесното войнство, Ашера и даже висотата.

Ние можем да си представим тогавашния Ерусалим - неголям още, но пъстър и многобожен град.

В този град на хълма Цион се намирал храмът на Яхве, построен от Соломон. Пред входа на храма се намирали конете на Слънцето (4 Царе, 23:11), а в самия храм стояла изваяната от Мойсей бронзова змия Нехущан (4 Царе, 18:4).

Строителите на храма не знаели нищо за забраната да се правят изображения. В храма се намирали „дванадесет медни вола“ (Еремия, 52:20), а стените му били украсени с „всякакви изображения на влечуги и нечисти животни, и на всякакви идоли от дома на Израил, изписани по стените наоколо“ (Езекия, 8:10).

Сред храма стоял престолът на Господ във вид на „колесница със златни херувими, разпростиращи криле и покриващи ковчега на Господния завет“ (1 Паралипоменон, 28:18) и на този престол по време на коронацията си седнал цар Соломон (1 Паралипоменон, 29:23).

В храма имало идол, който възбуждал ревността на Яхве (Езекиил, 8:3). Идолът бил статуя или на Ашера, или на самия Яхве. Повече от осемдесет стиха от Псалми споменават лицето на Яхве, иначе казано - лицето на неговата статуя [9]. Именно пред това лице изисква явяване „три пъти в годината“ един от вариантите на Десетте заповеди. Ще отбележим, че той не изисква явяване в храма или при скинията, или на мястото на събрание. Той изисква явяване именно пред лицето на Яхве, иначе казано - на това място, където се намирала статуята на Яхве.

Срещу хълма Цион, на Елеонския хълм, се намирал храмът на Ашера (4 Царе, 23:13). Девтерономист нарича Ашера „ционска мерзост“ и твърди, че този храм е бил издигнат заради чуждоземните жени на Соломон. Но по-скоро това е бил храм на съпругата или на майката на Яхве. Точно такава двойка храмове - храм на Яхве на остров Елефантина и храм на Царицата на Небето на противоположния бряг на Нил - построил три века по-късно в Египет отправения там еврейски гарнизон [10].

Храмът на Ашера на Елеонския хълм бил построен в рамките на обширната предприемчива програма на Соломон, който направил малкото периферно градче своя столица, и тази програма така впечатлила неговите съвременници, че по-късно те съчинили легендата как Соломон е построил храма с помощта на подчинени нему духове, на които той заповядвал, защото бил велик чародей.

Този град бил пълен с богове - и свои, и чужди. В този град пророците пророкували в името на Баал (Еремия, 2:8), а жените плачели за Тамуз (Езекиил, 8:14). Неговите обитатели се молели „на всеки висок хълм и под всяко клонесто дърво“ (Еремия, 2:20). Те кадели на небесното войнство по покривите на всички къщи (Еремия, 19:13), кланяли се на Слънцето (Езекиил, 8:16) и поднасяли вейки към носовете си (Езекиил, 8:17). Децата от града събирали дърва и жените месели тесто да правят хлебчета за богините на небето (Еремия, 7:18).

„Колкото градове имаш, Юда, толкова и богове имаш, и колкото улици има в Ерусалим, толкова жертвеници въздигнахте на онова, що е срамотно, жертвеници за кадене на Баал (Еремия, 11:13) - възкликвал още в началото на VI в. пр. н. е. разсърденият Еремия. Две вярвания, важни за нашия разказ, бихме искали да подчертаем.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 P. Skehan. «A Fragment of the „Song of Moses“ (Deut. 32) from Qumran», Bulletin of the American Schools of Oriental Research 136 (1954):12–15.

2 William G. Dever. Did God Have a Wife?; в: Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel, Grand Rapids, Michigan, 2005; Saul M. Olyan. Asherah and the Cult of Yahweh in Israel, Atlanta: Scholars Press, 1988; Judith M. Hadley. The Cult of Asherah in Ancient Israel and Judah: Evidence for a Hebrew Goddess, Cambridge University Press, 2000.

3 John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature, Journal of Biblical Literature, Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986), p. 391.

4 K. Kenyon. Digging up Jerusalem, London, 1974, p. 142.

5Синодальный перевод — 81:1.

6Синодальный перевод — 88:7–9.

7Синодальный перевод — 67:18.

8 Avigdor Shinan, Yair Zakovitch. From Gods to God, The Jewish Publication Society, 2012, p. 193.

9 Thomas Römer, The Invention of God, Harvard University Press, 2015, p. 154.

10 Patrick D. Miller. The Religion of Ancient Israel, Westminster John Know Press, 2000, p. 61.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 11. Библейски четения

Да започнем нашите малки библейски четения.

Какво изобщо представляват библейските четения? Мисля, че това е много приятно занимание. Но в началото ще си позволя кратко предисловие.

Знаете ли по какъв начин можете да зарадвате набожния и благочестив човек?

Когато някой ви говори, че вярвате в бог, веднага уточнявайте в какъв именно бог вярва, защото боговете са извънредно много.

Световната наука, която изследва религиозните култове, знае около триста и осемдесет или триста и деветдесет големи богове, като не се броят всякакви малки божества на племената от Северна Африка, Таити, Гвинея, Борнео и така нататък.

Та ако на така наречения вярващ човек му зададете въпрос в какъв именно бог вярва, той веднага ще започне радостно да обяснява, че целият околен свят е населен с идиоти. Че цялата световна история - на Индия ли, на Китай ли - е история на идиоти, които не са знаели правилния бог, а всичките техни богове са лъжливи, защото са различни от единия бог, в който вярва поклонникът на Библията и Евангелието.

Но нека да се разберем, съществува ли в Библията така наречения един бог и откъде изобщо се е взела тази налудничава формулировка за единия бог.

Да отворим като начало Изход, глава двадесета, и да прочетем така наречените заповеди. Тези заповеди са доста истерични и основно са посветени на искането да нямаш други богове, да не познаваш други богове, да не произнасяш имената на други богове, при това в режим на, бих казал, жесток шантаж - със заплахи да бъде прокълнат нарушителя и да сполети беда него и неговото потомство не само до седмо коляно, а практически до безкрайност.

Нещо не е така, нали? Един прост пример. Да вземем някой млад човек, който по силата на възрастта и темперамента си е крайно ревнив и впечатлителен. Да си представим, че този млад човек се е озовал на необитаем остров заедно със своето момиче. И островът е наистина необитаем - палми, пясък, наоколо океан и единствените хора са само нашият герой и неговото момиче. Как мислите, ще започне той всеки ден да иска от нея с пяна на устата да не гледа други мъже? Да не мисли за други мъже? Да не тича след други мъже? Разбира се, не. Той прекрасно знае, че на необитаемия остров те са само двамата и момичето няма къде да тича.

В Библията всичко е малко по-иначе. Така нареченият бог се намира в състояние на доста жестока конкурентна борба, в хода на която се опитва да огради поверения му не много развит в този момент скотовъден народец от влиянието на някакви други богове. Например, когато евреите, намирайки се в египетски плен, се опитва да си тръгнат оттам, изпратеният от бог Мойсей прави фокуси, които бог му подсказва, а сред тях сред и този с хвърлянето на жезъла (който станал на змия - бел. П. Н.). Но се изяснява, че местните египетски фокусници владеят, да речем, абсолютно същия комплект от хитрости (и техните жезли станали на змии - бел. П. Н.).

Помислете си - за какъв един бог може да става дума, когато едва ли не на всяка страница от Библията виждаме изисквания най-напред да се разоряват олтарите на някакви чужди богове, да се унищожават нечии светилища и в никакъв случай да не се признава за бог някой друг бог?

На мене ми се струва, че същество, което е уверено, че е само и няма конкуренция, никога не би се унизило до такива постоянни и, бих казал, не много благоприлични истерии.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО

Една от най-важните особености на Тората е, че Яхве изобщо няма космически противници. Това обстоятелство различава кардинално космологията и теогонията на Библията от космологията и теогонията на целия останал Древен Близък Изток.

Във всичките останали шумерски и семитски космогонии бог създава света, като убива морско чудовище, олицетворяващо хаоса. Мардук във Вавилон убива Тиамат, а най-близкият родственик на Яхве, угаритският Баал, побеждава водното чудовище Ям, Бога на морето (ям) и Господаря на реките (нахар).

Но Яхве не унищожава своите съперници. Той просто няма такива. Книга Битие започва с текст за това, че без всякакъв конфликт със хтонични чудовища Бог, носещ се над бездната (техом) и водата (ям), създава света само със силата на думата.

Точно това прави юдаизма монотеизъм.

И, разбира се, всичко това би било прекрасно, ако в други места на Тората Яхве, подобно на Мардук или Баал, не беше представен като убиец на чудовища [1].

Пророк Исая призовава: „Събуди се, събуди се, облечи се със сила, ти, мишца Господня! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните поколения! Не си ли ти, която посече Раав и прободе смъртно Танин? Не си ли ти, която пресуши морето (ям), водите на голямата бездна (техом)?“ (Исая, 51:9–10).

Тук вече няма как да се каже, че Раав и Танин (дракон) са просто стихии.

Също така 74-ти псалм гласи:

„Ти си разделил Ямсъс силата Си, Ти си смазал главите на Танинвъв водите, Ти си строшил главата на Левиатана, дал си го за храна обитателите на пустинята.“ (Псалми, 74:13–14) [2].

Означава ли „ям“ в този псалм просто море или за неговия древен автор Ям (както Танин и Левиатан) не е бил само море, но и морско чудовище?

„Ям ли съм аз, или Танин, че поставяш над мен стража?“ (Йов, 7:12) - нарежда Йов.

„ В онзи ден Господ ще накаже с тежкия, големия и силния Си меч Левиатан, бягащата змия, и Левиатан, виещата се змия; и ще убие морското чудовище.“ - обещава Исая (Исая, 27:1).

Всичките тези текстове идентифицират Яхве с Бога на Бурята, който идва върху облаци и убива водното чудовище. Други текстове идентифицират чудовището с враговете на Израил, а борбата с тези врагове съответно възвеждат до сътворението на света. Например у Исая Египет е наречен „Раав“ (Исая, 30:7), а у Езекиил – „Таним“ (Езекиил, 29:3).

„Говори и кажи: Така казва Господ Бог: Ето, Аз съм против теб, фараоне, царю на Египет, Таним, който лежиш сред реките си, който казваш: Реката ми е моя, аз я направих за себе си!“ (Езекиил, 29:3).

Танин/Таним, който се превежда в синодалния превод ту като „крокодил“, ту като „дракон“, е близък езиков родственик на същата Тиамат, която била разсечена от Мардук, и на същата техом, бездната, която се споменава в Книга Битие.

Водата, ям, над която кръжи Божият дух, е същото водно чудовище Ям/Нахар, което угаритският Баал убива и победа над което Бог обещава на царя от Давидовия род: „И ще поставя ръката му над морето и десницата Му - над реките.“ (Псалми, 89:25) [3].

А седемглавият змей Левиатан/Лотан не се споменава в угаритските текстове просто като един от противниците на Баал. Той даже се описва в тях със същата ритуална формула като у Исая, включително с угаритската дума „извиващ се“ (калатон), която не се среща в нито един друг текст на Стария Завет [4].

Трябва да предположим, че историята за борбата на Господ и неговото въплъщение, Царя, с хтонични чудовища – Таним/Ям/Нахар – е била добре известна на мнозина от авторите на Библията, след като са си позволявали подобни сравнения.

А за нас е особено важно, че в семитските митологии функцията на борец с Чудовището е била неизменно свързана с Младия бог. Баал, победителят на Ям, бил син на Ел. Тешуб, победителят на Уликуми, бил син на Ану. Самият Ел, Бащата на Дните, никога не е побеждавал Чудовище и никога не се е сражавал със Смъртта.

Това правел неговият Млад син.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1За битката на Яхве чудовища виж: Umberto Cassuto. A Commentary on the Book of Genesis: From Adam to Noah, Jerusalem: Magnes Press, 1973–1975; John Day. God’s conflict with the dragon and the sea, Cambridge University Press, Cambridge, 1985; Avigdor Shinan and Yair Zakovitch. Посоч. съч.

2Синодальный перевод — 73:13–14.

3Синодальный перевод — 88:26.

4 John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea, p. 142.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

7 януари1873

– Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

– Трябва да е името на Тетевенския комитет.

– Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

– Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.

– Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

– Ако ги видя лично може би зная имената им, но не си ги спомням.

– Не е възможно в една такава тайна работа да не се знаят имена. Разбира се, ще да знаеш поне едно.

– Имаше един даскал, той се занимаваше с тия работи.

– Когато ходи в Тетевен, устрои ли събрание и чете ли наредбите [1]?

– Да, ходих, събрание стана веднъж в училището и един-два пъти в хана. Аз наистина четох наредбите, но наредби те [си] имаха отпреди и след малко време започнаха да кореспондират направо с Букурещкия централен комитет. По едно време ние се скарахме с Димитра Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне – не зная.

– Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитра Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитра и за самата нея.

– Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.

Въпроси към хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен в присъствието на Дякон Левски

– Познавате ли човека, който седи насреща ви?

– Познаваме го, Дякон Левски е.

– В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета.“ Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.“ Какво ще кажете вие?

– Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.“ Аз дадох дори и пет лири.

– Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?

– Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка.

– Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!

– Аз зная хората, пред които съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене [в комитета] – не зная, поради това не мога да изброя имената им.

Въпроси към Марко Йончев, хаджи Ивановите синове – Станчо и Станьо и даскал Иван [2] в присъствието на Дякона

– Познавате ли човека, който седи насреща ви?

– Знаем го, познаваме го, Дякон Левски е.

– В миналия си разпит вие казвахте: „Дякон Левски дойде, чете наредбите, заплаши ни, обясни ми за комитета и ни записа в него.“ А Дякон Левски казва: „Аз наистина четох наредбите, обаче те са образували комитет преди мене.“ Какво ще кажете вие?

– Преди ние не знаехме [що е това] комитет. Казахме вече преди: Дяконът дойде първия път, после прочете наредбите в училището [и] образува комитета. След това той дойде веднъж или два пъти.

[Подписал]: Даскал Иван

– Ние пък го видяхме само веднъж, не знаехме нито комитет нито друго нещо. Той донесе един вестник и ни вкара в комитета.

[Подписал]: Марко Иончев

– Той дойде един ден в нашия хан и свика събрание. Бил образувал нашия комитет при предишното си идване, това ние не знаем. Те после правиха събрание в нашия хан.

[Подписали]: Станчо, Станьо

– А бе, Левски, разбира се ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

– Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената. Тетевенският даскал беше препоръчан от Ваньо терзията, сега, чудна работа, той не знае нищо.

– Кажи кой беше комитетът Сюлейман Дауд и кои познаваш от тях?

– Име на Изворският комитет е. От тоя комитет аз познавам Димитра [3], Герго Стойков и Марин Попов. Подробности по техните длъжности обаче не зная. Щом пристигнеше в комитета нова наредба, аз бях длъжен да я съобщя и съблюдавам, [но] съвсем нямах сведения кой е постъпил в комитета и кой не.

– Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

– Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.

Въпроси към даскал Васил [4] в присъствието на Дякона

– Познаваш ли тоя човек, който седи насреща ти?

– Да, познавам го, Дякон Левски е.

– Къде се срещнахте с него и каква работа вършеше Дяконът?

– Както обясних подробно в първия си разпит, когато ходих по частна работа в Тетевен, там видях Дякона. Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. Той ни каза: „Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият.“ След двадесет дни, той дойде в Орхание в моя дом [5]. Виждах го два пъти.

[Подписал]: Д а с к а л [Васил]

Въпроси пак към Левски

– Кого познаваш от Видрарския комитет?

– Познавам даскал Васил, поп Георги и даскал Илия [6]. Когато се събрахме в училището, аз им дадох необходимите наставления какво да правят.

– Кои познаваш от Ловчанския комитет?

– Познавам един кафеджия, Марин [7], и един висок човек, името му не зная.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1В турския текст стои думата „талимат“, която спокойно може да се преведе с „наредба“ вместо „наредби“. Касае се за „Наредба на Работниците за Освобождението на Българският Народ“, т. е. проектоустава на Левски.

2Даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

3Димитър е Димитър Крачунов.

4Даскал Васил е Васил Бошаранов.

5Погрешно е отпечатано „дом“, вместо „хан“. Бошаранов, преди да стане учител в Тетевен, е държал хан в Орхание.

6Касае се за Васил Цвятков Пупешков, поп Георги Тутмаников и даскал Илия Костов Гюндюзов.

7Кафеджията Марин е Марин поп Луканов.

Фредерик Сангър (Frederick Sanger)

13 август 1918 г. – 19 ноември 2013 г.

Нобелова награда за химия

(За работата му върху структурата на протеините и особено на инсулина.)

Английският биохимик Фредерик Сангър е роден в Рендкомб (графство Глостършир) в заможно семейство на квакери. Майка му, Сисели Кръсдъм, е дъщеря на преуспяващ текстилен магнат. Баща му (чието име носи Фредерик) е като лекар. От 1932 до 1936 г. бъдещият нобелов лауреат учи в Брайнстънското училище в Блендфорд (графство Дорсетшир), а през 1936 г. постъпва в колежа „Сейнт Джон“ към Кеймбриджкия университет. Първоначално Сангър планира да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме с медицина, но проявява интерес към биохимията. „Струваше ми се - пише той много години по-късно, - че това е пътят към истинското разбиране на живата материя и към разработването на повече научни основи за решаването на много проблеми, стоящи пред медицината“.

През 1939 г. Сангър получава в Кеймбриджкия университет степента бакалавър по природни науки. През септември същата година започва Втората световна война, но той, като квакер, е освободен от военна служба и остава да следва аспирантура в Кеймбридж. Като получава през 1943 г. докторска степен, Сингър става член на изследователската група, ръководена от Е. Ч. Чибнъл, който малко преди това е сменил Фредерик Хопкинс на длъжността професор по биохимия в Кейбриджкия университет. По това време Чибнъл изследва химията на протеините.

През 1902 г. Емил Фешер предполага, че протеините се състоят от аминокиселини, свързани с пептидни връзки. Към началото на 40-те години хипотезата на Фишер е широко, макар и не повсеместно, призната. Когато повече от две аминокиселини са свързани заедно, те образуват полипептидна верига. Но понеже аминокиселините могат да образуват не повече от две пептидни връзки, Фишер предсказва, че протеините би трябвало да се състоят от линейни връзки аминокиселини със свободна карбоксилна група (състояща се от въглерод, кислород и водород) в края. Чибнъл предлага на Сангър да установи крайната групировка на пептидната връзка по химически път. Това би доказало, че протеините наистина се състоят от линейни вериги аминокиселини. Би доказало и дали един протеин образува повече от един вид пептидна връзка.

През 1945 г. Сангър съобщава, че при слаби алкални условия определен реагент (динитрофенол) може да се присъедини към азотния атом на аминокиселината с по-силна връзка от пептидната. Следователно протеинът може да бъде разделен на съставящите го аминокиселини с разрушаване на пептидните връзки, а аминокиселините могат да бъдат установени с помощта на хроматографията. Методът на хроматографията, усъвършенстван малко преди това от Арчър Мартин и Ричард Синг, позволява да се разделят веществото на компоненти, като се има предвид тяхната характерна скорост, с която се поглъщат от специален филтър.

Значителна част от изследванията, осъществени в лабораторията на Чибнъл, е свързана с инсулина, един от малкото протиени, достъпни по това време в чист вид и в големи количества. Първоначалните проучвания на Сангър върху инсулина сочат, че той съдържа две различни аминокиселини с N-краища. Следователно всяка молекула инсулин се състои от два вида полипептидни вериги. Аминокиселината цистеин съдържа молекула сяра; две молекули цистеин могат да се свържат и да образуват цистеин, в който има дисулфиден мост или между две полипептидни вериги, или между различни участъци на една верига. През 1949 г. Сангър съобщава, че е открил начин да разрушава тези дисулфидни мостове и следователно начин да разделя две вериги.

Сангър и дошлият от Виена учен Ханс Тупи разработват план за установяване на последователността от редуващи се аминокиселини във всяка от полипептидните вериги на инсулина. Като разделят веригата на подсекции, двамата учени се надяват да установят последователността на аминокиселините във всяка подсекция и, използвайки тази информация, да установят последователността на редуване в цялата полипептидна верига. Въпреки че отначало Сангър използва киселина, за да разкъса полипептиданата връзка, скоро открива, че ферментите действат много по-добре. Така Сангър и Тупи сравняват фрагменти от веригата, получени в резултат от използване на различни ферменти, за да разберат последователността на редуване на аминокиселините в цялата верига. Да се установи последователността на редуване в по-дългата от двете инсулинови вериги се оказва изключително лесно и работата е почти завършена преди заминаването на Тупи през 1950 г. от Кеймбридж. Но по-късата инсулинова верига все така не се поддава на химически анализ и затова последователността на редуване на аминокиселините в нея е установена едва през 1953 г. Сангър продължава да работи за установяване на местоположението на дисулфидните мостове между двете вериги и през 1955 г. представя завършената структура на молекулата на инсулина. Това е първата протеинова молекула, изучена толкова подробно.

Работата на Сангър има важни последици за биохимията и за зараждащата се наука молекулярна биология. Резултатите от проведените от него изследвания доказват окончателно, че протеините се състоят от аминокиселини, свързани с вериги от полипептидни връзки. В началото на ХХ в. мнозина химици предполагат, че протеините представляват смес от родствени съединения. Сангър обаче установява, че протеините са особено химическо вещество с уникална структура и че всяко място във веригата е заето от определена аминокиселина. Той също така доказва, че ферментите могат да разкъсват пептидните връзки в предварително установени места. Използването на този метод помага на биохимиците да определят структуратана много други протеини.

Още преди получаването на Нобеловата награда Сангър се заема с проучвания в областта на генетиката. Това става отчасти заради дружбата му с Франсис Крик.

През 1958 г. Робърт У. Холи предприема опит да установи последователността на веригите в тРНК (транспортна рибонуклеинова киселина). Въпреки че кратките ѝ вериги не надвишават 100 нуклеотида, тази негова дейност, заради сложността при установяването на последователността, продължава до 1965 г. Сангър се впечатлява много от работата на Холи, но търси по-действен метод за установяване на последователността, достъпен за прилагане към веригите на иРНК (информационна рибонуклеинова киселина), чиято дължина често достига няколкостотин нуклеотида. В началото на 60-те години той и неговите колеги разработват такава технология. Като използват ферменти, те разкъсват веригите на иРНК на по-малки вериги и проследяват последователността във всяка една от тях поотделно. След това на основата на заключенията за взаимоотношенията между ферментите определят последователността във всяка верига.

Този подход обаче изисква много време и търпение и Сангър решава да разработи аналитичен метод за установяване на последователността в ДНК. Той постига това през 1973 г. Предложената от него процедура се състои в това, че двойната верига на молекулата на ДНК се разкъсва на единични вериги (наричани стрингове), а след това полученият материал се групира в четири образеца. Всеки образец се възстановява до първоначалната последователност на двойната верига, като се има предвид шаблона на единичната верига. Но изследователите спират възстановяването на различните нуклеотиди за всеки образец или с ограничаване на концентрацията на един или друг нуклеотид, или като поставят във веригата определен нуклеотид с такъв химикал, който предотвратява по-нататъшния синтез. В резултат от това реконструиране веригите представляват образци с различна дължина, но всяка завършва с еднакъв нуклеотид. След това четирите образеца се пропускат едновременно през филтриращ материал, който разделя веригите в съответствие с тяхната дължина, защото по-късите вериги преминават през филтъра по-бързо. И тогава нуклеотидната последователност на първоначалната верига на ДНК може да бъде прочетена направо от филтъра чрез сравняване на следите, оставени от образците.

Докато Сангър и неговите колеги работят над този метод, американските учени Уолтър Гилберт и Алън Мексам разработват друга процедура за установяване на нуклеотидните последователности.

През 1980 г. Сангър и Гилберт получават Нобелова награда по химия „за фундаменталните им изследвания на биохимичните свойства на нуклеиновите киселини“.

През 1983 г. Сангър напуска заемания от него пост в Медицинския научно-изследователски съвет. Скромен, склонен към уединение човек, той живее в Кеймбридж със своята съпруга Маргарет Джоан Хоув. Двамата се женят през 1940 г. Семейството има двама сина и една дъщеря. Сангър обича да се занимава с ветроходство и да работи в градината. Умира на преклонна възраст (95 години).

Сангър е удостоен с множество награди. Сред тях: медала Кордей-Моргани награда, присъдени му от Британското химическо дружество (1951 г.), наградата Алфред Бензонсна фонда „Алфред Бензонс“ (1966 г.), Кралския медална Лондонското кралско дружество (1969 г.), ежегодната наградана Гарднеровия фонд (1971 и 1979 г.), паметния медал Хенбърина Фармацефтичното дружество на Великобритания (1976 г.), медала Коплина Лондонското кралско дружество (1977 г.) и наградата Албърт Ласкърза фундаментални медицински изследвания (1979 г.). Сангър е почетен член на Американското дружество на биохимиците и на американската Национална академия на науката, има почетни степени от университетите в Лестър и Страсбург, а също така в Кеймбридж и Оксфорд.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/sanger.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Въпросът за взаимоотношенията между мъжете и жените е вълнувал винаги хората. Средновековната култура на Европа е имала своите тънкости. Ние знаем добре парадната страна - поезията на „сладостния стил“, куртоазната любов, песните на трубадурите, християнското целомъдрие и благородните постъпки. Но реалната картина е била много по-сложна.

“МЪЖКИЯТ ВЕК“

Средновековният човек бил заобиколен от природата и прекрасно съзнавал, че за продължаването на рода е необходима връзка между двата пола. Подобен съюз не предполагал превъзходство. Връзката може да бъде инстинктивна, а понякога здрава и постоянна. Така тя продължавала стандартните механизми на живота в социума: двойка, семейство, род. Аналогични връзки човечеството виждало в природата при животните. В културата се появили много литературни и легендарни „догадки“. Не може да не си спомним тук знаменития „Роман за Лисицата“ и сатиричната поема „Роман за Фовел“.

Мъжки развлечения

Въпреки многобройните археологически находки, които подчертават ролята на жената в живота на средновековния социум, епохата била изцяло положена в ръцете на мъжете. За това говорят писмените източници, които се създавали от църковни мъже. Тяхното отношение към прекрасните половинки било надменно и даже презрително. Дамите, разбира се, не пишели книги. Спомняйки си произведенията на Елоиза, Мари дьо Фраянс и Хилдегард фон Бинген от XI-XIII век, можем да изразим съмнение за авторството на техните опуси. Обидените и отмъстителни графини или придворни дами предпочитали действията пред думите.

Изпод перата на мъжете, лишени от женско общество, се родил образът на виновницата за грехопадението, на жестоката вълчица и на ненаситната похотлива свиня. Щом съблазнява, значи трябва да бъде мразена. Аристотел казвал, че жената няма ум: напълно безсъзнателно същество, което не знае какво прави. Йероним Стридонски настоятелно препоръчвал да бъде наказвана за грешките си и бита. С течение на времето авторите „преобразили“ още малко жената, като ѝ добавили редица характеристики: разточителна, бъбрива, капризна. Достойнства - минимум. Главното е да си затваря устата и да се подчинява на своя господар.

Предачки

Въпреки урагана от критики по адрес на жените, отделни умове си задавали въпроса как да примирят в едно лице Ева и Божията майка. Простолюдието, разбира се, нямало такива грижи. Жената предизвиквала страх, недоверие и презрение. В границите на дома тя нямала равна в доминирането по сексуална линия и мъжете безусловно трябвало да я обуздават. Принудителното отшелничество на дамите се разглеждало като предохранителна мярка. Мъжките похождения били простими, а женските опити да се тръгне по кривия път подлежали на строго наказание. Представите за сексуалната ненаситност на жената и неспособността на мъжете да ѝ се противопоставят се изграждали от изтънчени и лукави автори, които си позволявали волности в повествованието.

Но насилието над жените не било безгранично. Макар че било простимо и понякога го поощрявали, то било необходима мярка, нещо като отговор на моралното насилие, което съвременниците приписвали на жените. По този начин мъжете изразявали гняв и отчаяние, предизвикани от неразбраната същност на своите партньорки.

Характерът и поведенческите особености на противоположния пол предизвиквали интерес. Бащата на схоластиката Тома Аквински направил не малко опити да създаде типологизация на женския вид. Средновековните учени мъже се обръщали към опита на Хипократ и Гаелн, а също така към астрологията. За зимата, за пролетта, за лятото, за есента - за всичко бил необходим особен поведенчески модел. Много външни прояви - влечението към красотата и изяществото, обръщането към материалното, умелото водене на домакинството - се основавали на здравата връзка на жената с природата и с отвъдния свят. Така поне мислели мъжете.

Уви, за това какво мисли женската половина от човечеството за противоположния пол, по обективни причини не можем да знаем. Но анализирайки целия комплекс от претенции на средновековната мъжка аудитория към дамите, не е трудно да се досетим, че жените са виждали друга картина и са действали по свой начин.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ СЕКС

Към интимните въпроси, в съгласие със Свещеното писание, трябвало да се подхожда строго и отговорно. Мъжът и жената са едно цяло. Основа на цялостта на съюза, сключен на небесата, е моногамията. Следващият етап е създаването на семейство и зачеването на дете. Но идеалът на Средновековието е девствеността. Той обаче е в противоречие с волята на Всевишния. И компромисът бил намерен: половият акт се допуска само за да се появи на света младенец. На мъжа в този процес се отреждала главната роля: именно той определял удобното време за една толкова сериозна стъпка.

Сключване на брак

С времето светлите умове на църквата завършили формирането на теорията за деликатния въпрос и изобретили догма. Трябва да сме наясно, че бащите на църквата нямали никакво отношение с жените. И, разбира си, теорията противоречала на практиката.

Изображението на голи дами не се смятало за еротика. Голите тела изглеждали безполови. Истински символи на сексуалността били косите, ръцете, цвета на устните и лицата.

Пир

Мъжкият пол постепенно попивал традициите на народните култури, в които имало място за полигамия и се признавала важността на удовлетворението от половия акт. Богословите през XI век век започнали да търсят трескаво изход от догматичния капан. Били разрешени прегръдките, препоръчвало се изповед преди и след акта.

Що се отнася до самия сексуален акт, мненията на средновековния социум се разминават. Пазителите на нравствеността смятали, че това е само мъжка воля. А трубадурите го виждали като начало в желанието на жената. Методите за средновековна контрацепция (прекъснат акт, различни отвари от треви, заклинания и даже внушения) се забранявали строго от църквата, защото нарушавали традиционните представи за целта на акта.

Средновековната литература и нейният нарастващ с вековете интерес към ранните епохи правели интимния живот по-ярък. Анекдоти с пикантни теми, разкази за интимния живот на знатни личности и нескромни стихове „просвещавали“ публиката. Средновековната християнска мисъл изобщо не виждала връзка между половия акт и физиологията на човека. Духовниците съзирали в неуспешните опити да се зачене дете истински грях. Ръкоблудството се осъждало, защото бог не е дал на хората семето, за да го хабят напразно! Макар че за тези грехове жените си патели много повече от мъжете. Може би защото младите вдовици, монахините или просто самотните дами не били малко.

Съпружеска двойка

Съществували и нетрадиционни сексуални практики. Те безусловно се осъждали, но не се обсъждали открито. Содомията предизвиквала омерзение, зоофилията като пристрастие на пастирите се стараели да не я забелязват, а разбирането за педофилия се различавало от съвременното. Щом нещо подобно станело обществено достояние, нарушителят се осъждал от социума и се лишавал от имуществото си. При това еднополовите отношения предизвиквали по-скоро снизходителна реакция, те се разглеждали като личен грях, а не като обществен.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Виктория Пенчева - юрист

Доскоро бях чувал за кредитни карти в американските филми, където са доста популярни и използвани, но все по-често започнах да виждам реклами по телевизията за изключително изгодни оферти, предлагани от банките в България. Стана ми интересно и се замислих дали и аз да не си взема такава. Преди да направя подобна стъпка обаче, трябва да разбера какво е това “кредитна карта” и има ли условия, за които трябва да внимавам.

Какво точно е кредитна карта?

Кредитната карта е вид платежна карта или с други думи “банкова карта”, която мога да използвам многократно и която ми дава отдалечен достъп до определена сума пари. Чрез нея мога да тегля или да внасям пари, както и, разбира се, да заплащам за различни желани от мен сметки, стоки и услуги. Дотук много ми прилича на картата, на която получавам заплатата си, но не трябва да се заблуждавам!

NB! За разлика от дебитната карта, в която разполагам със своите собствени средства, чрез кредитната карта аз взимам от банката конкретна сума. Тези пари не са лично мои и аз трябва да ги възстановя.

Това на практика е отпуснат кредит от банката чрез картата. Като използвам картата, се задължавам да върна същата сума по сметката в определен период. Изтърва ли обаче срока – дължа лихва.

Кои са условията, на които да обърна повече внимание?

След като научих, че парите няма да бъдат лично мои, осъзнах, че трябва да проуча по-подробно условията за издаването и ползването на кредитна карта. Най-важните са:

1. Кредитен лимит – това всъщност е сумата, която договарям с банката. С тези пари ще разполагам, за да извършвам посочените по-горе операции. Или с други думи – наличността по сметката ми. Обикновено банките сами определят максималния лимит съобразно вида на кредитната карта, например до 5 000 лв. и др. Важно е предварително да съм се запознал добре с общите условия на банката, за да съм наясно с това с какви средства ще мога да разполагам и съответно – колко ще трябва да върна след това.
2. Лихвен процент – лихвата, която ще ми се начисли върху невърнатата своевременно сума. Например платил съм за ремонта на колата с кредитна карта в размер 1000 лв. Договореният месечен лихвен процент е 2%, т. е. ако не платя в срок, всеки месец към тези 1000 лв. ще се добавят по 20 лв., докато не възстановя използваната сума. Колкото по-висок процент, толкова повече ще плащам!
3. Падежна дата – денят, в който се изготвя извлечения за направените от мен плащания за отчетния период. За да ми стане по-ясно – сещам се, че всеки месец на определена дата получавам смс от мобилния си оператор за сметката на телефона ми за предходния месец. Същата ситуация е и с кредитната карта.
4. Гратисен период – периодът, в който трябва да върна сумата, която съм използвал, по сметката ми. Този срок се определя от банката, като може да бъде например 45 дни от падежната дата или друг. Продължителността на гратисния период е много важна за мен. Ако изтече, сумата за връщане ще нарасне с договорената лихва. Колкото по-дълъг срок, толкова по-голям шанс да върна сумата без нито една стотинка отгоре.
5. Такси – тук се включват сумите, които трябва да платя, за да ми издадат и обслужват кредитната карта. Повечето банки нямат такса за издаване на картата, освен в случай на експресна поръчка. Със сигурност обаче ще има такса обслужване – месечна или годишна, която се събира служебно от банката. По-особено внимание трябва да обърна на таксата при теглене от банкомат и други услуги, от които ще се ползвам като потребител на кредитна карта.
6. Минимална погасителна вноска – това е минималната сума, която трябва да внасям по сметката, в случай че съм използвал картата. Не винаги ще имам възможност да връщам цялата похарчена сума в рамките на гратисния период, за който вече научих малко по – горе. Затова банката определя съответната минимална месечна погасителна вноска, която задължително трябва да внасям. Тя може да бъде точно определена сума или да е под формата на процент (%) от изхарчената сума. В случай че не мога да платя или забравя, е възможно да ми се начисли допълнителна такса.

Служителите в банката ще ми разяснят всичко това и ще мога да избера най-изгодните условия за мен. Щом взема решение ще ми се предоставят общи условия, в които подробно ще бъде описано например права и задължения на страните, срок, лихви и такси и други, и договор за издаване и обслужване на кредитната карта. Препоръчително е да прочета всичко много внимателно преди да подпиша договора.

Ами ако не плащам?

Сега разбрах – лихви, лихви и пак лихви! Всеки път, когато закъснея или просто нямам възможност да покрия сметката си този месец, дължимото ще продължи да расте и няма да спре, докато не събера всички пари. Както вече разбрах, наличната сума по кредитната карта се осигурява от банката. Тя може да поиска от мен да върна цялата сума по кредита, дори и без да е изтекъл срокът на договора (да го направи предсрочно изискуем). Важно е да знам, че ако не изплатя сумата, която дължа на банката, тя може да заведе дело срещу мен (това може да стане, ако не внеса дори и само една вноска). Затова е важно да се запозная много добре с общите условия, когато сключвам договора за кредитна карта. Тъй като ситуацията между това да не внасям суми по кредитна карта и да не плащам вноски по потребителски кредит е сходна, повече за това какво ще се случи, ако не плащам, мога да открия тук.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 12. Постите

Нека поговорим за постите.

Какво представляват постите и защо са необходими?

Разбира се, че физиологически това е напълно абсурдно действие, което не само не е полезно, но е и извънредно вредно, защото след времето на лишения настъпва време на чудовищно необуздано тъпчене, което има съответни названия в различните религиозни практики.

Но откъде изобщо се е взела необходимостта да се пости?

Обяснявам. Има едно нещо, което се нарича религиозен празник. Неговият смисъл по принцип или на никого, включително и на самите служители на култа, практически не е известен, или е дотолкова мъглив и загадъчен, че такъв празник, голям или малък, изобщо не може да стане събитие в живота на обикновения, нормалния човек.

Следователно трябва да се измисли нещо. Трябва да се направи така, че празникът, безсмислен или просто неразбираем, да стане събитие, при това не само той, но и близкия до него, съседен празник, и тези празници да образуват непрекъсната редица, на която се подчинява целият календар и целият начин на живот.

Как да се направи това, като се има предвид, повтарям, загадъчния и неразбираем характер на религиозните празници и това, че по същество те не могат да станат събития в живота на обикновения човек?

И ето че била измислена, от моя гледна точка, една съвършено блестяща манипулация. Ще напомня, че всички религии са така или иначе манипулативни - затова и са необходими, защото съществуват като начин за управление на човешката маса. И тук трябва да кажем, че служителите на култа са се оказали на висота и доста изобретателно са изработили една много интересна схема, позволяваща качествено да бъде измамено населението.

И така, как да се превърне някой непонятен ден в празник, в събитие, което всички чакат?

Трябва да си спомним какво човекът обича да прави най-много.

За наше велико разочарование става ясно, че най-много на света човекът обича да яде. А нейде редом с тази любов се намира любовта към секса и към всякакви други видове разпуснато поведение.

Следователно на човека могат да му бъдат забранени неговите първични радости, а след това внезапно, в определен ден хикс - тоест в деня на празника - да му се позволи да се занимава с всичко това, от което е бил лишен в продължение на дълго време. Именно затова са се появили постите - за да може в празничния ден на хората, лишени за цял месец от удоволствието, да им се разреши отново да получат това удоволствие.

Мога да кажа, че тази практика не съдържа в себе си нищо ново - тя просто се прилага умело. Както помним, в нашата мила Римска империя циркът е бил вече добре развит, имало венатори и други специалисти по работа с различни животни и вероятно съответната методика служителите на култа са взели именно от цирка. Там това се нарича „хранително стимулиране“.

В какво е неговата същност? Да вземем например някакви циркови кученца - пудели или шпицове. Една седмица преди представлението ги лишават практически от храна, като ги оставят на самия минимум, а след представлението ги хранят, както се казва, до пръсване. И в деня на представлението, знаейки, че веднага след него ще има много храна, шпицовете и другите там пудели работят с необикновено въодушевление.

Съдейки по всичко, именно този стар цирков метод е бил толкова талантливо и интересно възприет от служителите на култа, които са организирали на основата на тази практика своите пости.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

Втората важна за нас теологична идея е идеята за лицезрението на бога.

По-късният монотеизъм забранявал много строго да се вижда лицетона бога. Жреческият кодекс даже ни разказва по този повод дълга история за Мойсей.

Когато Мойсей се качил на планината Синай и получил там от Господ каменните скрижали, той, разказва Жреческият кодекс, пожелал да види лицето Му. Но Господ му казал, че това е невъзможно.

„Не можеш да видиш лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив“ (Изход, 33:20) - казал на Мойсей Яхве.

Но Мойсей така настоявал в желанието си да види бога, че двете страни решили да направят експеримент. Бог поставил Мойсей в една пукнатина на скалата и ги прикрил с ръка. След това пред Мойсей преминала Славата на Господ. Мойсей виждал тази Слава само отзад. Но и това било достатъчно, за да засияе лицето му (Изход, 34:29).

Този принцип на Жреческия кодекс ще стане крайъгълен камък на ортодоксалния юдаизъм. Бог е трансцендентен и непостижим. Човек не може да види лицето на Господ и да остане жив.

Но Елохист – нашият по-раншен източник – изобщо не е осведомен за тази забрана. Той твърди, че Мойсей се е качил на планината и е видял Господ. Нещо повече, той твърди, че заедно с Мойсей на планината са се качили седемдесет старейшини на Израил! Те също видели бога и плюс това хапнали с него! „И те видяха Бога, и ядоха, и пиха“ (Изход, 24:9–11).

Тази северна практика за лицезрение на бога и плюс това за участие в пир на съвета на боговете, имало отношение към още едно важно за Елохист понятие: святост. Тези, които са видели бога, ставали свети хора, кедошим, и обратното, само кедошимможели да виждат бога. „Осветете се и бъдете свети, понеже Аз съм свят!“ (Левит, 11:44). В Елохим святсе нарича целият еврейски народ: „ И вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ (Изход, 19:6).

Защо на Жреца му е било така важно да заяви, че Мойсей не е видял бога?

Отговор на този въпрос ни дава египетската традиция, развиваща се далече от всепотискащата теология на Втория храм.

В рамките на тази традиция съвременникът на Исус Христос Филон Александрийски наричал Мойсей бог. Нещо повече, Филон твърдял, че Мойсей е станал бог в момента, когато видял Бога и защото е видял Бога. Той станал бог, защото осъществил акт на гнозис– познал е Бога.

„Той бил наречен Бог и Цар на целия народ. И той, както казват, влязъл в тъмнината, където бил Бог, иначе казано – в безформеното, невидимото и безвещното прасъществуване на съществуващите неща, познавайкинещата, невидими за смъртно същество“ [1].

Подобна представа за Мойсей съвсем не била лично мнение на Филон. Тя било широко разпространена сред египетските евреи. Даже намерила отражение в написаната за употреба на публиката светска пиеса на Езекиил Драматург – единственият достигнал до нас юдейски драматург, който е писал на гръцки език пиеси по образец на Софокъл и Еврипид.

В пиесата на Езекиил „Изход“ моментът на Преображението на Мойсей в бог е кулминационен за цялото произведение. Мойсей се качва на планината Синай и Бог му отстъпва своя престол:

И на върха на планината видях

величествен трон, достигнал небосвода,

и мъж с благородно лице,

увенчан с царска корона; с десницата своя

повика ме той; застанах пред трона.

Той ми връчи скиптър и венец

И ме помоли да заема трона,

от който стана. Аз огледах

света нашироко - и под трона

земята, и небосвода над нея.

След това безброй звезди да падат

започнаха и аз ги преброих…“ [2]

По-късното християнство твърдял, че в юдаизма бог не може да се въплъти в човек.

Фактът, че човек може да стане бог, настоявали християните, е уникално ноу-хау на християнството, което ограничените евреи не са могли да разберат. Това е границата за познаване на Бога, която те не успели да преминат. Но ето – оказва се, че за египетските евреи човекът все пак може да стане бог! При това тази традиция у египетските евреи изобщо не била свързана с техния елинизъм. Напротив, тя била част от техните традиционни представи, идващи от най-старата част на Тората, Елохист, където хората са „видели Бога, и са яли и пили“.

По време на монотеистичната реформа потомците на Аарон наложили категорично вето върху традицията, според която обикновен човек можел да види Бога и в процеса на това да стане бог. Те даже преименували човека, който се наричал гледач, тоест можел да види бога, на пророккойто само го чувал. „Защото който сега се нарича пророк, в старо време се наричаше гледач“ (1 Царе, 9:9).

Още по-удивително е, че в Библията, освен Мойсей, се е запазил още един персонаж, който е наречен пряко Син на Яхве или негово въплъщение, сам Господ на нашата грешна земя. Този Господ не бил някой друг, а цар от рода на Давид.

Именно така е наречен той във Втора книга Царе, където Яхве обещава на цар Давид: „Аз ще утвърдя престола на царството му до века. Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син“ (2 Царе, 7:13–14).

В Псалми за такъв цар се казва: „Господ Ми каза: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих. Поискай от Мен и Аз ще Ти дам за наследство народите, и за притежание - земните краища. Ще ги поразиш с желязна тояга, ще ги строшиш като грънчарски съд“ (Псалми, 2:7–9).

Изразът „Аз днес Те родих“ вероятно се отнася за церемонията на миропомазването, която се извършвала по време на коронацията. Именно в този момент най-вероятно е звучал химнът и по този начин синовните взаимоотношения между царя на Израил и Яхве възниквали в момента, когато помазвали царя за царството.

Това помазване превръщало царя в Помазаник или, на староеврейски, Машиях, Месия, в глас на Яхве, в негово слово, в негов рупор, чрез който говори самият Бог: „Духът на Господа говори чрез мен и Неговото слово е на езика ми“ (2 Царе, 23:2).

Този смъртен цар стоял толкова високо, че понякога сам се наричал бог и Господ, земно отражение и образ на Всевишния: този цар сядал в Храма на Господния престол (1 Летописи, 29:23) и хората се покланяли при това на Царя Господ [3].

„Каза Господ на моя Господ: Седи от дясната Ми страна, докато направя враговете Ти подножие под краката Ти“ (Псалми, 110:1) [4]. „ Престолът Ти, Боже (елохим), е до вечни векове... Твоят Бог Те е помазал с масло на радост“ (Псалми, 45:7–8) [5].

С една дума казано, в тези описания виждаме добре разпознаваемата фигура на царя – земен ипостас на бога, царя, чието управление ще донесе мир, любов и изобилие на земята, царя, който поразява своите врагове, както бог поразява хтоничните чудовища. Този цар се е въздигнал до Яхве по време на коронацията, сядайки на престола в Храма, и обратното, Яхве е слязъл в този цар по време на коронацията, този цар е ипостас на Яхве, негов образ и самият Яхве.

„Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му; и Името Му ще се нарече: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Баща на вечността, Княз на мира. Разширяващата се власт и мирът няма да имат край на престола на Давид и над неговото царство“ (Исая, 9:6–7).

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. О жизни Моисея, 1, 155–

2. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 29.

3. Margaret Barker. Gate of Heaven: The History and Symbolism of the Temple in Jerusalem, London: SPCK, 1991, p. 134–135.

4. Синодальный перевод — 109:1.

5. Синодальный перевод — 44:7–8.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

8 януари 1873

– През времето когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?

– Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.

– След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

– След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.

– Какво ще кажеш, ако дойдат и ти кажат в лицето, че си правил събрания в къщата на Ваньо, че след заминаването на Ваньо, ти си нощувал в Мариновата къща, [и] че си докарал три добичета от Плевен?

– Аз не съм оставал в Мариновата къща, не съм купувал и изпращал добичета от Плевен в Ловеч.

– Когато Димитър [1] минал отсреща [Букурещ] тука с писма и дошъл в Ловеч, ти, Димитър [2], и от Ловеч поп Кръстьо, Димитър копринаринът [3], Марин кафеджията и Ваньо терзията сте направили събрание в една колиба в лозята край Ловеч. После тия хора събрали от Ловчанския комитет пари и купили за тебе, за Димитра и за Ангел Кънчев три коня, за да обикаляте България. Парите за тия коне били изпратени в Плевен. Пари за купения за тебе кон ти си взел на заем, така казват Димитър и другите. Ти казваш: „В Ловеч не познавам никого.“ Как е възможно това?

– Димитър ми донесе и предаде писмото към Карлово [и] после замина за Ловеч. Сетне и аз отидох в Ловеч и се намерихме с Димитра в къщата на Ваньо терзията. Аз, Димитър, Ваньо терзията и Ангел Кънчев – четиримата, направихме заседание и стана дума за купуване на коне. Ваньо терзията ни даде пари, откъде ги е взел – не зная. После ние с Ангел Кънчев заминахме за Плевен и купихме един жребец и един кон. Димитър остана малко в един хан в Ловеч и купил за себе си едно добиче, откъде го е купил – не зная.

Въпроси към Димитра в присъствие на Дякона

– Димитре, ти чу думите, които каза Дяконът, верни ли са казаните работи и, ако не са верни, кажи кое е истината!

– Две негови приказки са прави, пет са лъжа.

– Димитре, ти кажи истината!

– Марин кафеджията, Ангел Кънчев и Дякон Левски – тримата, оти- доха в Плевен да купят три добичета. Аз останах в Ловеч в Станчовия хан. След като те купили от Плевен два коня – моя купиха в Ловеч от Марин кафеджията – те се върнаха пак при мене в Ловеч, в Станчовия хан, видяха ги. Както казах в предишния си разпит, аз. Дяконът и Ангел Кънчев обиколихме всички села, които преди изброих и организирахме комитети.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ето, Димитър ти каза в лицето, какво ще речеш ти?

– Ние обходихме с Димитра селата [и] организирахме [комитети], преди отказвах, поради това, че не зная турски; с Димитра обикаляхме заедно. В Плевен за купуване на добичета ходихме двамата с Ангел Кънчев, Марин го нямаше, тук Димитър лъже.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, понеже ти каза: „Аз не обикалях вече с Дякона“ къде те назначиха да ходиш сам, къде стана това събрание и кои бяха в събранието?

– [Това събрание] стана в Ловеч; имаше седемнадесет души, обаче от тях познавам: намиращия се във Влашко Ваньо терзията, Димитър копринарина, Марин кафеджията, поп Кръстьо и Анастас от Плевен, имената на останалите не зная.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу какво каза Димитър, какво ще кажеш на това?

– Мене ме нямаше на онова събрание, аз не зная.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, ти чу какво каза Дяконът.

– Да, на онова събрание, той беше заедно [с нас].

– Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона-владишки наместник, когото ти уби в Орхание?

– Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет, и от Дякона с подпис Арслан Дервишоглу.

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу, че Димитър е убил дякона въз основа на твоето писмо с подпис Арслан Дервишоглу, какво ще кажеш на това?

– Според дадения от Димитра рапорт, дяконът щял да издаде работата на властта. Съгласно постановленията на комитетския устав, той трябваше да бъде убит. Аз писах на Букурещкия комитет, че е необходимо да се премахне дяконът, понеже мнението на Букурещкия комитет беше нужно. Докато дойде отговор оттам, Димитър убил дякона в Орхание. После се получи отговор от Букурещ за убиването му. Когато аз [го] пратих на Димитра, чух че ловчанската власт получила телеграма за убиването на дякона. От Букурещ били донесли уж по-напред на Димитра заповед за убийството на дякона.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, ти казваш, че Дяконът ти писал писмо за убийството на дякона, той обаче казва: „Аз не съм писал писмо.“ Ти не знаеш да четеш, кой ти прочете изпратеното писмо?

– Прочете ми го даскал Иван, когато ходих в Тетевен.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу казаното от Димитра, ако дойде даскалът и каже [същото], какво ще речеш?

– Комитетите не вършеха никаква работа без подпис с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис. Писма без моя подпис не се приемаха от никой комитет, дори и от Букурещкия.

– Дяконе, във вчерашния си разпит ти каза, че не се събирали пари за оръжие. Димитър казва, че освен парите от другите комитети, само той собственоръчно ти е донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за купуване на оръжие. Какво ще кажеш ти на това?

– Събраните пари и с мене и без мене се изпращаха от Ловчанския комитет в Букурещ, те бяха за разноски, а не още за купуване на оръжие. Получените от Димитра пари аз изпращах също така отсреща.

– Марин кафеджията от комитета ли е, или не?

– Когато ние с Ваньо терзията излизахме на полето, идваше и Марин кафеджията. За мене Ваньо терзията каза, че съм търновчанин. Той може да е от комитета, но аз не зная.

Въпроси към Анастас от Плевен в присъствието на Дякон Левски

– Познаваш ли седящия насреща ти човек?

– Да, познавам го, той е Левски.

– Анастасе, кажи как се срещна с Дякона?

– Както съобщих подробно в предишното си показание и разпит, с Дякона се срещнах и запознах у моя брат Данаил в Турну Магурели. След това Дяконът замина за Цариград, [а] аз се върнах в Плевен. По онова време брат ми изпрати един пакет наставления, написани на турски, за да бъде предаден на Дякон Левски. След три месеца Левски дойде в Плевен, аз му предадох книжата [и] гой замина. След това дойдоха в Плевен при мене Марин кафеджията от Ловеч и Ваньо терзията. „Искаме да се срещнем с Левски, къде ще го намерим?“ казаха те. Аз [отговорих]: „Да пиша на брат си Данаила и ще ви съобщя.“ Писах на брат си. По онова време Левски бил отсреща и брат ми му казал. Тръгвайки оттам, Левски отишъл през Свищов и Търново в Ловеч [и] се срещнал с Ваньо и Марин. После те ми изпратиха известие [и] аз отидох в Ловеч. Намерих Левски във Ваньовата къща заедно с Марин кафеджията и Ваньо терзията. [15] Тогава, на тая среща Дяконът ми каза: „Когато ще минаваш отсреща [Румъния], съобщи ми, ще ти дам двама души!“ После Дяконът, Ваньо и Марин дойдоха в Плевен. След това [към мене] се при- съединиха Марин кафеджията и Ваньо, и като му даде в ръката писмо, той ни изпрати отсреща. Сам той с другаря си Сава [4] замина по селата, за да не остане да живее в моята къща, та да бъде заловен. Когато после ние минахме отсреща, аз останах у брат си, Марин и Ваньо отидоха във вътрешността [на страната], къде обаче, аз не зная. След двадесет деня те се върнаха и у тях имаше седем револвера; показаха ги на брат ми, [но] той не ги хареса. Те поръчаха на брат ми четиридесет и два броя [револвери]. Тръгвайки оттам, ние пристигнахме в Плевен. Два дни преди [това] Дяконът беше дошъл в моята къща, аз го заварих там. Нея вечер ние останахме в нашата къща. Сутринта Марин, Ваньо и Дяконът, тримата заедно, станаха и заминаха. След известно време в Плевен дойде писмо за Ангел Кънчев. Аз станах и заминах за Ловеч. Докато аз да тръгна за Ловеч, Ангел Кънчев бил изпратен от Дякона отсреща. Ние се събрахме в къщата на Ваньо седемнадесет-осемнадесет души, там беше и Дяконът. Той [Димитър] каза: „Три месеца ходя с Дякона, [но] той не ме осведомяваше в нищо, да ходя и още шест, той [пак] не ще ме осведомява! Или да ми определят някой район, или си отивам.“ Ние попитахме Дякона: „Виждал ли си нещо лошо от Димитра?“ „Не“, каза той. „Щом е така, ние казваме да му се даде отделен район, за да обикаля сам.“ Така, със съгласието на всички, ние решихме и му определихме да работи от Орхание до София. Дяконът после каза: „Щом като събранието реши, нека той да обикаля!“ От намиращите се в онова събрание познавам Ваньо терзията, Марин кафеджията и Димитър Пъшков, другите не познавам. Левски спираше в Ловеч в четири къщи, аз зная къщата на Марина и на Ваньо терзията, другите не зная. Дори изкараха от тавана на Мариновата къща ябълки [5] и ядохме. Изпратените револвери се предадоха в ръцете на Марина.

[Подписал]: Анастас от Плевен

Нови въпроси към Дякона

– Ти чу какво каза Анастас плевненецът, какво ще кажеш на това?

– Лъжа е, че съм завел Марина и Ваньо в къщата на Анастаса и че съм ги пращал отсреща, турските книжа са също така лъжа. Лъжа е също, че в събранието, освен Димитра Дяковчанина, Ваньо и Анастас, е имало и други.

Въпроси към Анастаса

– Анастасе, Дяконът твърди, че казаните от тебе думи са лъжа, какво ще кажеш ти?

– Той прикрива Марина, че го е пращал в Севлиевско и в Търновско, понеже Марин знае тия места, ето затова именно го крие. Каква полза имам аз да лъжа? Казах, че в събранието беше решено, [щото] в Ловеч Дяконът винаги да остава в Мариновата къща.

[Подписал]: Анастас от Плевен

Нов разпит на Дякона

– Ти си искал един човек, за да нападнеш в Ловеч къщата на някого. Изпратили са ти Вутьо Ветьов от Видраре. Когато той дошъл в Ловеч, намерил те в Мариновата къща. Ти си го предрешил, предрешил си се и ти и сте отишли в къщата. Поради това, че си намерил парите малко, ти си чакал стопанина на къщата. [После] стопанинът на къщата не дошъл, ами дошъл неговият слуга; като те видял, той надал вик; ти си хванал момчето, ударил си го в корема с кама и си го убил.

– В Ловеч аз чух за убийството на едно момче. Трима души с червени облекла влезли в къщата и убили едно момче. После аз отидох в Тетевен и там чух същото. След това, докато бях още там, получих от Ловчанския комитет писмо, [в което] беше писано: „Да не идваш тука, защото е убито едно момче, властта [те] търси, опасно е.“

– Каква опасност има за тебе, щом не си го извършил ти, какво ще ти направят?

– Казваха, че понеже съм от комитета, властта може да ме залови.

– Щом не са се усъмнили в други комитетски хора, защо пък да се усъмнят в тебе?

– Понеже не съм тамошен, можеше да се усъмнят.

– Ако дойде човекът от Видраре, който е бил заедно с тебе, и каже в лицето ти, какво ще речеш?

– Какво ще река, щом не съм аз?

Въпроси към Вутьо Ветьов от Видраре в присъствие на Дякона

– Познаваш ли човека, който е насреща ти?

– Да, познавам го, Дякон Левски е.

– Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловчанско нападение!

– Както казах преди, Дяконът поискал от Видраре един човек. Аз отивах по своя работа в един близък до Ловеч манастир. От комитета ми казаха: „Иди в Ловеч, намери Дякона и [му] кажи: „Искал си човек, ние нямаме!“ И си върви после по работата!“ Аз отидох в Ловеч, намерих Дякона извън града [и му] казах. Той ме хвана и ми каза: „С тебе имаме една малка работа, иди в хана, аз ще те повикам!“ Аз отидох в хана. Сетне дойде Лукан [6], взе ме и ме заведе в къщата си. Когато отивахме в къщи, той ми каза, [че] Левски не е тук, [а] е в отсрещната къща. Аз отидох в отсрещната къща, но чия е тая къща – не зная. Стопанинът на къщата ми каза: „Левски е в плевнята.“ Аз влязох и видях там Левски в червени дрехи. Той ме накара и аз да облека едни червени дрехи. Тръгвайки оттам двамата заедно, ние отидохме до къщата, която нападнахме. На дъсчената ограда имаше два отвора, дигнахме ги и влязохме вътре. Аз останах в двора [и] стоях до вратника. Дяконът се качи горе [и] взе парите, слезе долу и каза: „Тия пари са малко, да почакаме стопанина на къщата!“ Чакахме от шест до девет, стопанинът на къщата не дойде. Дойде слугата му. Щом ни видя, той започна да вика, Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках при вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре [и] видях, [че] Левски хванал момчето и забил камата в корема му. После той ми каза: „Вземи пушката ми [и] да бягаме!“ В това време пред вратнята се беше събрала навалица. После ние се изплъзнахме из навалицата [и] избягахме в лозята. Дяконът съблече намиращите се върху него червени дрехи, остави ги на мене и влезе вътре [в града]. На другия ден аз си отидох на село.

[Подписал]: Вутьо Ветьов

Въпроси към Дякона

– Дяконе, ти чу [и] разбра казаното от Вутьо Ветьов, какво ще речеш на това?

– Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.

– Защо да те клевети тоя човек, да изкаже тебе, а не друг?

– Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: „така направи, иначе направи“, но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветьов ми донесе и предаде в Правешкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

Нови въпроси към Вутьо Ветьов

– Вутьо Ветьов, той казва: „Съобщението за тая случка ми донесе Вутьо Ветьов, аз нямам сведения за тая работа“, какво ще кажеш ти?

– Защо да имам полза да лъжа? Писмото ми дадоха десет-петнадесет деня след тая работа, аз го занесох и го предадох на Дякона. Той дори улови момчето за яката с лявата си ръка, опря го до стената [и] го удари с дясната си ръка. Сутринта аз попитах: „Дяконе, умря ли момчето? Той ми каза, [че] то е умряло още преди да направят огледа. И ръката му [на Дякона] беше кървава.

[Подписал]: Вутьо Ветьов

– Дяконе, ти чу какво каза Вутьо Ветьов. Той казва, че ти си ходил в Ловеч, и че след десет-петнадесет деня той ти донесъл това писмо, какво ще кажеш ти?

– Аз въобще не го познавам, в Ловеч аз не съм виждал тоя човек.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Димитър Общи.

2Димитър Николов Пъшков.

3За „копринарина“ в тур. текст стои „коза фабрикаджиси“ = съдържател на фабрика за точене на пашкули.

4Сава е Сава Младенов.

5Ябълките са били извадени от тавана на Марин поп Луканов, за да се освободи място за тайното скривалище на Левски.

6Тоя Лукан е вероятно Лукан Цочев.

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 6 януари 1217 година рицарите от Ордена на мечоносците нахлули в земите на Новгород. Немският духовно-рицарски орден, иначе наречен Орден на мечоносците, бил създаден през 1202 година в Рига. Братството се различавало от другите обединения по това, че било подчинено на епархийски епископи. Главната цел на Ордена била да завземе Прибалтика. През 1237 година съюзът се присъединил към Тевтонския орден и завършил самостоятелното си съществуване.

Орденът на мечоносците имал и официално название - „Братя на Христовото войнство“. Инициатор за неговото създаване бил рижският епископ Алберт Буксхьовден. Но учредяването на Ордена се приписва на Теодерих, защото именно той замествал отсъстващия по това време Алберт. През 1204 година била публикувана була на папа Инокентий III, в която се одобрявало съществуването на Ордена.

„Достопочтеният наш брат Алберт, техният епископ, като прилагаше действени усилия да ги покръсти, се погрижи да учреди три духовни ордена, а именно: на монасите цистерцианци, на канониците, по устава... и на верните миряни (fidelium laicorum), които в одеяния на тамплиери мъжествено и твърдо биха противодействали на варварите, нападащи там новопридобитата християнска вяра“ - се отбелязва в булата.

Дейността на ордена се деляла на религиозна и военна. Религиозната се установявала по устава на тамплиерите. Според този устав членовете на Ордена били разделени на три групи: братя-рицари, братя-свещенослужители и братя-служещи. За всяка група било определено съответно облекло с отличителни знаци.

Герб на Орденан а мечоносците

До 1205 година Орденът на мечоносците имал значителен брой членове. Освен това в Ордена нямало братя от знатен произход. За да стане човек брат в Ордена, трябвало да даде четири обета: обет за послушание, обет за целомъдрие, обет за бедност и обет за борба с неверниците.

Рицарите от Ордена на мечоносците често нахлували в земите на Прибалтика и се сражавали срещу ливите, естите, земгалите и други прибалтийски народи. Но войните на Ордена навлизали и в славянските земи. Запазени са свидетелства за нееднократни срещи на Ордена с новгородчани. „И тогава се появиха някакви лети, дойдоха малко на брой, започнаха да грабят селата, да убиват и да вземат в плен хората, заграбиха плячка и, отмъщавайки за своите, направиха каквито можаха беди. Когато те се върнаха, дойдоха отново други, като не пропуснаха да причинят каквото можеха зло“.

През 1237 година Орденът на мечоносците бил принуден да се слее с Тевтонския орден. Към края на 30-години на XIII век влиянието и могъществото на „Братята на Христовото войнство“ нараснали много, но едновременно с това Орденът си спечелил и много врагове. Орденът на мечоносците очаквал нападения от страна на околните народи. Тази опасност подтикнала магистъра на Ордена да го присъедини към Тевтонския съюз.

Павел Алексеевич Черенков

28 юли 1904 г. – 6 януари 1990 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Иля Франк и Игор Там)

(За откриването и обяснението на ефекта на Черенков.)

Руският физик Павел Алексеевич Черенков е роден в Нова Чигла близо до Воронеж. Родителите му Алексей и Мария Черенкови са селяни. След като завършва през 1928 г. физико-математическия факултет на Воронежкия университет, Черенков работи две години като учител. През 1930 г. става аспирант в Института по физика и математика към АН на СССР в Ленинград и през 1935 г. получава кандидатска степен. След това става научен сътрудник във Физическия институт „П. Н. Лебедев“, където работи по-нататък.

През 1932 г. под ръководството на С. И. Вавилов Черенков започва да изследва светлината, възникваща в случаи, когато разтвори поглъщат излъчена висока енергия, от радиоактивни вещества например. Той успява да докаже, че почти във всички случаи светлината се предизвиква от причини, подобни на флуоресценцията. При флуоресценцията падащата енергия възбужда атомите или молекулите до по-високи енергетични състояния (според квантовата механика всеки атом или молекула притежава характерно множество дискретни енергетични равнища), от които те бързо се връщат на по-ниски. Разликата в енергиите на по-високо и на по-ниско равнище се отделя във вид на единици излъчване - кванти, чиято честота е пропорционална на енергията. Ако честотата е от видимата област, излъчването се проявява като светлина. Тъй като разликата на енергетичните равнища на атомите или молекулите, през които преминава възбуденото вещество, връщайки се в най-ниското си енергетично състояние (основно състояние), обикновено се различава от енергията на кванта на падащото излъчване, емисията от поглъщащото вещество има различна честота от пораждащото я излъчване. Обикновено тази честота е по-ниска.

Но Черенков открива, че гама-лъчите (притежаващи много по-голяма енергия и следователно много по-голяма честота от рентгеновите лъчи), изпускани от радия, водят да слабо синьо светене в течности, което не намира удовлетворително обяснение. Подобно светене отбелязват и други изследователи. Десетки години преди Черенков то е наблюдавано от Мария и Пиер Кюри, когато изследват радиоактивността, но се смята, че това е просто една от многото прояви на луминесценцията. Черенкщов действа много методично. Той използва два пъти дестилирана вода, за да премахне всички примеси, които биха могли да бъдат скрити източници на луминесценция. Прилага нагряване и добавя химически вещества като калиев йодид и сребърен нитрат, които намаляват яркостта и променят другите характеристики на обикновената флуоресценция, като винаги прави опитите с контролни разтвори. Светлината в контролните разтвори се променя, но синьото светене остава неизменно.

Изследването се усложнява съществено от това, че Черенков няма източници на радиация с висока енергия и чувствителни детектори, които по-късно стават най-обикновено оборудване. Вместо това му се налага да използва слаби естествени радиоактивни материали за получаване на гама-лъчи, които дават едва забележимо синьо светене, а вместо детектор разчита на собственото си зрение, изострено след дълго стоене на тъмно. Въпреки това той успява да докаже убедително, че синьото светене е нещо извънредно.

Значително откритие е необичайната поляризация на светенето. Светлината представлява периодични колебания на електрическо и магнитното поле, чието напрежение нараства и намалява и променя периодично посоката си в равнина, перпендикулярна на посоката на движение. Ако посоките на полетата са ограничени в тази равнина, както в случая с отражението от равнината, се казва, че светлината е поляризирана, но поляризацията въпреки това е перпендикулярна на посоката на разпространението. По специално, ако поляризацията е налична при флуоресценцията, светлината, излъчвана от възбуденото вещество, се поляризира под прав ъгъл към падащия лъч. Черенков открива, че синьото светене е поляризирано паралелно, а не перпендикулярно на посоката на гама-лъчите. Изследванията, проведени от Черенков през 1936 г., показват също така, че синьото светене не се излъчва във всички посоки, а се разпространява напред по отношение на падащите гама-лъчи и образува светлинен конус, чиято ос съвпада с траекторията на гама-лъчите. Това става ключов фактор за неговите колеги Иля Франк и Игор Там, които създават теория, даваща пълно обяснение на синьото светене, известно днес като излъчване на Черенков (на Вавилов-Черенков - в Съветския съюз).

Според тази теория един гама-квант се поглъща от електрон в течността, поради което електронът се изтръгва от своя атом. Подобен сблъсък е описан от Артър Х. Комптън и се нарича ефект на Комптън. Математическото описание на този ефект прилича много на описанието на удрящи се взаимно билярдни топки. Ако възбуждащият лъч притежава достатъчно голяма енергия, избитият електрон излита с много голяма скорост. Забележителна идея на Франк и Там е, че излъчването на Черенков се появява, когато електронът се движи по-бързо от светлината. Други изследователи, се въздържат от подобно предположение може би заради фундаменталния постулат от теорията на относителността на Алберт Айнщайн, според който скоростта на частиците не може да надхвърля скоростта на светлината. Но подобно ограничение има относителен характер и се отнася само за скоростта на светлината във вакуум. Във вещества като течности и стъкло светлината се движи с по-малка скорост. В течности електроните, избити от атомите, могат да се движат по-бързо от светлината, ако падащите гама-лъчи имат достатъчно енергия.

Конусът на излъчването на Черенков е аналогичен на вълната, появяваща се при движението на лодка със скорост, надхвърляща скоростта на разпространението на вълните във водата. Той също така е аналогичен на ударната вълна, която се появява, когато самолет преминава звуковата бариера.

За своите изследвания Черенков става през 1940 г. доктор на физико-математическите науки. Заедно с Вавилов, Там и Франк той получава през 1946 г. Сталинска (по-късно преименувана на Държавна) награда.

Коментирайки първото награждаване на съветски учени с Нобелова награда за физика (Черенков, Франк, Там), вестник „Ню Йорк таймс“ отбелязва, че то свидетелства за „несъмненото международно признание за високото качество на експерименталните и теоретическите изследвания в областта на физиката, провеждани в Съветския съюз“. Това признание има ироничен характер (поне отчасти), защото по времето на оригиналните изследвания на Черенков неговите примитивни методи правят за много физици съмнителни резултатите от тези изследвания.

В продължение на редица години теорията за излъчването на Черенков, запазвайки фундаменталното си значение, няма практически приложения. Но по-късно са създадени броячи на Черенков (основаващи се на откриването на излъчването на Черенков) за измерване на скоростта на единични високоскоростни частици, като тези, които се образуват в ускорителите или в космическите лъчи. Определението на скоростта се основава на това, че колкото по-бързо се движат частиците, толкова по-тесен става конусът на Черенков. Тъй като излъчването на Черенков има енергетичен праг и представлява кратки импулси, с помощта на брояча на Черенков могат да се пресеят частиците с ниски скорости и да се различат две частици, постъпващи почти едновременно. При регистрацията на излъчването постъпва също така информация за масата и енергията на частиците. Такъв детектор е използван при откриването на антипротона (отрицателното водородно ядро) от Оуен Чембърлейн и Емилио Сегре през 1955 г.; по-късно той се използва и в брояча за космически лъчи на съветския изкуствен спътник „Спутник-111“.

Дълги години Черенков е началник на отдел в института „Лебедев“, след войната започва да проучва космическите лъчи и участва в създаването на електронни ускорители. За участието му в разработката и създаването на синхотрона към института „Лебедев“ е награден през 1951 г. с втора Сталинска (Държавна) награда. През 1959 г. Черенков става ръководител на институтската лаборатория за фотомезонни процеси, където прави опити върху фоторазпадането на хелия и на други леки ядра и върху фотопродукцията на атомните частици.

Освен че се занимава с научно-изследователската си дейност, Черенков, от 1944 година нататък, преподава дълги години физика в Московския институт по енергетика, а по-късно в Московския инженерно-физически институт. През 1953 г. става професор по физика.

През 1930 г. Черенков се жени за Мария Путинцевая, дъщеря на професор по руска литература. Семейството има две деца.

Черенков е избран за член-кореспондент на АН на СССР през 1964 г. и за академик през 1970 г. Той е три пъти лауреат на Държавна награда на СССР, има два ордена Ленин, два ордена Трудово червено знамеи други държавни награди.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/cherenkov.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ:ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За мене тази история започна преди много години, когато отидох в селото, където, по стечение на обстоятелствата, прекарах цялото си детство. Там, близо до магазина, някога имаше селско училище – обикновено, тухлено, на три етажа.

Училището се беше порутило, от прозорците му растяха дръвчета. Срещу училището, на четири пъти по-голяма площ, се издигаше огромна изрисувана църква, заобиколена с висока желязна ограда. Вратите на църквата бяха здраво затворени. Колкото пъти оттогава минех – нито веднъж не видях вратите отворени и вътре да има хора.

(Това, между другото, е удивително нещо. Много ли храмове зад ограда сте видели на Запад? Аз не съм виждала нито един. А много ли нови църкви без ограда сте видели в Русия?)

Скоро църквите започнаха да никнат като гъби. Те се реставрираха, преобразяваха се от складове, в каквито ги беше превърнала съветската власт; изграждаха се нови.

Църквата в Переделкино се увенча с огромна камбана с надпис „от солнцевските братя“ (руска престъпна групировка – бел. П. Н.), а след това – с две статуи на светци при входа. (Статуите, ако някой не е наясно, изобщо не са в стила на руската православна традиция. Това да не ви е Рим.) Наблизо, в Баковка, в гора, която е резерват, започнаха да издигат чудовищна ограда, достигаща небесата, увенчана с бодлива тел. Наричаха обекта „скит“ (малък манастир – бел. П. Н.). В действителност трябваше да бъде резиденция на патриарха – поредната.

В Баковка собствениците на къщи се отнасят много внимателно към старите дървета. Даже в много богатите домове, ако дървото се окаже по средата на оградата, не го секат, а му правят малка ограда.

Не като с баковския „скит“. Около оградата на няколко метра в гората изсякоха цяла контролно-наблюдателна ивица – не, не се шегувам! Цялата идея явно се състоеше в това патриархът да живее зад оградата във вековен лес. Природата не понесе предизвикателството, оградата и контролно-наблюдателната ивица нарушиха изконното състояние на почвата, повредиха корените и целият гъст лес – хиляди вековни ели, борове, огромният парк – загина. Унищожи го беловиноядът. Оградата стърчеше глуха, зелена и страшна, като стена на СИЗО (следствен изолатор – бел. П. Н.), и дълго време на никого от служителите на патриарха не му дойде на ум да облагороди някак си ужасяващата пустош, която се образува вместо леса точно под стените. След това до входа посадиха няколко борчета.

Около переделкинската църква направиха огромен платен паркинг. Но пешеходна пътека от Переделкино до църквата нямаше. Не можеше да се покаже по-ясно, че църквата не се интересува от хора, които ходят до нея пеша. Между другото, на паркинга също не съм виждала никога коли, освен по време на Задушница и Възкресение.

Още една църква дигнаха по диагонал, през железопътната линия, в района Ново Переделкино. Още една, здрава – край потресаващия парк „Мешчерский“, който се поддържа с парите на Абрамович. В парка има много народ, защото този парк – десетки километри добре поддържани пътеки – без преувеличение промени там не само социалната атмосфера, но и руския климат. Съмнявам се, че и 1% посетители ще влязат в църквата.

Всичкото това гигантско църквостроителство, невероятно пръскане на ресурси, се извършва в страна, в която се рушат училища, болници, детски градини, а известни спонсори, едри бизнесмени, вместо да дават пари за лечение на болни деца и за обучение на талантливи деца, жертват парите си за нови и нови църкви. Църквите стояха празни. В болниците се мачкаха по опашките.

Даваха – за църкви и за футбол.

Самата църква също не бързаше да дава. В целия западен свят църквите – католически ли, протестантски ли – са известни като благотворители. Те хранят бездомните, приемат бежанци, грижат се за болни хора.

Но не и Руската православна.

Ден след ден наблюдаваме безкрайна върволица от новини с нейно участие. Чуваме за поредния пиян поп, който в поредното БМВ е помел поредните минувачи, за свещеници-педофили, за шикарния протойерей Вячеслав Баскаков, хвалещ се в инстаграм със своите Gucci и Louis Vuitton, за премахнатия с фотошоп часовник от ръката на патриарха, за жената, която живее в неговото жилище (апостол Павел при аналогичен случай използва думата „сизигия“) и за чудовищния по своя цинизъм иск към болния от рак бивш министър на здравеопазването Шевченко.

Но, уви, когато става дума за благотворителност, неизвестно защо хората, чиито имена постоянно чуваме, са миряни: Чулпан Хаматова, Нюта Федерсмесер, Валерий Панюшкин, Митя Алешковский, покойните Лиза Глинка и Антон Носик. А ако чуваме за православни детски домове, по правило е в много страшен контекст – като например при случая в село Мосейцево, където под формата на „православен приют“ действаше детски концлагер, в който фанатично вярващи салтичихи (по лично име, със значение „садистки“ – бел. П. Н.), бяха превърнали детските мъчения в редовна практика: заливали децата с вряла вода, морели ги от глад и в крайна сметка пребиха до смърт една от възпитаничките (през 2014 година – бел. П. Н.).

И макар че ни най-малко не се съмнявам, че има много свещеници, които служат за жълти стотинки, и вярващи, които се грижат за болни хора – не те правят лицето, а поповете с БМВ-та и патриарх Кирил със синята лампа.

Закономерният резултат от това е много прост. Когато Украйна се отдели от Руската православна църква, с какво ли само не плашеха! Едва ли не с православен джихад. И – нищо. Оказа се, че няма желаещи да дадат живота си, за да може поредния божи раб да си покаже в инстаграм обувките „Гучи“.

Стана ясно, че максималното, на което са способни нашите православни шахиди, е да разгонят, при пълно бездействие на полицията, митинга в Екатеринбург срещу строителството на поредната гигантска църква на мястото на градски парк. Редиците на „светите воини“, които храбро, без да жалят живота си, защитиха вярата от посегателството на жени и деца, се състояха от мъже, владеещи бойни изкуства, а сред тях и Магомед Рамазанович Курбанов – световен шампион по бокс за младежи според версия на WBO.

Какво да се прави? Каквато църквата – такива и мъчениците.

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Стела Парушева - завършила "Право"в СУ "Св. Климент Охридски".

След като дядо ми придоби право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,не губи никакво време и веднага си подаде документите за пенсиониране. Сега вече той е пенсионер, но все така носи младежкия си дух. След няколко дни заминава на почивка и ме помоли аз да получа пенсията му този месец. Какви документи са необходими и каква е процедурата, за да взема пенсията му вместо него?

Кога пенсионер може да получава пенсията си чрез някой друг?

Пенсиите и добавките към тях, например добавка за чужда помощ на пенсионерите с увреждания над 90 на сто, се изплащат по правило на пенсионерите чрез пощата или чрез банките.Когато дядо ми не получава пенсията си по банков път, остава вариантът да му я изплащат в пощенската станция по постоянния или настоящия му адрес, или от всяка друга пощенска станция, след като предварително заяви, че иска да му я изплатят там. Възможно е пенсионерът да не може да получи лично пенсията си – да отсъства от страната, какъвто е например и случаят с моя дядо, да е болен или обездвижен и да не може да отиде да си я вземе, или поради друга причина. В този случай пенсията може да бъде изплатена на упълномощено лице или на законния представител на пенсионера, за които ще науча подробности по-надолу в текста.

Изплащане на пенсия без пълномощно

Пенсията може да бъде изплатена без пълномощно, тогава когато пенсионерът е малолетен или е поставен под пълно запрещение. Така например, едно дете може да се окаже пенсионер, ако родителят му е починал, но преди това е получавал пенсия. Детето ще наследи определен процент от пенсията на своя родител и има право да я получава до навършване на 18 години, съответно 26 години, ако продължава образованието си. Все пак, до навършването на 14 годишна възраст детето е малолетно и може да получава наследствената си пенсиясамо чрез законния си представител. Това може да е родителят, настойникът или в случая на настаняване на дете извън семейството, могат да са близки и роднини, приемното семейство или специализирана институция. От пощенската станция следва да ми изплатят пенсията без пълномощно ако попадам в някоя от тези категории, като разбира се, трябва да докажа това свое качество. Трябва да представя лична карта и удостоверение за раждане на дете, влязло в сила съдебно решение за настаняване извън семейството или удостоверение от общината за назначаване на настойник, в зависимост от качеството ми.

Има още една възможност за изплащане на пенсията без пълномощно. Когато пенсията е за трайно намалена работоспособностили пенсионерът е навършил 68-годишна възраст, той може да поиска със заявление до пощенския началник да получава пенсията си у дома. Заявлението се подава на място в пощенската станция, като в него трябва да се посочи адресът за получаване и причината за изплащането на пенсията в дома. В такъв случай, ако аз съм съпруг/а, пълнолетно дете или родител на пенсионера, пощенският касиер може да изплати и на мен само срещу подпис пенсията му и добавките към нея до двукратния размер от социалната пенсия за старост, т.е. до 251,16 лв.Трябва да докажа семейната или родствената си връзка и да покажа моята лична карта и тази на пенсионера. При същите условия мога да получа пенсията и добавките и на място в пощенската станция.

Получаване на пенсия с пълномощно

Аз, дядо ми и неговата пенсия не попадаме в нито една от изброените по-горе категории, затова за нас остава варианта за получаване на пенсията с пълномощно. Дядо ми трябва да ми направи или нотариално заверено пълномощноили изрично пълномощно.

• Пълномощно с нотариално заверен подпис

При него няма никакви особености. Дядо ми трябва да отиде при нотариус, да си плати съответната таксаи той да изготви или да завери предварително написаното пълномощно и подписа му. Няма задължителни изисквания за съдържанието му, но все пак то трябва да съдържа имена, егн, данните от личните карти и желанието на дядо ми аз да получавам неговата пенсия. Ако дядо ми се намира в чужбина, подписът му може да бъде заверен от българските дипломатически и консулски представителства там.

Когато отивам да получавам пенсията, трябва да предоставя едно копие от пълномощното, което ще се съхранява в пощенската станция и се вписва в електронния изплащателен картон. А всеки път, когато искам да ми бъде изплатена пенсията, следва да нося своята лична карта за проверка и оригинала на пълномощното.

Пълномощното с нотариално заверен подпис мога да използвам и за получаване на пенсията от банката. И в двата случая пълномощното важи до оттеглянето му, за което дядо ми трябва навреме да уведоми пощенската станция или банката.

• Изрично пълномощно

Изричното пълномощно е малко по-специфично. Използвайки го, мога да получа пенсията на дядо ми само от пощенската станция, в чиито изплащателни документи той е включен. С него могат да ми изплатят както цялата пенсия за месеца, така и за част от месеца, но мога да ползвам такова пълномощно само 3 пъти в рамките на една календарна година. Освен това, всеки път се изисква да представя ново пълномощно, защото то остава на съхранение в пощенската станция. Разбира се, при получаването на пенсията трябва да представя и своята лична карта.

Изричното пълномощно се нарича така, защото трябва да има точно определено съдържание – да посочва изрично за кой месец или за кой пенсионен запис може да се използва. В него също така дядо ми трябва да декларира, че не е използвал повече от 3 пъти за тази година това си право и да впише всичките данни от своята лична карта или паспорт. Мога да изготвя пълномощно за получаване на пенсиянапълно безплатно от тук.

С дядо ми решихме, че най-удачният вариант в нашия случай е да използваме изричното пълномощно, за да получа пенсията му за този месец. Но ако и занапред се налага да му я взимам аз, най-добре ще е да направим нотариално заверено пълномощно, за да мога да я получавам без ограничение.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1. МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ

Както вече казахме, наш основен източник за историята на евреите до разрушаването на Първия храм е Девтерономист/Еремия, иначе казано - водачът на могъщата теократична партия, чийто ставленником (ако не марионетка) бил цар Йосия от Давидовия дом.

Не е за учудване, че той описва историята на евреите така, както била изгодна за пропагандата на Юдея. От двете еврейски царства – Юдея на юг и Израил на север – именно Юдея е изобразена от него като главно.

В Юдея бил разположен Ерусалимският храм, който, според Девтерономист, е единственото легитимно място за поклонение на Яхве. Нейните царе водели своя род от Давид, който, според твърдението на Девтерономист, управлявал двете царства и именно царете на Юдея се удостояват периодично от Девтерономист с похвали за това, че „са постъпвали правилно в очите на Господ“.

Напротив, всичките израилски царе са за Девтерономист дълга поредица от узурпатори, идолопоклонници и изменници. Те се отклонили от Давидовия дом, поставили Златни телци във Ветил и Дан, покланяли се на Баал и изобщо постъпвали неправилно в очите на Господ.

Особено си пати от Девтерономист нечестивият цар на Израил Ахав. Този Ахав се оженил за финикийската принцеса Иезавел, която хранела от масата си „четиристотин и петдесет Баалови пророци, и четиристотин пророци на Ашера“, опитал се да въведе в Израил култ към Баал и отнел на нещастния Навутей лозето. Заради всичко това пророк Илия, с чиито уста говорел Господ, предсказал, че домът на Ахав ще бъде изтребен напълно и че кучета ще лижат кръвта на Израил на същото място, където е била пролята кръвта на Навутей (3 Царе, 21:19).

Именно царстването на Давид и Соломон се описват от Девтерономист като златен век на обединените Израил и Юдея.

Затова, когато през 20-те години на миналия век археолози от Чикагския университет разкопали в Мегидо гигантски двореца, изграден от дялан камък, веднага решили, че са намерили двореца на цар Соломон, плюс това че Девтерономист приписва пряко строителството на Мегидо, а също така на Хацор и Гезер именно на Соломон (3 Царе, 9:15).

Но както доказал един от най-големите археолози на XX в. Израел Филкенщайн, дворецът в Мегидо е бил построен по времето на нечестивия Ахав. Тогава били построени също така Хацор и Самария, столицата на Ахав [1].

Това наистина били необикновени инженерни съоръжения. Всички те се намирали върху гигантски изкуствени платформи. Издигащите се над местността височини и в Самария, и в Мегидо, и в Хацор били укрепени със стена от полегати каменни каземати, а получилото се пространство след това се затрупвало с камъни и пръст, като се образувала огромна строителна площадка. Подобно строителство трябва да се е съпровождало от поголовна национализация на околните землища и лесно можем да разберем откъде се е взела историята за нещастния Навутей и неговото лозе.

Друга особеност на дворците били фантастичните водни тунели: в Хацор вертикален тридесетметров тунел, пробит направо в дебелата скала, водел до наклонена двадесет и петметрова шахта, в края на която имало извор. Подобна водоснабдителна система позволявала на града да издържи всяка обсада.

Археологията опровергава напълно всичко, за което ни съобщава Девтерономист. Творец на първата развита еврейска държава с развита бюрокрация, писменост и дворци не бил домът на Давид, управлявал в южната Юдея, а домът на Омри (Амврий), управлявал в северния Израил, твърди Финкельштейн [2].

Нещо повече, това политическо развитие е било естествено следствие от географията. Юдейското царство се разполагало в сухи неплодородни планини, в труднодостъпни местности, където селското стопанство зависело от непредсказуеми зимни дъждове.

Напротив, северният Израил след разрушителния поход на фараона Шешонк станал хегемон над бившите ханаански градове и плодородни долини; това била мултикултурна, процъфтяваща, изискана държава, имаща към VIII в. пр. н. е. население от около 350 хиляди души – по това време най-голямата гъстота на населението в Близкия Изток.

Подобен разцвет бил свързан на първо място с това, че царете от дома на Омри поели властта над съществуващото ханаанско население, намиращо се на значително по-високо културно равнище, и не пристъпили към унищожаването му. Женитбата на Ахав за дъщерята на могъщия цар на Тир била признание за новия висок международен статус на царството Израил. Всичко, което Девтерономист смята за престъпление на Ахав, било в действителност негово колосално достижение.

Населението на южната Юдея било по това време много по-малко и ние не виждаме никакви археологически следи от строителните достижения на Давид и Соломон. По същото време, когато царете от рода Омри строели фантастичните си дворци, Ерусалим не е бил нещо повече от типично планинско село [3].

Давид и Соломон несъмнено са съществували, но дори и да са имали някога претенции за власт над всички евреи, то тази власт е била доста рудиментарна. В противен случай Давид едва ли би избрал за своя столица планинския Ерусалим, който по-скоро ставал за разбойническа крепост, отколкото за могъща столица на могъщо царство.

По времето, когато Давид превзел Ерусалим, той бил неизвестно на никого градче, чиято опетнена от йевусейците репутация контрастирала рязко с наистина старите религиозни и културни центрове на евреите – Сихем, Ветил и Силом.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein, The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001 p. 186–191.

2 Israel Finkelstein, Посоч. съч., p. 169.

3Пак там, p. 133.

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 13. Съвети към вярващите

Какво бих могъл да посъветвам вярващите? Бих могъл да ги посъветвам да се чувстват колкото се може по-добре, колкото се може по-уверено, колкото се може по-спокойно и по-победително.

За съжаление това явно не е възможно. Не е възможно по една проста причина: всеки от тях вероятно си дава сметка, че постоянните разговори за някаква си съвест и за някаква си нравственост се съчетават зле с откровено паразитната роля, която изпълнява сега църквата.

Въпросът е в това, че дали поради воля на случая, дали поради воля на историята, Руската православна църква се е оказала наистина в ролята на паразит. Говоря за това без желание да обидя когото и да е. Просто печално констатирам факта, че и освобождаването от плащане на различни данъци, и освобождаването от необходимостта да се фиксират приходите с касови апарати, и необходимостта и възможността да се поддържа огромна полулегална мрежа за търговия със злато и сребро във вид на всякакви кръстчета, иконки и прочее неща е, разбира се, доста съществен и крайно неприятен финансов фактор, сериозно помрачаващ светлата картина, за която постоянно претендира църквата.

За съжаление именно този стремеж да се избяга от общонационалната финансова отговорност, стремежът да не се участва със свои пари в социалния живот, както правим всички ние, най-вече чрез данъците, превръща църквата в паразит. Което би трябвало по всяка вероятност да тежи извънредно на тези, които принадлежат към нея. Сигурно е адски неприятно да принадлежиш към организация паразит, при това такъв паразит, който на всяка крачка демонстрира своето великолепие, разкош, злато, тонове хайвер, безкрайни черни лимузини, вили в Геленджик и яхти. Това изобщо не съответства на стремежа и желанието да се участва във финансово-социалната схема, която е основа на държавата. Църковните дейци са се сметнали за свободни от това задължение. Но нали църквата не се състои само от попове. Тя се състои и от миряни и тъй като, доколкото зная, тези миряни получават малко хайвер или не получават изобщо, те биха могли изцяло да подемат инициативата за прекратяване на паразитизма. Това може да се направи по всякакъв начин.

Много, много съвместимо с безкрайните разсъждения за съвестта, нравствеността и националната идея би било просто изказаното, точно и разбираемо желание: искаме да плащаме всички данъци! Искаме да плащаме данък от печалбите, искаме да плащаме данък за недвижимото имущество, искаме да направим напълно прозрачно нашето счетоводство, искаме да живеем честно. Това е единият начин.

Вторият начин се състои в това, че все пак църквата трябва да се издържа от вярващите хора. За това е необходимо само да се въведе някаква форма на доброволен данък от вярващите. Такъв данък има в много страни и вариантът, при който именно вярващите се заемат да издържат своята църква, е прекрасно разработен законодателно и финансово. Тогава кой има килограм хайвер повече, а на кого не му достига, е последен въпрос. Важното е, че благодарение на подобно действие, благодарение на подобен данък, който ще е финансова база за съществуването на църквата, всички вярващи ще се чувстват вероятно значително по-добре и по-спокойно.

Днес Руската православна църква се намира в ролята на държанка, а аз не зная до каква степен това може да бъде приятно. Освен това при такъв случай всякакви истерии изглеждат най-малкото странно, защото държанката трябва да може да изслушва критичните забележки и трябва да умее да понася това, което самоосигуряващото се общество изобщо не е длъжно да понася.

Ние – които не искаме да ви издържаме с вашите представи, с вашите вреди, с вашите патриарси, с вашите митове – сме доста много на брой. Но нас ни принуждават да го правим. Принуждават ни чрез не напълно справедливото разпределение на парите, които ни вземат като данъци. Ние ви издържаме.

Избавете ни от това, моля ви. И тогава ще имате всички основания с по-ясен звън в гласа да произнасяте думата „съвест“.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

8 януари1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

– Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо. Ако един комитетски човек усети, че някой външен желае да постъпи в комитета, той [му] открива отдалече; след като проучи намеренията му, ще [трябва] да съобщи на най-близкия по- малък комитет; в случай че казаният комитет не се усъмни [в неговото] желание да постъпи, както и в неговите способности, той се съгласява на приемането му, но да не се съобщава [за това] на жените и децата. Това ми е останало в ума от съдържанието на устава. Може да има и други някои неща, но не ги помня.

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, на които се изпращаха?

– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.

– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления [1].

– Не одобри ли ти тия техни мнения? [т. е. мненията на начетените].

– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Веднъж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Лукович, от Хаджи Димитровата чета. Тоя човек ми беше казал; „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. Явно е, че те са хора, които днес са на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потеря, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. Освен това и работата ще излезе съвсем наяве.“ След време в Браила думата взема един пълномощник на одеските българи. Без да ме познава, той каза: „Преди известно време Жеко идва тук и донесе един списък на четири хиляди и петстотин души българи, и съобщи, че те били уж готови, аз не можах да се стърпя [и дойдох тука].“ Жеко дойде и стоя в Цариград два деня. Но понеже е невъзможно да се запишат за два дни четири хиляди и петстотин българи, Жеко излъгал, за да изтръгне от Тошков-Миронович [2] от Одеса хиляда-две хиляди гроша. „Жалко, че без да има нещо налице, вие сте повярвали и сте станали причина да се говори за българите,“ бях казал аз.

– Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха?

– От моите двама другари, именуваният Христо [3] държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно вре- ме Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола [4] от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Къкрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му.

– Когато се откри, че обирът на хазната е комитетска работа, когато Марин ловчанецът и Димитър пашкулджията бяха заловени, [и] когато властта започна да те търси, ти все в Ловеч ли беше и в чия къща се намираше?

– Обикалях из пловдивските села, прекарах малко време в Ловеч из колибите в лозята по една-две вечери, защото в тия колиби нямаше никой.

– Кога дойде в Ловеч и кой ти даваше хляб и ядене?

– Отвреме-навреме влизах в града, вземах хляб от фурната, излизах пак вън и се криех в колибите.

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?

– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

Зададените въпроси и показанията на споменатия Васил Дякон Левски от 17 зилкаде до днес са протоколирани в наше присъствие.

21 зилкаде [1]288 [9 януари 1873] година.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1Тия редове от показанията на Левски, както и един пасаж от присъдата му, дето те са възпроизведени от съда, са много ценно място от неговите изказвания пред турските съд. органи, защото те ни разкриват по най-ясен начин правилната преценка на Апостола за икономическото положение на българския народ по време на робството и борбата му за освобождение.

2Николай Миронович Тошков (Никола Мирчов Тошков) от Калофер.

3Христо е Христо Цонев Латинеца.

4Никола Цвятков.

Прочетох най-сетне книгата „Завръщане“ от Кристофър Бъкстон.

Не, не съм я отлагал поради нежелание да я разтворя, просто си зае преди време мястото във върволицата от книги, които си бях набелязал да чета, а четенето при мене върви бавно, защото нямам много време за четене, освен през ваканциите, когато също нямам много време за четене.

Всъщност моето основно време за четене е във влака – двадесет минути до Вакарел и двадесет минути обратно.

Така прочетох и „Завръщане“ - под тракането на колелетата.

Слаб рецензент съм, затова няма да правя анализ на произведението, а ще приведа по-долу две малки изложения, поместени в края да самия роман - на Алек Попов и на Антони Георгиев.

Дано те ви убедят да потърсите и прочетете книгата на Кристофър Бъкстон.

Уверявам ви, няма да съжалявате.

Павел Николов

ДЪЛБОЧИНАТА НА АВТЕНТИЧНИЯ ПОГЛЕД

Алек Попов

Кристофър Бъкстон е английски писател и преводач, чието творчество е дълбоко, бих казал дори, съдбовно свързано с българската история и култура. Едно от най-ценните качества на неговата проза е, че тя не следва клишетата на повърхностния екзотизъм, до които често прибягват авторите на популярна английска литература, когато разполагат сюжетите си на Балканите. За това допринасят както моралният интегритет на автора, така и задълбочените му познания за България и региона. Той изхожда от една пo-автентична и оригинална гледна точка, която често пъти влиза в конфликт със стереотипите и ги разколебава.

Новият роман „Завръщане“ ни пренася в епохата на Първата световна война и годините след нея - един катастрофичен период в европейската история, сложил отпечатък върху целия ХХ-ти век. Действието се развива в една много широка географска рамка - Балканите, Средиземноморието, Франция, която дава усещане за мащаб и усилва общочовешкото послание на романа. Главният герой на Бъкстон е обикновен човек, който става авантюрист по волята на обстоятелствата, но никога не загубва докрай своята патриархална чувствителност. В съдбата му се оглежда дълбоко хуманният поглед на автора към света, неговата отзивчивост към човешкото страдание и вяра в силата на доброто, независимо от трагичните обрати на живота. Авторът се насочва съзнателно към ситуации, в които сякаш се оглежда и съвременният свят, за да подсили актуалното звучене на разказа. Особено интересни и вълнуващи са моментите, когато писателят пресъздава трафика на хора през Средиземно море до Марсилия след Първата световна война - дейност, в която героят му се оказва замесен и която го белязва за цял живот.

Основно достойнство на романа „Завръщане“ е, че вплита българското в един по-широк европейски контекст не като някаква екзотична кръпка, а като органична част от този контекст, като неотменим елемент от разноликата, но ясно очертана европейска идентичност, която въпреки кризите, а може би точно поради тях, постепенно изплува от водовъртежа на историята, свързал съдбите и на победители, и на победени в битките за надмощие на Стария континент. За българския читател романът предлага не само увлекателен разказ, но и прозорец към една недалечна епоха, разкриващ неосветените й кътчета, където могат да се открият редица паралели с настоящето. Една възможност за себепознание чрез погледа на талантлив и мъдър разказвач, обикнал родината им като своя.

Кристофър Бъкстон

РОМАН ЗА ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ, НЕДОВЕРИЕТО, ЛЮБОВТА И ПРОШКАТА

Антони Георгиев

Най-новият роман на Кристофър Бъкстон, „Завръщане“, е привидно исторически. Основното действие се развива в периода след Балканските войни, когато български младеж на име Данчо е пленен от сенегалския корпус на френската армия. Десет години по-късно той се завръща при българската си съпруга Витка само по долни гащи... В серия от повтарящи се кошмари той си припомня как е бил взет в плен от странно приличащи на дяволи негри, как е пътувал до Марсилия и как полуневолно е влязъл в търговията с хора през пристанището на Марсилия. Междувременно красавицата Витка е привлечена от местен хотелиер - връзка, която ще завърши с убийство...

Полутрилър, полусоциално изследване на нравите в България и Европа в първата половина на XX век романът „Завръщане“ е коментар за предразсъдъците, недоверието, любовта и прошката - теми, особено актуални в България, а и в Европа през 2017 г. Написан на великолепен английски и в отличен превод на български, „Завръщане“ се люшка между мрачните трагедии на войните и често неподражаемия български хумор по начина, по който го е усетил един англичанин. Това е роман, който удивлява с проникновенията си и провокира със смелостта на идеите си. Романът е особено актуален във времена на социално, политическо и културно разделение, на истински и фалшиви новини, на недоверие в авторитетите и на възраждане на средновековни суеверия, свързани с различността, като външен вид, религия и битови навици.

Кристофър Бъкстон поддържа връзки с България от 1977 г., когато е учител в Английската гимназия в Бургас. Авторът е на серия романи, повечето, които свързани с България и вече превеждани и издавани на български. Един от най-добрите преводачи от български на английски.

Иля Михайлович Франк

23 октомври 1908 г. – 22 юни 1990 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Павел Черенков и Игор Там)

(За откриването и обяснението на ефекта на Черенков.)

Руският физик Иля Михайлович Франк е роден в Санкт Петербург. Той е най-малкият син на Михаил Людвигович Франк, професор по математика, и Елизавета Михайловна (Грациановая) Франк, физик по професия. През 1930 г. завършва Московския държавен университет със специалност физика, където негов преподавател е С. И. Вавилов, по-късно президент на Академията на науките на СССР, под чието ръководство Франк прави опити с луминесценцията и нейното затихване в разтвори. В Ленинградския държавен оптичен институт Франк проучва фотохимичните реакции с оптични средства в лабораторията на А. В. Теренин. В своите изследвания проявява елегантна методика, оригиналност и анализира всестранно експерименталните данни. През 1935 г. въз основа на тази своя работа защитава дисертация и получава степента доктор на физико-математическите науки.

По покана на Вавилов през 1934 г. Франк постъпва във Физическия институт „П. Н. Лебедев“ към АН на СССР в Москва. Вавилов настоява да започне изследвания в областта атомната физика. Заедно със своя колега Л. В. Грошев Франк сравнява прецизно теорията и експерименталните данни, свързани със наскоро открито явление, което се състои в появата на електронно-позитронна двойка при въздействие с гама-излъчване върху криптон.

Някъде по същото време Павел Черенков, един от аспирантите на Вавилов в Института „Лебедев“, започва да изследва синьото светене (наречено по-късно излъчване на Черенков или излъчване на Вавилов-Черенков), появяващо се в пречупващи среди под въздействието на гама-лъчи. Черенков доказва, че това излъчване не е разновидност на луминесценцията, но не може да го обясни теоретически. През 1936-1937 г. Франк и Игор Там успяват да изчислят свойствата на електрона, движещ се равномерно в дадена среда със скорост, надхвърляща скоростта на светлината в тази среда (нещо като лодка, която се движи по водата по-бързо от създаваните от нея вълни). Те откриват, че в този случай се излъчва енергия, а ъгълът на разпространение на възникващата вълна се изразява със скоростта на електрона и скоростта на светлината във въпросната среда и във вакуум.

Един от първите триумфи на теорията на Франк и Там е обяснението на поляризацията на излъчването на Черенков, която, за разлика от случаите на луминесценция, е паралелна на падащото излъчване, а не перпендикулярна. Теорията изглежда толкова успешна, че Франк, Там и Черенков проверяват експериментално някои от нейните предвиждания като наличието на енергетичен праг за падащото гама-излъчване и зависимостта на този праг от показателя за пречупване на средата и от формата на възникващото излъчване (пълен конус с ос покрай посоката на падащото излъчване). Всички тези предвиждания се потвърждават. Като признание за тази своя работа Франк е избран през 1946 г. за член-кореспондент на АН на СССР и заедно с заедно с Там, Черенков и Вавилов е награден с Държавна награда на СССР.

Изследването от Франк за ефекта на Черенков отбелязва началото на продължителния му интерес към влиянието на оптичните свойства на средата върху излъчването на движещи се източници; една от неговите статии за излъчването на Черенков се появява чак през 1980 г. Един от най-важните приноси на Франк в тази област е теорията за преходното излъчване, която формулира заедно със съветския физик В. Л. Гинзбург през 1945 г. Този вид излъчване възниква поради промяната на електрическото поле на равномерно движещите се частици, когато пресичат границата между две среди, притежаващи различни оптични свойства. Макар че тази теория е проверена по-късно експериментално, някои от нейните важни следствия остават непотвърдени по лабораторен път още няколко десетки години.

Освен оптиката сред другите научни интереси на Франк, особено по времето на Втората световна война, можем да посочим ядрената физика. В средата на 40-те години той осъществява теоретични и експериментални изследвания върху разпространението и нарастването на броя на неутроните в уран-графитните системи и по такъв начин допринася за създаването на атомната бомба. Франк обмисля също така експериментално възникване на електрони при взаимодействие между леките атомни ядра, както и при взаимодействие между високоскоростните неутрони и различните ядра.

През 1946 г. Франк организира лаборатория за изследване на атомното ядро в Института „Лебедев“ и става неин ръководител. Като професор в Московския държавен университет от 1940 г. той ръководи до 1956 г. лабораторията за радиоактивни излъчвания в Научно-изследователския институт по ядрена физика към университета.

Една година по-късно под ръководството на Франк е създадена лаборатория за неутронна физика към Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. Там през 1960 г. е задействан импулсен реактор с бързи неутрони за спектроскопични неутронни изследвания. През 1977 г. е създаден нов, по-мощен импулсен реактор.

Колегите му смятат, че Франк притежава задълбоченост и яснота на мисленето, способност да открива същността на нещата с най-елементарни методи, а също така с особена интуиция по отношение на най-трудните за разрешавани въпроси на експеримента и теорията. Неговите научни статии се ценят извънредно заради яснотата и логическата им чистота.

През 1937 г. Франк се жени за Ела Абрамовна Бейлихис, видна историчка. Единственото им дете, Александр, става специалист по неутронна физика.

Франк получава многобройни награди на съветското правителство, включително и Ленинска награда, два ордена Ленин, орден Трудово червено знаме, орден Октомврийска революция, а също така златния медал Вавиловна Академията на науките на СССР. Избран е за академик през 1968 г.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/frank.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“