Нобелова награда за мир (заедно с Международния комитет на Червения кръст)

(За дейността ѝ, имаща реално значение за международното разбирателство и мира.)

Лигата на дружествата на Червения кръст, доброволна хуманитарна организация с щаб-квартира в Женева (Швейцария), е федерация на национални дружества на Червения кръст, помагаща на пострадали по целия свят. От 1983 г. се нарича Лига на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, а от 1991 г. – Международна федерация на Червения кръст и Червения полумесец. Лигата участва в Международното движение на Червения кръст и Червения полумесец (до 1986 г. – Международен червен кръст), в което влизат също така Международният комитет на Червения кръст (МКЧК) и националните дружества на Червения кръст.

Лигата е създадена скоро след Първата световна война от пет дружества на Червения кръст на държавите-победителки (Великобритания, Франция, Италия, САЩ и Япония). Макар че групата не е свързана формално с Обществото на народите и подчертава всячески своя неполитически и неправителствен характер, тя не изключва контакти с правителства и международни организации. Предполага се, че ще допълва работата на швейцарския Червен кръст, който от момента на своето основаване през 1863 г. помага на жертвите от войните.

Лигата на дружествата на Червения кръст (ЛДЧК) е рожба на американския финансист Хенри П. Дейвисън. По молба на президента Удроу Уилсън по време на войната Дейвисън оглавява Военния съвет на американския Червен кръст, създаден за доброволна помощ на въоръжените сили. Дейвисън се оказва способен организатор: към края на войната американският Червен кръст е събрал повече от четиристотин милиона долара, 3724 негови отделения хранят в Европа сираци, съдействат на бежанците, доставят дрехи на нуждаещите се, борят се с епидемиите, възобновяват разрушени села, строят болници, помагат на ранените, съдействат за събиране на семействата. След примирието Дейвисън не възнамерява изобщо да съкращава силната си организация до предвоенното ѝ равнище. „Военната програма на американския Червен кръст – заявява той – бързо и неотклонно прераства в световна програма“. Освен това Дейвисън започва да обмисля план за обединяване на американското дружество с родствени организации на съюзните държави.

Като печели подкрепата на президента Уилсън, през декември 1918 г. Дийвисън заминава с кораб за Европа, където се надява да обедини националните дружества на Червения кръст в постоянна международна организация. Там той се среща с редица препятствия: набелязана е тенденция за намаляване на числеността на Червения кръст в САЩ, във Великобритания не могат да допуснат влизането в организация, която ще си сътрудничи с германския Червен кръст. В края на краищата идеята на Дейвисън е приета и въплътена в чл. 25 на съглашението за образуването на Лигата на дружествата на Червения кръст. Този член предвижда обединяване на националните дружества с цел да се подобри здравеопазването, да се предотвратяват заболяванията и да се намаляват страданията по целия свят.

През февруари 1919 г. по време на обяд, даден в негова чест, Дейвисън обявява, че Комитетът на представителите на Червения кръст на петте съюзни държави ще подготви програма за мирно време и ще свика международна конференция на националните дружества на Червения кръст. Конференцията се провежда в Кан (Франция) на 1 април 1919 г. Според казаното от Лилиан Уолд, член на американската делегация, срещата на специалистите по здравеопазването и социалните проблеми поставя на втори план дори работата над мирния договор в Париж. След предварителни обсъждания конференцията препоръчва да се създаде международно бюро за здравеопазване и хигиена, което да работи заедно с ЛДЧК. Постепенно борбата с болестите става основна грижа на Лигата.

Дейвисън е избран за председател на ръководството на съвета на ЛДЧК, генерал-лейтенант Дейвид Хендерсън, оглавяващ авиационната промишленост на Великобритания в годините на войната, става вицепредседател на съвета и генерален директор, занимаващ се с административната дейност на Лигата. Стоктън Акстън, роднина на президента Уилсън, бивш секретар на Военния съвет на американския Червен кръст, поема длъжността на генерален секретар на ЛДЧК. В ръководния съвет влизат също така представители на Червения кръст на Италия, Великобритания, Япония и Франция.

Целта на ЛДЧК е да съдейства на националните дружества за подобряване на здравеопазването, за разпространяване на медицинска и друга научна информация, за координиране на мероприятията в случаи на различни видове бедствия. В изявлението за пресата се казва, че, сътрудничейки си с Обществото на народите, ЛДЧК не е свързана формално с него.

През юли 1919 г. щаб-квартирата на ЛДЧК е открита в Женева и нейните сътрудници се сблъскват с тежката задача да помагат за помощта и възстановяването в следвоенна Европа. Широкомащабна програма за помощ се разгръща в Централна Европа със съдействието на Обществото на народите. Тревожейки се особено за разпространяването на епидемии, участниците в програмата разпределят огромно количество медикаменти в добавка към храната и облеклото. Проблемът със сираците, чийто брой достига до десет милиона, изисква специална програма за борба с безпризорността. През възстановителния период само в Австрия се откриват повече от сто детски оздравителни центъра. През 1923 г. в САЩ е положено началото на Младежко движение на Червения кръст.

ЛДЧК участва в много стотици здравни и благотворителни програми в целия свят. Например през 1956 г. организира временни лагери за бежанците, напуснали Унгария след смазването на тамошното въстание. За тази своя работа ЛДЧК е удостоена с медала „Нансен“ (учреден в чест на Фритьоф Нансен. През 1960 г. Лигата изпраща групи от медици за помощ на болниците в Конго, помага на бежанците от Ангола, съдейства за разселването и снабдяването на племената ватуси в Руанда-Урунди. Организацията помага също така на жертвите на стихийни бедствия. След земетресението, сринало почти до основи град Скопие, през юни 1963 г. Лигата помага на югославския Червен кръст за доставка на храна и дрехи на семействата, лишени от покрив.

Девизът на ЛДЧК „Мир чрез хуманност“ („Per Humanitatem Ad Pacem“) отразява акцента на дейността ѝ върху мероприятия, служещи на мирното дело. Лигата укрепва взаимното разбирателство между националните дружества на Червения кръст чрез обмен на технически експерти и провеждане на международни семинари и предлага мирни резолюции за обсъждане на различни конференции. Случва се Лигата да се намесва непосредствено в конфликти за намаляване на последиците от тях. През 1952 г. ЛДЧК организира преговори между дружествата на Червения кръст на Китай и Япония, което довежда до освобождаването на триста хиляди японци, задържани в Китай. Националните дружества играят все по-важна роля в мирната политика.

По времето, когато получава Нобеловата награда, Лигата обединява сто и две национални дружества, в чийто състав има около сто милиона души.

Награждаването на двете организации – МКЧК и ЛДЧК – цели да изглади проблемите, които може да предизвика съперничеството между различните групи на Червения кръст. През 1977 г. в книгата си „Хуманитарната политика“ Дейвид Форсайт дава пример: докато МКЧК и ЛДЧК обсъждат въпроса кой трябва да помогне на Бангладеш, помощта е предоставена от съветския Червен кръст. Макар че МКЧК се занимава преди всичко с военни въпроси, а Лигата с проблемите на стихийните бедствия в мирно време, тънката граница между войната и мира често затруднява различаването на международните конфликти, гражданските войни и необявените войни. Освен това МКЧК защитава решително своята независимост, отказвайки да планира мероприятия заедно с Лигата в един щаб. Въпреки многото проблеми, делегати на МКЧК, на ЛДЧК, на националните дружества на Червения кръст и на всички държави, подписали Женевската конвенция, се срещат един път на четири години, приемат съвместни резолюции и решават въпроси, изискващи координиране на усилията.

В наши дни Лигата включва 144 национални организации, в които са заети 250 милиона души. Та помага при стихийните бедствия в Етиопия, Чад, Судан, Бангладеш, Мадагаскар и Мавритания. Вниманието на ЛДЧК привлича положението в Южна Америка, Африка и Близкия Изток. Лигата основава детски центрове в Чили и Коста Рика, центрове за грижи за инвалиди в Уругвай и Ливан. Програми за преливане на кръв са разгърнати в Бирма, Китай, Индонезия, Шри Ланка, Ангола, Етиопия, Мозамбик, Сомалия и Уганда.

Голяма част от ежегодния бюджет на ЛДЧК, възлизащ на сто двадесет и пет милиона долара, постъпват от националните дружества на Червения кръст, правителства и благотворителни организации, но той включва и частни дарения. ¾ от бюджета идват от Европа и Северна Америка, голяма част от събраните средства (до 75%) се изразходват в Африка.

В отговор на призива на детския фонд на ООН (УНИЦЕФ) Лигата разработва програма за защита на децата, която предвижда мерки за подобряване на изхранването и грижите за децата, а също така и широкомащабната им имунизация. Помагайки и осъществявайки хуманитарните си програми, ЛДЧК продължава своите усилия си за осъществяване на всеобщия мир.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/lrcs.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Сега продължавам да публикувам съдържанието на джобното бележниче на Васил Левски.

Публикуването правя по книгата на Димитър Страшимирав „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) – използвайки неговата номерация, неговите бележки под линия и коментарите му над някои от документите, които давам в курсив.

Павел Николов

ДО ТУК: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

№ 252.

Сметка. [1]

За поща до Търново и Лясковец. До Орхание.

27 м.(арт) книги за расписки и писаниееееееееееееее2 1/2

30 м. на Асла. Асан, и Боруиленческата поща за

Предс.(тавител)ееееееееееееее..еееееееееееееееееее40

4 Апр. на Сюлю. Даудовата пощаеееееееееее.ееееее17 1/2

4 Апр. на Тракийската поща, за Пред.еееееееееееее54

1.Стр. 83.

№ 253.

Бележка. [1]

На път за Влашко, заедно с председателя на Ловченския комитет.

6 Апр. трьгвам за Влаш. с предс.(едателя) през

Ор,(яхово) граница от Алилаа Силевли до ор. за раз-

носки три дни с кон с iоще един другар за

дама испрати и да са вьрни за другарят да ся

вьрни с 3, коня

за пашапорт [2]ееееееее17 1/2

ееееееееееееееееееее-----------

ееееееееееееее.ееееее8156

1.Стр. 83.

2.Тази бележка е писана с мастило и зачеркната на кръст с две линии. Чете се ясно.

№ 254.

Сметка. [1]

За поща до Орхание. За каик в лошо време.

29 Мар. забравини за ичмик, сино, и за от Л.(овеч)

поща до Сюлюма.(н) Даудееееееееееееееееееееееееее52

в Оряовоеееееееееееееееееееееееееееееееееее.ееееееее8

в Ор. за каик в развалено времееееееееее.еееееееееее40

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее---------

ееееееееееееееееееееееееееееееее.ееееееееееееееее8256

от одзад записанити дето сам [2] давалеееееееееее2148:20

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее---------

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее10404:20

1.Стр. 84.

2.По-късно записани действителни разходи.

№ 255.

Сметка. [1]

Подарък на именния му ден. Прибежище при сирота жена. За троица изпратени във Влашко.

еееееееееееееееееееееееее.еееееееееприведени що харчяеееее4266 1/2

деца от наши хора додоха да ми чиститат името

на нова годинаеееееееееееееееееееееееееееееее..ееееееееееееееее8

на една сирота нашя жена при която намирам

прибежищееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееегр. 105

димитр и Саву и iоще един другар испращам

за влаш. с коне и им давам [2]ееееееееееее.еееееееееееееееееее586 1/2

1.Стр. 90. Страници 85-89 са празни.

2.Последната бележка е зачеркната. Записана е по-напред.

№ 256.

Сметка. [1]

Получени пари от Тетевен в монети.

ееееееее6006ееееееее8539

ееееееее2233еееееееее610

ееееееее------еееееееее128

ееееееее8539еееееееее-----

еееееееееееееееееееее9897

от те.(тевен)ееееел. тур.

ееееееееееееееееееее20:

минцаеееееееееееееее2: 1/2

бели меджидiйее.ееее3:

един цванецеееееееее3: гр.

еееееееее9897 [2]

1.Стр. 92. Страница 91 е празна.

2.Сумата е отбелязана на свободното поле под последния ред. Цялата сметка е зачеркната с молив. Само двойният сбор от цифри горе стои свободен.

№ 257.

Постъпления. [1]

Вноски от Етрополе, София, Тетевен, Осиково, Гложене.

от де какво взимам

ееееееееприведениеееееее.ееееееее2397

ееееееееот Бочукооглу [2]ееееееееее600

ееееееееот Исак хаинъ [3]ееееееееее297

ееееееееееееееееееееееееееееееееее------

ееееееееееееееееееееееееееееееееее3294

ееееееееот Дер. ме. кър. [4]ееееееее2300

ееееееееееееееееееееееееееееееееее------

ееееееееееееееееееееееееееееееееее5594

ееееееееот Скендер Дерви. [5]ееееее502

ееееееееееееееееееееееееееееееееее------

ееееееееееееееееееееееееееееееееее6096

ееееееееот Искендер ефенди [6]ее.ее210

ееееееееееееееееееееееееееееееееее------

ееееееееееееееееееееееееееееееееее6306

1.Стр. 93.

2.Заличено: "Етрополе"и написано с мастило: "Бочукооглу".

3.Заличено: "от София Ковачев".

4.Заличено: "Тетевен", писано с мастило и съкратено: "Дервишоолу Меемет Кърджала".

5.Заличено: "Осиковица".

6.Заличено: "Гложене".

№ 258.

Бележка.

Тръгване през Балкана за Тракия. Вземани пари от Д. Пеев.

18. фев. 1872 зимам от Пощата Д. Пеев 3243 от л. т. 102: гр. 

трьгвам за през Бълканат в Тракiя с двама конници — на 20. фев. зимам и 10. печятни писма 12 расписки, чясни, и 30 общи.

№ 259.

Бележка. [1]

Какво е взел от поп Кръстьо.

зелсам от

еееееееекасiерат 6 л. т. ееееееее630

ееееееееи пак - 8, напол.еее..eее728

ееееееееееееееееееееееееееееееееееее11643

ееееееееееееееееееееееееееееееееееее10685

ееееееееееееееееееееееееееееееееееее--------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееее22328 [2]

1.Стр. 94.

2.Отделно на долния край на листа.

№ 260.

Смeтка.

Сума от общ разход. Загуба при монетна размина. [1]

еееe..еeeеее3846

еееe..еeeeеее358

еееe..еeeeеее295:10

еееe..еeeеeее424

еееe..еeeееее703

еееe..еeeеее3896:15

еееe..еeeеeeеее5

еееeeеee.e.еее23

еееeeееeeеее848:10

еееееeeеее-----------

суммаееее10399:25еееещото похарчо.

на Парити Пагуба 130, по гр. 1 на л. тур.

еееeeeeeeeeeeeeeeeeeеееееа на бяло мид.

еееeeeeeeeeeeeeeeeeeеееее20 пари

------------------------

похарчини 10530:5. турски.

1.Стр. 95.

№ 261.

Сметка. [1]

Взел суми от Ангел Кънчев на път: в Пловдив, Царацово (повторени със съкращение и псевдоними), в Ст. Загора, Трявна, Севлиево и Ловеч.

от Ангела зимам гр. по(път)

в Пловдивееееееееееееееееееееееее15

в Царацовуееееееееееееееееееееееее2

от Ангела зимам гр.

в Серезли Юсеина [2]еееееееееееее15

в Цар.ацову [3]еееееееееее.еееееееее2

в Едирнели афъзаа [4]ееееееееееееее2

в Петко Пъров [5]еееееееееееееееее54

в Кючик ме. търновалъ [6]ееееееее104

в Л.(овеч)ееееееееееееееееееееееее235

ееееееееееееееееееееееее--------------------

ееееееееееееееее.ееедо тук о(т) Анге.(ла)

1.Стр. 96.

2.Вместо Пловдив писано първоначално с молив и заличено с перо и написан с мастило псевдонима.

3.Краят заличен.

4.Вместо Стара Загора.

5.Вм. Трявна.

6.Вм. Севлиево.

№ 262.

Постъпления. [1]

Получено от Видраре и Орхание.

в Б. на По [2] ееееееее 1050

в Сюлюмаоглу Даудееее105

в Б. на По.еееееееееееее831

еееееееееееееееееее--------------

ееееееееее.еприведени 2397

1.Стр. 96.

2.Бог на помощ, печат на частния комитет в с. Видраре. 

№ 263.

Разход.

За ата. На изпроводяк в Царацово.

харчя

за хатат башлъкееееееее15

в Ц. испроводякеееееееее2

№ 264.

Разходи. [1]

В Троян за ата и в Карлово в две къщи. Панталони.

еееееееееееееееееееееХарчя [2]

в Троян, двалахти объ за амътъ, и потшивах

ееееееееколанити се на хататеееееееееееееееееее10:

в Карлово, за хатат на ханатееееееееееееееееееее15:

в Карлово на къщътъ дето стоя за единиеееее.еее20:

и друго заосигорявани друга къщъеееееееее.еее260:

и пак в Кар. за шяяк за Панталониеееееееееееее105:

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее---------

еееееееееееееееееееееееееееееееее.е.еееееееееее405:

1.Стр. 97

2.Начело на страницата почнато и заличено: "Харчя: в П. за хатът башлък 15; в Ц. испроводяк 2".

№ 265.

Разходи. [1]

В Пловдив, Царацово, Ст. Загора, Трявна, Севлиево, Ловеч, Етрополе, София, Таш Кесен. За С. Младенов кон, на В. Йонков разписки. Сбор от цифри.

еееееееееееееееееееееееееееееееПриведени 405

в Плов. за Башлък на ха.ееееееее.еееееееееее15

на Царацову испрово.ееееееее.еееееее.еееееее2:

в Заара за испроводякеееееееееееееееееееееее3:

в Трявна за ичмикеееееееееееееееее.ееееееее12:

и пак за три обяда и осмь каветаеееееееееееее9:20

и пак за обувки с подковитиееееееее.ее.еееее31

в Севлiево за мене и конят харчееееееее.ееее22:20

и пак за каяр на хат.ееееееее.ееееееееееееееее5:

в Ловеч за ичмик на хататееееееее.еееее.ееее20:20

на Сава Младенов давам да си земи конее..е210:

в Етрополеееееееее.ееееееееееееееееееееееее30

на васил iонков от Гложиниееееееее.ее.еееее105

в Софiяееееееее.еееееееееееееееееее.ееееееее10

Таш кесенееееееее.еееееееееееееееееееееееее14 1/2

ееееееее.еееееееееееееееееееееееееееееееее-----------

ееееееее.ееееееееееееееееееееееееееееееееее695 1/2

ееееееее105

еееееееее38

ееееееее----ееееееее1885

ееееееее840еееее.еее695: 1/2ееееееее5594

ееееееее315ееееееее--------еееееееееее783

ееееееее----ееееееее4580ееее.ееееееее-----

еееееее3990ее.еееее4200: 1/2ееееееее4811

ееееееее695: 1/2еееее695

ееееееее------ееееееее----

ееееееее4685: 1/2еее4895: 1/2

1.Стр. 98.

№ 266.

Сметка. [1]

Само цифри.

ееееееее105ееееееее3990ееееееее3885

ееееееееее8еееееееее695 1/2ееееее695 1/2

ееееееее-----ееееееее------ееееееее-------

ееееееее840ееееееее4685 1/2е.еее3580 1/2

ееееееее315

ееееееее4200ееееееее5594

еееееееее695 1/2ееееее783

ееееееее-------ееееееее------

ееееееее4895 1/2еееее4811

1.Стр. 99-100. Листът (стр. 99-100) е наполовин откъснат.

№ 267.

Разход. [1]

На Димитър в Тетевен, София, Враждебна, Таш Кесен, при кулата на хана.

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееприведениее695 1/2

На Димитра в тетевениеееееееееееееееееееееееееееее21

на Димитра в Софiяееееееееееееееееееееееееееееееее42

в враждебнаееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее7

на хановити софиiски в полето на отвеждани в

Софiя, и на врыштаниееееееееееееееееееееееееее.ееее4 30

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее--------

еееееееееееееееееееееееееееееееее.ее.ееееееееееееее770:0

в Таш кесенееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее14 1/2

и пак на връщане в таш кесен [2]ееееееееееееееееееее12

при кулата на ханат на отивани и на връщани

в Соф.еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее1

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее-------

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее783:30

1.Стр. 101.

2.По-напред написано (на по-горния ред): "в Таш кесен 14 1/2 и заличено.

№ 268.

Сметка. [1]

На Димитър, в Панега, Гложене, на Коледа, в Червен бряг, Телиш, Плевен и др.

ееееееееееееееееееееееееееееееееееприведени 783:301

на Димитраееееееееееееееееееее.еееееееееееее126

на Панега на хан.еееееееееееееееееееееееееееее13

в Гложени два конакаеееееееееееееееееееееееее10:3

в Червени Бряк на Колида за две вечериееееееее2

телишееееееееееееееееееееееееее.ееееееееееееее2

леблебiй и стафидиееееееееееееееееееееееееееее1

в Плевенъ за хататеееееееееееееее.ееееееееее3150

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее-----------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее4098:20

на Саватаеееееееееееееееееееееееееееееееееееее21

на васил тетевеницатеееееееееееееееееееееееее102

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее-----------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее4219:20

1.Стр. 102.

№ 269.

Сметка. [1]

Взел от Ангел Кънчев.

г. от Ангела зимам

104

54

3

1.Стр. 103.

№ 270.

Сметка. [1]

Дребни разходи в Плевен.

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееПриведени 4219: 1/2

в Плевен испроводяк и кааве и други дребни разнос.еееееее5:

фес за менееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее21

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее----------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее4245:1/2

в Ловеч за ичмик [2]еееееееееееееееееееее.еееееееееееееее21:

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее-----------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее42бб: 1/2

1.Стр. 103.

2.Прибавено с молив и заличено пак с молив: "Три деца от наши хора додоха дама сорукуват и да ми честитат на много години".

№ 271.

Сметка. [1]

В Трявна, Севлиево, Ловеч, Ст. Загора. Изпроводяк на детето на народен човек.

ееееееееХарчя!еееееееееееееееееееееееееееееееееееегр.

в трявна, за ичмикееееееееееееееееееееееееееееееееее12

в Севлiево, за меня, и за конятеееееееееее.еееееееееее22:20

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее5:  

и пак за каяр на ко. испроводякееееееееееееееееееееееее:20

в Ловеч за конят ичим.ееееееееееееееееееееееееееееее20:20

за каишити на хатат и дрьвину маслуеееееееееее.ееееее1:20

в иски заара за испроводяк на един народен

чиляк и моя. роднина на детето му, едно цванчеееееееее3:

в трявна, едни обувки за по кърът с подковити

наедноееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее31:

и пак три единета и 8 кавета [2]еееееееееееееееееее.ееее2:20

еееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее--------

ееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее105:20

1.Стр. 105. Стр. 106. е празна. Горе е почнато и заличено с молив: "Приведени 105: 1/2 на Васил Ионков от Гложени 105".

2.Тая сметка е зачеркната.

№ 272.

Бележка. [1]

Тръгва за Тракия (21. II.) с троица другари. Харч на Лбланския и Дълбошкия хан.

21. фев. трьгвам с трима конници за през Балканат

в Тракия разноскити ми

ееееееееееееееееееееееегр: пари

21 на Абланскiя ханееееееее:30

21 на далбошкiят ханееееее1:

1.Стр. 106.

№ 273.

Бележка. [1]

Как да стават гласуванията: устно или писмено. Какво положение ще заема от днес в организацията. Никакво общение с чужди без съгласие на вътрешната организация. За печата. Случаи. За сменяване на Ц. к.

Гласоподаванiята писменноли ще са дават!

ас как тряба да бъда в работите от днес нататък! 

на никаква народност няма да съобщавате нищо народно, до кътто ни земете гласът ни!

с печятат как за дане би Лъстително!

в случяй ако Ц. К. неизвьршява длъжноститеси, то Ч. К-ти ще проминат членовите на Ц. К. или...

1.Стр. 114. Страници 107-113 са празни. На стр. 110 писано с мастило и заличено: "Тук оставям едно от петатаните писма. За Етрополе подписка В. Л-ий, 2) За Видраре В. Л-ий". - На стр. 112 личи: "1) Костаки х. Котов от фев. 6 872: Писмо. и 2)."съвсем грижливо заличено: "Заповяда тайно на х. Стани за 6 души юнаци Стоян с дружината му да им... Заплати по една пушка, един нож и по един леворвер и да да им дава по малко тютюн за по път".

№ 274.

Адреси. [1]

За П. Хитов и Д. Хр. Попов.

адреса.

ееееееееГ-ну Гоiорги Чавутов в Калараш за Хитiова.

еееееееееев Т. М.

ееееееееееГ-ну Драгомирчiову

ееееееееееееееееееееееБратовче ми.

1.Стр. 116.

№ 275.

Адреси. [1]

За Лом. Описание на лице.

писма от Лом за Аслан Дервишооглу. Г-ну Кърджялъ

висок с черна Бръдъ 50 годишен. 

1.Стр. 116.

№ 276.

Бележка. [1]

За смъртта на брата му Христо.

в Букурещ 1870 почина Братми Христю на 9:ый Апр. чяса по 11:1/2 по Европейски през денът.

1.Стр. 116.

№ 277.

Сметка. [1]

Сума от разни монети.

ееееееее126

ееееееее158ееееееее182ееееееее54ееееееее594ееееееее11 м(инца)

ееееееее126ееееееее180ееееееее11ееееееее182ееееееее3 п(ола)

ееееееее-----ееееееее90ееееееее----ееееееее312ееееееее3 м(еджиди)

еееееееее32ееееееее-----ееееееее54ееееееее10 8

ееееееееееееееееееее455ееееееее54еееееееее45

ееееееееееееееееееееееееееееее-----ееееееее-----

ееееееееееееееее.ееееееееееееее593еее.ееее1133

1.Стр. 116.

№ 278,

Бележка. [1]

Гробът на Иван от Панайотовата чета 1867 г.

Упокоиса Капитан Иван от Трьново между Братаница и Орта Конак. в Коджя Юрт между Тетевени и Златица, на 1867:

1.Стр. 116.

Н. Б. II. Н. п. 60, № 8025.

Бележничето на Левски — обща

сигнатура за № 171—278.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ПУСТИНЯТА

Modus operandiна Исус Христос повтаря точно modus operandiна другите отмъстителни Месии. Всички те отиват в пустинята, която била предпочитан хабитат за юдейските революционери още от времето на Макавеите.

Пустинята била база за операциите им, тяхно убежище и, най-вече, място, което познавали много по-добре от изпратените за душите им войски.

Именно в пустинята организирал хората египетският „измамник“, който събрал там тридесет хиляди души, за да нападне Ерусалим. Именно в пустинята привличали народа „измамниците и прелъстителите“, „за да му покажат чудновати знамения за неговото освобождение“ [1]. Именно в пустинята двадесет години се разпореждал волно неуловимият предводител Елеазар бен Динай и всъщност именно в пустинята бил разположен Кумран – Тора Бора на юдейските бинладеновци.

Исус постъпва точно като египтянина или Елеазар бен Динай. Извеждайки в пустинята пет хиляди души, той извършва чудо, успявайки да ги нахрани с пет хляба и две риби, след което те решават да го провъзгласят за цар (Йоан, 6:15).

Трябва да отбележим, че въпросът „откъде би могъл някой да вземетук, в пустинята, хляб, за да се нахранят хората“ (Марк, 8:4), бил ключов въпрос, стоящ пред всички юдейски революционери от времето на Макавеите.

Исус, както виждаме, го решил с чудо. Много по-прозаичен начин за добиване на препитание от тези, които са отишли заради борбата за свобода в пустинята, е описан от Йосиф, който нарича тези хора „разбойници“.

В този смисъл възниква простият въпрос: а защо изобщо му е трябвало на Исус да води пет хиляди възрастни мъже в пустинята? Какво са можели да правят в пустинята, освен да грабят за слава на Господа? Ако е трябвало да ги събере, за да си поговорят за любовта един към други, защо не го е направил на градския площад?

Това очевидно съображение за неизбежните икономически последици от присъствието на група фанатици в безплодната пустиня ни кара лесно да разберем защо в началото на IV в. един противник на християните (вероятно Сосиан Йерокъл, префект на Египет) твърди, че „Исус, изгонен от юдеите, събрал шайка от деветстотин души и се занимавал с разбойничество (latrocinia)“ [2]. Иначе казано, той правел същото, което правел предводителят Езекия или Елеазар бен Динай. Разбира се, ръководството на подобна банда изобщо не изключвало магическите способности на нейния ръководител. Напротив, то ги предполагало.

Религиозно обоснованите разбойнически действия в историята на човечеството били характерни за най-различни култури. В Индия подобна традиция довела до появата на знаменитата секта thuggee, чиито последователи, преправяйки се на водачи на кервани, не само убивали своите жертви, но и ги принасяли в жертва на богинята Кали. В Китай привържениците на буда Майтрея от сектата на Белия лотос, поради своите умения да вършат чудеса, образували особено непобедими разбойнически шайки.

В Юдея традицията да се вършат разбойнически грабежи, прерастващи в свещена война, имала стари корени. Именно с такива свещени грабежи се занимавал и цар Давид, и Юда Макавей, който „нападал внезапно градове и села, избирайки предимно за такива действия нощното време“ (2 Макавеи, 8:6–7).

Марк допуска много характерна грешка, когато съобщава, че след широко разпространените известия за извършените от Исус чудеса той: „не можеше вече да влезе явно в града, а се намираше навън, в пустинни места. И дохождаха при Него отвсякъде“. (Марк, 1:45). Ако чудесата на Исус не са имали военно-полеви характер, откъде накъде той няма да може да влезе в града? Целители и екзорсисти, при това умеещи да превръщат водата във вино, били желани гости на всеки античен градски площад.

БЕЛЕЖКИ

1.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

2.Лактанций. О Божественных установлениях, v. 3, 4.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: NAUKA W POLSCE

АВТОР: СИМОН ЗДЖЕБОВСКИ

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Проституцията в Древния Рим била легална и официално приета от държавата. Нейна задача бела „да пази“ семейството – използването на услугите на проститутките трябвало да служи като „предпазен клапан“. Но това предпазване било по-скоро мъжка гледна точка, какво са мислели жените не знаем – казва в разговор за Полската информационна агенция РАР историкът професор Павел Савински.

Това отношение на древните римляни е добре илюстрирано от думите, приписвани на Катон Старши (234-149 г. пр. н. е.), който се обърнал така съм един млад мъж, излизащ засрамен от един публичен дом: „Не е срамно да влезеш тук, срамно е да не можеш да излезеш“. Професор Павел Савински, специалист по антична история в университета „Адам Мицкевич“ в Познан смята, че сред мъжките представители на римската цивилизация използването на услугите на проститутките не било, честно казано, повод за гордост, но не било и срамно нещо. Трябвало обаче да се спазва определена мярка – подчертава той.

Проституцията била в Рим доста разпространена и била приета от държавата. Ако вярваме на Светоний (69-130 г.), императорът Калигула дори възнамерявал да построи публичен дом на Палатин, един от седемте столични хълма. Знаем също, че римската администрация имала полза от труда на проститутките, защото те плащали данъци. Предполага се например, че именно Калигула е въвел данъка за един сеанс от всяка проститутка.

Имаме също така сигурна информация от Помпей за ценоразписа на услугите, които проститутките предоставяли. Оттам виждаме, че цената на тези услуги варирала от един до пет аса.

„При дневна надница на работник средна ръка, която се движела около шестнадесет аса, това не била прекалено висока цена. Най-евтините проститутки дори предлагали услугите си за един ас (…)“ – казва професор Савински.

Проститутките предлагали своите прелести както в публични домове (в Помпей е идентифицирана подобна двуетажна сграда в центъра на града), така и в улични кръчми, където се намирали „стаи за един час“. „Можели да се срещнат и извън града. Те предлагали услугите си например по най-известния път (виа Апия), покрай който били разположени много гробници“ – казва професор Савински. Мястото било оживено и много посещавано. Така че да се намери клиент в района на некропола било сравнително лесно.

Услугите на проститутките използвали както ергените, така и женените мъже. Вторите изобщо не го правели тайно.

„Те можели да използват тези услуги свободно. Разполагали също с робини и роби. Но затова пък съпругите на другите граждани били неприкосновени. Евентуална афера с омъжена жена била опасна, защото се свързвала с навлизане в сферата на влияние на друг гражданин, а това можело да завърши с неприятни последици за прелюбодееца“ – подчертава ученият. Според неговата оценка това означава, че в очите на римските мъже проституцията трябвало да пази по свой начин семейството или по-скоро личните им интереси.

Какво мислели жените по въпроса? „Не знаем какво са мислели жените, защото няма никакъв текст, който да е писан от жена. Знаем само какво са мислели мъжете за жените“ – отбелязва историкът.

Средната възраст за омъжване в Рим била четиринадесет-петнадесет години, но римските адвокати разрешавали и връзка с момичета на дванадесет години. В същото време средната възраст на мъжете за женитба била двадесет и пет години.

Професор Савински цитира съдържанието на писмо, написано на папирус, в което мъж се обръща към жена си: „Въпреки че е много загрижен от това – казва професорът, - че жена му е бременна, изненадващ е фрагментът, който засяга пола на детето. Там пише: ако е момче, грижи се за него, но ако е момиче – изхвърли го. Историкът разкрива, че тази практика е била доста често срещана. Нежеланите деца (предимно момичета) се изхвърляли извън града, най-вече на бунищата. Там често ги поемали хора, които отглеждали подобни изхвърлени деца за роби.

„Трябва обаче да отбележим, че тази практика се отнасяла преди всичко за низшите групи от римското общество“ – отбелязва историкът.

Имаме доказателства и за мъжка проституция. От запазени графити в Помпей знаем, че някои мъже предлагали сексуални услуги, които били предназначени както за мъже, така и за жени – казва професор Савински.

Повече или по-малко доволни клиенти на публичните домове оставяли вътре в тях или по стените на околните къщи своите впечатления. Такъв вид надписи са открити например в Помпей. „Най-често мъжете се хвалят колко сексуални контакта са имали и от какъв вид – например групов секс. Повечето от тези надписи са много вулгарни.

Често се казва, че нашата цивилизация се основава на античната. Същевременно стандартите на Древния Рим били в много отношения различни от днешните. Това се отнася например за положението на жените, за тяхното място в римското семейство и обществото (включително липсата на политически права), за изхвърлянето на новородени деца и за отношението към робите“ – обобщава накрая професор Савински.

Нобелова награда за литература

(За забележителното му поетично творчество, вдъхновено от дълбоки чувства към елинския културен свят.)

Гръцкият поет Георгос Сеферис (истинско име Георгиос Стилиану Сефериадис) е роден в Смирна (днес Измир, Турция) и е най-голямото от трите деца в семейството на адвоката Стелиос Сефериадис и Деспина Тенекдис, дъщеря на състоятелен земевладелец. Бащата на Сеферис е привърженик на независимостта на Гърция и си сътрудничи тясно с лидера на национално-освободителното движение Елефтериос Венизелос, след като той става министър-председател през 1909 г.

Състезавайки се с баща си, който пише любителски стихотворения на димотики, живия разговорен гръцки език, Сеферис също започва да пише стихотворения на тринадесет години. През 1914 г. семейството се мести в Атина, защото с началото на Първата световна война отношенията между Турция и Гърция се влошават още повече заради дестабилизацията на положението в малоазийския регион. В Атина Сеферис постъпва в гимназия и учи класически гръцки език. Бъдещият поет се увлича от историята на Древна Гърция, разхожда се с часове по Акропола и в Националния археологически музей.

Когато бащата на Сеферис заминава през 1918 г. в Париж да учи международно право, Георгос отива с него и постъпва в Сорбоната, където учи право, чете френските символисти, Омир и гръцките поети, които пишат на димотики. Макар че по това време Сеферис пише много на френски език, все пак предпочита димотики, който език, от негова гледна точка, звучи по-естествено от катаревус, изкуствено архаизираната форма на гръцки език, преподавана в училищата и използвана в официалните документи. Ранните му стихотворения се появяват през 1921 г. в кратко просъществувалото периодично издание „Олтар“. През същата година Сеферис взема изпита си по право и започва да работи над своята дисертация.

През следващата година в отговор на гръцкото настъпление на Йонийските острови турските войски разрушават до основи Смирна. Унищожаването на родния град „се превръща в определящ момент в живота на Сеферис – пише по-късно американският изследовател Уолтър Кайзър. – В резултат от това поетът се чувства постоянно неспокоен, без родина, без корени“.

Макар че без семейство и родина се чувство в Париж самотно, Сеферис остава във Франция и завършва работата си над своята дисертация през 1924 г. След една година допълнително обучение в Лондон, където продължава да пише стихотворения, той се връща в Атина в навечерието на Рождество през 1925 г. и започва да готви изпит за държавен чиновник, след който на другата получава пост в министерството на външните работи.

Първият сборник със стихотворения на Сеферис „Завой“ („Στροφή“) е издаден през 1931 г. в частно издателство с тираж само сто и петдесет екземпляра. Заглавието означава едновременно „строфа“ и „завой“, което, според критика Антони Захареас, е символично, „защото сборникът създава ново направление в гръцката поезия“. Като се отказва от риторичните излишъци на своите предшественици, Сеферис свързва икономичността на точните стихове със сложните стъпаловидни рими и образността на френските символисти, преди всичко на Пол Верлен.

Скоро след излизането на „Завой“ Сеферис е изпратен в Лондон – отначало като помощник на консула, а след това като консул. Намирайки се в Лондон, той пише сборника „Водоем“ („Στέρνα“), който е публикуван в Атина през 1932 г.; в същото време превежда на гръцки език стихове от Т. С. Елиът /48/. През 1935 г. Сеферис сътрудничи на „Нов литературен преглед“ с редактор Георг Кацимбалис и се събира с група писатели, които споделят неговите възгледи за модернизма и народния диалект.

От „Роман“ („Μυθιστόρημα“, 1936 г.) настъпва „коренна промяна в стила“ на поета – така смятат неговите преводачи Едмънд Кили и Филип Шерърд. Новият стил на Сеферис е „доста по-свободен и доста по-натурален“. в „Роман“ поетът размишлява за миналото и настоящето, за чужбина и родината. В двадесет и четирите части на поемата се подвизават пътешественици: съвременни изгнаници и – едновременно с това – герои от „Одисея“. Използвайки тези персонажи-близнаци, авторът, както отбелязва Кили, постига това, че „митът изведнъж оживява, античността и съвременността оформят метафоричност без всякакво напрежение или противоречие“.

През 1936 г. по време на отпуската си Сеферис се запознава с Мария Зана, за която се жени след пет години, когато тя се развежда с първия си мъж. През следващите две години той е консул в Албания, а след това става прес-аташе на МВнР на Гърция.

Когато през 1941 г. германските войски завземат Балканския полуостров, Сеферис заедно с гръцкото правителство в изгнание се намира отначало на Крит, след това в Египет, Южна Африка и Италия. В Египет той публикува сборника с есета „Втори корабен дневник“ („Ημερολόγιο Καταστρώματος ΙΙ“, 1944 г.) и сборник със стихотворения, в който влизат произведения, създадени през изгнаническите години. В Атина правителството се връща на 18 октомври 1944 г.

Скоро след това в Гърция започва гражданска война и начело на правителството застава архиепископ Дамаскинос, по време на когото Сеферис изпълнява длъжността директор на политическото бюро. През лятото на 1946 г. той прекарва два месеца на остров Парос, където се намира полупотъналия военен кораб „Дрозд“ (на гръцки „Κίχλη“ – бел. П. Н.), което го вдъхновява да напише поема с едноименно заглавие.

Първият публикуван сборника на Сеферис на английски език е „Асинският цар и други стихотворения“ („The King of Assine and Other Poems“), издаден през 1948 г. През същата година поетът заминава за две години в Анкара като съветник на гръцкото посолство. За първи път от много години той отива в Смирна. Това е за него много мъчителен момент. „Не ми достига мъжество да се върна – пише той в своя дневник, - защото никому не е дадено да направи подобно пътешествие два пъти“.

През 1951 г. Сеферис работи две години в Лондон като първи съветник на посолството, среща се с Т. С. Елиът, от 1953 до 1956 г. е гръцки посланик в Ливан, Сирия, Йордания и Ирак, често ходи до Кипър, където поддържа движението срещу британското владичество. Като става представител на Гърция в ООН (1956-19957 г.), той съдейства активно за независимостта на Кипър, която страната получава през 1960 г.

След едногодишен престой в Атина като ръководител на втория политически отдел на министерството на външните работи Сеферис се връща в Лондон, този път като посланик, където е удостоен от Кеймбриджкия университет със степента почетен доктор по философия и с наградата „Фойл“ за поетично творчество. Макар английските преводи на стихотворенията му да се появяват отдавна в английски списания и литературни сборници, Сеферис става широко известен в Англия едва през 1961 г. от преводите на Едмънд Кили и Филип Шерърд, включени в антологията „Шестима поети на съвременна Гърция“ („Six Poets of Modern Greece“).

През 1962 г. Сеферис се пенсионира и се установява в Атина.

1968 г. поетът прекарва в САЩ като научен сътрудник към Института за фундаментални изследвания в Принстън (щат Ню Джърси). Намирайки се там, той често чете свои стихове, но отказва да коментира политическата ситуация в Гърция, където дошлата на власт преди една година хунта е изгонила от страната монарха. Въпреки това, след завръщането си в Атина през 1969 г., Сеферис изразява публично несъгласието си с диктатурата, като утвърждава с това своята популярност сред младежта.

Сеферис умира в Евангелистката болница в Атина. Кили свидетелства, че хиляди млади хора вървят в траурната му процесия, като скандират: „Безсмъртен! Свобода! Избори!“ - и пеят песни по стихове на покойния поет.

„Малко страни са имали такава трагична история през ХХ в. като Гърция – отбелязва американският критик Джеймс Гудмън – и никой от поетите не е съумял да отрази страданията на Гърция по-дълбоко от Георгос Сеферис“. Заедно с това Сеферис не само изразява надеждите на своята нация, но и, според думите на Кили, „успява да доведе поезията до всеки човек поотделно“. Още по-важна е, подчертава Кели, „способността му да осмисля метафорично всяко явление, имащо непосредствено отношение към него“ и „да трансформира личния си опит в метафори, които определят характера на епохата“. А главното е, че Сеферис притежава истински поетичен глас. „Поетичният глас на Сеферис се отличава с поразителна чистота, която може да съществува само при пълна искреност на езика – пише английският критик Петер Леви, - в неговата поезия няма нито една фалшива нота“.

Талантлив дипломат, Сеферис съумял да създаде същевременно произведения, сравними по значение със стиховете на такива европейски величини като Елиът, Уилям Бътлър Йейтс /23/ и други класици на европейската поезия. „Постигнал съм всичко сам, без ничия помощ – пише Сеферис в своя дневник. – Осъзнавам напълно, че в наше време не слава, а забвение очаква поета. Но това не означава, че ще отстъпя от своите убеждения. Никога“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/seferis.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

9. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - ТЕКСТ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След като публикувах джобното бележниче на Левски в текстов вариант, сега продължавам с факсимилния му формат.

Павел Николов

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ:МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ:КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ.

УМНАТА ЛИКАРДА

(SAPIA LICCARDA)

Четвърта забава от третия ден

ОСТАНАЛА БЕЗ БАЩИН НАДЗОР, УМНАТА ЛИКАРДА ПАЗИ ЧЕСТТА СИ НА ДЕВОЙКА И НЕ СЛЕДВА ЛОШИЯ ПРИМЕР НА СВОИТЕ СЕСТРИ; ТЯ МАМИ МНОГОКРАТНО ВЛЮБЕНИЯ В НЕЯ ПРИНЦ И КАТО ПРЕДВИЖДА ГРОЗЯЩАТА Я ОПАСНОСТ, УСПЯВА ДА Я ИЗБЕГНЕ. НАКРАЯ ПРИНЦЪТ Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.

Печалната история за нещастните влюбени помрачила цялото удоволствие от предишните приказки; сред слушателите се възцарило такова мълчание, все едно се е родило момиче [1]. Тогава принцът наредил на Тола да разкаже нещо по-весело, за да уталожи скръбта от смъртта на Ренца и Чечо. И тя, като чула нареждането, започнала така:

– Благоразумието е за човека ярък фенер в нощта на мирските несгоди, с който той преодолява безопасно дълбоки ровове и върви без страх по опасни пътища. Благоразумието е по-скъпо от парите, защото парите идват и си отиват, а благоразумието е верен другар при всяка нужда. Прекрасен пример за това ще видите в Умната Ликарда, който, пресичайки бурното море с попътния вятър на благоразумието, намерила тихо пристанище.

Живял някога един богат-богат търговец на име Марконе, който имал три красиви дъщери – Бела, Ченцола и Умната Ликарда. Веднъж му се наложило да замине за дълго по търговски дела и като знаел, че по-големите му дъщери са неукротими да висят по прозорците и да намигат на кавалерите от оттам, оставил на всяка от тях пръстен с някакъв камък, който се покривал с петна, ако този, който носи пръстена, върши срамни дела. След това тръгнал на път.

И не успял да напусне Вила аперта (така се казвала тази страна) [2], когато дъщерите му започнали да търкат усърдно рамките на прозорците и да се кипрят на вратата. Само най-малката, Умната Ликарда, се занимавала със съвсем други неща, напомняйки на сестрите си, че бащиният им дом не е Чеузе, не е Докеска, не е Четранголо и не е Пишатуро [3], за да играят такива игрички и да кудкудякат [4] пред очите на съседите.

А точно срещу дома им се намирал двореца на краля, който имал трима синове – Чекарело, Грацуло и Торе. И те, като видели миловидните девици, отначало започнали да им подмигват, след това минали към въздушни целувки, после към разговори под прозореца, от тях към уговорки, а накрая към действия. Като се уговорили да се видят – в часа, когато Слънцето, уморено да си съперничи с Нощта, се отдалечава със своите доходи [5] – тримата се изкачили по въже при девойките. Двамата по-големи братя намерили бързо общ език с по-големите сестри, но най-малкият, Торе, не успял и ръка да протегне към Умната Ликарда, когато тя, като змиорка, му се изплъзнала и избягала в най-далечната стая, където залостила вратата така, че нямала как да се отвори. Нещастният младеж можел само да завижда братята си, които не си губили времето и изнасяли чувалите от своите мелници, докато той пазел мулето.

На следващото утро, щом птиците, тръбачи на Зората, затръбили „всички по конете“ – за да могат часовете на деня да скочат незабавно в седлата – момците си отишли: двамата по-големи – доволни, защото получили през бурната нощ всичко, което желаели; така че двете сестри се оказали скоро бременни.

Но тежка била тази бременност; не толкова коремите им нараствали с всеки ден, колкото постоянно се свивало сърцето на Умната Ликарда от страх тези надути като на гущери кореми да не донесат на сестрите ѝ война и разруха, когато се върне баща им и всички затанцуват като овце в кошарата.

А с всеки изминал час се разгаряло желанието в гърдите на Торе – както от красотата на Умната Ликарда, така и мисълта, че тя го презира и не иска да го знае. И ето че се уговорил с по-големите сестри да ѝ заложат, без да подозира, капан. И сестрите му обещали, че ще уговорят Умната Ликарда да отиде при него. Повикали я и започнали да ѝ говорят така: „Мила сестрице, ако вземаха за съвети пари, при това повече, хората биха ги слушали по-внимателно. Ако бяхме те послушали и не бяхме опетнили честта на този дом, нямаше да ни пораснат за беда коремите. Но каквото станало, станало. Не може да се върне времето; ножът е забит до дръжката; на гъската порасна клюн. Не смеем да мислим обаче, че гневът ти ще стигне дотам, че да не искаш изобщо да ни виждаш. Не заради нас, а заради тези бедни създания, които носим под сърцето си, бъди милосърдна към нашето положение“.

„О, небето знае – отвърнала Умната Ликарда – как плаче сърцето ми заради грешката, която направихте, при мисълта за днешния срам и за бъдещото наказание, когато се върне баща ни и научи за всичко, което се случи без него. Честно казано, бих дала пръст да ми отрежат, за да не беше станало това, което стана. Но след като дяволът ви въведе в такава беда, кажете какво бих могла да направя за вас, без да жертвам честта си. Родната кръв не е вода и любовта към вас ме подтиква към съчувствие дотолкова, че съм готова да дам живота си, за да ви помогна“.

Сестрите, които не очаквали друг отговор, казали с готовност: „Не ни трябва никакъв знак за твоята любов, само искаме да ни донесеш малко хляб от кралската трапеза. Това е нашето неудържимо желание; а ако не бъде изпълнено, се страхуваме, че носовете на децата ни ще са покрити с лунички [6]. И ако душата ти е наистина християнска, направи ни утре тази услуга. Ще те облечем като просякиня, за да не те познаят, и преди разсъмване ще те пуснем през прозореца, през който влязоха при нас синовете на краля. Ще отидеш в двореца при краля и ще измолиш малко хляб за нас“.

От жалост за бедния младенец умната Ликарда се преоблякла в скъсани дрехи и в часа, когато Слънцето издигнало трофеите на Светлината в знак на победата си над Нощта, като метнала на гръб един голям гребен, с какъвто чепкат лен, отишла в кралския дворец да моли за хляб. Когато получила милостиня, тя вече се обърнала, за да си тръгне, но тогава я видял Торе, предварително известен за нейното идване. Спускайки се към нея, той се опитал да я хване, но тя извъртяла ловко рамото си; той хванал гребена за чепкане и така жестоко си издрал пръстите, че цели пет дена не можел да пипне нищо.

Така сестрите получили своя хляб, а на нещастния Торе само се разгарял още повече вътрешният глад. Те се уговорили още един път с него и започнали отново да чешат ушите на умницата, като ѝ казвали, че умират от желание да опитат круши от кралската градина. И тя, преобличайки се в друга бедняшка одежда, отишла в градината, където я очаквал Торе. Виждайки просякинята, която искала круши, той разбрал веднага кой стои пред него и сам се покатерил на най-високото и гъсто дърво. Като хвърлил няколко круши в полата на умницата, принцът побързал да слезе, за да я направи най-сетне своя; но тя блъснала стълбата от дървото и Торе, като се закачил за една асма, останал да виси там за компания на враните. За негово щастие градинарят дошъл да среже няколко марули, видял принца и му помогнал да слезе, иначе нещастникът щял да остане там през цялата нощ. И сега, хапейки пръсти от вълнение, той се кълнял и заплашвал да отмъсти жестоко за тази подигравка с него.

Най-сетне в деня, когато било угодно на Небето, двете сестри родили две момчета и казали на умницата: „Сега ще дойде нашият край, мило наше момиче, ако не ни помогнеш. Наближава да се върне баща ни, ще разбере всичко и ще ни разкъса на парчета, от които най-голямото ще бъде колкото ухо. Молим те, слез долу, ние ще ти спуснем с кошница двете момчета, а ти ще ги отнесеш на тези, от които са родени: нека те се грижат за тях“.

Умната Ликарда, обилна на любов, макар че едва търпяла номерата на сестрите си, и този път ги съжалила; те спуснали младенците в една кошница и тя ги занесла в двореца. Като се промъкнала в покоите на принцовете, които по това време не се намирали там, сложила в леглото на всеки сина му, защото знаела точно кой от кого е; след това, влизайки в стаята на Торе, положила на възглавницата му един голям камък и си отишла незабелязано.

Принцовете се върнали у дома и като видели в постелите си прекрасните младенци, с имената бащите им, написани на бележки и пришити към пелените, се зарадвали неописуемо. Единствено Торе си отишъл в спалнята с буца в гърлото, защото само той не бил удостоен да стане баща, и като паднал отчаяно на леглото, ударил главата си о камъка с такава сила, че на челото му изскочила голяма цицина.

А по това време търговецът се върнал от своето пътешествие и започнал да проверява пръстените на дъщерите си. Като видял, че на двете по-големи пръстените са на петна, го хванали дяволите. Той вече посягал към машата в желанието си да ги налага дотогава, докато не му кажат истината, но в същия миг дошли двамата синове на краля да го молят за ръцете им. Като не разбирал какво означава всичко това, бащата си помислил, че му се присмиват; но когато чул последователно в какво се състои работата и разбрал за раждането на момчетата, решил, че Фортуна го е ощастливила и дал още същата вечер сватбен пир.

Умницата, която през цялото това време ходела, притискайки ръце към гърдите си от нетърпение, помнела колко номера е изиграла на влюбения в нея Торе и макар че я поканили много настойчиво на масата, чувствала, че не всяка трева е целебна и че не всяко одеяло е меко. Като направила статуя на прекрасна девойка от захаросано тесто, смесено с ароматни подправки, тя я сложила в една голяма кошница и я прикрила с дрехи. След танците и угощенията, като се оправдала, че се е развълнувала силно, отишла по-рано от другите в спалнята си и накарала да донесат там кошницата, все едно желае да се преоблече. Там сложила статуята в постелята си, а самата тя се скрила зад една малка завеса, очаквайки какво ще се случи.

Дошло време новобрачните да си отидат по леглата и тогава Торе изтичал в спалнята на умницата. Мислейки, че лежи в постелята, той извикал: „А сега ще ми платиш, кучко мръсна, за всички мъки, които ми причини! Ще видиш какво е щурец да се мери със слон! Сега ще се разправя с тебе! Ще ти припомня и гребена, и стълбата, и всичко останало!“ Изваждайки от ножницата камата си, той започнал да удря където му попадне и не само това – в беса си завикал: „Ще се напия с твоята кръв!“ И като издърпал камата от гърдите на статуята, започнал наистина да облизва острието [7]; но изведнъж усетил сладостта на тестото и аромата на мускуса, с което било подправено. Торе веднага се опомнил и поразен от това, че е решил да надупчи една толкова сладка и ароматна девойка, започнал да оплаква безумния си гняв. Той изричал думи, способни да разплачат даже камък; наричал сърцето си жлъч, а оръжието си змийска отрова, укорявайки ги, че са могли да се обърнат срещу едно толкова нежно и сладко създание. След дълги стонове, стегнат от примката на отчаянието, той вдигнал камата, решен да се самоубие.

Но тогава умницата изскочила от своето укритие и хванала принца за ръката, като му казала: „Спри, Торе, свали ръката си! Ето я тази, за която ридаеш. Виж, аз стоя пред тебе жива и здрава и искам и ти да бъдеш жив и здрав. Не ме смятай за жестока като овча кожа, макар че те измъчвах много, желаейки да изпитам твоята любов, твоето постоянство и твоята вярност“. Тя говорела още, че това била последната ѝ измама, с която искала да смекчи гнева и обидата на гордото му сърце, и помолила принца да ѝ прости за всичко случило се.

Като я прегърнал с безкрайна любов, юношата се хвърлил с нея в леглото, където сключил със своята съперница вечен мир. След толкова търпение и вълнения, вкусвайки от най-сладкото удоволствие, той оценил твърдостта на своята годеница много по-високо от достъпността та нейните сестри, защото, както е казал поетът,

--------------------------------------

1.Народен обичай.

2.Отворена вила.

3.Изброени са квартали в Неапол, известни с проституцията си.

4.В оригинала стои думата coccovaie. В нея се съдържа намек за известния неаполитански израз ‘A cucuvaia ‘e Porto (пристанищна кокошка), означаващ лесно достъпна жена. Един от фонтаните в пристанищния район на града имал за украса кокошка и оттам образът на кокошката влязъл в поговорката.

5.Базиле сравнява залязването на слънцето с поведението на грандовете при испанския кралски двор. Желаейки да привлекат вниманието на краля и да удовлетворят своето честолюбие, придворните си съперничели по разкош и разходи, което разорявало някои от тях и ги принуждавало да ограничат своите амбиции и да се върнат към частен живот. Подобни нрави царели и при двора на вицекраля в Неапол.

6.Смятало се, че ако не се даде на бременна жена от това, което поиска, детето ѝ ще се роди с един или друг дефект.

7.Неаполитанската история пази спомена за подобни ексцеси на сладострастно упоение от отмъщението. На автора била известна участта на Джан Винченцо Стараче, член на градския съвет, чиято кръв в буквалния смисъл на думата пили убийците му по време на народния бунт през 1585 г. Два века по-късно, през 1799 г., подобен епизод се случил по време на разправата на тълпата над участниците в профренския републикански преврат.

(Следва)

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЧУДЕСАТА

Кариерата на Исус в Евангелието от Марк започва с чудесата, които прави.

Като идва в синагогата в Капернаум, той прогонва един бяс (Марк, 1:26). Веднага след това изцерява тъщата на Симон (Марк, 1:31). Настъпва ажиотаж: при Исус носят всички болни и обладани от бесове (Марк, 1:32), а той ги изцелява.

Той изцелява един прокажен (Марк, 1:40), един паралитик (Марк, 2:12), един човек с изсъхнала ръка (Марк, 3:5), един сляп (Марк, 7:23), изгонва от един обладан човек легион бесове (Марк, 5:9). Той възкресява дъщерята на началника на синагогата (Марк, 5:41). Той е властен над стихиите (Марк, 6:51). Той може да умножава храната и да превръща водата във вино (Матей, 14:19–21; 15:36–38; Йоан, 2:9).

Всички тези чудеса позиционират пряко Исус не като бъдещ, а като настъпил космически преврат. Исус не твърди, че Царството божие ще настъпи скоро. Исус твърди, че Царството божие вече е настъпило.“Ако Аз изгонвам бесовете чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас“ (Матей, 12:28; Лука, 11:20).

Тази своя власт над стихиите и бесовете Исус предава на апостолите (Марк, 6:7). Те изцеляват болни и сакати (Деяния, 3:8; 5:15). Те могат да разтварят вратите на тъмниците, които не е излишно, като се има предвид притесненото положение на християните, и позволява да се икономисат подкупите за тъмничарите (Деяния, 5:19; 12:7). Апостол Петър възкресява девицата Тавита (Деяния, 9:40), а Анания и Сапфира, които решават да скрият част от своето имущество при встъпването си в общината, напротив, убива с един поглед (Деяния, 5:1–11). Техните магически способности са толкова големи, че езичниците даже приемат апостол Павел за Зевс (Деяния, 14:12).

В апокрифните „Деяния“ способността да се вършат чудеса придобива още по-грандиозни мащаби. Апостол Йоан изцелява цял градски стадион [1]. Апостол Андрей възкресява наведнъж четиридесет души – екипаж на потънал кораб [2]. Апостол Филип събаря в бездна цял град със заклинанията си, отказал да се поклони на Христос [3]. И всички апостоли са напълно неуязвими: войниците ослепяват, когато се опитват да ги хванат, ръцете им изсъхват, мечовете им падат на земята, „огнен облак“ обгръща апостолите, те стават подобни на „стъклен ковчег, изпълнен с пламъци и огън“ и проповядват на околните от котел с кипящо масло или от кръст, на който са увиснали изключително по свое желание.

Това изобилие от чудеса, които Исус и апостолите вършат, било голямо неудобство за прогресивните биографи на Исус и по-специално за Рудолф Карл Бултман (1884–1976), лютерански теолог и професор в Марбургския университет, основател на така наречената formgeschichte , или формална критика (буквално: „история на формата“ – бел. П. Н.).

Към началото на ХХ век европейският интелектуален елит вече се чувствал съвсем неудобно, когато станело дума за възкресяване на мъртви, за превръщане на вода във вино и за гонене на бесове. По това време възкресяването на мъртви и гоненето на бесове се намирали в сферата на дейност на религиозните шарлатани и европейските интелектуалци се тревожели от мисълта, че Исус Христос се е занимавал със същото. А религиозните обяснения, приети през XVIII в., от вида на „Исус лекувал хората, защото имал съкровените медицински познания на есеите“, изглеждали прекалено примитивно-материалистични.

Рудолф Бултман, приятел и съмишленик на Мартин Хайдегер, предложил прекрасна теория. Професор Бултман признавал, че всички тези произшествия не са станали наистина. Той се съгласявал с готовност, че са по-късни наслоения и че „сляпото приемане на митологията на Новия завет“ е остаряло и не може да бъде търпимо в нашия просветен свят [4].

Според него трябвало да се различават маловажните митологични форми от сърцевината на въпроса, а сърцевината на въпроса се състояла в екзистенциалната готовност на Исус за саможертва, която била същност на християнската вяра.

Теорията на Рудолф Булман, ако я приложим към друг образец на пропаганда, известна на човечеството, е всъщност поразителна. Представете си например, че пред нас е познатият шарлатанин Грабовой, който обещава на бесланските майки да възкреси децата им. И изведнъж се намира човек, който казва, че тези обещания трябва да се демитологизират: трябва да се отделят техните груби, оскърбяващи съвременния учен форми от лежащата извън тях дълбока духовна реалност.

Всеки човек, реално запознат с дейността на Грабовой, ще възрази на подобен екзистенциален критик: а има ли всъщност тук някаква духовна реалност? И би ли впечатлила тя нещастните майки? Или те вярваха на Грабовой точно защото им обещаваше физическо възкресение?

Същото се отнася и за чудесата, извършени от Исус. Евангелията разказват съвсем конкретни истории. Те разказват за Исус Христос, който вършел чудеса, възкресявал мъртви, лекувал слепи, гонел бесове, бил разпънат, а след това възкръснал. Те твърдят, че Исус Христос всеки момент ще се върне върху облаци и ще седне на трон, за да даде вечен живот на тези, които вярват в него, и да хвърли във вечни мъки тези, които не вярват в него.

Може уверено да предположим, че абсолютното мнозинство от хора, които са вярвали в Исус Христос, са вярвали в него, защото са искали да живеят вечно и щастливо. Те предполагали, че ако Исус е възкресявал мъртви, ще може да възкреси и тях. Те чакали с нетърпение момента, когато той ще се върне и те ще седнат заедно с него на златни тронове, за да се наследят на мъченията на тези, които не са вярвали в него. „Вие няма да повярвате – казвал Исус, – ако не видите знамения и чудеса“ (Йоан, 4:48).

Много ли екзистенциална керигмаима във всичко това? Щяха ли да вярват тези хора, които са повярвали в Исус, ако не бяха им разказвали, че е вършел чудеса? Ако смисъл на християнската вяра е била екзистенциалната готовност за саможертва, защо вместо в Христос хората не са повярвали в Сенека, който демонстрирал именно подобен екзистенциален подход към света?

Не е трудно да видим, че методът formgeschichteе имал в действителност малко отношение към историческия Исус. Това била просто поредната трансформация на християнската теология във форма, удобна за употреба през интелектуалните времена на Хайдегер и Жан-Пол Сартр. Това бил просто нов вариант на Евангелието във вид на научна критика.

А за нас най-важното в извършените от Исус чудеса е, че именно тази способност била характерна за пророците от „четвъртата секта“, които се хвалели, че ще разделят водите на Йордан и ще сринат стените на Ерусалим. Това била толкова биеща на очи отличителна черта, че Йосиф Флавий употребява по отношение на всичките тези пророци термина γόης– вълшебник, чудотворец. Именно гоеситебили изгонени от Рим по времето на Тиберий. Йосиф ги нарича съща така прелъстители (πλάνοι).

Те били измамници (άπατενες) и прелъстители (πλάνοι), които под вида на божествено вдъхновение се стремели към преврати и метежи, замъглявали ума на народа с безумни представи, мамели го след себе си в пустинята, за да му покажат там чудесни знамения за неговото освобождение [5].

Както вече казахме, πλάνοι, “прелъстители“, не е метафора, а юридическият термин, преведен от староеврейски. „Исус Назорей се занимавал с магии, лъжел и прелъстил Израил“ [6]. Обвиненията, които Йосиф Флавий предявява на гоесите, и обвиненията, които Талмудът предявява на Исус, съвпадат дословно и те имат най-доброто обяснение в кумранската мистична практика на светците, членуващи в съвета на боговете.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of John, 30–36; цит. по: Richard Pervo. The Acts of John, Polebridge Press, 2016.

2. The Acts of Andrew, 24; цит. по: Dennis McDonald. The Acts of Andrew, Poledridge Press, 2005.

3. The Acts of Philip, 15; цит. по: François Bovon and Christopher R. Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

4. Bultmann, Rudolf. New Testament and Mythology and Other Basic Writings. ed. Schubert M. Ogden. Philadelphia: Fortress, 1984, p. 3.

5.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

6. b Sanhedrin 107b, b Sotah 47a.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ПИНГВИНУС

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Не работя постоянно с Линукс, но за всеки случай имам на компютъра си и Ubuntu (освен Windows 10): използвайки по-голямата му лекота и по-малката му проблемност от творението на Бил Гейтс, прибягвам до него, когато имам да правя нещо, което не изисква някаква по-специфична програма, като Adobe Premiere например (филмовите редактори в Линукс са – уви! – с много малки възможности).

Така или иначе, следя Линукс пространството, реагирам на всяка новост и не пропускам да я изпробвам.

Сега очаквам Ubuntu 20.04 LTS (в момента съм с 18.04 LTS).

Ето как накратко ни го представя руското списание „Пингвинус“.

(Павел Николов)

През април 2020 година се очаква представянето на новата разработка Ubuntu 20.04, вариант LTS (Long Term Support – бел. П. Н.), което означава, че версията е с дълъг срок на поддръжка: ще се обновява в продължение на пет години или на десет години в случай на разширена поддръжка (ESM). Именно тази версияя чакат тези, които сега използват Ubuntu 18.04 LTS.

КОДОВО ИМЕ

Кодовото име на Ubuntu 20.04 ще бъде “ Focal Fossa“.

Както и при предишните версии кодовото име е образувано от две думи. Първата дума е прилагателно име. Втората – название на животно.

Съчетанието „Фокал фоса“ може да може да бъде преведено буквално като „Централна фоса“ или „Фокусирана фоса“.

Фосатае хищно млекопитаещо от семейството на мадагаскарските вивери (има по-далечно родство и с мангустите - бел. П. Н.). По външен вид прилича донякъде на животните от семейство котки.

При инсталирането на тестовата версия на Ubuntu 20.04 LTS се показва следният екран:

ДАТА НА ИЗЛИЗАНЕТО

Планираната дата на излизане на Ubuntu 20.04 е 23 април 2020 година.

Забележка:Датата на излизане може да се промени, ако евентуално се появят някакви усложнения за пускането на версията.

ТАПЕТИ

Стана известно какви тапети ще се използват в Ubuntu 20.04 по подразбиране.

На тях е изобразена фоса, която е устремила някъде много внимателно погледа си. Тапетите са реализирани в относително тъмни тонове, с традиционния фонов градиент. Изображението на животното е изпълнено схематично.

Нобелова награда за химия

(За определянето с рентгенови методи на структурите на важни биохимични вещества.)

Английската химичка Дороти Мери Кроуфут Ходжкин е родена в Кайро, Египет, който по това време е под английска власт. Баща ѝ, Джон Уинтър Кроуфут, е известен специалист по класическа английска филология и археолог към Египетската образователна служба. Той често помага на съпругата си Грей Мери (преди женитбата Худ), талантлива любителка, занимаваща се в областта на ботаниката, която по-късно описва флората на Судан, а също така става международен авторитет по въпросите на коптските тъкани.

Дороти, най-голямата от четирите дъщери в семейството, е на четири години, когато започва Първата световна война. Страхувайки се от възможно нападение на турската армия, родителите изпращат децата в Англия, при баба им по бащина линия в гр. Уърдинг, разположен на няколко мили от Брайтън, на брега на Ла Манша. След края на военните действия през 1918 г. майката на Ходжкин се връща в Англия и се настанява с децата в гр. Линкълн, където в домашни условия ги учи на история, естествознание и литература. През следващите три години тя снове между Англия и Близкия Изток, докато не се установява в гр. Гилдстоун, Норфолк, където прадедите на Кроуфутови са живели в продължение на столетия.

До 1928 г. Ходжкин посещава училището „Джон Лемън“, намиращо се близо до Бекълс. В училището я увличат кристалите и това я подтиква да учи по-задълбочено история на кристалографията, а също така химия, предмет, който по това време обикновено се изучава само от момчета. На тринадесет години, когато баща ѝ се намира в Хартум, където заема поста директор на отдела по образование и изучаване на античността на Судан, тя среща А. Ф. Джоузеф, химик-почвовед, който ѝ помага да направи количествен анализ на някои местни минерали.

През 1926 г. баща ѝ става директор на Британското училище по археология в Ерусалим и след завършването на „Джон Лемън“ Ходжкин се премества при своите родители в Палестина. Участвайки в разкопките на византийски храмове в Джераш (Трансйордания, а днес Йордания), тя се увлича от археологията, но въпреки това, когато се връща в Англия, започва да учи химия в колежа „Съмървил“ в Оксфорд.

Ходжкин се запознава с дифракцията на рентгеновите лъчи в кристалите от книгата „За природата на нещата“ („Concerning the Nature of Things“), написана от У. Г. Браг за ученици. Браг и неговият син, У. Л. Браг, заедно с Макс фон Лауе разработват нова наука – рентгеновата кристалография. Лауе открива, че рентгеновите лъчи, преминаващи през кристали, могат да дифракционират с образуване на характерни петна върху фотографските плаки. След това Браг, баща и син, демонстрират, че тези данни отразяват вътрешната структура на всеки кристал. С добавянето на сложни математически изчисления рентгеноструктурният анализ се превръща във важен метод за определяне на размерите, формите и положението на атомите и молекулите в кристалите.

Заинтересована от относително новия процес, Ходжкин учи кристалография под ръководството на Х. М. Поуел в „Съмървил“. След това прекарва едно лято в Хайделберг в лабораторията на Виктор Голдшмид, друг пионер в областта на кристалографията.

След завършването на колежа „Съмървил“ през 1932 г. Ходжкин получава малка изследователска стипендия, която заедно с допълнителна финансова подкрепа от страна на леля ѝ позволява да работи в Кеймбриджкия университет с известния физик Дж. Д. Бернал. Бернал се занимава с рентгеноструктурен анализ на стеролните кристали (стеролите са твърди циклични алкохоли, като холестерина, открити в биологичните тъкани), от което тя се интересува много. Две години по-късно Ходжкин се връща в „Съмървил“ в отделението по минералогия и кристалография и остава там по време на почти цялата си професионална дейност.

Като получава с помощта на химика-органик Робърт Робинсън субсидия за осигуряване на рентгенов апарат, Ходжкин продължава анализа на стеролите, особено на холестериновия йодинд. За дисертацията си по тази тема тя получава през 1937 г. докторска степен. Нейната разработка, според У. Г. Браг, е пример за прилагане на физически метод, който разширява границите на органичната химия при определянето на сложните пространствени структури.

Три години след началото на Втората световна война Ходжкин започва да изследва пеницилина – антибиотик, открит през 1928 г. от Александър Флеминг и пречистен по-късно от Ернст Б. Чейн, с когото се среща в Кеймбридж, и Хауърд Флори. По време на войната се появява остра необходимост от това лекарство за лекуване на инфекциозни заболявания, предизвикани от бактерии. Но тъй като химическата структура на пеницилина е почти неизвестна, не може и дума да става за неговото синтезиране в големи количества.

Разполагайки с малка група помощници в Оксфорд, Ходжкин започва да проучва пеницилина с помощта на рентгеноструктурен анализ. Пропускайки рентгенови лъчи през кристалите на пеницилина под различни ъгли, групата определя резултатите от дифракцията на образците, зарегистрирани върху фотографските плаки, и изчислява разположението на ключовите атоми в кристалната решетка. По-късно използването на IBM компютър с програми на перфокарти дава възможност да се опрости лабораторната задача за получаване на карти на електронната плътност, по които Ходжкин и нейните колеги определят през 1949 г. молекулярната структура на пеницилина.

Още преди да завърши работата си с пеницилина, Ходжкин използва през 1948 г. рентгеноструктурния анализ за изучаването на витамин В₁₂, който предотвратява анемията, потенциално смъртоносно състояние на кръвта. По това време стават достъпни електронните компютри, използвани за изчисленията. Ходжкин определя окончателно молекулярната структура на витамин В₁₂през 1957 г., една година след назначаването ѝ на длъжността лектор по рентгенова кристалография в Оксфордския университет. През 1958 г. лабораторията ѝ се премества от различните разхвърлени стаи в университетския Музей по естествена история в съвременно здание, построено по всичките изисквания на химическата наука.

Пионерските разработки на Ходжкин, засягащи методите на рентгеноструктурния анализ на кристалите, са използвани от Макс Перуц и Джон К. Кендрю при изследването на структурата на белтъчините, а също така от Розалинд Франклин, Морис Х. Ф. Уилкинс, Джеймс Д. Уотсън и Франсис Крик при анализа на спиралната структура на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК).

Въпреки развиващия се артрит Ходжкин продължава да изследва хормона инсулин и през 1972 г., след четиридесет години работа, завършва анализа на Zn-инсулина. Работата над структурата на тази сложна молекула, която съдържа почти осемстотин атома (витамин В₁₂се състои от 90 атома), е допълнително усложнена от това, че инсулинът кристализира с образуването на няколко форми.

Между 1960 и 1977 г. Ходжкин заема поста професор-изследовател в Лондонското кралско дружество. През 1977 г. е избрана за член на съвета на колежа „Волфсън“ в Оксфорд. Тя е също така почетен ректор (от 1970 г.) на Бристълския университет, а от 1975 г. - президент на Пъгоушкото движение.

През 1937 г. се омъжва за Томас Ходжкин, син на оксфордски историк, внук на двама други историци, потомък на Томас Ходжкин (ракът на лимфната система е наречен на неговото име – болест на Ходжкин) и братовчед на физиолога Алън Ходжкин. Учител през първите години след сватбата, Томас Ходжкин дълго време след това е директор на Института за проучване на Африка към Ганайския университет. Семейството има двама сина и една дъщеря; те живеят в Илмингтън (Уоруикшир, Англия). Ходжкин остава активен сътрудник на лабораторията, като заявява: „Има още няколко сложни кристала, които ни предизвикват“.

Удостоена с много награди, Ходжкин има почетни научни степени от Кеймбриджкия, Харвардския и Брауновия университет, а също така от университетите в Лис и Съсекс, от Ганайския университет, Чикагския и много други. Тя е втората англичанка, наградена с ордена „За заслуги“ (1965 г.); удостоена е също така с Кралския медал (1957 г.), с медала Копли (1976 г.) на Лондонското кралско дружество и със златния медал Ломоносов (1982 г.) на Академията на науките на СССР. Тя е чуждестранен член на Академията на науките на САЩ, на Съветския съюз, на Нидерландия, на Югославия, на Гана, на Пуерто Рико и на Австралия. Ходжкин обезпечава финансирането на Международния кристалографски съюз и е негов президент от 1972 до 1975 г.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/hodgkin.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотекана едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

9. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ТЕКСТ

10. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ФАКСИМИЛЕТА

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След като публикувах джобното бележниче на Левски в текстов и факсимилен вариант, сега продължавам със снимката на Васил Левски, открита и публикувана за първи път в края на по-миналата година. Приведеният текст е заимстван от сайта на Националния музей „Васил Левски“.

Павел Николов

Снимката беше открита в архив в Истанбул. На нея Апостола е сниман до кръста, седнал, в гражданско облекло. Вижда се и верижката на джобен часовник. Вероятно фотографията е правена през май-юни 1872 г. в Букурещ след Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Изглежда, че от тази, запечатана от фотографа, допоясна фигура на Левски е правен и малкият портрет в елипсата, по който досега се смята, че Апостола е издирван от турската полиция след обира в Арабаконашкия проход и направените разкрития за революционната организация.  Към края на юни Левски пише до Олимпи Панов, че очаква да му бъдат изпратени портретите чрез Данаил Попов, а в началото на август и до самия Попов, но явно до залавянето в Къкрина не успява да ги получи. Вероятно след смъртта му Данаил Попов дава тези портрети на Апостола в елипсата на Панайот Хитов, Кириак Цанков, изпраща и на Иван Драсов в Чехия, който прави множество репродукции и ги изпраща на свои приятели в България.

Наличието именно на тази снимка в османския архив и други документи, свързани с разследването, а също и текстът, който е изписан на гърба – описание на Васил Левски, може би ще покаже, че това е била снимката – Левски до пояс, с която е разполагала турската власт и е размножила и разпратила в много на брой екземпляри, за да бъде издирван. Можем само да гадаем как откритата фотография на Апостола е попаднала в ръцете на османските власти.

Текстът на гърба на снимката е много сходен с описанието, което Иван Фурнаджиев от Тетевенския комитет прави пред османските власти след извършения обир над турската поща в Арабаконашкия проход, на разпит от 26 октомври 1872 г.:  „със среден ръст, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва единият му зъб се показва малко навън, повдига леко устната си, очите му са големи и пъстри”.

„Снимка на Левски Васил Дякон, [родом] от Карлово и живущ в същия град. Тъй като единият зъб на горната челюст под мустака му стърчи навън, устната му е повдигната, с рижа брада, среден на ръст, със светло сини очи, на 25-26 години.“ – това е изписано на снимката на османотурски. Преводът на текста на български направи доц. Орлин Събев от Института по балканистика към БАН.

Сред другите открити документи, с които е видно, че е разполагала вече турската власт, са и оригинален Устав на БРЦК, окръжно писмо на БРЦК в Букурещ от 14 юни 1872 г., разписки за събрани суми. Две от тях са от Дервишоглу Мехмед Кърджалъ – псевдоним на частния революционен комитет в Тетевен. Това може да наведе на мисълта дали тези документи не са иззети именно от Тетевен, където е живеел и даскал Иван Фурнаджиев.

Каква точно информация съдържат  откритите документи на османотурски, ще бъде ясно след тяхното разчитане и превод.

Издирването на тези материали и снимката на Васил Левски, осъществено от уредника в музея Виктор Комбов, показва, че в архива в Истанбул има все още неоткрити и непроучени документи за съдебния процес срещу Апостола и комитетската организация.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

Исус изпраща апостолите да вербуват нови привърженици по градовете на Галилея и им обещава, че всички градове, които не приемат учениците, с идването на Божието царство ще бъдат унищожени. „По-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град“ (Мк. 6:11).

Учениците му приемат това указание доста сериозно. Минавайки по пътя си за Ерусалим през едно самарянско село, в което не се отнасят гостоприемно с Исус, те искат да унищожат селото: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ (Лука, 9:54). На това Исус отговаря, че е дошъл „не да погубва души, а да спасява“ (Лука, 9:56).

Зрелището с пророка на любовта, който е толкова милосърден, че дори не иска да унищожи селото за това, че не го е приело гостоприемно, прави смесено впечатление, защото след няколко дена, при влизането си в Ерусалим, когато е посрещнат от тълпа народ и силата явно се оказва на негова страна, Исус командва: „А ония мои врагове, които не искаха да царувам над тях, доведете тук и ги посечете пред мене“ (Лука, 19:27).

В Ерусалим Исус влязъл на магаре, както пишело в книгата на пророк Захария (Захария, 9:9). Преди влизането си Исус наредил на апостолите да отидат в близкото село и като намерят там едно вързано младо магаре, да го отвържат и да му го доведат. Разбира се, жителите на селото не били много доволни, когато някакви непознати личности решили да реквизират пред очите им тяхното магаре. Но апостолите отвърнали, че магарето е потребно на Господа, „и те ги пуснали“ (Марк, 11:6).

Историята с реквизирането на магарето е доста интересна. Да вземеш магаре пред очите на всички не било тогава по-лесно от това да откраднеш днес пред очите на собственика му луксозен джип и тази история предполага едно от две неща. Или имаме пред себе си обширна комунистическа мрежа от конспиративни клетки: разбира се, че който и да е член на всяка община, подобна на тази, която е описана в „Серех а яхад“, би предоставил веднага всякакво магаре на разположение на Месията, или магарето е било обобществено в рамките на революционната съзнателност, така, както ще постъпват по-късно сикариите и зилотите.

Така или иначе, влизането на Исус в Ерусалим на реквизирано за революционната необходимост магаре се превръща в триумфално шествие. Хората постилат пред него одеждите си и палмови клонки и викат: “Осанна! Благословен да бъде този, който идва в името на Господа!“ (Марк, 11:9).

Думата, транслитерирана от Марк като „Осанна“, може да има няколко значения, но най-очевидното от тях е арамейското простонародно значение „Освободи ни“ [1]. С други думи, народът викал на Исус на арамейски „свобода или смърт“, което всъщност съответства напълно на известието на Йосиф Флавий, че „четвъртата секта“ „поставяла на първо място свободата“ и смятала, че Израил трябва да бъде ръководен непосредствено от Господ.

Откъде се взел този народ? Едно от най-очевидните предположения се състои в това, че тълпата, посрещнала Исус в Ерусалим, е обхващала хората, изведени от него в пустинята и възприели пропагандата на учениците му в Галилея.

Синоптичните Евангелия, написани над четиридесет години след екзекуцията на Исус на език, който той не говорел, се преструват, че идването му в Ерусалим е било нещо като туристическо пътуване на самотен проповедник.

В действителност Исус дошъл в Ерусалим по време на Пасхата. Пасхата за римските власти била най-опасното време. Тогава за празника в Храма се събирали тълпи селяни, бедняци, просяци, бандити и зилоти от цяла Палестина, населението на града се раздували до няколко милиона души и заредената религиозна атмосфера правела сблъсъците на тълпата с мразените от нея китимсъвсем неизбежни.

Пасхата била идеално време няколко стотици или даже хиляди привърженици на Месията Исус да влязат безпрепятствено и без да събуждат подозрение в Ерусалим и е лесно да предположим, че именно от тях се състояла тълпата, която посрещнала Исус – Царя на Израил.

Нещо повече! Ако се вярва на Евангелията, властите били добре осведомени кой е Исус. Според Лука юдеите съобщават на Пилат, че Исус „бунтува народа, като поучава по цяла Иудея, започвайки от Галилея до тук“ (Лука, 23:5).

Първосвещеникът Каяфа също познава добре Исус. Той е сигурен, че проповедта на посланика на любовта и мира Исус ще се превърне в кърваво клане. „Ако го оставим така, всички ще повярват в него; и ще дойдат римляните, и ще изтребят и мястото и народа ни“ (Йоан, 11:48).

Не по-малка осведоменост за Исус проявява и Ирод. Той „отдавна желаел да Го види, защото бил слушал много за Него“ (Лука, 23:8).

Но най-интересното място се намира у Йоан, който съобщава, че първосвещениците и фарисеите са издали заповед, „ако узнае някой къде е, да извести, за да Го уловят“ (Йоан,11:55).

Работата е в това, че „заповедта“ (εντολή) в дадения случай не е била просто изразено на глас пожелание. Античната бюрокрация, също като днешната, нямала навика да се изразява неясно и в общи линии. Тази заповед за аресте била съвсем точно структурирана обява, която е включвала в себе си юридическа формулировка на вината на търсения, описвала е неговите черти и е предлагала награда. Тази заповед е била огласена по всички площади и Роберт Айслер не без основание предполага, че именно от нея Юда Искариот е могъл да разбере цената на бъдещото си възнаграждение [2].

Всичко това – викащата „осанна“ тълпа, заповедта за арест, съобщението, че Исус бунтува народа от Галилея до Ерусалим, отчаянието на Каяфа и неговите приближени, се съгласува зле с описанието на мирен и незначителен проповедник.

Ако си представим тази картина в детайли: фанатична тълпа, постилаща по пътя одежди и палмови клонки, викове „свобода“ и „да живее царят на Израил“, команда да се ловят и да се убиват враговете, прозвучала от самия Цар на Израел, трудно можем да се освободим от подозрението, че влизането на Месията Исус в града не е било съвсем мирно. „Тази удивителна публична процесия, която Исус не само търпял, но и старателно поощрявал, не е могла да има друга цел освен целта за земно царство“ - отбелязва още през XVIII в. Раймарус [3].

Или, ако използваме формулировката на Самуел Брендън, влизането на Исус в Ерусалим е било „на практика обявяване на въстание, пряко публично предизвикателство към властите, еврейските и римските“ [4].

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisler. Посоч. съч., p. 479.

2.Пак там, p. 456.

3. Hermann Samuel Reimarus. Указ. соч., p. 22.

4. S. G. F. Brendon. The Trial of Jesus of Nazareth, New York, 1968, p. 175.

(Следва)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Търсене на злато, при това в Арктика, търговия с роби в Африка, пиратство в Атлантика и сражения с испанците в Ла Манша – такава е бурната биография на знаменития корсар.

От четиринадесетгодишен Мартин Фробишър вече браздял морето. Първото му плаване било с експедиция на роботърговци до Гвинея, финансирана от чичо му. След една година младият Мартин демонстрирал за първи път страстта си към авантюрите: когато негърският вожд, от когото англичаните купували роби, поискал заложник, юнгата Фробишър изразил доброволно готовността си да стане пленник. При африканците живял девет месеца, а след това попаднал в лапите на португалците. Успял да избяга от този плен и се върнал в Англия. Скоро възмъжалият Фробишър вече командвал пиратски кораб, който се движел по европейското крайбрежие. През 1564 година ограбил кораб, возещ скъпоценни гоблени, изработени по специална поръчка на испанския крал. Филип II бил толкова поразен от невижданата наглост, че се опитал да покани Мартин на служба при себе си. Англичанинът не се съгласил и скоро се озовал за пиратство в лондонски затвор. След няколко месеца го напуснал с кралски патент в ръцете: помилвала го Елизабет I. Сега вече Мартин грабел кораби на законни основания като корсар на Нейно величество.

Корсарството пълнело стабилно джобовете на Фробишър, но не удовлетворявало страстта му към приключенията. През 1574 г. той решил да открие северозападен път, иначе казано – да премине през ледовете на север от Америка до Тихия океан и да стигне до бреговете на Япония и Китай. Арктика не отстъпила под напора на корсара, но той донесъл оттам камъни, събрани по северния бряг, в които учените открили златни жилки. Нова експедиция Фробишър организирал вече за търсене на скъпоценния метал. Оказало се наистина, че златото се намира в арктическите камъни в микроскопични дози, и Мартин се върнал към корсарския занаят. През 1588 г., когато Испания изпратила срещу Англия Великата армада, той бил един от командирите на флота, който я победил. С адмиралски чин Фробишър продължил да граби испанските галеони, връщащи се от американските колонии, и загинал през 1593 година, защитавайки френския Брест от същите тези испанци.

Нобелова награда за физика (заедно с Александр Прохоров и Чарлз Таунс)

(За фундаменталната му работа в областта на квантовата електроника, довела до изграждането на осцилатори и усилватели, базирани на принципа мазер-лазер.)

Руският физик Николай Генадиевич Басов е роден в село (днес град) Усмин, близо до Воранеж, в семейството на Генадий Фьодорович Басов и Зинаида Андреевна Молчанова. Баща му, професор във Воронежкия институт по горско стопанство, е специалист по влиянието на горските насаждения върху подземните води и повърхностния дренаж. Като завършва училище през 1941 г., младият Басов отива да служи в Съветската армия. По време на Втората световна война се подготвя за асистент-лекар в Куйбишевската военно-медицинска академия и е изпратен на Украинския фронт.

След демобилизирането си през 18945 г. Басов учи теоретична и експериментална физика в Московския инженерно-физически институт. През 1948 г., две години преди завършването на института, започва да работи като лаборант във Физическия институт „П. Н. Лебедев“ към Академията на науките на СССР в Москва. Когато получава диплома, продължава да учи под ръководството на М. А. Леонтович и Александр Прохоров и защитава кандидатска дисертация (аналогична на магистърска) през 1853 г. Три години по-късно става доктор на физико-математическите науки, като защитава дисертация, посветена на теоретичните и експерименталните изследвания на молекулярния генератор, в който като активна среда се използва амоняк.

Основният принцип, лежащ в основата на молекулярния генератор (известен днес като мазер, по началните букви на английското словосъчетание, означаващо микровълново усилване с помощта на стимулирано излъчване), е разяснен за първи път от Алберт Айнщайн през 1917 г. Изследвайки взаимодействието между електромагнитното излъчване и група молекули в затворено пространство, Айнщайн извежда уравнение с три члена, съдържащи нещо неочаквано. Те описват поглъщането и излъчването от страна на молекулите. Специалистите по квантова механика доказват, че електромагнитното излъчване се състои от дискретни единици енергия, наречени фотони, и че енергията на всеки фотон е пропорционална на честотата на излъчване. Също така енергията на атомите и молекулите, свързана с конфигурацията и движението на техните електрони, е ограничена от някои дискретни значения, или енергетични равнища. Множество енергетични равнища са индивидуални за конкретния атом или молекула. Фотоните, чиято енергия е равна на разликата между две енергетични равнища, могат да се поглъщат и тогава атомът или молекулата преминават от по-ниско на по-високо енергетично равнище. Известно време след това те пак се връщат спонтанно на по-ниско равнище (не е задължително да е това, от което са стартирали) и отделят енергия, равна на разликата между предишното и новото равнище, във вид на фотон излъчване.

Първите два члена в уравнението на Айнщайн са свързани с вече известните процеси на поглъщане и спонтанно излъчване. Третият член, открит от Айнщайн, е свързан с неизвестно до това време излъчване. Това е преход от по-високо на по-ниско енергетично равнище, предизвикан от наличието на излъчване с подходяща честота, чиито фотони имат енергия, равна на разликата между двете равнища. Понеже въпросното излъчване не става спонтанно, а се предизвиква от специални обстоятелства, то е наречено стимулирано (индуцирано) излъчване. Макар че това е интересно явление, ползата от него не е очевидна. Физическият закон, формулиран от австрийския физик Лудвиг Болцман, доказва, че в състояние на равновесие по-високите енергетични равнища са заети от по-малък брой електрони отколкото по-ниските. Затова при индуцираното излъчване участват относително малко атоми.

Басов измисля начин как да използва индуцираното излъчване, за да усили постъпващото излъчване и да създаде молекулярен генератор. За да постигне това, му се налага да получи състояние на веществото, което се характеризира с инверсна наситеност на енергетичните равнища, увеличавайки броя на възбудените молекули спрямо броя на молекулите, намиращи се в основно състояние. Това той успява да постигне с помощта на отделяне на възбудените молекули, използвайки за целта нееднородни електрически и магнитни полета. Ако след това се облъчи веществото с излъчване в необходимата честота, чиито фотони притежават енергия, равна на разликата между възбуденото и основното състояние на молекулите, възниква индивидуално излъчване със същата честота, усилващо подавания сигнал. След това Басов успява да създаде генератор, насочвайки част от излъчваната енергия, за да възбуди повече молекули и да получи още по-голяма активация на излъчването. Полученият прибор е не само усилвател, но и генератор на излъчване с честота, точно определен от енергетичните равнища на молекулите.

На Всесъюзната конференция по радиоспектроскопия през май 1952 г. Басов и Прохоров предлагат конструкция на молекулярен генератор, основаващ се на инверсна наситеност, но не публикуват идеята до 1954 г. На следващата година те поместват бележка за „метода на трите равнища“. Според тази схема, ако атомите бъдат приведени от основно състояние на най-високото от три енергетични равнища, на междинното равнище ще се окажат по-голям брой молекули, отколкото на по-ниското, и може да се получи индивидуално излъчване с честота, съответстваща на разликите между енергиите на двете по-ниски равнища.

Американският физик Чарлз Х. Таунс, работейки самостоятелно в същото направление в Колумбийския университет, създава през 1953 г. работещ мазер (той и колегите му измислят този термин), десет години преди Басов и Прохоров да публикуват своя първи труд за молекулярните генератори. Таунс използва резонансна кухина, запълнена с възбудени молекули на амоняк, и постига невероятно усилване на микровълните с честота 24000 мегахерца. През 1960 г. американският физик Теодор Майман, работейки в компанията „Хюз ейркрафт“, построява прибор, основан на принципа за трите равнища, който усилва и генерира червена светлина. За резонансна кухина Мейман използва дълъг кристал на синтетичен рубин с огледални краища; възбуждащото излъчване се получава при святкане в заобикаляща рубина тръбичка, запълнена с ксенон (аналогична на неоновата тръба). Приборът на Майман става известен като лазер – название, образувано от началните букви на английското словосъчетание, означаващо светлинно усилване с помощта на индуцирано излъчване.

Басов пише сам и в съавторство няколкостотин статии за мазерите и лазерите. Неговите трудове за лазерите излизат към 1957 г., когато започва с колегите си тяхната разработка и конструиране. Той разработва самостоятелно много видове лазери, основаващи се на кристали, полупроводници, газове, различни комбинации от химични елементи, а също така многоканални и мощни краткоимпулсни лазери. Освен това Басов демонстрира първи действието на лазер в ултравиолетовата област на електромагнитния спектър. Заедно със своите фундаментални изследвания за инверсната наситеност в полупроводниците и за преходните процеси в различните молекулярни системи той обръща съществено внимание и на практическото приложение на лазерите, особено на възможностите за тяхното използване при термоядрения синтез.

От 1958 до 1972 г. Басов е заместник-директор в института „П. Н. Лебедев“, а от 1973 до 1989 г. е негов директор. В института той ръководи лабораторията по радиофизика от момента на нейното основаване през 1963 г. От тази година той е също и професор в Московския инженерно-физически институт.

През 1950 г. Басов се жени за Ксения Тихоновна Назарова, семейството има двама сина.

Освен с Нобелова награда Басов е удостоен два пъти със званието Герой на социалистическия труд (1969 и 1982 г.), награден е и със златния медална Чехословашката академия на науките (1975 г.). Той е избран за член-кореспондент на Академията на науките на СССР (1962 г.), за действителен член (1966 г.) и за член на Президиума на Академията (1967 г.). Член е на много други академии на науките, сред които академиите на Полша, Чехословакия, България и Франция; член е също така на Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“, на Шведската кралска академия на инженерните науки и на Американското оптично дружество. Басов е заместник-председател на изпълнителния съвет на Световната федерация на научните работници и на Световния съвет на мира, както и главен редактор на научно-популярните списания „Природа“ и „Квант“. Избран е за член на Върховния съвет през 1974 г., член е на неговия Президиум през 1982 г.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/basov.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“