ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Распутин имал не само фанатични обожатели, но и яростни противници.
Това, че в основата на истерията срещу Распутин лежало колективното безумие на цялата образована Русия през последните предреволюционни години, признавали неволно самите участници в онези далечни събития.
“ПАТРИОТИЧНИТЕ ЦЕЛИ“
Ето например как оценил политическите последици от убийството на Григорий Распутин в нощта на 16 срещу 17 декември 1916 година от група „идейни монархисти“ бившият председател на IV Дума Михаил Родзянко (между другото, личен вдъхновител на „подвига“): „Извън всяко съмнение е, че главните извършители на това убийство са се ръководели от патриотични цели. Виждайки, че легалната борба с опасния временшчик (човек с временна власт по волята на силни покровители – бел. П. Н.) не постига своите цели, те са решили, че техен свещен дълг е да избавят царското семейство и Русия от обгърналата ги хипноза. Но се получи обратен резултат. Страната видя, че човек може да се бори в името на интересите на Русия само чрез терористични актове, тъй като законните методи не водят до желаните резултати…“.
Карикатура на Распутин и РомановиКакто не е трудно да разберем, пред себе си нямаме изобщо вечното руско „искахме колкото се може по-добре, но се получи както винаги“, а нещо като масови налудничави халюцинации. Когато на хората изведнъж им се привиждало това, което в действителност не съществувало: „Распутин е немски шпионин, влачещ Русия към гибел“.
Каква е причината за едно толкова фатално помътняване на съзнанието у най-просветените и като че ли най-рационално мислещите класи, при това независимо от политическите им пристрастия – като започнем с ултрамонархистите, продължим с дясноцентристите и завършим с опозиционните радикали?
“ФАЛШИВИЯТ ЦАР!“
Причината била в това, че в продължение на почти десет предшестващи години руската общественост се потапяла все по-дълбоко в политическа фрустрация, резултат от революцията през 1905-1907 година. В края на краищата тази фрустрация се превърнала в общонационална психоза, не само тласнала представители на висшите класи към отвратителното и абсурдно убийство на „престъпния старец“ (думата „старец“ по отношение на Распутин не означава „стар човек“, а „духовен наставник“ – бел. П. Н.), но и съборила след това страната в нова, още по-страшна от предишната, революционна бездна…
Но защо първата руска революция, която изглежда породила като цяло успешната аграрна и парламентарна реформа, не довела поне за малко до всеобщо успокоение?
На пръв поглед въпросът бил в това, че резултатите от революцията не задоволили в Русия практически никого. Монархистите и самият цар скърцали мъчително със зъби само при мисълта, че самодържецът трябвало да сключи конституционна сделка с „бунтовниците“. Либералите се възмущавали, че тази сделка се оказала „прекалено половинчата“. А социалистите негодували, че революцията през 1905 година не се увенчала със свалянето на „експлоататорските класи“ и създаването на „република на трудещите се“. И даже дясноцентристите, единствените, които в началото били настроени оптимистично, скоро се разочаровали от способността на правителството да осъществи целия комплекс от обещани реформи.
Но всичките тези причини изглеждат решаващи, ще повторим, само при първи повърхностно-партиен поглед. Защото в основата на всичките споменати по-горе идейно разновекторни недоволства лежало нещо фундаментално общо за всичките. А именно това, че в резултат от първата руска революция страната се лишили от „истински цар“. Или, казано с езика на съвременната политология, от „легитимна власт“.
НЕСТАБИЛНОСТТА НА САМОДЪРЖАВИЕТО
Проблемът е в това, че Николай II, чийто авторитет непрекъснато падал практически от първите дни на качването му на престола през 1894 година, след подписването на Манифеста от 17 октомври 1905 година окончателно и безвъзвратно се превърнал, от гледна точка на руската традиционна легитимност, в „празно място“. А именно в „самодържец“, неспособен „да се държи сам“ и нуждаещ се от публична подкрепа „отдолу“.
При което сертификата за „непълно съответствие“ Николай II получил не от автора на Манифеста от 17 октомври Сергей Вите, не от противостоящите първи две Думи и не от революционните маси, а, колкото и да изглежда парадоксално, от правоверните монархисти.
Нищо – даже самият Манифест от 17 октомври (ще припомним, провъзгласил основни гражданско-политически свободи и обещаващ занапред да не се издават закони без съгласието на Държавната дума, която, наистина, все още трябвало да бъде избрана) – не възвестило така грубо и зримо настъпилата делегитимация на самодържавието, както станалите на следващия ден след подписването на Манифеста черносотнически погроми.
Монархистите, до този момент свято вярващи, че руският самодържец е в състояние сам, с дадените му от бога сила и власт, да потисне всеки бунт и да удържи своята неограничена власт, се хвърлили дружно да спасяват неочаквано затъналото самодържавие. При това самото название на ултрамонархистите – „черна сотня“ – препращало символично към Смутните времена в началото на XVII век, когато в Русия самодържавната власт изведнъж престанала да съществува и когато, според популярната легенда, със свои сили била създадена наново „отдолу“ от обикновените руски хора – жителите на „черните слободи“ (земи, чието население плащало данъци за разлика от населението на „белите слободи“ – бел. П. Н.) начело с Козма Минин, търговец от Нижни Новгород.
И макар че самият Николай II приветствал активността на черносотниците (и когато приемал делегацията на Съюза на руския народ на 23 декември 1905 година даже сложил на себе си и на наследника Алексей членските значки на Съюза), появата в страната на многобройни ултрамонархистки и националистически партии като че ли давала сигнал: предишното самодържавие повече го няма, то трябва да бъде възстановено наново!
ИДВАНЕТО НА СТАРЕЦА
Така след издаването на октомврийския Манифест в Русия вече не останали политически сили, които не само на думи, но и на дело да признават Николай II за „истински самодържец“. Всички политически сили се превърнали в групировки от лобисти, стремящи се да запълнят „празното място“, в каквото се превърнал фактически императорът.
Крайно десните възнамерявали да въздействат активно на Николай II, за да върнат неговата самодържавна воля и да го вдъхновят за реставрация на самодържавното пълновластие.
Дясноцентристите решили, че ще могат да влияят конструктивно на „изпразнения от съдържание самодържец“ чрез изпълнения с „правилна програма“ премиер-министър Пьотр Столипин.
Либералните радикали заседнали в опозиционните окопи и пращали оттам към императора агитационни снаряди, плашещи с нова революционна стихия.
Распутин с почитатели, 1910 г.И ето, когато всяка от политическите партии се приготвила за голямата битка за влияние върху царя, изведнъж се оказало, че всичките са се излъгали в своите сметки, защото царят „вече е зает“, тъй като близо до трона се е окопал дълбоко невзрачен на вид фаворит – „мръсен мужик“, чиято воля значи за Николай II повече от волята на която и да е политическа сила или лобистка група. Това била истинската причина за острата омраза на практически цялата руска общественост към „съдбоносния старец“, зад който, като зад тайна врата, императорът се криел от тези, които разчитали да му оказват натиск или да го направляват.
За издигането на Распутин изиграли огромна роля видни дейци на православната църква. По-специално архимандрит (по-късно епископ) Феофан, неофициален духовник на царското семейство. Виждайки живия интерес на Николай II към всички „божи хора“ от народа, Феофан разчитал да използва Распутин за свои интереси. А именно за „правилно въздействие“ върху императора. Но много бързо станало ясно, че Распутин е неуправляем, а на „царете“ (Николай и Александра) говори само това, което искат да слушат, или това, което сам смята за целесъобразно. А царят и царицата слушали Распутин с такава голяма готовност, защото именно в него намерили тази дългоочаквана подкрепа „отдолу“, от народа, която толкова им липсвала.
Ядосаният Феофан обявил война на Распутин. Формалната причина била, че научил за сексуалните „похождения“ на Распутин с развратени от него жени. Но е известно, че волинският архиепископ Антоний предупреждавал отдавна Феофан за това, че в Казан Распутин „яздел жена“, но това не попречило на Феофан да уреди на „божия човек от Тоболск“ аудиенция при господаря. Омразата към Распутин у Феофан и у другите черносотници, стремящи се да влияят на царя, се появила едва тогава, когато старецът започнал да играе своя игра и да игнорира тези, на които дължал издигането си до близкия кръг на царското семейство.
ВСИЧКИ СРЕЩУ ЕДИН
Самите политически активисти се стремели да намерят между другото по-обективно обяснение защо мразят Распутин.
Черносотниците наблягали на това, че със своята престъпна близост до трона проклетият хлист (член на руска православна секта – бел. П. Н.) парализира по същество ползотворната дейност на Светия синод и с това подкопава вековния авторитет на самодържавието като цяло, обричайки руските държавни основи на крушение.
За това, че с безобразното си поведение Распутин руши авторитета на монархията, пишели и дясноцентристите, добавяйки към това упрека, че пречи на Русия да се движи по пътя на прогреса (набелязан от Столипин).
Левите либерали виждали корена на злото на Распутин преди всичко в това, че издигал на върха реакционни и некомпетентни министри, а също така в това, че – особено през годините на войната – чрез него в правителството прониквали безотговорното влияние и корупцията.
Ако към това се добави появилото се в годините на Първата световна война обвинение, че Распутин шпионира в полза на Германия, картината на омразата към него ще стане наистина епическа и тотална.
Но ако се абстрахираме от това как са възприемали Распутин, себе си и всичко случващо се неговите съвременници, и се обърнем към фактите, че видим, че всичките тези обвинителни потоци имат в крайна сметка съвсем друг извор, а не „зловещата същност на съдбоносния старец“.
Може би е най-лесно да видим това с примера за „шпионската легенда“, която нямала в основата си нищо друго освен жаждата на тези, които по това време вече мразели люто Распутин, да намерят допълнително оправдание за раздиращата ги отвътре политическа ненавист.
Но и всички останали обвинения спрямо Распутин при по-внимателно разглеждане се оказват не това, което са на пръв поглед.
ВРАГОВЕТЕ НА СТАРЕЦА
Омразата към Распутин обединила политиците от най-различни движения. От ултрамонархистите до конституционните демократи.
Павел Милюков, депутат от Държавната дума, лидер на конституционните демократи: „На преден план излезе царицата. Единствена тя „мъж с панталони“, приемаше министерските доклади и все по-уверено се вписваше в държавното управление. Распутин я ласкаеше, сравнявайки я с Екатерина II. Разбира се, тя разбираше от държавните дела още по-малко, отколкото императорът от военните… Дворът се затваряше до пределите на апартаментите на царицата и на „малката къща“ на нейната вярна, но глупава приятелка Ана Вирубова. Над двете царуваше Распутин, а около това светило се групираха кръгове от мошеници и аферисти, борещи се за влияние върху него…“.
Распутин на обложката на „Искри“Александр Гучков, председател на III Държавна дума, лидер на партията на октябристите: „Иска ти се да говориш, иска ти се да крещиш, че църквата е в опасност и в опасност е държавата… Вие всички знаете каква тежка драма преживява Русия… В центъра на тази драма стои една загадъчна трагикомична фигура, все едно пришелец от оня свят или отживелица от тъмнината на вековете… По какви пътища този човек се добра до централна позиция, заграбвайки такова влияние, пред което се прекланят носителите на държавната и църковната власт… Никаква революционна и антицърковна пропаганда не е могла да направи за много години това, което Распутин постига за няколко дни…“
Михаил Новосьолов, публицист, православен писател, виден идеолог на „охранителното“ движение: „Докога наистина Светият синод, пред лицето на който вече няколко години се разиграва от този мошеник една престъпна трагикомедия, ще мълчи и ще бездейства?.. Къде е негово „светейшество“, след като поради немарливост или малодушие не следи за чистотата на вярата на Божията църква и допуска развратния хлист да твори тъмни дела под маската на светлината? Къде е неговата „направляваща десница“, след като не иска и пръста да да си помръдне, за да изхвърли дръзкия блудник и еретик от пределите на църквата?“
МОНАРХИСТИТЕ АНАРХИСТИ
И така, десните и центристите обвинявали Распутин в „подкопаване на авторитета на върховната власт“. При това самите те признавали, че той се стреми само към лично общуване с царската двойка, а съвсем не да компрометира монархията. Но по какъв тогава начин Распутин успал да се превърне в супертермит и почти за една нощ да разяде ствола на руското самодържавие?
Отговорът е очевиден. Распутин разяждал ствола на върховната власт с това, че давал повод на вестниците да го представят, а косвено с него и царската двойка, в гротескно-разобличителна светлина.
Бившият премиер-министър на Русия Владимир Колцов казва, че още през 1910-1912 година във вестниците все по-често и по-често започва да се споменава името на Распутин. При което силен отзвук получили бележките за живота на Распутин в Тоболска губерния в обкръжението на разни петербургски дами.
Колцов се оплаква: „Всичките опити на Макаров да уговори редакторите… не водеха до нищо и предизвикваха само шаблонния отговор: Изпратете този човек в Тюмен и ще престанем да пишем за него, а да бъде изпратен не беше толкова просто. В резултат от това, колкото и да е странно, въпросът за Распутин се превърна неволно в централен въпрос…“. Един от правителствените чиновници образно и много точно нарекъл по това време руския печат „майка на революцията“.
В Русия в началото на ХХ век огромна популярност сред читателите имал не нелегалният марксистки вестник „Искра“, а илюстрованото седмично списание „Искри“. За това издание Распутин бил интересен най-напред като своеобразна знаменитост, достойна за обложката. Но такъв неутрален подход в пресата бил по-скоро изключение.
Невероятно събитие се случило през 1912 година: всичките без изключение парламентарни групи (единствен случай за цялата история на дореволюционните Държавни думи!) гласували единодушно едно решение. Става въпрос за обръщение към правителството с протест срещу цензурата. За повод послужила издадената от православния писател Михаил Новосьолов брошура с предизвикателното заглавие „Распутин и мистичната поквара“. Целият тираж на брошурата бил иззет от властите. Но няколко дясноцентристки вестника успели да препечатат предисловието. Тези издания също били иззети по искане на цензурата. В резултат от това избухнал скандал, който достигнал до депутатите. Удивително е, но в борбата за свобода на словото се обединили всички партии. На вълната на това недоволство, вече без да се опасяват от санкции, десетки руски вестници веднага напечатали текста. От крайно десните до най-либералните.
От вестниците като главна за него опасност през февруари 1912 година, в периода на поредния бум на медийните сплетни около неговата фигура, се оплаквал и самият Распутин.
Но кой открил първи вестникарската стрелба срещу стареца? Отговорът отново е известен: черносотниците! Именно от страниците на един от най-авторитетните крайно десни вестници – „Московские ведомости“ – Русия за първи път чула официално неблагозвучната фамилия на царския фаворит и научила, че той е „хлист“ и „еротоман“, с една дума – получила този негативен (и в много отношения лъжлив) образ на личността му, който по-нататък ще легне в основата на мита за Распутин и ще стане фундамент за всеобщата омраза към стареца.
Авторът на статията, публикувана на 2 март 1910 година, я озаглавил „Духовният гастрольор Григорий Распутин“. Образът на героя на публикацията се получил отвратителен: „Фамилията на този „старец“ се намира в значително съответствие с неговия живот“ (в буквален превод на български Распутин означава Развратников – бел. П. Н.); „Той се обгражда по всякакъв начин с жени… сяда с жени на една маса, целува се с тях, милва ги и произнася изречения като това: не обичам NN, защото е много дебела, но пък NN е по-здрава и по-закръглена“.
Защо черносотниците постъпили толкова радикално и недалновидно? Нима не разбирали, че не Распутин, а самите те, изваждайки на бял свят купища мръсни слухове за стареца, рушат авторитета на царската власт?
Работата е в това, че самите ултрамонархисти претендирали за ролята на „мъдри наставници“ и първи се сблъскали с това, че на пътя им изведнъж се изправила фигурата на Распутин, спирайки фактически достъпа на когото и да е до сърцата и душите на царската двойка. За придворните монархисти това било още по-възмутително, защото именно те – с усилията на архимандрит (по-късно епископ) Феофан и сестрите черногорки Милица и Стана (съпруги на великите князе Пьотр и Николай Николаевич) – довели „блажения старец“ при императора на 1 ноември 1905 година! Като получили от черносотниците дългоочаквания компромат за самодържавието, либералите с радост започнали да преразказват статията в своите издания. Именно либералните издания, много по-многобройни и много по-популярни от черносотническите, направили Распутин знаменит.
Още по-силно мразели Распутин дясноцентристите. Те също смятали себе си за легитимни лобисти, имащи правото да запълнят празнината, образувала се на мястото на традиционното самодържавие. С тази разлика само, че се надявали да върнат обаянието на руската власт чрез премиер-министъра Пьотр Столипин, до известна степен закриващ невзрачния силует на царя със своята едра фигура.
Но в края на краищата и Столипин се спънал в Распутин. С възвисяването на стареца политическата звезда на реформатора започнала да гасне. Даже смятали Распутин за таен вдъхновител на убийството на Столипин през септември 1911 година.
Лидерът на октябристите Гучков решил да внесе темата за Распутин в парламента и така направил негативно заредената обществена дискусия за него де факто необратима. Не случайна Александра Фьодоровна от всички парламентаристи мразела най-много Гучков и предлагала в писмата до мъжа си да го обеси…
На левите либерали – кадети и други – им оставало в тази ситуация само да тиражират максимално и да умножават текстовете срещу Распутин, доубивайки и без това куцата патица на „парламентарното самодържавие“. Това между другото било съвсем ясно на Милюков: „Ние сами извадихме на бал сват Распутин, когато Държавната дума заговори за първи път за него. Това тогава беше първият скандал, организиран публично… Това беше първият случай, който разкри отношенията на Распутин към царското семейство…“.
При това претенциите на либералните опозиционери към Распутин – разгледани все така отблизо –се оказвали също не напълно убедителни. Въпреки обвиненията, идващи от страна на либералите, Распутин, Александра Фьодоровна и тяхната вярна помощничка и консултантка Ана Вирубова нямали намерение да поставят начело на страната колкото се може по-малко компетентни и колкото се може по-реакционни и зловредни министри. Распутин и неговите покровители просто търсели такива, които биха се съгласили да не пипат стареца, да не искат отстраняването му от двореца. А такива, с наближаването на революцията, ставали все по-малко.
В отчаянието си царят и царицата се опитвали да угодят на Думата (както те го разбирали, естествено) и два пъти назначавали на поста вътрешен министър членове на Държавната дума – първо крайно десния Алексей Хвостов, а след това октябриста Александр Протопопов. Но обществеността веднага започвала да смята тези министри за „хора на Распутин“. И като резултат омразата към стареца нараствала.
С други думи – колкото повече различните политически групи не успявали да премахнат „пречката Распутин“, да напълнят политически празния Николай II с „правилно съдържание“ и да получат по този начин „истинска власт“ поне в очите на своята политическа групировка, толкова по-силно кипяло всеобщото раздразнение от липсата в страната на наистина легитимна власт. И толкова по-солидарни се оказвали всички, от крайно десните до крайно левите, по един-единствен въпрос: за необходимостта на всяка цена да бъде свален и унищожен стареца. За това, че веднага после ще се отвори нова революционна бездна, в този момент не мислел практически никой. Почти на всички им се струвало, че като отстранят това „вселенско зло“, Русия ще тръгне веднага по светлия път на вътрешното възраждане и на външните победи.
Многогодишното недоволство от върховната власт се оказало изпитание, което образованата и политически активната Русия не могла да понесе. И като резултат – почти в буквалния смисъл на думата – полудяла.
