ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Утвърдилият се на Запад образ на самураите ги представя като доблестни рицари с железни принципи, които са живели някога в Япония. Но в действителност те били жестоки наемници, хомосексуализмът в техните среди се смятал за правило, а главната им цел била плячката. Що се отнася до често цитирания кодекс Бушидо, той е приказка, измислена от един японец, който не знаел историята на своята страна, но неговите идеи са били използвани по-късно с успех от милитаристките идеологии.
Когато се говори за японските камикадзе от Втората световна война, и по-специално да техния „баща“, самурая Ониши Такиджиро, често се отбелязва, че те не са внесли в японската култура нищо ново. Та нали самураят е длъжен да умре за своя господар безстрашно, с готовност и с усмивка на лицето – така казва кодексът Бушидо! Това не е съвсем така: смелостта на камикадзе изглежда е била уникална сама по себе си. И вие не можете да си представите колко не на място е тук кодексът Бушидо.
Твърди се, че кодексът Бушидо (в превод - „път на воина“) е съставен през VI-VII век. И че той съдържа класически правила за поведението на самурая, установява неговите понятия за чест и дълг. Единен текст на кодекса обаче не съществува – той е също така неписан, какъвто е и древният списък с правила „Път на лъка и ездача“ („Кюба но мичи“). Но ако последният се споменава в древните японски текстове, препратки към Бушидо няма да намерим никъде. Защото този кодекс не съществува до началото на ХХ век, когато е измислен от японския писател Нитобе Инадзо.
Самурай в превод от японски означава „служещ“. В средновековна Япония самураите се появили като бойна сила на своите лидери. Отношението на самураите към техните господари било същото като отношението на дружината към княза (в руската история – бел. П. Н.). Към началото на XVII век феодалните войни в Япония завършили с обединяване на страната под властта на клана Токугава – започнала епохата Едо, наречена така по името на столицата на клана Едо (днешното Токио). Тази епоха се превърнала в „златен век“ за самураите. Парадоксалното е обаче, че именно тогава започнал залеза на съсловието, което окончателно се размило към края на Едо, средата на XIX век.
Половин век по-късно Нитобе Инадзо ще направи кариера, разказвайки приказки за благородни и принципни самураи, които приказки станали по-нататък неотменима част от представите за Япония, приети в западната култура. Ето няколко примера:
В легендарния филм „Мостът на река Куай“ (1957 г.) командирът на японския лагер полковник Сайто заявява на английския офицер Никълсън в отговор на неговия намек за Женевската конвенция: „Какво изобщо знаете вие за Кодекса на воина? За Бушидо? Нищо! Вие не сте достоен да командвате!“
Япония винаги е привличал европейците и е имала широк търговски потенциал, което започнали да използват авторите на голям брой филми и даже видеоигри. През 1983 година Enebelпусна един от първите 2D файтинги, наречен „Bushido: Way of The Warrior“). Да не забравяме и „Звездни войни“ - принципите на джедаите в много отношения са изградени от Лукас върху Бушидо. Да си спомним сцената от 4 епизод, в която Дарт Вейдър убива Оби-Уан: „Ти не можеш да победиш, Дарт – казва Оби-Уан. - Ако ме убиеш, ще стана толкова силен, колкото не можеш да си представиш“ - явен намек за самурайската чест, която остава неопетнена само в случай на смърт по правилата на бушидо – да бъдеш верен до край на своите принципи и на своя господар. Ще припомним, че филмът „Звездни войни“ се основава в много случаи на японската култура и естетика, както ги разбира Джордж Лукас – например шлемът на Дарт Вейдър е направен по модел на самурайски шлем.
Във филма „Последният самурай“ с Том Круз и Кен Уатанабе героят на Уатанабе, смелият самурай Кацумото, проявява чудеса от благородство даже по отношение на враговете си и показва висок боен дух и безстрашие - „като истински самурай“. Но ако героите следваха наистина автентичните самурайски традиции, тогава, както точно отбелязва един англоезичен изследовател на въпроса, във филма би трябвало да присъства любовна линия, че даже и еротична сцена между героите на Круз и Уатанабе... Така ли? Да, защото нашите представи за самураите са изкривени до значителна степен. Но за всичко по реда си.
ХРИСТИЯНСКИТЕ САМУРАИ
Нитобе Инадзо е роден през 1862 година в обедняло самурайско семейство в префектурата Ивате, северните краища на Япония, дълбока провинция. На девет години отива да живее в Токио и изучава новия по това време предмет английски език. От 1877 година учи в селскостопански колеж в още по-северната префектура Хокайдо. През 1884 година заминава за САЩ. И изглежда, че вече познавал английската култура повече от японската.
По това време японците осъзнали своята изостаналост от европейското общество и започнали мащабни реформи, част от които било лишаването на самурайската класа от някогашните ѝ привилегии. В огромна крачка напред се превърнали победоносните войни – Японско-китайската (1894-1895) и Руско-японската (1904-1905). Те доказали на японския народ, че отменянето на самурайските привилегии и преустройството на армията, както и на цялото общество носи реални плодове. Но Европа все още смятала японците за дивашка нация, живееща във феодалния строй. На това решил да заложи и Нитобе, който издал през 1899 година книгата „Бушидо. Душата на Япония“, която освен всичко била написана на английски език.
Да отворим пълния текст на книгата. Просто е удивително колко много автори цитират Бушидо и съчинението на Нитобе, като имаме предвид, че самият Нитобе почти никога не цитира японска литература и японски източници. Книгата започва с три епиграфа – от английския поет Робърт Браунинг, английския историк Хенри Халам и немския писател Фридрих Шлегел. Нитобе се позовава често на конфуцианството и будизма, интерпретира шинтоизма, но най-удивителното е, че изгражда самурайския морал въз основа на християнските принципи. Разбира се, това било направено с определена цел.
„Исках да покажа, че японците наистина не са толкова различни от хората на Запада“ - казва Нитобе в едно интервю. И го е показал по такъв начин, че на човек свят да му се завие. „Семената на Божието царство – продължава Нитобе, - така желани и възприети от японския ум, разцъфтявали някога в Бушидо. Сега неговите дни са преброени... Единствената етика, достатъчно силна, за да се бори с утилитаризма и материализма е християнството, в сравнение с което Бушидо, трябва да си признаем, е само „тлеещ фитил“, който обаче, както казва Месията, не угасва, а ще се превърне в пламък. <…>Доминиращият, самоутвърждаващ се „морал на господарите“, за който пише Ницше, прилича сам по себе си в някои отношения на Бушидо и - ако не се лъжа много, е преходна фаза или временна реакция на това, което Ницше нарича скромен, самоотричащ се морал на Назорея“. Ницше ли? Какво, по дяволите, току що прочетохме?!
Но тази е аргументацията на Нитобе. Нещо повече, той уподобява и японските традиции на християнството. Най-общо казано - изповядвал тази религия и се опитвал да интерпретира всичко от нейна гледна точка. Така Нитобе свързва ритуалното самоубийство сепуко (разрязване на корема), известно също като харакири, с християнското разбиране за корема като център на жизнена енергия. „Те (библейските Йосиф, Давид, Исая и Еремия) поддържали вярата, разпространена и сред японците, че коремът е храм на душата“. А носенето на меч от самураите Нитобе подкрепя с цитат от Послание до римляните, 14:4: „Ако правиш зло, страхувай се, защото те не напразно носят меч“.
РИТУАЛНОТО САМОУБИЙСТВО СЕПУКО КАТО ПОПУЛЯРЕН МИТ
Нима някой можел да се хване на подобни разсъждения? Уви, западната аудитория възприела книгата на Нитобе буквално – тя бързо станала хит. Младият Теди Рузвелт купил 60 екземпляра, за да ги раздава на приятелите си. Книгата вдъхновила и английския офицер Робърт Бейдън-Пауъл, който използвал принципите на Бушидо, за да създаде кодекса на бойскаутите. Понеже за Япония нямало друга информация на английски език, книгата „Бушидо“ била дълго време основен източник, според който англоезичният читател си представял Япония.
В Япония не научили за книгата веднага, включително и защото Нитобе се съпротивлявал активно на опитите да бъде преведена, опасявайки се от критиката на японците. Въпреки това през 1901 година японският историк Цуда Сокити разгромил съдържанието на книгата, след като я прочел в оригинал. То отбелязал, че авторът не е запознат с предмета на изложението, бърка историческите епохи и приобщава към принципите на Бушидо целия японски народ, докато в действителност те биха могла да битуват само сред самураите.
Някакви правила в поведението на самураите безусловно съществували. Освен споменатия списък „Път на лъка и ездача“ във всяко самурайско семейство имало какун (от японски - „домашни правила“) - правила за поведение, различни според клана и в зависимост от мястото на живеене, състоятелността, произхода и така нататък. Плюс това са известни авторски текстове, описващи какъв трябва да бъде истинския воин – например „Будо шошин шу“ на самурая Дайоджи Юзан Сигесуке. Но Нитобе изнамерил своя, наистина фантастична версия на историята.
Едно от основните твърдения на Нитобе е, че нарушаването на принципите на Бушидо означавало безчестие и изисквало смърт, защото самураят не можел да живее с петното на позора. Самата идея е безусловно абсурдна: подобни правила, ако са съществували в действителност, са щели да заличат бързо самураите като класа. Великолепно обучени и скъпо въоръжени войници, самураите можели да преминават на групи от един лидер към друг и своя живот (и класовата солидарност) ценели повече от живота на който и да е шóгун. Главен пример за ритуално харакири е станал разказът за четиридесет и седемте ронини, които отмъстили на знатен сановник, погубил техния господар Асано Наганори. Между другото, доста рядко се споменава, че Асано имал общо тристе самураи. Всички без четиридесет и седемте се съгласили със статута си на ронини, тръгнали да търсят нов господар и не участвали в отмъщението, а четиридесет и шест ронини (без един, изпратен като вестител) начело с водача си, Оиши Кураносуке, наистина били осъдени на ритуално самоубийство.
Как Нитобе представя принципите на ритуала сепуко? Със своя лесно познаваем стил. Отначало цитира Шекспир, Библията, гръцката философия, Декарт, а самият процес на самоубийството описва според съчинението „Приказки за Япония“ на британския дипломат Алджърнън Бъртрам Фрийман-Митфорд, който служил в Япония през епохата Мейджи. Да смятаме ли за съвпадение това, че именно Митфорд запознал за първи път европейците във своите „Приказки“ с историята за четиридесет и седемте ронини?
В действителност процедурата сепуко била много болезнена и сложна за изпълнение; самостоятелното разрязване на корема било по силите на малцина. До ритуалното самоубийство сепуко се прибягвало, когато например воинът разбирал, че е заловен от враговете си и непременно ще бъде подложен на изтезания или мъчителна смърт. И даже в такъв случай повечето от самураите умирали не от разрязване на корема. Те извършвали ритуален жест с дървен мач или дори с ветрило, а някой от слугите им или друг самурай отсичал главата на самурая. На миниатюрата „Ритуалното самоубийство на Оиши Кураносуке“ по-долу може да се види как Оиши седи и чака кога ще му отсекат главата.
По същия начин Нитобе обосновава и значението на меча за самурая - „Когато Мохамад е провъзгласил, че мечът е ключ към рая и ада, той само е повторил това, което японците знаят". Великолепно! Особено ако се има предвид това, че самураите от епохата Сенгоку (XV-XVI век) били преди всичко ездачи с лъкове (оттам „Път на лъка и ездача“), макар че носели и малки мечове.
 |  |  |
През XV-XVI мек, когато армията увеличавала числеността си, на самураите им се налагало да използват и мечовете си за близък бой, но при това продължавали да бъдат и стрелци с лък, и ездачи.
Образът на пешия самурай с два меча, надянал металически доспехи, е вече церемониален образ, от епохата Токугава, когато мечът е повече атрибут на класата, отколкото оръжие – самураите бюрократи не участвали в бойни действия. През тази епоха се формирал и своеобразен самурайски морал.
САМУРАИТЕ И МЪЖКАТА ЛЮБОВ
Описвайки самурайските морални принципи, Нитобе се позовава много на европейското рицарство, говори за неопетнената чест и вярна служба. А, между другото, самурайското възпитание освен на всичко останало се основавало и на секса между учител и ученик.
В съвременното японско общество хомосексуализмът е жестоко табу. Но през по-голямата част от своята история японското общество било максимално толерантно към всякакви видове полови връзки. Достатъчно е да кажем, че в продължение на столетия в Япония съществувала традицията йобаи – по силата на която мъжете ходели нощно време при неомъжени жени за полуанонимен секс.
Шинтоизмът, основната японска религия, поощрявал сексуалните връзки. През VII век в Япония навлязъл будизмът, който смятал въздържането от полови контакти за добродетел - но на секса между мъже се гледало само като на излизане от контрол, докато сексът с жена се възприемал като доста по-греховен. През XII-XVI век в Япония имало повече от деветдесет хиляди мъжки манастира, в които монасите живеели по десет-дванадесет години, и затова им се налагало да приспособяват половия си живот към тези условия.
В средите на будистките монаси съществувала заимстваната от Китай традиция, наречена в Япония нансьоку – възрастните монаси възпитавали юноши, с които имали полова връзка до определена тяхна възраст, след което двамата – и учителят, и порасналият възпитаник - си намирали нови „ученици“. Отношенията между учител и ученик били подчинени на ритуали и правила и се възприемали като необходима част от възпитанието на монаха.
Самураите приели с готовност тази традиция. Японският автор от XVII век Ихара Сайкаку пише: „Едо беше град на ергени, както и манастирите в планината Коя“. Прозрачно. Самураите учели своите вакашу (така наричали юношите, достигнали възраст десет-двадесет години) но военно изкуство и на живот във вярност, а юношите били техни оръженосци, слуги и секунданти. Отношенията им не се прекъсвали непременно, когато юношата порасне. Той можел да си намери свой вакашу и едновременно с това да поддържа връзка с учителя си. Не се забранявал, разбира се, и секс с жени, но отношенията между мъжете се възприемали като по-важни и по-благородни. Подобни отношения били много изгодни и непосредствено за военното дело: учениците защитавали своите учители самоотвержено, показвайки истинско безстрашие в битките.
През епохата Едо (1603-1868), условното японско Нова време, когато самураите станали в основни линии не военна, а административна класа, отношенията нансьоку се превърнали в атрибут на елита. По-голямо отколкото преди внимание се обръщало не на военното дело, а на любовното изкуство. Имало даже учебници! Ето имената на глави от учебник за мъжки отношения (1657 година):
„За размяната на погледи“
„Как да отговорим на първото писмо“
„Как вежливо да си тръгнем на сутринта“
„За чувството на отвръщение след една среща“
„За болестите на вакашу“
„За целувките и за книжните салфетки“
...и така нататък. Такъв „елитен“ образ на живот и отношения желаели и другите класи. През 1700 година в Едо (бъдещото Токио) живеели милион души, в Киото и Осака – по четиристотин хиляди. Търговците и занаятчиите, дошли от провинцията, смятали нансьоку за признак на състоятелния и културния човек. 50-те години на XVII век и 50-те години на XVIII век са белязани от бум на проституцията, свободната любов и прочее самурайски радости.
Споменава ли Нитобе за тези неща? В целия му текст не срещаме нито нансьоку, нито вакашу, нито други термини, а в главата „Обучението и мястото на жената“ въпросите за любовта са буквално замъглени от пространни разсъждения за дълга и същността на брака. Думата „секс“ се употребява само в значението си „пол“, а когато говори за семейството, Нитобе цитира Библията и европейските философи. Изобщо - неговите самураи са самото целомъдрие.
Но, погледнато исторически, по времето, когато се родил Нитобе, мъжката любов престанала даже да бъде характерна само за елита. Християнските мисионери, попаднали в Япония през епохата Мейджи, подсказали, разбира се, на японците понятието „содомски грях“. Хомосексуализмът започнал да се забранява от страна на правителството, но въпреки това процъфтявал в региона Сацума – своеобразен самурайски анклав.
През 1877-ма, една година след забраната да се носят мечове от нетитулувани самураи, именно в Сацума избухнало последното голямо самурайско въстание, разгромено от редовната армия и показало изостаналостта на самураите. Самурайският начин на живот постепенно отмирал, макар че отношенията нансьоку продължавали да се асоциират с истинската мъжка доблест.
Към началото на ХХ век самурайските традиции станали дълбоко маргинални. За Япония настъпили нови времена – и в тях нелепостите на Нитобе получили ново, страшно приложение.
ХАЙЛ ШÒГУН
„По различни пътища кодексът Бушидо се измъкнал от класата, сред която се зародил, и подействал на народа като стимулатор, установявайки морален стандарт за цялата нация“ - пише Нитобе. Иронично погледнато, самурайският разврат наистина бил популярен сред народа по време на епохата Едо. Но, разбира се, тук авторът има предвид друго – че самурайските принципи за чест са били възприети от обикновените хора. Тази идеологема била изключително изгодна за поддържане на патриотичния дух на новата японска армия. Всеки искал да се почувства благороден самурай. А целите на новото японско правителство били абсолютно завоевателни.
Като се започне от победата в Руско-японската война, японската политика все повече се милитаризирала. Япония присъединила Корея; след Първата световна война тя също получила територии и била сред основателите на Обществото на народите. А след като през 1926 година на трона седнал Хирохито, правителството окончателно се насочило към възпитаване на нация от войници, готови да приемат смъртта.
„Цивилизация и просвета“ и „Богата страна, силна армия“ станали официални лозунги. Идеолозите започнали да търсят „подходящи“ текстове от миналото, които да подкрепят идеята, че трябва да са умре за държавата. В резултат от тези търсения била открита забравената вече два века книга „Хагакуре“, създадена в началото на XVIII век и проповядваща „Пътя на смъртта“. Отново било прието в литературата да се нарича „Хагакуре“ „представяне на принципите на Бушидо“, но в текста на книгата дума Бушидо не се среща. Философски трактат за безсмислието на живота, основаващ се на конфуциански и дзен представи, книгата „Хагакуре“ се използвала през 30-те години на ХХ век за целите на военната пропаганда. Но не само тя – през 1935 година романистът Ейджи Йошикана издава книгата „Мусаши“ за приключенията на легендарния самурай Миямото Мусаши, превърнала се скоро в суперпопулярен комикс. Необикновена популярност придобила в този контекст и книгата „Бушидо. Душата на Япония“.
Трябва да кажем, че самият Нитобе се ужасил от ставащото, защото по убеждение бил пацифист. За краткия период, по време на който заседавал в японския парламент, той даже подготвил реч, изобличаваща министър-председателя Танака Гиичи и неговата милитаристична политика. Но напразно – завоевателните стремежи на Япония били неутолими. През 1933 година Нитобе починал в Канада, където отишъл за участие в политическа конференция.
Не се знае какви последици е очаквал Нитобе от своята книга, която изкривява толкова силно историята на Япония, макар да изглежда, че самият автор не е разбирал доколко се заблуждава. Не трябва да се учудваме, че в края на краищата тази книга намерила приложение в милитаристичната идеология, която японското правителство поддържало запалено, влизайки във Втората световна война на страната на Райха. Хората отиващи доброволно на смърт заради идеите, са, разбира се, изгодни за всеки пълководец. Но както в случая с нацистка Германия, тези идеи се оказали лъжливи в самата си същност.
