ИЗТОЧНИК: ГАЗЕТА.RU

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Докато бил жив, Владимир Ленин бил в постоянна опасност. Но дори Мавзолеят не успял да защити вожда от недоброжелатели.

Стрелял в Ленин и „умрял за народа“

Първото посегателство срещу мъртвия Ленин било извършено десет години след поместването на тялото на вожда в Мавзолея – на 19 март 1934 година.

В този ден един от посетителите на гробницата се приближил с опашката до саркофага, след това внезапно извадил от джоба си револвер и, без да се цели, стрелял два пъти в балсамираното тяло. Към него се спуснала охраната, но не успяла да направи нищо, мъжът се самоубил.

Посетителите на Мавзолея били изведени веднага от помещението, забранили им да разказват каквото и да било за инцидента. Оказало се, че е стрелял 46-годишният Митрофан Никитин – работник в подмосковския совхаз „Прогрес“. Не били намерени никакви свидетелства за психически заболявания. По данни на следствието в деня на покушението Никитин заминал преднамерено от родното си село Куркино за Москва. От гарата отишъл направо на Червения площад. В джоба на самоубиеца намерили също така предсмъртна бележка.

„Наоколо е нищета, глад, робство, зверство, унилост. Хората са затънали в лъжа, страхуват се един от друг, страхуват се да кажат нещо излишно, знаейки, че зад гърба им стоят ГПУ, изтезания, смърт. Хората от изтощение, от глад падат и умират като мухи. Още много милиони ще загинат от комунизма, от тази химера, от абсурда. Работя от тринадесет години, съвестта ми е чиста, за истината съм готов да отида на всякакви мъчения. Аз, Никитин Митрофан Михайлович, умирам с радост за народа“ - признава работникът. Към своето писмо той е приложил и писмо до Кулков, секретар на Пролетарския районен комитет на партията, в чийто обхват се намирал родният му колхоз.

Както се оказало, по-рано Никитин се опитвал да изрази своето възмущение по друг начин. Така, като работил в „Прогрес“ около една седмица, започнал да се кара с ръководството и да пише заявления, в които молел да се обърне внимание на масовото пиянство и на разхайтеността на работниците, а също така на процъфтяващите измами и кражби. По думите на Никитин, основният проблем се състоял в директора на совхоза, който установил принцип за неравно разпределение на хранителните продукти.

„Защото складът съществува само за началниците. Работниците виждат всичко, но какво могат да направят. През пролетта всички ще се разбягат, предричам ви го“ - съобщавал Никитин, призовавайки секретаря Кулков най-малко да разследва първопричината, довела до „измръзване“ на картофите и други зеленчуци.

Копия от писмото и бележката на Никитин били предоставени в същия ден на Йосиф Сталин. Оригиналите били отбелязани с гриф „Секретно“ и предадени в личния архив на секретаря на ЦК, където останали шестдесет години. Днес цялата документация по инцидента се пази в Архива на Президента на РФ във фонда на Сталин.

Тухла, вария и чук – какво се наложило да преживее саркофагът

Следващият опит „да се доунищожи“ мъртвия Ленин станал по време на „размразяването“ - през 1959 година. Тогава един от посетителите на Мавзолея решил да атакува саркофага и ударил по стъклото с чук, от което то се пропукало надълго. Мъжът бил задържан веднага – името и по-нататъшната му съдба не са се запазили в историята. Според непотвърдени сведения, той бил изпратен в психиатрична болница, където го оформили като „безименен пациент“.

Делото на предшествениците поел жител на Киргизстан, който дошъл със самолет в Москва специално за това. През юли 1960 година мъжът с фамилия Минибаев също влязъл спокойно в гробницата и се насочил към тялото на Ленин.

По-нататъшните развития на събитията не могъл да предвиди никой: мъжът скочил внезапно върху бариерата около саркофага и с удар на крака си строшил стъклото.

Според протокола за разпит, той обмислял своята идея в продължение на няколко години и искал да разруши ковчега с тялото на Ленин до основи, ако не му попречи охраната. Освен това, Минибаев не можел да избере известно време и обекта за своята атака. По това време в Мавзолея се появил „съсед“ на Ленин – след март 1953 година там поставили балсамирания Сталин.

Както докладвал в Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз министърът на здравеопазването на СССР Курашов, по време на това покушение не минало без щети за вожда – малки парчета от стъклото повредили лицето, във връзка с което Мавзолеят бил закрит за няколко месеца. Докато учените от специалната биохимична лаборатория оправяли Ленин, други специалисти се заели с укрепване на саркофага: новото му стъкло било направено от особено здрав материал.

Буквално след година с ковчега се погаврила една една жена – някоя си Смирнова, минавайки покрай тялото, изпсувала грубо на майка по адрес на Ленин, изплюла се върху саркофага и замерила стъклото му с камък. Причините за внезапната агресия не били изяснени.

Още един камък полетял към Илич през 1962 година. Хвърлил го агресивно настроен пенсионер т подмосковския Павловский посад с фамилия Лютиков. Както изяснили по-късно силовите органи, за своето „покушение“ мъжът се готвел в продължение на две години и през цялото време пишел антисъветски писма в централните вестници и посолствата на западните страни.

След четири години хвърлил вария към саркофага жител на Краснодарския край с фамилия Ватинцев, но не си навлякъл от своята постъпка никакви последствия. По-късно тримата последни злосторници – Смирнова, Лютиков и Ватинцев – били обявени за невменяеми.

Кървави покушения срещу вожда

Няколко следващи покушения срещу тялото на Ленин имали по-сериозни последици. През септември 1967 година около Мавзолея прогърмял първият взрив – възпроизвел го жител на Литва с фамилия Крисанов. Мъжът, за когото не се е запазила повече никаква информация, взривил върху себе си колан с експлозиви непосредствено пред входа на гробницата на вожда. В резултат от произшествието загинали няколко души. Но, както твърдят някои източници, единствена жертва станал Крисанов – хората, намиращи се в непосредствена близост, се отървали само с тежки рани.

Един случаен свидетел на произшествието, фотографът от Запорожието Бурбовский, си спомня по-късно: „Всички изтръпнаха. След това публиката се пръсна с викове на всички страни.

Когато потокът от хора се оттече, гледам: край мене минава млад мъж, вдига си панталоните – по краката му тече кръв. Мъж носи момиче – кракът на момичето е почти откъснат и се люлее. Пред входа на мавзолея лежи мъж с вътрешности, изтекли на паважа, а до него – друг млад човек, над когото са се навели няколко души“.

След септемврийските събития било решено да се установят в Мавзолея нови прибори и апаратура за управление на инженерните системи. Освен това, били заменени около 12 хиляди мраморни блока, укрепени били всички конструкции, а също така бил усъвършенстван и саркофагът. В създаването му участвали водещи московски заводи, които снабдили съоръжението с много здрави укрепления и специално бронирано стъкло, осигуряващо защита от куршуми и взрив.

Новият саркофаг бил сложен в Мавзолея през април 1973 година. Именно това обстоятелство успяло да запази тялото на Ленин от унищожаване по време на следващата атака, която станала буквално след няколко месеца – на 1 септември. Тогава, в Деня на знанията, в гробницата на вожда влизали на тълпи ученически групи. Като се възползвал от големия поток посетители, към тялото се приближил злосторникът, когото взели за учител поради интелигентния му вид.

Той се приближил бавно до саркофага с опашката, а след това съединил незабелязано контактите на самоделно устройство, в резултат от което последвал мощен взрив.

От „учителя“ останала само една ръка и част от главата му, затова да се установи личността, както и мотивите за престъплението, не било възможно. Това засвидетелствал пристигналият на мястото на взрива бъдещ ръководител на КГБ Юрий Андропов.

В резултат от произшествието тялото на Ленин останало невредимо благодарение на новия саркофаг. Но без жертви този път не се разминало: загинала семейна двойка, която дошла в този ден на екскурзия от Астрахан. Тежки рани получили също така четирима ученици и един войник от Кремълския полк, който бил блъснат от взривната вълна в стената на Мавзолея.

“Стани и върви!“

Всичките следващи опити за атаки на Мавзолея имали вече по-незабележителен характер. Така на 15 март 2010 година 33-годишният жител на Подмосковието Сергей Карпецов успял да премине през загражденията, качил се на трибуната на Мавзолея и започнал да призовава гръмко минувачите да бъде погребан Ленин и разрушен Мавзолеят. При задържането оказал съпротива и стрелял в един полицай с травматичен пистолет.

„Привлякох вниманието към такъв проблем като събарянето на мавзолея. На мене мавзолеят не ми харесва, защото в него лежи мумията на антихриста. Считам постъпката си за осъзната и адекватна“ - заявил по-късно Карпецов за вестник „Масковский комсомолец“. Както успяло да установи следствието, в момента на задържането си мъжът вече бил търсен за грабеж.

Използвали се и съвсем необичайни способи да се премахне тялото на Ленин – призовавали вожда да си отиде самостоятелно.

Така на 19 януари 2015 година двама активисти на артгрупата „Синий всадник“ („Синият конник“ - бел. П. Н.) донесли на Червения площад шишета със светена вода и започнали да поливат с водата Мавзолея, викайки: „Стани и върви“.

Както обяснили по-късно „конниците“, те се опитвали да повторят библейския сюжет, според който с тези думи Исус се обърнал към изцеления от него лежащ болен. Но Ленин не си тръгнал, а активистите били задържани от полицията.

Да съживят Ленин се опитали и през март 2019 година – този път с помощта на зехтин. По данни на източник от правоохранителните органи за информационната агенция РИА „Новости“, на Червения площад полицията задържала мъж с шише зехтин. Той поливал с него Мавзолея, като викал: „Стани, стани!“

Впрочем, нарушителят не успял да стигне до Мавзолея – той поливал само паветата. „Достъпът до там сега е преграден, всичко ставаше наблизо, затова Мавзолеят изобщо не пострада“ - уточнил източникът. Известно е, че гробницата беше затворена за профилактика от 18 февруари до 16 април.

По признание на самия задържан, да дойде на Червения площад го подтикнали „вътрешни мотиви“. Както посочила в рапорта си сътрудничка на полицията, той искал да възкреси вожда. Не задържали мъжа – направо на местопроизшествието полицаите съставили на „възкресителя“ административен протокол за дребно хулиганство. Задължили го да плати глоба от 500 рубли.

Преди известно време публикувах в блога сии в моята интернет библиотеканяколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

№ 165

Пълномощно за окръжен организатор

На Таню Стоянов с граници: Джумайско, Осман-Пазарско, Провадийско, Добричко, Котленско и пр., под ведомството на Сливенския революционен окръг. Особена препоръка пред съчувственици. Подробно обозначение на функциите.

1872, 15-ти ноем.[ври]

Пълномощно

Носещият това писмо под името Кадир Афяз (Т. Стоянов), което име той според обстоятелствата може да променя, като предварително яви за това в окръжния център, от който и зависи [ще взема и ще дава] за всичко. Същото лице се препоръчва от няколко места [частни комитети] като искрен, деятелен и постоянен работник в святата ни народна цел, която се отнася за освобождението на милото ни отечество България. Следователно на това лице, като има от няколко места препоръчителни писма за работник, му се дава това пълномощно да действа по местата: Джумайско, Осман-Пазарско, Провадийско, Аджиоллу-Пазарджишко и в Котленска област като: Медвен, Градец, Жеравна и пр., т.е. да съставя частни револ.[юционни] комитети по наредбата на устава. И от тези места ще взема и на двама души под бележка имената: председателя и от първите им юнаци един, които трябва да се отбележат в окръжния център, правилното и промененото име на председателя и на по-първия юнак. На упълномощеното лице се дава пълно доверие в работата му, затова се приканва всеки от речените места да уважава неговите приказания. И всичко, което се е взело и дало с това упълномощено лице, ще се явява писмено в окръжния център, откъдето пък от време на време ще се дава сметка на Ц. комитет за всички действия, които са към окръжния център. Упълномощеното лице ще разясни всичко как трябва да се работи, и писмените споразумения под какви бележки трябва да стават, да не може неприятелят нищо да разбере, ако нещо попадне в ръцете му. Ц. комитет с всичките речени места ще взема и дава чрез окръжния център за всичко. Следователно и на всеки един, за каквото и да иска да се отнесе до окръжния център Стамболлу Мехмед Ефенди. [1]

Аслан Дервишооглу Кърджала

1872, дек. 20-ти №-р 4-ти за Иван Муратооглу Афазаа в Тулчанско окръжие. [2]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8080.

Арх. т. I, № 42, стр. 71

1.Сливен.

2.По-късна бележка на Левски. Навярно същото пълномощно е дадено и на друго лице. Отбелязани са датата на даването, името (псевдонимът) на лицето и местоназначението му за работа.

№ 166

Бележки и сметки [1]

I.

Разходи за кон

Конски раз.[носки] извън емат

Ковани двата крака - 6:10

Каяр четири крака - 6:

Кован - 12:

--------------------

24:10

Един кон каяр, а другият кован - 12

наново един каяр - 6

Чесало, гребен и гебре - 5:

Гем, юлара два и два колана и терлик - 62:10

----------------------

110:10

1.Навярно отбелязването върху листа е започнато на обратен от Сливен път към Новозагорско и допълнен постепенно, или доизкаран по памет след пристигане в Ловеч.

II.

Чорбаджии в Н. Загора (шифър)

в н. заго. [Нова Загора]

Съмнителни бога[таши] и първен[ци]

х. 968683. 838999978677 [1]

х. 9987958687, х. 8891829497 [2]

х. 95918891829984, х. 859487779497 [3]

8286958684999091. х. 90839497 [4]

х. 34918382869558684 х. 988687778697 [5]

929989184 х. 91897197 [6]

8382998881 х. 976989770497 [7]

1.Дешифрирани по ключ инв. № 8103: Хаджи Госп[подин] Славов.

2. X. Андон х. Митев.

3. X. Димитър х. Пенчев.

4.Тодораки х. Коев.

5. X. Ристодор х. Бончов.

6.Зафир х. Ильов.

7.Стамо х. Вълчев.

III.

За купуване револвер

заемам 3 наполеона гр. 273 за револвер на Дяда х. Ма.[карий]

IV.

Лични разходи

Мои

за изкърпване на обувките ми - 10

гребен – 3

V.

Изпратени две писма

Писмо до Стамболу Мех. Ефен. №-р 46

Писмо до Едирнели Афъзаа №-р 47

VI.

Отбелязани от Карлово: три телеграми,

поща за Тракия и поща за София

В Кар[лово] на изпаднал

наш И. С. - 110

на Тракийска поща - 20:1/2

телеграма пла.[тени] три - 61:1/2

на Тракийска поща - 40

на Тракийска поща за София - 104

за тескерета две - 336

кифиллимета две - 24

VII.

Поща за Търново (12.XII) и две тескерета

на пощата за Тър[ново] 12 дек. – 45 1/2

за тескерета две - 25

пагуба от жълтици – 6

VIII

Помощ на арестуваните ловчанци

На 18 дек. 1872 на ловчанските затворници [1]

В София, за двама души - 200

1.Сумата трябва да е изпратена от Ловеч.

X.

Подробен маршрут от последното пътуване на Левски от Ловеч, Троян, Карлово, Т. Пазарджик, Панагюрище, Копривщица, Пловдив, Хасково до Сливен-Котел, и обратно през Пазарджик

В Кар[лово] разноски за кон и за мен - 32:

Пазар[джик] дребни раз. [ходи] - 30:

Панаг[юрище] за кон и за мен, и дребни др. - 28:

Копр[ивщица] за кон и за мен – 29 1/2

Стрел[ча] с коня заедно - 18:

Плов[див] дребни и кон - 23:

Ени-маале - 8: 1/2

Аскюю с коня и дребни - 37:

Чир.[пан] с коня и дребни - 12:

Ес. Заа. [Стара Загора] с коня и дребни - 28:30

Ени заа. [Нова Загора] дребни - 17:

Сливен с два коня и дребни - 19: 1/2

Вечеря - 17:10

Коте.[л] дребни - 5:15

------------------------

309:25

Слив[ен] с коне и дребни - 16:

Ени заа. [Нова Загора] с коне и дребни - 18:

Ески Заа [Стара Загора] дребни - 8:

Чирпан с коне двама - 17:30

Пловд.[див] дребни - 12

Пазард.[жик] дребни – 19

-----------------------------

400:15

От първи дек. до 25-ти още един конник - 302

Спирам се в една тайна къща от 10 дек.

Н. Б. II. А., п. 60, №8111

№167

Адреси и лица

Бележка за пощата (пощальона) в Ст. Загора трябва да знае К. [Колю Ганчев].

Едирнели Афъзаа. В Заара е г-н К., за когото ви казах в Сливен, когато бях там.

От днес ще гледате назначения ви адрес, а отдолу градът ще се пише различно.

Пощата трябва да познава мястото, иначе не!

Ас. Дер. Кърджала

Н. Б. II. А., п. 60, № 8085.

Арх. т. I, № 43, стр. 72

№ 168

Квитанции

I.

На Ст. Загора и Орханийско

№ 103-ти

Месец ное[мври] 20 - 1872

ЦБРК

в България

Приехме от ЧБРК в Едернели

Афъзаа гр. 1206 или

хиляда двеста и шест от

наполеона гр. 91 деветдесет и един

Чрез касиера

II.

№ 104-ти

Месец ное[мври] 28 - 1872

ЦБРК

в България

Приехме от ЧБРК в Юдачооглу

Селиникли гр. 1280, или хиляда и

двеста и осемдесет от л. т. 104 сто и четири

Чрез касиера х. Асанаа.

Н. Б. II. А., п. 60, № 80816  

№ 169

Оплакване на Левски [1]

На 27 януари 1873 г. Левски се оплаква в затвора в София пред трима другари, един от които запазва думите му. Само 20 заптиета го пазили от Ловеч до Търново и до София и никой не излязъл да го спаси. Българският народ още спал. Предаден от ловченец. Той пръснал турците, които го обградили, но те стреляли и го ранили.

Ах Българийо, Българийо! Защо си толкова заспала! Събуди се, събуди се от дълбокия сън! Стига вече, 5 века близо! Аз, сиромахът, уловен от ловчанец предател в село Къкрена на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мен си имах двама братя верни мои другари решителни и те не ме оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно. През нощта, като ги прегазих и едногото ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнъж на мен; раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закара при каймакамина в Ловеч, и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата. А той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах!! Помислих аз на ума си; страшно е да извикам като лъв на Балкана: Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци! Мен отървете от 20 заптиета! По пътя няма никой и аз бях все с надежда...

Събуждайте се, събуждайте! И на оръжие ставайте!

Сега е време за революция... Турска сила вече пада. На моето място има друг, но не се е явил още. Никой от Вас да не се разпуска, работата вършете, не се плашете!!...

Аз вече отивам, Богу дух ще предам... [2]

1.Тези думи Левски е изрекъл на 27 януари 1873 година в тъмницата в София, сутринта в 10 /г часа по турски, на разсъмване, пред трима души. И когато ги е изрекъл, е плакал. Те били написани на бял лист без подпис и предадени на Берона от Марин Станчов, от Лясковец, другар на Левски (бел. в книгата на д-р В. Берон „Археологически и исторически изследвания", стр. 270,1886 г., от която взимаме и самия текст).

2.На този документ трябва да се гледа като плод на народната фантазия. И ние като такъв го поместваме тук. Има цена като най-пресен източник за народното съчувствие към катастрофата с един любим национален герой. И при това не е лишен и от някои ценни и фактически указания. Може да предположим, че е творчество на лице, отблизо познаващо Левски, което, изглежда, е могло да подражава до известна степен мисълта и начина на изразяване у Левски.  

№170

Списък на спомоществователи

Бележката няма нито дата, нито обозначение на местопребивание- то на лицата. Липсва и знакът на обозначените вноски.

Спомоществования

Кирко Петров - 150

Ив. Петров - 60

х. Мичо Караяз - 120

х. Гьока Павлов - 200

Кирко х. Иванов - 50

Минчо Вазов - 50

х. Димитър - 150

Петър Дончов - 80

Ив. поп Станчов - 300

Мичо Шешеджиев - 40

Ив. Бушнак - 120

Танчо Дамянов - 400

Петър Глигоров - 80

Ив. Пиперков - 50

х. Цочо Кирков - 100

Иванчо Недков - 70

Н. Б. II. А., п. 60, №8117

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕРЕТИЧНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

Разбира се, ние можем да предположим, че всичките тези изчезнали текстове - „История“-та на Юст Тибериадски, фрагментите от Тацит, Антоний Юлиан и дори цялата книга на Филон Александрийски за преследването на юдеите по времето на Тиберий – не са казвали нищо за привържениците на Исус, а абзаците у Йосиф Флавий са се появили някак си така.

Но ето къде е проблемът: ние имаме също един огромен клас съчинения, в които името на Исус се споменава, нещо повече, те са били посветени специално на Исус, ние знаем съвсем точно за тяхното съществуване и въпреки това те също са изчезнали – завинаги или за векове.

Аз говоря, разбира се, за текстовете, признати от победилата християнска фракция за еретични. Не говоря сега за историческата ценност на тези книги – да си представим за миг, че те са съдържали абсолютни измислици, глупости и фантазии, че не представляват никаква историческа ценност и не хвърлят никаква светлина върху генезиса на християнството. Но поне едно не може да им се отрече – че съвсем точно са били посветени на Христос. И ако тези текстове не са достигнали до нас, това съвсем не е, защото ебионитите, елхасаитите, гностиците, манихейците, валентинианите, сатурнилианите, маркионитите и монтанистите не са съществували изобщо.

Тях ги няма, защото от IV в. нататък църквата си присвоила правото да унищожава тези текстове и тя използвала това право непрекъснато в продължение почти хиляда и няколко години.

Нещо повече, нещата изглеждат още по-странни. „ Пистис София“, „Тричастната Епиноя“, „Тайната книга на Йоан“, „Евангелието от Филип“ - всичките тези съчинения са написани не по-рано от средата на II век и от самото начало се смятали от римската църква за еретични.

Но в историята на християнството има множество други съчинения, които са играли огромна роля за неговото формиране, които не често или никога не са били смятани за еретични, които се цитирали с одобрение от бащите на църквата и дори служели за основа на Евангелията, а след това били зачеркнати от историята на християнството – за дълго или даже завинаги.

Да вземем например текста, известен като „Евангелие от евреите“. Това евангелие се смятало за почти канонично. Блаженият Йероним пише в края на IV в., че то „се нарича от доста хора истинското Евангелие от Матей“ [1]. Евангелието преживяло успешно времето на „страшните римски гонения“. Блаженият Йероним дори го превел на латински!

Единственото, което не издържал този текст, бил триумфът на църквата. След превръщането на християнството в държавна религия той бил унищожен, въпреки че – или защото - бил истинският текст на Евангелието от Матей.

Един от най-ранните християнски писатели бил Папий Хиерополски, когото Ириней Лионски нарича ученик на апостол Йоан. На прага на II век Папий написал безценна за нас книга, която съдържала достигналите до него изказвания на Исус.

Ортодоксалността на Папий не подлежала на съмнение. Евсевий Кесарийски цитирал с желание запазили се от него откъси. Но книгата на Папий не стигнала до нас, а била един от най-ранните и съвсем точно съществуващи сборници с поучения на Христос.

Или ето накрая трети пример. Съвременните учени единодушно смятат, че Лука и Матей са имали общ източник – т. н. Q (Quelle). Това бил сборник с изречения на Исус, написан на гръцки. Че е бил написан на гръцки, следва от факта, че заимстванията от него у Лука и у Матей изглеждат съвсем еднакво. Не е трудно да разберем, че Q е бил още по-ранен и още по-ценен източник от Лука и Матей. Но не е дошъл до нас.

Ние знаем съвсем точно, че той е съществувал. Как е станало така, че до нас не е достигнала свещена книга, която била източник за цели две Евангелия? А ако тази книга е била унищожена като еретична, как се съгласува това с твърдението на победилата църква, че правилното християнство е било първично, а ереста – вторична?

От тези примери виждаме, че християнската цензура е унищожавала в продължение на столетия книги, в които за Исус се е говорило не това, което трябва, и не така, както трябва. Трудно е да си представим, че тази цензура е унищожавала само книги, които смятала за еретични, но направила при това изключение за Тацит и Юст Тибериадски. Трудно е да си представим, че християнските цензури са си казали: „Това е фрагмент от проклетия гностик Валентин, който клевети нашия Господ Исус Христос, и ние ще го изгорим, а това е фрагмент от велигия езически историк Тацит и ние няма да го докоснем“. Още по-трудно е да си представим, че за победилата църква не само гностиците или маркионитите, но и питагорейците, стоиците и киниците – всички са били еретици.

С какво са важни тези книги?

Да вземем само един случай. Този случай е толкова значим, че ще се върнем към него още не един път. А сега ще го разгледаме само накратко.

Сред многото еретични книги, които не са доживели до наши дни, била една книга на еретика Елхасай.

Ние знаем много малко за този текст. Някои детайли за него съобщава неуморимият борец с ересите Иполит Римски [2].

Според същия Иполит названието на една секта произлизало от името на нейния основател – еретика Елхасай, живял по времето на Траян, или през 10-те години на II век. Учението на този късен ересиарх съдържало, разбира се, злостна ерес в сравнение с учението на римската църква, която винаги вярвала в правилния Христос.

Злостните еретици елхасаити се споменавали от победилата църква много пъти. В средата на III в. с тях се борел Ориген. Епифаний от Саламин се оплаквал в края на IV в., че много християнски общини край Йордан се състоят именно от елхасаити.

Едва ли добрите християни са страдали силно през XIX в. за загубата на това богоотвратително и несъмнено внушено от Сатаната съчинение.

Освен това много добри християни през същия XIX в. сигурно са били чували за учението на пророка Мани. Той бил някакъв източен пророк, който противопоставял доброто на злото, духа на материята. От това противопоставяне произлязла даже думата „манихейски“. По-напредничавите читатели биха могли да знаят, че Мани наричал себе си апостол на нашия Господ Исус Христос, Печат на Пророците и същия Утешител, чието пришествие обещал Исус в Евангелието от Йоан, което било, ако си помислим, малко странно. Защото Мани проповядвал в Персия и Индия – какво общо имал със западния Исус?

Докато за книгата на еретика Елхасай и за учението на пророк Мани било известно само от трактатите на войнстващите ортодокси, бедата не била голяма. Бедата започнала тогава, когато през XX в. един след друг започнали да се намират оригинални манихейски текстове.

Тогава станало ясно, че Мани не бил основател на религия, а само религиозен реформатор. А сектата, към която принадлежали неговите родители, била именно елхасаитска.

Главна особеност на тази секта било постоянното, ежедневното кръщене. Елхасаитите постоянно се миели с вода и кръщавали даже зеленчуците, с които се хранели. Кьолнския манихейски кодекс нарича нарича тази секта „баптисти“ („кръщаващи“, от гр. βάπτισμα, „кръщене“ – бел П. Н.). Елхасаитите/баптистите спазвали фанатично Мойсеевия закон и имали строга, напълно кумранска йерархия, наказваща със смърт за всяко неподчинение на по-старшите.

Освен това, никакъв техен основател „Елхасай“ не е имало. „Елхасай“ е развален арамейски израз - „Ел Хасай“, което ще рече Скрит бог.

Елхасаитите чакали завръщането на Скрития бог Исус Христос точно така, както по-късно шиитите ще чакат завръщането на Скрития имам.

Ние по дефиниция предполагаме, че вярата в Исус се е разпространявала само по територията на Римската империя, където била подложена на ужасни гонения. Това е в общи линии доста странно: защо хората, подложени на тези гонения, просто не са отишли там, където Рим не би могъл да ги достигне?

Отговорът се състои в това, че те са отишли!

Юдея се намирала на границата с Римската империя и на изток от нея лежали Арабия, Партия, Осроене и Адиабена – земи, където ги нямало омразните за юдейските миленаристи римляни и където плюс това населението говорело на родния за палестинските евреи арамейски език. Общините на елхасаитите се разселили по цяла Трансйордания, Персия и Арабия и едно от местата, където живеели тези миленаристи, практикуващи ежедневно ритуално миене и отказващи се категорично от виното, бил град Медина.

Разбира се, много жалко е, че не познаваме книгата на Елхасай. Тя е сред изгубените книги. Но в дадения случай фактът, че има съобщение, е по-важен от неговото съдържание.

Оказва се, че вярващите в Исус съвсем не са живели само на територията на Римската империя. Мнозина от тях след падането на Храма, напротив, избягали там, където не е стъпвал римски крак. И там те били толкова влиятелни, че просъществували почти хиляда години и се оказали причастни не само към раждането на манихейството, но най-вероятно и на исляма.

И след това ни казват, че Исус е бил незначителен пророк, чието разпятие е останало незабелязано от неговите съвременници?

БЕЛЕЖКИ

1.Бл. Иероним, Толкование на Евангелие по Матфею, 12, 13.

2. Hyppolytus of Rome. Refutation of all Heresies, 9, 8, Ante-Nicene Fathers, Vol. 5. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Заради своята порочност и жестокост семейство Борджия било ругано и мразено, от него се страхували и го презирали. И до днес не е лесно да се направи разлика между позорящите слухове за тях и истинските им грехове.

Не е чудно, че едно от най-скандалните ренесансови семейства вълнува до ден днешен човечеството. Историята на мразените Борджии, изпълнена със слухове и легенди за техните чудовищни злодейства, нямало как да заобиколи литературата, живописта, а в наши и производителите на сериали, които транслират същите слухове. За всички тези произведения достоверността е на последно място, много по-стойностни са квазисредновековните епизоди, в които виждаме лечение с мляко от кърмачка и кръв от малки момчета! Макар че не предлага толкова много скандални моменти, реалната история съдържа не по-малко страсти и амбиции, характеризиращи семейство Борджия. А техният принос за историята е много по-важен от подробностите, засягащи личния им живот.

Семейство Борджия

Могъществото на Борджиите не продължило дълго (те така и не успели да основат светска управляваща династия), само няколко години и нищо не го предвещавало. По начало те били испански парвенюта. Борджиите (на исп. „Борха“), всичко на всичко дребни дворяни, дошли в Рим благодарение на талантливия Алфонсо (род. през 1378 г.), който учел църковно право, служел при Папата, проявил се като добър дипломати в резултат от това станал понтифик под името Каликст III (1455 — 1458). С това започнал възходът на Борджиите. Управлението на Каликст във Ватикана не се увенчало с някакви големи успехи: не успял нито да събере кръстоносен поход срещу турците, нито да проведе някакви реформи. На практика единственото голямо и позитивно дело, с което бил запомнен, е преразглеждането и отменянето на присъдата по делото срещу Жана д’Арк, изгорена незаконно „за магьосничество“. Затова пък Каликст направил много за своя род. За да се закрепи и да се чувства надеждно в чуждото обкръжение, му се наложило в малко по-големи от обикновените за времето мащаби да практикува непотизъм (връзкарство). След Каликст към Рим тръгнали тълпи роднини и приятели от родната Валенсия. Даже в папската гвардия не останал нито един италианец. В папския двор говорели на каталунски. Така че отношенията с местните благородници не били от най-безоблачните.

РОДРИГО БОРДЖИЯ. ПЪТЯТ КЪМ УСПЕХА

Каликст III

Един от своите роднини, племенника си Родриго Борджия, Каликст издигнал особено. През 1456 г. Папата назначил 25-годишния юноша (впрочем, също отличен юрист и изключителен човек) за кардинал, а след това за вицекрал (с други думи – за втори човек във Ватикана). Родриго бил толкова обаятелен, привлекателен и усърден в работата си, че успял да запази своето положение и след смъртта на чичо си. Той служил на още четирима папи, докато през 1492 г. не седнал сам на папския престол. Разбира се, след това говорели, че конклавът бил подкупен – как иначе кардиналите могат да изберат за Папа толкова безнравствен човек като Родриго?! В действителност възнаграждението за подкрепата на изборите, което получили след това гласувалите за Родриго, не надвишавало традиционните размери. А що се отнася до безнравствеността, разбира се, въпреки обета за безбрачие, кардиналът участвал в гуляи и оргии, имал много любовници, незаконородени деца. Но и малцина от кардиналите били праведници. И не им трябвал праведник на трона, а им трябвал добър политик и администратор, какъвто бил Родриго. По това време се налагало Папската държава да се грижи за своята независимост и за разширяване на влиянието си, така че изборът съответствал напълно на тези задачи.

Родриго Борджия

Като станал Папа, Родриго (вече Александър VI) успял наистина да развали своята репутация. Първо, той престанал изобщо да крие своите пороци, а също така любовниците и децата си, организирал пищни и разпътни празници и зрелища. Престарелият (но доста енергичен) понтифик имал открита връзка с младата омъжена римлянка Джулия Фарнезе, така че станал олицетворение на безнравствеността и разврата. Даже когато през 1501 г. Господ (ако го има) дал на Александър VI знак, той не променил своя живот (в папския трон ударила мълния и седящият на него Борджия бил засипан с трески, при което всички помислили, че е мъртъв). Второ, Папата довел непотизма до невиждани мащаби и ядосал римските и въобще италианските благородници със своите амбиции и реалното накърняване на интересите им. Неговата политическа безпринципност и интригантството му породили непроверени и до днес слухове, че той тровел неугодните или безполезни кардинали, за да продава техните длъжности за десетки хиляди дукати. Една от историческите последици от порочността на Александър била дискредитацията на католическата църква. На тази почва израснали скоро реформаторите и се развило протестантството. Впрочем, реформаторите също допринесли много за разпространението на позорящи легенди относно Борджиите.

Александър VI

От друга страна, не трябва да се отрича и ползата от това, че макар да не бил пастир за народа, Александър бил добър политик. За времето на своето управление (1492 — 1503) той запазил независимостта на Папството от Испания и Франция, воюващи за Италия, и укрепил силно Папската държава. Тя вече имала доста сериозна армия, значителни територии и доходи. Историческата репутация на Папата била в действителност погубена от неговите династически амбиции и фактът, че не успял да ги реализира (ако беше успял, вероятно щяха да го помнят не като развратник, а като герой). Александър планирал да създаде династия, като предава папския престол по наследство или поне като обедини политически раздробената Италия в едно кралство под властта на своите потомци.

Ваноца, любовница на Родриго и майка на децата му

Папата обичал своите деца (те били осем или девет).

ЧЕЗАРЕ И ЛУКРЕЦИЯ БОРДЖИЯ

Най-много от всички се прославили Лукреция и Чезаре, родени от любовницата на Александър Ваноца де Канатея. Синът Чезаре, който отначало се готвел за църковна кариера, станал в края на 1490 г. изпълнител на всичките планове на своя баща. Блестящ млад човек, добър организатор и пълководец, силен, умен и също толкова безжалостен, Чезаре подхождал идеално за тази роля. Заподозрели го даже, че е убил брат си през 1497 г., чието място заел (по-вероятно брат му е бил убит от поделите вендета многобройни врагове на Борджиите). Лукреция била използвана като стока при сключването на дипломатически съюзи. Първият ѝ брак (сключен, когато била едва на тринадесет години) Папата анулирал, когато съюзът с клана Сфорца загубил значение. Вторият съпруг на Лукреция, Алфонсо Бишеле, бил убит по заповед на Чезаре, защото лобирал за съюз с Испания (за разлика от Чезаре, зад чийто гръб стояли французите). Едва през 1501 г. Лукрецияя успяла да се откъсне от властта на баща си и брат си, като направила всичко възможно, за да се омъжи за херцога на Ферара и да замине за този град. А враговете на Борджиите злословели, че Чезаре се е разправил със съпруга на красивата си сестра от ревност, говорели, че имат кръвосмесителна връзка. Нещо по-лошо, обвинявали Лукреция в инцест с баща си. Но никакви доказателства за подобни извращения нямало и няма. Образът на Лукреция обаче и до днес се рисува не рядко с най-черни тонове – развратница (с тълпи любовници), отровителка (тровела тези, които ѝ омръзвали), интригантка и т. н. В действителност дъщерята на Александър била до края на живота си през 1519 г. добра съпруга, помагала за управлението на херцогство Ферара, покровителствала изкуствата и не играела важна политическа роля.

Лукреция Борджия

Друго нещо бил Чезаре. Той се стремял към земна власт и слава, желаейки да заприлича на своя едноименник, великия Цезар. Като рекрутирал наемна армия във Франция, по заповед на баща си Чезаре провел две военни кампании в Романя през 1499-1501 г., като завзел областта и прогонил папските викарии и местните благородници. След което бил обявен за херцог на Романя. Така започнали да се изпълняват плановете за обединение на Италия (което ще стане едва след няколко века). Александър и Чезаре се стремели да скарат испанците и французите, да ги отслабят и да подчинят целия полуостров. Разбира се, в политическата борба Чезаре бил безжалостен и коварен. Можем да осъждаме това, но трябва да помним, че за много жители на областта неговото управление се запомнило като добро („buon governo“). Даже след смъртта на Александър VI градовете на Романя останали верни на завоевателя Борджия. Хората вървели след Чезаре, а той се грижел за тях. Неговите чиновници „управлявали толкова справедливо и добросъвестно, че той бил много обичан“. Но да се оцени изцяло управлението му е трудно. То завършило бързо. През 1503 г. Александър VI починал от маларийна треска, от която тогава преболедувал половината Рим. След това Чезаре сключил сделка с папа Юлий II (дела Ровере), който обещал да запази Романя за Борджиите в замяна на лоялността му по време на изборите. Но с коварни предателства не се занимавали само Борджиите – Юлий, като укрепил след няколко месеца своята власт, измамил Чезаре и той бил хвърлен в затвора. Наложило се да избяга и да се скрие при братовчеда на съпругата си Жан, крал на Навара. През 1507 г. Чезаре загинал, сражавайки се в армията на Жан.

Чезаре Борджия

Както само не наричали Борджиите – чудовища, изроди, отровни растения, зловещо семе... Изследователят Б. Тененбаум ги нарича звучно „гении на злото“. Но дали са били такива? От днешните граждански позиции някои Борджии безусловно могат да се смятат за чудовища, да речем, Александър или Чезаре, които не се съобразявали с човешкия живот заради властта. Не напразно Макиавели се възхищавал от Чезаре и отчасти, имайки предвид него, написал „Владетелят“. Но така, извън контекста на епохата и мястото на действието, историческите дейци не могат да бъдат съдени: за своето време и своя кръг реалните Борджии не били безпрецедентни и необикновено жестоки злодеи. С изключение на грандиозния непотизъм (а техните роднини и приятели били навсякъде, остава само да се дивим на плодовитостта на клана) в тяхната порочност нямало нищо изключително. Разврат в църквата имало и преди това, корупция – също, интриги – иска ли се дума... А Лукреция, която наричали „главна блудница на Рим“, имала стотици пъти по-малко любовници, от тези, които и приписвали сплетните. Да, Борджиите имали пороци – те били жестоки с враговете си, Папата развратничел, продавал постове и индулгенции, а Чезаре убивал и мамел. Но ако Александър беше живял още много години и ако Чезаре беше успял да укрепи своята армия и власт, за тях, победителите, щяха да бъдат съчинени съвсем други легенди. Могъществото на Борджиите се сринало, когато имали все още много врагове, които ги хулели и за сторено, и за несторено. Клеветата винаги е била и си остава важен инструмент в политическата борба. Така че не си струва да се вярва на преувеличенията в легендите за Борджиите, разпространявани и до ден днешен от масовата култура.

Постер на популярния сериал „Борджиите“

***

След смъртта на Александър VI шестима кардинали Борджия успели да запазят живота си и продължили да служат на Папството. Част от роднините на мъртвия Папа били лишени от земята, която владеели. Някои продължавали да живеят спокойно в Рим и други градове на Италия, включително Лукреция и майка ѝ Ваноца. Мнозина Борджии станали архиепископи, херцози и заемали видни места в църковния и политическия живот на Европа. Един от потомците на Александър заел папския престол под името Инокентий Х. Още един потомък, Франциск, достигнал виден пост в ордена на йезуитите и бил канонизиран за светец. Един от представителите на страничните поколения на Борджиите, Родриго Борха Севальо, беше президент на Еквадор от 1988 до 1992 г.

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Сега продължавам да публикувам съдържанието на джобното бележниче на Васил Левски.

Публикуването правя по книгата на Димитър Страшимирав „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) – използвайки неговата номерация, неговите бележки под линия и коментарите му над някои от документите, които давам в курсив.

Павел Николов

№ 171.

Смeтки [1]

Получени помощи от Голям извор, Етрополе, Тетевен, Орхание, Видраре.

Л.т. [2]

Извор .......... 2

Етрополе ..........1603:1/2

Тетеве.......... 2

Opxaнie ........2

ведраре ........2

..         ........-----

....                  ......832

......                ....1603:1/2

....                ......---------

                .........2435:1/2

1001 наполе. отъ 91 [3]

504 мидж. бели 25 отъ 21 [4]

45:1/2 напол. 1/2

53: минца [5]

--------------------------

1603:1/2 Етрополски

Л.

210: от ли. 105 2. извор

210: от ли. 105: 2: тете.

210: от ли. 105 2: ведра.

210: от мин. 54: и бели мид. разни

--------------------

2443 1/2

1.Отвън на кожената корица стои отпечатана с големи златни букви: Agenda. На вътрешната корица отпред с орнаментирани бордюри се чете: Notiz-Buch für Geschaftsleute jeden Berufs — Бележник-книга за служещи от всяко заведение. Между писаните букви личат отбелязани сметки на Левеки, които копираме и даваме тук.

2.лири турски

3.наполеона

4. 25 бели меджидиета със стойност по 21 гроша.

5.Австрийски половин наполеон.

№ 172.

Сметка. [1]

Суми в монети, без обозначение на произхода им.

2 л. т. ......  ....124 208

3: пола [2] ....162 271

4: мин. .........128 216 ..........102

........           ..----------....... ...----

.....           .....414 695.......... 426

1.На първата страница между печатните букви с календарно обозначение.

2.Руска златна монета.

№ 173.

Текст из молитвеник. [1]

Славословие на Светитe братя Кирил и Методий.

Яко Апостолов единоправнiя и Словенски стран учителiе Кириле и Методiе, Богомудрiй владико всех молите, вся язики словенскiя утвьрдити в православiй и единомислiи умерити мир и спасти души нашие.

1.Върху опакото на вътрешната корица с едър, тържествен шрифт.

№ 174. [1]

Сметка

Революционни планове в цифри: 125 хил. съмишленици с наложен данък по 1 австрийски минц на глава (53 гроша) - всичко шест милиона и пр.

212 ........125000

159 .....        ...53

309 ........--------

45 ..  ......375080

----- ......625000

725 ........-------

....    ...6,625000

....         ...25000

              ........53

..    ......---------

.        ......75000

...     .....125000

........-----------

.... ....1,325000

1.Горе на страницата.

№ 175.

Народно лекуване. [1]

Лeкове 1871 (год.) [2]

За клинов човек, зъбобол, сърцебол, изгоряло и жълтеница.

1.

За Клиновъ Чiовек. Костинурка жяба водна дая оловиш чи дая затвориш и тя ще снисе яйце което ще го опечеш пак яш и друго нищо.

2.

За зъби. Отъ трьнка корен || 3: др. [3] стипца 1. чяша фасулюва вода 1. чяша ракiя па са тури в ново гърне да врът, нъ от чюшма вода да врат: после земи 3 камачета бели да ги нагорящиш в огня па ги пусни в гърнето, тогава зини над гърнето да врьви парата в устата че като по истини водата земи да плакнеш устата си няколко пъти. Аколiе един зъб да боли и той да е кув тогава земи киреч негасен и малко катран и барут па ги смеси после земи малко памук че запуши на дупката отгоре.

3.

Срьце дето прiяда като живо || Земи в устата си сол и като са напълнат устата с солена плюмка, тури поле [4] в устата си и малко балсама че преглътни.

4.

За изгорено || Кромид лук да ся счука с жабляка и мед и да (се р.) на лее прясно мляко и да са пие.

5.

За жялтеница || Мрьтва коприва тя е горчива цвета червено от нея да нарежиш 25: др. в половина ока шише че да напълниш шишету с бялу вину старо послe да туриш шишету вън на къщата да стои три денонощiя после на три сутрини да го испiй подир сяко едно пiяне да изяда по 2 оряха най малко и лимон с кората с залак после това 1. лъжица оцет да испiй.

1.На 3 стр.

2.Горе на страницата.

3.драма

4.после

(Следва)

Скоро не сме гледали снимки, затова бързам да представя една колекция на „VINTAGE EVERYDAY“, откъдето често пиратствам интересни фотографии, но от там не ми се сърдят.

След портретите на викторианските семейства и викторианския секс, което следящите моя блога вече са имали удоволствието да видят, сега ще се порадваме на викториански интериор от края на деветнадесети век (снимките са правени между 1880 и 1890 година).

На мене този интериор ми идва малко претрупан с дреболии, но според „VINTAGE EVERYDAY“ това е част от викторианската демонстрация на лукс – истински или имитативен.

Нека бъде така…

Й. Ханс Д. Йенсен (J. Hans D. Jensen)

25 юни 1907 г. – 11 февруари 1973 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Юджийн Уигнър и Мария Гьоперт Майер)

(За откритията му, засягащи структурата на ядрената обвивка.)

Германският физик Йоханес Ханс Даниел Йенсен е роден в Хамбург в семейството на градинаря Карл Йенсен и Хелен Ом. Блестящите успехи на младия Йенсен в училище му позволяват да получи стипендия за обучение в Оберреалшуле в Хамбург. Като завършва училището през 1926 г., той продължава да учи физика, математика, физическа химия и философия в университетите във Фрайбург и Хамбург. Когато получава докторска степен по физика в Хамбургския университет (1932 г.), Йенсен е оставен там да работи като асистент-изследовател. През 1936 г. защитава докторска дисертация по физика в Хановерския технически университет, а от 1949 г. е професор по физика в Хайделбергския университет, където през 1955 г. е назначен за декан на физическия факултет. През 1969 г. е удостоен със званието почетен професор.

Първата разработка на Йенсен е посветена на теорията за материалите (квантовомеханичното излъчване на йонните решетки, систематичното разположение на атомите в кристалите) и на техните свойства при свръхвисоко налягане. Изследването на йонните решетки подтиква Йенсен през 1947 г. към решаване на проблема за отката, възникващ при излъчването от атомните ядра в молекулите и кристалите. При излъчване на „прикрепени“ към решетката на радиоактивните атоми масивни частици или фотони атомите са подложени на откат – иначе казано, движат се в противоположно направление като пушка след изстрел. Значението на тези изследвания е оценено по достойнство едва през 1958 г., когато Рудолф Л. Мьосбауер открива явлението гама-излъчване без откат. Гама-излъчването поема цялата енергия на ядрения преход, затова преходът става много точно определим (ефект на Мьосбауер).

От самото начало на своята научна дейност Йенсен следи внимателно еволюцията на представите за ядрото. С откриването през 1932 г. на неутрона от английския физик Джеймс Чадуик е доказано, че ядрото се състои от протони (масивни частици с единичен положителен електрически заряд) и неутрони (частици с маса, почти тъждествена с масата на протона, но без електрически заряд). За да се обясни поведението на ядрото, са предложени много модели на ядрената структура, състояща се от протони и неутрони. А първите наблюдения показват, че ядра с определени номера, Юджийн П. Уигнър ги нарича магически, са необичайно стабилни (иначе казано – вероятността да преминат в други ядра при едно или друго излъчване или в резултат от ядрени реакции е много малка) и относително широко разпространени в природата. Стабилността и разпространеността са взаимно свързани, защото стабилните ядра не се разпадат и имат способността да се натрупват. През 1933 г. немският физик Валтер Елзасер предлага модел, според който протоните и неутроните са включени по някакъв начин в орбитално движение, а орбитите им, както изисква квантовата теория, съответстват на дискретни енергии. Когато се добавят към ядрото нови протони или неутрони, броят на орбитите се увеличава. Енергиите на орбитите не са отдалечени на еднакви величини, а „се събират“ на групи, или обвивки, разделени от относително широки енергетични пространства. Когато добавеният протон или неутрон заема последното от „разрешените“ енергетични равнища, се смята, че обвивката е затворена и ядрото е особено стабилно. Да се изтръгне нуклон (събирателно название на протона и неутрона) от такава обвивка е трудно, а добавянето на нов нуклон изисква относително голяма енергия, защото той трябва „де се издигне“ до началото на следващата обвивка. Моделът на Елзасер позволява да се опишат няколко леки ядра. Но той се оказва недостатъчен за описанието на по-тежки ядра или на ядра, намиращи се в силно възбудени състояния.

Да се мисли в рамките на ядрените обвивки било за физиците обичайно и удобно заради аналогичното положение в атома като цяло с електроните, които обикалят около ядрото. (Уточненият вариант на квантовата теория отхвърля привлекателната проста картина, предложена някога от Нилс Бор – модел, в който електроните обикалят на различни дискретни разстояния от ядрото, но моделът продължава да бъде полезен.) Енергиите на електроните, съответстващи на тяхното положение и състояние на движение, са квантувани, иначе казано – могат да приемат само определени дискретни значения (да принадлежат на определени енергетични равнища). По-конкретно - значенията на енергията съответстват на ъгловите моменти на електроните по отношение на орбиталното им движение. Квантовата теория (прогнозите за която се потвърждават от експериментите) свързва с всяко разрешено значение на ъгловия момент определен брой енергетични равнища. Освен това електроните се въртят около своята ос като пумпали. Тъй като движението на електроните създава електрически ток, възниква магнитно поле. Както два магнита се привличат или отблъскват, така ъгловите моменти и спиновете на електроните си взаимодействат (спин-орбитална връзка), стремейки се да се подредят в едно направление. В резултат от това възникват допълнителни електронни равнища.

Атомните енергетични равнища се групират по естествен път в обвивки, разделени от относително големи енергетични пространства между електроните, запълващи горните слоеве на по-ниската обвивка, и електроните, запълващи долните равнища на следващата, по-висока обвивка. Затворената обвивка означава стабилност. В случая става въпрос за химическа стабилност, защото химическите реакции са свързани със загуба, с присъединяване или с обвързване на електрони. Обвивките обясняват периодичната система, в която химическите елементи показват, че химическите свойства са циклични, или периодични, повтарят се с увеличаването на атомния номер. При някои номера атомите се отличават с особена стабилност. Такива са например номерата на елементите, известни като „благородни“ газове, към които принадлежат хелият, неонът, аргонът, ксенонът и радонът (химически те са почти инертни). Периодичната повторяемост на химическите свойства, свързана със запълването на обвивките и началото на следващите обвивки, произтича от принципите на квантовата физика, приложени към електронните енергетични равнища.

Интересът на Йенсен към анализа на възможностите на обвивките в структурата на ядрата се увеличава още повече, когато геохимикът Ханс Е. Зюс и специалистът по експериментална ядрена физика Ото Хаксел се обръщат към него с молба да вземе предвид някои характерни закономерности, наблюдавани от тях в толкова отдалечени една от друга области като ядрената физика и геохимията. Зюс обръща внимание на необичайната разпространеност на някои елементи и на техните изотопи (атомни ядра с еднакъв брой протони, но с различен брой неутрони). За своите наблюдения той съобщава на Хаксел, който открива необикновени ядрени свойства на изотопите. При ядрата с магичен брой протони или неутрони разпространеността и стабилността съвпадат. Но Йенсен не знае как да включи в своята теоретична схема понятието магичен брой и не е убеден в неговата важност.

Началото на Втората световна война спира изследванията на Йенсен и, по негови думи, „потапя германските физици в състояние на задушлива изолация“. Едва няколко години след края на войната той успява да поднови разговора в Копенхаген с Нилс Бор, когото уважава много.

В Копенхаген Йенсен прочита статията на Мария Гьоперт-Майер „За затворените ядрени обвивки“ („On Closed Shells in Nuclei“), в която се разглеждат всички съществуващи емпирични данни, събрани от авторката при търсенето на интерпретации за магическия брой. Статията на Гьоперт-Майер събужда отново интереса на Йенсен към като че ли изоставената тема. Сред моделите, които той разглежда, е моделът на ядро, състоящо се от движещи се по орбита протони и неутрони със силна спин-орбитална връзка. Тази представа противоречи на господстващите по това време мнения на водещите физици, които смятат, че е малко вероятно в ядрото да има силна спин-орбитална връзка. Както отбелязва по-късно Йенсен, „за щастие не бях много добре образован, не бях запознат с тези възгледи и не помнех особено добре старите възражения срещу силната спин-орбитална връзка“. Въпреки първите успехи в изследванията на магичния брой, Йенсен е неуверен заради своето разминаване с общественото мнение и не е учуден, когато сериозно списание отхвърля неговите бележки за получените резултати, мотивирайки откъса си с това, че става въпрос „не за физика, а за игра с числа“.

Дискусията с Бор и с други учени позволява на Йенсен да стане по-уверен и да развие своята теория за ядрените енергетични равнища, свързани с орбиталните ъглови моменти и с влиянието на ядрения спин, а също така да обясни съществуването на всичките седем известни магически числа: 2, 8, 20, 28, 50, 82 и 126. Схемата на Йенсен напомня малко аналогичната схема на атомните електрони, но изисква промени заради разликите между атома и ядрото като цяло. Например електроните се намират сравнително далече от ядрото и един от друг (атомът е в основни линии празно пространство), а нуклоните са плътно опаковани. Върху електроните въздействат добре известните електрически сили. Електроните се движат в силово поле, който има очевиден център на привличане в положително зареденото ядро. В ядрото няма толкова явно изразен гравитационен център.

Когато през 1949 г. Йенсен изпраща теоретична статия за ядрените обвивки във „Физически преглед“ („Physical Review“), научава, че Гьоперт-Майер е стигнала до аналогични изводи и е изпратила своя статия в същото списание. Двете статии са публикувани в два негови броя. По-късно Йенсен и Гьоперт-Майер се срещат в Германия, сприятеляват се и през 1955 г. пишат заедно книгата „Елементарна теория за структурата на ядрената обвивка“ („Elementary Treory of Nuclear Shell Structure“). Тяхната теория позволява да се обясни възбуждането на ядрата при сблъскване с масивни частици и гама-кванти, да се предскаже ниската вероятност за прихващане на електрони от така наречените магически ядра и съществуването на многобройни изомери на ядрата с големи значения на ъгловия момент. Изомери се наричат ядра, които имат еднакъв брой протони и неутрони, но се различават по състоянието си на възбуждане и по скоростта на радиоактивното си разпадане. Предположенията на Йенсен и Гьоперт-Майер са потвърдени по-късно експериментално.

Освен проучванията, за която получава Нобелова награда, Йенсен изследва и така наречения голям резонанс при ядрения фотоефект. През 1955 г. той изказва предположението за така наречената гама-инвариантност на слабото взаимодействие (слабите сили са свързани с радиоактивността, силните задържат нуклоните в ядрото).

Йенсен гостува като професор по физика в Уисконсинския университет (1951 г.), в принстънския Институт за фундаментални изследвания (1952 г.), в Калифорнийския университет в Бъркли (1952 г.), в университета в щат Индияна (1953 г.), в университета в щат Минесота (1956 г.) и в Калифорнийския университет в Ла Хоя (1961 г.).

Скромен и сдържан човек, Йенсен остава през целия си живот ерген, живее в жилище, разположено над Института по теоретична физика в Хайделберг. В свободното си време обича да се занимава в градината на института и да развъжда костенурки. От 1955 г. до смъртта си е съредактор на „Списание за физика“ („Zeitschrift für Physik“).

Йенсен е член на Хайделбергската академия на науките, на дружеството „Макс Планк“ и е почетен доктор на Хановерския технически университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/jensenh.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Имена на градове, фамилни имена, гребени, Дъблин, съвременния английски език и единна Британия – това е наследството, което викингите оставят на острова.

Първите набези на викингите срещу Британия започнали още през VIII век и тези кратки опустошителни експедиции досаждали порядъчно на местните владетели и на жителите на подвластните им територии. До средата на следващото столетие походите на задморските „варвари“ имали периодичен и хаотичен характер, докато синовете на Рагнар Лодброк не замислили много по-мащабно дело: да престанат с обичайните нападения за плячка и да започнат истинска експанзия на острова и съседната Ирландия. Те успели да завземат източните кралства и частично Мерсия; само с владетеля на Уесекс, Алфред Велики, завоевателите сключили примирие.

Като покорили огромно парче суша, викингите решили да останат на новите територии. На участъка от земя, който владеели, били установени ред и право, различни от англосаксонските. Образувал се така нареченият Данелаг (буквално: „датско право“ - бел. П. Н.), чиято автономност Алфред Велики признал. Независимо от това, именно териториалната близост с толкова страшен и потенциално опасен съсед подтикнала обединението на враждуващите кралства и народности на останалата част от острова.

Образуването на единна Англия станало възможно не на последно място благодарение на викингите, чието завоевание сложило край на битките между кралствата за първенство. Изтласкването на завоевателите продължило до средата на Х век, но през следващото столетие последвали нови набези, които довели до възцаряването на Кнут Велики, който обединил под властта си кралствата Дания, Англия и Норвегия. След смъртта му владетел на острова станал представител на уесекската династия, а викингите отново се опитали да завземат тези територии. Окончателна точка на домогванията им поставил Вилхелм Завоевателя, с други думи – епохата на нови завоеватели, вече нормандски, прекратила набезите на старите завоеватели.

Викингите идват в Британия

Освен обединена Англия викингите оставили и други следи от своето присъствие. Основно – езика. В съвременния английски език има заимствания от много езици, част от които са наследство от завоеванията. Като се установили в Британия, на викингите им се наложило да учат местните диалекти, за да общува с населението, а местното население постепенно започнало да разбира езика на скандинавците. Така в процеса на установяването на търговски и социални връзки двата езика се смесили и се образувала някаква симбиоза. Фактически старият английски език престанал да съществува, а неговата преродена версия, разбира се, също коригирана в продължение на десет века, е жива и до днес. В съвременния английски език множество думи са заимствани от лексикона на викингите, включително и Thursday (четвъртък), наречен така в чест на Тор.

По цяла Британия са се запазили до ден днешен множество села и градове, чиито имена ни препращат към периода на викингите. Така например, ако името на едно населено място завършва на „by“ (Уитби, Селби, Дерби), можем уверено да кажем, че са го основали суровите завоеватели. На древноскандинавски „by“ означава „село“ или „ферма“. Само в графство Йоркшир подобни населени места са повече от двеста. Освен това, ако името завършва на „thorpe“, населеното място също е било основано от викингите.

Карта, изобразяваща древното разположение на викингите в Дъблин

Някои британци и до ден днешен носят фамилни имена, чийто произход идва от времето на викингите. Някой Джексън, Сивънсън, Питерсън, Бенсън или друг собственик на фамилно име с окончание „сън“ („son“ като изписване – бел. П. Н.) сигурно има сред своите далечни прадеди завоеватели от Скандинавия. Особено ако далечните им роднини са живеели някъде на север от Нотингам.

Ирландският Дъблин бил също основан от викингите. Вероятно столицата на съвременна Ирландия щеше да се намира ня друго място и щеше да се казва иначе, ако не било нашествието. През 841 година скандинавците основали свое селище на брега на река Лифи, след това издигнали стени и построили форт. Името Дъблин се образувало от Dubh Linn, което означава „черна вода“. За викингите това място се превърнало в център на търговия с роби, която достигнала върха си през IX и X век. Населението, заловено по време на походите, се продавал на тамошния пазара, при това купувачи имало и от местните племена, живеещи в околностите на Дъблин. Властта над новото селище викингите успели да запазят практически цели три века, докато нормандците не дошли с корабите си да покорят острова през 1169 година.

Гребени от животинска кост

Друго ново нещо за жителите на Британия станали гребените, донесени от викингите. Изкусни майстори, скандинавците не оставили навиците си да създават предмети за всекидневна употреба. Гребени, изрязани от еленов рог или други животински материали, са намирани на териториите с погребения на викинги в Британия. Вероятно отделни изделия са дошли от Скандинавия, взети от завоевателите за из път. Някои гребени са прекрасно декорирани, което говори за високия статут на собственика. Своите дълги коси и бради викингите поддържали в ред и редовно ги решели. С тяхното оттегляне производството на гребени в Британия се прекратило, което е свързано или с поскъпването на еленовите рога, или с новия закон на Вилхелм Завоевателя, забраняващ лова в кралските гори.

Като цяло влиянието на викингите върху бита на покорените народи се изразило и в много други направления, сред които са и навигационните знания, и тайните на корабостроенето, и типичното оръжие на викингите, заето от европейците, и даже ските в съвременното им западно разбиране.

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Сега продължавам да публикувам съдържанието на джобното бележниче на Васил Левски.

Публикуването правя по книгата на Димитър Страшимирав „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) – използвайки неговата номерация, неговите бележки под линия и коментарите му над някои от документите, които давам в курсив.

Павел Николов

ДО ТУК: 1

№ 176.

Военни. [1]

За лозинка (парола – бел. П. Н.) през време [на] обсада на град. Как да се постъпва, ако се хванат пленници, ако противникът, или от всякаква народност хора извикат войводата да води преговори за примирие, за да даде сведения и пр. „Света република“.

На всеки наш Бомбандирован [2] Град без тiя знакове са ниможе ни един ден.

Лозинка Градска, лоз(инка) войнишка, || вообще, и лоз. четовна [3], лоз. между войводити, || особно, за всякакав противен [4] случай. || и те всичкити са изменяват от време на време || а в противни случяйности са изменяват по често и на секи ден, || биле [5] и по двапати са случва. || нъ сичкители ? || не, само оная за коятосме в недовepie. || а другити си са изменяват от време на време според както ще ни покаже законат. || Ако [6] войвода падни в плeн, или умре? || Ако войник падни в плeн или побегне ? [| Ако някое неприятелско отделенiе падни в рьцетени което сме здобили съ оръжiето си, или прибегне да са потчинат под нашето знаме, или един по два бягат или трьсат защита. || Ако пратеник от непрiятелска страна, или сам войводата им иска да са види и разговори с войводата ни ? || в който градъ [7] или при войвода са би явили от каквато и дае народност лица да испитват какво исками нiй Българите от турчинат ? || за тоя найважен въпрос ни един град сам да [не] смее, ни войвода, смее да подписва за някакво примиреше с турчинат като им предлагат някакви права.

Секи град и сяко село и войвода ще знае какво да одговари на това питанiе като ще е приготвен от по на пред за това. [8]

1.Стр. .7.

2.обсаден

3.за чета, за отделна войскова част

4.съмнителен

5.даже

6.Стр. 8.

7.Стр. 9.

8.На стр. 10 продължава: На това питанiе като ще е приготвен от по-напред за това. Прибавено и зачеркнато: Слънце, най-деликат въпрос, т. е. света република.

№ 177.

За боядисване. [1]

Какъ да се направи вапцилка (боя – бел. П. Н.) за алено и червено.

За вапцилка алено на.....                 .. ...За Червену

..........една ока.....        ....                ..др.

др.........                                            ..30: стипца

40: кърмасъ..........                             30: тергiя

40: тергiя..........                              и 200: брежд. || откатса испере

на 50: кизап вода 100 др......... ..отъ стипцата и тергiята || стип-

10: калай топен..........                 цата и тергiята са туря докато

8: зардишяв...........                         е студена водата. || послe ще

.....                                            . ....ври 2: чяса и ще се испере в

.....                                            . ....студена вода хубаво, пак

...                                             .......ще се тури друга вода.

и бреждата [2] ще са тури изведнаж докато е студена водата || па ще са тури на огнят и катоса згрее додето може дати тьрпи ръката || ще са свали от огнят и ще са турат нещата които ще са вапцуват || и ще са разбъркватъ на често да са хвани добре боята || до 2: чяса || па ще са тури на огнят да възври и като възври ще го свалим || па ще извадим нещата || а в чioрбата ще турим до 2: ок. пепел и ще турями студена вода до дето стани чioрбата да ти тьрпи ръката || тогава пак ще са натопат нещата || и да се разбрькват добре || и по-скоро ще са извади да са упере в Студена вода. Свьршена поела. [3]

1.Стр. 11.

2.преждата.

3.Сърбизъм: поела - работа. 

№ 178.

Цикъл от песни [1]

Известни патриотически стихове, пияни в онова време: Току що се яви зората - Искам, мамо, да те видя - Сбогом, мила - Сал за тебе мисла, мамо.

1.

Току що се яви зората в един прекраснiй майскiй день излязох ас из одаята душевно много сокрушен. II но где кам кого ас да трьгнa || кой може да ме утеши || кам кой мацрец да ся обьрна със сcвeт да ми ся яви || и тъй си мислях с нетрьпенiе и много мно ас мълчях. По сьрдечното си влеченiе кам Трапезица ас трьгнах, на вред там тихое.

2.

Искам мамо да та вида и вси мили у дома но знамето ма не оставя до кога ли ще мога до.

3.

Збогом мила кой знай дали щешма видиш вече жив.

Но драга нещешма забрави ако падна ас убит.

4.

Сал за тебе мисла мамо и са готва за боя || пред вразите рамо с рамо в кръв ще са облея.

5.

С богом мила

Кой знай дали -

1.Стр. 14-16

№ 179.

Адреси. [1]

От Т.-Пазарджик до Левски: Мамудаа Едирнели ъ Кирко-Бухаловия хан с подпис: П. Т. Бонев. Върху плика: х. Афъзаа, махала Сюлюк Кавакли.

Пазар. [2]

Писмо за мене: маамудаа едирнели на Кирку бухаловiят хан.

х. афъзаа тяхна подписка П. Т. Бонев на пликат маала Сюлюкъ кавакли.

1.Стр. 17.

2.Пазарджик. 

№ 180.

План за работа. [1]

1. Да се приготви човeк за представител. 2. Каси за разноски, 3. Нужда от пътни станции (ханища, кръчми) за организационни дейци на път. 4. За връзки между градове и села чрез верни хора. 5. Контрол над пощальони. 6. Избиране на воеводи. 7. Разпределение на работа между дейците.

1, да си приготват чiовек от сяка стрьна готов за приставител дето са повика да разгледва народни работи врьху които ще бъде упълномощен от местото си, и да гласоподава.

2, да са сабират каси под каквато вече вид можът от които пари щеса улеснява и преставителя до като отиди, и да са вьрни.

3, да са приготвят някоя и друга къща или хан т. е. место у наши хора дето да са намира за секи ден по малко сино и ичимик та кога замини наш чiовек, със знакатси, по което щеса познава чiе наш чiовек [| и тогава ще са прiима в таково място, щото да ни бъди пред очи на правителството, || пък за които на тескерето му, показащимму как; || таквис места тряба по-скоро да са приготвят и недай Боже ако би са компромитирал някой да има място за скривани; || също и от тук за на друго място.

4, да са при вьрзоват град с Град, село с Село, с по-един чiовек по разбран и безстрашлив, който ще работи по вишегласiето на тeхнитеси; ни една дума няма право да изрече до катоса не пита от гeхнити си и да му подпишат.

5, от едно място на друго коги са испраща пратеник с писмо или като тъй, без знакат да са ни прiйма и да са неиспраща защото може да са случи някоя измама? па и от същити работници, днес е добр, и постоянствова, а утри може не ? имами примери.

6, тряба да са издирват войводи биле учени или прости, Има ги ! като дето са хайдутували по година две и повече; || на които и ще са казва по нящо според чiовекат, || а комуто нie никак за казване спроти неговити слабости като в пiянство или тайна не може да одьржи или не чувствова никак от такова нещо то за таквис тряба да им се бележи мястото дето живеят щото когато потряба да го знайм дее.

7, Сичкити деици в градат тряба да са расподeлат в работата, кой за какво можи като например: един има влiянiе между гражданите и чiорбаджiйте, други между селските учители, чiорбаджiй и пр. Сичкити да са прибират в една точка, и от време на време да имса иска работата || също и градовете предават работата си в друга по голяма точка.

1.Стр. 19-26.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“

И накрая има още едни текстове, които съдържат многобройни сведения за Исус. Това са текстове, написани от евреи. От тях най-свещен е, разбира се, Талмудът, а най-занимателен – плутовския антиназорейски роман за приключенията на Исус Лъжемесията „Толедот Йешу“.

Неприятностите за еврейските текстове започнали през 553 година, когато Юстиниан предписал на евреите да четат в синагогите Тората само на гръцки и латински; по времето на Кръстоносните походи рицарите оставяли след себе си не само планини от еврейски трупове, но и пепел от техните книги. Истинският терор обаче срещу Талмуда започнал с появата на инквизицията.

Първото официално изгаряне на Талмуда станало през 1233 година в Париж. В огъня били изпепелени дванадесет хиляди книги. През 1236 година новопокръстеният юдей Никола Донин предявил на Талмуда тридесет и пет формални обвинения, главни от които били обвиненията в светотатство по отношение на Исус и Дева Мария [1].

След три години папа Григорий IX предписал на християнските правителства да конфискуват всичките копия на Талмуда, които успеят да намерят. При изпълнението на тази наредба само в град Париж били изгорени седемнадесет или осемнадесет хиляди тома, за пренасянето на които потрябвали двадесет каруци.

Главните обвинители на Талмуда били преди всичко юдеи, които станали християни. През 1263 година един от тях, който приел при кръщенето името брат Паоло, предложил на папа Климент IV да нареди да се проверят всичките ръкописи на Талмуда, намиращи се в Арагон, за да бъдат изгорени или поне да се зачеркнат светотатствените им абзаци. Не по-малко вреда причинил на евреите друг рави, Соломон Леви, който приел християнството и дори се добрал до поста архиепископ на Картахена.

През 1336 година още един рави, Абнер от Бургос, приел християнството, за да стане свещеник в богатата църква във Валядолид и с уменията на познавач написал донос, че една от ежедневните молитви на евреите, „биркат а-миним“, е насочена срещу християните. Алфонсо XI забранил молитвата. През 1399 година един юдей, приел при кръщенето името Петър, съобщавал бдително на властите, че в молитвените книги на юдеите има нападки срещу християнството.

Дори изобретяването на книгопечатането не донесло облекчения. През 1507 година бившият юдей Йоан Пфеферкорн от Моравия, който станал монах-доминиканец, издал трактата „Der Judenspiegel“, водейки се от който шокираният император Максимилиан заповядал да конфискуват и унищожат всичките налични във владенията му еврейски книги; начело на упълномощената за тази цеб комисия поставили горящият с фанатичен пламък Пфеферкорн.

През 1550 година Великият инквизитор кардинал Карафа получил от папата поредната була за изгаряне на Талмуда и изгорил в Рим всичките екземпляри, които успял да намери. Сикст от Сиена, новопокръстен евреин, насъсквал по същото време тълпата да гори всеки Талмуд, който ѝ попадне в ръцете. През 1559 година в Кремона друг новопокръстен, Виторио Елиано, дал показания срещу Талмуда и дванадесет хиляди книги били изгорени. През същата година били конфискувани всичките екземпляри на Талмуда в Прага.

Желаейки да запазят своята свещена книга, евреите сами започнали да заличават светотатствените фрагменти или това, което християните биха могли да сметнат за светотатствено. Това което огънят не достигнал, достигнала го автоцензурата. Книгопечатането облекчило разпространението на книгите, но за Талмуда най-напред облекчило процедурата на цензурата: винаги било по-лесно да бъде проверен издателят, отколкото частният преписвач. Цели страници, епизоди и притчи се изваждали от Талмуда. Имената се променяли, от големите сюжети се премахвали важни детайли.

Талмудът принадлежи към тези редки книги, които – за разлика от Юст Тибериадски – християните не успели да унищожат. Въпреки вековните клади, цензурата и гоненията, Талмудът запазил малко информация за Исус и още повече за миним, с други думи – за юдействащите християни.

Още по-поразително е, че повечето книги, посветени на историята на ранното християнство, заобикалят отдалече всякакви равински текстове [2]. А позоваването на „Толедот Йешу“ дълго време било изобщо неприлично. Това била възмутителна агитационна книга, съдържаща за нашия Господ Исус Христос напълно лъжлива пропаганда: например „Толедот Йешу“ го наричал незаконородено копеле, докато на всички било известно, че е роден от девственица и Бог!

Едно от главните препятствие да се приемат сериозно сведенията на еврейските източници за Исус, са техните дати. И Талмудът, и „Толедот Йешу“ (по-скоро една от версиите на „Толедот“, а именно версията „Елена“) ни повече, ни по-малко обявяват Исус Назорей за съвременник на рави Симеон бен Шетах. Те смятат, че той е живял по времето на царица Александра!

Тези сведения са на пръв поглед абсурдни! Ако знаем нещо за Исус, то е, че са го разпънали по времето на Понтий Пилат. И въпреки това „Толедот Йешу“ твърди упорито, че Исус Назорей е бил съвременник на ръководителя на Синедриона, могъщия Симеон бен Шетах, чиито реформи довели в крайна сметка до създаването на равинския юдаизъм.

Нещо повече, „Толедот Йешу“ твърди, че Симеон бен Шетах и Исус са били смъртни врагове.

Исус Назорей, разказва „Толедот Йешуа“, бил могъщ и влиятелен. Той бил смятан за син на знаменития рави Йоханан, който произлизал от рода на Давид, бил известен рави и даже член на Синедриона. Но понеже бил на страната на бедните и угнетените, се скарал със Симеон бен Шетах. След което Симеон бен Шетах обявил, че в действителност Исус е копеле, а неговият истински баща е бен Пандера, съсед на Йоханан, за което той, бен Шетах, научил още преди тридесет години от самият Йоханан, който отдавна изчезнал безследно. Това неочаквано обвинение поставило кръст на кариерата на незаконородения Исус, той бил принуден да избяга от Ерусалим и се отдал на неугодни дела.

Разбира се, няма никаква възможност тази история да се отнася за историческия Исус.

Но както се опитахме да докажем по-горе (и ние ще се върнем пак към тази история по-късно), имаме основания да предполагаме, че разколът на управляващи фарисеи и опозиционни есеи наистина се е случил преди превземането на Ерусалим от римляните по времето на Симеон бен Шетах. А упреците в незаконен произход били за фарисеите любим начин да очернят противниците си (те наричали например Йоан Хиркан незаконен син на Антиох IV Епифан).

Историята, която разказва „Толедот Йешу“, наистина няма никакво отношение към християнския Исус, проповедника на мира и доброто, разпънат при управлението на император Тиберий. Но по поразителен начин тя би могла да пази, макар и в изопачен вид, сведения за истинския произход на общината на назореите и за нейния конфликт с основателя на фарисеите.

А може би това е чисто съвпадение?

Тогава да разгледаме друг епизод.

Според една от версиите на „Толедот Йешу“ (вси тази група от версии „Елена“) измамникът и магьосник Исус вършел чудеса от Името на Бога. Божието Име било изсечено на камък, лежащ в основите на Ерусалимския храм и Исус, проявявайки чудеса от изобретателност, го откраднал.

Като откраднал Името, Исус се провъзгласил за Господ и Месия. За да докаже това, оживявал глинени птици, възкресявал мъртви, плавал по водата върху воденичен камък, etc.

Нещо повече, той даже се издигнал във въздуха.

За да изобличат Исус, равините изправили срещу него добре известния персонаж от Новия завет Юда Искариот. Те допуснали Юда в храма и той също узнал съкровеното име. След това Юда също се научил да лети и по време на военновъздушен бой нанесъл на Исус съкрушително поражение.

Оръдието, пред което не можал да устои Исус, не било нещо друго, а най-обикновена урина. Юда се изпикал върху Исус, след което той изгубил състоянието си на ритуална чистота и се блъснал в земята. Така било нагледно демонстрирано, че Исус не е Син Божи.

Тази непристойна приказка несъмнено е възмутила много вярващи.

Като начало, те добре знаели, че Исус не е летял.

Изцелявал прокажени – вярно. Гонел бесове, отварял очите на слепите, даже възкресявал мъртви – но не е летял.

Историята за Исус и Юда, състезаващи се за военновъздушно господство в небето над Ерусалим, принадлежи от тази гледна точка към глупавите, а главно, към късните измислици, нямащи никакви основи в каноничните Евангелия.

Проблемът е в това, че ранният Исус е летял.

В същото Евангелието от евреите, което не се запазило заради еретичния си характер и което, според „мнозина“ било истинското Евангелие от Матей, имало изречение, което е достигнало до нас. Исус казва: „Моята майка, Светият дух, ме вдигна за косите и ме отнесе на голямата планина Тавор“ [3].

По-късно ще се върнем към въпроса защо арамейският Исус нарича Светия дух майка и защо Светият дух е същество от женски род. Ние се интересуваме сега само от един малък конкретен детайл.

Исус е летял.

Летял е по въздуха. Правел го е с помощта на Светия дух в Евангелието от евреите – иначе казано, в текст, който недоволните бащи на църквата определяли като основно Евангелие на юдействащите християни.

Защо Исус е летял?

По много проста причина. Защото това била една от главните черти на Месията.

Нали Господ Месия трябва да дойде с войска от ангели върху облаци.

Това била една от най-устойчивите формулировки, описващи появата на Месията. Тя водела началото си от древните домонотеистични представи за буреносните теофании на Яхве Цеваот, Господ на Войските, който се явява с буря върху облаци. Нито един уважаващ себе си персонаж не би могъл да претендира за званието Месия, ако не може да се издига във въздуха.

А защо, ще кажете вие, тази важна черта на Исус не присъства в каноничните Евангелия?

Отговорът се състои в това, че вероятно е присъствала.

В Евангелието от евреите, както помним, Исус летял до планината Тавор. Да отворим сега Евангелието от Матей:

„Като минаха шест дена, Исус взе Петър, Яков и Йоан, брат му, и ги възведена една висока планина, и се преобрази пред тях: и засия лицето Му като слънце, одеждите Му станаха бели като светлина“ (Матей, 17:1; Марк, 9:2; Лука, 9:28).

Но гръцката дума άναφέρω, която Синодалният превод превежда като „възвеждам“, означава също така „възнасям“.

Исус взелПетър, Яков и Йоан и ги възнесълна планината Табор, точно така, както в Евангелието от евреите Исус бил възнесентам от майка му Светия дух. В противен случай не е ясно, какво е направил Исус с тримата си апостоли. Ако просто е осъществил с тях алпинистки марш на скок, той не ги е възвелна планината. Той е отишълс тях на планината.

Ние, разбира се, не възнамеряваме изобщо да разследваме тук въпроса дали Исус е летял, или не е летял. За нас в дадения случай е важно друго.

Представата за това, че Месията може да лети, била изконна представа на юдейския миленаризъм. Месията можел да лети например в „Свитъка за войната“. Той идвал с Войската на Духовете върху облаци.

А разказът на „Толедот Йешу“, че Исус летял, но рухнал позорно на земята, осквернен и лишен от ритуалната си чистота, е полемика с тези вярвания в Исус, които престанали да бъдат актуални не само към Х, но и към V век.

Нещо повече: той представлява до известна степен полемика със „Свитъка за войната“. В него се подчертава специално, че войската на Сина на Светлината трябва да пази ритуалната си чистота, за да не предизвика именно военновъздушна катастрофа сред дошлите на помощ светци. И точна такава катастрофа се случва в „Толедот Йешу“!

Ще посочим накрая последния пример: Евангелията твърдят, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога и „Толедот Йешу“ също твърди, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога.

Тук двата наши източника са напълно съгласни помежду си. Просто „Толедот Йешу“ смята, че Исус е откраднал това Име. Завладял го е незаконно. Извършените чудеса от Името на Бога са акт на прелъстяване. Именно в това се състои според Талмуда грехът на Исус.

„Учителят каза: Исус Назорей се занимаваше с магии и мамеше, и разврати Израил“ [4].

Важността на посоченото обвинение се състои в това, че става въпрос за същото престъпление, в което е обвинен Исус в Евангелието от юдеите. Исус развращавали прелъстявалнарода.

„Довели сте при мене този човек като развращаващ (διαστρέφοντα) народа“ – казва Пилат (Лука, 23:14). „Нима и вие сте прелъстени?“ – питат ужасените фарисеи служителите, които са отказали да хванат Исус (Йоан, 7:47).

„Прелъстявам“ (πλανάω) не е в дадения случай оценъчно съждение. Това е технически термин, означаващ опит да се отвърне Израил от монотеизма. Това е най-страшното престъпление, което Тората познава. Пророкът, който се опитва да направи това, трябва да бъде предаден на херем, иначе казано – да бъде обесен и убит с камъни. „Убий го с камъни до смърт, защото се опитва да те отвърне от Господа, твоя Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Именно да прелъстиИзраил се опитва Исус. Той се опитва да се представи за Втора Власт на Небето, стояща отдясно на престола на Господа и служеща за посредник между него и хората. И именно на такова наказание – обесване и убиване с камъни – бил подложен Исус според Талмуда и „Толедот Йешу“.

„Исус Назорей бил обесен в съботния ден в навечерието на Пасхата. И бил изпратен глашатай преди това, който в продължение на четиридесет дена възгласявал: Исус Назорей ще бъде убит с камъни, защото се занимаваше с магьосничество и развращаване, и прелъстяваше Израил. Който има да каже нещо в негова защита, може да дойде и да каже. Но тъй като не намериха нищо в негова защита, обесиха го в навечерието на Пасхата [5].

На пръв поглед това свидетелство на Талмуда няма никаква историческа ценност! Ако можем да бъдем сигурни в нещо за Исус Христос, то е, че е бил разпънат на кръст от римляните, а не е бил обесен на дърво от юдеите! Историчността на този факт се доказва от противното: той бил толкова неудобен за християните, че те след това се опитвали да оправдаят всячески Пилат.

И въпреки това Талмудът твърди, че Исус бен Пандера бил убит с камъни и обесен, иначе казано – бил предаден на херем.

Защо?

За да намерим отговор на този въпрос, трябва да се обърнем към едно съчинение, което вече споменахме, а именно съчинението на Юстин Мъченик „Диалог с юдея Трифон“, написано в средата на II век и представляващо всъщност първият текст, написан от позициите на това, което по-късно се превърнало в католическа църква.

В този текст юдеят Трифон, съмняващ се в това, че Исус е Месия, пита своя събеседник: „Трябваше ли да бъде разпънат и така срамно и безславно да умре от смърт, проклета в закона, докажи ни, защото ние даже не можем да разберем това?“ [6]

Талмудът твърди, че Исус бил обесен от евреите, защото тази смърт била позорна от гледна точка на юдейския закон.

Човекът, екзекутиран от римляните, бил мъченик за народа на Израил. Английският крал Едуард I заповядал да бъде екзекутиран шотландския вожд Уилям Уолъс – Уолъс бил обесен, свален жив от бесилката, изтръгнали вътрешностите му и ги изгорили пред него, докато все още дишал, и му отсекли ръцете и краката. Тази екзекуция изобщо не отвърнала шотландците от почитанието им към Уолъс, чийто огромен паметник бил издигнат през XIX в. в Стърлинг. Точно обратното – тя го превърнала окончателно в герой, точно така, както обесването на Зоя Космодемянская от немците я превърнало в съветска героиня. Екзекуцията, извършена от враговете, винаги превръща човека в герой.

Напротив, човекът, предаден на херемот юдеите, бил долен престъпник, прелъстител и магьосник, загинал от позорна смърт.

Но и това не е всичко.

Нашият проблем се състои в това, че най-ранните текстове на Новия завет са запазили именно тази, отразена в Талмуда, традиция!

Така апостол Павел в „Послание до галатяните“ твърди именно, че Исус е бил обесен: „Христос ни освободи от проклятието на закона, поемайки върху себе си това проклятие, защото Писанието казва: „Проклет е всеки, който виси на дърво“ (Галатяни, 3:13). Същото твърди апостол Петър: „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото (ξύλον)“ (1 Петър, 2:24), а след него още един ранен автор, Варнава: „Необходимо му беше да пострада на дървото“ (Послание от Варнава, 5:13).

Пред нас стои съвсем поразителна ситуация. Започвайки с Евангелието от Марк, написано в началото на 70-те години, християните твърдят, че Исус е бил разпънат от римляните на кръст. Но в по-ранно писмо Павел твърди, че е бил обесен на дърво, като употребява при това израз, който не оставя съмнение, че е бил предаден на проклятие, на херем! И именно това твърдение се среща в такива „недостоверни“ и „късни“ източници като Талмуда и „Толедот Йешу“.

Защо библеистиката игнорира толкова често еврейските текстове за Исус Христос?

Ще рискуваме да предположим.

Работата е в това, че решително цялата контрапропаганда представя Исус като: а) евреин, спазващ законите на Мойсей, б) вожд на силно движение.

Например „Толедот Йешу“ твърди, че две хиляди войнстващи привърженици на Исус начело с него едва не превзели Ерусалим. Нещо повече, там се казва, че след неговата екзекуция в продължение на тридесет години привържениците му убивали евреи и по време на празниците им преграждали пътя за достъп до храма!

Проблемът не е в светотатството на тези текстове. Те почти винаги са изпълнени със своеобразна почит към Исус. Проблемът е в това, че в корена си те противоречат на историята за „никому неизвестния“ и „изключително мирния пророк“.

БЕЛЕЖКИ

1.Една от най-пълните истории за злощастията на Талмуда е представена в: G. R. S. Mead. Did Jesus Live 100 B.C.? London: Theosophical Publishing Society, 1903, ch 5.

2.Почтеният изследовател на Талмуда Йохан Майер е съчинил даже цяла книга за това, че сведенията за Исус, съобщавани от Талмуда, не представляват историческа ценност. - Вж.: Johann Maier. Jesus von Nazareth in der talmudischen Uberlieferung. Трябва обаче да отбележим, че има и важни изключения, най-голямото от което е забележителната книга на Самуел Краус - Samuel Krauss. Das Leben Jesu Nach Jüdischen Quellen, 1902.

3. Origen. Commentary on John 2:12; Homily on Jeremiah 15:4, цит. по: Willis Barnstone. The Other Bible, HarperCollins, 2005.

4. b Sanh 107b, b Sot 47a.

5. b Sanh 43a.

6.Юстин Мученик. Диалог с Трифоном, 90.

(Следва)

Мисля, че и друг път съм казвал – не съм любител на сериалите.

До към третата серия ме държат, след това ми стават скучни и повечето даже не ги гледам до края.

Но не винаги е така.

За първия сезон на „Разкажи ми приказка“ („Tell Me а Story“) вече писах по-миналия декември в блога, даже още преди да догледам сериала до края.

И като го догледах, зачаках с нетърпение втория сезон.

Той дойде, изгледах го и сега… чакам третия сезон (авторите обещават, че ще има такъв).

При втория сезон също са интерпретирани в съвременни версии познати на всички ни класически приказки.

И този път се е получил един интересен трилър, който не следва буквално сюжета на оригиналите, изпъстрен е с много странични нови сюжетни линии, но е завладяващ, не доскучава нито за миг и оставя у зрителя удовлетворението, че не си е загубил напразно времето с гледане на нещо несъществено.

И така (без да разказвам подробности, че няма да ви е интересно, ако гледате сериала):

“СПЯЩАТА КРАСАВИЦА“

Спящата красавица всъщност спи в преносен смисъл: обезобразена от взрив популярна певица се е затворила в дома си далече от хората и изкуството.

Принцът, който ще я целуне накрая и който ще ѝ даде смелостта да се появи отново пред публиката, е нейният симпатичен телохранител; той трябва да открие също така кой е заложил бомбата под колата на певицата, и нещо повече - кой ще се опита още един път да я убие

“КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРЪТ“

Звярът с розите е писател, тежко обременен психически от злощастен инцидент през детските си години.

Красавицата е негова пленница, окована във вериги.

Тук обаче авторите на филма са решили да ни изненадат: звярът се озовава на мястото на красавицата, веригите са вече на неговите ръце.

Красавицата се оказва не по-малък звяр от звяра, а истинският екшън все още предстои.

“ПЕПЕЛЯШКА“

Мащехата на Пепеляшка няма две дъщери, а двама сина, единият от които – още един авторски обрат! – ще се окаже носител на голямото зло – майка му е вода ненапита в сравнение с него.

А Пепеляшка, като в приказката, ще трябва да се пребори за своето щастие и за своя принц – и ще го направи, защото каква приказка е това, ако не завърши със щастлив край.

И понеже ще се намери някой да каже: "А трейлър!", ето ви и трейлър...

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Сега продължавам да публикувам съдържанието на джобното бележниче на Васил Левски.

Публикуването правя по книгата на Димитър Страшимирав „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) – използвайки неговата номерация, неговите бележки под линия и коментарите му над някои от документите, които давам в курсив.

Павел Николов

ДО ТУК: 1, 2.

№ 181.

Мотиви за песен. [1]

Върху издайниците.

Кажи ти на издайниците чи знайм делата им

Които тe изврьшяват,

да трепят войните ни

Збогом и пр.

1.Стр. 27.

№ 182.

Мотиви за песен. [1]

Тръба пред кървав бой.

Чуй мамо как за тръбява тоизи глас

За кръвав бой

Но вишнiй нек ни защищава

Както прави всегда Той.

3б.

1.Стр. 28.

№ 183.

Адрес. [1]

Псевдоним на Левски: Никола Ранелов, също Афъс ефенди (в хана на Хр. Търнев, в Каршияка).

в Пло [2]

Никола раанелов или [3] пък друго афъс ефенди на Тьрнович на ханат.

1.Стр. 29.

2.в Пловдив

3.или - зачеркнато

№ 184.

Адрес, който се подразбира. [1]

х. Асанаа като по-познат псевдоним заменен с нов.

пък то е за х. Асанаа.

1.Стр. 29.

№ 185.

Адрес през второ лице. [1]

Чрезъ Сребр. (подставено лице) за х. Афъзаа на Хана на х. Асанаа. Сопот се взема за Карлсво и обратно, х. Асанаа е и лице, и хан. Също Асан и Афъз се подразбират за име на едно и също лице.

Чрезъ Сребр. в Соп.(от) за х. Афъзаа в Кар.(лово) на х. асанаа на хана.

1.Стр. 30.

№ 186.

Препоръка [1]

Решителен, достоен да удържи до смърт, осветлен (осведомен).

Негова милост ви го оставям тая вечер гост и припоръчвамвиго за от най добритени юнаци, и решителен в всеки случай, достоен е да удьржи до смьрт всяка тайна. || без сумненiе, || слободии да сте пред него в сичко. || и разберете са за каквото има да ви расправи. [2]

1.Стр. 31.

2.Зачеркнато от Левски - навярно като изпълнено копие.

№ 187.

Песен. [1]

Отдeлни мeста из познатата пeсен на Ботев: „Не плачи, майко, не тъжи“, с характерни малки поправки - според както ги е чул и както сам ги е схващал Левски.

да ходим да са

скитами

не мили клeти недраги

ас зная майко милсам ти

Че можа млад да загина

Ах, утра като примина

през тихiй бели дунава

Но кажи какво да права

а ма си майко родила

и пр.

на Бащино ми огнище

там дето ас съм пораснал

и първо мляко засукал

там дето либе хубаво

Черни си очи вдигнеше

и с онас тиха осмивка

в скрьбноги сърце впiеше

там дето Баща и Братiя

Черни чернеят за мене.

ах мила Майко юнашка

Простима и веч прощавай

ас вече пушка нарамих

и на глас тичям Свободен

Срещу врага си безвернiй

там ас за мило за драго

за теб за Баща за Братя

За него щъсъ залова

пак каквото сабя покаже

и честа мале юнашка

а ти га чуеш майноле

че коршум пропее над село

и момци вече наскочат

ти излез и пр.

нито пък слушай и хора

дето щът кажът за мене

ни храни майко излези

нъ иди майко у дома и

съсьрце всичко раскажи

на мойте Братя премили

да повнат и те да знаят

че и те Брат са имали

и Брат им падна загина

и туй че клетник ни трая

пред турчин глава да скланя

сирмашко тегло да гледа

кажи им, майко да повнат

да повнат мене да тьрсат

белими меса по скали

по скали и по Орлеци

черними крьви в земята

в земята мале черната

дами найдат пушката

пушката майко сабiята

и дето срешнатъ душманин

съ куршум да го поздравят

а пък със сабiя помилват

ако ли майко неможиш

от милост и туй да сториш

то гаса зберат момите

пред нази майко на хоро

и додат мойте връсници

и скрьбно либе съ другарки

ти излес майко послушай

с мойте Братя не врьсни

моята песен юнашка

как и за какво съм загинал 

и каквисам думи издумал

Пред смьрта и пред другари

тешко щиш майко да гледаш

ти на туй хоро весело

и като срешнеш погледа

на мойто либе хубаво

далбоко ще ми въздъхнат

две срьца мили за мене

нейното майко и твойто

и две щат сьлзи да капнат

на Стари гърди и млади

а туй щът Братя да видат

и кога майко пораснат

като Батя си да станат

силно да любят и мразят……

ако ли мале майноле

жив и здрав стигна до село

жив и здрав с Байрак в ръка

и под Байрак лични юнаци

напети в дрехи войнишки

с левове златни на чело

иглянки пушки на рамо

с саби змiй на крьста

тогас майко юнашка

и либе мило хубаво

берете цветя в градина

късайте Брашлян и здравец

плетете венци и китки

та ила майко при мене

Елама майко пригърни

и в красно чело цалони

Красно с две думи заветни

„Свобода и смьрт юнашка“

и ас щъ либе пригърна

с кьрвава ръка през рамо

да чуйто сьрце юнашко

плача му да спра с целувка

сьлзити с уста да глътна

и тогас майко прощавай

ти либе нима забравяй

дрожина трьгва отива

пътя е страшен нъ славен

съ можя млад да загина

нъ стигами тази награда

да каже нявга народа

Умря сиромаха за правда

за правда и за Свобода...

1.Стр. 33—39. По-предната страница 32 в бележничето е празна.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ПРОТОКОЛИТЕ

Накрая има още едни източници, с които не разполагаме. Това са истинските протоколи от съда над Исус и донесенията на Понтий Пилат до император Тиберия.

За липсата на протоколите първи е обърнал внимание Роберт Айслер.

Тук читателят, струва ми се, най-сетне ще се възмути: минали са две хиляди години, какви протоколи?! Може би ви трябва и видеозапис?

Но не бързайте да се изказвате прибързано.

Римската империя изобщо нямала навик да екзекутира хората без съд и следствие; съдът над Исус е факт и всъщност е важна сцена във всичките четири Евангелия.

Стенограмите от подобни съдебни процеси се пазели в провинциалните архиви и дори частните лица имали достъп до тях. Християните намерили много рано приложение на тези стенограми: използвали ги, за да пишат жития на мъчениците. Най-добрите и най-достоверните „Жития на мъчениците“ от II век са именно такива стенограми.

Християните употребявали държавните архиви не само за създаване на автентични жития, но и за разобличаване на своите врагове. Например някой си Аполоний написал книга против еретиците-монтанисти, в която твърдял, че един от основателите на монтанизма, Александър, бил осъден за грабеж, а не за изповядване на християнството. „Желаещите да получат сведения за него имат на разположение асийския държавен архив“ – настоявал Аполоний [1].

Може би протоколите от съда над Исус са били унищожени при щурма на Ерусалим? Това е много съмнително. Защото резиденцията на Понтий Пилат, а също така и архивът му се намирали в Кесария. Протоколите от съда би трябвало да се пазят в Кесария, а Кесария не пострадала от войната.

Как е станало така - пита се Айслер, - че християните никога не са се погрижили да получат истинските протоколи от съда над Исус, докато в същото време са правели това за много по-незначителни и по-маловажни исторически персонажи? [2]

Как е станало така, че до нас са достигнали протоколите от съда над християнина Сперат от малкия сицилиански град Скили, но не са достигнали аналогичните протоколи от съда над Исус?

Протоколите от съда не са били единственият документ, който би трябвало да останат след екзекуцията на Исус.

Като всяка държава, отрила писмената радост, Рим бил доста загрижен за механизмите на държавната отчетност.

Всеки римски чиновник, включително и провинциалните наместници, трябвало да води дневник, в който се отчитал за всичко случило се. Тези отчети се огласявали на площада: това било нещо като устен стенвестник, информиращ населението на града за действията на властите и осигуряващ някаква обратна връзка.

Типичен пример за такъв дневник е например Парижкият папирус 69, посветен на дейността на стратега на Омбос и Елефантина в Горен Египет около 232 г.

От този папирус научаваме между другото, че в първия ден на Тот стратегът „посети вечерта гимназиума заедно с Аврелий. Той издигна, като украси с венец, Аврелий Пелаес, син на Харпесис, внук на Иеракс, в гимназиарх, като принесе по този случай жертви в Кесариум и в Гимназиум, където също принесе жертви и изрече клетви. След това отиде в друг окръг, където принесе обичайните жертви в чест на бога… и стратегът вървеше в процесията в чест на този бог“.

След това следват бележки за огласяването на отчета: ръката на друг писар е отбелязала „прочетено“ и трети писар добавя: „Аз, официалният писар Аврелий Артемидор прочетох публично този протокол и след това го включих в официалните протоколи. Година 12-та, 2-ри Тот“ [3].

Аналогичен служебен дневник би трябвало да води и префектът на Юдея Понтий Пилат. Разбира се, този дневник би се пазил в Кесария, също както дневникът на египетския стратег се пазел в Египет. Но освен тези дневници съществували и донесения до императора. Чиновниците по места били длъжни да му донасят за всички важни събития – каквото, в случая с Пилат, било, без съмнение, задържането и екзекуцията на човек, претендиращ за статута Цар на Юдея. Тези донесения до Тиберий влезли след това в acta et commentarii Tiberii, които, между другото, били любимо четиво на Домициан.

Както виждаме, Плиний Младши се консултирал с Траян даже по повод на един постъпил при него анонимен донос срещу християните.

Можем ли да си представим ситуация, при която префектът на Юдея не би известил подозрителния, дребнав и параноидално настроен император за задържането и екзекутирането на Юдейския цар? Това е крайно съмнително, дори и защото, ако не би го направил, императорът веднага би бил известен от някой друг, при това представяйки действията на префекта в може би някаква не толкова благоприятна светлина.

И въпреки това нито автентични протоколи от съда над Исус, нито донесения на Пилат до императора няма.

Може би християните просто не са имали съответния административен ресурс?

Ни най-малко: нещата са точно на обратно.

Ако се вярва на „Деянията на апостолите“, апостол Павел е разговарял в частна обстановка с всемогъщия прокуратор на Юдея Феликс и неговата съпруга (Деяния, 24:24). Той прави това през 50-те години в Кесария, където би трябвало да се пазят прословутите протоколи!

Павел имал последователи сред членовете (иначе казано – сред робите и освободените роби) на императорския дом (Филипяни, 4:22), а също така сред членовете на дома на Нарцис, фаворита на Нерон (Римляни, 16:11), и на Аристобул, внука на Ирод (Римляни, 16:11). В края на I век християните приели двама членове на управляваща династия, Флавий Климент и жена му Домитила. Те, според правило, имали пряк достъп до документите в tabularium principis.

Трудно е да си представим, че хора с такива връзки не са могли, 20-50 години след екзекуцията на Исус, да получат съдебни протоколи, каквито християните по-късно получавали лесно чрез най-обикновените servus librarius.

Те като че ли би трябвало да бъдат жизнено заинтересовани с помощта на най-автентичните, най-истинските протоколи от съда над Исус да опровергаят зловредната юдейска контрапропаганда!

И ако християните при такива условия не са публикували протоколите от съда над Исус, най-вероятно са го направили, защото тези протоколи не са можели да им помогнат много.

Вие ще кажете - какво ни интересува това? Дори Тацит да е написал за християните цял трактат, както е написал за германците, дори Юст Тибериадски да е описал съвсем друга „Юдейска война“, дори acta et commentarii Tiberiiда са съдържали истинския отчет на Пилат за екзекуцията на Исус, дори Йосиф Флавий да е написал за Исус нещо такова, че на бащите на църквата да са им настръхвали косите – какво ни интересува днес това? Тези текстове са безвъзвратно изгубени.

Разликата е много важна.

Въпросът е в това, че ние възприемаме Новия завет като първоизточник. За нас той не е просто най-главният, а е и монополният източник на сведения за Исус.

Но ако нашата хипотеза е вярна, когато Марк е писал своето Евангелие, този монопол не е съществувал. Той не се е смятал за основен източник. Той е работел в огромно, плътно, наситено информационно поле, мнозина участници в което са били добре осведомени и за фактите от живота на Исус, и за неговите изказвания. Марк не е можел да игнорира тези факти и да премълчи тези изказвания.

Той е можел само да ги преобясни.

Можем ли ние, на основата на сведенията, които ни дава Марк, да възстановим някои детайли от това информационно поле? Можем ли, като имаме в ръцете си само версията на адвоката, да възстановим, след две хиляди години, версията на обвинението?

Ще се опитаме и ще пристъпим.

БЕЛЕЖКИ

1.Евсевий Кесарийский. Церковная история, 5, 18, 9.

2. Robert Eisler. Указ. соч., p. 15.

3.Пак там, p. 591.

(Следва)

Андрю Хъксли (Andrew Huxley)

22 ноември 1917 г. - 30 май 2012 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Алън Ходжкин и Джон Екълс)

(За откритията му, свързани с йонните механизми, участващи във възбуждането и задържането в периферните и централните части на мембраната на нервните клетки.)

Английският физиолог Андрю Филинг Хъксли е роден в лондонския район Хампстед в семейството на Ленард Хъксли, учител по класическа литература и писател. Дядо му, Томас Хенри Хъксли, е учен и писател, чиито произведения пропагандират през XIX в. учението на Дарвин за естествения подбор. Хъксли, по-малкото от двете деца на Ленард Хъксли от втората му жена Розалинд Брус, е брат на новелиста Олдъс Хъксли и биолога Джулиан Хъксли, синове на Ленард Хъксли от първия му брак. Хъксли учи в колежа към Лондонския университет и в Уестминстърското училище, където проявява подчертана склонност към физиката и техниката, с които има намерение да се занимава и по-нататък, когато постъпва в колежа „Тринити“ в Кеймбридж. Но, след като длуша курс по физиология, се прехвърля през 1937 г. към медицинската програма и две години по-късно става изследовател-асистент на Алън Ходжкин в морската биологична лаборатория в Плимът.

По това време Ходжкин проучва предаването на електрическите импулси по аксоните (израстъците на невроните). В началото на ХХ в. Юлиус Бернщайн, основавайки се на изследванията на Луиджи Галвани и Валтер Нернст, че нестимулираните нервни клетки имат потенциал на покой (разликата между електрическите потенциали между външната и вътрешната повърхност на клетката е в покой), който се дължи на нееднаквото разпределение на йоните (заредените частици) в клетъчната мембрана. Концентрацията на положително заредените натриеви йони по вътрешната повърхност на мембраната е по-ниска от концентрацията по външната; за положително заредените калиеви йони е характерно обратното положение. Много от едрите молекули на органичните вещества вътре в клетката са заредени отрицателно. Порите на мембрана пропускат през нея йоните на калия, но йоните на натрия и йоните на органичните вещества, които са много по-големи, не могат да преминат през клетъчната мембрана. Потенциалът на покой се появява поради тенденцията положително заредените калиеви йони да се преместват от област, където концентрацията им е висока (вътре в клетката), към област с по-малка концентрация (вън от клетката).

Бернщайн предполага, че нервният импулс е потенциал на действието. Когато проницаемостта на отбраната се промени временно, йоните от двете страни осъществяват контакт и неутрализира потенциала на покой; след това проницаемостта на мембраната се възстановява, при което се възстановява и изходният потенциал на покой. За да проверят теорията на Бренщайн, Ходжкин и Хъксли поставят микроскопични електроди в единични изолирани аксони на калмар и измерват относителните величини на потенциалите на покой и действие. За свое учудване те откриват, че промяната в разликите на потенциалите на мембраната по време на потенциала на действие фактически се оказва значително по-голяма от необходимото за изчезването на потенциала на покой. Потенциалът на действие не само свежда разликите в потенциалите на клетъчната мембрана до нулата, но и превишава фактически потенциала на покой и променя посоката на разликите на потенциалите между вътрешната и външната повърхност на мембраната на клетката.

С началото на Втората световна война Хъксли и Ходжкин изоставят своите изследвания и от 1940 до 1942 г. Хъксли прави експерименти за командването на противовъздушната отбрана, а от 1942 до 1945 г. работи аналогично за военноморското министерство. След войната той става асистент във физиологичния отдел на колежа „Тринити“ и с подкрепата на Изследователското дружество на „Тринити“, което му определя стипендия през 1941 г., продължава работата си с Ходжкин за проучване на предаването на нервните импулси.

Резултатите от изследванията на Ходжкин и Хъксли, публикувани през 1945 г., опровергават теорията на Бернщайн, като доказват, че потенциалът на действие не може да бъде предизвикан само от движението на йоните на калия: в този процес трябва да бъде включен и друг йон, за да може потенциалът на действие да превишава обусловения от йона на калия потенциал на покой. От различните йони, които Хъксли и Ходжкин разглеждат за тази роля, най-вероятен им изглежда йонът на натрия. Те предполагат, че клетъчната мембрана съдържа чувствителни към разликата в потенциалите натриеви канали, или проходи, които остават затворени по време на потенциала на покой и се отварят при деполяризацията на аксона. Когато каналите са отворени, йоните на натрия се устремяват от областта с тяхната относително висока концентрация (външната повърхност на мембраната на аксона) към областта с относително ниска концентрация (вътрешната повърхност на мембраната на аксона), което довежда до временен положителен потенциал по вътрешната повърхност на мембраната на аксона. Ако тяхната хипотеза за участието на натрия е правилна, величината на потенциала на действие (но не на потенциала на покой) би трябвало да зависи строго от концентрацията на натрия вън от клетката. Като проверяват това предположение, Ходжкин и Бернард Кац доказват през 1947 г., че могат фактически да променят или да отстраняват потенциала на действие, въздействайки върху концентрацията на натрия извън клетката.

Хъксли, Ходжкин и Кац започват да проучват йонното преминаване през мембраната на аксона при различни електрически условия. Използвайки волтметър и система за поддържане на мембранния потенциал на установени равнища в периода на наблюдаване на концентрацията на йоните, те проследяват движението на различните йони с помощта на радиоактивни изотопи и промяната на концентрацията на йоните. Изследванията са проведени с помощта на гигантски аксони на калмари, които са достатъчно големи (до милиметър в диаметър), за да бъде въведен електрод в мембраната, и достатъчно здрави, за да издържат, без да се повреди мембраната при заменянето на вътрешната течност с различни комбинации от йони.

Резултатите от тези експерименти позволяват на изследователите да конструират математически модел на потенциала на действие. Хъксли прави много изчисления с ръчен аритмометър; по-късно по-сложни и по-точни изчисления са получени с помощта на първите цифрови изчислителни машини (компютрите). Според модела, който учените описват в редица статии през 1952 г., потенциалът на действие в аксона на калмара се появява при деполяризация на мембраната да някакво пределно равнище. Деполяризацията отваря натриевите канали, йоните на натрия се устремяват вътре в аксона и вътрешната повърхност на мембраната за кратко време става положително заредена. Тогава чувствителните към промяната в разликите на потенциалите калиеви канали се отварят, макар и по-бавно от натриевите, които с времето се затварят. Йоните на калия се устремяват вън от аксона и вътрешната повърхност на мембраната на аксона постепенно става заредена отрицателно спрямо външната повърхност. По времето на краткия рефракторен период мембраната се свръхполяризира (придобива по-отрицателен потенциал от обикновеното), защото напускането на калия превишава потенциала на покой. Моделът на Хъксли и Ходжкин е изключителен, защото биохимични методи за изучаване на компонентите на мембраната не са разработени до 80-те години.

След създаването на математическия модел на потенциала на действието Хъксли започва да се интересува от механизма на мускулното свиване, за което допринася дружбата му с Арчибалд В. Хил. При съвместната им работа Хъксли конструира нов вид интерференционен светлинен микроскоп за проучване на изолирани мускулни влакна.

От 1952 до 1960 г. Хъксли е ръководител на изследванията в колежа „Тринити“; от 1951 до 1959 г. работи като помощник на директора за изследователска работа и чете лекции по експериментална биофизика през периода от 1959 до 1960 г. През 1960 г. става професор по физиология в Университетския колеж в Лондон, а през 1969 г. е назначен за професор в Кралското изследователско дружество към Лондонския университет, където през 1983 г. става заслужил професор. От 1974 до 1980 г. ръководи Медицинския изследователски комитет по мускулна дистрофия; член е на Съвета по селскостопански изследвания (1977-1981), на Международния съвет на физиологическите дружества (от 1983 г.) и на Британския национален комитет по физиологически науки (1979-1980). Член е на управата на Британския и на Научния музей.

Хъксли е награден с медала Коплина Лондонското кралско дружество (1973 г.), член е на Кралското дружество и е избран за почетен или чуждестранен член на Кралското дружество в Единбург, на Американската академия на науките и изкуствата и на Белгийската кралска медицинска академия. Удостоен е с почетни степени на Оксфордския университет и на университетите в Шефилд, Лестър, Лондон, Астон, Кеймбридж, Бирмингам, Марсилия, Йорк и Източна Австралия.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/huxley.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През IV век Юлиан решил да върне времето обратно и забранил християнството.

През 30-те години на III век император Константин Велики направил фактически християнството официална религия на все още единната Римска империя. Почти в началото на своето управление той прекратил гоненията срещу последователите на Исус, а след това им давал все повече привилегии. В различни краища на империята започнало строителство на християнски църкви, материал за които често се вземал от специално разрушените езически храмове. Към края на живота на Константин християнската църква осъзнала всичките преимущества на статута на държавна религия и нейният клир нямал намерение да се разделя с достигнатото положение.

През 337 година Константин Велики починал, като успял преди смъртта си да провъзгласи за свои наследници едновременно тримата си синове и племенника си, разделяйки римските провинции помежду им. Веднага след погребението му започнала жестока борба за власт, победител в която се оказал средният син на Константин II. За да не се раздробява и по-нататък бащиното наследство, той заповядал да убият всичките претенденти за престола. За броени месеци императорското семейство намаляло рязко – от ръцете на убийците, изпратени от Констанций, загинали двамата му чичовци и седем братовчеди. След това новият император започнал война с родните си братя.

Император Констанций II

От страничните издънки на императорския род останали само две момчета, двама малки племенници на Константин – 12-годишния Гал и 6-годишния Юлиан. Когато убийците нахлули в дома им, Гал бил тежко болен, и не го докоснали, смятайки, че ще умре без чужда помощ, а Юлиан пощадили заради това, че бил малолетен. За всеки случай към момчетата бил прикрепен епископ Евсевий, който не толкова обучавал братята, колкото ги следял и докладвал за тяхното поведение на Констанций. Много по-голямо влияние от свещеника оказал върху малкия Юлиан ученият роб евнух Мардоний, който запознал момчето с античната философия и литература. Възприемчивият ученик поглъщал страстно съчиненията на Платон, Аристотел, Сократ и други древногръцки автори. Той толкова обичал да се учи, че дори се зарадвал, когато го изпратили с брат му далече от столицата на империята Константинопол в кападокийския Марцел, където имало огромна библиотека.

В дълбоката провинция братята живели пет години. Юлиан четял увлечено книги, а Гал се занимавал с фехтовка и езда. По това време Констанций осъзнал, че няма да има преки наследници. Жена му Евсевия смятала, че нейната бездетност е наказание за греховете на мъжа ѝ. През 347 година Констанций решил да направи свой наследник Гал, който навършил двадесет и една години. Той го повикал в Константинопол и му дал титлата цезар. От времето на Диоклетиан императорът носел титлата август, а неговият съвладетел и наследник – цезар.

Гал, по-големият брат на Юлиан

На Констанций му се наложило да замине за Италия, за да си върне Рим от поредния узурпатор. Константинопол останал под грижите на Гал, който започнал да въвежда в града нов ред. След екзекуцията на няколко високопоставени чиновници и смазването на недоволствата към Констанций потекли доноси и молби да укроти своя съуправник. Императорът изпратил най-напред Гал в Антиохия, но той започнал да я управлява без оглед на върховната власт. През 354 година Констанций извикал Гал при себе си, а докато той пътувал, наредил да го убият за превишаване на длъжностните си пълномощия. Двадесет и тригодишният Юлиан, който живеел като изгнаник в далечната Никомедия, останал единствен наследник от императорската династия.

През 355 г. Констанций извикал братовчед си в Милано, където тогава се намирал дворът. Някои историци смятат, че е искал да убие последния потенциален претендент за престола, но го разубедила императрица Евсевия. Тя харесала благообразния юноша, който живеел само с философията и молел да го пуснат обратно при любимите му книги. Императорът решил, че този „ботаник“ не е опасен за него, провъзгласил Юлиан за цезар вместо убития чу брат и, за радост на момъка, го изпратил в Атина. Юлиан бил много радостен да се озове в центъра на елинската култура. В Атина той се приобщил към елевзинските мистерии – сложен езически обред – и започнал да общува с жреците на продължаващите да съществуват в Гърция дохристиянски култове. За няколко месеца, прекарани в Атина, Юлиан станал страстен последовател на неоплатонизма – учение, съставено от основите на древногръцката философия и източната езотерика, чиято главна цел била да търси единно абстрактно божество.

Статуя на Юлиан в музея „Клюни“, Париж

Юлиан бил внезапно арестуван и отведен при Констанций. Той едва ли се е интересувал от религиозните възгледи на братовчед си, по-скоро е получил поредния донос, че Юлиан мечтае да завземе властта в империята. Обвиняемият успял да се оправдае и императорът се смилил. Той накарал Юлиан да си обръсне пуснатата в Атина брада, оженил го за сестра си Елена и изпратил младоженците по-далече от столицата в Галия. В тази провинция било неспокойно: римските легиони едва удържали натиска на войнствените германски племена, идващи отвъд Рейн. Офицерите, хора на императора, се подигравали откровено с новия, декоративен според тяхното мнение началник – та нали под негово непосредствено подчинение се намирали само триста и шестдесет войници лична охрана. Редовите легионери посрещнали образования Юлиан с недоверие. Но юношата, който обичал винаги да се учи, спечелил любовта на суровите легионери с това, че помолил най-опитните войници да му преподават военна наука. Юлиан се оказал добър ученик и човек с талант на стратег.

Овладявайки стремително науката да побеждава, Юлиан започнал да громи германците. Решаващото сражение станало през август 357 година при Аргенторат (днешния Страсбург), където тринадесет хиляди легионери под командването на Юлиан разгромили тройно превъзхождащите ги сили на варварите алемани. След това младият цезар прогонил варварите от Кьолн, Майнц, Залц и Вормс, като снел обсадата от почти четиридесет римски крепости. Изграденият по негова заповед флот започнал да чисти от варварите бреговете на Рейн. След военните си успехи Юлиан започнал да отстранява от командването офицерите, които доскоро му се подигравали, но не можели лично да се похвалят с победи. От обединете военноначалници към Константинопол потекли писмени интриги.

За своя резиденция Юлиан избрал Лутеция, днешния Париж, и започнал да реформира Галия. Той намалил тройно данъците, което не се харесали никак на централните власти, но оживило търговията в провинцията, борел се с присвояването на държавни средства. Ненавижданият от засегнатите чиновници цезар бил все повече и повече подкрепян от обикновените жители на Галия и от легионерите.

В Константинопол следели с тревога нарастващата популярност на Юлиан. В докладите си до императора придворните се гаврели с неговия наследник, наричали го „брадат козел“, „плямпащ цирей“, „маймуна в пурпур“, но в същото време събуждали и природната подозрителност на Констанций. В края на краищата императорът решил да дръпне юздите на Юлиан, като го лиши от подкрепящите го римски легиони. Затова заповядал да отзоват най-добрите части от Галия заради планираната война с Персия. По-късно Юлиан ще напише, че императорът пращал посланици при варварите и давал на вождовете им големи подкупи, за да нападнат Галия, да отслабят провинцията и така да лишат цезаря от подкрепата на народа.

Свикналите с Галия легионери посрещнали неодобрително заповедта. Те отказали да се подчинят и, неочаквано дори за самия Юлиан, го провъзгласили през февруари 360 година за император. Като научил това, Констанций, който вече се намирал в източните провинции на империята, заминал спешно за Константинопол и извикал там Юлиан. Начело на двадесетхилядна войска новопровъзгласеният император се насочил също към столицата. В навечерието на тръгването си от Лутеция Юлиан за последен път в живота си отишъл на служба в християнска катедрала.

Легионерите провъзгласяват Юлиан за император

Гражданската война изглеждала неизбежна. Но на 3 ноември 361 година, още преди Юлиан да се добере до Константинопол, Констанций II внезапно починал. Макар че смъртта му се оказала крайно изгодна за Юлиан, който внезапно станал законен император, никой от неговите съвременници и потомци не го обвинявал в убийството на своя родственик. Констанций починал от треска, успявайки да посочи преди смъртта си своя братовчед за приемник.

Влизайки в Константинопол като законен монарх, Юлиан най-напред погребал тържествено Констанций. Едно първите му разпореждания на трона станал законът за веротърпимостта, изравняващ правата на всички религиозни култове, съществуващи на територията на огромната римска империя, и поставящ християнството наравно с многобройните езически вероучения. Юлиан не криел и преди своята привързаност към античните богове, а сега започнал да им принася открито жертви. Християнството станало официална религия само преди тридесет години, но през това време повечето езически храмове се оказали разрушени или съвсем западнали. В Константинопол изобщо нямало нито едно нехристиянско култово съоръжение. Тогава Юлиан принесъл жертви на боговете направо в една от църквите. Това предизвикало ропот сред християните. Оскърбените религиозни чувства на поданиците му не смутили императора. Жертвоприношенията придобили бързо такъв размах, че народът започнал мрачно да се шегува: в империята скоро няма да има месо – ще го отнемат от хората и ще го дадат за храна на боговете.

Отначало Юлиан само противоречал на християнството (или на „галилейската вяра“, както го наричал в своите многобройни съчинения). През неговото кратко управление империята наистина станала поле на толерантността. От изгнание се върнали многобройните последователи на еретическите християнски учения, които били пратени там от привържениците на официалните канони. Между последователите на различните течения започнали яростни дискусии. Християните спорели помежду си, без да се отвличат и от все по-големия размах, с който се разпространявало езичеството. Вероятно на това разчитал Юлиан, който разпратил жреци по всичките провинции. При това той не се опитвал да застави цялата многонационална империя да се покланя на древногръцките богове. Императорът поддържал най-различни местни вярвания, възнамерявал например да възстанови ерусалимския храм и да го предаде на юдеите.

Главен бог в личния пантеон на Юлиан бил богът на слънцето Хелиос. Той се различавал много от древногръцкия си едноименник, символ на небесното светило. За Юлиан, поклонник на неоплатонизма, Хелиос бил всевиждащото начало, управляващо целия свят и наказващо хората за техните грехове.

Монета на император Юлиан

За учудване на Юлиан не всички християни жадували да станат веднага слънцепоклонници. Тогава императорът започнал да измъква изпод „галилейската църква“ социалната ѝ база. Грижите за приютите и болниците се отнемали от манастирите и се предавали на езическите храмове. В сериозна стъпка се превърнала забраната за упражняване на професия. Логиката ѝ била проста: да преподават в училищата антична мъдрост имали право само тези, които споделяли религиозните възгледи на гръцките и римските мъдреци. Така християните се лишили от правото да учителстват. На места възникнало логично продължение на тази забрана: даже и учениците, които не изповядвали езическа вяра, не трябвало да посещават училищата и гимназиумите. Всичко това предизвиквало недоволството на многобройните християни. В някои градове новите езически храмове били разрушени от тълпата. В отговор започнали погроми над християнските църкви, тайно поощрявани от властите. В своите послания Юлиан се подигравал открито с последователите на Христос: „Понеже техният поразителен закон им повелява да раздадат имуществото си, за да влязат без проблеми в небесното царство, ние, като се присъединяваме в това към усилията на техните светци, заповядваме всичкото движимо имущество на църквата да бъде отнето и дадено на войниците, та, като станат бедняци, те да се вразумят и да не се лишат от небесното царство“. Тези, които не приемат отнемането на църковното имущество, императорът заплашвал с „огън, меч или изгнание“.

Това не уплашило християните. През 362 година императорът видял с очите си съпротивата срещу своите църковни реформи. Когато бил в Антиохия, християните запалили езическия храм в предградието Дафна. В отговор разгневеният Юлиан заповядал да бъде затворена главната църква в Антиохия и я дал на войниците езичници да я разграбят. В града започнали безредици.

Римската империя се пукала по много шевове. Опитът да бъде обединена с нов култ към Хелиос явно се провалил. Тогава Юлиан се опитал да обедини народа с помощта на средство, използвано от стотици владетели преди него и хиляди от тези, които дошли след него – решил да започне малка победоносна война. За целта избрал съседите перси, които не успял да усмири преди смъртта си Констанций. През пролетта на 363 година осемдесет и три хиляди легионери навлезли в територията на Сасанидска Персия.

Юлиан под стените на Ктесифон, миниатюра от IX век

Най-напред нещата не вървели зле. Войската бързо стигнала до столицата на персите – Ктесифон. Но градът, който до това време бил превземан три пъти от римляните, този път устоял. Юлиан решил да заобиколи противника. Сред персите се намерил предател, който се съгласил да заведе римляните през изсъхналите степи в тила на шахиншаха Шапур II. След няколко дена път войската на Юлиан се озовала в полупустинна местност, където нямало вода. Водачът, който се оказал нарочно изпратен, изчезнал внезапно, а степта била запалена от персите, очакващи римляните в засада. В резултат от тази степна разходка Юлиан изгубил почти две трети от своята армия.

Решаващата битка станала на 26 юни 363 година край градчето Маранга. По време на ожесточената схватка Юлиан не стоял на командния пункт, а се сражавал в първите редици на легионерите. Внезапно остро копие пробило черния му дроб. По-късно се твърдяло, че ударът не бил нанесен отпред, а отзад – иначе казано, императорът бил ранен от някой легионер християнин. Измъквайки копието от дълбоката рана, Юлиан разрязал сухожилията на пръстите си. Веднага получил още две рани – в ръката и в гърдите. Телохранителите отнесли императора в шатрата му.

Умиращият издържал без стонове жестоките мъки от смъртоносната рана. Сто години по-късно църковните историци написали, че преди смъртта си той уж погледнал небето и произнесъл: „Ти победи, галилеецо!“ Но тези, които присъствали при кончината на Юлиан и я описали, цитират съвсем други думи. Императорът запазил и преди да умре верността си към Хелиос. Той събрал в шепа от своята кръв, вдигнал ръка нагоре и казал: „Доволен ли си? Сега идвам при тебе“.

Коптска икона „Свети Меркурий убива император Юлиан“

Битката при Маранга завършила с почти пълното унищожение на двете противникови армии. И в римския, и в персийския строй останали малко повече от две хиляди войници. Но римляните били деморализирани от гибелта на императора. За нов владетел на империята веднага бил избран военачалникът Йовиан. Той помолил шахиншаха за мир при крайно неизгодни за Рим условия. Бягащите от Персия легионери отнесли оттам тялото на Юлиан, което било предадено на земята в град Тарс. Добралият се до Константинопол Йовиан отменил през краткото си година и половина управление почти всичките религиозни реформи, предприети от неговия предшественик. Християнската църква си върнала пълните привилегии, езичеството отново било обявено извън закона, а младият слънцепоклонник бил проклет навеки и заклеймен като Юлиан Отстъпник. Неговото управление за дълги столетия се оказало единственият опит да се отхвърли християнството на държавно равнище. Може би най-близки последователи на римския император Юлиан са френският диктатор Максимилиан Робеспиер и руският революционер Владимир Ленин.